Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934
Димитър Тюлеков
 

III. Освободителното движение на македонските българи в Петрички окръг (1928-1934)

1. Македонската парламентарна група – легално проявление на ВМРО в Третото българско царство

 Народните представители от окръга в ХХІ ОНС /1923-1927 г. / не са организиран субект на висшата законодателна власт, но всички следват указанията на стоящия зад тях революционен елит.

 Негласно определеният водач и говорител на депутатите е д-р Ив. Каранджулов. Задълбоченият прочит на неговите интересни и съдържателни речи, защитаващи националните и гражданските права на вардарските и егейските българи, отразяват изцяло позицията на ВМРО и на бежанските организации в България. [1]

 Европейският възпитаник д-р Каранджулов, имайки предвид бурния политически живот и кървавите борби след 9 юни 1923 г., както и необходимостта българската държава в качеството си на притегателен център за поробените сънародници да бъде вътрешно устойчива и политически стабилна, изказва значими държавнотворни идеи. Той настоява за нова политическа коалиция, която да има за свое знаме “унищожаване на комунизма и учредяване в България на Втора камара”. На д-р Каранджулов принадлежи и предложението за свикване в бъдеще на ново Велико народно събрание, което да утвърди гарантирания от Търновската конституция законен ред. [2]

 Неврокопският депутат д-р Ив. Каранджулов защитава бежанците, които не желаят да подават декларации за отчуждаване на имотите си, защото имат “силна надежда, че когато и да е ще се завърнат в Македония”. [3]

 През 1927 г. народните представители и останалите македонски организации отхвърлят намеренията на сговористкото правителство да ликвидира българските църковно-училищни имоти в Гърция. Правителственият стремеж “да се продаде една история срещу разписка” е наречен в печатния орган на ВМРО “вражески акт от най- голямо значение”. [4]

 При такива изострени отношения с българското правителство революционните дейци замислят участие в изборите за ХХII ОНС. Андрей Ляпчев чрез секретаря си М. Янчулев желае да застави Ив. Михайлов да промени решението си. Усилията на министър-председателя “да разпростре изборния партиен суверенитет върху цялата територия на страната” са без успех. Аргументите на премиерската теза са, че петричкият безпартиен режим настройва политиците от “Стара България” срещу ВМРО, а това затруднява правителството. Освен това бъдещата депутатска група може да постави под съмнение българския произход на жителите от окръга, което пък е “фактически невярно и политически опасно”. Тези доводи са отхвърлени от революционния лидер. Не е прието и предложението за избор на “казионни депутати” срещу свободата да говорят по националния въпрос като български поданици.

 Михайловият отказ е предопределен от устройствените начала на вече наложената в Петричко идеологическа схема. Произтичащата от нея ценностна система определя “българските партии” като средство за доходна власт, а ВМРО – като ратуваща за “свобода и запазване българщината в Македония”. Разнообразната партийна идеология разделя и обърква народа, създава пречки в освободителното движение, а водената борба е живо доказателство за наличието на поробени българи и за нерешения македонски въпрос. [5]

 Ив. Михайлов играе главна роля при определянето на кандидатите за депутати. [6] По негова идея е оказано съдействие за избора на Петър Джидров от федеративната социалистическа група в София и на Димитър Ачков от Демократическия сговор в Кърджалийско. Революционното ръководство обсъжда възможностите за увеличаване поддръжниците на освободителната кауза чрез избора на свои съмишленици в гр. Кюстендил, Дупница, Бургас, Варна и Русе. При регистрирането на листите са избрани “нарочно три цвята”, за да се подчертае безпартийността и самостоятелността на ВМРО в отговорния политически акт. [7]

 Водещото положение на спомагателната организация към ВМРО е утвърдено и с резултатите от изборите за ХХІІ ОНС. Редовните избиратели в Петричка околия са 7755 души, гласуват 7074, от тях 6932 с кремавите бюлетини на Радикалната партия. Налице са 34 недействителни бюлетини и 108 празни пликове. В Неврокопска избирателна околия е издигната също “само една листа на Демократическия сговор - с розов цвят”. От записаните 11293 избиратели гласуват 9812, като действителните бюлетини са 9279, недействителните – 187, лозунговите – 129 броя и празните пликове – 217. С моравите бюлетини на Демократическата партия в Горноджумайска избирателна околия гласуват 7753, като общият брой на избирателите е 9286, а от гласувалите 8020 души има 267 недействителни бюлетини. В Светиврачка и Разложка административни околии е препоръчана “общогражданската листа”. Изборните резултати са съответно: 21 общини със 7829 избиратели от Светиврачко са подали 7211 гласа, от които 7028 за единствената листа и 113 недействителни, а в Разложко с 13 общини от 8318 избиратели по списък, гласуват 6797, от които 6792 за безспорните кандидати. [8]

 Все още девствените политически нрави в Пиринския край не приемат партизанските агитации, изправили ”брат с брата да се избиват и наказват”. Но се създава тайно недоволство от отсъствието на местни кандидати в избирателните списъци. За да не остават членовете на спомагателната организация със съзнанието, че са бедни откъм “политическа способност”, е предложено на предварителни събрания общинските ръководни тела да избират свои представител, втори в листата.

 Органите на ВМРО бързо откриват кои от непокорните гласоподаватели пускат “празни пликове” в избирателните урни и какво съдържат “недействителните бюлетини”. В Светиврачко в някои от тях се заканват с “вашата...”, а в други е написано: “Насилнически избори, наказват народа да избира народни представители, за да може да управлявате министерства, а други да грабят за сметка на организацията, да ходят от кръчма на кръчма да обират, да колят и бесят и то в една малка част на Македония, дето трябва да отидат не смеят, а тука в България.” От Петричка околия са лозунгите: “Дайте свобода на народа, той знае как да се управлява”; “Къде ви са другите бюлетини, маскари”; “Да живее комунизма – там е спасението на народа”; “По-напред България, после Македония” и др. Взети са мерки “виновниците” да бъдат издирени “по почерка”. Георги Настев заповядва провинените да бъдат наказани с по 10 тояги, а на други “прости хорица” са ударени по 5 тояги. Земеделците и комунистите, хората със закоравели политически убеждения, са поставени под контрол и т. н. [9]

 Избрани са общо 11 депутати. От Горноджумайска избирателна околия са Ангел Узунов, адвокат, Георги Кулишев, журналист, Иван Ингилизов, тютюнотърговец и Петър Цуцуманов. За представители на Неврокопско са избрани Димитър Жостов, пенсионер, Димитър п. Пандов, пенсионер и д-р Ив. Караджулов. Петричка избирателна околия излъчва четирима депутати: д-р Владимир Руменов, Добри Манасиев, пенсионер, Йордан Мирчев, пенсионер и д-р Константин Станишев. [10] За редовен е приет изборът на подгласниците Евтим Спространов, Златко Димитров, Владимир Кусев, Димитър Тъкачев и Г. Захариев.

 На 17 юли 1927 г. народните представители в “частно заседание” се обособяват в отделна парламентарна група с председател д-р Ив. Каранджулов и секретар Ан. Узунов, запасен член на ЗП на ВМРО. На 19 юни 1927 г. е открита първата редовна сесия на ХХII ОНС, а вечерта в дома си Ан. Ляпчев се интересува за позицията на македонските депутати при избора на парламентарното бюро. Михайлов обаче все още не е известен за това. [11] С това се изчерпва разговорът за македонското депутатство. Ясно е, че новото колоритно явление в отечествения политически живот е окончателно възприето от българския премиер. Народните представители на 24 юни 1927 г. официално съобщават за раждането на новата група. На 1 юли 1927 г. Г. Кулишев използва правото си на участие в разискванията по отговора на тронното слово, за да мотивира появата на новата парламентарна група. Редакторът на в. Македония декларира: “Ние не съставляваме отделна партия, а сме само отделна парламентарна група. Ние, народните представители от Петрички окръг, сме дошли тук с любов към България, с искрена и дълбока привързаност към българския народ и неговата свободна държава – да сътрудничим не на отделна партия против друга партия”. Депутатите са призвани да бъдат “носители на едни по-специални интереси”. Тяхното присъствие в Народното събрание е “живо доказателство , че македонският въпрос продължава да бъде и днес открита, широко открита рана”. Дълбоката причина “за безпокойство и размирие на Балканите е в жестокото третиране на поробените български населения, особено под гръцка и сръбска власт”. Пиринските депутати имат мисията да “изнесат” националните тежнения не само на населението от Македония, но и на българите в Добруджа и Тракия. [12]

 Петричките депутати още от първата редовна сесия на ХХII ОНС настояват в “отговора по тронното слово” да се акцентува върху деликатния малцинствен въпрос. От името на цялата група Г. Кулишев заявява, че България има “нравствено и политическо право да издигне глас за онеправданите и измъчени българи извън нейните граници”. [13] Цялата група е готова до фанатизъм да отстоява “етническите права на българските малцинства”. [14] Министърът на външните работи Атанас Буров смята, че най-добра е политиката, решаваща поетапно спорните въпроси, като иска от всички депутати да кредитират с доверие правителството и да имат “вяра в Обществото на народите”. Единадесетте депутати, обладани от родолюбив дух, не са съгласни с правителствената целесъобразност и съставят друг проект за отговор на тронното слово. [15] Управляващото мнозинство обаче не приема предложението на македонската парламентарна група.

 Но въпросът за положението на българските малцинства не е изоставен. Още на 4 август 1927 г. д-р Вл. Руменов отправя питане до Ат. Буров. Депутатът критикува “дълготърпеливата политика на българското правителство”. Парламентаристите намират за подходящо да кажат, “че ако в една най-деликатна форма се правеха възражения по въпроса за българските малцинства, нямаше гърци и сърби да успеят, когато се реши т. н. хуманитарен заем за бежанците да включат в неговите условия и политически елемент. [16] Поводът за депутатския контрол е издадената в края на 1926 г. от ОН книга и карта, които представляват “за гърците един официален документ, с който се отрича съществуването на български малцинства в македонските области”. Д-р Вл. Руменов остро се противопоставя на опитите да се замени името “българи” с неясното и двусмислено понятие “българеещи се”. [17]

 Югославия през междувоенния период изключва парещата тема за малцинствените права. Основен принцип в югославската политика спрямо България става искането за безусловно приложение на Ньойският договор, а главна цел – слаба и изолирана България, като предпоставка за осигуряване балканската хегемония на Югославия. [18]

 Като легално проявление на ВМРО, парламентарната група схваща отлично далечния прицел на югославската политика. Правителствата в София, противно на оправданото недоверие сред македонските българи, залагат на започналото сближение с Югославия като на средство за преодоляване принудителната изолация на страната, решаване на малцинствения въпрос и т. н. Депутатите обаче са най-упоритите противници на започналото “сближение”. Те имат и своите аргументи, криещи се в отговора на въпроса “как може ние, угнетявани от славяни, да бъдем апостоли на едно славянско единение?”. Преценява се, че зад “сръбско-българското братство” стои вековен стремеж да се разширява изкуствено сръбското етническо пространство във вреда на българското национално наследство. Не на последно място, българо-сръбските приятелски манифестации в София имат зловреден отглас “там вътре, където българинът е в страшна борба за запазване на своя род и език...”. [19]

 Показателни са дебатите в ХХII ОНС около утвърждаване на правителственото решение и издадения царски указ за обявяване военно положение в Петрички и Кюстендилски окръзи. Въведеният извънреден режим там е пряко следствие, по думите на министър-председателя, от “върволицата атентати” във Вардарска Македония. Депутатите от македонската парламентарна група намират военното положение “за пакостно” и отказват одобрението му. [20]

 Политическият светоглед на ВМРО изцяло обуславя взетото колективно решение. В словото си Й. Мирчев изтъква психологическото въздействие на военното положение върху отскоро освободеното пиринско население, което схваща наложените от родната власт ограничения като незаслужена наказателна мярка. От парламентарната трибуна смело е защитена ВМРО, чиито атентати са отговор на упражняваното от Белград насилие и нечувана тирания. Обстановката в “Македония под сръбска и гръцка власт”, където населението е убедено, че наистина “имало и от турско по-лошо” е основната причина за възстановяването на старата революционна организация. Нейната дейност не уврежда сигурността на българската държава, защото оглавява национално движение, борещо се да осигури свободно развитие на българите и останалите народи в Македония. Военното положение е отхвърлено с аргумента, че то не може да попречи нито на бежанските организации в България да защитават “правата македонска кауза”, нито пък “на решеният да умре за един възвишен идеал”. Освен това Белград може да се възползува от ненормалния пограничен ред, за да сее заблуди сред европейския свят, че “злото в Македония се лекува в София”. По този начин сръбските власти спокойно ще продължават своето “душегубно за българщината дело в Македония”. Депутатският анализ окачествява извънредния режим като “тежък морален удар за борческото население в Македония”, чиито единствен грях е, “че иска да си остане българско”.

 Македонската парламентарна група се изказва отново и за процеса на българо-сръбско сближение. Той може да се развива като не се “накърнява държавния суверенитет на Сърбия върху Македония”, но при условие, че бъдат гарантирани “правата на населението до 1912 г. – зачитане на народното име и език, връщане на черквите, свободна просвета на роден български език, свободна употреба на българската книга”. Последното условие е “да престане сръбската власт с насилие да прави от българите сърби”. [21]

 Неодобряването на военното положение и особено словата на Й. Мирчев, насочени “срещу разбойническия манталитет на сърбите”, които “с коварно приятелство заграбват на три пъти български земи (1833 г. Тимошко, 1878 г. Моравско, 1912 г. Македония) предизвикват двата стожера на сговористкото правителство Ан. Ляпчев и Ат. Буров. Мъдрият държавник и министър-председател със свойствения за него такт казва: “Народите живеят с народи, нито е политично, нито е разумно да си служим с такъв език. Ние трябва да привикнем да се уважаваме с нашите съседи”. За Ат. Буров изказването на Й. Мирчев поставя правителството в “неудобно положение”, тъй като военното положение има за цел светът да разбере, че не България е “огнище от където се кладат огньове и се създават вражески отношения на Балканите”. Министърът на външните работи е убеден, че това е един от пътищата за бавното излизане на България от “деветото дъно на Дантевия ад”. Според него ние не трябва “да бъдем вечните рицари на правдата, които мъченически хвърлят страната си в катастрофа”. Той е решителен противник на “донкихотството” и завършва с ораторски плам: “България над всички и преди всичко! Поклон пред нея!”. Спорният указ е приет с болшинство. [22]

 Парламентаристите изразяват отново всеобщото желание да не се ликвидират народните имоти в Македония и Тракия. Те са наречени свещени не само защото са молитвени и просветни домове, но и защото са свързани с националните борби, а “много от стените на българските черкви в Македония и Тракия са опръскани с кръвта на народни мъченици, в техните огради и днес почиват костите на заслужили хора на Македония и на цялото българско племе”. [23]

 Д-р Ив. Каранджулов участвува в дебатите по одобряване на спогодбата “Моллов-Кафандарис” (9 декември 1927 г.) . [24] Привидно хуманното споразумение е “инструмент за обезбългаряване на Беломорското крайбрежие”. Водачът на македонските депутати предлага да се даде възможност за връщане на отчуждените бащини имоти на онези бежанци, които са недоволни от стойностното оценяване. За Ан. Ляпчев предложението е неприложимо и една от поредните “сантименталности на българския народ”. [25]

 Прилагането на одобрената спогодба се следи внимателно от македонските депутати. Макар и без особени изгледи за успех, те се стремят да защитават насилствено накърнените имуществени интереси на бежанците, принудени да изоставят имотите си в Тракия и Македония. Особена настоятелност и борбеност в това отношение проявява д-р Вл. Руменов. [26]

 Съществена страна от дейността на македонската парламентарна група е отношението й към някои общонационални проблеми с духовно-културно съдържание. Така например депутатите приветствуват законопроекта за отмяна на Закона за общ български правопис. Единната позиция е обусловена от значимостта на въпроса за литературния български език и свързания с него правопис, защото от това “живо [се] интересува целокупното българско племе”. [27]

 По-късно, по идеята за изменение на образователната система председателят на групата д-р К. Станишев изтъква, че в учебника по отечествена география “малко” е написано за Западните покрайнини, Добруджа и Македония. На патриотичен разбор е подложен учебникът по история, с надеждата той да разпалва родолюбиви чувства и национална гордост. Общественикът приема качественото чуждоезиково обучение и всеобщото гимназиално образование на българската младеж като значим фактор за разширяване на бъдещата им професионална подготовка и духовен кръгозор. Лекарят К. Станишев в изказването си демонстрира тънък психологически усет и чувствителност. В онова време, когато са осезаеми последиците от крушението на националните идеали и българският дух е унизен, петричкият депутат казва: “Ние имаме всичкото основание да се гордееме, че сме българи...”. Неговият съвет е да се избягват оценъчните изрази от рода на “нашата малка, бедна, малокултурна България”. Патриотичният мотив е с мисъл към подвластните в Югославия и Гърция македонци, които не бива да се обезверяват, за да се поддържа в тях високият дух на упорити българи. [28]

 Дейността на Македонската парламентарна група през целия период е обект на постоянен интерес и засилено внимание от журналистите, работещи за печатните издания на бежанските организации в България. [29]

 “ВМРО с цялата си морална тежест” е скритият, но истински политически ръководител на парламентарната група. Седмият конгрес оценява работата на “македонските депутати по-високо, отколкото дейността на българските депутати във всеки друг окръг на България”. [30]

 Ив. Михайлов и неговите съмишленици от Петричко упражняват пряко ръководното си давление върху депутатите. Доста характерен е случаят на конгреса в с. Покровник, Горноджумайско. Комисия в състав д-р Ив. Каранджулов, д-р Вл. Руменов и Д. Поппандов предлага идеята за помирение между двете страни в освободителното движение. Нещо, което е посрещнато “на нож” от делегатите и е тълкувано като израз на нелоялност и непослушание спрямо ВМРО. Но само Т. Карайовов препоръчва да не се отговаря с грубост на една добра инициатива. По този повод е приета резолюцията: “Конгресът натоварва бъдещият ЦК да благодари на парламентарната група за благородната й инициатива и я поканва в отговор на тази инициатива да вземе акт от резолюцията, гласувана от конгреса”. Следователно депутатите са длъжни да приемат конгресното становище, одобряващо убийството на Ал. Протогеров. Стоян Филипов се изказва още по-ясно: “Тези депутати трябва да се определят: да заявят, с нас ли са или против нас”. Михайлов е съгласен с тази позиция и допълва: “С течение на времето и това ще им се каже”. [31]

 В преобладаващата си част петричките депутати са здраво обхванати от клещите на новия ЦК. Неговият състав илюстрира значимостта и действителното място на спомагателната организация в революционното движение. Освен Ив. Михайлов, неговият съименик Караджов е с дългогодишен опит на пунктов началник в Г. Джумая, инициатор за свикването на конгреса, председателствуващ заседанията в с. Покровник, а Стр. Развигоров е бивш пълномощник на ЦК в Светиврачко през 1925-1928 г. За първи запасен член на ЦК е избран отговорникът за окръга Й. Гюрков. Запасни членове са още Вл. Куртев и Ив. Хаджиевтимов. [32]

 Идейната и организационна криза във ВМРО, чието начало е поставено с убийството на Ал. Протогеров, има отзвук и сред македонското младежко движение. Неговата позиция преминава от пълен неутралитет до открито заклеймяване на Ал. Протогеров като родоотстъпник и “един от най-големите разколници”. [33] По същество структурите на Македонския младежки съюз в окръга подкрепят ВМРО с ЦК - Ив. Михайлов, Стр. Развигоров и Ив. Караджов.

 Използвайки силата на ВМРО в петричката база, с помощта на Македонската парламентарна група и младежките дейци новото революционно ръководство успява да наложи възгледите си в борбата за спечелване организациите на македонските българи от свободното Отечество и от далечна чужбина. [34]

 Проявяващата особена чувствителност към македонската тема българска общественост реагира спонтанно и отрицателно по повод убийството на Ал. Протогеров. [35] Революционната организация започва да губи уважението и престижа си и в Европа. [36] През октомври 1928 г. в Прага е проведена конференция за балканските малцинства. Представители на македонските българи са проф. Л. Милетич и д-р К. Станишев. Присъствуват и д-р Иван Пенаков (добруджанските българи) и проф. Иванов (бесарабските българи), българският пълномощен министър д-р Борис Вазов. Последният споделя пред сънародниците си, че ВМРО при днешния начин на действие губи всякакво уважение “в чужбина”, а извършените атентати вредят на българската кауза, защото последиците от тях са убийствени за българската интелигенция в Македония.

 Д-р К. Станишев е впечатлен от основателните мисли на д-р Б. Вазов, който препоръчва главно културна борба, целяща опазването на “македонската българщина”. [37]

 Но позицията на парламентаристите остава непроменена. Основната част от тях плътно следват ВМРО и са нейни високопоставени сътрудници, осигуряващи необходимия контакт с българският политически елит. [38]

 Условностите на съобразяването и на премерените слова са водещи за членовете на парламентарната група. Димитър Попандов в писмото си до Стр. Развигоров от 20 юни 1930 г. с “бащински поздрав” (личен познат е на неговия баща Михаил Развигоров [Мише], убит 1907 г. – б. а.) съветва към благоразумие по “възникналите разпри”, но е крайно огорчен от организационните дейци, незабравящи да напомнят, “че тям дължи депутатството си”. [39]

 На 12 и 13 юни 1930 г. дейци на Вътрешната западнопокрайнска революционна организация “Въртоп”, подпомогнати от членове на ВМРО, извършват в околностите на Ниш няколко бомбени атентата. [40] В парламентарната комисия по външните работи министър Ат. Буров отправя “последно предупреждение към македонците”, които са длъжни най-после да зачитат “европейския манталитет”. Депутатите веднага предупреждават ЦК на ВМРО за очаквани арести. [41]

 На последвалата среща с М. Монев на 9 юли 1930 г. Ив. Михайлов възприема сериозно предположението, безпокоящо опитния дипломат в сянка: “В идните избори правителството ще се опита да се справи в окръга и ще иска да кандидатира свои депутати”. [42]

 Подготовката за влизане в новото Народно събрание започва отдалеч. През есента на 1930 г. са насрочени избори за окръжни съветници. В нареждане на ЦК от 13 септември 1930 г. до околийските тела в Г. Джумая, Св. Врач и Петрич, са дадени указания за организиране на “допитване” сред населението. Целта е да се откроят най-подходящите кандидати. Освен отговарящи на законните условия е необходимо те да бъдат “почтени, обичани и с влияние граждани”. Окончателното съставяне на изборната листа се утвърждава от ЦК на ВМРО. [43]

 Предварителният избор е завършен с успех. Този демократичен за революционната организация подход е въведен и при определянето на кандидатите за народни представители. На 26 март 1931 г. Ив. Михайлов и Ив. Караджов (Веригин) подписват специална наредба, изясняваща процедурата по допитването. [44] Идеята е от всяка околия да се избере “по един кандидат за депутат и по един подгласник”. На съвместно заседание с околийския, градския комитет на ВМРО и районните началници, биват набелязани 5-10 лица, имащи качествата на народни представители. Следващият етап са районни събрания на “15-25 сведущи по въпроса селяни-избиратели”. Именно те, чрез тайно гласуване определят един кандидат от “набелязаните в околийския център”. Препоръчано е от ЦК при съставяне списъка на избирателите от районите и градовете да се впишат членовете на разните представителства: общинския съвет, църковни, училищни, читалищни настоятелства, братството, младежката организация и др. [45]

 Възоснова на “незабавно” изпратените протоколи ЦК съставя окончателната листа, която се регистрира в съда. Забранено е да бъдат кандидат-депутати членовете на околийските и градски комитети, районните началници, пунктовите отговорници и боевите инструктори. Органите на ВМРО нямат право да водят изборна агитация, а са длъжни да обясняват процедурата и прочетат кратка биография на набелязаните кандидати. [46]

 От 27 март 1931 г. Ив. Михайлов обмисля засилено парламентарно участие на ВМРО. Освен механизма на лобиране, се предлага и кандидатстване само чрез една партия. Мотивът е да не се разпръснат евентуалните гласове на македонските бежанци в България, като ВМРО осигури на своите хора в провинцията избираеми места в партийната листа. [47] Поставен е за обсъждане и друг вариант, напълно в стила на ВМРО – да бъдат избирани само лица от рода на Пандо Сидов (Петър Джидров), които тайно да обещаят, че след евенуалния им депутатски избор по главните въпроси ще гласуват с македонската група.Така например Михайлов предлага на лоялния към ВМРО Таско Стоилов да се помогне за непременното му избиране в Дупнишко “даже с отцепническа листа от Сговора, ако партията не би го поставила в листата”. [48] Преди изборите Ив. Михайлов нарежда на парламентарната група да настоява за вдигане на военното положение в окръга като се изтъкват и по-силни доводи пред българското правителство, а именно: “Счита ли то, че тоя край е комитаджийски, както твърдят сърбите”. [49]

 Важен проблем за Ив. Михайлов е неяснотата в становището на “демократите спрямо окръга и изобщо организацията”. Ето защо още преди очертаващата се поредна правителствена криза от април 1931 г. [50] е наредено проучване на готвените в София кабинетни комбинации.

 В ход са интензивни преговори между радикали, демократи, земеделци (крило “Врабча – 1”) и национал-либерали ( крило Георги Петров), за създаване на Народен блок. [51] По данни на организационното разузнаване става известна позицията на д-р Ал. Гиргинов за обещаваната бъдеща разправа “с македонците”. На Ал. Малинов, водачът на Демократичната партия при преговорите за коалиционно управление, даже е поставено условие за “разтурянето на македонската организация”. Наредено е на М. Монев “по горните сведения” да разговаря открито с Ал. Малинов. [52]

 Дейците на ВМРО М. Монев и Й. Чкатров започват сложни преговори за “взимане на партиен цвят”. Това не се оказва лесно. Пречат фракционните борби, съпътстващи българския политически живот, личностните честолюбиви амбиции, както и стремежът да се “продаде” на добра цена предвидливо регистрирания цвят. Такъв е случаят с Ив. Толев, който предлага запазения цвят на Прогресивно-радикалната партия за 10-15 000 лева. [53]

 Към 13 май 1931 г. М. Монев установява, че само Демократическият сговор е готов да помогне на ВМРО. Според Й. Чкатров не бива да се отива със Сговора, или със създаващия се опозиционен блок. Изглежда, срещу услугата на Демократическия сговор са обещани три депутатски места – нещо, което засяга достойнството на задкулисните политици. Й. Чкатров съветва ЦК да вземе цвета на някоя незначителна група, което ще осигури 8 депутатски места в окръга. Разбира се, това е и начин да се премахне сателитната унизеност като “опашка на Буровци”. [54]

 Интересно е, че съгражданинът на Ив. Михайлов д-р П. Джидров първоначално отказва да даде така желания от ВМРО партиен цвят, но моли чрез Й. Чкатров Михайлов да окаже съдействие при избора му в София. По-късно Джидров предоставя цвета на социалистическата си федерация. Андрей Ляпчев изразява недоволството си от това. Йордан Чкатров пред Янко Сакъзов и Коста Лулчев също отбива опасенията за съюз между ВМРО и федерацията, аргументирайки се с необходимостта да се вземе партиен цвят за законната изборна регистрация. Едва тогава двамата социалистически лидери се поуспокояват. Край на разговора са думите на К. Лулчев: “Ще преглътнем този хап, но той е много горчив за нас, защото издигате наши противници, които бяха погребани за обществото”. Мнението на Й. Чкатров пред Стр. Развигоров и Ив. Караджов е за изострено внимание спрямо политическите сили, така че да не пада никакво съмнение върху ВМРО “за общо дело с когото и да е”. [55]

 Независимо от възникналите недоволства и лични огорчения, процедурата на ЦК за предварителния депутатски избор е точно спазена. [56]

 Този път е отчетено самостоятелното поведение на депутата Г. Кулишев след 7 юли 1928 г. [57] и са взети строги предохранителни мерки. ЦК на ВМРО, с цел по-ефективен контрол върху дейността на македонските депутати, избрани в ХХIII ОНС взема “предохранителни мерки”. В спомените си В. Попдимитров от с. Горна Рибница, Петричко, разказва за срещата си с члена на ЦК на ВМРО Стр. Развигоров. Изборът на депутата, ползващ се със завидното одобрение на населението от “Огражден и Каршиака”, е утвърден от организационното ръководство. Но е предявено условието той да подпише декларация, че бъдещата му работа ще бъде съобразена с указанията на ЦК. Декларацията за обещаната изпълнителност към ВМРО е придружена и с готова молба за оставка, изключваща каквото и да било бъдещо самостоятелно поведение. Стр. Развигоров потвърждава, че контролните мерки се прилагат и към останалите народни представители. [58] Месец преди изборната дата наистина ЦК утвърждава депутатската листа и поставя спрямо “народните избраници” единственото условие да бъдат лоялни към ВМРО. Одобреният за депутатски подгласник М. Монев, явно оскърбен от това, изпълнява докрай посредническата си мисия и съставя “за всеки случай” формулярите със задължително подготвените оставки. [59]

 През юни 1931 г. кандидатите на ВМРО в окръга са регистрирани с цветните бюлетини на Федерацията на работническите социалдемократически организации и групи в България и на Демократическия сговор и Национал-либералната обединена партия. [60]

 Отново изборните резултати се възприемат като показатели за ръста и влиянието на ВМРО сред народа от Българския Югозапад. [61] Всички структури на спомагателната организация са приведени в “бойна готовност”. Задачата е осигуряването на изборния вот в полза на единствените кандидати и недопускането на вражеска партийна дейност.

 Сравнителният разбор на парламентарните избори от 1923 г. насам потвърждава необратимото пропукване на бента на прокламираната национална безпартийност в Петрички окръг. Всеобхватното приложение на организационната идеологическа схема, успоредно с кървавите междуособни борби във ВМРО, започва да трупа все по-отчетливо негативи.

 На 21 юни 1931 г. в Горноджумайска избирателна околия от записаните 18478 души гласуват 15 545. Недействителните бюлетини са 574 броя, а редовните 14 971. Всички – за единствено законно поставената листа на Социалистическата федерация. Партийният цвят на бюлетините е вишнев. Гласоподавателите в Петричка избирателна околия са 15 142. В избирателните урни са пуснати 14878 розови бюлетини на коалицията Демократически сговор и Национал-либералната партия (обединена). Недействителните бюлетини са 264 броя. В Неврокопско са записани 12020 избиратели, гласуват 10624, действителните бюлетини с вишнев цвят са 9683, недействителните са 140, изброени са 239 празни плика и 562 отрицателни гласове – лозунги. [62]

 Пиринското население, независимо от разнообразните протестни форми и водейки се от различни мотиви, дава вота си за предложените от ВМРО депутати. Македонската парламентарната група в ХХIII ОНС /1931–1934 г. / е в състав от осем народни представители. Ат. Хаджипопов е от гр. Св. Врач, д-р К. Станишев – председател, а В. Попдимитров – от гр. Петрич. Горноджумайските депутати са В. Василев, Ив. Ингилизов и П. Мърмев, секретар на групата. Проблемното за ВМРО Неврокопско се представя от двама депутати – д-р Петър Кушев и Ст. Филипов. Избрани са и “допълнителните” депутати Георги Кондов, Благо Максимов, Панчо Андонов Тошев, Иван Антонов и Иван Кюлев. [63]

 Законността на изборите в Неврокопско е оспорена заради липсващата партийна свобода и накърнените изборни права на населението. При обсъждането на резултатите от проведените избори в Неврокопско и Горноджумайско най-дейно участие взимат Христо Трайков и Александър (Алексо) Мартулков, народни представители от групата на Работническата партия. Христо Трайков предлага да се касира изборът, за да може всички политически организации да заверят при нормални условия листите си. В противен случай тамошните народни представители нямат право да се наричат “народни избраници, а натрапници”. Ал. Мартулков говори за нередовно изразената народна воля, илюстрирана от масовото лозунгово отрицателно гласоподаване. По неговите данни в с. Скребатно има 66 лозунга, 60 бюлетини за гражданската листа и един лозунг, написан във форма на полица “платец Ст. Филипов, поръчител Илия Попиванов, дължи ми 20 000 лева за тютюна. Никога няма да взема”. [64]

 Направените възражения са оспорени, определени са като ”неоснователни, недоказани и абсурдни”, а изборът на депутатите от Петрички окръг е утвърден. [65]

 Предварителният кадрови подбор и строгият контрол върху дейността на депутатите, избрани в Петрички окръг, имат определящо значение за общата политическа позиция на Македонската парламентарна група. По време на револверната политика и взаимноизтребителните борби, удостоили с печална слава македонското революционно движение, депутатите изцяло заемат страната на ВМРО начело с водещия член на ЦК Ив. Михайлов. В българския парламент те издигат към правителството глас за предотвратяване на братоубийствата, които вярно са назовани “страшен удар” за авторитета на македонското освободително движение и въобще “за каузата на поробените българи”. [66] За да защити основателността на внесената “интерпелация” срещу политическите убийства, П. Мърмев използува същия остър и невъздържан език, свойствен за в. “Македония” и най-вече за “Свобода или смърт”, печатен орган на ВМРО. [67]

 Класически пример как чрез депутатите от Петричко става реалност “организационната целесъобразност” е приетият Закон за амнистията. Михайлов ловко използва обещанията за “пълна и широка амнистия” на предизборната коалиция “Народен блок”. Замисълът е в предстоящия законопроект да бъде вмъкнат подходящ текст, оневиняващ онези лица, извършили убийства по “свой почин, по заповед на ВМРО, или по внушение на българските власти”. [68]

 Пак по предложение на Ив. Михайлов в ЦК е обсъждан въпросът за амнистия на “четиримата предатели” – Коста Тодоров, Александър Обов, Никола Атанасов и Христо Стоянов. Михайлов и Развигоров са склонни да приемат амнистията, за да не се нарушат създалите се “търпими отношения между земеделци и македонци”, като ВМРО продължи да отстоява самостоятелното си поведение спрямо “горните господа”. Най-възрастният от членовете на ЦК Ив. Караджов не е противник да им се даде амнистия. Но той обаче е убеден, че като се върнат те по-лесно могат да се накажат “за техните скверни шпионства против поробена Македония и против целия български народ”. [69]

 В личните си послания до д-р К. Станишев от 16 и 24 ноември 1931 г. Ив. Михайлов окончателно оформя позицията на ЦК. Нареждането е да се гласува само ако амнистията обхване организационните “хора” и да не се подкрепя проект, целящ идването в България единствено на “намиращите се понастоящем в Сърбия бандити”. Михайлов настоява предвидената амнистия да бъде по-широко тълкувана и под понятията “Неврокопски събития”, “Горноджумайски събития” да се разбират не само аферите от 1922, 1923, 1924 г., но и от 1925 и 1928 г. – т. е. да се амнистират деянията срещу Т. Паница и наказанията на “виновниците за смъртта на Т. Александров – протогеровисти, комунисти и др.” Депутатското проучване е съвестно направено. Веднага след това Македонската парламентарна група единодушно гласува за правителствен законопроект, оневиняващи всички престъпления на “македонска почва” до края на 1931 г. [70]

 Нравственият и политическият кодекс на Македонската парламентарна група е сътворен от Ив. Михайлов. Неговото авторство не буди съмнение. През декември 1931 г. е проведена среща с членовете на групата. Пред тях Ив. Михайлов изнася “бележките” си за мисията на македонските парламентаристи в България. [71] Документът има уникално значение и е един от ключовете за проникване в политическата философия на ВМРО и на Ив. Михайлов. По-късно, през октомври 1932 г., неговите тезиси са предоставени на Окръжния комитет слабо видоизменени и известни със заглавието “Важност, значение и задачи на македонската парламентарна група”. [72]

 Депутатите изразяват “не само волята и желанието на населението от Петрички окръг, но и мислите и стремежите на македонците от поробена сръбска и гръцка Македония”. Пиринските народни представители са политически застъпници на уставния идеал, предвиждащ териториално обединение на географската област Македония и нейното обособяване в “самостоятелна държава”. [73] Тъкмо за това е поставена задачата да се излезе с мемоар до Обществото на народите, че парламентарната формация защитава интересите на над 200 000 души и иска създаването на една свободна и независима държава, в която да влезе Петрички окръг. [74]

 Македонските българи в законодателната власт съставляват “идейна група, която се грижи за големите и общонародни въпроси”. Тази същностна характеристика обуславя парламентарния стил на поведение. Обект на внимание е “морала на българската общественост”. Членовете на групата са длъжни да се изказват само по въпроси, отнасящи се до съдбините на българската държава. Важно е “патриотичните речи”, защитаващи принципа “Независима Македония” в дебатите по общодържавната политика, да се използуват “за вдигане на шум по македонския въпрос”. [75]

 На Македонската парламентарна група е възложено да настоява за откриването в Албания на български училища из селата, останали под нейна власт. [76]

 В своеобразния парламентарен статут намира израз станалият вече традиционен войнстващ и непримирим организационен антикомунизъм. На депутатите е наредено от нелегалните водачи на ВМРО да работят “срещу разрушителната дейност на комунистите”. Формулираната генерална инструкция е ясна и точна: “Нито един учител или чиновник комунист, или враг на Организацията и въобще на македонското движение, не бива да остане на служба в Петрички окръг”. [77]

 Самостоятелна роля имат да изпълняват депутатите и спрямо ръководения от ВМРО необходим процес на културно строителство и стопанско модернизиране в Петрички окръг. Те поемат отговорната грижа да търсят “пазар на произведените от окръга тютюни, овощни плодове, памук и др.”, както и да достигнат до справедливо разрешение на “болния въпрос за безстопанствените имоти”. [78]

 Освен парламентарната дейност, играеща ролята на щит за “легалните македонски организации”, депутатите имат важни задължения и в контролната дейност. Преценено е, че те “могат да бъдат осем първокласни съветници на ВМРО”, които своевременно жигосват неуредиците на спомагателната институция в Българския Югозапад. Сред тях е редно да има “желязна дисциплина и братско разбирателство”, а на “всеки два месеца групата да се отчита пред ЦК”. [79]

 “Статутът” на групата отразява не само процеса на идейна еволюция сред ръководните кадри на ВМРО. Очертаната политическа линия на поведение общо взето се следва последователно. Организационният контрол е съгласуван и ефективно прилаган, особено спрямо инакомислещите и членовете на нелегалната БКП.

 На 23 март 1932 г. окръжният пълномощник на ЦК на ВМРО за Пиринска Македония Панчо Тошев известява д-р К. Станишев, че “директорът на гимназията в Неврокоп е с комунистически убеждения”. След като получава съгласието на Ив. Михайлов, той се обръща към македонския парламентарен ръководител с молба да направи необходимото за отстраняване от окръга на “такъв сорт просветител”. [80] Намесата на депутатите при назначаването и уволняването на държавни служители в Петрички окръг не винаги е правилна и справедлива. Доста неблагоприятен е отзвукът сред местното население от грубите прояви на ВМРО спрямо разложките учители през пролетта на 1932 г. [81]

 Депутатите полагат сериозни усилия да изпълняват указанията на своето нелегално политическо ръководство. Такъв е случаят с последователно отрицателното становище на Македонската парламентарна група по въпроса за сближението с Югославия. [82] Секретарят П. Мърмев споделя искреното желание на всички “българи от Македония под сръбска и гръцка власт” и на македонските бежанци в България за истинско сближение между балканските народи, което посредством призната независима македонска държава да култивира идеята за бъдеща Балканска федерация. Но преди всичко членовете на Македонската парламентарна група искат да видят силите на българската нация и държава и те да изпълнят задълженията си към своите сънародници, които “пъшкат под сръбска и гръцка власт”. [83]

 Централното и окръжно ръководство на ВМРО възлагат множество стопански, политически, “разузнавателни”, културни, кадрови и др. задачи на депутатите от Петричко. [84]

 Постоянното наблюдение и “стягането” на Македонската парламентарна група се осъществява и чрез тайни отчетно-инструктивни срещи с ръководителите на ВМРО. [85]

 През април 1934 г. такава среща е проведена в гр. Банско. В нея участват Ив. Михайлов, Ал. Димчев, П. Тошев, В. Мечкуевски, д-р Вл. Руменов, Ст. Филипов, А. Ингилизов. [86] Димчев предлага да се иска от правителството изкупуване на кооперативните тютюни. В. Мечкуевски настоява “министрите да не партизанствуват с чиновниците в окръга”. Приети са проекти на важни решения относно собствеността върху земята, раздадена на бежанците и прекратяване на възникналите спорове по оземляването, залесяването и изкупуването на тютюна в условията на тежката икономическа криза. [87]

 Изглежда, че ЦК на ВМРО и ръководните функционери в Петрички окръг не са доволни от цялостната дейност на Македонската парламентарна група. За това говорят датираните от 30 април 1934 г. т. нар. “Бележки за парламентарната група”. Напомнено е, че парламентаристите от Петрички окръг “най-подробно” трябва да участват в съставяне бюджетите на отделните министерства, за да може културно-стопанското строителство в Петрички окръг да бъде финансово осигурено. [88]

 Остри са забележките срещу депутатите по отношение връзката им с населението от Петрички окръг. Те се критикуват за проведените събрания “без всякаква система”, а Ив. Ингилизов е лично обвинен, че по своя преценка е насрочил публични събрания. [89]

 В действителност, политическите пълномощници на ВМРО в двете поредни ОНС хвърлят немалко усилия за разрешаването на редица значими въпроси. И по време на двата си мандата Ив. Ингилизов показва в тази посока старание и целенасоченост.

 Всички петрички депутати рисуват с най-черни краски икономическото положение в Пиринския край и се обръщат с апел към колегите си да възвърнат у народа доверието към парламентарното управление. [90]

 В размирния пограничен окръг липсва провеждането на цялостна модерна държавна политика. Тревожен е фактът за годишно недостигащите 23 533 655 кг зърнени храни. В Петрички окръг на 10 домакинства се падат 7 крави, 9 вола, 2 коня, 3 магарета, 4 превозни добичета (заедно с мулетата), 288 кг фураж. Държавните служители в окръга не са добре платени. Липсват нормални пътни съобщения. Неврокопско е на 96 км от ж. п. гара Симитли, а на 126 км от ж. п. гара Белово “няма пътища за волска кола даже”. Туберкулозата, “жълтата гостенка”, често пъти навестява главно бедните селски и градски семейства. Смъртността във възрастовата група от 10-14 г. до 20 г. е 60%. [91] Ингилизов изчислява данъчните недобори на 22 млн лв., а от тях 8 принадлежат на граничното население. Продължава да е неуредена собствеността върху недвижимите имоти и това създава сериозни проблеми за финансовото кредитиране. [92] Има общини, които не могат да издържат училищата си, а по количество училищни сгради Петрички окръг е на 13-то място. Там има най-много нередовен учителски персонал, предстои да се строят 247 училищни здания. Налице са само 41 читалища, 51 вечерни и неделни училища. [93]

 Използвайки правото на законодателна инициатива и участието си в различните парламентарни комисии, депутатите желаят да разрешат някои проблеми, пряко засягащи интересите както на местното население в Петрички окръг, така и на многобройните бежанци в България. Предложено е изменение и допълнение на чл. 36 и чл. 50 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на ОН. [94] В края на 1930 г. Ив. Ингилизов е един от вносителите на законопроект за снабдяване собствениците на недвижими имоти в новите земи с нотариални актове. [95] Със законопроекта за събиране на закъснелите данъци се цели да бъдат ликвидирани всички стари вземания, повечето от които са несъбираеми и да бъдат опростени данъците на бежанците, които тънат в мизерия. [96]

 Депутатите съдействуват за удовлетворяване от страна на изпълнителната власт на доста молби. По този начин на мелнишкото училищно настоятелство е дарено държавно здание за прогимназия. [97] Бежанците от селата Кулата и Чучулигово, Светиврачка околия, получават за благоустройствени цели 140 дка държавна земя. [98] Отпусната е 5000 лв. помощ за разширението на сиропиталище “Битоля”. [99] За довършване строителството на читалнята към читалище “Съгласие” - гр. Горна Джумая е разрешено да се вземе 2500 м3 държавен дървен материал. Отменен е неоправдано налаганият данък (общо 502 000 лв.) върху жителите на с. Голешово, Светиврачко и др. [100]

 Натрупаният опит от дейността на депутатите, избрани в Петрички окръг през лятото на 1923 г., има важно значение по време на двата парламентарни мандата на вече обособената парламентарна група. През целия близо седем годишен период чрез дейността си членовете на Македонската парламентарна група доказват, че са изпълнени с “мисълта за брата роб”. Те притежават убедеността за следване на отговорна историческа мисия, тъй като ролята им “надхвърля грижата за стопанско и културно повдигане на Петрички окръг”, а проблемът е да защитят “велико[то] народно дело, оттатък черната граница”. [101]

 Чрез участието на пиринските депутати в българския обществен живот ръководството на ВМРО иска да внуши на цивилизования свят и дипломатическите кръгове важна политическа идея. Необходимо е по същия начин да бъде представено в белградската Скупщина и гръцката Камара национално обезправеното население от Вардарска и Егейска Македония. [102]

 Народните представители от Българския Югозапад взимат участие в поставянето и обсъждането на главни и същностни проблеми с общонационално звучене и характер. Тяхното самостоятелно място особено се откроява чрез публичните им изказвания в дебатите по съставяне отговора на тронното слово, обсъждане на законопроекта за държавния бюджет, в прилагане на депутатския контрол върху дейността на висшата изпълнителна власт.

 И в двете ОНС противосръбската линия е водеща в политическото поведение на Македонската парламентарна група. Тя се обявява против одобряването на подписаната в София на 14 февруари 1930 г. конвенция между Царство България и Кралство Югославия за ликвидиране на двувластните имоти, постоянно издига малцинствения въпрос, с основание нарича българо-югославската граница “вратата на ада” и заклеймява всякакви манифестации на българо-сръбско сближение. [103]

 В целокупната дейност на Македонската парламентарна група има две същностни насоки. Едната е начертана от значимите теми, намерили юридически израз в Ньойския диктат и родени от злочестото приложение на неговите противобългарски клаузи. Все проблеми, пряко отнасящи се до национално-историческата съдба на българския народ и до следвоенното положение на “поругана и обидена незаслужено България”. [104] Втората насока е израз на участието в законотворчеството и на извънпарламентарната й съзидателна дейност. Нейните усилия са насочени за решаване на немалко проблеми от духовно, културно и стопанско естество.

 Членовете на депутатската група от Петричко са видни македонски българи. Всички техни парламентарни изяви са богато документирани. Стенографските дневници на ХХII и ХХIII ОНС са автентичен извор, опровергаващ подхранваните ненаучни тези спрямо историческото минало на българите от Македония.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. СД на ХХІ ОНС, І р. с., 25 декември 1923 г., с. 188-191; ІІ р. с., 6 зас., 12 ноември 1924 г., с. 43; ІV р. с., 30 зас., 24 декември 1926 г.,С., 1927, с. 423; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. Е. 11, л. 8. По-подробно за българо-гръцките отношения – В: Г. В. Димитров. Малцинствено-бежанският въпрос..., с. 42-55; Г. Даскалов, Българите в Егейска Македония. Мит или реалност, С., 1996, с. 159 -190.

2. СД на ХХI ОНС, IV р. с., 30 зас., 24 декември 1926 г., С., 1927, с. 427; Ив. Танчев. Младежи от Македония, учили в европейски учебни заведения с материална помощ от българската държава (1879-1892 г.), сп. Мпр, кн. 4, 1991, с. 146.

3. СД на ХХI ОНС, I р. с., 25 декември 1923, с. 189, 190; Ал. Гребенаров, Македонските бежански..., с. 260.

4. ЦДА, ф. 10 - 1909, оп. 2, а. е. 382, л. 1-2; ДА - Благоевград, ф.123к, оп. 1, а. е. 8, л. 8-12; Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 50 от 13 април 1927 г.; Ив. Михайлов. ВМРО, С., 1991, с. 112; Ср. п. Петров, Истината по гръцките претенции върху българските черковни манастири, училища и вакъфски имоти, С., 1928, с. 14; Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 260-261.

5. НА - БАН, сб. IV, а. е. 194, л. 439-444; а. е. 198, л. 142-143; Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 261-262.

6. Ценните бележки на К. Пърличев разкриват изолираната позиция на Ив. Михайлов при обсъждане кандидатурите на Г. Кулишев, д-р К.Станишев и В. Василев, както и драматичните обстоятелтва по определяне състава на Македонската парламентарна група-К.Пърличев, 36 години във ВМРО.Спомени на К.Пърличев, С.,1999, с. 169-175. По-подробно – В: Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 284-285,341; Д. Тюлеков, Дейността на Македонската парламентарна група в ХХІІ и ХХІІІ Обикновено Народно Събрание, сп. Мпр., кн.1, 2001, с. 23-43.

7. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 74, л. 1-6; а. е. 429, л. 1-2; ЦДА, Сп 2120б, л. 160-168.

8. ЦДА, ф. 371, оп. 5, а. е. 100, л. 2-3, 5-6, 12-15; СД на ХХI ОНС, I р. с., 3 зас., 23 юни 1927 г., с. 17; IV зас., 24 юни 1927 г., с. 24.

9. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 252, л. 5; ф. 1932, оп. 3, а. е. 129, л. 6; оп. 3, а. е. 131, л. 6; ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 70-75, 94; Сл. Тасев, Село Клисура, Благоевград, 1972, с. 44.

10. Азбучник към СД на ХХII ОНС, С., 1927, с. 32, 34, 35, 80; Хр. Стефанов, Българската радикална партия..., с. 258.

11. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 407, л. 2-3; В. “Македония”, бр. 204 от 18 юни 1927 г.

12. СД на ХII ОНС, I р. с., 8 зас., 1 юли 1927 г., с. 101-102; К. Палешутски, цит. труд, с. 115-116. Неточно П. Галчин отнася създаването на Македонската парламентарна група през 1925 г.-В: П. Галчин, цит. труд, с. 60. Фактически невярно и политически целенасочено е обвързването създаването и дейността на Македонската парламентарна група с Майския манифест от 1924 г., което натрапват историци от Скопие. Идеята е да се подчертае небългарската принадлежност на населението от Петричко и “неговия стремеж към самостоятелен държавен живот” - В: Ал. Христов. Создаване на македонската држава, 1833-1945, Скопjе, 1971, с. 262-264; Крсте Битоски. Македонските добротворни братства во Бугариiа и нивната активност за создаванье на обединета и независима Македониiа, 1918-1934; ГИНИ, Скопjе, 1971, бр. 2, с. 119-120. Македонската парламентарна група се представя неправилно и като оказваща “безрезервна поддръжка на най-реакционните български реваншистки власти”- В: Историjа на македонскиот народ, кн. II, Београд, 1970, с. 189-190;З. Тодоровски, Внатрешната македонска револуционерна организациjа, Скопиjе, 1997, с. 113 –116.

13. СД на ХХII ОНС, I р. с., 8 зас., 1 юли 1927 г., с. 102-103.

14. Пак там, I и. с., 14 зас., 8 юли 1927, с. 268, 269.

15. Пак там, с. 263-264, 272.

16. Пак там, I и. с., 30 зас., 4 август 1927, кн. II, С., 1927, с. 679. По-подробно за предявените условия от Югославия, Румъния и Гърция при настаняване на българските бежанци и за контрола при изразходване на средствата от заема -В: Г. В. Димитров, цит. труд, с. 259-260.

17. СД на ХХII ОНС, I и. с., 4 август 1927 г., кн. II, С., 1927, с. 678-679.

18. Кр. Манчев, Югославия и международните отношения на Балканите, 1933-1939, С., 1989, с. 21.

19. СД на ХХII ОНС, I р. с., 8 зас., 1 юли 1927, с. 103.

20. Пак там, II и. с., 4 зас., 20 октомври 1927 г., с. 37-41.

21. СД на ХХII ОНС, II и. с., 4 зас., 20 октомври 1927 г., с. 40-41; Ж. Кастелан, Българската политика от 1927 до 1934 г. според пълномощния министър на Франция в София, сб. в чест на акад. Д. Косев, С. 1974, с., 453; К. Палешутски, цит. труд, с. 116.

22. Пак там, с. 41; 6 зас., 25 април 1927 г., с. 66, 68, 70; Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 264-270.

23. Пак там, I р. с., 8 зас., 1 юли 1927 г., с. 103.

24. По-подробно за спогодбата Моллов - Кафандарис - В: Г. В. Димитров, цит., с. 296-359.

25. СД на ХХII ОНС, I р. с., 65 зас., 29 март 1928 г., с. 1165, 1166, 67 зас., 2 април 1928 г., с. 1203-1204.

26. Пак там, II р. с., 625 зас., 23 март 1928 г. , с. 1121-1124; III р. с., 58 зас., 21 март 1930 г., с. 1141, 1150; 76 зас., 25 април 1930, с. 1622-1631; IV р. с., 59 зас., 14 март 1931 г., с. 1126; К. Палешутски, цит. труд, с. 116 – 119.

27. Пак там, I р. с., 48 зас., 29 февруари 1928 г., с. 878-879.

28. СД на ХХIII ОНС, II р. с., 9 зас., 17 ноември 1932 г., кн. I, С., 1933, с. 186-191.

29. В. “Македония”, бр. 51 от 10 декември 1926 г., с. 3; бр. 65 от 27 декември 1926; бр. 177 от 16 май 1927, с. 3; бр. 188 от 30 май 1927, с. 3; бр. 204 от 18 юни 1927, с. 3; бр. 316 от 29 октомври 1927 г., с. 1; бр. 332 от 19 ноември 1927 г., с. 1-4; бр. 384 от 21 януари 1928, с. 2; бр. 1996 от 19 юни 1933; бр. 2001 от 24 юни 1933, с. 1; бр. 2133 от 20 ноември 1933, с. 1, 3; бр. 2224 от 23 март 1934, с. 2, 4.

30. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 90.

31. Пак там, л. 309-310, 312- 314; Цв. Мичева, цит. труд, с. 108-109.

32. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 25-26.

33. В. “Македония”, бр. 665 от 27 декември 1928 г.; сп. Родина, бр. 14 от 15 юни 1929 г., с. 8; Д. Гоцев. Младежките националноосвободителни..., с. 232-233.

34. В. “Македония”, бр. 665 от 27 декември 1928 г.; Цв. Мичева, цит. труд, с. 89-131; Formation of the Union of Macedonian Political Organizations in the USA and Canada and some Aspects of its Relations with the Internal Macedonian Revolutionary Organization, Bulgarian Historical Review, Nо 4, 1993, р. 56-66; Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 309-329; К. Гърдев. Македонските патриотически..., с. 56; Тр. Митев. Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония, 1919-1945, С., 1993, с. 115-155.

35. НА - БАН, ф. 189, а. е. 7, л. 140; В. “Зора”, бр. 2705 от 11 юли 1928 г., с. 1; В. “Мир” от 10 юли 1928 г., бр. 8407, с. 1; В. “Утро”, бр. 5668 от 11 юли 1928 г., с. 1; В. “Свободна реч”, бр.1301 от 12 юли 1928 г., с.1; В. “Народ”, бр. 154 от 10 юли 1928 г., с. 1; В. “Радикал”, бр. 55 от 10 юли 1928 г., с. 1; В. “Отечество”, бр. 388 от 14 юли 1928 г., с. 1; ЦДА, ф. 249, оп. 1, а. е. 33, л. 21-24.

36. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 113, л. 1; ф. 176, оп. 6, а. е. 2000, л. 57-60.

37. Пак там, ф. 176, оп.6, а. е. 200, л. 57, 59, 60.

38. АМВР, об. д. 16186, т. I, л. 17, 22.

39. Пак там, л. 170.

40. Ив. Михайлов. Спомени, т. III, с. 464; М. Петров, Националноосвободителното движение в Западните покрайнини, 1919 –1934 г., С.,1996, с. 175.

41. АМВР, об. д. 16186, т. I, л. 170; об. д. 16199, л. 150; В. Василев. Великобритания и македонския въпрос през второто управление на лейбъристите, 1929 –1931, сп. ВИС, кн. 2,1986,с. 46-47.

42. АМВР, об. д. А 16199, л. 150; Ц. Билярски, Непубликуван дневник и автобиография на Ив. Михайлов, сп.Мпр., кн.3, 1998, с. 109

43. Пак там, об. д. 16186, т. II, л. 23.

44. Пак там, л. 125.

45. Пак там, л. 26.

46. Пак там.

47. Пак там, л. 35.

48. Пак там, л. 35-36.

49. Пак там, л. 36.

50. Хр. Стефанов, цит. труд, с. 268-269; АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 36.

51. Д. Петрова. БЗНС през периода на икономическата криза, 1929-1934, С., 1979, с. 63; Хр. Стефанов, цит. труд, с. 271.

52. АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 36.

53. Пак там, об. д. 16199, л. 77.

54. Пак там, л. 65.

55. Пак там, л. 54-56.

56. Пак там, л. 1, 8, 67, 87-88.

57. ЦДА, ф. 890, оп. 1, а. е. 11, л. 28-45; а. е. 40, 41; СД на ХХII ОНС, II р. с., 127 зас., 30 юни 1929 г., с. 3025; Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 311-313, 322.

58. ДА - Благоевград, ф. 1231, оп. 2, а. е. 5, л. 76.

59. АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 1, 8-10; об. д. 16199, л. 88.

60. ДА - Благоевград, ф. 157К, оп. 1, а. е. 4, л. 13.

61. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 83.

62. Пак там, ф. 371, оп. 5, а. е. 138, л. 1-13; СД на ХХII ОНС, I и. с., 3 зас., 25 август 1931 г., с. 17; IV зас, 26 август 1931, с. 24; 5 зас. от 27 август 1931 ,с. 48.

63. Азбучник към СД на ХХIII ОНС, С., 1931, Nо 29, 63, 94, 130, 166, 190, 225, 246; СД на ХХII ОНС, I и. с., 3 зас, 25 август 1931, с. 17; IV зас., 26 август 1931, с. 24 и V зас., 27 август 1931 г., с. 43.

64. Пак там, СД на ХIII ОНС, I и. с.; А. Мартулков, Моето учество во револуционерните борби на Македониjа, Скопjе, 1954, с. 373-374. Преди парламентарните избори Хр. Трайков и С. Кавракиров дават указание в Горноджумайско да се гласува с лозунги – В: Спомените на Хр. Калайджиев –ЦДА - Сп 800б, л. 58, и на Г. Вълков -ДА - Благоевград, - 97б.

65. ЦДА, ф. 173, оп. 5, а. е. 198, л. 1-3; СД на ХХIII ОНС, I и. с., 3, 4, 5 зас., 25-27 август 1931 г., с. 17, 24, 43.

66. СД на ХХII ОНС, 22 зас., 13 декември 1932 г., с. 490-491; 35 зас., 12 януари 1933, с. 790; 119 зас., 17 юни 1933, с. 2726; 125 зас., 23 юни 1933, с. 2882-2900.

67. Пак там, с. 2890, 2892-2893.

68. ЦДА, ф. 135, оп. 1, а. е. 92, л. 5.

69. АМВР, об. д. 16196, т. II, л. 190; К. Тодоров, Една луда балканска глава, С., 1994, с. 336-337.

70. Пак там, об. д. 16186, т. II, л. 165-166; СД на ХХIII ОНС, I р. с., 31 зас., 28 декември 1931 г., с. 584-585.

71. АМВР, об. д. 16186, т. III, л. 63-83.

72. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 371-379.

73. АМВР, об. д. 16186, т. III, л. 64; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 372-373.

74. Пак там, л. 64-65, 69, л. 377.

75. Пак там, л. 72, 376-377.

76. Пак там, л. 81, 378.

77. Пак там, л. 79, 377.

78. Пак там, л. 81, 376-378.

79. Пак там, л. 83, 378.

80. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 357.

81. Пак там, л. 298, 301, 315-316; Кр. Радонов, Спомени, С., 1973, с. 37-40; К. Муравиев, Събития и хора, С., 1992, с. 154-156; П. Галчин, цит. труд, с. 143-145.

82. СД на ХХIII ОНС, III р. с., кн. II, 64 зас., 29 март 1934, с. 1301-1305.

83. Пак там, с. 1305-1306.

84. АМВР, об. д. 16110, л. 203-205; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 327-328; ДА - Благоевград, ф. 168К, оп. 1, а. е. 2, л. 38.

85. ДА - Благоевград, ф. 1231, оп. 2, а. е. 5, л. 76. За такава среща в дома на фабриканта Аврам Чальовски разказва В. Попдимитров.

86. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 382.

87. Пак там.

88. Пак там, л. 292.

89. Пак там, л. 293.

90. СД на ХХII ОНС, II р. с., 62 зас., 19 март 1929 г., С., 1929, с. 1158.

91. Пак там, с. 1154-1157.

92. Пак там, II р. с., 3 зас., 5 ноември 1929 г., С., 1930, с. 9.

93. Пак там, IV р. с., 68 зас., 25 март 1931 г., с. 1462, 1468.

94. Пак там, I р. с., 62 зас., 23 март 1928 г., с. 1121-1124.

95. Пак там, IVр. с., 22 зас., 18 декември 1930 г., с. 400.

96. СД на ХХIII ОНС, III р. с., кн. I, 28 зас., 26 декември 1933 г., с. 510-511.

97. СД на ХХII ОНС, III р. с., 15 зас., 27 ноември 1929 г., с. 327.

98. Пак там, 84 зас., 8 май 1930 г., с. 1869.

99. Пак там, IV р. с., 47 зас., 24 февруари 1931 г., с. 878.

100. СД на ХХIII ОНС, II р. с., 21 зас., 8 декември 1932 г., с. 482; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 39, л. 245-246.

101. СД на ХХIII ОНС, II р. с., 9 зас., 17 ноември 1932 г., кн. I, с. 186; ХХII зас., 13 декември 1932 г., с. 490-491.

102. Пак там, II р. с., 9 зас., 17 ноември 1932 г., с. 186.

103. СД на ХХII ОНС, III р с., 56 зас., 19 март 1930 г., с. 1114-1116; СД на ХХIII ОНС, II р. с., 9 зас., 17 ноември 1932 г., кн. I, С., 1933, с. 186-190; 128 зас., 27 юни 1933 г., с. 2015; III р. с., 64 зас., 29 март 1934 г., кн. II, с. 1301-1305.

104. Пак там, ХХI ОНС, I р. с., 13 зас., 28 декември 1923 г., с. 240-241.