II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)
4. Въоръжените сили на ВМРО
Това най-съществено измерение на алтернативното институционализиране в Пиринския край е уредено нормативно най-късно. “Специалната резолюция” на Общия конгрес за военното управление на петте околии не е приложена. По въпроса за “боевото ведомство” в окръга ръководство за действие е приетият от конгреса Правилник на ВМРО (чл. 171– чл. 201) [242]
В годината на “софийския атентат” и няколкото афери, застрашаващи организационната сигурност, темата за боевото устройство на окръга е временно отложена след околийските конгреси и избора на нов окръжен комитет. Освен това все още не е изживяно Алековото пряко свързване на бойните петрички структури с организационната тактика в “поробена Македония”. Забавеното въоръжено организиране се дължи и на деликатните взаимоотношения Протогеров–Михайлов, на запасния генерал и нямащия боен опит младеж.
След общия конгрес дейността на временно назначените управителни тела и околийските пълномощници на ЦК във военната област е чисто рутинна: привеждане в известност на оръжието и материалната част, определяне точния брой на четите във всеки населен пункт, опити за боево обучение на четници и младежи, “словесна подготовка” за изтъкване недостатъците на “четническата тактика” и т. н. [243]
Характерно е, че околийските чети в Драмско, Кавалско и Серско, начело с войводите А. Качарков, В. Ганчев и М. Скендеров, както и четниците, живущи в Неврокопско, заедно със селската милиция, са пряко свързани с Дъбнишката афера. Временните бойни групи, ръководени от Ст. Давидов, Л. Кльонков и Д. Самарджиев, както и екзекутивните отряди изпратени от ЦК, подпомагат дейността на околийското управително тяло и местните органи на ВМРО в Горноджумайско при аферите в Сушица, Градево и Крупник. [244]
От пролетта и лятото на 1925 г. милицията и четите на ВМРО са в бойна готовност. Те са в услуга на властите за арестуването на доказани и набедени “рушители на държавата”. Изпълняват репресивни и наказателни задачи. Взимат участие в охраната на важни стратегически обекти по долината на р. Струма. Заедно с жандармерийските части разбиват във вътрешността на размирното Царство редица групи, съставени от комунисти, земеделци, анархисти и др. Има документална податка, че “хората” на ВМРО преследват четата на Нешо Тумангелов – анархист, емигрант в Югославия, който по-късно минава открито на сръбска служба. През целия период на гражданския конфликт Ал. Протогеров и Ив. Михайлов поддържат тесни контакти с Военното министерство в София и действуват съгласувано срещу “враговете на Отечеството”. [245]
Значима страна от дейността на ВМРО в пограничния район е борбата срещу проникващите от Вардарско емигрантски контрачети. Срещу ВМРО и правителството на Ал. Цанков застава прогонената от България политическа емиграция. В нейна услуга са въоръжените федералисти. При всестранното съдействие на Белград, Задграничното представителство на БЗНС има амбиция да създаде “революционна армия” и да възстанови властта си в България. Изградени са специални погранични канали за нелегално проникване в българска територия. Такива канали започват от Неготино, Зайчар и Княжевац за Видински окръг. За Врачански – от Княжевац, а Царибродският канал е за Софийски и Кюстендилски окръг. Босилеградският и Беровският канал са за влизане в Кюстендилско и Петричко “…на нелегалните организатори, разузнавачи и терористи, за пренасяне на агитационна литература и оръжие”. [246]
През октомври 1924 г. сръбските власти изграждат в с. Берово, Малешевско, канал на сръбската въоръжена антибългарска пропаганда. Негови организатори и добре платени агенти стават български политически емигранти. Земеделецът Тодор Драганов от Врачанско е връзката на сръбската контрачета с великия жупан в Щип. Водачът е Христо Ангелов от с. Горна Рибница, Петричко, член на БЗНС, окръжен съветник до 9 юни 1923 г. Към края на октомври 1924 г. в гр. Берово от гр. Ниш пристигат около 30 души емигранти. Техни предводители са Никола Дерменджиев и Тодор Ковачев от с. Долен, Неврокопско, бивш четник на Т. Паница през април 1923 г.
Съставеният списък на емигрантите-четници (около 36 души) от Беровското и Царевоселското направление установява особеното съжителство между политици в изгнание и убийци и крадци, отклонили се от военна служба, преследвани и осъждани от българските власти. В Берово е Ив. Пашилски от с. Лешко, Горноджумайско, контрачетник от 1923 г., ренегатите от с. Цапарево Георги Манджов, Лесо Николов, Илия Гоцев, Вангел Костадинов, Александър Божинов от с. Гореме, Петричко и други техни съмишленици и роднини, все наказани със смърт от революционния съд, заседаващ в Цапарево през януари 1925 г. [247]
“Войводата” на сръбска служба Н. Дерменджиев от с. Берово е в контакт с Т. Паница във Виена и с неговата солунска доверена връзка Васил Манолев. Земеделската политическа емиграция, въоръжените федералисти на Т. Паница и Ил. Пандурски, са смъртно заклеймени от дейците на ВМРО. След поредното злодейско убийство, извършено от “народния продажник” Ил. Пандурски, са предприети безкомпромисни мерки. На 30 срещу 31 януари 1925 г. в махала Терзийска на с. Дебочица водените от Пандурски около 60 души въоръжени контрачетници убиват селския ръководител Димитричко Домозетов. Заедно със семейството си Ил. Пандурски успява да мине границата. [248]
Още през декември 1924 г. Г. Въндев, председател на Струмишкия окръжен революционен комитет, в изпълнение решението на ЦК и след настоятелни предупреждения нарежда на Йосиф Киров да убие “главните водители” на контрачетниците Мане Хаджиев, Илия Кацарски и Панде Попчевски. Изпълнена е присъдата над П. Попчевски в гр. Струмица, но нападенията от запад не спират. На 4 срещу 5 април 1925 г. емигрантска чета напада митническия пост в с. Тросково, Горноджумайско. Убит е стражарят Младен Жигрев от с. Радибош, Радомирско. До средата на април 1925 г. има 13 нападения. Жителите на с. Долна Рибница, Долене и Игуменец в Огражден планина преследват контрачетата на Ив. Узунов. Извършени са убийства, нападения над мирни селяни, разпространяване на позиви срещу правителството и “македонската мафия”, както и на в. Земеделско знаме и Македонско съзнание – орган на Македонската федеративна организация. [249]
По нареждане на Ив. Михайлов горноджумайското околийско ръководно тяло назначава комисия от 17 април 1925 г. за “ликвидиране имотите на ренегата Ил. Пандурски”. Тя решава “овцете и другия добитък да се продадат веднага по възможност на лица, които живеят не в близост до границата”. [250]
Ив. Михайлов изработен подробен план за убийството на Ил. Пандурски. Един от редовите членове на ВМРО – Христо Вангелов Стоев (Ристо Дерижабо) от с. Никудин, Петричко, тайно е подготвен за екзекуторската мисия. Организирано е мнимото убийство на Евтим Кушов, войвода на ВМРО от с. Русиново, Малешевско. От двете страни на границата е разпространен слухът, че убиецът е Хр. Вангелов. “Героят” е приет лесно в четата на Ил. Пандурски. На път за поредната антибългарска акция Хр. Вангелов намира сгоден момент и между гр. Берово и с. Смоимирово, Малешевско, убива “продаденият на сърбите родоотстъпник”. Вестник “Независима Македония” публикува радостната вест: “Кръволока Пандурски убит”. В същия брой четем и благодарствено писмо до родителите на М. Кърничева от Атанас Попов, деец на ВМРО в с. Либяхово, родното село на Б. Сарафов. [251]
И след убийството на Т. Паница и Ил. Пандурски контрачетите не прекъсват с набезите си в българска територия. Навярно за да бъдат оправдани репресиите на ВМРО в с. Сушица, Крупник и Градево, е пуснат слуха, че 10-15 дни преди убийството на Пандурски е готвено нападение на влака в Кресненското дефиле, взривяване на мостовете по р. Струма, а на връщане – избиване половината жители на с. Крупник. [252]
Тревожното безпокойство и напрегнатата атмосфера по българо–югославската граница не са премахнати. Мястото на Ил. Пандурски е заето от Н. Дерменджиев, Г. Манджов, Ив. Узунов и Хр. Ангелов. Тайните и явните власти в окръга организират и поощряват преследването на “разбойниците”. В доклада на “Феноменов” (?) до Ив. Михайлов е констатирано “разслабено съзнание за силата и мощта на организацията”, а населението “под натиска на ятагана дава храна” на контрачетниците. Той препоръчва “чисто нелегална чета” да унищожи противника “в сръбска територия”, да се сменят пограничните офицери, а сръбският офицер на поста “Клепало” Радован Томанович – черногорец, който ръководи контрачетите, да бъде убит. [253]
За проникването на вражески чети от Гърция през август 1925 г. и преследването им в Неврокопско съобщава окръжният управител Н. Консулов. Същевременно на околийските началници е наредено да не позволяват преминаването на чети през границата.Строго им е заповядано заловените четници да се изпращат в Дирекция на полицията.
Забранено е да се носи “облекло подобно на четническото”, както и парадирането с четническа външност – дълги коси и бради. Под натиска на Белград в Кюстендилски и Петрички окръзи са извършени арести. Този път водачите на ВМРО се съобразяват с правителственото становище. [254]
Петричкият окръжен управител има амбицията да промени установения ред в областта. С удивление е констатирано “че по списъците на стражата се числят хора, необлечени в униформа, не носещи прямо службата в полицейските участъци, а находящи се на разположение на ВМРО за преследване на шпионажа и четите, които евентуално биха минали на наша територия”. Подчинената нему полицейска стража е комплектувана почти изключително от местни жители – македонски българи, повечето бежанци, надъхани с омраза към съседите и съчувственици на ВМРО, както почти цялото население в окръга. Никола Консулов не желае да влиза “в явен и рязък конфликт с хората на ВМРО”, но полага усилия да привлече стражари “от старата територия на България”, както и да укрепи кадрово Бюрото за държавна безопасност в окръга. На военните власти в гарнизоните и пограничните постове също са дадени заповеди да не допускат чети на ВМРО в “Македония под сръбска власт”. [255]
Нарежданията на официалните власти в окръга не са пречка за бойното преорганизиране на околиите. В Неврокоп дори стигат до идеята за формиране на “леки картечни отделения”. Продължава да се набавя оръжие и боеприпаси за въоръжените формирования на ВМРО. Начините за тяхното осигуряване са най-разнообразни. От “името на борческа Македония” на 22 юни 1925 г. Ив. Михайлов благодари на Борис Зафиров и на офицерите във Велико Търново подполк. Р. Атанасов и майор С. Бакърджиев за доставените от тях “бойни материали в подкрепа на освободителното дело”. На 15 юли 1925 г. Михайлов подписва разписка за прибраното през 1923 г. оръжие – пушки манлихери (обр. 1895) 284 бр., карабини манлихери (обр. 1895) 289 бр., манлихерови ножове 489 и др. [256] Околийските чети са екипирани с всичко най-необходимо – от пушки манлихери до компас, цианкалий и термометри. Обикновено четниците са въоръжени с къси карабини, пистолет, бомби, патрондаш. Облечени са в специална комитска униформа: кожена шапка с форма “Хан Аспарух” с куршумче в средата, извито назад, палто и панталони, наподобяващи войнишките, кожен силях, гуна (пелерина), вълнена наметка, която служи за завивка. На краката – калцуни, обвити с гайтан. Обути са с цървули. [257]
Критерий за боеспособността на ВМРО е гръцкото нападение през октомври 1925 г. В издадената литература Петричкият инцидент е осветлен обстоятелствено. [258] Отчитайки приноса на всички автори на фона на участието на българската армия и подчиненото й в извънредни ситуации местно население, остава сякаш забулена ролята на бойните чети и помощната милиция на ВМРО, оказали заедно с военните части упорита съпротива срещу войските на гръцкия диктатор ген. Теодорос Пангалос.
Готовността на ВМРО през юни 1923 г. да отбранява западната граница е траен ориентир за установения традиционен модел за охрана на българския държавен суверенитет. На 15 март 1924 г. Т. Александров оценява политическото положение в Европа като непозволяващо да се предприемат крупни революционни акции и атентати. По негова заповед околийските войводи съставят планове за съпротива, отчитащи евентуални сръбски нападения към Солун, бъдеща сръбско – гръцка война срещу България и Албания, или “други непредвидени събития в света”. [259] Когато предполагаемото става действителност, милицията и четите на ВМРО, готвещи се да презимуват в Неврокопско, Мелнишко и Петричко, веднага са приведени в боева готовност. С цел да не бъде обвинявана България от войнствените съседи, Ал. Протогеров заповядва по телефона “нито една от въоръжените групи да не минава вътре”. [260]
Неочакваната локална война срещу обезоръжена България не предизвиква уплаха в средите на ВМРО. Следват точно премерени действия за ограничаване на възникналия граничен инцидент. Селските ръководни тела на ВМРО от Подгорието ( Елешница /дн. Беласица/, Коларово, Камена, Димидово / дн. Самуилово / и Яворница) през първите дни на конфликта – 19-20 октомври 1925 г. , изпращат 80 милиционери. Те са в помощ на 27-те български войници от пост № 1, /Демир капия/, които започват престрелка с гръцката гранична стража. На 21 октомври началникът на шести пограничен участък подп. Големинов търси съдействие от околийското управително тяло в Петрич. Отзовават се веднага 100 души от градската милиция, въоръжени с “частно и държавно оръжие”. Те се насочват към пост №1, където се прави опит да бъде изтеглен трупът на убит гръцки войник.
При изследването на храбрата народна съпротива в Българския Югозапад от октомври 1925 г. трябва да се отчита стремежът на ВМРО да прикрива боевото си участие. Поведението на революционните дейци е мотивирано от необходимостта да не се подклаждат дежурните обвинения, че официална и победена България дава приют на въоръжената реваншистка организация. От значение е и общото желание да се избегне превръщането на разрастващия се граничен инцидент в класически военен конфликт.
Боевият пример на ВМРО е особено впечатляващ на 22 октомври. На този ден рано сутринта над с. Марино поле прелита гръцки самолет, а по цялата гранична линия към 6 часа внезапно настъпващите гръцки войски откриват пушечна и бомбена стрелба. Започва артилерийски обстрел на ж. п. гарите Петрич и Марино поле, а гръцката пехота доближава крайните къщи на махала “Дълбошница”. Малочислената българска армия, разпростряла се на широк фронт и неразполагаща с тежко въоръжение, получава заповед да не оказва сериозна съпротива. При такава обстановка органите на ВМРО и членовете на Македонския младежки съюз дават най-голям принос да не се допусне “гръцки крак да омърси” окръжния град. Ядрото на народния отпор е четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и нелегалните групи на неговите съратници Милан Постоларски, Георги Гевгелийски и Димитър Димашев. Според Г. Въндев четническият състав в Струмишкия революционен окръг е прехвърлен към южната граница веднага след като проехтяват бомбите на българските граничари, които отбраняват Демир капия. Това са четите, които заедно с нелегалната група на дойранския войвода Хр. Андонов и уголемени от доброволците – милиционери, заемат отбранителни позиции край Петрич, а самият Г. Въндев тайно е инструктиран за това от прекия си ръководител Ал. Протогеров.
На 23 октомври в окръжния център идват Г. Въндев и Й. Гюрков, тогава още временен пълномощник на ЦК за окръга и отговарящ за координирането на местната отбрана. Веднага Г. Въндев оглавява формирания организационен кризисен щаб. За негов помощник от огневите позиции е извикан о. з. Борис Бунев, околийски боеви инструктур. На другия ден – 24 октомври, Г. Въндев мобилизира градското мъжко население в пет “команди” за изграждане на отбранителни съоръжения. Присъствието на придобилия легендарна известност струмишки войвода внася успокоение сред петричкото гражданство и повдига духа на борбените защитници. В същия ден всички са се окопали, продоволствено осигурени и морално подготвени да водят дълготрайна позиционна съпротива.
Най-трудните участъци от фронтовата линия са заети от четите и милицията чак до 26 октомври 1926 г., т. е. до очакваното идване на белградските военни аташета – пратеници на ОН, полк Делпел (Франция), полк. Виконити Паски (Италия) и полк. Чаил (Англия). В донесението си до Ив. Михайлов, Г. Въндев и Б. Бунев съобщават, че пограничните постове от № 2 до № 8 са отбранявани от хора на ВМРО, подкрепени първоначално само от един взвод пехота и три картечници. Войводите, под чиято команда е милицията и които отбиват гръцките атаки срещу Петрич и района са: М. Постоларски с 260 души и четирима войника отбранява позициите около пост № 6, Георги Гевгелийски е на пост № 5 с 200 милиционери, Д. Димашев и Н. Манчев, районен началник на Петрич, оглавяват при пост № 7 300-350 души от местните селски чети. Аце Иванов, член в градското ръководно тяло, по посока на пост № 4 ръководи 40 души, впоследствие усилени с два войнишки взвода, Кръстьо Маджаров и Кръстьо Стоилов командват при пост № 3 45 души. [261]
Дейците на спомагателната организация от с. Ново Лехово, Яново, Пиперица, Ново Ходжово, Петрово, подсилват граничните постове, а на места като в с. Голешово не позволяват на подразделения от гръцката армия да навлязат “в Българско”. Тук достойното поведение на местната милиция се дължи на бойния опит на Пандели Божинов и организаторските качества на Георги Шуплинков и Александър Кулов. В сраженията през най-критичния ден – 22 октомври 1925 г., около с. Лехово и Пиперица, Светиврачко, падат убити от гръцките войски Ат. Маргинов от с. Петрово и Т. Бундов от с. Лехово. Това е удостоверено от “завеждащият Демирхисарска революционна околия Д. Илиев и неговият секретар Ив. Паскалев”. Страхил Развигоров сочи, че е убит само Н. Дюлгеров от с. Сингелово. Гръцка “разбойническа банда” в района на с. Габрене, Петричко, убива пет души, от които три деца. [262]
За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие и щабът на българската армия разчита не само на местното население от Светиврачко и от цялата конфликтна зона, но и на временните доброволци от окръга. В защита на южната българска граница се отправят членове на ВМРО от селата Крупник и Градево, Горноджумайско, Елешница, Баня, Годлево и Бачево, Разложко, Долене, Брезница и Крушово, Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. [263]
В спомените си Ив. Михайлов разказва за една интересна среща на депутата М. Монев, който след известието за гръцкото нахлуване тръгва по посока на Кресненското дефиле. Пътьом се среща с Кимон Георгиев. Виждайки как от разни страни се появяват въоръжени селски групи и вървят на юг към бойната линия, К. Георгиев развълнувано възкликва пред Монев: “Докато има такива синове, българщината няма да погине”. На историческата истина отговаря и мемоарното заключение на Ив. Михайлов: “Няма съмнение, че гръцките дивизии – ако желаеха през октомври 1925 г., можеха да проникнат и по-дълбоко на север. Но също така е сигурно, че щяха да срещнат в сражение още няколко хиляди селяни от този край, докато се намеси в борбата и малката за онова време българска армия заедно с много доброволци от всички краища на България”. По всичко изглежда, че Петрич през 1925 г. може да влезе в българския военен летопис като втора Сливница. Ето защо, подходящо е да споменем паметните думи на софийския гарнизонен началник о. з. ген. В. Лазаров: “Договорите за мир забраниха на България да има редовна войска, но те не можаха да забранят на българските майки да раждат храбри синове на Отечеството”. [264]
Съвсем неоснователно в изследванията на Петричкия инцидент се разграничават доброволците – милиционери, получили държавно военно оръжие, от четниците на ВМРО. Това е лесно оборим опит да се загърбва приносът на милицията, като се свързва участието на ВМРО в защита на националния суверенитет само с четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и формираните впоследствие бойни единици. [265] Първи в помощ на българските граничари са селските чети от Подгорието, след това е извикана “от полето” милицията, въоръжена с организационно и армейско оръжие, а третият отбранителен ешелон са нелегалните “кадрови” четници, чийто прославен водач в района на Петрич е Г. Въндев. Това, което за военните са “временни доброволчески чети”, “доброволци милиционери”, за дейците на ВМРО са членове на спомагателната организация, традиционно разпределени в “чети и милиция”. В кризисната обстановка те действат съвместно и всякакво разделяне и противопоставяне е неуместно.
Отечественият спонтанен отпор през есента на 1925 г. е анализиран в две посоки. Висшето военно ръководство обсъжда сериозни мерки за преодоляване катастрофалното състояние на българската армия след международно уредения пограничен инцидент. [266] Водачите на ВМРО също извеждат поучителни изводи за хода на боевата дейност в Петричко. В изпълнение писмената поръка на Й. Гюрков, Б. Бунев подготвя доклад до Ив. Михайлов. Боевият инструктор изтъква общия недостиг на стрелково оръжие в околията, като препоръчва скорошното приложение на общата наредба, за да се “внуши на административните власти, особено на окръжния управител [Н. Консулов] и околийския началник [Д. Золотович] да зачитат организационните власти”. Залог за успеха на “общобългарския идеал”– така Б. Бунев определя отношенията между подполк. Големинов и революционните дейци. Георги Въндев и Б. Бунев изказват общото си убеждение, че с Петричкия инцидент ВМРО е изпълнила задълженията си в Пиринския край и е извоювала правото си на бъдещ живот. [267]
Военните власти не са чужди на честолюбивото желание да контролират селската милиция от подгорските села на Петричка околия. Така милиционерите се прибират от граничната линия с пушките, но числящите им се патрони са иззети. Фактът остава без последствие. Преобладава радостното настроение и искрената признателност на петричките граждани към организатора на народния отпор Г. Въндев. Доказаните воеводски качества на председателя на струмишкия Окръжен революционнен комитет, заедно с пламенното му българско родолюбие, са високо оценени от неговите съграждани. В благодарственото писмо до Г. Въндев, кметът на окръжния ценър Георги Чапразов и упълномощените от гражданството протоиерей Г. Попов, Ян. Стойчев, Михаил Стефанов, д-р Дудаклиев и Атанас Калибацев, записват: “…Петричките граждани се считат горди и щастливи, че в лицето на Вашите самоотвержени борци видяха непобедимия Ваш дух – духът на Тодора и на всички герои, загинали за свободата на целокупна Македония”. В онези дни на патриотичен възторг и еуфория ВМРО е сравнена с “крайъгълен камък, върху който Петрич и околността градят своето щастие”. Освен поздравителния адрес от съгражданите си, Г. Въндев, заедно с другарите си получава и скъп дар от паметните събития – златен часовник. [268]
Спасението на Петрич и успешната бърза мобилизация на около 4000 въоръжени бойци са значими фактори за подхранване на организационното самочувствие. Липсата на команден състав и недостатъчното въоръжение на граничните села оказва влияние върху дейността на ВМРО. Двете забележки, изказани пред делегатите на окръжния конгрес в Банско, са водещи препоръки за бъдеща работа. [269]
До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие. Вземайки предвид преброяването през 1920 г. , според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки. Но общата преценка за личното въоръжение е задоволителна, защото по-важно е наличните пушки да бъдат в “здрави хора, подготвени бойно и въодушевени от идеите на организацията.”
Общият брой на местните четници е около 2 500. Те са добре екипирани и въоръжени. Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района. [270] Важен е районът и на Дьовленско (дн. Девинско). Там ВМРО е “зле поставена”, затова конгресът намира за най-полезно запазването на “немасови организации, от здрави ятаци, или по-прикрити верни ядра”.
Новият окръжен комитет е задължен да реши въпроса с безплатния труд на пограничното население, което е “винаги изнурено от постоянно бдение с оръжие в ръка”. В дотогавашната практика съществуват спорове по граничната охрана. “Разправиите” са предизвикани от неизяснените обстоятелства около ръководството на милицията – дали то да бъде от ВМРО, или от граничната власт, склонна да разполага с раздаденото под клетва организационно оръжие. Конгресната постановка е да се търси разбирателство, но когато позицията на граничните офицери “произхожда не от лично разбиране или темперамент, а им е наложена отгоре”, без да се предприема нищо да се уведомява по-горното началство. [271]
Приетата конгресна резолюция съдържа главните задачи на окръжното боево ведомство: при запазване на местните чети и утвърждаване на инструкторския институт да се завърши обучението на годните за оръжие мъже и особено на младежите по специално изработена бойна инструкция, да се приведе в пълна известност оръжието, облеклото и снаряжението, да се поправи разваленото и да се набави ново. [272]
Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население.
През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев. Боевият инструктор на Неврокопско е с псевдоним Боров [Б. Бунев] и той получава месечна издръжка 3 000 лв. до май 1926 г. [273]
За Ив. Михайлов най-важното дело след първия окръжен конгрес е съставянето на военен устав на спомагателната организация. Той получава необходимите бележки от назначените боеви инструктори, написва своя проект и настоява Ал. Протогеров “да побърза с преглеждането”. Но мнението на о. з. генерала е друго. Първо трябва да се подготви “бойна инструкция за поробена Македония, базирана на чл. 12 от Устава и на чл. 171-201 от Правилника на ВМРО” и едва тогава да се правят извлечения за Петричко. Инструкцията не е належаща, защото според него тук “не предстои никаква революция”. Но на 31 март 1926 г. Ал. Протогеров, въпреки че оценява труда на Михайлов, като “една компилация от бележки” се съгласява с необходимостта от приложение на устава. [274]
На 1 април 1926 г. бойната инструкция и упътването са изпратени в петнадесет броя с гриф “строго поверително” до окръжния комитет, околийските управителни тела, боевите инструктори и задграничните представители. [275] Тя е проникната от амбицията да събуди и “в последния колибарин македонския борчески дух”. За тази цел е предвидено да се води тайно обучение, като се използват “мъртвите сезони и празниците”, формиране на специални части, обща мобилизация на околията и нейното топографски изучаване за скривалища на хора и оръжие.
Мъжете от всяко населено място, годни за носене на оръжие, образуват групи от по 30 души. От “най-преданите и бойки хора” се формира местна чета. Няколко общини в околиите образуват боеви район. “Върховен разпоредител с въоръжените сили” в Петричко е ЦК на ВМРО.
В бойния устав ударението се поставя върху четническата тактика, основана на гъвкави действия и голяма подвижност на групите. Разчита се на просветителски беседи, които “повдигат съзнанието, закрепват духа [и] възпитават добродетели “. Авторите на “бойната инструкция” смятат, че недостатъците в техниката и обучението могат да бъдат допълнени “чрез смислени и пламенни беседи” с достойни примери от миналото и настоящето на македонското освободително движение – четите на Христо Узунов и Методи Патчев, подвига на Солунските атентатори, на Кирил Григоров и Менча Кърничева, “безропотното послушание на Йордан Цицонков и Димитър Стефанов”. Бойците на ВМРО са призвани да бъдат готови с беззаветна самоотверженост да изпълнят дълга си към родината. Освен с предаността си към организацията, да проявяват и общочовешки добродетели – честност, скромност и искреност. Внушава се да няма страх от неизбежната смърт, защото по-важното е “дали достойно ще умреш!”
Бойното упътване “абсолютно забранява” използването на организацията за частни цели. Указанието е провинилите се милиционери да не остават ненаказани. Главното е да се знае, че “ранното наказание изплашва, честото затъпява усета”, а нередностите се предотвратяват “не чрез страх, а чрез възпитание и такт”.
В “бойния устав” прозира авторският почерк на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов. Окръжното боево устройство е ново издание на класическия четнически институт на ВМОРО. [276]
Ив. Михайлов отново апелира бойната дейност да е тайна както за властта, така и за населението. Затова окръжният комитет и пунктовият началник в Св. Врач са предупредени за възможността покрай търговията около митническия пункт при с. Кулата да се върши обмен на “шпионски противомакедонски данни”. На 6 април 1926 г. на “действителните и запасни другари” в ЦК и ЗП е вменено да не проявяват излишна словоохотливост “за новата тактика”. [277] Давайки пример как се пази тайна във ВМРО, Ив. Михайлов, вдъхновителят на нова съпротивителна тактика, хвърля немалко усилия, за да докаже конспиративните боеви предимствата в Скопския революционен окръг. [278]
“Бойните закони” попълват окончателно нормативната уредба на успешно развиващото се в окръга “организационно администриране”. Благодарение на този вътрешен фактор Ив. Михайлов налага своите разбирания за освободителната борба на македонските българи. Междувременно започналата “писмена престрелка” между двамата членове на ЦК открива и известни различия в идейните им становища, особено за мястото на Петричко.
На 9 април 1926 г. Ив. Михайлов изпраща послание в шест страници до “Уважаемия г-н Ал. Протогеров”. [279] От него става ясно съществуването на два различни подхода към боевото организиране на Петричко и на “Македония под сръбска власт”. Михайлов отхвърля генералското безпокойство за водената в Пиринска Македония военна подготовка, оценена от Ал. Протогеров като насочена срещу България. Отговорникът за прилагането на “бойното упътване” не изключва борба срещу България, но само “ако я наложат хора като Стамболийски.” Пестеливо е разкрит значимият мотив за боевата дейност в Пиринския край. Организационната тактика отчита забраната България да води редовно войсково обучение – нещо, което ВМРО не само може сполучливо да провежда, но даже и да отбива гранични и други вражески нападения, както това през 1925 г. Защитаваната от Ив. Михайлов тактика почива върху казарменото обучение на мъжете от “сръбска Македония”, които, ръководени от верни хора, при бъдещо въстание е предвидено да разграбят “сръбските военни складове”. При такъв решителен момент от Петричко за долината на р. Вардар е замислено да отидат на помощ “десетина хиляди македонци, обучени и годни за партизанска война”.
Обиден от оспорваните авторски права върху “бойното упътване”, Ив. Михайлов не пропуска да даде за пример цивилният Хр. Матов, който написва “най-хубавите бойни книжки на македонската организация”. Бившият виден офицер основателно е наранен от “арогантното държание, голямото самомнение и мнителност” на Михайлов. Но Протогеров все пак официално запазва добрия тон и припомня съществената професионална военна намеса за творческото дело на Хр. Матов. [280]
Независимо от отдавна накърнените другарски отношения между членовете на ЦК, през 1926 г. е налице и общо защитавана позиция. В качеството си на завеждащ организационното разузнаване Протогеров разполага с оперативна информация за отношението на властите спрямо дейността на ВМРО в България. На 31 май 1926 г. майор Басмаджиев съобщава за възникнал инцидент в с. Сухострел, Горноджумайско, щаба на Втори пограничен участък. Там избухват пререкания, разменят се обиди, ругатни и заплахи с оръжие, между четата на Л. Кльонков и българската гранична стража. Освен това през юни 1926 г. ЦК научава за екстернирането от Дирекция на полицията на А. Исмаилов, “македонски революционер, бивш български войник” от с. Звегор, Царевоселско. Дадена е заповед за изгонването от България при гр. Петрич на избягалите Кр. Николов от с. Алайджик, Кукушко (забягнал от гр. Струмица), братята Ганчо и Стефан Ангелови и Ил. Страчков от гр. Велес. Протогеров и Михайлов подписват на 4 юли 1926 г. “поверително и остро обвинително писмо” до премиера Ан. Ляпчев, оглавяващ и Министерството на вътрешните работи и народното здраве. “Поменатите деяния” са наречени предателски, а връщането на “политически престъпници от Македония”– акт, който дори “срамния режим” на Ал. Стамболийски не стори. [281]
Ръководството на ВМРО не се съобразява с амбициозната програма на правителството за решаване на бежанския въпрос. На 26 юли 1926 г. в Битоля е убит редакторът на проправителствения в. “Южна звезда” ренегата Спас Попов /Спасой Хаджипопович/. Поредната криза в отношенията с Югославия е изострена допълнително от сражението на 28 юли 1926 г. около осоговския връх Цървен камен. Стига се до колективна сръбско – гръцко – румънска нота срещу действията на българските революционни организации в Македония, Тракия и Добруджа. [282]
Външнополитическият натиск от съседите и техните западни покровители заставя правителството на Ан. Ляпчев да засили граничния контрол и режима в Кюстендилско и Петричко. На 19 август началникът на втори пограничен сектор в Св. Врач полк. Чолаков издава строго разпореждане срещу “незаконните конспиративни организации...смущаващи правовия ред на страната и даващи повод” за намеса отвън. Със заповед № 157а от 25 август 1926 г. военният министър генерал-лейтенант Ив. Вълков се стреми да разясни на българското офицерство, че преминаването на държавната граница от чети на “македонската, тракийската и добруджанска организация... излага съществуването на България”. [283]
С характерната за Михайлов безкомпромисност не е прието исканото спиране на революционната дейност, защото при положение, че легалните средства са забранени, това означава въобще прекратяване на националната борба. Македонските революционери подчертават решителността на ВМРО и занапред да продължават битката срещу “денационализирането на българското население в поробена Македония”. [284]
От 25 август 1926 г. е датирано “изложението” на Ал. Протогеров за промените, които трябва да станат в организирането на окръга. [285] Идеята е без да се излага “братска България” да настъпи ревизия в уредбата на Петричко. Има няколко “основни начала”, които според него стоят в основата на замислените промени: Населението от този край на България “е готово да се присъедини към останалата част от Македония, когато тя ще има свое автономно управление” и българските власти не ще противодействат на народното желание; Важното е не да се организира областта, а да се подпомага “освобождението на поробените и обединението им в една свободна и автономна област”; Ако срещу българската национална политика се налага борба, то тя ще се води от ВМРО с легални средства, “като български граждани”; Основна цел на ВМРО е Петричко да бъде “база за прехвърляне на групи през границата”. Но за това не е нужно народно организиране, а са достатъчни отделни хора, както е “в Кюстендилско”.
Геополитическата мисъл на Ал. Протогеров отдава приоритетно място не толкова на “осигурената българска база”, а на албанската и италианската зона, откъдето може да се организира Косовската област и по “време на революцията” да се разчита на “черногорци, бошнаци и хървати”. [286]
Значението на Петрички окръг за ВМРО като основен източник на материални средства не налага организирането на населението, “защото цялата работа се извършва от касиер-счетоводителите при пунктовете”.
Военната подготовка и отбиването на “нападения от ренегати и от... съседните държави” трябва да организира българската държава, а дългът на ВМРО е “да поддържа националният дух” и ако се наложи, нелегалните й дейци да подпомагат властта.
Политически е неуместно местните чети да носят “формено облекло” както при “гръцкото нападение”. Въоръженото присъствие е само повод за демагогствуване и вдигане “на аларми, от които само вреда може да има за България” и организацията. Протогеров убедено посочва изпратените от Ив. Михайлов млади съратници в окръга като надменни хора, “студенти, стажанти”, без авторитет сред населението.
Предложението на Ал. Протогеров е да се запазят местните чети и войводи съгласно организационния правилник /чл. 12, 18/. Те могат да послужат само “при нападение откъм Сърбия или Гърция”. Другият случай е при “общо въстание в поробените краища”, но това е опасно, тъй като масовото четническо навлизане може да се изтълкува “от сърби и гърци” като обявяване война от България – нещо, което ВМРО “нито трябва, нито пък може да направи”. [287]
Важен е идейният мотив за запазване организирането на петричкото население в “десетки и петдесетки”. Всички членове на ВМРО са длъжни да бъдат съпричастни морално с идеята “за свободата на поробените им братя, срещу партийното разделение и обладани от напиращото бежанско желание за връщане към “бащините огнища”.
Протогеров застъпва легалния принцип на организационно строителство в окръга. Идеята е задачите на спомагателната институция да се изпълняват от македонските благотворителни братства. Това автоматически означава премахване на “целият платен персонал”, а само пунктовите началници да останат като гръбнак на ВМРО в Пиринска Македония. За Ал. Протогеров реорганизирането е единственият начин, който може да неутрализира очакваните правителствени атаки, да освободи ВМРО от финансово–обременителния управленческия товар в Петричко и да й остане прякото освободително дело “в поробените земи”. [288]
Изложението на Ал. Протогеров не е разгледано нито в ЦК, нито в ЗП, но то е значим извор, осветляващ не само развитието на ВМРО в окръга, но и доказващ линията на съобразяване с управляващите български фактори. На това направление не може да се смята, че е чужд и самият Ив. Михайлов. Ако Протогеров замисля мащабни реорганизации в посока на легалността, Михайлов се стреми да запази наложеното положение в Петричко чрез пряк контакт с Ан. Ляпчев. След обиколката на о. з. ген. Г. Тодоров в окръга, дълго време Ал. Протогеров е обезпокоен за съдбата на спомагателната организация, но Ив. Михайлов е спокоен поради срещата с “Арнаутина” (Ан. Ляпчев). В сведение само до ЗП е отразено следното: “По срещата ми с Арнаутина би трябвало много да пиша, общо много мек, обясни защо пратил генерал Тодоров долу, апелира за недигане шум с акции поне засега. Добре се разделихме. (п) Ив. Деянов”. [289] След тази конспиративна среща, проведена най-вероятно в началото на септември 1926 г., няма никакви въоръжени действия на ВМРО в “поробена Македония”. [290]
Подобен съвет да се остави “тази албанска тактика за борба “срещу културните християнски народи сърби и гърци” дава и цар Борис ІІІ пред учителя от Варна Й. Мирчев, поканен през октомври на обяд в резиденция Евксиноград. [291] Но през цялата 1926 г. не престават емигрантските нападения срещу пограничния окръг на Царството и “територията” на ВМРО. През януари 1926 г. контрачетниците навлизат в района на с. Гореме и с. Г. Рибница. Извършени са саботажи и е разпространяван в. “Македонско съзнание”. Начело с Давид Печанец, жандармерийски старши подофицер, през март е нападнато село Добри лаки, Петричко. [292]
Най-големият успех на ВМРО по охрана на българската граница през 1926 г. е ликвидирането на емигрантската федералистка въоръжена група, водена от Г. Манджов. Поставяйки си за цел да чака завръщането от петричкия пазар на Хр. Вангелов, убиеца на Ил. Пандурски, групата влиза в землището на с. Игралище, Петричко. Селската милиция и чета са предупредени от члена на ВМРО Спас Николов. В завързалото се сражение на 20 октомври 1926 г. край м. Скалата биват убити Г. Манджов от с. Цапарево, Ил. Траянов от с. Клепало и Д. Иванов от с. Горна Рибница. [293]
Ив. Михайлов лично поздравява Спас Николов и съселяните му Ив. Николов, Н. Костадинов, Ан. Стоянов, Г. Илиев, Хр. Иванов, Ст. Трушанов, А. Стоев и Ст. Бучкаров. “С примерното наказание” те спасяват не само себе си “от разбойниците”, но и помагат на “поробените братя”. Даден е “добър урок на всички продадени македонци, които срамотят народното ни име, като служат на тираните сърби”. [294]
Под ръководството на Ал. Протогеров е изградена информационната служба на ВМРО. Целта е да се противодейства на “честите погранични нападения от ренегати”, да се пази организационната сигурност в България, като “се изучат всички средства, които поробителите на Македония употребяват за денационализирането на населението”. Съставена е специална “инструкция по разузнаването за пунктовите началници на ВМРО”. Само М. Станоев (Свети Врач) осигурява редовна връзка с Ал. Протогеров, останалите двама пунктови началници Ив. Караджов и Ст. Филипов споделят всичко “видено и чуто” с Ив. Михайлов. Идеите на Протогеров за създаване на широка разузнавателна мрежа в окръга и назначаване на платени кадри в околийските градове не са одобрени от Ив.Михайлов. [295]
Освен разузнавателната служба, фактор за боеспособността на ВМРО е планираното от Ал. Протогеров и Ив. Михайлов, при съдействието на български офицери, модернизиране на стрелковото оръжие чрез закупуване и пренасяне по контрабанден начин на автоматични пушки и пистолети от Германия и Унгария. [296]
От пролетта на 1927 г., както и през предходните две години, Ив. Михайлов замисля акции в Скопски окръг. В негова помощ са “босилеградци”, т. е. българи от Западните покрайнини, които осигуряват каналите “през сръбските места за Северна Македония”. [297]
Върху боевата дейност на ВМРО отрицателно въздействие оказва заповедта на полк. Чолаков “да се стреля против всеки, който не си сложи оръжието”. Въвеждан в македонското дело като млад офицер от Протогеров, командирът на пограничния сектор организира в с. Коларово, Петричко, обезоръжаване на нелегалните чети. Генералът е изненадан, защото откакто съществува организацията, такива заповеди “са давани стотици пъти”, но такъв офицер като Чолаков не се е намирал да ги изпълни. Враждебната обстановка, подхранвана и от двете страни, довежда до трагичен инцидент. Убит е на 8 май 1927 г. четникът Ил. Кацев. [298]
Поводът е достатъчно сериозен и Ив. Михайлов остро критикува своя колега, “завеждащ Струмишки революционен окръг”. Обвинявайки Протогеров, че не е успял да намери общ език с полк. Чолаков, Михайлов не пропуска да изтъкне активността си като вметва: “Защо например по кюстендилската граница досега не се случи някаква беля, макар че всъщност тази е границата, през която... минават... поне десет пъти повече, отколкото откъм Джумайско–Петричко”. [299]
Проблемите в дейността на спомагателната организация са разгледани на най-високо място. Чрез М. Янчулев Ан. Ляпчев кани Ив. Михайлов на 19 юни 1927 г., 21 часа, в дома си. Министър-председателят пита за емигранта Паисий Иванов, изпратен от “Т. Ковачев, началник на емигрантските контрачети в Царевоселско и Берово”, но заловен и разследван от Ив. Караджов и Й. Гюрков. Изтръгнатата информация, касаеща националната сигурност, веднага е предоставена на вътрешния министър. [300]
Случаят с П. Иванов, който е обект на “Обществената безопасност”, затруднява органите на ВМРО в Г. Джумая, тъй като полицейският инспекторат е преместен в окръжния гр. Петрич. Ето защо Ив. Караджов отдавна настоява пред ЦК полицейският инспектор К. Алексиев да се върне в Г. Джумая, “центъра на анархисти, комунисти, фалшификатори, спекуланти, инородци”. [301] Михайлов разграничава въпроса за “държавната сигурност” от усложнените лични отношения между Алексиев и окръжния управител Д. Золотович. Но подчертава, че ВМРО не е доволна от Золотович заради алкохолното му пристрастие. Андрей Ляпчев обещава да върне инспектората в Г. Джумая и да смени управителя Золотович като добавя иронично: “по-рано пратих един стар човек и не го харесахте [ген. Г. Тодоров], та сега ще пратя млад човек.” [302]
В продължение на 2. 30 часа са обхванати широк кръг въпроси: мисията на Н. Томалевски в странство и срещата с Пианчентини, Балканския комитет, стабилизационния заем, разговорите с новия дипломатически представител на Сърбия в София Л. Нешич, отношенията с Италия, женитбата на цар Борис, становището на Ан. Ляпчев за българската външнополитическа стратегия, резюмирана така: “вънка [с] всички гледаме да сме добре, знае се от кого имаме да вземаме; ще чакаме и... ще продаваме неутралитет”. [303]
На изпроводяк Ан. Ляпчев пожелава да не бъдат създавани на България “главоболия с четите”. Отговорът на Ив. Михайлов е: “мина времето на такива пожелания...всичко ни показва, че нашата кауза е жива, печели? Може ли да оставим да замре всичко? Или само по правило ще трябва непременно да се заговори за четите...”. Смеейки се, Ляпчев прехвърля диалога на друга тема. [304]
Тайният разговор по нощна доба и взетите от Ив. Михайлов мерки довеждат до постепенно стихване на напрежението между военните власти и организационните деятели от Петричко. Лично командирът на войската в окръга полк. Кирил Жечев (Кочо) провежда срещи с ръководството на ВМРО в Петрич, Свети Врач, с. Симитли и Горна Джумая. Преди да направи доклад до своето началство, инспектиращият офицер обменя мисли с Ив. Михайлов. Той разсейва предубеждението, че кадрите на ВМРО схващат членството си като “привилегия за непризнаване българските държавни закони и власти”. Полковникът има за пример затвореността на пълномощника Ал. Попов към офицерите от петричкия гарнизон, а командирът на тамошната дружина Крум Колев, “който не е с лоши чувства към ВМРО, се смята за изоставен”. Двамата са единодушни, че трябва да има контакти, а не отчуждение между офицерството и хората на ВМРО, за да се избягват граничните конфликти. Извършено е и исканото преместване. Полковник Чолаков е изпратен в Бургас, а за сведение е приета оправданата забележка, че “сменените офицери не са добри агитатори” за ВМРО сред армията и обществото. [305]
Битката срещу контрачетниците продължава и през 1927 г. По поръка на ЦК е създадена система за набиране сведения относно преминавания на “бандити, нападения над колиби, махали и села”. [306]
На 10 юли 1927 г. върховният отговорник за Петрички окръг в своето “крайно поверително” окръжно [307] сочи явните и скрити опасности за “организационните хора”. Той е добре запознат с положението в петте околии, където има достатъчно ”озлобени и зле настроени хора” и изгонени лица, където отвън идват пътници, които членуват в “недоброжелателни към нас български партии”, разпространяват се позиви от емигранти в крайграничните места и навлизат остатъци от разбойнически банди. Затова Михайлов предварително сочи формите на възможните опасности за дейността на ВМРО: “а) шпионаж; б) минаване границата; в) прехвърляне на нелегални; г) убийства над хора от организацията; д) разслабване изобщо влиянието на ВМРО чрез злословие; е) вмъкване в самата организация; ж) всевъзможни провокаторства; з) възобновяване на партийния живот и др. Предвидените тайни ответни мерки са най-разнообразни: Списъци на задължително заподозрените “анархисти, комунисти, дружбаши, неразкаяли се някогашни федералисти, озлобени близки на наказани със смърт престъпници и на интернирани лица, бити и глобявани, крадци и разбойници”; Контролиране на идващите “от Стара България”; Прикосновеност на кореспонденцията от странство; Унищожаване на вражеска литература и др. [308]
За Михайлов единствено важното е тиловата спомагателна организация да бъде гарант за успешното прилагане на “новата тактика”.
През май и юни 1927 г. сръбската полиция разкрива мрежата на Тайната младежка революционна организация във Вардарска Македония. ВМРО, независимо от съветите на Ан. Ляпчев, отвръща с изпитаните прийоми на индивидуален революционен терор. Генерал Михайло Ковачевич, комендант на Брегалнишка област, е застрелян на 6 октомври 1927 г. в гр. Щип от бойна група на ВМРО в състав Илия Лилинков и Ипократ Развигоров от Щип и Борис Кралев от Куманово. [309]
Кралското правителство затваря границата с България. Разрешава се издаването само на транзитни визи, забранено е влизането на български поданици в Сърбия. На 7 октомври 1927 г. Министерският съвет обявява военно положение в Кюстендилски и Петрички окръзи. [310]
Силният външен натиск върху правителството на Демократическия сговор потвърждава неудовлетворението на Белград и Лондон от извънредните мерки в пограничните окръзи. Ляпчев и Буров скриват дори от Министерския съвет давленията отвън, но са принудени да направят изявления в много по-остър тон срещу ВМРО. И в София, и в Белград, се обсъждат конкретни стъпки за разоръжаване на милицията в Петричко, арести на посочени от Л. Нешич лица, интерниране на местни членове на ВМРО, арестуване на нейното централно ръководство и даже разтурянето й. [311]
Според Ал. Протогеров атентатите могат да бъдат повод за окупиране на Петричко и подялба на българска територия между Сърбия и Гърция. Неговата позиция е аргументирана и с отрицателното отношение спрямо атентатите на европейското общество, за което съобщават Ан. Пиперов (Асенков) от Рим и Т. Карайовов. Но и този път повдигнатият от него въпрос за характера на спомогателната институция в Петрички окръг не е обсъждан сериозно. [312]
ВМРО в окръга отново разчита на полк. К. Жечев. Проверявайки жандармерийската дружина в гр. Петрич, той съветва майор Кр. Колев да бъде внимателен и тактичен с дейците на ВМРО, защото “военното положение е обявено, за да се замажат очите на сърбите, а не да се тормози нашето население и организацията”. [313]
Въведеният извънреден военен режим повдига самочувствието на офицерството. Ръководните кадри на помощната организация се съобразяват с това и продължават дейността си по “боевото ведомство”. През есента на 1927 г. в петте околии са проведени конгресите на ВМРО и са отчетени успехите и слабостите по преорганизирането на въоръжените сили.
В Петричка околия има формирани 7 боеви района, 62 войводи, 449 четници и 3 969 милиционери, а общият брой на пушките е 1 088. [314]
Единствената околия, в която постоянно пребивава инструкторът Ст. Карайорданов, е Светиврачката. Нейното боево състояние е на “задоволителна висота”. [315]
Горноджумайският пълномощник К. Димитров отчита слабата въоръженост на 6041-те милиционери, а броят на четниците е 523 души. [316]
От Разложко, където постоянна въоръжена група почти не съществува, предлагат увеличение на местните чети, но не разполагат с оръжие, снаряжение и облекло. [317]
Пред неврокопските делегати Б. Бунев прочита отчета. Той поема длъжността боеви инструктор в околията от 1 март 1926 г. и намира трудно приложима бойната инструкция, защото “лятно време населението е вън от селата”. С изключение на пограничните райони, е отменена патрулната служба в околията. Годните да носят оръжие мъже са 7534 души. [318]
Към декември 1927 г. само в Неврокопско и Светиврачко има боеви инструктори. На Втория окръжен конгрес о. з. Й. Гюрков рязко критикува боевите инструктори, увличащи се по теоретичното войнско обучение, което “не е лъжица за устата” на ВМРО. Забележката е обусловена от прилаганата бойна система в Петричко, според която е важно да се обучават практически формираните местните чети и милиция, които са най-надежният изпълнителен орган в ръцете на организационната власт. [319]
Вторият окръжен конгрес приема следната резолюция: “За повдигане и поддържане борческия дух в населението, както и за бойната му готовност: а) да се назначат боеви инструктори и в тези околии, където няма такива; б) бойните инструктори да участват със съвещателен глас в заседанията на околийските ръководни тела, когато последните разглеждат въпроси, засягащи дейността им; в) всички органи на организацията да бъдат в постоянен контакт с населението и засилят своята агитация сред него”. [320]
Конфликтите и недоразуменията между войници и четници продължават в условията на извънредния режим, но ръководните представители на двете власти се стараят по пътя на взаимния компромис и уважителното съобразяване да намират приемливи решения. [321]
Пред VII конгрес на ВМРО Ив. Михайлов “с оглед на политическата перспектива” оценява резултатите във военната област през 1925-1928 г. като “крачка напред в боево отношение”. Неговата оптимистична нагласа е оправдана, защото е потвърдена възможността при нужда от работен народ “ да се образуват цялостни боеспособни отряди, възлизащи на няколко хиляди души”. [322]
Изречените заключителни думи от Ив. Михайлов, записани в “бойната част” на отчетния доклад, никак не са случайни. Двамата членове на ЦК през целия период на алтернативното институционализиране отстояват диаметрално противоположни становища за мястото и значението на въоръжените сили в организационната тактика.
Протогеров отчита “ужасните” реалности след Първата световна война. “Поробена Македония” е без българските културно-просветни институции. Организацията на македонските българи е призвана да бъде сред национално обезправените сънародници и да изпълнява благородната мисия на Екзархията. От друга страна, той е уверен, че свободата на Македония ще се добие пак със силата на “българския въоръжен народ”, подпомогнат от вътрешен авангард – доброволна тайна армия. Разсъждавайки по този начин, Протогеров разчита на българското военно министерство, което трябва да организира складове в Кюстендил, Джумая, Петрич и Неврокоп, да съдейства за укрепване на албанската база в Елбасан и Корча и т. н. Неговата идея е ясна: само когато целокупните борчески усилия бъдат съгласувани, може да се постигне обединението на българския народ. [323]
Михайлов застъпва възгледите и се изявява като вдъхновител на новото поколение участници в организираните революционни борби. Безкомпромисен в идейно отношение и фанатично предан на освободителната кауза, той не желае да бъдат повторени миналите грешки около изоставянето и подценяването на автономистката идея, когато България е силна и готова за война. Затова е необходимо населението в Петричко всячески да се готви за бъдещата борба, а сформираните “цялостни боеспособни отряди” ще се намират единствено под политическото и военно ръководство на ВМРО. Но за да бъде успешна бойната подготовка Ив. Михайлов е принуден да прилага и формулата на компромиса, на съобразяването с българските официални власти. Бойният институт на ВМРО не е насочен срещу българската държава, напротив – той е гарант за нейната независимост и териториална цялост. Но има за задача предимно да пази сигурността на ВМРО в окръга и да се готви “с оглед на политическата перспектива”.
Това, което за Ив. Михайлов е “македонска борбеност, дух, самостоятелност, нова тактика”, за Ал. Протогеров е “аларма”, “даване на ефекти”, демагогстване, незагриженост и заплаха спрямо престижа, сигурността и съдбата на България.
В спомените си Ив. Михайлов пише, че “по работите” на спомагателната организация “няма случай Ал. Протогеров, Г. Христов, П. Шанданов или Задграничното представителство да са изказали несъгласие за каквото и да било, дори за една сламка...” [324] За Ал. Протогеров това въобще не е вярно.
Идейните противоречия и тактическото разномислие между двамата членове на ЦК предопределят трагичната развръзка на 7 юли 1928 г. и фаталното развитие на освободителното движение след това.
Дълбочината на този конфликт е известен факт в движението, особено след проведения в Банско Първи окръжен конгрес на спомагателната организация. Михайлов разполага с реалната въоръжена, кадрова и финансова сила на ВМРО. През зимата на 1926 г. всичко натрупано и осмислено преди това намира израз в “бележките на Протогеров до ЦК и ЗП”. Основната тяхна идея е връщането към принципите на “вътрешността”, противопоставени на организационния ред в Пиринска Македония, където се “убива всякакъв революционен дух” и бива подържана “цяла армия от революционери, които нямат нищо общо с вътрешността на Македония”. [325]
Няма принципен въпрос, [326] засягащ финансовата система, съдебно-наказателната дейност и бойния институт на спомагателната организация, по които Ал. Протогеров да не взема обосновано становище. Доказателство за това е и неговото “Изложение за промените”, които трябва да настъпят в Петричко (август 1926 г.). Предложеното тук е в духа на зимните бележки от 1926 г. Идеите на генерала за революция в организационното администриране представляват истинска заплаха за позициите на Ив. Михайлов, който разчита изцяло на петричката база и тил.
Въпреки че Протогеров много пъти поставя пред другарите от ЦК и ЗП въпроса за сериозното обсъждане на “организацията ни в Петрички окръг”, това не е направено. [327] В това отношение членовете на ЗП носят главната морална отговорност, подкрепяйки Ив. Михайлов. Разочарованието, чувството на потискаща изолация и депресивните състояния, не са рядкост при генерала. През май 1926 г. той пише оставката си, съобщавайки, че представа да бъде “член в ЦК в интереса на самата организация и освободителното дело”. [328] Но връх в духовния свят на ветерана е решението да напусне движението с достойнство и чест, както повелява офицерското му възпитание. За това Ал. Протогеров оставя немалко документи, излезли изпод собствената му ръка, вярвайки, че те “ще заговорят” правдиво на бъдещите историци и се готви да направи лично обяснение пред редовния общ конгрес, който трябва да се проведе през февруари 1928 г. [329]
Точно това не желае да стане Ив. Михайлов. Логиката в междуличностните им отношения, богато документирани и тълкувани в научната литература, [330] неминуемо води до евентуален конгресен сблъсък. Самият конгрес заплашва да се превърне в непредвидима среща на две различни идейни становища и два противоположни стила на управление и начин на организационен живот.
Не през декември, а още през октомври 1927 г. Ив. Михайлов предлага ЦК и ЗП да разменят “мисли върху свикването на общия конгрес”. Всичко е добре премислено и методично следвано. Вторият окръжен конгрес (11-12 декември 1927 г.) избира за редовни делегати от “Македония под българска власт” Ив. Караджов, Ив. Вапцаров, Ст. Филипов, Г. Настев и Стр. Развигоров. След това е проведена среща на Ив. Михайлов със ЗП. От края на февруари 1928 г. започва непосредствената подготовка за конгреса. Важно място в нея заема печалният опит от свикването на предходния конгрес – механизмът на опороченото делегатско представителство, заплахите и шантажът, отстраняването на неудобните за Ив. Михайлов личности. Димитър Димашев от Струмишкия революционен окръг е арестуван. Той е разпитван лично от Ив. Михайлов и е заставян да се откаже от Ал. Протогеров. Под контрол е Г. Наков. [331] Изобщо, петимата делегати, кадрите на спомагателната организация и прилежащите й Струмишки и Серски революционни окръзи, вземат дейно участие в подготовката на разколния VІІ конгрес. [332]
Михайлов, който не умее вече да крие желанието си за безспорно водачество във ВМРО нарежда на Кирил Дрангов да убие Ал. Протогеров. Едноличната присъда е изпълнена на 7 юли 1928 г. от Димитър Стефанов, Мито Джузданов и Нанчо Витларов. Участникът в десетилетните обощобългарски борби за национално освобождение и обединение е прострелян на софийската улица “Екзарх Йосиф”.
Убийството на Ал. Протогеров, наредено от Ив. Михайлов, е престъпно деяние не само защото грубо е погазен член 222 от Правилника на ВМРО, според който членовете на ЦК и ЗП се съдят и наказват от общия конгрес. [333] Заповяданото смъртоносно отстраняване е в противоречие със здравия разум и общочовешките морални ценности.
Ако трябва да се оценят двата варианта за организиране на Петрички окръг, везните се наклоняват в полза на неосъществения. Предложеният от Ал. Протогеров подход е по-разумен, съобразен с интересите на петричкото население, нуждите на сънародниците в Македония и международното положение на българската държава след Ньойския диктат.
Осъщественият с благословията на ЗП и българските държавни власти вариант на Ив. Михайлов е по-крайният. Изграденият модел на “организационно администриране” е материален израз на идейно виждане за самостоятелно развитие на македонското освободително движение в условията на враждебно обкръжение.
В цялостния процес на алтернативно институционализиране е заложен двойнствен смисъл и противоречив характер. Трите негови най-важни съставки – финансовата система, бойният и съдебно-наказателният институт, не изместват, не са конфликтно настроени и нямат амбиция да разграждат държавния апарат и да противодействуват на българските данъчни, военни и съдебни власти. Дублетните организационни институти изпълняват функциите си нелегално. Многобройните указания на Ив. Михайлов за спазване на конспиративните правила са осъзната форма на загриженост към България.
Възприетите антикомунистически идейни убеждения и готовността за борба срещу “враговете на Отечеството” укрепват вътрешната сигурност на българската държава. Именно в Петрички окръг под двойния контрол на организационните и полицейските власти са изпращани на заточение политически “неблагонадеждни” личности. През юни 1925 г. в Разлог са интернирани Елена и Санда Димитрови, майка и сестра на Станке Димитров, в Банско е известният комунист д-р Рачо Ангелов. [334]
За да си осигури свобода в базата – Пиринска Македония, Ив. Михайлов е склонен да нарушава принципа на ненамеса в общобългарския политически живот и да се съобразява с волята на управляващите кръгове в София. С оглед избягването на нежелателни последици за националноосвободителната кауза, това сътрудничество е търсено и от двете страни. Поради много причини правителството на Ан. Ляпчев разтуря Вътрешната тракийска революционна организация в България, но няма интерес да стори това и с ВМРО в Петричко. [335]
Възползвайки се от “правото на екстериториалност”, ВМРО приема своя конституция и закони. Сенчестите организационни институции са нелегитимни. Изграденото и поддържано със средствата на насилието алтернативно институционализиране няма законна основа и ограничава демократичните права и свободи. Извънзаконните събирания на специални налози и глоби, раздаването на правосъдие по решение на самозвани съдии, изпълнението на смъртни присъди и обременителната за част от населението “боева дейност”, накърняват държавния суверенитет върху югозападния район на България.
И през 1925-1928 г. ВМРО в свободните предели на отечеството не успява да промени двойнствената си и противоречива природа. Всички отрицателни натрупвания от “организационното администриране” в окръга се стоварват върху революционните лидери и управляващите власти.
Сред редица представители на социалистическите среди не само в
България, но и в Европа, трайно е възприета убедеността, че членовете на
ВМРО са “реакционери, привърженици на българските буржоазни правителства”.
[336]
Формирани са идейни предпоставки за организирано противопоставяне със слово
и дело срещу крайностите в обществените настроения и мнения. ВМРО формално
е извън обсега на българските правителства, но с дейността си около границите
на “поробена Македония” тя все повече се заплита в мрежата на създадения
от самата нея омагьосан кръг.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
242. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 23-26.
243. АМВР, об. д. 16110, л. 125-126.
244. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а . е. 16, л. 164-167.
245. Чехословашки извори…, Т. І, с. 366 – 367; ДА, Благоевград, ф. 136,оп. 1, а . е. 24, л. 159, 163, 165, 173, 213-215;а . е. 25, л. 25-26, 29-30, 54, 104-105, 199-200.
246. ЦДА, ф. 370, оп. 6, а . е. 137, л. 2, 9.
247. АМВР, об. д., л. 41-60; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 16, л. 148; ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 30-32; Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Каршиака, 1922-1934, сб. Пирински край, библиотека “Краезнание”, № 1, Благоевград 1996, с. 178-179.
248. АМВР, об. д. 234, л. 5; об. д. 13 848, л. 19-20, 21; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-105.
249. Пак там, об. д. 9906, т. II, л. 427-430; об. д. 22033, л. 20; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 14-16; а. е. 182, л. 5.
250. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 253.
251. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 124, л. 174; Дешифриран магнетофонен запис от разговор със Стойко Димовски, 7 май 1994 г.; в. “Независима Македония”, бр. 116 от 3 юли 1925 г. Неточна е датата на убийството при Д. Гоцев, цит. труд, с. 178. Хр. Вангелов споменава, че убийството е извършено между Петровден и Илинден (28 юни - 20 юли). Най-вероятно края на юни 1925 г., а не на 27 юли.
252. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 430.
253. Пак там, об. д. 22 033, л. 37; об. д .16110, л. 20; К. Палешутски, цит. труд, с. 30 - 31.
254. Пак там, об. д . 9906, т. I, л. 105-106, 109, 114; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 252; АМВР, об. д .13848, л. 41; об. д. 18472, л. 27.
255. Пак там, об. д. 9906, т. I, л. 118-119; об. д. 18472, л. 35.
256. Пак там, об. д. 16110, л. 119-120; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 78, 82.
257. Пак там, л. 38-39; ДА - Благоевград, Сп. 535.
258. G. Sarailiev, Le conflict qreco-bulgare d’octobre 1925 et son reglement par la societe des sotions, Amsterdam, 1927; Хр. Братанов. Срещу гърците на Беласица и Струма (дневник на събитията по инцидента в Петричко през есента на 1925 г., С., 1927; Г. В. Димитров. Малцинствено-бежанския въпрос..., с. 184-200; Илюзии и действителност..., с. 105-124; В. Василев. Великобритания и македонския въпрос..., с. 25-27; Л. Петров. Петричкият инцидент от 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1994 г., с. 129-154 (ръкопис на о. з. подполковник Хр. Братанов); St. Troebst. Фашистичка Италиjа и ВМРО (1922-1925 г.)..., с. 409-410; М. Йонов, К. Калинска. Пример за успешна намеса на ОН - в. “Българска армия”, бр. 13 844 от 8 ноември 1995, с. 3; М. Йонов. Българската армия като държавна..., с. 177-181; М. Йонов, К. Калинска, Нови документи за интервенцията на гръцката армия в Петричко през октомври 1925 г., сп. ВИС , кн. 5 от 1995, с. 118 и сл.; К. Калинска – Данаилова, Населението в Петричко и нахлуването на ген. Пангалос през октомври 1925 г., сп. ВИС, кн. 3 от 1996, с. 25 и сл.; Н. Попов, Петричкият инцидент от 1925 г. и съпротивата на местното население, сп. МПр, кн. 1 от 1996, с. 81-95; Тр. Митев. Международната кампания организирана във връзка с нахлуването на ген. Пангалос в Петричко през 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1996 г. , с. 53-63.
259. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 13.
260. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 183, л. 5; Разузнаването на ВМРО още през август 1925 г. разполага с данни за струпването на гръцки войски в пограничните села, за забрана на тамошното българско население да се движи в района и за готвено нападение върху близък град или по-важен пункт около границата - ф. 1932, оп. 1, а. е. 12, л. 25-28.
261. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30 (доклади на Б. Бунев и Г. Въндев до Ив. Михайлов, ноември 1923 г.).
262. АМВР, об. д. 13848, л. 44; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 74-76; ЦВА - Велико Търново, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 273-276; Разговор със Стоил Г. Шуплинков, живущ в гр. Сандански, 11 февр. 1993 г.; Спомени на С. Шейнин.
263. ЦВА, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 251-309, 325-374.
264. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. III, с. 585.
265. К. Калинска. Населението в Петричко..., с.27.
266. Л. Петров, Проблеми на военната политика на България,1934-1939, С., 1990, с. 22 и сл.; М. Йонов, Българската армия като..., с. 216 и сл; Българската военна доктрина от Освобождението до 1934 г., кръгла маса, сп. ВИС, кн. 4 от 1995 г., с. 152-153.
267. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30; К. Палешутски, цит. труд, с. 42.
268. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 200, л. 1; АМВР, об. д. 17297, л. 43-45; об. д. 4939, л. 1.
269. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 130-131.
270. Пак там, л. 122-124. Сведенията по бойното състояние не са пълни.
273. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 149, л. 16, 20, 22, 23.
274. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 10, 12.
275. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 116-135.
276. Св. Елдъров, Правилникът..., с.198-200; Д. Минчев. Народна милиция във Вардарска Македония през Първата световна война, сп. Векове, кн. 5 от 1989 г. , с. 28-33; Т. Петров, Четите - въоръжената сила на ВМОРО (ВМРО), сп. Мпр, кн. 4 от 1996 г. , с. 5-24.
277. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 114; а. е. 17, л. 271; ф. 1932, оп. 3, а. е. 72, л. 4.
278. Цв. Мичева, ВМРО след разцеплението..., с. 22; Д. Гоцев, цит труд, с. 182 и сл.
279. ЦДА, ф. 1909, оп. 2 ,а. е. 272, л. 12-13.
280. Пак , там, л. 15 (Писмо на Ал. Протогеров до Ив. Михайлов, 14 април 1926 г.).
281. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 145; ф. 1909, оп. 2, а. е. 210, л.12-16; а. е. 247, л. 39.
282. По - подробно по: В. Василев, Великобритания и македонския въпрос (1924-1929), сп. ИПр, кн. 1 от 1981 г., с. 43-57; Бл. Нягулов, Добруджанският въпрос в международните отношения през 1926 г., сп. ИПр, кн. 5 от 1988 г., с. 44-58; Д. Косев, Външната политика на България при управлението на А. Ляпчев, 1926-1931, С., 1995, с. 36 и сл; Д. Гоцев, цит. труд,, с. 182-183.
283. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 128, л. 2, 6, 7; ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 525, л. 92-93.
284. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 128, л. 14.
285. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 55-60.
286. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 18, л. 28.
287. Пак там, ф. 1902, оп. 3, а. е. 64, л. 59.
289. Пак там, ф. 1932, оп. 1, а. е. 14, л. 47; ф. 1909, оп. 2, а. е. 172, л. 10-11.
290. К. Палешутски, Македонският въпрос..., с. 205-206; Д. Гоцев,цит. труд , с. 182-184.
291. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 46, л. 8.
293. Пак там, л. 50-57, 60; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 131, л. 15; Спомени на Ив. Попов от с. Цапарево, живущ в гр. Сандански.
294. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 29, л. 150.
295. Пак там, а. е. 131, л. 66-69; ф. 1909, , оп. 2, а. е. 273, л. 10; К. Палешутски, цит. труд, с. 63; По-подробно виж: Ал. Гребенаров, Тайни структури на македонските българи, 1919 – 1941, С., 1998, с. 32- 55.
296. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 38-39.
297. Пак там, а. е., 275, л. 14, а. е. 273, л. 5-6.
298. Пак там, а. е. 174, л. 8; ф. 1932, оп. 3, а. е. 131, л. 1-2.
299. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 273, л. 12-13; а. е. 173, л. 35.
300. Пак там, а. е. 407, л. 2; а. е. 255, л. 32-33; ф. 1932, оп. 3, а. е. 140, л. 13-20. НА - БАН, Сб. IV, а. е. 198, л. 661-666.
301. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 255, л. 32-33.
302. Пак там, а. е. 407, л. 2-3.
303. По-подробно в: Ил. Димитров, Българо-италиански политически отношения, 1922 –1943, С. , 1976, с. 107 и сл; Д. Косев, Външната политика на България при управлението на Андрей Ляпчев, 1926 – 1931, С., 1995, с. 69 и сл.
304. ЦДА, ф. 1909, оп.2, а. е. 407, л. 4; З. Тодоровски, Военната организациjа, стратегиjата и тактиката на ВМРО в периодот 1925-1934, ГИНИ, Скопjе, 1994, кн. 1-2, с. 34; ВМРО, Скопjе, 1997, с. 104 – 105.
305. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 8, л. 8-9, 407; НА - БАН, сб. IV, а. е. 115а, част II, л. 50-58.
306. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 100-101; а. е. 3, л. 110; П. Галчин, цит. труд, с. 77-81.
307. Пак там, а. е. 17, л. 1-8; К. Палешутски, цит. труд, с. 64 – 65.
308. Този разузнавателен прийом е използван от кадрите на ВМРО през целия период на съществуването й в окръга. Отваряни са писмата на емигрантите Ив. Чифлигаров от с. Белица (гр. Суботица), Г. Топалов от с. Д. Драглище (Виена) и Г. Рачев от Разлог (Горни Милановац) - ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 130, л. 1. (Околийски информатор по разузнаването до Ал. Протогеров, 3 август 1927 г.).
309. В. Василев, цит. труд, с. 29; Д. Гоцев, цит. труд, с. 189.
310. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 544, л. 2; а. е. 542, л. 22; ф. 252, оп. 1, а. е. 10, л. 5; Държавен вестник, бр. 173 от 31 октомври 1927, с. 1; К. Палешутски, цит. съч., с. 207; Ил. Димитров, цит. труд, с. 113-116; Д. Косев, цит. труд, с. 87-88.
311. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 447, л. 32; ф. 252, оп. 1, а. е. 882, л. 1-4; В. Василев, цит.труд, с. 29.
312. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 79, л. 1; а. е. 94, л. 1-3; ф. 1932, оп. 3, а. е. 73, л. 39.
313. ЦДА, ф. 804, оп. 1, а. е. 4, л. 68; НА - БАН, сб. IV, а. е. 115а, л. 54-55; П. Галчин, цит. труд, с. 71-72.
314. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 26, л. 5.
315. Пак там, а. е. 21, л. 11-18.
316. Пак там, а. е. 24, л. 6-7.
318. Пак там, а. е. 22, л. 8-11, 24.
319. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 208, л. 6-8.
320. Пак там, л. 21; ф. 396, оп. 2, а. е. 23, л.2.
321. Пак там, ф. 1932, оп. 2, а. е. 77, л. 4-5.
322. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 84-86.
323. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 18, л. 61-62.
324. Ив. Михайлов. Спомени, т. IV, с. 284.
325. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 98, л. 1-6; Музейна сбирка с. Елешница - Спомени на Константин Попатанасов, Три години под македонска земя, л. 35.
326. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 101, л. 1-3.
327. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 73, л. 39-40 (Писмо на Ал. Протогеров до “другарите от ЦК и ЗП”, 22 август 1927 г.).
328. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 96, л. 2-3.
329. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 28-29; По-подробно в: Г. Марков, Камбаните бият сами..., с. 86-87.
330. Цв. Мичева, цит. труд, с. 18 и сл; Г. Марков, цит. труд, с. 81-89.
331. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 279, л. 10-11; ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 126-134; оп. 2, а. е. 77, л.7; ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 15.
332. По-подробно за подготовката и провеждането на конгреса в: Цв. Мичева, цит. труд, с. 25-89; Д. Гоцев, цит. труд, с. 193-194; К. Палешутски, цит. труд, с.139.
333. ЦДА, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 27.
334. Пак там, оп. 2, а. е. 56, л. 47; АМВР, об. д. 9906, т. I, л. 84-85.
335. Ст. Трифонов, Българското национално освободително движение в Тракия, 1919-1934, С., 1988, с. 162-167.