11. Историята на Димитър Арнаутина
 

През Руско-турската война от 1829-30 г. руският генерал Дибич Задбалкански разбил турците при село Кюлевча, около днешната гара Мадара, Шуменско. Турците обърнали гръб и руската конница безпрепятствено кръстосала на длъж и на шир Тракия, като доближила дори Цариград. Главнокомандващият установил щаба си в Одрин, където на 14 септември 1829 г. се подписал мирният договор и войната приключила. Един от руските военни отряди пристигнал в гр. Чорлу, тогава български град с подавляващо мнозинство. Цялото християнско население излязло да го посрещне, воглаве разбира се с гърците. Те имали църковна община с голям църковен клир, възглавяван от епископ. Търговията и едва блещукащият културен живот също бил в техни ръце, пък и най-после войната се водела за тяхното окончателно освобождение. Българите в тоя равнинен град били скотовъдци, земеделци и малко занаятчии, които без да се усетят вървели към погърчване.

Малко преди пристигането на руския отряд, в Чорлу се появил един млад човек, който грижливо отбягвал гърците и упорито търсел общуване с българите. Той ги разпитвал къде има български села в околността, какви и колко българи има в тях и т.н.

Щом руският отряд се появил, пред него излезли преводачите му - школувани гърци-хитеристи от Одеса. Завършила протоколната част и от името на гърците взел думата техният епископ. От името на българите обаче нямало кой да говори и така те щели да останат незабелязани и сметнати за гърци. Тогава неизвестният млад човек разбутал тълпата и се изправил пред командващия отряда. Преводачът се обърнал да му превежда, но непознатият на изискан гръцки език му благодарил и му казал, че ще разговаря без преводач. Последният схванал положението и поискал да попречи, но руският офицер махнал с ръка и му заповядал да млъкне. После между офицера и непознатия млад българин се повел разговор на български и руски. Станало ясно, че болшинството от посрещачите са българи, а не гърци. Другите руски офицери и войници, като чули, че се говори на що-годе понятен за тях език, обградили разговарящите да слушат. Присъстващите гърци със завист установили, че между българи и руси съществува близост, въпреки че войната се водела за освобождение на гърците.

Руският отряд останал няколко дни в Чорлу, офицерите и войниците се сближили с българите - клали овни, яли и пили заедно... Накрая русите помолили нашия познайник, който им открил, че в Чорлу населението е повече българско, да ги последва. Така през цялото време, докато отрядът кръстосвал Тракия, той бил с тях. Непознатият разказал на русите, че е българин от Македония, че се е учил в гръцки училища, защото нямало български, че е участвал в гръцкото революционно движение и то не само той, а стотици още българи. И всички те не са участвали като гърци или елинизирани българи, а като българи и български патриоти. Борейки се за свободата на Гърция, всички те смятали, че правят крачка напред за свободата на собственото си отечество.

Русите били приятно изненадани, защото били информирани навреме за борбите и политическите влияния, които се кръстосвали тук, на Балканите. Те признали гръцката хитрост, която се опитвала да ги заблуди, че всичкото християнско население било почти гръцко, че българите се били изселили в Румъния и Русия и най-сетне, че малкото останали българи се готвели да последват руските войски на север.

Този руски отряд, след като обиколил околностите на Чорлу, се отправил на североизток и достигнал до град Мидия на Черно море. Няколко дни по-късно русите, водени от опитни българи планинци, взели северозападна посока и през централната част на Странджа планина достигнали до чисто българското рударско градче Малък Самоков. Оттук отрядът тръгнал на югозапад и през малкото градче Инджекьой и моето родно село Рум беглий излязъл в град Бунархисар - на античния подпланински път, който във всички времена е свързвал двата големи и значими града - Цариград и Одрин. По целия този маршрут... гърци имало само в черноморския град Мидия, а останалото население всичкото било българско.

Русите свикнали да разбират езика на тия българи и разговорите се водели без преводач. В редки случаи, когато българите не можели да разберат руския говор, се намесвал придружаващият ги българин македонец, който вече разбирал доста добре руския език. От Бунархисар отрядът се отправил през Лозенград за Одрин, като навсякъде минавал през български селища. Накрая в Одрин командирът на отряда, който бил в чин “майор-капитан” ( така съм го слушал от стари хора ), доложил, че подавляващото мнозинство от населението на територията, която обходил отрядът му, било българско, а градовете Малък Самоков и Бунархисар били предимно български.

-------------------------------------------------------------------------------

В Одрин отрядът заварил гъмжило от народ, предимно български делегации от най-различни краища на българските земи, с най-различни искания към щаба на генерал Дибича. Преобладавали въпросът за освобождението на България и крещящият изселнически въпрос, тъй като в самия мирен договор имало текст по него [*].

През всичките руско-турски войни, когато русите са навлизали в нашите земи, при оттеглянето си винаги са били последвани от хиляди българи. Венец на тези преселвания е войната от 1829-30 г. Д-р Иван Селимински [**], който е бил между преселниците тогава, ни съобщава, че българи от Източна Тракия масово преминали по познатите пътища през Странджа планина: Лозенград-Факия и Бунархисар-Малко Търново-Айтос и в градовете Стара Загора, Казанлък, Нова Загора, Ямбол, Карнобат, Сливен се присъединили към българите от други области, които желаели да се преселят. Само в Айтоското поле се събрали 16 555 семейства - цифра учудващо голяма. При тогавашната численост на семействата това прави над сто хиляди души.

Българското население от цветущите тогава полски източнотракийски градове Чорлу, Люлебургас и други, с техните чисто български околности, последвали руските войски, а по-после малкото останали българи по тези места били напълно погърчени. Изселила се и голяма част от българите, населяващи северозападната част на Странджа планина, но след година-две много от тия планински преселници се завърнали по родните си места [***]. Не се изселили българите от централна Странджа планина и нейните югоизточни поли, като се вземе на изток от линията Василико-Малко Търново-Лозенград.

Но нека се върнем към младия българин македонец, който се явил внезапно в град Чорлу и се присъединил към руския военен отряд. От близкото си общуване и разговори с русите, той заключил, че това не е последният поход на руското оръжие към нашите Балкани. Че те, русите, ще дойдат поне още един път тук и ще освободят България. Този българин не последвал руските войски и не се изселил в Русия, въпреки настойчивите покани на руските си приятели. Не се завърнал и в родната си Македония, а се присъединил към делегацията на моето родно село, която с другите български делегации дошла в Одрин, за да изпрати оттеглящите се руски войски и сигурно да им пожелае “не ни забравяйте”. После този българин дошъл в Рум беглий, заселил се в него и се оженил тук. Това е Димитър Арнаутина - мой прадядо по майка.

Щом пристигнал в село и народът научил, че е от Македония, нарекъл го “Арнаутина” и с това прозвище той прекарал целия си живот. Тая дума била твърде популярна в Източна Тракия. Арнаутите били преторианците в Отоманската империя и нейните султани често си служели с тях за дворцови преврати и вартоломееви нощи. Например, арнаути унищожили еничарите през 1826 г. на Ат мегдан в Цариград. Заради храбростта и безпределната им вярност, те били използвани и за охрана ( лична и дворцова ). По религия арнаутите са християни и мюсюлмани и тяхното отечество е на запад от Македония - област, която нашите източнотракийци наричат Арнаутлук.

Сам той, Арнаутина, още докато кръстосвал с руския отряд Източна Тракия и навлязъл в Странджа планина, бил приятно изненадан от поразителната прилика между езика на странджанското население и тоя на неговата родна Македония. И действително, учудващо е в ония времена, когато нашето научно езиковедство още не е било родено, да се открие тая прилика и то в две доста отдалечени една от друга точки на Балканския полуостров.

Моята баба, второ дете на Арнаутина, помнеше своя баща от неговите младини, когато той още говорел на македонското си наречие. Тя ми казваше, че неговият македонски език бил досущ като нашия, странджанския. Същото са ми казвали и други стари хора, които помнели от младини прадядо ми. След всичко това, още от ранните ми ученически години, у мен се роди желанието да открия родното място на моя прадядо по тия езикови следи в разните македонски наречия. Бил съм в Македония, а и тук, в България, където има преселници от всички краища на Македония, съм се вслушвал в македонския изговор, но все не откривах това, което търсех.

Най-после, през Втората световна война, когато германците прегазиха Гърция, доведоха в София гръцки пленници. Между тях имало и българчета от Македония, които германците освободили като българи. Един ден на една скамейка в Градската градина видях двама от тях, които познах по униформите им. Седнах наблизо и се вслушах в разговора им. Говореха на български и както някога, преди повече от сто години моят прадядо бил приятно изненадан от странджанския говор, така и аз слушах с изненада и захлас старинния български език на двама македонски българи. Заговорих с тях на старинно тракийско, по-точно странджанско наречие, което мисля, че познавам добре, и забелязах едно просветление по лицата им, което надделя над тяхната скромност и свенливост и те заговориха с открити сърца за всичко, което ги вълнуваше. Аз ги слушах с наслада. Ние говорехме на старинен и чист български език. Аз, от черноморска Източна Тракия, а те, от Югозападна Македония. Те бяха родом от село ( или по-скоро паланка ) Екши-су, Македония, сега в гръцка територия, Леринско.

И двамата бяха неграмотни, не знаеха да четат и да пишат нито на български, нито на гръцки. На моя въпрос защо е станало така, отговориха, че българско училище нямало, а на гръцки не искали да се учат, пък и гърците не ги задължавали. “Говорим гръцки език, знаем много малко и то за улицата, за пред гърците и техните учреждения”. Домашният говорим език бил българският и то онзи български език, за който говорим сега - старинен и чист, неподправен от никакви нови езикови влияния. Аз не мога да кажа нищо конкретно в какво се заключава приликата между техния и моя български език. Това може да направи само специалист езиковед. Аз само слушах, разбирах и чувствах българския език.

Разбрах също, че в тая част на югозападна Македония - Екши-су или неговите околности, е родното място на моя прадядо Димитър Арнаутина. Той е учил в гръцко училище в гр. Янина. Какво точно и колко е учил не се знае, въпреки поясненията, които давал на своите съселяни. Те просто не можели да го разберат. Обаче старите хора, които го помнеха, смятаха, че е бил просветен за времето си човек. Започнал да разбира от обществени въпроси още като ученик в гр. Янина. Хетериите ( гръцки тайни общества ) били вече създадени и революционната организация – Заверата - изградена. Включил се в това движение и ранните му младини минали в него. Не бил сам между гърците; имало и други българи, които на малки групички се свързвали помежду си. Всички те в повечето случаи говорели на гръцки, но били с българско съзнание, особено тия, които идвали от по-далечните краища на българските земи. Всички вярвали, че борейки се за свободата на Гърция, правят крачка напред за свободата на България, а и самите гърци ги уверявали в това.

Макар и от гръцки източници, българите били добре осветлени за освободителните движения на всички балкански народи: гърци, сърби, включително Влашко и Молдова. България, според тези източници, щяла да се освободи последна, поради близостта й до Цариград. Събитията обаче се развивали в чисто гръцко направление, краят на движението наближавал, а за българското освобождение никой не помислял. И след толкова години борби, Димитър Арнаутина и много като него разочаровани напуснали освободена Гърция.
 

*. Според клауза в мирния договор, сключен в Одрин на 2 септември 1829 г., желаещите да се изселят от Турция имали право, в продължение на осемнадесет месеца, да продадат имотите си – бел. авт.

**. Д-р Иван Селимински (1799-1867) е виден философ и писател от епохата на Възраждането. Той е написал множество студии върху исторически, философско-обществени и нравствено-религиозни въпроси – бел. авт.

***. Ив. Орманджиев. “Нова и най-нова история на българския народ, 232 с. – бел. авт.

-------------------------------------------------------------------------------------

Моят прадядо дошъл в Източна Тракия и, както видяхме, в гр. Чорлу се присъединил към руския военен отряд с намерение да замине с него за Русия. Не заминал обаче, защото и тук “трябвали хора”. Понякога Арнаутина разправял епизоди от въстанието и войната, като бил много внимателен и никога не представял гърците като по-високостоящи от българите, в нито едно отношение. Напротив - в много случаи те били коварни, подли, несговорчиви, алчни и т.н. Моят прадядо обяснявал събитията опростено, като се съобразявал с чувствата и очакванията на съселяните си. Бил силно разгневен от т.нар. “гръцки проект” на Екатерина Втора. Гърците искали Русия да им помогне да възстановят бившата гръцка империя ( забележете, не византийска, а гръцка ), като продължавали коварно да твърдят, че българи в днешната Отоманска империя няма.

Нямало, казвали гърците, защото поради прословутата си упоритост българите били потурчени, продадени в робство или унищожени, а останалите доброволно се били погърчили. В Русия се знаело обаче, че, когато турците завоювали Византийската империя, по тези земи имало голям, силен и войнствен народ - българите, който дал упорит отпор на завоевателите. В края на краищата русите не повярвали на гръцкото коварство и проектът пропаднал.

Димитър Арнаутина говорел също и за водачите на гръцкото освободително движение. Споменавал имената на видни гърци, между които Иван Капудистрия и Александър Ипсиланти, които имали високи постове, но за Арнаутина те били просто гърци на руска служба. И веднага добавял, че в руската армия имало много българи офицери, което правело много силно впечатление на неговите съселяни, които били само орачи и овчари.

Моят прадядо с особен възторг разправял за “един голям ингилизин, барон”, който дошъл от Англия да се бори за гръцката свобода и умрял в Гърция. Смъртта на поета лорд Байрон на 19 април 1824 г. “разтърсила Европата”, стреснала турците и това помогнало много на гръцката кауза. Тогава именно дошли много доброволци от различни страни, сред които много българи и самият той, Димитър Арнаутина. Всички те се отдали напълно на гръцката свобода.

Някои наши историци от по-старите поколения смятат, че българите, паднали за гръцка свобода, са считали гърците за своя народ и Гърция за свое отечество ( Д. Мишев, “България в миналото” ). Разказите на Димитър Арнаутина, участник в гръцкото освободително движение, опровергават това становище. Вероятно е имало елинизирани българи, които са се смятали за гърци и като такива са попаднали под ударите на турската власт. Но българите, които доброволно заминали за Гърция и с оръжие са се борили за гръцката свобода, са били български патриоти, които вярвали, че по този начин служат на българското си отечество.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Димитър Арнаутина решил да се засели в нашето село. Веднага щом пристигнал, изненадващо за всички, нашият султан-спахия пръв го потърсил и поискал да се срещне с него. Срещата се състояла в сарая ( дома ) на спахията, била придружена от пищна ориенталска трапеза и продължила почти цял ден. След като прадядо ми напуснал сарая, любопитните селяни го попитали какво се е говорило на тая дълга среща. Той отговорил: приказвахме и се измервахме един друг.

Нашият спахия бил от висок ранг - умен и по турски образован. Той предложил на Арнаутина да започнат някакви общи стопански начинания. Арнаутинът обаче отказал под предлог, че е от далечна страна и не познава тукашните хора и условия на живот. Прадядо ми схванал, че спахията иска да се опре на него и на българите войници и войнигани от селото, защото вече бил лишен от твърдата опора на еничарите. Чувствал се краят на турската феодална епоха. Централната власт се засилвала и някогашния горд и силен спахия феодал трябвало да се откаже от привилегиите си на представител на държавната власт и да продължи да живее като обикновен чифликчия.

Заселването на Арнаутина внесло разнообразие в живота на селото и околността. Той не станал земеделец или скотовъдец като другите, а търговец и то по един прост, смел и бърз начин. Селяните му помогнали и той изградил на кръстопътя, през който минавали керваните, малко дюкянче. Един от по-заможните селяни му дал бъчва с вино ( селото имаше развито лозарство ), при условие да му я заплати, когато я продаде. Продажбата станала бързо и цялото село се втурнало в надпревара да предлага виното си. Така Арнаутина продал и заплатил на селяните всичкото излишно вино, което по рано се изпивало или безполезно разпилявало. После дошло безграничното доверие на цялото село към него, подсилено с немалка доза патриотизъм, защото търговецът бил българин, вършел всичко пред очите на селяните, та дори и неговата печалба се знаела. От този момент цялото разнообразно производство на селото се продавало чрез Димитър Арнаутина.

И най-важното: настъпило известно просветление у тия наши българи. Досега те смятали войнишките си привилегии за напълно задоволителни и нямали по-високи стремежи, например към книжовност. За сметките била достатъчна само “четулата” ( рабошът ). Сега обаче българите от Рум беглий почувствали нуждата от четмо и писмо, макар и на гръцки. В гръцките училища наистина отивали до там да твърдят, че не съществува българско писмо, но сега примерът бил пред очите им. Арнаутина се учил в гръцко училище в Янина, расъл и укрепнал в чисто гръцка среда, възмъжал и воювал за тяхната национална кауза и пак останал здрав българин. По-късно той изпратил и своя син в гръцко училище ( 1840 г. ), защото нямало българско. Последвали го и други и всички се завърнали добри българи, някои от които и аз помня като стари хора.

-----------------------------------------------------------------------------------

Читателят навярно ще си спомни за богатия гръцки манастир “Св. Константин и Елена” край Инджекьой, който в продължение на около четиридесет години е бил управляван от игумен - елинизиран българин. Той не скривал българския си произход, което било известно и на гърците, но го търпели поради голямата му ученост и поради още една причина, която аз научих от гръцки източник.

Около 1830-40 г. Патриаршията била обвинена, че е изгубила своя вселенски характер, погърчила се е и се е превърнала в чисто гръцки институт. На всички било ясно, че изразът Вселенска патриаршия служел само за прикритие на гръцкия панелинизъм. Игуменът-елинизиран българин бил търпян, за да се покаже, че Патриаршията все пак е Вселенска, т.е. на всички православни християни по света. При това манастирът “Св. Константин и Елена” бил обявен за “ставропогиален”, т.е. подчинен само на Патриаршията, без каквито и да било други йерархични инстанции между тях.

Интересни са схващанията на този елинизиран българин, който преживял живота си с прямота и доблест и умрял не напълно погърчен. Той влизал неведнъж в остри спорове с Патриаршията по стопански и житейски въпроси, но не и по религиозни. В предишните глави видяхме, че манастирът развивал и голяма стопанска дейност, която обаче постепенно западнала и накрая била ликвидирана. Ликвидацията извършил именно този игумен - елинизиран българин. Движимата и недвижимата собственост на манастира почти изцяло минала в попуканите ръце на трудолюбивите българи, повечето от които били бивши ратаи в манастира.

Никой не знаел къде се е родил този упорит българин, а мнозина предполагали, че е от кърджалийската орда на Индже войвода. Още като младеж обаче се откъснал от нея и тръгнал към гръцките просветни огнища - манастири и училища. Впоследствие добил солидно образование и тук, по тия места, се появил като просветен монах. Моята баба по баща ми е разказвала за срещите на нейния баща и други българи с него. Обикновено това ставало на големи празници в манастира или когато монахът посещавал селото. Говорел на български език, без стеснение от гърците, по всички въпроси, включително и по остри българо-гръцки спорове. Задавали му въпрос защо е станал грък. Отговарял - случило се така, че още в ранни младини попаднал в гръцка среда, в гръцки училища получил образование и станал това, което виждали пред себе си. Друг въпрос: защо сега, когато всички знаят, че е българин, не се признава за такъв, а продължава да се гърчее? Та как може това, отговарял той, да стане българин като баща си и братята си означавало да се влачи след ралото или да пасе овцете с дряновия кривак. Българите му възразявали, че може да стане търговец, джелепин или бегликчия. Не, отговарял той. За българина е отредено от Бога и от хората с кървав пот да си вади хляба като орач, овчар и тем подобни занаяти. Всичко останало е за гърците. И българинът, казвал той, може да бъде това, което са гърците, но след като стане като тях. Според него имало такива българи, които задминали дори гърците ( вероятно е имал пред вид Евгени Вулгарис или други като него ), но след като се погърчили.

Този елинизиран българин не променил до края на живота си своите схващания. Нашите българи го приемали такъв, какъвто е: разбирали, че той е убеден в това, което говори и върши. Но манастирът и неговия игумен съдействали Инджекьой и рударското градче Малък Самоков да бъдат почти напълно погърчени.

--------------------------------------------------------------------------------------

След заселването на Димитър Арнаутина в нашето село, той и монахът-елинизиран българин почти се сближили, но... на основата на минали работи. Арнаутина знаел много за войната и революцията на гърците, за политическите им проблеми, но не ги познавал в културно отношение, за разлика от монаха, който пък бил високопросветен, но не знаел почти нищо за революционното движение и освобождението на Гърция.

Игуменът-елинизиран българин, който бил вече в преклонна възраст, разказвал, че преди време в северозападната част на Странджа планина се явил един монах българин, който бил “книжовен”. Той носел книги със себе си и разказвал чудновати неща “за българската царщина и българските царве ( царе )”. Този монах изпаднал в беда, каква точно никой не можел да каже. “Млад бях, неопитен и слаб и не можах да му помогна”, казвал игуменът, пък и монахът българин бил упорит, “пропъдил се” сам на юг, към централната част на планината, преминал я и някъде там завършил.

Известно е, че отец Паисий завършва “История славянобългарска” в Зографския манастир през 1762 г. и поема с нея апостолската си дейност на изток. Той започва своето велико, пробуждащо, възрожденско дело от Котел, където поп Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний Врачански, завършил в началото на 1765 г. преписа на Паисиевата история. Вероятно “книжовният” монах българин, за който ни съобщава нашият елинизиран игумен, е бил ученик или сподвижник на Паисия, който е тръгнал с мисия към Странджа планина.

В една своя публична сказка от 1923 г., Георги п.Аянов между другото каза, че когато бил студент по история в София около 1900 г., университетските професори го задължили да подири следите на важен Паисиев сподвижник в южна и югоизточна Странджа планина. П.Аянов не открил никакви следи, поради големите етнографски промени, станали по време на кърджалийското движение и руско-турските войни от 1829-30 и 1878-79 г.

По всичко изглежда, че елинизираният българин и историкът Георги п.Аянов говорят за едно и също лице. Освен това, Софроний Врачански, първият преписвач на Историята на Паисий и негов възторжен и най-значим последовател, е свещеничествал в днешното градче Грудово [*], Бургаски окръг, разположено в северозападните поли на Странджа планина. Тези факти навеждат на мисълта, че далновидният Паисий още в началото на своята дейност е насочил своите първи и най-верни последователи на изток, през Странджа планина към вековните врагове на българщината - Цариградската патриаршия и нейния лукав крепител - Фенер.

[Previous] [Next]
[Back to Index]