12. Стопанско-битово устройство на живота на българите в Източна Тракия след Одринския мир - 1829-30 г.
 

С Одринския мир от 1829-30 г. окончателно се уредили гръцкият и сръбският въпрос. Гърция и Сърбия заедно с Молдова и Влашко образували четири християнски държави под руско покровителство.

Българският национален въпрос, изкусно прикриван и дори отричан от гърци и турци, едва сега се открил пред погледите на света. В действителност в Одринския мирен договор не се говорело нищо за българите и България, но турското политическо и гръцкото духовно робство вече не изглеждали така безнадеждни. Вероятно на турците е било внушено, че българите са народ славянски, сроден с руския, и че Турция не може да не държи сметка за това. Започнало политическо и най-вече духовно пробуждане.

Източнотракийските българи също повярвали, че дните на робството са преброени. В ежедневието кой знае какво чудо не станало, но източнотракийският българин си поотдъхнал и запретнал ръкави за работа. Пък и неговият идеал за добруване и живот бил съвсем скромен. Достатъчно било да стане още призори, да отиде на нивата, да оре през целия ден до тъмно и вечер у дома да седне на софрата с цялата си челяд пред паница постна бобена чорба и чер ръжен хляб.

Турците най-после разбрали, че Отоманската империя трябва да се реформира и, отначало плахо, но свърнали в тази посока. Те предприели стъпки към модернизация на своето стопанство. Турция вече не можела без железници, без нови модерни пристанища, където да акостират големи кораби, без банкова организация за търговия, производство и пр. Капитулационният режим се оказал безвъзвратно остарял. Европейският капитализъм бил силен и прониквал навсякъде, дори някъде прибързано и без нужда.

Настъпила ерата на концесиите: френска концесия за закупуване на фабрикация; концесия за тютюна, наречена в Турция “Тютюнево управление на Отоманската империя” или както народът я наричаше “режията”; германска концесия за построяване на железницата Цариград-Измир с продължение до Анкара; втора германска концесия за построяване на прочутата Багдадска железопътна линия; френска концесия за построяване на железниците Варна-Русе през Каспичан, Цариград-Серген, Солун-Битоля и др.

Реформите засегнали и поземлената собственост. Докато спахиите и други висши турски сановници имали привилегии, спахилъците съществували, но когато привилегиите били премахнати, те катастрофално западнали. Повечето спахии не си направили труда да превърнат спахилъците си в чифлици и да обработват земята на свободни начала, което улеснило изкупуването й от българите - предимно безимотни. От полузакрепостени чифликчийски ратаи те започнали да се превръщат в скромни, но достойни собственици на бившите господарски земи, които изкупували с тежък труд. Дошло време, когато български селянин без земя в Източна Тракия почти нямало, а някои притежавали доста големи участъци. Това продължило до Освобождението на България, когато турците отново започнали да изпращат в Източна Тракия турски преселници.

Земеделието и скотовъдството в Отоманската империя били почти монопол на българския народ. Тези занятия в Източна Тракия били в още по-благоприятно положение, поради плодородната земя и близостта до големи консумативни центрове, на първо място Цариград. Тези два отрасъла на турското стопанство никога не са били застрашавани от кризи, защото техните производства винаги са били в недостиг и, следователно, оценявани и сравнително добре заплащани.

-------------------------------------------------------------------------------------------
 

Земеделие

Българинът е особено чувствителен по въпроса за земята [*], може би защото винаги, от най-древни времена, е бил свързан с нея. До такава степен, че понякога самата представа за българина, се асоциира с представата за земята. Щом заседнел на едно място и почувствал земята под краката си за своя, той се е вкопчвал в нея и не я изпущал пред свои и пред чужди, защитавайки я на смърт и живот.

Един ден през пролетта на 1845 г. познатият ни вече Димитър Арнаутина отишъл в гр. Родосто по търговия. Там му казали, че току-що е пристигнал малък кораб, натоварен с различни земеделски и градинарски семена. Отишъл Димитър на пристанището, разгледал семената, много от които добре познавал, но открил и едно, което виждал за първи път. Това били семена от царевица, дотогава непознати в Източна Тракия. Новината за новото семе предизвикала голямо вълнение сред жителите на Рум беглий, за което допринесло и безграничното доверие, с което се ползвал Димитър Арнаутина. Моят дядо Войник и други видни селяни отишли в Родосто и се срещнали с продавача, който ги запознал най-подробно с всички манипулации при обработката на царевицата - от засяването до употребата. Дядо Войник и неговите съселяни допаднали на продавача, защото не били търговци спекуланти, а селски производители. Той ги посрещнал сърдечно и доверчиво.

Царевицата бързо се разпространила в Източна Тракия и заедно с ечемика се превърнала в основна фуражна култура. Всяко земеделско стопанство отглеждало ечемик за храна на конете, овцете и козите и царевица - за свинете, а при “зор-заман” ( трудни времена ) и за храна на хората. Българите в Източна Тракия наричаха царевицата “влашка” и въпреки че първите семена са получени по море, по всичко изглежда, че тя идва от румънска Влахия. Най-подходящи за отглеждане на царевица бяха северните и североизточни части на Странджа планина, които достигат до Черноморското крайбрежие, както и долините на реките, вливащи се в Черно море. Речните корита на тия реки, в долните им течения образуват дефилета с много високи брегове - толкова високи, колкото и самият планински терен. Разстоянието между двата бряга някъде е триста метра, а другаде стига до петстотин и повече. Площите между двата бряга са идеално равни и местното население ги нарича “лъки”. Реките протичат по средата на лъките. Речните корита, чиито лъки могат да се засяват, имат различни дължини, смятани от устията. Например използваемата дължина на река Велека, която се влива в морето между гр. Ахтопол и село Синеморец, е четиридесет-петдесет километра, а на успоредната на Велека река Резвая, която сега е граница между България и Турция - повече от шестдесет километра.

Лъките са толкова плодородни, колкото и легендарната долина на река Нил в Египет. Есенно време, когато започнат да валят дъждовете, се образуват поройни потоци, които свличат всичкия тор от овчите кошари в планината. Потоците занасят този тор в реките, които наводняват лъките и след отводняването им в тях се отлага всичкия нанос от планината. Плодородието е толкова голямо, че каквото и да се посее, израства буйно, пада на земята и загнива преди да даде плод. Хората открили, че царевицата единствена от окопните култури може да устои на тая “жизнена” сила, на това плодородие и затова тези земи се сеят само с царевица, чиито стебла достигат до пет метра височина и раждат по няколко кочана.

Царевицата, както и много други житни и фуражни култури, вирееше добре в цялото източнотракийско поле. По-капризен беше ечемикът, който изискваше тлъсти, наторени почви, но се сееше много, защото даваше най-висок добив и се продаваше доста добре. Специално подготвените ечемичени ниви, наречени “арпалъци” ( "арпа" на турски означава "ечемик" ), бяха винаги около селищата, в близост до оборския тор.

Зърненото производство в Източна Тракия служеше главно за нуждите на местното население. Българите в планинските райони, които не произвеждаха зърнени храни, купуваха жито, а не брашно, защото нямаше развито мелничарство. В цяла Източна Тракия големи валцови мелници имаше само в Одрин и Лозенград. Те обслужваха войските в тия всякога големи гарнизони, а местното население мелеше житото в малки каменомелни воденици, задвижвани с вода, без всякакви зърночистачни и брашнено-отсейвачни инсталации или пък ако имаше такива, то те бяха в съвсем примитивен вид.

Маслодайни растения почти не се отглеждаха. Слънчогледът поне около нас не се познаваше. Малки количества семена от маслодайни растения се обработваха в примитивни маслобойни, наречени на турски език “яхана”. Получените масла се употребяваха за смазване, защото мъчно се пречистваха ( рафинираха ) за храна поради липсата на пречистващи инсталации. Населението използваше предимно животински и млечни мазнини, а от растителните се употребяваше дървеното ( маслиновото ) масло. По ония времена, когато Отоманската империя владееше голяма част от Средиземноморието, маслиновото масло бе твърде евтино и достъпно дори за по-бедните хора.

За домакински нужди се сееха в големи количества влакнодайните растения лен и коноп, а край бреговете на Бяло и Мраморно море се отглеждаше памук. Нашите жени обработваха ръчно ленените влакна и тъчаха най-фини ленени платна за горно и долно облекло. Тия именно ленени платна са възпети в народните песни от стари времена ( “Дамянка платно белеше...” ).

Лозарство имаше навсякъде в Източна Тракия, но най-добре то беше развито по бреговете на Бяло и Мраморно море, както и по пресечените терени на южните и югоизточни слънчеви поли на Странджа планина, като се почне от Одрин, Лозенград ( център на лозарството ), градовете Скопо, Бунархисар, Инджекьой, Виза, Сарай и се стигне почти до Цариград. Лозарството можеше да бъде още по-доходно, но турската държава нямаше активна лозарска политика. Въпреки това тракийските вина можеха да се показват навсякъде, където се пие вино. В най-ново време френски и италиански фирми закупуваха вина от Лозенград, които изнасяха на пазарите в Европа и други страни. По религиозни причини турците не произвеждаха вино и ракия от малкото лозя, които имаха. Произвеждаха хранителните продукти петмез, рачел и др.

 Овощарство в Източна Тракия почти нямаше, въпреки изключително благоприятните условия. Овощни дървета, главно круша и ябълка, се срещаха в дворовете, в малките крайселски градини и край лозята. Широкоразпространен саморасъл беше орехът.

Вършитбата ставаше с “дикани” - заковани дъски, обковани с кремъци, които се теглеха от волове, биволи или коне.
 

Скотовъдство

Скотовъдството в Източна Тракия е развито най-добре в централната част на Странджа планина и по-слабо в нейните поли. Ако по отношение на плодородието Източна Тракия може да бъде сравнявана с други български земи, то по отношение на скотовъдството сравнение не може да има. Странджа планина беше изключителен скотовъден район поради благоприятните условия. Тя е ниска планина, климатът е мек, зимата е къса, а лятната трева се смесва с есенната. Край черноморския бряг снегът не се задържа дълго, което позволяваше да се осигурява паша за животните и през зимата [*]. Зимните пасища започваха от днешното курортно село Приморско ( днес град - бел. ред. ) и стигаха до околностите на Цариград. Богати зимни пасища имаше и по слънчевите южни поли на Странджа - Бунархисарско, Визенско, Сарайско, а имало е време, когато стадата пасяли и по бреговете на Мраморно и Бяло море ( най-богатото зимно пасище на Галиполския полуостров се е намирало съвсем наблизо до Дарданелите ).

Както по всички български земи, така и тук, в Източна Тракия, най-развитият скотовъден отрасъл беше овцевъдството, а след него козевъдството. Те се развиваха в цяла Източна Тракия, но най-вече в централната част на Странджа планина. Стадата от овце и кози не се нуждаеха от обори, навеси или кошари за нощуване. Те нямаха нужда и от фураж през зимата. Често овчарите събираха стадата си и образуваха т.нар. “сюрии”. Това се правеше не за печалба, а за удобство. В нашето село Рум беглий най-малката сюрия имаше хиляда глави овце или кози, а по-големите стада стигаха до хиляда и петстотин-две хиляди глави. Активният сезон за овцете и козите беше лятото, когато стадата се млекуват за сирене или кашкавал, стрижат се, водят се на по-далечни пасища, за да се подсилят за зимата, а отрасналите агнета и ярета се продават.

Правеше се горе-долу следното: овцете и козите майки, които ще се млекуват, се отделяха от общото стадо и образуваха ново, наречено “сагмал”. В старото стадо, наречено “яловина”, оставаха всички животни, които не даваха мляко - агнета, ярета, овни, стари овце и др. Първото от двете новообразувани стада, сагмалът, имаше постоянно място - лятна мандра, където се дои - отначало три пъти на ден, по-после два пъти и към края на лятото само веднъж. Обработката на млякото в сирене или кашкавал ставаше в селските мандри. Второто стадо, яловината тръгва по пасищата за угояване и няма постоянни места за пладнуване и нощуване. Дали това стадо е пасло добре, се определя от големината на рогата на мъжките агнета. Събирането на стадата сагмал и яловина става наесен около Димитровден. Преглеждат се сметките, всеки овчар отделя своето стадо и се готви да зимува. Тази раздяла през късната есен става с особена тържественост и се казва “лъчиво”. Коли се овен, донася се вино, ядат, пият и се разделят до новата пролет.

Не една и две са традициите, съпътствали патриархалния живот на нашите овчари от стари, незапомнени времена, та до дните, които помня и аз. Всяко овчарско чираче ( ратайче ) започва “кариерата” си на около десетгодишна възраст. Щом вземе в ръцете си овчарската тояга, у него се заражда амбицията един ден да стане кехая ( най-старши овчар ) на голямо собствено стадо, с пет-десет души помощници и най-малко десет кучета.

И така, момчето се представя за спазаряване при бъдещия си господар, когато се уговаря само колко гроша “хак” ( заплата ) ще получи. Хакът се уговаря от Гергьовден за цяла година или най-малко за шест месеца. А всичко останало е установено от нерушимата десетилетна, а може би и вековна, традиция: цървули за през цялото време на спазаряването, кат горни дрехи, състоящ се от потурки, пояс, абица, елече, салтамарка, един чифт навои и една бой хаба. Всичко се изприда и изтъкава от чиста вълна и се ушива от семейството на господаря. Дрехите се дават за една година, с изключение на бой хабата ( връхна дебела вълнена дреха от главата до краката ), която се дава за две години. Към това се добавя едно женско агне за разплод, ако пазарлъкът е за шест месеца, или две, ако е за една година.

Ако овцата умре, а агнето остане живо, то непременно се дава на малкия ратай, който го подоява ( кърми ) от другите овце и то става негово. Така за около десет години ратайчето напложда двадесет, тридесет или четиридесет овце и има право да се жени. Ако пък стадото му наброява петдесет и повече овце, то показва, че е “ачигьоз” и може да поиска господарската дъщеря. Много от старите овчари ( кехаи ) са минали по този път. Тези традиции са типични за всички българи от Странджа планина.

Малко по-големи грижи изискваше отглеждането на коне и биволи, защото те се нуждаеха от обор и сламен фураж, особено през по-тежките зими. Свиневъдството се развиваше в планината, в близост до дъбови или букови гори. През зимата животните се прехранваха, като изравяха изпод шумата падналия жълъд.

В навечерието на Балканската война в Малко Търново имаше двеста хиляди глави овце и кози и двадесет хиляди свини, а в моето родно село Рум беглий се отглеждаха тридесет хиляди глави овце и кози, три хиляди свини и около две хиляди глави говеда, биволи и коне. Селото имаше големи скотовъдни възможности, защото, освен неговата собствена мера, през 1905 г. беше закупило и някогашното спахийско имение Хрузун.

През първото десетилетие на ХХ век, около големите турски чифлици, където имаше български села, земите бяха обработени по най-добрия начин и процъфтяваха, а там, където селата бяха само турски, земята беше превърната в пасища или пък пустееше.
 

*. Народът казваше, че морето “обуздавало” планинския климат – бел. авт.
 

Търговия, занаяти, горско стопанство

На българите в Източна Тракия се пречеше активно да се занимават с търговия. Въпреки това, със своята упоритост и умение, те успяха да се наложат и в тая сфера на живота.

Излишъците от зърненото производство бяха обект на свободна вътрешна търговия. Във всеки подпланински град като Лозенград, Бунархисар, Виза и по-големите села ставаха седмични пазари на зърнени храни. На тези градски, селски или домашни пазари се извършваше натурална размяна. В Турция основната мярка за тегло беше оката. Зърнените храни обаче не се продаваха “на ока”, а с уреди или съдове, изразяващи обемното съдържание т.е. количеството. Тук, в България, това са така наречените “крини”, а в Турция този уред или съд се казваше “шиник” и беше два пъти по-малък от крината. Четири турски шиника правеха едно “цариградско кило”. Тази мярка, цариградско кило, е основна за измерване на зърнени храни и беше известна като турска мярка в световноизвестните измервателни системи. Продажбата на ечемик например беше доходна, защото ечемиченото зърно в своята дървесинна обвивка и със своя осил пълнеше шиника два пъти повече, отколкото другите зърнени храни.

Особено интересна натурална разменна търговия вършеха варджиите ( негасена вар ), грънчарите, градинарите и др. Варджиите например носеха някакъв съд - тасчето им беше мярката: ока вар се разменяше срещу едно тасче пшеница, десет чушки или друг зарзават. Планинците пък докарваха с колите си дървен материал, дървени въглища и други техни производства - вили, дръжки за брадва или мотика, части за дървено рало и други. Срещу тях те получаваха зърнени храни и поемаха обратно към планината.

Продажбите на едро на зърнени храни ставаха франко търговския склад, без значение къде се намираше той - в град или село, ж.п. гара, мелница или другаде. Не се обсъждаше качеството на храните, не се измерваше хектолитровото тегло, не се изчисляваха примесите, чуждите тела ( бонификации ) и пр.

Зърнените фуражи - ечемик и царевица - бяха най-големите обекти на търговията в Източна Тракия. Те имаха изключително добър пазар, защото ечемикът се употребяваше за храна на конете, включително и на т.нар. ерейски коне, използвани във войската, а в Източна Тракия винаги са квартирували големи военни гарнизони.

Друга доходна зърнена култура беше канареното семе, наречено от нас “куш-оту”. Това беше артикул, който се изнасяше извън пределите на империята. В Източна Тракия неговият пазар беше единствено в гр. Родосто.

Бобовите растения - бял и черен боб, леща и др. също бяха обект на търговия, тъй като тяхното производство беше в изобилие. Тези варива се отглеждаха и “между другото” за домакинските нужди на семейството.

--------------------------------------------------------------------------------------

Основният поземлен данък - десятъкът ( на официален турски език “мукада”, а на широк народен говор “йошур”) - беше един от най-крупните обекти на вътрешната търговия в Отоманската империя. Десятъкът беше натурален данък, защото неговото процентно “даждие” се събираше в натура. Държавата ( отоманският фиск ) не го събираше пряко, както се събират преките данъци, а го продаваше обикновено на публичен търг ( “В Цариград се йошура продава, Хаджи Минчо от Търново купува, купува...” ).

Щом някой закупеше десятъка на едно село, той ставаше негов собственик и добиваше право да го събира от стопаните производители. Закупчикът си назначаваше свои органи, наречени “субашии”, които пазеха интересите му. Зърното се измерваше в присъствието на субашията, като девет шиника отиваха в чувалите на производителя, а един - в чувала на закупчика, или ако цялото овършано зърно е сто шиника: деветдесет шиника взема стопанинът производител, а десет шиника взема закупчикът на десятъка. Всяко село имаше държавна сграда, където закупчикът складираше десятъка поотделно: пшеница, ръж, ечемик, царевица, овес, боб, леща и др.

По мое време хората от Рум беглий бяха стигнали до извода, че могат да се сдружат и да откупят десятъка. Те събираха скромните си спестявания, явяваха се пред правителствените тръжни места, конкурираха се на общо основание и откупуваха десятъка на селото, който възлизаше на над хиляда и повече златни турски лири ( паричните знаци в империята бяха само от метал - злато, сребро, мед и различни сплави ). След като усетиха облагите от печалбата, моите съселяни започнаха и други стопански инициативи на същия принцип, като вече се отделяха малки средства за обществена полза - издръжка на училището и др. Имаше и отделни богати българи, които изкупуваха десятъка на едно или повече села със собствени средства.

От стари времена десятъкът беше много удобен за обогатяване на държавния фиск, защото му даваше 10% от цената на земеделското производство, което раждаше земята на Отоманската империя. Така се събираше и един десетпроцентов резерв от храни, който беше в частния търговски сектор, но при форсмажорни обстоятелства държавата можеше да го използва. Десятъкът остава непокътнат, дори когато турската държава реформира данъчната си система през седемдесетте години на ХІХ век.

------------------------------------------------------------------------------------

Мандраджийството всякога е било чисто българско занятие в Източна Тракия, защото овцете и козите бяха изключително собственост на българи. Някои по-заможни гърци и турци също имаха стада, но пастирите им пак бяха българи. В Тракия рядко се срещаха пастири гърци, а турци пастири нямаше изобщо. В мандраджийството са преплетени производството и търговията, защото при обработката на млякото се получаваха по-трайни млечни произведения, които се изнасяха на пазара.

По мое време, по бедни хора ( овчарски чирачета, ратаи ), които бяха открили предимствата на сдружаването при изкупуването на десятъка, овладяха и мандраджийството по същия начин. Те кредитираха предприятието с количества мляко от своите пет или най-много десет млекодайни овце или кози, като си връщаха разходите с печалба. Източнотракийските млечни продукти се продаваха по всички пазари на тогавашната Отоманска империя, а и вън от нея. Сиренето се продаваше главно в Цариград, а кашкавалът при нас се приготвяше на по тънки пити, за да издържи на по-дългия морски транспорт до Египет и Гърция, съответно техните пристанища Александрия и Пирея.

В Източна Тракия, а и на други места в Турция, поради липсата на мандраджийска техника се беше развило и едно специално производство на сирене. Овчарите по най-примитивен начин приготвяха т.нар. “толум пейнири”, или сирене в мях, т.е. сирене, амбалирано в мях от сурова овча или козя кожа. То се консумираше от овчарите и техните семейства или пък се продаваше на най-близките местни пазари.

От всички съсловия на източнотракийските българи, при овчарите процентът на неграмотните беше най-висок – 90% в началото на ХХ век. Въпреки това сметките се водеха безпогрешно. Сред тези някогашни горяни съм срещал хора с феноменална механична памет, които помнеха колко мляко и сирене са внесли в мандрата за работен сезон от три или четири месеца, колко са овцете или козите в стадото им и т.н. Понякога, при внасянето в мандрите на количествата млечни продукти за преработка, се водеха специални записвания на четула ( рабош ).

Един от най-благодарните обекти на източнотракийската търговия беше свиневъдството и свинеугояването. Тези дейности при нас, в Източна Тракия и най-вече в Странджа планина, бяха много успешни. Тук се отглеждаха свине, които почти не бяха подобрили ( облагородили ) своята раса след опитомяването. По нрав и физически качества те напълно приличаха на своите събратя в диво състояние. А дивите свине по мое време така се бяха развъдили в Странджа, че на някои места броят им надминаваше този на питомните. Отглежданите от източнотракийците свине бяха с черна и много твърда ( остра ) четина - идеална и единствена суровина за четкарските занаяти. Тялото на животното беше добре укрепено, а здравите и не толкова къси крака му позволяваха леки и бързи движения. Обикновеният ход беше “тръс” и се хранеше с дъбови и по-малко букови жълъди. Колкото и да се угояваше, теглото на свинята не надминаваше сто-сто и петдесет килограма. Месото преобладаваше пред сланината, която не беше абсолютно чиста. Пласт месо се следваше от пласт сланина, като и двете бяха крехки и удобни за консервиране. Поради това сланината в Източна Тракия не се преработваше на свинска мас. Топяха само вътрешните мазнини ( салото ). Месото и сланината се консервираха по един бърз, лесен, евтин и сигурен начин. Те се нарязваха на едри късове и почти се заравяха в немного ситна морска сол. Месото и сланината поглъщаха толкова сол, колкото е необходимо. Източнотракийското свиневъдство и свинеугояване са познати от Средновековието насам, а може би и от по-рано. Те винаги са били добре нагодени към изискванията на пазара - Цариград и другите големи градове, та дори и селата. По религиозни причини турците не позволяваха в градовете и смесените села ( турци и християни ), да се отглеждат свине.

---------------------------------------------------------------------------------

Търговията с дребен рогат добитък - овце и кози - е отрасъл, равностоен на мандраджийството в Източна Тракия. Тя също е чисто българско занятие. Търговците на дребен рогат добитък носят романтичното име “джелепи”, а упражняваното от тях занятие – “джелеплик”. В българската литература се среща и името “браничарство”, но при източнотракийските българи то е почти непознато. Тази търговия с жива стока е твърде сложна и е свързана с твърде големи рискове. Затова търговци с по-малък капитал, по-слабо познаване на пазара и най-вече с малък опит, трудно я започваха.

Джелепите закупували дребен рогат добитък, за да снабдяват Цариград, големите източнотракийски градове и не на последно място - големите военни гарнизони с месо. Така се образували джелепските стада. В Източна Тракия, по точно в Странджа планина, където беше центърът на овцевъдството, не продаваха стоката си като агнета или като ярета за прясно месо. Хората чакаха година, две, три, а понякога и повече, за да използват от овцата приплода на агнетата, вълната и млеконадоя през тези години. Чак когато овцата застарее, тя се обезплодява, угоява се и се продава. Така наречените кочове или овни ( мъжки екземпляри през втората година ) в края на лятото и началото на есента се пускат сред стадото да оплождат. След което ги “скопяват” ( кастрират ) и на следващото лято, вече пределно развити и угоени, са “готова джелепска стока”. Помня, че цената, която получаваха овчарите за един такъв “овец”, се движеше между една златна турска лира и една златна английска лира.

Освен за редовна консумация, турците купуваха и колеха по едно или повече животни за своя религиозен празник “курбан-байрям”. Изпълнявайки своите религиозни ритуали, те раздаваха на бедните “курбан” за “хаир”. На този празник се коли много добитък и то от древни времена. Още немският пътешественик Герлах, който към края на ХV век минал през Източна Тракия и престоял дълго време в Цариград, ни съобщава, че няколко дни преди този ислямски празник крайните цариградски квартали се изпълвали с овчи стада, които се разпродавали на правоверните за курбан. Турците изобщо обичат овчето месо, затова и джелеплика се е развил доста добре. Джелепите търговци ( най-често българи ) ходели при овчарите и на място закупували стоката им.

При търговията с едър рогат добитък, обаче, стопаните сами закарвали животните ( говеда и биволи ) до пазарите. Освен редовните седмични пазари, в Източна Тракия имаше голям годишен панаир за едър рогат добитък, който се казваше Балджик и се правеше на брега на Балджикдере ( приток на река Еркене ), близо до град Сарай. Панаирът започваше към първи септември и траеше около десет дни. На него се закарваше добитък за продан от цяла Тракия и от други по-далечни краища. Тук идваха купувачи търговци от Цариград, Анадола и страните от басейна на Средиземно море - Египет, Гърция и др. Този панаир, който се е създал по подобие на Узунджовския, процъфтя след Освобождението на България до Балканската война.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Турската държава, в лицето на отоманския фиск, облагала с десетпроцентов данък в натура и дребния рогат добитък. Този данък се наричал “беглик” и се продавал, както десятъка - закупчикът предварително заплащал определената сума на държавното съкровище, а след това я събирал от овчарите: девет овце за овчаря собственик и десетата - за държавния фиск чрез неговия представител бегликчията. Така се събирали големи стада от овце и кози, наречени бегликчийски. Старите хора в Източна Тракия помнеха, че тия бегликчийски стада отивали за изхранване на Цариградския, Родостенския и други по-малки военни гарнизони. Основните пасища за тях били около град Чорлу. Пастирите на бегликчийските, джелепските или пък чифликчийските стада били само българи. Бегликчийството била още една крупна търговска, а също и фискална дейност в империята.

Към средата на ХІХ век, когато Отоманската империя реформирала своята данъчна система, бегликът вече се събирал от специални данъчни чиновници, а ролята на бегликчиите се свеждала само до преброяване на стадата и предаване на цифрите. Така прочутите някога бегликчии изчезнали.

Бегликчийството и джелепликът не били лесни занаяти и не всеки можел да ги упражнява. Те били доходни, печелели се много пари, но били рисковани и опасни, защото се налагало да се ходи в дебрите на планината при овчарите и стадата им - бегликчията да преброи стадото, за да му събере беглика, а джелепинът да огледа и закупи животни.

Личната сигурност в Отоманската империя никога не е била на висота - даалии, делибашии, капасъзи, кърджалии и всякакви други разбойници кръстосвали Източна Тракия. Затова бегликчиите и джелепите всякога са се движели групово, на коне, въоръжени с хладно и огнестрелно оръжие, кога с разрешение от властта, кога без, и в не малко случаи, придружени от жандари за охрана. И въпреки това в хайдушка Странджа планина по много пътища и кръстопътища има техни гробове.

Народът е изпял много песни за тях - трагични и възторжени. Аз ще цитирам откъси от една бегликчийска и една джелепска песен, които се пеят на старинно, местно източнотракийско наречие. Те възпяват случки от моето родно село Рум беглий:

 БЕГЛИКЧИЙСКА

 Станко ле, урумбеглийко,
 Станко ле, конак сайбийко
 сега са, Станко, сега са,
 сега са девет години
 откак съм тръгнал с беглик' ет
 с беглик' ет, с бегликчиите;
 девет съм каази обходил
 и още села и касаби,
 девет съм коне уморил,
 от мойте тежки пищов' е.
 Все у вас, Станко, доходам,
 все у вас, Станко, на конак.

 ------------------------------

 
 ДЖЕЛЕПСКА

  Мене ми е драго, Стано моме,
 мене ми е драго
 джелепин да стана, Стано моме,
 джелепин да стана.
 Овни да събирам, Стано моме,
 овни да събирам.
 В Стамбул да ги карам, Стано моме,
 в Стамбул да ги карам.
 През Виза да мина, Стано моме,
 през Виза да мина.
 Визенските моми, Стано моме,
 хоро играеха.

 -----------------------------------

Десятъкът и бегликът са били двата основни данъка, върху които се е крепяла Отоманската империя. До 1922 г. Турция не можа да създаде ефективна данъчна администрация, която да открие и обложи невероятно многото данъчни обекти. Вътрешната търговия и занаятчийството, колкото и незначителни да бяха по онова време, бяха почти необлагаеми.

--------------------------------------------------------------------------------------

 Най-доходното занятие в планинските райони беше въглищарството - добиване на дървени въглища от по слабите горски насаждения - нискостеблените гори. По косвен път намираме следите му в най-дълбока древност. Странджа планина е осеяна със стари минни леговища и с купища сгурия, защото за стопяване на рудата са използвали дървени въглища. Старите хора по мое време помнеха бунтовете на въглищарите, които снабдявали железодобивната мина край град Малък Самоков с гориво.

Въглищарството също беше обект на източнотракийската търговия, тъй като бедното градско население се отопляваше само с дървени въглища. Производителите от южните поли на Странджа натоварваха въглищата на колите си и ги откарваха на пазарите в Одрин, Лозенград, Люлебургас, Родосто и там ги продаваха направо на консуматорите. А по северните поли на планината, т.е. по Черноморското крайбрежие, където експлоатацията на горите и производството на дървени въглища беше масово, обикновено имаше търговски посредник, защото пазарът - Цариград, бреговете на Средиземно море и островите - беше далеч.

В Странджа планина идваха работници въглищари от Родопите и Македония, които години наред живееха от този неблагодарен труд. Особено тежко за тях беше зимно време, защото живееха в горски планински колиби.

Българите бяха в състояние да експлоатират най-старите дървесни насаждения в най-стръмните и недостъпни планински терени, защото притежаваха впрегатен добитък. Те изсичаха дърветата и ги обработваха грубо, без да определят предварително тяхното предназначение. Така обработеният материал, наречен “кереск” или “кересте” се изнасяше на пазарите в полските и приморските градове - Одрин, Лозенград, Люлебургас, Чорлу, Родосто. Там той се обработваше от занаятчии гърци или арменци и, в зависимост от предназначението, се превръщаше в строителен или занаятчийски материал.

Най-популярният занаят сред българите беше производството на коли и то изцяло дървени. В Турция по онова време нямаше шосейни пътища и затова колелетата на колите трябваше да бъдат с широки наплати, за да не затъват по разкаляните междуселски пътища. Българите, които живееха в планината и имаха впрегатен добитък, сами си правеха колите.

Други популярни занаяти бяха производствата на земеделски сечива - рала, дикани, бъчви, бъчварски дъски и др.

[Previous] [Next]
[Back to Index]