10. Турското реформаторско движение от 1839 г. ( Гюлхански Хатишериф ). Участие на българското население във вътрешните междуособици на Турция. Опожаряването на църквата в Рум беглий
Моите деди по баща и майка са родени между 1825 и 1830 година. Те всички доживяха до дълбока старост и починаха в гр. Василико като бежанци между 1916 и 1922 г. В града и неговата околност имаше и други стари хора, на които столетието наближаваше да легне на гърба, въпреки бежанската им неволя и безпримерна сиромашия. Каквото съм научил и запомнил от тях, ще се постарая да разкажа сега. Да предам спомените на техните деди и бащи, които са им разказвали за времената от началото на ХІХ век - времена, смятани от нашите стари хора за най-размирни ( най-големия “бозгунлук” ) в Източна Тракия.
В по отдалечените части на българските земи населението не е било така често тревожено от вътрешните турски междуособици, както това е ставало в Източна Тракия. Като провинция, близка до Цариград, тя е била относително защитена от злочинствата на злосторните орди, но пък била изложена на сътресенията и борбите по върховете на централната власт.
Към края на ХVІІІ и началото на ХІХ век мисловният център на Отоманската империя - Цариград - прилагал реформите си в европейските околности на столицата, т.е. в Източна Тракия, която се превърнала в арена на борбите за реформиране на войската и унищожаване на еничарството. Реформаторът султан Селим Трети, възприемайки Турция преди всичко като военна държава, решил най-напред да се захване с войската. Той създал нов пехотен корпус, наречен “Низами джадит аскери”, въоръжен и обучен по европейски от наети английски и други чужди офицери. Този корпус отначало бил съставен от доброволци, но през 1805 г. Селим въвел наборната служба. Така еничарите, които някога били основното ядро на победоносната османска армия, сега отново били ядро, но не на армия, а на злочинните непокорни орди на кърджалии, даалии и др. Селим Трети изпратил един батальон от новата войска в Родосто, където имало на гарнизон и еничари. Очаквало се сблъсък, но изненадващо между двете войскови части се установили отношения, ако не на сътрудничество, то поне на търпимост. И когато по-късно дошъл моментът да се премахнат еничарите в Родосто, последните мирували и нямало повод да се посегне върху тях. Те били оставени “на доизживяване” и когато вече еничарството било забравено, все се срещал пред джамиите по някой просяк от тях.
Родоначалникът на реформите султан Селим Трети заплатил своята дързост с главата си, а реформаторското движение не само не било унищожено, но и се задълбочило. През 1826 г. еничарите в Цариград въстанали, но низамските ( реформирани ) части на новия султан Махмуд Втори успели да ги обкръжат в прочутия византийски хиподрум Ат мегдан. Петнадесет хиляди еничари били избити, а други двадесет хиляди успели да напуснат столицата и през горите на югоизточна Странджа планина се отправили към Одрин. Еничарите на гарнизон в Одрин тръгнали към Цариград на помощ на своите. Двете големи еничарски съединения трябвало да се срещнат някъде около Бунархисар. Срещата обаче не се осъществила, тъй като българското население от Рум беглий проявило мъжество и с риск на живота си не допуснало еничарските части, които идвали от Цариград, да преминат през селото. Българите със сигурност щели да бъдат избити от превъзхождащия ги противник, но от юг, откъм Родосто на Мраморно море, се задали батальоните на новата наборна войска, командвани от английски и шведски офицери. Те влезли в преговори с еничарите, които се предали без съпротива, срещу гаранция за живота им. И това бил новият дух в реформираната турска войска - да не се избиват без нужда; зер дотогава максимата е била победеният да окървави ножа на победителя. По-късно правителството оценило смелостта на българите от Рум беглий, за разлика от колебливото поведение на местните султани-спахии.
В тия времена, когато се ликвидирали еничарството и редица още стари порядки в империята, дошло и най-значимото събитие : Гюлханският хатишериф - знаменитата реформа на султан Абдул Меджид ( 3 ноември 1839 г. ), с която между другото се отменяло и спахийството. Реформите, които смятала да проведе централната власт, били замислени да обновят целокупния живот на империята - войска, администрация, финанси, стопанство, та дори култура и просвета. Започва се, разбира се, с еничарите и спахиите, защото това били институции, впили се в тялото на държавата и обществото. Реформите съвсем не били произволни и необмислени. Наистина в началото имало малко “аджемалък”( неопитност ), но това се изживяло и по после всяка стъпка се обмисляла, измервала и чак тогава практически се прилагала. Еничарството просъществувало цели пет века, но настъпили времена, когато то се оказало ненужно и дори вредно. Еничарите били предупреждавани, че войската на империята не трябва във време на война да граби, безчести и убива, както някога. Еничарството обаче си останало същото, изродило се в кърджалийство и ние видяхме края му на хиподрума Ат мегдан.
По подобен начин стоял и въпросът със спахийството. Нашият румбеглийски султан-спахия досега правел забежки: защитавал някои права на еничарите, давал подслон на т.нар. “блуждаещи” еничари, в акции по преследването им не вземал участие и т.н. Освен това той не взел страна при очаквания сблъсък между бягащите от Ат мегдан еничари и настъпващите откъм Родосто правителствени низамски войски. А събитията се развили на границата и отчасти в неговия спахилък. Но това били все простъпки незначителни, които му се прощавали. Сега обаче, когато дошло време да предаде спахийското си достояние, той отрекъл реформата, рязко се противопоставил на централната власт и заявил, че няма да се подчини. Тогава дошъл не много голям конен отряд, чийто командир поканил спахията да дойде в Родосто за обяснение, а отрядът щял да бъде негов почетен ескорт. Спахията отговорил, че ако се опитат да го отвлекат принудително, ще се противопостави с оръжието на своите хора, включително и на българите, които са войници и войнигани. Отрядът си заминал, но дошъл друг, много по-голям от първия. През нощта войниците обходили българския квартал и на сутринта той бил блокиран, като не позволили на никого да излезе навън. Отправили се към турския квартал и обсадили “сарая” - жилището на спахията. След кратка ръкопашна схватка спахията бил изведен от жилището, качен на кон, като му вързали краката под корема на коня. До него позволили да язди свободно най-близкият му помощник - адютантът. Заедно с тях подкарали верните му хора и нашите войнигани. Всички били отведени в Родосто и задържани в една казарма. Малко по-късно нашите българи били посетени от един млад ефенди ( господин ), придружаван от група "ефендиета".
Младият турчин се държал много внимателно с българите, припомнил им поведението, което те усвоили още от началото на междуособицата с еничарите ( 1826 г. ), както и сега, при премахването на спахиите. Казал им, че ако румбеглийският спахия бил сигурен, че те са на негова страна, щял да се съпротивлява и щели да се дадат излишни жертви. Разяснил им съдържанието на Гюлханския хатишериф, според който християни и мюсюлмани вече щели да бъдат равни. Младият ефенди допълнил също, че султанът и правителството винаги са желали и сега желаят доброто на всичките си поданници - християни и мюсюлмани, а злото идвало от хаирсъзи и едипсъзи ( лоши хора ). “Върнете се в селото си, отдайте се на труд и спокойствие и разкажете на всички това, което чухте” - казал той в заключение и ги освободил. Задържаните турци също били освободени, с изключение на спахията и неговия адютант. След известно време се научили, че спахията бил обесен, а адютантът му - изпратен “гюргюн”( на заточение ).
Не така станало обаче със спахията от съседното градче-паланка Серген. Той обмислил, преценил и разбрал, че връщане назад няма, наредил се под знамето на реформите и от него станало това, което сам не очаквал. Това спахийско семейство превърнало спахилъка си Хрузун, разположен между Рум беглий и Серген, в чифлик. Семейството живяло охолно почти цял век от доходите - от времето на Селим Трети до 1905 г., когато го продадоха на нашето село.
Върнали се нашите хора ободрени и обнадеждени за по-добри дни, но си обяснили, че добрата воля на султана и неговото правителство се дължи и на едно друго събитие - Руско-турската война от 1829-30 г., която завършила с Одринския мир. Вярно, че в мирния договор не се говорело нищо за България и българите, но хората от Рум беглий повярвали на думите на руските войници, които на въпроса кога ще дойде и тяхното освобождение, отговаряли с усмивка: “Будет, будет”. И това “будет” се оказало съдбоносно за българите от югоизточните поли на Странджа планина, защото те не напуснали родните си огнища, за да последват руските войски, както това направили много техни сънародници от полските тракийски райони.
Знае се, че от западноевропейските държави Франция винаги е имала най-близки отношения с Отоманската империя. Султан Селим Трети, който се смята за първия просветен турски монарх и основател на турското реформаторско движение, още като наследник на турския престол е бил в тесен контакт и в лична преписка с френския кралски двор. Освен това нека не се забравя, че ХVІІІ век е векът на Френското просвещение, когато са живели и работили Волтер, Дидро, Жан Жак Русо и други големи умове на епохата, така че султан Селим Трети най-вероятно е заимствал идеите, които са залегнали в текстовете на Гюлханския хатишериф. Този най-значителен реформаторски акт, както и другите по-сетнешни реформи, внесли просветление и позволили на нашия народ да се изяви пред света и да се бори за своята свобода.
---------------------------------------------------------------------------------------
Централната власт е имала всичкия интерес да приложи реформите, които трябвало да укрепят държавата, но това не станало еднакво навсякъде. Например в Кюстендилския санджак реформите не били приложени чак до Освободителната война ( 1877-78 г. ), а в Македония – до Балканската война ( 1912 г. ). Въпреки това управлението на османската държава започнало да напомня в някои отношения на европейското. В Източна Тракия последиците от реформите се почуствали осезателно, поради географското й положение, а може би и поради факта, че българското население взело непосредствено участие в събитията.
След премахването на спахийството, а това в Източна Тракия действително е било направено, привилегированите при спахийската управленческа система, както и други непривикнали на труд хора, бързо изчезнали. Турското население в моето родно село Рум беглий си наложило относителна търпимост и заживяло “по комшийски” с българите. И все пак намерили се хора, които запалили и опожарили църквата в Рум беглий. Ще припомня, че тук българската и турската махала са разположени от двете страни на река, чиито брегове достигат на места до петдесет метра височина. Българската църква и турската джамия били построени на двата бряга.
По онова време на българите не разрешавали религиозни ритуали извън църквите, с изключение на Великден. На тоя голям християнски празник млади и стари показвали своята “гирджик” премяна. Мъжете обличали гайтанлии потури и салтамарки [*], ушити от изкусни цариградски майстори, а момите и булките - сукмани ( чулмане ), “гайтаносани” с разноцветни гайтани и отгоре също салтамарки, гарнирани с лисича кожа. Църковната служба започвала с тържествен псалом и след думите “Христос возкресе” се давали пушечни изстрели и се запалвали свещите, които всички носели със себе си. После всички излизали със запалени свещи в ръце и тържествената процесия обикаляла не само църквата, но и селото. И това продължавало през цялата нощ. Постепенно с годините тази религиозна процесия започнала да прераства в национална манифестация, като псалтовете ( певците ) вмъквали в псалмопението патриотични текстове, младите стреляли с пищовите, всички усмихнати се поздравявали за по-добри “български” дни и т.н. Турците от отсрещния бряг наблюдавали всичко, но войнишката привилегия, която имала продължителна традиция в нашето село, и войниганите с пищовите ги респектирали.
Но в една мразовита зимна нощ, някой запалва църквата и тя изгаря...
Ето как ни предава събитието народът в песента “Запалената църква в Рум беглия”, записана през 1927 г. в село Кости [**], край Василико, от нашият ненадминат фолклорист Васил Стоин [***] :
Мандо ле, Терзи Доброва,
Терзи Доброва дъщеря,
Хайде, Добро ле, да идем
в пустата Урум беглия
с майка ми да се видите
и с мойте мили братлета.
Мандо ле, мари хубава,
стига ми Мандо спомина
пустата Урум беглия,
огънят да я изгори,
та прах и пепел да стане,
и чумень да го посее!
Знаеш ли, Мандо, помниш ли,
дето църквата гореше,
синьото небу дереше
та кунизмите [****] фъркаха
в синьо се небу криеха,
стига ми Мандо споминва!
Турското правителство се намесило и се опитало да придаде чисто криминален характер на опожаряването на църквата. То внушило на местните турци, в един макар и по-продължителен срок, да напуснат селото. И турците от Рум беглий натоварили на колите си покъщнина и земеделски инвентар и се разселили по други места. Недвижимите имоти, респективно земята останала безстопанствена, пустееща, като по-късно, по различни пътища била усвоена почти безвъзмездно от нашите българи. И така се ликвидирал “турският въпрос” при нас.Опожарената църква била малка, неугледна и вкопана в земята, а новата, която се построила и в която се служеше до наши дни, била надземна, солидна каменна постройка, с отделен олтар. Към църквата добавили една пристройка, която доста озадачила турците и изиграла важна роля в живота на селото. В нея се открило килийно училище - твърде рано за българската окрайнина, наречена Източна Тракия. Идеята била подсказана от гръцкия игумен на манастира “Св. Константин и Елена” край Инджекьой, който се открил, че е елинизиран българин.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
*. Къса до кръста дреха, обикновено подплатена или обшита по краищата с кожа – бел. ред.
**. Днес в село Кости живеят потомци на жителите на малкото странджанско градче Малък Самоков, Визенска кааза, което отстои на осем километра от нашето село Рум беглий – бел. авт.
***. Васил Стоин. “Български народни песни от Източна и Западна Тракия”. БАН, 1939. 105 с. – бел. авт.