Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
6. Търговско - стопански отношения в Отоманската империя. Основни принципи на турската поземлена собственост
 

Блестящата култура на Византия и нейният целокупен живот не стъписали турците и те продължили да строят своята военна държава. И построили Отоманската империя такава, каквато светът я познава.

И все пак допирът с оформените вече западноевропейски държави или с високоразвитите за времето си средиземноморски италиански републики наложил някои форми на модерна търговия, която съвсем не приличала на примитивната натурална размяна, която турците практикували помежду си. Всяка от развитите западноевропейски страни се стремяла да добие известна привилегия в търговията си с Турция. Последната продавала тази привилегия първоначално само за търговия, а впоследствие и за други появили се нужди на почти всяка заинтересована страна. Когато империята била във възход, тази “търговия с привилегии” била доброволна и дори се практикувала като форма на подарък. Но във време на упадък, когато липсвали нови завоевания или пък били откъсвани части от Отоманската империя, високоразвитите страни прилагали дори сила, за да получат необходимите им привилегии, които влезли в историята под името “капитулации” [*]. Ето пример: венецианците през 1408 г. с договор получили привилегия за търговия с Турция, като отначало плащали 1 600 дуката годишно, по-после - 10 000 дуката, а след 1453 г., когато турците превзели Цариград и търговията се раздвижила - 36 000 дуката годишно.

Най-големите привилегии в историята на капитулациите обаче е получила Франция с примерния и голям договор, който тя сключва с Турция през 1536 г. Това е договор за привилегии на френската търговия, за френските консулски съдилища и за правото на французите да опазват светите места в Йерусалим. В член 1 от договора се казва, че корабите на договарящите се страни могат свободно да плуват във водите на едната и на другата държава. Търговците от двете страни могат да търгуват в пристанищата на Турция и Франция и пр. По времето на сключване на договора френският износ е бил огромен в сравнение с турския, така че ползата за Франция от този договор е повече от очевидна. Според други клаузи, френските търговци и мисионери, живеещи в Турция, се освобождават от действието на турските закони и се поставят под юрисдикцията на френското законодателство. Освен това французите получават правото да покровителстват светите места и богомолците в Йерусалим. Това означава, че църквите, манастирите, жилищата на уседналите френски католически мисионери и изобщо местата, където отсядат пристигащите богомолци, са абсолютно неприкосновени. Впоследствие тази привилегия се разширява за цялата територия на Турция. Този договор обяснява изключителното френско влияние върху Турция. Френските мисионери, сред които без съмнение е имало висококултурни хора, а както видяхме - и хора от други националности, са били мощни проводници на всичко френско в Отоманската империя. През 1569 г. капитулационният договор от 1536 г. бил подновен и разширен, като френските поданици в Турция се освобождавали от всякакви данъци на вечни времена. С указ ( хатишериф ) от 1604 г. капитулациите за трети път били подновени, като се давало право на трета страна да използва кораби под френски флаг за търговия с Турция. Тези кораби се подчинявали на разпорежданията на френските консули в Турция. Случвало се така, че държави, които били във война с Турция, можели да търгуват с нея под протекцията на френския флаг. Също така се допускало френските монети свободно да циркулират в Турция. Подобрило се, все в полза на Франция, посланишкото и консулското правосъдие в Турция. По-нататък, през 1740 г. капитулациите на Франция били събрани в нов договор ( съдържащ осемдесет и пет члена ), който през 1802 г. бил отново подновен.

Тези френски капитулационни договори били най-изчерпателни, задълбочени и съдържали много и значителни привилегии, които Турция можела да даде в съответното време. Поради това всички държави, които сключвали капитулационни договори, малки и големи, се стремели да получат от Турция привилегиите, които получавала Франция. Такива привилегии имали не само Великите сили, но и държави като Дания, Белгия, Гърция ( след като получава независимост ) и др.
 

*. Системата на капитулации описвам по разказите на Георги Арнаутина-Жорето ( брат на баба ми ), врял и кипял в турските търговско-стопански отношения, и на баща ми Георги Войников, който като негов доверен човек, беше възприел теоретическите и практическите му знания – бел. авт.

 ----------------------------------------------------------------------------------------
 

Турската военна държава не е била в състояние да създаде единна система за управление на поземлената собственост [*], тъй като нейните законодатели неминуемо се натъквали на различни и противоречиви правни и житейски норми на покорените стари и млади народи. Даже в успешно направеното личи механичното съединяване на отделни заимствания и норми, поради което много от покорените народи продължили да управляват поземлената собственост според своите закони и обичаи.

За турският завоевател най-важно било земята да не остане пуста, необработена, незасята, неоползотворена. Затова покорените народи са били принудително заставяни да я обработват, без да се държи сметка на кого принадлежи. Поради тая причина не са редки случаите, когато земята ставала собственост на този, който я обработва. В турското поземлено законодателство се срещат не малко текстове, които разрешават пустеещите, безстопанствените и пр. земи да се предават на местни жители за обработване. Например според Закона за земите от 1609 г. спахията се е задължавал да издири местни, подвластни нему жители и да им предаде свободната земя.

В принципите за управление на турската поземлена собственост е заложен верски елемент, защото се изхождало от казаното в Корана: “Всичко, каквото има на небето и на земята, принадлежи на Алаха”. На това се основавала философията на поземлената собственост в нашите земи след завземането им от турците. Според старото османско “тапуннеме” от ХVІ век, новозавоюваните земи вече не били собственост на отделни лица, а били притежание на османската държава или на нейния фиск ( държавно съкровище ) под общото наименование мерийски земи. Съществувала и друга форма на поземлена собственост, наречена “мюлк”, която включвала имоти, намиращи се в очертанията на селището, като дворни места, хармани, градини, лозя и др.

Османската държава от онова време, обаче, и нейният фиск, не били физически лица и не можели да обработват и стопанисват, като експлоатират и произвеждат материални блага. Това правели нейните поданици, а държавата ги облагала с данъци. Десятъкът е бил най-големият, но не единственият данък, с който се облагала обработваемата земя. Османската държава предавала мерийска земя на своите поданици за неопределено пожизнено ползване и владение, като тя можела да бъде наследявана от синове и дъщери, да бъде продавана на други частни лица със същите права върху нея, каквито е имал продавачът. Забележете! - Не под наем и не на изполица за определено време, а за неопределено пожизнено ползване и владение. Или казано накратко: поданиците, които обработвали мерийски земи, не са били нито наематели, нито само ползватели, а фактически собственици под контрола на османския фиск.

Завоевателят много не се е тревожил за точното изпълнение на тези писани принципи, дори когато те се превръщали в закони. Наредбата за режима на мерийските земи била вписана в основните книги на османския фиск, но по-нататък нищо не било направено, за да разбере поробеният българин, че неговата собственост върху земята е всъщност собственост на османския фиск. Тези българи, които завоевателят е оставил по родните им места, са продължили да притежават земята си, да я предават в наследство на поколенията си, да я продават на други частни лица и т.н. Те може би никога не са разбрали, че режимът на земята им е променен. Просто са продължили да я обработват, да се чувстват собственици и да разполагат с нея както намерят за добре. Земите на онези, които били унищожени или продадени в робство, останали пустеещи или дадени на турски колонисти.

Да предположим, че частно лице владее и обработва земя, притежава документ за собственост ( тапу сенеди ) и се чувства “мал сайбия” ( собственик ). Султанът решава и подарява приходите от същата земя на свои приближени или заслужили военачалници. Собственикът на земята ( с тапия или на български сонет ) обаче, продължава да я обработва и да плаща десятък и други данъци така, както е плащал преди султанът да направи дарението. Следователно какво е получило надареното лице? Получило е дадените ( плащаните ) ползи, които по-рано е получавал османският фиск. Такъв е случаят със споменатия вече военачалник ( потурнак ) Гаази Михал войвода, когото султан Баязид Първи надарил през ХІV век с цели области и то на много места на Балканския полуостров. Потомците на Гаази Михал са получавали доходите от тия дарения в продължение на цели шест века, т.е. получавали са това, което би получил османският фиск. Една малка част от землището на моето родно село също принадлежеше на този Гаази Михал. Спомням си, че десятъкът за тези земи се отделяше и отиваше по принадлежност на неговата сметка.

В турския Закон за земята [**] от 1858 г. земите се свеждали до пет категории:

1.Земи, които се владеят в пълна собственост от частни лица.

2. Мерийски земи, които се владеят от османската държава или нейния фиск.

3. Вакъфски земи, отредени за богоугодни или благотворителни цели.

4. Земи, предоставени за обществено ползване.

5. Земи - пустеещи, необработваеми и пр.

От всички подчинени народи най-малкото тук, на Балканите, българите най-лесно и най-бързо са получавали земя за обработване от турската администрация, която управлявала поземлената собственост. Турчинът завоевател си изработил навика бързо да преценява подчинените народи и да им поставя задачи. Той веднага проумял трудолюбието и страстната привързаност на българина към родната земя. Османската държава не само не пречела, но и насърчавала овладяването и обработването на повече земя. Досещаме се защо тя безпрепятствено предавала мерийските земи на всеки, който искал да ги обработва. Защото още от момента на предаването потичали ползите към османския фиск. И ако другите ползи все някак можели да се заобиколят или укрият, то най-голямата, десятъкът, непременно се плащал. По мое време българският земеделец така беше свикнал с тоя вековен натурален данък, че никому и през ум не минаваше да злоупотреби.

Видяхме, че този, който обработва земята, е бил пълен нейн фактически владелец - собственик, но от даден исторически момент нататък, в съответствие със закона той трябвало да стане и формален собственик. Процедурата била следната: собственикът доказвал, че безпрепятствено и добросъвестно е владял мерийската земя, за която претендира, двадесет, тридесет и повече години. В най-ново време този изпитателен срок не се спазвал и веднага се издавала надлежната тапия.

Какво именно дава Отоманската империя на частното лице, собственик на земята? Дава му “фактическата” собственост – да се разпорежда с нея, както намери за добре, но задържа за себе си “голата” собственост. Какви са ползите за страните от издадените тапии? Частното лице с тапия се чувствало напълно сигурно, че е собственик на имот и може да разполага с него, както намери за добре. Ако продаде имота, единствено собственикът с тапия можел да снабди купувача също с такъв документ. Османската държава или нейният фиск имала всичкия интерес мерийските земи да излязат от обсега на нейната “пълна” собственост, т.е. да минат във владение и експлоатация на частни лица, които да се грижат за нея.

Така земята влизала в гражданско обръщение чрез покупко-продажба, а фискът събирал своето право под формата на такси. Най-важното в това гражданско обръщение било, че чрез покупко-продажба земята попадала в ръце, където можела да бъде най-добре оползотворена, при най-голяма обществена полза. Прехвърлянето на земя през първите векове след завладяването до средата на ХІХ век ставало с кадийски “худжет”, удостоверяващ покупко-продажбата, като предварително се искало разрешение от надлежния спахия. По после разрешенията се давали от т.нар. мюлтезими ( закупчици на данъците ), а Законът за земята от 1858 г. постановил тази длъжност да се изпълнява мухасилите, които управлявали финансите на съответната административна единица. В най-ново време разрешенията за покупко-продажби се даваха от специален чиновник в окръга и по-големите околии.

В нашата история се твърди и мнозина го повтарят, че едва към средата на ХІХ век българинът по нашите земи се е сдобил с правото да има своя собствена земя. Смята се така, защото на 3 ноември 1839 г. султан Абдул Меджид е издал прочутия Гюлхански хатишериф, с който премахва спахийството – съсловие, тясно свързано с поземлената собственост в Отоманската империя, особено по нашите земи. Според мен, реформата на Абдул Меджид е процесуална, а хатишерифът урежда формалната страна на въпроса, защото, за да владееш земя, независимо дали си мюсюлманин или християнин, вече се нуждаеш от писмен документ. Това обаче не ще рече, че преди Гюлханския хатишериф българите не са владеели земя. Владеели са, и това се е установявало по много начини, съществували по онова време. Около 1913 г., всички собственици на земя бяха снабдени с тапии или сонети.

Земята на нашето семейство, кошарите за овцете и т.н. се намираха в местността Ири борун, край моето родно село Рум беглий. Някога това било стара дъбова гора. Когато дядо Войник бил на моите години ( бях на петнадесет, когато научих от него това ), а неговият дядо - на осемдесет, последният му разказал, че в продължение на много години той и неговото семейство изсичали гората, изкоренявали дънерите и създали тая обработваема земя. Тогава дядото на моя дядо бил на осемнадесет-двадесет години. Пресметнато излиза, че този мой пра-прадядо, чийто потомък съм по права низходяща линия, е владеел земя още някъде около 1770 година, а Гюлханският хатишериф е от 1839 г.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


*. Организацията и управлението на поземлената собственост в Източна Тракия описвам по разкази на Георги Арнаутина-Жорето и баща ми Георги Войников. Ползвал съм и съчинението “Турция” от Върбан Ангелов, издадено през 1954 г. в София – бел. авт.

**. Извлечения на българския турколог Гълъб Гълъбов – бел. авт.