Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
8. Повторно заселване на Рум беглий през ХVІІІ век. Жилищното строителство на източнотракийските българи. Още нещо за привилегированите села
 

До края на ХVІ век положението на българските заселници в Рум беглий било сравнително стабилно. Но в началото на ХVІІ век вече започват да се чувстват последиците от разлагащата се турска държавност. По цялата българска земя се развихрят злочинството и грабежите на даалии, еничари и по-после кърджалии.

Появила се и друга напаст - колонизацията на източнотракийските земи от турски преселнически маси от Мала Азия. Първите турски колонисти дошли в нашето село Рум беглий в началото на ХVІІ век. Те се командвали от главатар, когото наричали “султан” – титла, която възприели и нашите българи. Този султан заграбил обширни площи земя, развил скотовъдство, построил голям сарай ( дом ) и съсредоточил в ръцете си цялата власт. Аз в детството си съм разглеждал развалините на огромния сарай, в чиито очертания стърчаха мраморни и керамични отломки от украсата му.

Българите от Рум беглий започнали да се изселват на север към високите и недостъпни места на Странджа планина. Това изселване не ще да е било толкова желано от турските пришълци, защото те загубили ценна производителна работна ръка. Упорствало се много. Знае се например, че последните български изселници напуснали Рум беглий към средата на ХVІІ век, което значи, че около петдесет години българи и турци са се борили и живели заедно.

Българските изселници създали в централната част на Странджа две големи селища, отстоящи на около три километра едно от друго. Това са днешното странджанско градче Малко Търново, чието население около Балканската война достигаше до десет хиляди души и чиято прилика с Велико Търново е повече от очевидна, и голямото и заможно село Делиево, разрушено по-късно от кърджалиите ( Индже войвода ). Всички изследователи на тази част от планината ( п.Аянов и др. ) посочват тези две селища като привилегировани - за какво, обаче, не е известно. Малко Търново и Делиево са били в границите на т.нар. Хасакия - "ясак" значи "забрана" или, както съобщава легендата, "хасакия" е "забранена област, в която турчин не може да влезе или ако влезе, трябва да я напусне преди да настъпи нощта".

------------------------------------------------------------------------------------------

През настъпилия ХVІІІ век анархията вече осезателно разяждала империята. Ордите на делибашии, даалии, дишлии стават господари на държавата. Създали се условия за предстоящото масово кърджалийско движение. И при тия крайно неблагоприятни условия отново се забелязало раздвижване – този път на българското население в Странджа планина, което тръгнало на изток, в направление Цариград, за да подири защита от централната власт.

При това ново раздвижване, преселници българи, между които и моите прадеди, напуснали голямото странджанско село Делиево и се завърнали в някогашното българско село Рум беглий, откъдето дошли техните деди стотина години преди това. И досега не е изяснен въпросът по чия воля нашите преселници се заселили отново в Рум беглий. Дали по тяхно собствено желание или били повикани от местния овластен господар, когото титулували "султан", за да има население, което да обработва земята и да пасе стадата? Или пък били настанени от държавната власт с някаква цел. Ясно е обаче едно: българите се преселили с цялото си движимо имущество ( стада ), с целия си земеделски и скотовъден инвентар и покъщнина.

Ето как станало новото заселване на Рум беглий: край старото село, в което сега живеели турци, протичала едноименна рекичка [*], която не ще да е била толкова “млада”. Бреговете на речното корито били неронливи и на места високи до петдесет метра. Те били обрасли отдолу догоре с вековни брястови дървета, а около тях се увивали храстови самонасаждения като шипка, терзулка, къпина и др. Тези насаждения така се били сраснали и оплели, че образували непристъпна джунгла. Речното корито било широко не повече от четири-пет метра, но можело да се премине само на три места: на едното място - с кола, а на другите две - пеш или най-много с товарен добитък. Новите преселници българи не се смесили с турците, които живеели на единия бряг, а се разположили на другия бряг, точно срещу тях. Така двете селища можели да съществуват като отделни, въпреки че носели едно и също име - Рум беглий.

Новодошлите веднага се заловили да си построят жилища. Жилищното строителство на източнотракийските българи от средата на ХVІІІ век не може да се види никъде другаде по българските земи. Строителен материал е камъкът, а дървото се употребява за врати, греди, покрив и споителни връзки в стените. Източнотракийският български дом от онова време наистина е дом-крепост, защото трябвало да осигури безопасност и евентуална самозащита. Най-напред се строят една или две големи стаи без прозорци. Основните стени, с дебелина един метър, се правят от камък. Вътрешните преградни стени ( също от камък ) са по-тънки, но не по-малко от петдесет сантиметра. Всяка стая си има огнище с комин, чието външно отверстие е с диаметър до един метър. Огнището е толкова голямо, че на неговия огън да може да се грее цялото семейство от пет до десет души. Вратите са от дъбови дъски с дебелина не по-малко от десет сантиметра и са обковани с ръчно направени пирони ( гвоздеи ), дебели приблизително колкото човешки пръст, за да спират остриетата на брадви и други сечива или оръжия. Стаите нямат таван, а направо покрив от дебели греди и дъбови дъски, в който се изсичат кръгли отверстия ( ниши ) с диаметър около тридесет сантиметра. На тия “прозорци” са заковани или иззидани с хоросан стъклени полуглобуси, съобразени с диаметъра на нишата. Тези съоръжения, които могат да бъдат до три в една стая, служат за осветяването й. Източниците на светлина в къщата са три: прозорците от покрива, отверстието на комина и вратата.

Около жилищната сграда са пристройките, здраво вкопчени в нея и също от камък:

1. Голяма стая ( в задната част ) за съхраняване на хранителни продукти за текуща консумация - брашно за хората, ярма за добитъка от смлян ечемик, варива ( боб, леща, сушени плодове ), туршии, каци със солената сланина и консервирани меса.

2. Хамбари за складиране на зърнени храни.

3. Магазия ( маза ) за вината, ракиите.

4. Обори, плевници и др.

Целият този строеж, централната сграда и пристройките към нея са съединени с врати помежду си, през които може да се обиколи сградата, без да се излиза навън. Някъде малко по-изолирани са оборите, плевниците, свинарникът, кокошарникът и други подобни. Дворовете са малки, много малки, колкото да могат да влязат колата и добитъкът. Селото е разделено на квартали чрез къси, тесни улички. В квартала къщите са почти слепени една с друга.
 

*. Недалеч от извора на рекичката имаше четири-пет метров водопад, наричан “брунчалото”, заради вечната песен на бумтящата вода – бел авт.

----------------------------------------------------------------------------------

Започнали преселниците, успоредно с построяването на жилища, да обработват земята и разставят стадата. Започнали да обсебват пустеещите изоставени земи кой колкото иска и кой колкото може да обработва. Наемният труд между тях не се познавал. По-трудолюбивите и по-предприемчивите овладели по-големи и по-плодородни участъци земя. Това произволно и твърде нееднакво разпределение на земята продължило няколко десетилетия до изчерпването на плодородните и готови за обработване земи.

След това трудолюбивият българин навлязъл и в горските мерийски земи. Първо изсичал насажденията, ниски и високи, с търнокопа изкоренявал дънерите и така гората се превръщала в орна нива. Ако прецени, че няма дърва за огрев, товари изсеченият материал на колата за село или пък го събира и през лятото го суши на слънце.

В Турция имаше горска власт ( даа-мемору ), но къде беше тя, каква беше нейната задача, никой не знаеше. В Източна Тракия можеше, без да се пита или да се иска разрешение от някого, безконтролно да сечеш по всяко време на годината каквато гора искаш и колкото искаш - за строителен материал, за огрев, за дървени въглища, да корениш неограничено и пр. Затова вековни гори имаше само в непристъпните усои, а леснодостъпните бяха почти всички закелевели.

Имало и друг начин за снабдяване на преселниците със земя, който бил възможен и на много други места в Източна Тракия: овладяване на пустеещите манастирски земи. Например големият и богат манастир “Св. Константин и Елена” край Инджекьой притежавал големи стада едър и дребен рогат добитък - овце, говеда, биволи. През лятото манастирските ратаи българи угоявали добитъка по обширните и тучни ливади и гори, а наесен ги откарвали в Цариград. Тук, в специалните патриаршески кланици, се приготвяли меса - пресни и консервирани, пастърма и луканки за патриархо-монашеската “вселенска” армия. Настъпили обаче други времена: ратаи българи за експлоатация вече нямало, защото те се разселили по високите и непристъпни дебри на Странджа планина. Постепенно стопанската дейност на манастира твърде много западнала. Необработените манастирски ниви, ливади, гори и пасища постепенно се превърнали в пустеещи, безплодни земи. Пътешественици, включително и турци ( Евлия Челеби ), които са преминавали през нашите земи по ония времена, единогласно твърдят, че са пътували по цели дни през плодородни, но буренясали полета, без да срещнат “някого глътка вода да им поднесе и покрив да се подслонят”. На тия именно земи, яйлъци и къшлаци, наторени от манастирските овчи стада, се нахвърлили нашите българи, когато отново слезли от Странджа планина в равнината. Те ги превърнали в цветущи житни полета, което не било безразлично за разлагащата се и доста обедняла Отоманска империя.

Манастирското ръководство и гръцката общественост остро реагирали на посягането на манастирската собственост. Отговорът на турската власт бил следният: “Манастирската собственост е обществена собственост, която може да отиде там, където ще бъде полезна. Обработете я и я направете житно поле като българите, тогава можете да искате да бъде ваша”. По-после гърците сравнили манастирската поземлена собственост с турската вакъфска поземлена собственост, което страшно озлобило турците и допринесло не малко за пропадането на гръцката кауза по тоя спор. Документите били запазени в манастира и след един век, при втори подобен спор между българщината и елинизма в нашия край, гърците ги показали.

--------------------------------------------------------------------------------

В нашата книжнина по история се е писало много за т.нар. привилегирована рая. Според българския историк Иван Орманджиев, султан Мурад І още през ХІV век утвърдил законна военна сила, съставена от военнослужещи-християни ( включително и българи ), която просъществувала цели пет века ( 1377 – 1877 ). Отначало тези военнослужещи, наречени войнигани ( познати били шест разновидности ) участвали във войните заедно с войските на султана, но по време на упадъка на империята, войниганската служба се свела до гледане на коне в султанските обори, особено във военно време.

Войниганските, а също дервентджийските и доганджийските български села, били разположени обикновено на стратегически места, като планински върхове, кръстопътища или планински клисури. Моят прадядо е бил сред българите, които отново заселили войнишкото село Рум беглий в средата на ХVІІІ век. Само че нашите преселници заварили Рум беглий почти такова, каквото го оставили техните деди. Турските колонисти в продължение на цял век не могли да оползотворят дори това, което българите наготово им оставили. Моят прадядо напуснал странджанското село Делиево с войнишкото си име и оттогава и до днес, вече векове, ние носим фамилното име Войникови.

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век султанската власт често използвала въоръжените войнигани за разрешаване на вътрешни междуособици, както и в кризисни моменти за обществения ред. Българските историци от по-ново време, които се занимават с националното ни Възраждане, придадоха твърде голямо значение на този въпрос, само че, както ще видим по-нататък в изложението, въоръжената самозащита на привилегированите български села в разлагащата се Отоманска империя респектирала и охлаждала ентусиазма на многобройните злочинни орди.

Срещат се и твърдения, че привилегированите българи от войнишките села “не плащали никакви данъци” и “получавали безплатна земя”. Всички български семейства [*], които се бяха преселили в моето родно село Рум беглий от близки и далечни части на българските земи бяха “получили безплатна земя” по някой от начините, които описах. Но, ще ми се възрази, това е било така за селото на привилигерованата рая, войнишкото село. Смея да твърдя, че това се отнасяше за почти всички български селища в Източна Тракия.

В турската държава от ХІХ век нямало оторизиран орган, който да контролира, разрешава или забранява “получаването на земя”. Всеки е могъл да изкорени дърветата и да разоре безпрепятствено мерийска ( държавна ) земя, без да плати някому нещо. Казано е много повече, отколкото е било.

Българите в Източна Тракия, привилегировани или не, са получавали всичко с труд и борба, при отсъствието на елементарни права или дори малки скромни свободи. Бунтове непрекъснато са съпътствали живота им.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


*. Ние имахме панагюрски преселници, които до окончателното обезбългаряване през 1913 г., поддържаха връзки с Панагюрище - бел. авт.