26. Керемидчиолувата афера и нейните последици
 

В спомените си от 1929 г., познатият ни вече Христо Настев, главен учител в Бунархисар, пише: “Една сутрин, в края на месец юни 1900 г., в квартирата ми дойде непознат бунархисарски гражданин и ми предаде поверително писмо, върху което се четеше: от Висока ( псевдоним на град София ) лично за Зулфикар ( Настев ) в Бунархисар. Писмото беше с шифъра на ЦК на ВМОРО и гласеше: “Висока, юни 1900 г. Брате Зулфикар, приносителите са наши хора. Отиват със специална мисия за Родосто. Дайте им пълно съдействие. Марко ( псевдоним на Гьорче Петров [*] )”.

Настев взел писмото за автентично. Той разпитал куриера, който му разказал, че през нощта, на овчарската му кошара в гората се явили въоръжени хора, които му заповядали да занесе писмо на Настев и да се върне заедно с него. Настев дал пари на куриера да закупи храна от града и малко по-късно двамата се отправили за гората. Около обяд били при четата, която наброявала петима четници: Христо Хаджиилиев от село Докуз-юк, Лозенградско, Георги Фотев от Одрин, Иван Искюплията от Скопо, Бунархисарско, и двама арменци - Татул и Ованес от Родосто. Предводител бил Георги Тенев от Свиленград.

Четата доверила на Настев, че е в разпореждане на някаква арменска група в Родосто и че е натоварена с особена задача, но не му казали в какво се състои тя. Настев подразбрал, че се въздържали да говорят и намерил, че е неудобно да разпитва повече. В спомените си той някак си между другото пише: “За задачата на четата е по-добре да не се говори нищо.” Настев снабдил четата с храна, дал й опитен куриер и тя заминала за Родосто, където предварително уговорено лице трябвало да я въведе в града.

Пак във връзка със задачата на четата, обаче, Димитър Груев от Лозенград, член на околийския комитет в същия град, пише [**] : “В края на месец юни 1900 г. Христо Настев от Бунархисар ни съобщи с бележка до околийския комитет в Лозенград, че в района му се явила чета, изпратена от България със задача да отиде в град Родосто, да залови някой си богат бей, от когото да изтръгне голям откуп за въоръжаването на странджанското население.”

След една седмица околийският комитет в Лозенград получава втора бележка от Настев, с която им съобщавал, че четата не можела да осъществи плана си в Родосто и искала да се върне в Лозенградския район, “за да ни научи как се води нелегалната борба”. Комитетът обсъдил втората бележка и решил да допусне четата в района си, като й препоръчал да заобикаля някои села. В този смисъл бил уведомен и Настев в Бунархисар.

След няколко дни хората от комитета в Лозенград се научили, че четата пристигнала в село Каваклия, Лозенградско. Същия ден Груев отишъл с другар в това село и заварил четата в квартирата й, заобиколена от организирани селяни, а други пък чакали навън. Груев и другарят му видели, че за четата знае цялото село и решили да я преместят в село Раклица, където имало пещери за скривалища. Овчарят Христо Георгиев настанил четата в околностите на Раклица и получил инструкция да я продоволства до второ нареждане. Скоро след това четата съобщила на околийския комитет, отново чрез бележка, че възнамерява да отвлече за откуп богатия грък-мелничар Додопуло от Лозенград.

Ръководството на околийския комитет в състав: Димитър Груев, Яни Читаков и Илия Тошев обсъдили последното съобщение и решили четата да напусне селото и да се отправи към България. “В същия ден обаче, пише Груев, може би преди четата да получи нашето решение, в Лозенград се разнесе мълвата, че е заловен и отвлечен за откуп богатият лекар д-р Керемидчиолу.” Щом се уверили, че мълвата е вярна, тримата от околийския комитет се събрали, за да обсъдят създалото се положение и точно тогава получили нова бележка от четата, в която им се съобщавало, че д-р Керемидчиолу е бил похитен по пътя към село Петра, където отивал да нагледа добитъка си. В бележката се посочвало и мястото, където щели да отведат отвлечения до получаването на откупа. Четата оправдавала деянието си с дадените й отгоре инструкции “непременно да извърши нещо и да се снабди със средства”. “След дълги обсъждания, пише Груев, и поставени пред свършения факт, уведомихме Настев да се погрижи за прехраната на четата, тъй като мястото на задържането ( село Курудере ) беше в неговия район”.

Докато Настев уреждал продоволствието, цялата турска полиция и жандармерия била вдигната на крак. Пътищата около Лозенград били блокирани. Едновременно започнали арести във всички села и градове, през които е минала четата, а след това следствия... Всеки, който познава турските нрави от ония времена, може да си представи, как са протичали тези следствия.

Христо Настев, пише Димитър Груев, напуснал Бунархисар, минал през Лозенград, където се обадил, че заминава за България и преминал българо-турската граница. Без съмнение, Настев направил това съвсем навреме, преди още да бъде уличен от турската власт като участник в деянието. В спомените си обаче Настев пише, че заминал за България да закупува и снабдява организацията с оръжие. Преди заминаването си той се погрижил за продоволствието на четата заедно с отвлечения заложник в околностите на село Курудере, Бунархисарски район.

Груев пише, че през това време арестували в Лозенград единия от членовете на околийското ръководство - Илия Тошев, а той самият и третия член на ръководството Яни Читаков отишли в Одрин и докладвали положението на някой от членовете на Окръжния революционен комитет. След това Груев и Читаков решили, че не всичко ще се разкрие и се върнали в Лозенград.

Но да видим какво става с отвлечения! Доктор Константин Керемидчиолу, потомък на погърчени средногорски българи, бил отведен в околността на село Курудере, Бунархисарско, и за неговото освобождаване били поискани четири хиляди златни турски лири. Започнали преговори ( пазарлък ) и докторът бил освободен срещу... осемстотин лири. Четата най-добросъвестно прибрала парите и вероятно не без удовлетворение заминала за България... Но от този момент започнала българската трагедия в Източна Тракия, особено в Лозенградска и отчасти Бунархисарска околия. Д-р Керемидчиолу бил достатъчно ловък, за да разбере от принудителното си неколкодневно общуване с четниците или за да измисли всичко онова, от което се нуждаела турската власт, за да създаде една небивала политическа афера. Започва нова вълна от арести, безчестия и изнудвания на по-видни българи т.е на тия които се вижда, че са “хора”. Димитър Ташев ни съобщава в спомените си, че всичкото по-интелигентно, по-издигнато и по-заможно българско население в Лозенградския район било изловено и напълнило затворите, където било инквизирано по най-жесток начин. Други набили горите или преминали в България. Дошло време, когато всеки турски полицай, от обикновения жандарин до мютесарифа и по-нагоре, можел да срещне българин, да го обвини, че е комита, да го арестува и да го изнуди според възможностите на жертвата. И едва тогава, ако пожелае, да го освободи или да го изпрати в затвора.
 

*. Гьорче Петров бил представител на ЦК на ВМОРО в София – бел. авт.

**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 4 – бел. ред.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Чрез Керемидчиолувата афера, а и чрез ред други, които последвали, турците целели да обезглавят революционното движение и да предотвратят готвещото се въстание. Имало и друга цел: да се омаломощи икономически разбогатялото с труда си българско население. Аферата развързвала ръцете на турците, които измислили най-разнообразни начини и ограбили българското население с хиляди златни лири. Те открито заявявали, че вината за Керемидчиолувата афера била на всички българи. В Одрин имали консулства почти всички европейски държави, включително и България, но никой не дръзвал да се намеси. Дипломатите само апелирали за снизхождение и човечност. Така революционните организации в Лозенградския и отчасти в Бунархисарския район, които се готвели за въстание, били почти унищожени.

А Христо Настев пише в спомените си, че когато минал в България и стигнал в Пловдив научил, че четата на Георги Тенев била въоръжена от Павел Генадиев, който по онова време бил пунктов началник в същия град. Настев осъжда виновните за Керемидчиолувата афера като заявява, че за осемстотин турски лири те станали причина да се разори целия Лозенградски български край и да се разбие революционната организация. Той добавя още, че потърпевшите - бити, пребити, съдени и изпратени на заточение по крепостите - били готови да дадат доброволно не осемстотин, а десет хиляди лири, ако било необходимо. Настев съобщава, че в крепостите и в други турски затвори само от Бунархисарско имало повече от седемдесет души осъдени, а двойно повече избягали в България.

Ето имената на някои от заточените по крепостите от Бунархисарския район, които Настев дава. В Паяс кале: Димитър Спиров от Рум беглий, учител в Бунархисар, Тодор Г. Карагьозов от Бунархисар, учител в село Курудере, Анести Кючуков от Бунархисар, Димо Стоев и Петър Сармашиклиев от Курудере; в Синоп-калеси: Станко М. Шопов от село Сатъкьой, учител в Бунархисар, Калуд Тодоров от Бунархисар, Костадин Кехаяниколов от село Курудере и Димитър Мандаджиев от Бунархисар; в Акия-калеси: Костадин Г. Буруджиев, Димитър Каиков, Никола и Атанас Велкокехайови, Стоян Н. Казаков, Велко и Георги Хадживълкови, Никола Илиев ( Шишкото ), Панайот Георгиев ( Терзията ), Георги Н. Маринов, Костадин Калудов и син му Тодор, всички от Бунархисар, Желю Стаматоглу и Атанас Петков от село Курудере.

В същите крепости с историческо значение от древността били заточени и всички осъдени от Лозенградския район. Заточените в крепостта Паяс кале лежали седем години и се завърнали през 1907 г., а заточените в Синоп калеси - четири години и се завърнали през 1904 г. За себе си Настев казва, че бил осъден на сто и една години задочно. Това е и най-тежката от задочните присъди, които Одринският съд издал по Керемидчиолувата афера. Ефективните наказания се движели между три и петнадесет години.

Керемидчиолувата афера дала повод на турците да организират една страшна полицейско-следствена машина. В книгата си “Спомени на заточеника” от 1965 г. Димитър Груев ни дава обширно описание на страшните мъчения при т.нар. “предварително следствие” в Лозенградския затвор.

В края на юли и началото на август арестуваните били отведени на малки групи в Одрин, за да ги съди “дивани харб” ( военен съд ). Подсъдимите били разпитвани поотделно, както повелява съдебно-процесуалният закон, но съдът не допуснал адвокатска защита. Нашите подсъдими се опитвали да се защитят както могат, например всички оспорили истинността на протоколите от предварителното следствие като показания, изтръгнати с нечовешки изтезания. Изнесли се също и други неправомерни действия, с които си служели административно-полицейските власти. Съдът обаче недвусмислено дал да се разбере, че каквото и да правят подсъдимите, ще бъдат осъдени и заточени в крепости, откъдето живи няма да се върнат. На 28 октомври 1900 г. съдът ги осъдил като бунтовници против вътрешния ред на държавата, с което ги признавал за политически престъпници. Само по делото на Груев осъдили четиридесет души, като двадесет и пет от тях отправили към крепостите, а останалите - в по-близки затвори.

Ето имена на затворници от Лозенградския район в крепостта Паяс кале: Димитър Груев, свещеник Никола от село Карахадър, Лозенградско, Яни Читаков от Лозенград, учител, Илия Тошев от Македония, учител, Никола Долапчиев от Лозенград, учител, Иван Каиков от Бунархисар, учител, Никола Асланов и Ламбо... от Лозенград.

Димитър Груев, един от най-пострадалите от опустошителната Керемидчиолува афера, в спомените си казва: “Четата оправдаваше деянието си с дадените й отгоре инструкции непременно да направи нещо и да се снабди със средства”. Първоначалният замисъл на четата, за който Христо Настев в спомените си казва “по-добре да не се говори нищо”, бил да извърши отвличането в град Родосто, пристанищен град на Мраморно море, където почти нямало българи. Ако деянието действително е било извършено в Родосто, афера може би нямало да има, защото градът се намира в голо и равно поле ( около шестдесет километра от планината ), населено предимно с турци, което трудно може да се премине безопасно. Четата обаче отвлякла д-р Керемидчиолу в чисто български край - село Раклица, Лозенградско, в полите на Странджа планина, където българите са 70% от населението.

И най-после - сред четниците, които извършили деянието, имало хора, които съвсем не блестели в нравствено отношение, като Иван Искюплията, родом от малкото градче Скопо ( Искюп ), разположено в южните поли на Странджа. Смята се, че Иван Искюплията е сторонникът на злодеянието, наречено Керемидчиолува афера.

Но да видим какво станало по-нататък с получената сума от осемстотин златни турски лири! Димитър Ташев, който напуснал Тракия и забегнал в България, за да не бъде засегнат от аферата, разказва: “Тук, в България, случайно срещнах Искюплията, облечен в специален модел “кабадийска униформа” от скъпо виенско сукно, възседнал хубав кон.” Искюплията се похвалил, че от получения откуп четниците получили по петдесет лири, което прави общо триста турски лири. “А останалите, какво стана с останалите петстотин?” - попитал Ташев. Искюплията се усмихнал и нищо не казал. След време обаче Димитър Ташев написа в спомените си [*], че останалите петстотин златни турски лири получил Върховния комитет чрез Павел Генадиев.
 

*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 2 – бел. ред.

----------------------------------------------------------------------------------------

Революционните организации са избягвали да приемат в редовете си четници като Иван Искюплията, защото те били вредни и опасни, както видяхме, не само за доброто име на организацията. Знае се, че някои от тях са разстрелвани и в Тракия и в Македония, но въпреки това остават съмнения за нечисти сметки. Защото какво ли е правил и как е лавирал този “герой” Иван Искюплията, че през 1903 г., в навечерието на Преображенското въстание, го виждаме в четата на Михаил Герджиков? Близкият другар и сподвижник на Герджиков Христо Силянов в книгата си “Спомени за Странджа” пише: “Иван Искюплията ( когото погрешно нарича Янко - бел. авт. ) беше къс, набит, с голяма топчеста глава. Той имаше нещо, което го отличаваше от другите...” Искюплията скитал с пушка в ръка по крайморските склонове на Странджа планина и отвличал някакви турски или гръцки богаташи. Явно той се е чувствал добре в разлагащата се империя, в която и без друго имаше място за подобни “герои”.

След Преображенското въстание и младотурския хуриет от 1908 г. Иван Искюплията не закъснял да се яви пак в старото си разбойническо рухо, както някога.

Ето какво ми разказа Христо Тотев от село Дерекьой, бивш инспектор от Българска Земеделска Банка. През 1911 година Искюплията, заедно с банда от петима души, се появил в землището на малкото българско село Карадере. Там той заловил пъдарина на селото, който бил българин, и го изпратил в по-голямото, също българско село Дерекьой, да им донесе тютюн и други провизии. Пъдаринът знаел какви могат да бъдат последиците от появяването на тая разбойническа банда, но бил безсилен да се справи с нея. Тогава, против волята си може би, той я предава на турската власт. Бандата е обсадена и в престрелката убиват трима от тях, включително и Искюплията, а двама се спасяват с бягство, като никога повече не се появяват в тоя край.

[Previous] [Next]
[Back to Index]