7. Моето родно село Рум беглий и неговата околност
Българският историк Иван Орманджиев пише [*] : “Византия през цялото си хилядолетно съществуване не е създала византийска народност. Тя е била разноплеменна държава, която създава византийско държавно единство ( общност ). Нейното население се е наричало тогава с общото име “румеи”. Знае се обаче, че от всички племена доминиращи в държавата през последните четири-пет века са били гърците ( официалният език в империята е бил гръцкият ). Но и те, подчинявайки се на византийското държавно единство, са се наричали румеи”.
Турците, след превземането на Цариград ( 1453 г.) и окончателното покоряване на Византийската империя, продължили да именуват покореното разноплеменно византийско население румеи, на турски език “рум”. Големият завоевател и държавник султан Мохамед Втори създал принципи, според които да се управляват подвластните народи в империята. Турската власт назначила Цариградския патриарх за верски управник на всички православни християнски народи, наричайки ги “рум миллети”, а патриархът - “миллет баши”. По-късно, един от патриарсите - Генади Сколари - бил признат със султански берат и за политически управник на народите, включващи се в понятието “рум” [**].
С времето обаче гърците наложили становището, че именно те са доминиращото племе от тоя “рум” ( прочутият в Цариград гръцки аристократически квартал Фенер играел изключителна роля в Отоманската империя ) и имат право да подчертаят това си качество. Така те започнали да именуват себе си “урум” ( на турски език - грък ), като с времето прехвърлили значението на думата и върху другите християнски народи от някогашната византийска държавна общност. От тук нататък, думите българин и български народ престанали да съществуват официално в империята, тъй като те били вече “урум”, т.е. гърци.
Мнозина наши историци приемат, че думите “рум” и “урум” са равнозначни ( А. Сп. Разбойников ). Аз обаче съм бил свидетел на многобройни разкази и твърдя, че за турците от най-високите интелектуални върхове до обикновените хора “урум” означава грък. А думата “рум” е почти забравена, защото няма какво да означават вече с нея. При нужда обаче я употребяват в смисъла, в който са я употребявали строителите на Отоманската империя през ХV век.
*. Иван Орманджиев. “Нова и най-нова история на българския народ” – бел. ред.
**. Иван Орманджиев. Публична лекция в София, 1955 г. – бел. ред.
---------------------------------------------------------------------------------------
Ще се опитам да хвърля светлина върху името и някои исторически особености на моето родно село. Като основа на разказа ще използвам документи, които се появяват тук-таме, разкази, предавани от поколение на поколение, и най-после легенди, приказки, народни песни и др.
Още от началото, откогато се знае, селото е било българско с чисто турско име Рум беглий. Беглий преведено на християнския български език означава “селище”. То се е заселило през ХVІ век и турците го нарекли Рум беглий по причини, които вече обясних. Гърците наоколо обаче хитро започнали да го наричат Урум беглий по същия начин, по който са мистифицирали понятието “рум” на “урум”. Целта разбира се е била да се покрие понятието българин с грък. За съжаление, болшинството от нашите простодушни и наивни българи възприели гръцкото име.
Спорът за името на селото продължил до появата на българския църковно-училищен въпрос, когато се развихрила голяма борба. Тогава проблемът за “рум” или “урум” се превърнал във важен политически въпрос, защото от това зависело определянето на епархиите – патриаршеска ( гръцка ) или екзархийска ( българска ), а така също и откриването на училища – съответно гръцки или български. Цариградската патриаршия, наречена още Вселенска, не можела да признае съществуването на българско население в такава близост до своя патриаршески център, до стените на Цариград. Затова тя хвърлила много средства и проляла българска кръв, но този път нашите наивни и простодушни сънародници, които трудно проумяват нещата в тяхната дълбочина, не се поддали на гръцкото влияние, защото се намерили просветени българи, които разгадали гръцкия замисъл. Така че този въпрос, нужен вече само на историята, бил решен както мислим ние, българите.
След нашето принудително изселване в България през 1913 г., селото ни било заселено с турци. И не много отдавна прочетох в една германска карта, че новите заселници по аналогия са преименували селото от Рум беглий на Ислям беглий. Защото името Рум беглий, по смисъл напълно отговаря на Ислям беглий [*], но не и на гръцкото Урум беглий. Турската държавност, без въобще да се интересува от нашия вековен спор с гърците, основавайки се на историческите данни и вероятно не без справка с науката, решава този въпрос правилно.
*. Така се казва и до днес - бел. ред.
---------------------------------------------------------------------------------------
Тук искам да разкажа за някои древни селища, чиито развалини се намират в околностите на моето родно село.
На върха на един хълм, на около километър източно от Рум беглий, някога се е издигала крепост, а по склона на хълма, на доста голяма площ, е бил разположен средновековен град. По мое време този сложен крепостен строеж, с ширина на стените в основата три-четири метра, беше известен с турското название Кале-йери. Останките от Кале-йери бяха обрасли с лоза, която расте навсякъде по тия южностранджански припеци, и с дълга лесно огъваща се асма, от която се плетат пчелни кошери. Моите съселяни използваха големите камъни за строителство. Учудващо е, че в крепостта и в древното селище нямаше вода. Нямаше и никакви следи, че някога е имало. Вероятно древните жители са пренасяли вода от изворите край днешното село Рум беглий.
Много човешка кръв се е проляла в Кале-йери. Векове са минали, откакто древният град се е превърнал в ниви, но и сега, когато орачите орат, не са редки случаите човешка глава да се наниже на палешника на оралото. Орача обаче това не го смущава, вземе главата, подхвърли я на синура и продължава да оре. Човек можеше да види човешки кости, нахвърляни из нивите, като насечени сухи дърва. В очертанията на града бяха открити и групови погребения, определено християнски, защото лицата бяха обърнати на изток.
От кога и чия е крепостта Кале-йери? Римска или византийска в никакъв случай, защото в съседство, в днешния град Бунархисар, се намираше класическата римо-византийска крепост. Тя беше импозантна, а начинът на строителство и видът на строителните материали беше съвършено различен. Тракийска също не би могла да бъде, поради доказаните християнски погребения наоколо. Градежът на Кале-йери твърде много приличаше на старобългарския, търновския. По време на двете български царства тия земи, неведнъж и не за малко, са били в границите на българската държава, което дава основание да смятаме Кале-йери за българска.
След нахлуването си на Балканския полуостров, турците ограбили и разрушили Кале-йери, както и други древни селища в околността, предполагаемо български. Оцелялото население, подсилено с “колонизирано” българско население от по-далечни краища, най-вероятно е заселило моето родно село Рум беглий. Заселването станало в началото на ХVІ век, когато Отоманската империя се укрепила в някогашните български земи и за българите настъпило измамното спокойствие на робско примирение.
Село Рум беглий е разположено в полите на Странджа планина, които се напояват добре от водите на планинските извори. Плодородно, обработваемо поле, а най-важното - само на около три километра от централния път, който съединява Черно море, респ. неговото най-голямо Странджанско пристанище - град Мидия, със Западния свят. Пътят пресича цялото източнотракийско поле, река Марица и продължава на юг и запад.
Според спомени и легенди, предаващи се от поколение на поколение, заселването на Рум беглий е станало някак си преднамерено, обмислено от турската власт. Оригиналното турско име очевидно е било дадено от нея. Но не са ясни мотивите на турската администрация: дали за да събере на едно място неблагонадеждно население или пък поради някаква друга стратегическа причина, като да кажем охрана на стратегическия път, поддържане на военните съобщения и прочие?
-----------------------------------------------------------------------------------------
Древното градче Инджекьой, което беше оцеляло до наши дни, се намираше на около два километра северно от Рум беглий, впито в странджанския връх Голяма Махияда. Инджекьой беше административен център ( мюдюрлюк), нещо подобно на българските градове Карлово, Калофер или Сопот в турско време. В града имаше телеграфо-пощенска станция, училище, в което се изучаваха търговски науки и жандармерийски табур ( дружина ). Спомням си, че един лекар, роден в Инджекьой, бе завършил в Германия. Сега това би предизвикало снизходителна усмивка, но в ония времена, и то в Турция....
Някога Инджекьой е било цветущо средновековно българско поселище, което по мое време беше почти напълно погърчено [*]. Българите от Инджекьой не са били насилвани да се погърчват. Това станало незабелязано, в продължение на дълго време. Чувал съм за някои от тях да казват, че ако били орачи, овчари или говедари, щели да си останат българи, защото тия занаяти нямали нужда от четмо и писмо, но понеже станали “учени” и търговци, и то като Леката, без да искат станали гърци. Леката ( Алеко ) беше местен богат търговец, учил математика в Швейцария, който правеше сметките си в търговията на ум.
Градчето Инджекьой, което гърците помежду си наричаха Скепосто, беше голям икономически и търговски център. Всеки неделен ден там ставаше пазар, където се разменяха производствата на странджанското планинско население и на полското тракийско. Първите предлагаха дървен материал, продукти на скотовъдството и др., а вторите - главно зърнени храни. Във всяка къща горният етаж беше жилище, а долният - дюкян, кантора или занаятчийска работилница. Много от тия разбогатели търговци имаха кантори в Цариград, Родосто и другаде.
Близо до Инджекьой се намираше местността Старата кория ( гора ), в която имаше вековни дъбове, достигащи до петдесет метра височина. На площ от около 500 дка можеха да се преброят повече от 500 дълголетни дъба. Старата кория бе осеяна със свети места, защото всички националности в района, от най-дълбока древност до наши дни, са погребвали тук мъртвите си. Напълно запазени бяха турските и особено българските гробища, които ние използвахме до 1913 година. Вероятно и сега, през втората половина на ХХ век, в Старата кория могат да се намерят белези от древни погребения. Допускам, че култът към мъртвите е предпазил през вековете корията от унищожение.
В тази историческа местност се намираше и манастирът “Св. Константин и Елена”, за който с положителност се знаеше, че е построен през византийско време. Помнеха се високо просветени монаси и игумен - погърчен българин, който при това не отричал, че е такъв. От хора като него гърците създали интелигенция с високо образование, получено в гръцки, турски и френски училища и най-вече в прочутия Фенерски, фанариотски лицей в Цариград. Освен средище на гръцката писменост и просвета, манастирът “Св. Константин и Елена” бил много заможен. Той притежавал огромни стада от овце, кози, говеда, коне и др. Помнеха се и се именуваха Манастирски бозалъци ( пасища ), Манастирски къшли ( зимовища ), Манастирски гьолове ( водопои ) и др. На празника на манастира, 21 май, се събираха богомолци от цялата област, като освен източноправославни религиозни обреди се изпълняваха и ритуали отпреди християнската епоха, включително и познатото ни нестинарство.
*. Около 1913 г. от всичко петстотин семейства в Инджекьой около петдесет бяха български, но с помътено българско съзнание и език, силно повлиян от гръцкия. При изселването турците ги сметнаха за гърци и не ги изселиха в България, а по-после ги изпратиха в Гърция. Помня имената на някои от тях – Гюргич, бояджия на вълнени прежди, Аница, собственик на шивашко ателие с четири-пет шевни машини, Колето, тепавичар и др. – бел. авт.
------------------------------------------------------------------------------
Чисто българското село Курудере отстои на три километра северозападно от Рум беглий. То е било голям рударски център с тридесет занаятчийски дюкяна, в които се обработвали медни съдове. Кърджалиите обаче ограбили и опожарили селото и изклали жителите му.
Също на около три километра, само че на югозапад от Рум беглий, се намира град Бунархисар, който е забележителен със своите извори. Извиращата вода бе достатъчна, за да бъдат построени чешми със свободно течаща вода, както и малки воденици и маслобойни - разбира се, в доста примитивен вид по онова време. В моето детство [*], гражданите на Бунархисар използваха водопроводни съоръжения, построени още в древността. Най-големите извори Буюкбунар ( голям извор ) и Хауз бяха оградени с каменни стени. Край Буюкбунар се възвисяват крепостни кули, високи от четиридесет до петдесет метра, които датират от римско и византийско време [**]. Името на града Бунархисар идва от съчетаването на турските думи "бунар" ( кладенец с изворна вода, в случая извор ) и "хисар" ( кула, крепост ).
Град Бунархисар е разположен в плодородното Бунархисарско поле и се намира на централния път Одрин-Цариград. По мое време градът имаше седем хиляди души население. Част от българите в тоя град бяха дошли от централната част на Странджа, други се бяха преселили от Средногорието - Панагюрище, Копривщица и др., а трети бяха потомци на българи от Пиринския Разлог. Тази група, докато ние бяхме в Източна Тракия, се наричаше разлоши. Именно те се бяха наложили в езиково отношение над останалите - източнобългарски говор, но с македонски акцент.
На североизток от Инджекьой, на разстояние по-малко от десет километра, се намира рударският център Малък Самоков. Местните българи наричаха това градче в Централна Странджа Самоково. Ако за другите селища съществуват някои неясноти и догадки, то за Малък Самоков се приема с абсолютна сигурност, при това единодушно, от българи, гърци и турци, че е заселен от българи рудари, дошли от град Самоков край София в началото или средата на ХVІ век. Идеята на турците била да използват трудолюбивите българи в експлоатацията на железните рудници в Странджа, които съществували още от римско време. Можем единствено да се питаме дали тези рудари-колонисти доброволно са дошли да разработват познатата от римско време желязна мина или турската власт принудително ги е довела тук.
От спомените на стари хора става ясно, че железните рудници край Малък Самоков са били собственост на турската държава, а работниците в тях са били почти изцяло българи. Те са копаели, промивали и топели рудата, като за гориво са били използвани дървени въглища от Странджа планина. Българските поданици на турската държава са работели при крайно тежки условия [***], включително и безплатно ( ангария ). Спомените за бунтове, борби и отмъщения са безбройни, поради което турците установили в този вътрешно планински град голям жандармерийски гарнизон. Той първоначално е служел за потушаване на бунтовете, а впоследствие - за париране на българското национално-революционно движение.
Село Серген, което отстоеше на около пет километра североизточно от Рум беглий, винаги е било пример за мирно съжителство на разноплеменно население: българи, гърци, турци и цигани. Знаеше се, че Серген, което гърците наричаха Саракньо, е старо елинско селище. Народът го наричаше така и като че ли искаше да каже, че има разлика между първите поселници от римско време и днешните гърци. Смяташе се, че първите заселници в Серген са гърците, след това българите и накрая - турците и циганите. Хората от това село са преживели векове в мирна и съседска сговорчивост, без опити за насилствена асимилация, от която и да е от тия народности.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
*. Авторът е прекарал детството и юношеството си в Бунархисар – бел. ред.
**. През 1912 г. с приятели се покатервахме на полуразрушената Византийска кула, за да наблюдаваме военните действия между българската и турската армия в историческата Бунархисар-Люлебургаска бойна операция ( Балканската война ) – бел авт.
***. Експлоатацията на железните рудници продължило до Руско-турската освободителна война ( 1877-78 г. ). При влизането на руските войски в Малък Самоков, първото желание на местните българи било да бъдат закрити рудниците. Те дори не дочакали решението на руските окупационни власти и сами започнали разрушаването на галериите – бел. авт.