5. Заселване на Източна Тракия
 

В сърцето на Странджа, в нейните труднодостъпни пазви и особено в пещерите, се срещат мегалитни паметници, които свидетелстват за праисторически обитатели. Във вътрешността на планината могат да се намерят предмети, т.нар. долмени, обработвани от траките. На мястото на сегашното турско село Буюк Каращъран, близо до град Чорлу, в древността е бил построен един от най-старите градове на нашия полуостров - Друзипара. Георги п.Аянов цитира древногръцките историци Херодот и Тукидит, според които Друзипара е основан от тракийското племе “одриси”.

В Източна Тракия се срещат още и следи от пътно строителство и руднична експлоатация, които вероятно са римски или византийски. Тази богата земя била лесно достъпна за нахлуване и грабеж откъм Бяло и Мраморно море ( южните планини Корудаг и Текирдаг са ниски ), затова често ставала обект на набези на различни варварски племена, които обаче не оставяли следи за себе си, тъй като само грабели и се оттегляли.

Гърците в днешна Източна Тракия произхождат от древните милетски колонии, основани по бреговете на Черно море - Созопол, Ахтопол, Василико, Енияда, Мидия и др. Гърци винаги е имало в големите градове на Източна Тракия, по централните търговски пътища и на местата, където някога са били построени древните византийски крепости. Тук гърците са били заселвани, за да обслужват военните гарнизони.

Българите са проникнали в Източна Тракия по времето на Първото българско царство ( хан Крум ) и непрекъснато са живели в нея до окончателното обезбългаряване, извършено от турците през 1913 г. Намерени са много исторически доказателства, особено в дебрите на Странджа:

1. Останки от солидни селища, в чиито полуразрушени къщи можеха да се видят вградени необработени камъни и дървен материал от вековни дървета.

2. Останки от огромни обори и зимовища на едър рогат добитък и коне.

3. И най-после: растителността в Странджа планина беше видоизменена, тъй като торовете от животните бяха трансформирали състава на почвата, а известно е, че истински скотовъдци по тази земя през вековете са били единствено българите. И турците и гърците признаваха това.

През годините на моето детство ( началото на ХХ век ) все още личаха следите от славянобългарските поселения около главните пътища и техните по-големи разклонения, въпреки че нито времето, нито човешката ръка ги е щадила.

Ние, българите от село Рум беглий, посещавахме град Родосто на Мраморно море поне два пъти годишно - през май, малко преди да почне жътвата, и през септември, преди да почнат дъждовете и да се разкалят пътищата. По онова време през Родосто се осъществяваше почти целия внос и износ на Източна Тракия. Там продавахме нашето производство: зърнени храни, вълна, дървен материал, дървени въглища и купувахме колониални стоки за търговия или за собствени домакински нужди. Пътувахме с волски и биволски коли или с конски каруци. Турската държава не гарантираше сигурността по пътищата и поради това пътуването на една, две или пък три, натоварени със стока коли, бе твърде рисковано. Обикновено се образуваха кервани от двадесет, тридесет, а понякога от петдесет и повече коли.

Пътят на нашите кервани минаваше през турското село Буюк Каращъран, където някога се е намирал древният тракийски град Друзипара. В неговите околности имаше остатъци от византийски укрепления, които цар Симеон атакувал и превзел, унижавайки по този начин Византия, както никой друг до този момент. “Историята пишела”, че Симеон разбил византийците и ги преследвал до стените на Константинопол, където те паднали на колене и поискали пощада и мир. Местните гърци сами разказваха преданието за победоносните битки, които българският цар е водил по тези земи.

Моето родно село се намираше на около шестдесет километра от Родосто, така че ние пътувахме около три дни на отиване и три на връщане. Обикновено така нагаждахме пътуването, че да прекараме една нощ в Симеоновите укрепления. Моите съселяни бяха прости и повечето неграмотни хора, но щом керванът спреше и пуснехме добитъка да пасе, почваха възторжени разговори за величието на българите, разговори прости, наивни, почти детски. А аз, покачен на върха на купчина пръст, декламирах, декламирах до прегракване Вазовото стихотворение “Край Босфора шум се вдига...”. Турците от селото, щом видеха, че спира керван за нощуване на това място, знаеха, че това са българи. Знаеха и за нашите патриотични прояви, но ги търпяха, защото смятаха, че са насочени против византийците, респ. гърците.

Слушал съм устните спомени на българи, участници в Балканската война, както и на неколцина турски военни. Всички бяха единодушни, че генерал Радко Димитриев, командващ Трета армия на източнотракийския фронт, е очаквал турците да му дадат генерално сражение именно при Симеоновите укрепления.

------------------------------------------------------------------------------------------
 

Заселването на българите в Източна Тракия е ставало по много и различни начини, но ние ще се спрем само на най-важните:

1. Чрез войни.

 Ако анализираме внимателно войните, които е водил българският народ през вековете, ще видим, че те са били насочени предимно в направление Константинопол. По време на Първото българско царство хан Крум завладява цяла Източна Тракия, но успява да задържи само земите до река Еркене. Наследникът му Омуртаг сключва тридесетгодишен мир, според който границата между България и Византия започва от Созопол и стига до Източните Родопи. При Бориса границата се премества още по на юг, а през цялото дълго царуване на Симеона Източна Тракия е изцяло българска.

Източна Тракия е била безспорно българско владение между 802 г. ( хан Крум ) и 927 г. ( цар Симеон ). Този период от малко повече от сто години е бил напълно достатъчен за народ като българския да построи свои селища, да създаде потомство и да направи тази земя своя Родина. Както видяхме, земята на Източна Тракия е изключително плодородна, а българите винаги са били ненадминати земеделци и скотовъди. След като забивали победното знаме - конската опашка, те веднага отсядали, засявали земята и пускали овчите стада и конските табуни из тучните ливади.

2. През вековете на робство ( два века византийско и пет века турско ) завоевателите съзнателно разселвали поробените българи, за да използват техния труд и умения в отрасли, в които те били особено добри.

 Така в Източна Тракия били заселвани българи, за да се развие земеделието, скотовъдството, рударството, експлоатацията на горите, строителството. Например рударството в района на град Малък Самоков се е развивало през вековете благодарение на българите, а джамията на султан Селим в Одрин е дело на изкусни български строители.

3. Доброволно преселване на българи в Източна Тракия в новата и най-новата история на българския народ.

 През периоди на затишие в Източна Тракия се преселвали българи от по-далечни земи. Например по мое време, освен българи от двата известни рода “рупци” и “загерци”, в Източна Тракия живееха и българи от всички познати тогава географски области. Тяхното проникване е ставало бавно и постепенно. Ето и примери: в относително спокойни времена, котленските овчари са слизали в Източна Тракия, защото тракийските пасища далеч превъзхождат добруджанските. Те са в ниското и топло Средиземноморие и са близо до големите пазари Цариград и Одрин, та дори и тези в Анадола, Египет и др. Овчарите довеждали и семействата си и се заселвали в Чорленско и Люлебургаско - както вече видяхме, това е поречието на река Еркене или най-плодородната част на Източна Тракия. Първоначално те строели колиби, а впоследствие възниквали китни български села. Средногорските ( панагюрски и копривщенски ) джелепи и бегликчии докарвали своите стада, събирани от всички краища на българските земи, за прехрана на големите войскови части в Цариградския и други близки гарнизони. Джелепските стада пасели в околностите на големите градове и най-вече на Цариград, защото консумацията там била най-голяма и животните лесно били откарвани в градските кланици. По подобни начини в Източна Тракия са прониквали земеделци, търговци и занаятчии от всички краища на българската земя. Те постоянно кръстосвали пътищата на Тракия и нерядко се заселвали в чисто български села или пък образували квартали в градове с гръцко или турско население. В Цариград също имало много българи занаятчии - терзии, дърводелци, хлебари, млекари, абаджии, гайтанджии и др., които се грижели за снабдяването на турската войска. Местните хора посрещали радушно българите, поради пословичното им трудолюбие. Този процес на заселване продължил до Освобождението на България, т.е. докато Цариград бил притегателен културен, икономически и политически център за българите.

Нахлуването и заселването на българите във всички времена е ставало основно по два пътя, като за база служели Одрин или неговата околност. ( Виж картата в края на книгата ). Първият е Одрин-Лозенград-Бунархисар-Виза-Сарай. След Сарай този път завива на юг и се включва в големия пътно-съобщителен възел в околностите на Чорлу. Вторият е Одрин-Хавса-Бабаески-Люлебургас, който също стига до Чорлу.

Първият главен път имал разклонения: Лозенград-Факия-Бургас; Лозенград-Малко Търново-Василико-Ахтопол; Бунархисар-Рум беглий-Малък Самоков-Ениада и Бунархисар-Виза-Пенека-Мидия. Вторият главен път имал разклонения на юг, до градовете Узункьопрю, Хайрабол, Малгара, Кешан, Галиполи, както и до най-значителния за цяла Източна Тракия търговски пристанищен град на Мраморно море Родосто или Текирдаг.

Главните пътища в Източна Тракия са исторически, защото съществуват от най-дълбока древност. След като се съберат във възела Чорлу, те извеждат до град Силиврия на Мраморно море и до Цариград през Чаталджа.

-----------------------------------------------------------------------------------
 

В края на ХІІІ и началото на ХІV век, скитащото номадско племе на османските турци се установило в околността на град Бурса, Мала Азия, която по това време била гъсто населена с гърци, арменци и т.нар. турци селджуци [*]. Тези народи били създали относително благосъстояние, което новите поселници - османските турци - започнали да нападат и ограбват.

Успешните грабителски набези в почти безвластните малоазийски области подтикнали османлиите да организират държавата си на чисто военни начала. Техните първи султани от края на ХІІІ и началото на ХІV век: Орхан, Мурад Първи, Баязид Първи създали и нов род пехотна войска - еничарите, която допълвала леко въоръжената и бързо подвижна конница. Така се поставило началото на чисто военната турска държава, която наподобявяла военните организации на знаменитите завоеватели Чингис хан и Тамерлан.

Османските турци спрели и устроили своята държава на територията на блестящата, богата и могъща тогава Византия, която създала чудеса в областта на културата. Тук те намерили несметни богатства, събирани от векове, които заграбвали и употребявали за военния си възход. Впрочем, турците се оказали доста изобретателни по отношение на военната организация. Например допускали в своята войска, и то във всички чинове на йерархията, хора от други народности, особено гърци, арменци, албанци и др. Това били предимно авантюристи с доказани способности, които задължително приемали исляма. Ще спомена един от тях - широкоизвестният гръцки ренегат Гаази Михал, чиито злодеяния се знаят навсякъде по Балканския полуостров, а най-вече в Източна Тракия, където в околността на Бунархисар, местността Теке, е гробът му. Гаази Михал създал такова положение и богатство в Отоманската империя, не само за себе си, но и за своите потомци и то за векове. За неговите владения и държавни привилегии знаеше всеки в Източна Тракия. Нещо повече - на мирните конференции след Балканската война, които уреждали териториалните въпроси, е присъствал и представител на тази фамилия, за да отстоява нейните интереси, тъй като много от земите й оставали вече в нетурски територии.

Така постепенно, през вековете, в турската национална психология се откроили качествата да бъдеш войник. Бремето за издръжката на отоманската военна машина логично падало върху подвластните народи. Но гърците били хора моряци и търговци, арменците също плюс занаятчийство, евреите - предимно търговци. Що се отнася до арабските народи, турците не подценявали техният ум, но не разчитали на физическата им издръжливост, а кюрдите и други подобни азиатски племена били неподатливи за култура и напредък. Затова турците високо оценявали трудолюбието на българите, особено в богатата земя на Източна Тракия. Неслучайно те са били допускани да се заселват чак до самите предградия на Цариград. Българите били ненадминати в обработването на земята и в отглеждането на животни - качества, които не били присъщи на завоевателя и затова се оказали твърде полезни за него. Турската администрация в Източна Тракия не само не е насилвала българите да напускат родните си огнища и да се изселват в чужди, задгранични земи, а точно обратното. Има достоверни данни, че българските поданици от Източна Тракия почти насилствено са задържани в пределите на Турция [**].

Турците не са допускали и масови потурчвания на българи в Източна Тракия, както например в Родопите и в много други части на българските земи. Народни песни, легенди и други източници говорят понякога за отделни потурчвания и продадени роби на източните пазари, но не и за масови потурчвания.
 

*. Лекция на историка Иван Орманджиев – бел. авт.

**. През Руско-турската война от 1829 г., когато много българи последвали оттеглящите се руски войски и започнали масово да се преселват в Русия, Турция сериозно се противопоставила на руската агитация сред българското население в Югоизточна България, включително и Източна Тракия. И когато по-късно някои български преселници се завърнали от Русия обратно в Турция, те били приети с готовност – бел. авт.

-----------------------------------------------------------------------------

След завоюването на Балканския полуостров, турците са можели да се заселват където пожелаят. Затова чудно е, че те нерядко се заселвали там, където условията най-малко са давали възможност за относително заможен и добър живот.

Например турските заселници не били привлечени от богатата и плодородна земя на Източна Тракия. Техните нужди били доста ограничени, а начинът им на живот бил примитивен и подчинен на войната. И тъй като в своето праотечество този номадски народ непрекъснато е бил в движение, то и в новозавоюваните земи той продължил да живее по същия начин, особено в първоначалните фази на колонизацията. При това, постоянните кръвопролития почти винаги се придружавали от върлуващи епидемии и други бедствия, които принуждавали турците масово да изоставят селищата си. И затова не е чудно, че когато империята воювала другаде, в богатата и плодородна Източна Тракия почти не оставали турски заселници, дори в най-голяма близост до Цариград.

Най-новите завоеватели на Източна Тракия никога не са прониквали дълбоко и трайно във вътрешността на Странджа планина. До окончателното ни изселване през 1913 г., там живееха компактни български маси. В трудни времена, които неведнъж са настъпвали в Източна Тракия, българите са напускали равните и плодородни полета и през проломите на реките са стигали до неуязвимите дебри на Странджа и там, водейки бедно, но патриотично съществувание, са чакали удобен момент, за да слязат отново в хлебородните полета. Кръстосвал съм планината надлъж и нашир, виждал съм я и откъм морето. В нея не само нямаше съвременни турски селища, но почти не се срещаха и следи от стари турски поселения. Само в южните поли на Странджа и близките до тях полски земи можеха да се видят буренясали турски гробища, с характерните побити камъни, поставени над главите на погребаните и то така, щото да устоят по-дълго на природните стихии. От размерите на тези гробища можеше да се заключи, че много мор е спохождал тоя народ. Измирали са вероятно от страшни болестни епидемии, мизерия и невежество.

[Previous] [Next]
[Back to Index]