28. Войводата Георги Кондолов и неговата първа организационна чета ( 30 май 1901 г. )
 

Ще разкажа за криволичещия жизнен път на тая голяма личност в българското националноосвободително движение в Източна Тракия, като за основа ще използвам разказите на негови близки родственици - братов син, внуци, както и на негови бойни другари, които познавах лично: Стоян Махеров Камилски [*] и Киро Узунов Самоковлията. И двамата оцеляха в епичните борби на Преображенското въстание и бяха верни до смърт на войводата Кондолов. По-после Стоян Камилски и Киро Узунов бяха пристанищни работници - единият във Варна, а другият в Бургас. Това е, което успяхме да направим ние, поколението след тях, за тези предани борци - наградихме старините им с по едно самарче за най-тежки товари. Стоян Камилски и Киро Узунов ми разказаха това, което бяха чули от самия Георги Кондолов в бунтовна Странджа, край буйно пламтящия четнически огън.

Георги Димитров Кондолов е роден през 1857 или 58 година в неголямото село Велика, Малкътърновско. То се намира в централна Странджа планина, под нейния втори по височина връх - Караманбаир. В детските си години Желязко, както бил кръстен от родителите си, пасъл малкото бащино овче стадо, а като поотраснал започнал да посреща и изпраща големите бегликчийски и джелепски овчи стада, които идвали от север, от Добруджанската шир. Тези стада преминавали бавно и отмерено през тревните и водопойни тракийски полета, за да се “суватландисват” ( угояват ).

По-късно Жельо напуснал малкото родно селце, както преди това направил по-големият му брат Иван, за да отиде в града с три имена: Константинопол ( гръцко ), Истанбул ( турско ) и Цариград ( българско ). По-големия му брат Иван живеел тук, работел търговия или нещо друго, а работодателите или съдружниците му били гърци. Иван посрещнал брата си и го отвел да го запише в гръцко училище, защото българско нямало. Когато учителят за пръв път изговорил името Желязко, сметнал, че то е много грубо и неприемливо за “бащата на езиците” - изящния елински език. На Желязко казали, че оттук нататък ще се нарича Георги. С това име той живя и загина геройски от вражески куршум в полето на честта и с него мина в новата българска история - Георги Кондолов.

Кондолов отишъл в Цариград в годината, когато турското правителство издало ферман за учредяване на Българска екзархия - 1870. Формално той уреждал българския църковно-училищен въпрос, но това не прекратило жестоката схватка между българите и гърците. Схватка, която се пренесла и в класните стаи на началните училища. Гърчетата често наричали Георги “вургаря чобанье” ( българи-овчари ), ”утирокефало вургаря” ( дебелоглави българи ) като измисляли и други обидни прозвища. Георги не оставал длъжен на никого, на всеки давал заслуженото. Най-накрая този въпрос трябвало да бъде решен на полето на честта, защото не можело един “вургаря”, на вид свит и скромен, да респектира цялото училище. Дошъл един атлет, Омиропотомък с прославеното име Ахил, разбира се от по-горните класове. Схватката била бърза и когато Георги прихванал Ахила през кръста, напипал нож. Нож, който Ахил щял да употреби при нужда. Георги обаче не му дал тази възможност - проснал го на земята с окървавена глава.

Така след двегодишно учение в гръцкото училище, Георги Кондолов бил изключен. Вкъщи брат му Иван също наказал неговото вироглавство. Петнадесетгодишният юноша, който вече започнал да възмъжава, напуснал братовата си къща и заскитал безпризорен из големия град. Прехранвал се като предлагал труда си където намери. Бил хлебарски работник, тютюнев продавач и най-после дърводелец мебелист. Последният занаят Георги упражнявал по-късно и тук, в България, преди да се отдаде напълно на народоосвободителното дело.

Двете години, прекарани в гръцкото училище, не били загубени. Георги научил гръцки език до съвършенство, като след това продължил самообразованието си, с идеята да се приобщи към по висшите и културни гръцки среди. И в тая си ревност той стигнал дотам, че почти забравил майчиния си език. За това много помогнала и липсата на българска среда. Семейството на брат му било напълно погърчено и не се намерил никой, който да посочи на безпомощния в това отношение младеж българските средища - Средногорската балканска търговска колония, Терзийската ( шивашката ) задруга, която наброявала около хиляда души и шиела турски военни униформи, и най-после - голямата колония от македонски българи, сред които имало църковно-училищни и книжовни деятели.

Георги Кондолов се движел изцяло в гръцка среда, където бил приет и намерил своето място в техните тайни революционни общества ( хетерии ). В тях по традиция се тълкували и обсъждали политически въпроси. От общуването с гърците Кондолов научил за Панагюрското въстание и за Баташкото клане, които в хетериите се коментирали оживено. В съзнанието на младежа се появил и мъченическият образ на България, когато виждал българските заточеници, които на групи, оковани във вериги, преминавали през Цариград на път за Диарбекир и други крепости.

Събитията следвали едно след друго. Историческата Посланическа конференция в Цариград почти дала мандат на Русия да воюва с Турция за освобождението на България и обявяването на войната се очаквало всеки момент. И Георги Кондолов решил: заедно с руски поданици направил несполучлив опит да напусне Цариград и да се прехвърли в Русия [**]. Кондолов бил заловен от бреговата полиция на борда на парахода, с който пътувал, и върнат в Цариград. За наказание го изпратили в Топхането ( артилерийски арсенал ) да кове ракли за експедиране на снаряди за бойните фронтове.

След края на войната и подписването на Санстефанския мирен договор Кондолов бил освободен и веднага прехвърлил българо-турската граница при Свиленград. Озовал се в град Хасково, спрял се, отдъхнал, огледал се, обмислил и начертал своя личен път занапред в общественополезната дейност. Георги разбрал и какво му липсва като българин - родният български език, който говорел със силен гръцки акцент. За да премахне тоя недостатък и за да усвои българската литературна класика, което силно желаел, Георги си наел учител, специалист по български език и литература, и след непродължително време заговорил на истински български книжовен език. Той основал и частно мебелно занаятчийско предприятие. Оженил се, но не се застоял в Хасково. След Берлинския конгрес ( 13 юни – 13 юли 1878 г. ), когато приблизително половината българи останали извън границите на България, Кондолов напуснал този вътрешен български град и се преселил в Бургас, където пренесъл и предприятието си. Георги Кондолов предусещал, че националноосвободителното движение ще продължи с идея за национално обединение на българския народ. Предусещал и това, че Варненска и Бургаска област ще се окажат важни за тракийските българи, защото там именно се заселила емиграцията. Изобщо Георги Кондолов се готвел да даде своя принос за освобождаването на своята родна Странджа. От тук нататък жизненият му път е и път на тракийското революционно движение. В Бургас той се включвал не толкова в идеологическата, колкото в деловата работа на движението. Пътувал и до Варна, където се срещал и спорел с Петър и Никола Драгулеви [***], а по деловите въпроси предпочитал съветите на горянина капитан Петко войвода.

Междувременно четите на Мичо войвода, дядо Иван войвода и капитан Гаруфалов навлезли в Източна Тракия, но не постигнали кой знае какъв успех. Тогава у Кондолов се затвърдило схващането, че без постоянна и здрава вътрешна революционна организация по-нататък не може да се отиде. Наистина, по цялата територия на бунтовна Тракия вече имало посветени, заклети и дори организирани членове на движението, но организациите приличали повече на дружества, а не на истински въоръжени, обучени и готови за борба единици.

Георги Кондолов заговорил за Вътрешна революционна организация още на първия нелегален конгрес на дружество “Странджа” в Бургас, открит на 19 февруари 1897 г. През следващите 1899-1900 г. Кондолов събирал опит. Той вече държал нишките на движението, заработил умело и дълбоко конспиративно, защото по това време турското разузнаване в Бургас било много активно и се ръководело от един опитен агент, турски учител в града. Конспирацията, макар и на българска територия, била силен ход на Кондолов. В началото на 1900 г. Гоце Делчев гостувал за известно време в Бургас, в дома на видния бургаски гражданин Георги Минков, който бил преселник от Лозенград. Делчев и Кондолов се срещнали няколко пъти по делови въпроси и се опознали взаимно. Точно по това време Делчев се готвел да навлезе в Източна Тракия с много важна мисия. Благодарение именно на дълбоката конспирация, турското разузнаване в Бургас не могло да осуети или възпрепятства посещението на Гоце Делчев.

Връзките между Гоце Делчев и Георги Кондолов започват малко преди обединението на Върховния македонски комитет, председателстван от Борис Сарафов, с Тракийската емигрантска организация във Варна и поделенията й в страната. Кондолов се очертавал като един от първите революционери, които се ползвали с неограниченото доверие на българското население в Източна Тракия. Делчев и Кондолов са имали много срещи и разговори не само на четири очи, но и в присъствието на други тракийски революционери. Съдържанието на тези разговори, обаче, не са известни на историята, просто защото никой от присъстващите не ги е написал и публикувал, когато необходимостта от запазване на тайната отпаднала.

По-късно, когато Георги Кондолов кръстосва с чета Странджа планина, той доверил на своя образован и интелигентен секретар Паскал Иванов [****] мнението си по най-важния, кардиналния въпрос за бъдещето, а именно: при една евентуално създадена автономна държава на териториите на Македония и Тракия, може ли да се прави обща кауза с народностите, които живеят в тях, главно с турци и гърци?

За Кондолов общата кауза била абсурд. Той живял дълго време в Цариград и познавал доста добре манталитета и на турци, и на гърци [*****]. Мнението му било формулирано приблизително така: “Ако между турската и гръцката политическа върхушка има среди, които дават аванс по този въпрос, те хитруват.” И разсъждавал по-нататък: “Турците и гърците, особено първите, не биха допуснали обща кауза и равноправни отношения с нас, българите, дори ако е заплашено самото турско съществуване и общата кауза е единственият спасителен път”.

През март 1900 г., докато Гоце Делчев заедно с войводите Стоян Лазов и Лазар Маджаров обикалял Източна Тракия, Кондолов заминал за Цариград по своя “частна работа”. Може да се допусне, че заминаването на Кондолов е станало със знанието на Делчев, но вероятните разногласия между двамата обясняват защо Кондолов заминава по “частна работа” във време, когато се очаква въстание в Македония и Одринско и турците правят всичко възможно за спасяването на Европейска Турция. Турската политическа полиция, която била известена от своето разузнаване в Бургас, че Георги Кондолов е виден тракийски деятел, около когото се групира тракийската емиграция, го арестувала в Цариград, въпреки че бил с редовен паспорт. По-късно обаче го освободила, защото не могла да инкриминира никакво обвинение срещу него - политическо или друго.

Георги Кондолов доверил на своя секретар Паскал Иванов, че е обсъждал с Делчев дейността на Тракийската емигрантска организация “Странджа” и нейните поделения. Те разисквали по същество идеологията на организацията, от гледна точка на състоянието на Отоманската империя в момента и уровена на българите в Източна Тракия. Гоце бил внимателен слушател и Кондолов се учудвал на неговия изключителен интерес към Източна Тракия. Разговорите между двамата били приятелски, сериозни и задълбочени. Те често изоставяли теоретичните спорове, за да се съхрани единството.

Делчев и Кондолов свършили и много делова работа. Те създали съобщителна мрежа на територията на бъдещата въстаническа област; уточнили пунктове за преминаване на границата: през село Аланкайряк ( Ясна поляна ), който бил известен отдавна, и през село Коджабук, през който минали самият Делчев и Стоян Лазов, на път за Източна Тракия. Двамата открили също и сборна складова оръжейна база в малкото селце Велика, централна Странджа, родното село на войводата Кондолов.
 

*. Стоян Камилски е роден в село Камила, но още като дете преминал в България, където бил ратай по селата. Обхванала го обаче носталгия, и като нямало друг начин, се върнал в Източна Тракия на харамийски начала. Стоян Камилски кръстосвал родната Странджа няколко години поред и не останало кътче, което да не преброди и да не огледа, дори стигнал и се “надвесил” над Цариград, както сам ми е разказвал. Стоян респектирал другите горяни с живописната си униформа и въоръжение.

Стария горянин Георги Кондолов привлякъл Стоян Камилски в тракийското революционно движение още при неговото възникване. Оттам насетне Кондолов му бил вярата и упованието. Стоян Камилски не се разделил с войводата до геройската му смърт в първите часове на Преображенското въстание – бел. авт.

**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 1 – бел. ред.

***. Гласни сведения от Петър Драгулев – бел. авт.

****. Гласни сведения от брата на Георги Кондолов Богослов, който се е познавал с Паскал Иванов – бел. авт.

*****. Лефтер Мечев разказва в спомените си, че през ранните си младини Кондолов много добре е познавал гръцките панелинистични среди, които ръководели движението за освобождение на остров Крит. Вече като войвода в Странджа планина, Кондолов имал две гръцки евзонски униформи - подофицерска и войнишка – на “гардероб” в хралупата на вековен странджански дъб - бел. ред.

------------------------------------------------------------------------------------------

През 1900 г., след завръщането си от Цариград, Георги Кондолов съобщил, че възнамерява в скоро време да възглави чета и да навлезе в Турция. Керемидчиолувата афера осуетила този замисъл, но вече имало повод да се изясни какви трябва да бъдат задачите на четите по принцип. Според инструкциите на Гоце Делчев, четите, независимо дали агитационни или бойни ( по-късно наречени смъртни ), трябвало да бъдат инструмент на местните организации или комитети, както ги наричали в Източна Тракия.

Георги Кондолов преминава българо-турската граница с първата си чета на 30 май 1901 г. Тя влиза в историята под името “организационна” [*]. Ето и имената на четниците: Георги Кондолов, войвода, Дико Джелебов, Киро Д. Узунов, Жельо Хулев, Пейчо Маринов, Васил Попов, Душо Желев, Делчо Коцев, Георги Чернев и Атанас Димитров. Преди четата да замине, Гоце Делчев, като командващ бойните чети на Македония и Одринско, снабдил войводата Кондолов с пълномощно със следния текст [**] : “Дава се настоящото на другаря ни Георги Кондолов за знание, че е началник на патриотическата чета. Затова подканят се всички наши другари, хора на организацията, да му оказват нужното съдействие и улеснение за изпълнение на възложената му задача”.

Народът все още посрещал четите с недоверие, защото ги смятал за харамийски ( разбойнически ). Хората се страхували също и поради заострената турска бдителност, особено след Керемидчиолувата афера. Четата на Кондолов била принудена да прави големи преходи, за да заличава следите си. Още при преминаването на границата, при пункта Аланкайряк, се наложило да се направи около петдесет километров преход, без спиране, до базата за храна и оръжие в село Велика. Тук станали разкрития, благодарение на гръцките работници от двете съседни градчета Малък Самоков и Инджекьой, които сечели дървен материал в тая част на планината за производството на дървени коли. Те именно ориентирали турските военни и жандармерийски части за движението на четата. Турците обаче не се впуснали да я преследват, а предпочели да арестуват някои селяни, между които и големия патриот в тоя край, свещеник Иван Казаков, който лежа дълги години затворен в турските азиатски крепости.

Въпреки това тази първа чета на Георги Кондолов вършела своята работа - организирала, заклевала, посвещавала, инструктирала как да се набавя оръжие за смъртните дружини и пр. От село Велика тя се отправила в североизточна посока към морето - Енияда, а после към селата Стоилово и Заберново, които са на пет-десет километра от границата. В повечето случаи четниците били на “хляб и вода”, а понякога и без тях, както се случило в околностите на Заберново, където четата била принудена да стои три дни прикована на едно място, защото селото било обсадено от войска и никой не можел да го напусне. Едва на четвъртия ден единствените двама посветени в това село им донесли два килограма хляб и няколко глави лук, които трябвало да разделят на десет души. И... настъпило разложение. Четирима от четниците ( последните в списъка, даден по-горе ) поискали и напуснали четата и с куриер се завърнали в България.

Останалите шест души, начело с войводата, извършили преход от сто километра, като преминали напряко през планината и се озовали в село Пенека, Визенско - крайната точка на очертаващата се вече въстаническа територия. Тук четата се отдала на трескава революционно-организационна дейност, защото турците загубили следите й. Накрая Кондолов и четниците поели на изток и стигнали до град Мидия на Черно море. Турската военна флота правела маневрени учения със стрелба на корабната артилерия, затова местната власт предупредила населението да напусне района, поради опасност от заблудени снаряди. Четата на Георги Кондолов напуснала крайбрежието заедно с местното население [***].

 През есента, когато времето се застудило, четата се върнала във Велика. После минала през село Мегалово, пресекла границата с България и благополучно се прибрала в Бургас. Тук Георги Кондолов и неговите четници се срещнали с други революционери, разменили мисли помежду си за извършената полезна работа, както и за неблагополучията. Чули се похвали и упреци, а двамата лични и идейни приятели Георги Минков и Георги Кондолов направо се спречкали, но Петко Напетов действал умело и в интерес на общото дело, така че скарването се изгладило.
 

*. Георги Кондолов е командвал и други две чети, през 1902 и 1903 г. – бел. авт.

**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 1 – бел. ред.

***. Гласни и писмени спомени на Киро Д. Узунов, публикувани в “Приноси” на Иван Орманджиев, кн. 3 – бел. ред.

-------------------------------------------------------------------------------------------

В края на същата 1901 г., чета от десет души с войвода Слави Мерджанов [*], се приближила до чифлика на богат турски бей, в непосредствена близост до Одрин. Петнадесетгодишният син на бея, Нури, случайно се намирал в чифлика. Четата го отвлякла и поискала откуп от баща му за нуждите на революционната организация. Започнало преследване и някъде около днешното село Керечлик, недалеч от Одрин, четата била обсадена. Завързало се сражение, в което паднали убити шестима четници, заедно с младежа заложник, а останалите четирима били пленени.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Христо Силянов. “Освободителните борби в Македония”, т. 1 – бел. авт.