Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критически опитъ

Димитъръ Т. Страшимировъ

ОТДѢЛЪ ВТОРИ. Христо Ботевъ.

 

Глава първа. Дѣтство, първи периодъ  (95—109)

1. Домашно въспитание, зачатаци отъ дарба; фантазия, наблюдателность и характеръ

2. Слѣди отъ литературно развитие; наслѣдственни чърти

3. Кариера

Глава втора. Юношески мечти, първи периодъ  (109—120)

1. Ученичество въ Одеса; влияние на руската литература; пѫтьтъ на истинското величие ; тенденция и литература, мечти за хайдутитѣ, любовь къмъ домашния животъ ; чърти отъ самостоятеленъ характеръ въ народенъ духъ

2. Влияние на живота

3. Знаменка ; срѣща съ Раковски

Глава третя. Най-свѣтлитѣ дни  (120—129)

1. Кои дни сѫ най-свѣтли за обикновенни и велики хора ; животътъ на Ботева въ Калоферъ

2. Щастието на Ботева : отечественната природа, любовьта и приятелството съ народни хайдути

Глава четвърта. Юношески мечти, продължение  (129—138)

1. Влашко, хѫшоветѣ

2. Криза; борба съ обществото, букурешката пуста воденица; защита на Ботева. Конспектъ на първия периодъ

Глава пета. Общечеловѣчески идеали, втори периодъ  (138—154)

1. Какъ душата създава нови идеи; процесътъ въ Ботева

2. Полякътъ Ивановичъ

3. Исмаилската балта и Робинсоновски животъ на Ботева

4. „Дума“ и комунизмъ. Буренъ животъ. Конспектъ на втория периодъ

Глава шеста. Зрѣла общественна дѣятелностъ, трети периодъ  (154—179)

1. Пѫтьтъ на развитието : идеалистъ и общественъ дѣецъ

2, 3. Свадата съ Каравелова

Глава седма, продължение  (179—190)

1. Тъмни страни на Ботева въ свадата

2. Резултати и положението на Ботева ; Ботевъ български дѣецъ

3. Обща характеристика. Конспектъ на трети и послѣденъ периодъ

 

Единъ характеръ, колкото и да е извънреденъ, не се ражда съвършенъ: като всѣкой организмъ, той има периоди на своето развитие. Ботевъ умира младъ, на двайсетъ и деветь години, въ непълна още мѫжска възрасть, но зрѣлъ въ идеитѣ си. Висотата, на която той умира, като воевода на бунтовническа чета, и като водитель на българската емиграция въ Влашко, заключава три периода въ неговото развитие: 1. юношески мечти, 2. общечеловѣчески идеали и 3. Зрѣла общественна дѣятелность. Тѣзи три периода опрѣдѣлятъ и планътъ на настоящий отдѣлъ. Началото на първиятъ периодъ се губи въ самото дѣтство на поета, затова и ние ще захванемъ отъ тамъ.

 

 

95

 

ГЛАВА ПЪРВА.

Дѣтство.

 

 

I.  (Домашно въспитание, зачатаци отъ дарба; фантазия, наблюдателность и характеръ)

 

Отъ своето рождение, 25 Декемврий 1847 г., до седемнайсетата си годишна възрасть, Ботевъ живѣе въ Калоферъ при своитѣ родители. Той посѣщава калоферското училище и слуша уроцитѣ на Даскалъ Ботя, но е вироглавъ и разсѣянъ ученикъ. Отъ всички немирници той е пръвъ, и най-голѣмитѣ наказания на строгия учитель падатъ върху него. Но вироглавството произлиза отъ разсѣяностьта му, a не наопаки, разсѣяностьта и невниманието да произлизатъ отъ вироглавството му. Той е класенъ мечтатель; дѣтското въображение безпокойно шари по безпрѣдѣлнитѣ пространства вънъ отъ класа и прѣподаванието е забравено. До колко фантазията е била силна и не давала мира на младия мечтатель свидѣтелствуватъ два факта, прѣдадени намъ отъ близки приятели на Ботева. Даскалъ Ботю прѣдава за вулканитѣ Етна и Везувий, които бълватъ лава и засипватъ градове, a въображението на безпокойния ученикъ се прѣнася отъ Италия върху Балкана; той забравя прѣдаванието

 

 

96

 

и вижда ясно, какъ Мара-Гидикъ се откѫсва отъ своя върхъ и полѣтява надъ Калоферъ. „Бѣгай татко“, вика уплашения мечтатель, като види, че планината вече иде да ги засипи, „бѣгайте и вий дѣца, че сме смазани до единъ“! Другъ пѫтъ — това е било вече въ Одеса — учительтъ по словестность прави разборъ на единъ отъ Гоголевитѣ типове. Каквито сѫ тия смѣшни, гимназистътъ мечтатель потърсва въ въображението си подобни на тѣхъ изъ Калоферскитѣ улици, и забравя пакъ урокътъ по словестность. Той си прѣдставя Калеко Миташътъ, калоферска оригиналность, възсѣдналъ Хаджи Недѣлчо чорбаджията, и това го забавлява до толкова, щото той плѣснува рѫце отъ удоволствие и смѣе се високо, макаръ че въ класътъ владѣе пълна тишина.

 

Освенъ силната фантазия въ тѣзи примѣри има и голѣма доза отъ наблюдателность. Младиятъ поетъ умѣе вече да улови смѣшната страна на живота. Биографътъ Захарий Стояновъ съобщава още, че въ калоферското училище той се отличавалъ помѣжду другаритѣ си съ смѣшнитѣ разкази, съ които характеризиралъ чорбаджиитѣ и мѣстнитѣ оригинални личности.

 

Единъ европейски въспитатель, на мѣстото на Даскалъ Ботя, би забѣлѣзалъ тия

 

 

97

 

способности въ рожбата си и би се старалъ да ги развие; но нито отъ Даскалъ Ботя, нито отъ врѣмената, въ коото той живѣе, може да очакваме подобни грижи. Даскалъ Ботю е русски въспитанникъ, отъ кадѣто е донесълъ всеславянски и образователни идеи, и самъ е до толкова погълнатъ отъ реформаторскитѣ свои планове, щото никаква друга грижа не може да го вълнува повече отъ колкото го вълнуватъ борбитѣ и сѫдбинитѣ на народа му. Той е енергична и дѣятелна натура, и всичкитѣ душевни сили на човѣка той мисли посвѣтени на една общественна идея, догдѣто грижи за фантазията и наблюдателностьта на едно дѣте биха имали за цѣль, да развиятъ въ това дѣте зародиша на поезията. Нашето домашно въспитание и до день днешенъ показва сѫщата безгрижность, да не кажемъ безпринципность, по отношение къмъ развитието на вѫтрѣшний човѣкъ. Нашитѣ родители сѫ доволни и прѣдоволни, ако видятъ въ своя любимъ синъ зачатъци отъ послушность и трудолюбие и любовь къмъ нѣкой занаятъ... Даже и училищата ни въ ново врѣме се дължатъ повече на практически съображения ; развитието на душата е занемарено ...

 

Поезията, спорѣдъ крѫга на своитѣ идея, е прѣдназначена да служи именно на

 

 

98

 

осъвършенствуванието на душата, и борави съ импулситѣ на интимния животъ. A въ това отношение нашето домашно въспитание, както казахме, е по-вече отъ едностранчиво. Колко дѣца y насъ отъ малки показватъ наклонность къмъ нѣкое искуство като рисувание, музика, пѣние и др., но практичнитѣ въспитатели се срамятъ отъ такива художнически наклонности, които намиратъ още и за неблаговъспитани. Сѫщо и руското въспитание се отличава съ не малки недостатъци. Даже още до днесъ въ по-напрѣдналитѣ руски крѫгове, кадѣто само може да става дума и за въспитание, образователния уровенъ, на което стои лицето, е мѣрило за достоинствата му, и направлението на идеитѣ му е единственното звено, да го свързва съ хората. Такова направление въ въспитанието е, може би, особенно полезно и въ Русия, кадѣто има най голѣма нужда, отъ колкото кадѣ и да е другадѣ, отъ напрѣднали идеи и енергични умове, a сѫщото е било на врѣмето на Даскалъ Ботя не по-малко необходимо и за България: но то не е все пакъ въспитание. Достойния баща на поета е прѣдаденъ всецѣло на народното дѣло и до толкова, щото занемарва частния си животъ. Той е заборчлялъ 10—12 хиляди гроша за да печати и распространява идеитѣ си!

 

 

99

 

Въ въспитанието нѣма по простъ принципъ отъ тоя, че дѣцата не се влияятъ отъ думитѣ толкова, колкото направо отъ дѣлата на въспитателитѣ си. Даскалъ Ботю наказва най-строго своя синъ и мъмре го неуморимо, за да е коректенъ въ училището и да не е распилянъ въ своитѣ дневни длъжности, но дѣтето поима привичкитѣ на баща си и обича повече онова, което занимава душата му. Той е мечтатель, като своя баща, само е по-вдѫхновенъ ; распилянъ е като него и живѣе съ крилати образи, които принадлежатъ на бѫдѫщето.

 

 

II.  (Слѣди отъ литературно развитие; наслѣдственни чърти)

 

Седемвайсетъ години, за една необикновенна натура като Ботева, не сѫ възрасть, която ще се задоволи само съ въображение и неопрѣдѣлена наблюдателность; тази възрасть може да прѣдполага вече и извѣство развитие. Ако да имаше въ домашната библиотека на Даскалъ Ботя съчиненията на нѣкои познати пѣснотворци и писатели, щѣхме да прѣдполагаме, че младия поетъ, водимъ отъ тайния гласъ на своитѣ наклонности, ги е вече прѣлистилъ, a сѫщо че и своитѣ дѣтски тетрадки е напълнилъ съ подражания. Така сѫ се развивали почти всички велики писателя. Но Ботевъ

 

 

100

 

нѣма щастливия случай и не е могалъ да го има, защото нашата поетическа литература до него врѣме бѣше истинска пустиня. Наистина, Каравеловъ вече пишеше, но що търси тоя революционеръ въ библиотеката на Даскалъ Ботя, и още въ чорбаджийскиятъ Калоферъ ? Ако единъ пѫть Каравеловъ надникнеше вѫтрѣ, то Даскалъ Ботю и Калоферското училище трѣбаше да се раздѣлятъ веднажъ за винаги единъ отъ другъ. A примѣръ затова имаме съ по-кѫсната сѫдба на сина на Даскалъ Ботя — нашия поетъ. Въ домашната библиотека на Даскалъ Ботя не могли да стоятъ и руски автори, защото такива не се позволяватъ въ Турция; и самъ Ботевъ на оная възрасть не можеше да се ползува отъ тѣхъ, додѣто не изучи руски. A съ другъ язикъ самъ Даскалъ Ботю не боравялъ, камо ли младиятъ му синъ.

 

При все това фактъ е, че една година по-кѫсно, именно на осемнайсеть годишна възрасть, когато Ботевъ е ученикъ на Одеската класическа гимназия, той пише поемата „Хайдути“ и е вече блѣстящъ поетъ. Не можемъ да прѣдположимъ, че всичко онова, което му е липсувало, за да бѫде добъръ писатель, той го усвоява прѣзъ краткото ученичество въ гимназията. И трѣба да мислимъ още, че тая гимназия

 

 

101

 

не e българска, a чужда, и нѣма въ нея наши стихотворци, които да помагатъ да се развие тъй бърже талантътъ на нашия поетъ. Прочее, ние сме принудени да търсимъ источницитѣ на развитието му пакъ въ неговия домашенъ крѫгъ.

 

За едно поетическо произведение, особевно лирическо, каквото е по прѣимущество стихотворението на Ботева „Хайдути,“ источникътъ на съдържанието лѣжи въ душата на поета, и тоя источникъ е на рѫка съ дарбата на автора, но формата на стихотворението зависи отъ развитието на язика и на литературата и, слѣдователно, тя се усвоява отъ вънъ. Ние спомѣнахме вече за нашата литература по онова врѣме и видѣхме, че за нея, да е повлияла тя на развитието на Ботева, не може да става дума, a като е така, и развитието на язика нѣма защо да търсимъ въ нея. Кой е прочее источникътъ за формата на „Хайдути?" Несъмнѣнно, тоя источникъ е устенъ, като не може да бѫде писменъ. A всѣкой знае, че макаръ и да нѣмахме по онова врѣме писана литература, имахме устна поезия; писанитѣ кннги, колкото ги имаше, липсувахѫ досущъ въ Калоферъ, но народната пѣсень се пѣеше всѣкѫдѣ.

 

И още: Даскалъ Ботю бѣше самъ писатель. A единъ писатель е и всѣкога обожатель

 

 

102

 

на своя язикъ, особенно единъ добъръ писатель и патриотъ, като Даскалъ Ботю. И трѣба да прѣдположимъ, че строгиятъ учитель не само на перо, но и въ класъ, прѣдъ своитѣ млади слушатели, е билъ богатъ и енергиченъ въ изразитѣ си. На Захарий Стояновъ дължимъ добрата идея, дѣто той е намѣрилъ въ цариградскитѣ тогавашни вѣстници една дописка, диктувана или писана отъ Даскалъ Ботю, и я изнесалъ на сѫда на потомството. Енергичниятъ изразъ въ тая дописка възбужда удивление още днесъ, a ако е истина, че единъ добъръ слогъ е и една способность, a способноститѣ се наслѣдватъ, то источника за богата форма y младия поетъ е на рѫка, не само по примѣрътъ на добрия учитель, но и по рождение.

 

„Съ голѣмо негодование прочетохме, въ 14-й брой на „България“ (в. на Цанкова), казва тая дописка хулната статия срѣщу учителя ни Г. Ботя. Безименний съчинитель на гнусната статия избралъ за прѣдмѣтъ непразднуванието деня на Св. Кирилъ и Методий и сплита гнусни хули върху учителя ни; но и първото е дебела лъжа и второто ниска клѣвета." [1]

 

 

1. В. Биогр. З. Стояновъ, стр. 32. Дописката е подписана отъ училищния питропъ Драганъ Манджуковъ, но перото е повече отъ питропско. Ст. Заимовъ приема сѫщо, че авторътъ е самъ Даскалъ Ботю В. Мин. Сборникъ кн. I, стр. 202.

 

 

103

 

Съ първо и второ се разбиратъ непразднуванието и сплѣтенитѣ хули, но не сѫ повторени: изразътъ е кратъкъ, ясенъ и силенъ; фразата енергична и звучна и въ подборътъ на думитѣ, и въ конструкцията. Самъ Ботевъ се отличава съ тия качества и въ говоръ и на перо. Въ горний примѣръ личи сѫщо и богатството и пъстротата на епитети; единъ епитетъ, употрѣбенъ веднажъ, вторий пѫть се замѣства съ другъ, хулната статия става гнусна, което показва вкусъ и изборъ y Даскалъ Ботя. Сѫщитѣ особености отличаватъ и сина отъ всички наши писатели. Откъслекътъ прѣдава още чувствителностьта, нервната раздразнителность и енергията, съ която Даскалъ Ботю защищава високата си правота и неопятнимостьта си, което е всѣкога признакъ за високъ характеръ; прѣдава сѫщо и импазантния тонъ, който Даскалъ Ботю държи спрямо органътъ на единъ познатъ по онова врѣме общественъ дѣецъ, като Драганъ Цанкова, и дава съ туй да се разбере, че Даскалъ Ботю поставя личното достоинство по-високо отъ всѣкой авторитетъ. Всички тия нервни, чувственни и умственни привички отличаватъ и синътъ на Даскалъ Ботя и даже въ по-голѣми размѣри отъ колкото бащата, и сѫ могли да му бѫдѫтъ прѣдадени и по наслѣдство и съ примѣръ.

 

 

104

 

Слогьтъ е душата на писателя ; затова основитѣ на единъ добръ слогъ се коренятъ дълбоко въ душевния миръ. Язикътъ на Даскалъ Ботя е могѫщъ и стоманенъ, a оня на синътъ му е още по-добръ.

 

Онова, което на поета не е могълъ да даде негова родитель, допълвала го е народната поезия; язикътъ на поезията не е язикъ на единъ общественъ дѣецъ, силенъ въ мисъльта и положителенъ въ своитѣ понятия; поезията е едно чувство, една радость или скърбь, една сладка мечта или най-послѣ една невъзможность. A невъзможното си има свои собствения краски, ослѣпителни за окото и заманчиви за душата, и затова поезията има язикъ, който не е годенъ за солидния мислитель. Мечтательтъ синъ е слушалъ гръмния говоръ на своя баща, но по-дълбоко въ поетическата му душа сѫ влизали звуковетѣ на народната пѣсень.

 

Но съ звуковетѣ иделъ е и прѣдмета на пѣсеньта — хайдушки идеалъ. Единъ язикъ, една форма на пѣсень не е нѣщо само по себе си, то е часть на едно органическо цѣло. И както въ кой и да е организмъ всѣкой отдѣленъ органъ съотвѣтствува, и по голѣмина, и по механизмъ на своето цѣло: така и въ една пѣсень формата съотвѣтствува на идеята. За цвѣтистия лѣтящъ язикъ, който е носялъ мечтателя синъ

 

 

105

 

на своитѣ леки крила, трѣбало е и една идея, която да обхваща младото сърдце, да го люлѣе сладко, да го повдига въ вишинитѣ и — което е най-важно — да го съединява съ крилати ангели, самодиви и невидими сѫщества, — a тия се срѣщатъ по горитѣ и планинитѣ, и говорятъ само съ герои и исполини — съ една дума, да храни фантазията и да люлѣе сърдцето. Една дарба, отъ друга страна, е единъ организмъ, който иска да се храни и развива: отнеми му жизненния сокъ, остави го да гладува и жедува — той ще страда, и то толкова по-силно, колкото организмътъ е по-могѫщъ или дарбата по-силна, но ще страда и ще търси храна, за да се развива. Поезията иска поле, иска храна. Прѣобразователнитѣ и добри идеи на Даскалъ Ботя не бѣхѫ още влѣзли въ душата на народа, за да получатъ чрѣзъ нея единъ чувственъ образъ и да се облекѫтъ въ пъстритѣ дрѣхи на народната фантазия ; a литературата не бѣше ги сѫщо поела, за да имъ даде заманчиви форми, които да озадачатъ младия умъ и да хранятъ разбудената фантазия. Ето защо мечтательтъ синь е трѣбало да потърси други источници за да уталожи душевната си жажда; той е постѫпилъ въ тоя случай тъй, както постѫпва всѣкой творецъ: взема срѣдствата, кадѣто ги намира, въ

 

 

106

 

природата или въ язика на околнитѣ, и дава форма на своитѣ задушевни блѣнове. Хайдутитѣ сѫ биле ония, които сѫ обитавали въ самодивското дарство, тѣ сѫ се братимили съ русалки и тѣ сѫ достигали небето. Тѣхъ е въспѣвала и народната пѣсень ; очитѣ сѫ плачели отъ тѫга и радость, когато по тихи вечери народния пѣвецъ е въспѣвалъ сѫдбинитѣ имъ, и душитѣ сѫ се вълнували. Тѣ сѫ биле мечтитѣ, тѣ сѫ биле идеалитѣ на хората. Синътъ мечтатель намѣрилъ истинския источникъ : гениятъ се не лъже никога. Той поелъ въ душата си и занесалъ въ Одеса онова, което му трѣбало за неговитѣ „Хайдути;“ той, по словата на биографа си, декламира често и огненно своята хайдушка пѣсень и, съ споменътъ за хайдутитѣ, прѣнася се мисленно отъ чуждата оная земя въ своя Калоферъ, кадѣто текѫтъ кристалнитѣ води на Тунджа и кадѣто полѫхва Балкана съ своя юнашки дѫхъ, та люлѣе сладко сърдцата. И се утѣшава съ това по чужбина.....

 

 

III.  (Кариера)

 

Но коя кариера самъ Даскалъ Ботю можеше да желае за своя синъ, като го праща да се учи въ Росия ? Въпросътъ за кариера е твърдѣ тежакъ даже и за такива

 

 

107

 

отлични характери, като Даскалъ Ботю. Този въпросъ изискваше отъ прѣобразователя, който бѣ забъркалъ своитѣ частни смѣтки, защото се грижише само за бѫдѫщето на народа си, — изискваше отъ него да бѫде и добъръ баща и, ако не мисли за своето собственно бѫдѫще, да помисли за бѫдѫщето на сина си: той трѣбваше да се грижи да го обеспечи материално. A кой не знае добрѣ, че въ дѣйствителния животъ идеалната храна и материалната обеспеченость не само че не върватъ заедно, но и често бѣгатъ едно отъ друто. Дали и Даскалъ Ботю, като е билъ поставенъ между два оганя, не е избралъ практическия пѫть за сина си, безъ да го тъкми за наслѣдникъ въ своитѣ общественни идеали за прѣобразования ?

 

Познанството съ негова характеръ ни дава пълно право да вѣрваме, че той е искалъ да приготви отъ сина си най-доброто : и материално да е обезпеченъ, и да е полезенъ общественъ дѣецъ. Положението на учителя но онова врѣме не е било никакъ блѣстяще, както то не е блѣстяще и днесъ; литературната дѣятелность още повече не е давала безпечна перспектива, както и въ днешно врѣме: Даскалъ Ботю е тъкмялъ сина си за докторъ. Единъ докторъ е общественна личность, може да влияе

 

 

108

 

на околнитѣ си и да ги опѫтва къмъ добро, материално е обезпеченъ и, главно, той прѣдставлява общественна и умственна сила. Единъ докторъ може да влѣзе и на царска служба. A въ това лѣжеше, както вече знаемъ, и расковничето на всички ония идеали, които вълнуваха Даскалъ Ботю и черковницитѣ : българинътъ трѣба да се събуди и, малко по малко, да земе управлението на страната въ своитѣ рѫцѣ. Оставало още да се види, дали синътъ нѣма да намѣри други идеали за своето бѫдѫще и за бѫдѫщето на своя народъ. То е трогателно да се наблюдава, какъ синътъ и бащата, и двамата високи въ душата, съединяватъ своята личность съ нуждитѣ на народа си, върватъ до едно врѣме заедно съ еднакви мисли и сетнѣ се раздѣлятъ, за да се не събератъ веке : синътъ поема своя завиденъ пѫть, за да умре обкрѫженъ съ слава за своето отечество, a достойния баща умира прѣждеврѣменно отъ скръбь, че синъ му е хваналъ криви пѫтища!

 

Отъ начало опѫтванията на бащата не ще да сѫ минали съвършенно безъ дѣйствие върху младата душа, защото въ Одеса Ботевъ все пакъ мечтаялъ на първо врѣме за едно блѣстяще общественно положение, на което всичкия свѣтъ да го гледа отъ долу на горѣ, a той да бляска съ сила и величие;

 

 

109

 

той мислялъ да стане голѣмъ генералъ! Разказватъ негови бивши другари отъ Одеса, че го заварвали да прави опити въ стаята си, какъ ще изглежда въ генералско величие : турялъ си възглавница отпрѣдъ, испѫчвалъ се и маршувалъ гордо изъ стаята, като, разбира се, не забравялъ да се гледа и въ огледалото! Но скоро настѫпва въ него промѣна и той забравя вече за винаги да мисли за генералското онова величие.

 

 

ГЛАВА ВТОРА.

Юношески мечти.

 

 

I.  (Ученичество въ Одеса; влияние на руската литература; пѫтьтъ на истинското величие ; тенденция и литература, мечти за хайдутитѣ, любовь къмъ домашния животъ ; чърти отъ самостоятеленъ характеръ въ народенъ духъ)

 

Въ Одеса Ботевъ прѣкарва близо двѣ години; завършва едвамъ четвъртия класъ, и въ 1866 г. се върща пакъ въ Калоферъ. Това врѣме е твърдѣ кратко за да направи отъ крехкия умъ единъ ученъ, но то е съвършенно достатъчно за да прѣвърне и тъй буйната глава въ бунтовникъ. Руската младежь въ онова врѣме е сама разбудена, почти разбунена: тайнитѣ и явнитѣ кружки говорятъ за конституция, за освобождение на селенитѣ, което се и постига, за освобождение на руския народъ; на хоризонта на мисъльта свѣтятъ ярки звѣзди, като Чернишевски,

 

 

110

 

Добролюбовъ, Писаревъ, Бѣлимски; едни още при живитѣ, a други живи съ имената си. Полша се бие за своята свобода: въздухътъ е пъленъ съ политика и социология, съ спорове за ролята на личность въ общественно, за дължностьта къмъ народа и човѣчеството, за значението на умътъ и задачитѣ на искуството, за философия, моралъ и за всичко. Бѣлински учи за една истинска литература, въ която еднакво да прѣобладаватъ и красота, и истинность, и полезни идеи. Чернишевски добавя още социологически истини и защищава свободната община ; не иска да знае литературата и личностьта сами за себе си, но заедно съ обществото. Добролюбовъ търси въ всѣко литературно произведение духътъ на врѣмето, опрѣдѣля онова, което руския народъ има да постига и кани всичко мисляще въ страната да се прѣдаде на общественни идеали. Писаревъ най-послѣ иде и отрича всичко освенъ ума: Шекспиръ, Пушкинъ, други, трети — поети сѫ негодни и непринасятъ на свѣта толкова полза, колкото обущаръть, който направи единъ кундуръ за сиромаха. Всички сѫ герои на тенденцията и проповѣдници на будна общественна дѣятелность, защото такава липсува въ Русия. Испѫкватъ писатели като Тургеневъ, Достоевски, Салтиковъ и др.,

 

 

111

 

които рисуватъ и иронизиратъ, анализиратъ и бичуватъ : животътъ е изученъ по всички посоки и осѫденъ безвъзвратво, защото нарѣдбитѣ сѫ рутинни и хората никакви. Трѣба да се прѣобразятъ и еднитѣ и другитѣ: и нарѣдбитѣ, и хората. Нашиятъ поетъ чете внимателно Добролюбова, Чернишевски, Бѣлински, Писаревъ, въсхищава се отъ „Съврѣменникъ“ и „ Отечественни записки“ — най-влиятелни руски журнали по онова врѣме — и самъ е прѣобразователь и на общественнитѣ нарѣдби, и на хората. Както едно врѣме бащата дойде елинистъ и се върна патриотъ, тъй и синътъ сега не ще се върне какъвто дойде; само че той е нѣкакъ въ печала спрямо бащата, защото и самъ е по-напрѣдъ, a и врѣмената сѫ по-други. На Даскалъ Ботю е сѫдено да чуе отъ своятъ синъ, че неговитѣ любими автори, Ломоносовъ, Державинъ и Карамзинъ сѫ испѣли своята пѣсень въ Росия, че младитѣ тамъ мислятъ веке по-другояче ; синътъ, като се върща отъ Росия, нарича баща си просто „ретроградъ“, и заявява открито, че ще пролѣе своята кръвь за свободата на отечеството и народа си.

 

Въ съчувствието на Ботева къмъ рускитѣ либерални мислители лѣжи освенъ тенденцията още и една висока вѫтрѣшна струя; за младата глава то не е само придобивание

 

 

112

 

нови политически и социални възгляди, но и новъ хоризонтъ за истинско душевно величие. Писатели, като Чернишевски, Добролюбовь, Писаревъ и Бѣлински не сѫ царе, ни генерали, и пакъ тѣхъ уважаватъ, и пакъ тѣхнитѣ имена знаятъ всички. Даже нѣщо по-вече. Царьтъ и генералитѣ му водятъ само войската и то по команда и съ груба сила, a ония писатели водятъ цѣлия народъ, диктуватъ и на самия царь, и то безъ насилие, така само съ духътъ и славата си ; царьтъ умира и го забравятъ освенъ въ историята, кадѣто стои записанъ нарѣдъ съ много други царе, но за писателя говорятъ цѣли вѣкове послѣ смъртьта му, изучватъ и хвалятъ го, и той живѣе вѣчно между хората.

 

Истинската слава и истинското величие не сѫ въ външния блясъкъ, въ общественното положение, но въ смѣлия умъ и високитѣ чувства, тѣ лѣжатъ въ самия човѣкъ, въ свѣтлика на душата. Синътъ на Даскалъ Ботю не е проповѣдникъ на една политическа доктрина, той не е демагогъ или фанфаронъ, но като баща си, истински водитель на народа къмъ политическа и душевна висота. Крушката не пада, както казахме и прѣди, по-далечъ отъ коренътъ; синътъ но промѣня нищо, само хвърля по-голѣма свѣтлина върху духътъ на бащата.

 

 

113

 

И синътъ е сѫщо и добъръ патриотъ, като баща си, само пакъ е по-широкъ и многостраненъ : той е и политикъ, и поетъ. Заедно съ Чернишевски, Добролюбовь, Писаревъ и Бѣлински — cè критици, той обича и Пушкина и Лермонтова, изучва тѣхнитѣ стихове и ги декламира съ въодушевление. Пушкинъ е основатель на руската литература, защото пръвъ е доближилъ поезията до живота, или просто казано, пръвъ е въспѣлъ чистонародния руски животъ; той е сѫщо въскреситель на народнитѣ вѣрвания, поетъ на исторически и чисто руски герои; идеята, която Пушкинъ застѫпя въ всеобщата литература, е твърдѣ проста и гласи: ако искашъ поезия, трѣба да се обърнешъ къмъ живота на своя народъ. Тая идея на Пушкина се прѣподава въ всѣка гимназия, и всѣкой руски гимназистъ познава великия поетъ въ тази, a не друга свѣтлина. Сѫщата идея за нашия младъ поетъ не значила нищо друго, освенъ че неговитѣ очи трѣба да сѫ обърнати къмъ героитѣ и живота на българския народъ. И ние го видимъ, че въ Одеса, помежду стиховетѣ на Пушкинъ и Лермонтовъ, той декламира и своитѣ „Хайдути,“ въ които се казва ни по-вече ни по-малко, че младия Чавдаръ не иска, както го съвѣтва майка му, далечъ да го

 

 

114

 

проводятъ, на книга да се изучи, a желае въ Стара-Планина, при татка си да иде и „страшни хайдути да види.“ Въ тая поезия има и народна и политическа идея.

 

 

II.  (Влияние на живота)

 

Освенъ литературнитѣ вѣяния, цѣлъ редъ лични и други обстоятелства въ Одеса каратъ Ботева да улови пѫтьтъ на протеста и бунтоветѣ. Близки приятели му сѫ поляци, непримирими врагове на руската тирания; тѣ го въвеждатъ и въ тайни революционни кружки, които засѣдаватъ скрито нощемъ. Това приятелство ще да е било не отъ обикновеенитѣ, защото единъ отъ тия поляци, който по-кѫсно се сражава за комуната по Парижскитѣ барикади, не забравя Ботева и слѣдъ 1870, т. е. слѣдъ цѣли петь години, и идва да го намѣри въ Влашко. Имало една стара полякиня, обща позната на младитѣ, която Ботевъ особенно уважавалъ за нейния високъ характеръ; тя имала три сина, и тримата станали жертва на полското въстание: единиятъ падналъ убитъ, втория обѣсили, a третиятъ отишълъ въ Сибиръ; тая майка била горда съ своитѣ жертви и не се плачала за изгубени синове. Ималъ право Ботевъ да я уважава.

 

Дружбата съ поляцитѣ е раздухвала

 

 

115

 

естественно патриотизмътъ на Ботева още по-вече, колкото и да е билъ той още отъ дома събуденъ. Нѣма нѣщо, което да възпламенява сърдцето съ такава извънредна сила, както рѣшимостьта на единъ човѣкъ да отива на смърть за отечеството си. Въ тая рѣшимость има и висока любовь, и съзвание, и мѫжска и народна гордость, и геройство, и твърда воля, и високъ характеръ, и мѫжество и човѣшко достоинство и всичко, което може да вълнува единъ истински мѫжъ. Нашия поетъ, като е гледалъ рѣшимостьта на своитѣ поляци другари, трѣба да е копнѣялъ горѣщо за да тръгне по-скоро и да се жертвува за отечеството си.

 

И самитѣ училищни нарѣдби въ Росия съ своята суровость сѫ раздухвали протестующия огънь въ нашия поетъ; рускитѣ училища, които и днесъ още се отличаватъ съ рѣдка строгость, тогава сѫ имали на своя страна още и рутината, догдѣто въ книжнината и журналистиката всичко е било съживено. Като се вземе въ съображение, че по онова врѣме и всичката събудена младежь е била на страната на свободната мисъль, то ще се разбере, че Ботевъ не е билъ самичакъ съ своята омраза противъ училището. A когато много съмисленници живѣятъ на едно, то идеитѣ заякватъ и ставатъ все по-опрѣдѣлени. И Ботевъ пише

 

 

116

 

на баща си прѣзъ 1865 г.:

 

„Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашнитѣ учители и нарѣдби не сѫ човѣшки, но звѣрски. Трѣба да бѫде човѣкъ отъ камакъ, та да може да ги истърпи.“

 

И дѣйствително, Ботевъ става рѣшително нередовенъ ученикъ.

 

Отъ друга страна, нощнитѣ засѣдания на тайнитѣ кружки, на които той е билъ членъ, не сѫ избѣгвали отъ зоркитѣ очи на шпионитѣ и не се минавали безъ стълкновение съ полицията; даже и открити сбивания не липсували, което е било, разбира се, сблъсквание съ общественния рѣдъ. Всичко като да е било събрано за да кали въ Ботева единъ закоренѣлъ революционеръ. Полицията е открила на училищното началство подвизитѣ на ученика, и то рѣшило да го исключи съвършенно изъ училището; но ученикътъ билъ вече самъ напустналъ занятията си, та нѣмало кого да исключватъ.

 

 

III.  (Знаменка ; срѣща съ Раковски)

 

Съ напущание училището Ботевъ напуща и Одеса, и даже скришомъ, защото полицията го прѣслѣдвала: подлѣжало му да влѣзе въ затворъ заедно съ другитѣ хванати съучастници на едно нощно стълкновение. Той прѣминава въ Басарабия и става учитель въ българското село Знаменка.

 

 

117

 

Животътъ, който води тукъ, е най-добра илюстрация на душевното състояние на поета. Той е разсѣянъ, и на учителството обърща твърдѣ малко внимание. Много повече го интересува просто-народния животъ, въ който той се пуща съ всичкия жаръ на единъ буенъ юноша. Той ходи по сѣдѣнкитѣ и тлакитѣ, и по свадба и по извори, и се либи съ момитѣ на селски манйеръ, надпива имъ котлитѣ, граби китки отъ накиченитѣ главици, съперничествува съ селскитѣ ергени за хубавицитѣ и даже се бие, кадѣто трѣба, и всѣкадѣ показва надмощие: и морално и физическо. До колко е билъ той далечъ отишелъ въ тая схрасть — да влѣзе въ простия животъ и да е едно съ народа си — се види още и отъ туй, че, по нѣкои данни, той трѣба да не се е стѣснявалъ и, макаръ че билъ учитель, пакъ е излизалъ и на борба или пехливанлѫкъ, който по обичая се държалъ слѣдъ всѣка свадба. Той е прѣмѣрвалъ своитѣ сили съ младежьта, и удоволствие му било, да има славата на атлетъ. Навѣрно, на тия негови подвиги въ срѣдата на народа дължимъ пѫстротата на пѣснитѣ му съ домашни картини, въ които мѣнцитѣ за водица, и кавала, и сбороветѣ, и сѣдѣнкитѣ, и хорàта, и киткитѣ играятъ една естественна роля и придаватъ рѣдъкъ колоритъ на поезията на Ботева.

 

 

118

 

Друго нѣщо, което повече забавлява отъ колкото занимава Ботева въ Знаменка, е простодушието и суевѣрието на селянитѣ. Имало една захвърлена кѫща на край селото, въ която нощували кукумявки, бухали и други птици, и която е била свърталище още на зли духове, както твърдѣли добритѣ обитатели на Звамевка. Ботевъ се засѣлилъ тукъ. Тази авантюра трѣба да е възбуждала въ него добъръ юморъ, защото, освенъ че селянитѣ го прѣдвардвали съ голѣмъ страхъ отъ кѫщата, но и нощнитѣ и обитатели протестували : когато поетътъ се върщалъ нощѣ въ жилището си, цѣли орляци се извивали на горѣ и испълвали съ врѣсъкъ и негодование небето. Но той се заловилъ да прѣобрази и тѣхний животъ, както прѣобразилъ понятията на селянитѣ, затварялъ кукумявки и птици заедно, за да се братимятъ! Имало сѫщо въпросъ и за селскитѣ гробища : селянитѣ вѣрвали, че нощѣ не бива да се влиза въ тѣхъ, защото мъртвитѣ излизали изъ гробоветѣ си и могли да напакостятъ на човѣка, и изобщо тамъ било, спорѣдъ тѣхъ, страхотия. Ботевъ ходилъ на ловъ нарочно вощѣ въ гробищата. Тая история напомва спорътъ на Даскалъ Ботя съ калоферци за гробищата имъ, но прѣдставлява нѣщо по-вече съ юморътъ на поета—синъ.

 

 

119

 

Изобщо животътъ въ Знаменка билъ твърдѣ идиличенъ и наивенъ и не е могълъ да дава храна на буйната душа ; Ботевъ е насоченъ още отъ дома къмъ разрѣшение на високи народни задачи, a за тия задачи полето не е било въ Знаменка. Сѫщо и училището не е могло да привързва либералния мислитель, защото той прѣкрачи вече идеалитѣ на Даскалъ Ботя и не може да вѣрва, че съ училище българский народъ ще завладѣе Турция. Ученика на Чернишевски, Добролюбовъ и Писаревъ не интересуватъ образователни борби, но социални и политически. A като кариера училището още по-вече не е привличало Ботева, защото за една по-висока натура, каквато е той, никаква кариера е невъзможна. Великий Леесингъ, борецъ на мисъльта тъй, както Ботевъ бѣ борецъ за народна свобода, промѣняваше често службитѣ си и казваше, че дългото стоение на една работа приковава мисъльта се къмъ едни интереси и я лишава отъ широчина. Учителството трѣба да е тежало на Ботева, както тъмницата на затворника, който въспѣва Лермонтовъ: „Отворите мнѣ темницу, Дайте мнѣ сіянье дня, Черноглазую дѣвицу, Черногривого коня“: — дѣвицата той ще цалуне, a на коня ще се мѣтне и ще прѣпустне на свобода. Такава свобода и Ботевъ намира между казацитѣ,

 

 

120

 

които дошли да квартируватъ около селото. Дали му чинъ ординарецъ, дали му и конь и — сбогомъ училище! махналъ Ботевъ съ рѫка и отишълъ да гуляе съ веселитѣ безгрижни казаци.

 

Раковски, който по това врѣме минава случайно отъ тукъ, ще да го е изскубвалъ съ суровъ упрѣкъ — за който бѣ създаденъ тоя желѣзенъ учитель на нашитѣ бунтовници — отъ пиянската казашка срѣда, като му напомнилъ, че него го вика многострадалниятъ му народъ на велика борба. Раковски е бѣгалъ отъ прѣслѣдванията на руската полиция. Ученикътъ бунтовникъ му далъ коньтъ си и всичкитѣ пари, които билъ спестилъ, испроводилъ го до влашката граница, a самъ поелъ пѫтя за Калоферъ.

 

 

ГЛАВА ТРЕТЯ.

Най-свѣтлитѣ дни.

 

 

I.  (Кои дни сѫ най-свѣтли за обикновенни и велики хора ; животътъ на Ботева въ Калоферъ)

 

Обикновенни хора наричатъ най-щастливъ или свѣтълъ своя животъ, кога достигнатъ почитъ между хората и обезпечено положение дома и въ обществото: съ високитѣ характери не е сѫщото; за тѣхъ щастието се крие въ самата имъ душа.

 

 

121

 

Ботевъ нарича най-свѣтли дни въ живота си 5—6 мѣсеци, които прѣкарва сега въ Калоферъ. Дали не е билъ завидно поставенъ въ обществото и дома си?

 

Този въпросъ е кратъкъ и даже прѣдрѣшенъ: ученикътъ се върща отъ училище не свършилъ и безъ родителско позволение. На Даскалъ Ботя оставало да се утѣшава само съ горѣщата си любовь къмъ първенеца синъ. А за калоферското общество и за чорбаджиитѣ въпросътъ билъ още по-кратъкъ и по-ясенъ: синътъ на Даскалъ Ботя отишълъ вироглавъ, казвали тѣ, и върналъ се чапкѫнинъ.

 

Бащата го прибира въ училището, като свой помощникъ, дава му прѣдмети, каквито обича; и старъ е той, та мисли вече и за достоенъ замѣстникъ . . . Но какво ти училище на Ботева въ Калоферъ, нимà той е трѣбало да засѣдне и да понесе мирно домашното калоферско иго? Ами славата и борбата? Тукъ въ Калоферъ, прѣдъ своя прѣобразователь баща, свѣтило на умоветѣ отъ близо четвертъ вѣкъ, той е трѣбало да се попита сериозно, има ли въ себе си идеи или не, да каже тия идеи и да помѣри силитѣ си съ ония на своя баща. Ако въ нѣкого искашъ да възбудишъ чувството за сила, исправи го прѣдъ друга една равна сила. Само затова обществото

 

 

122

 

и общественната борба развиватъ човѣка най-добрѣ, защото тамъ силитѣ се прѣмѣрватъ и поощрявать взаимно. Ботевъ обявява война на цѣлото общество и на баща си, и открито нарича себе си бунтовникъ. Събира се съ най-подозрителни елементи, голаци и хайдути отъ планината, които се криятъ изъ тъмнитѣ механи: на дѣцата въ училище приказва за Крума и Асеня, за миналото величие на България, а на самия праздникъ на Св. Кирилъ и Методия качва се на високо рѣчь да държи; и намѣсто да трогне съ благопристойни думи слушателитѣ си и да заслужи похвала за сладкодумство, както обикновенно става при такъвъ случай, той прави ни по-вече, ни по малко извѣстява на народа, че е настаналъ веке часътъ за кърваво възстание! Поваляватъ го, разбира се, на земят и вързанъ искатъ да го пратятъ въ Карлово. . . . . Такава една рѣчь по ония възбудени вече врѣмена е могла да запали Калоферъ отъ всички страни и да го прѣвърне въ купища развалини. Бащата естественно побързва да испроводи сина си пакъ да се учи въ странство, макаръ че той го нарича ретроградъ, a чорбаджиитѣ кръщава идиоти. . . . .

 

Огорченията, които Ботевъ приготвя за своя достоенъ родитель, сѫ твърдѣ жестоки, макаръ и да сѫ въ сѫщность жертва

 

 

123

 

за една висока идея. За никоя идея единъ благороденъ характеръ не трѣба да потѫпква добритѣ чувства къмъ ближния си, a още повече къкъ своя родитель. Но ние знаемъ, че домашното въспитание на Ботева е твърдѣ недостаточно. Сѫщо и врѣмената, въ които той живѣе, сѫ толкова едностранчиви, колкото и жестоки; съ тия двѣ думи, които отричатъ толерантностьта и хуманитета въ душата, се изчерпва характеристиката на кървавитѣ години. И малко ли примѣри отъ неумолими гонения между баща и синъ имаме и въ срѣднитѣ вѣкове? Ние сравняваме, разбира се, само характерътъ, a не и дѣлата ; случката съ Ботева е твърдѣ блага и идеална въ свързка съ кървавитѣ драми на католишкия западъ. Крайностьта въ Ботева произлиза отъ слабото домашно въспитание. Насоченъ още отъ малъкъ къмъ общественни и социални идеи, той живѣе почти исключително съ тѣхъ; въспитава въ себе си общественния човѣкъ, бореца, a интимния, обикновения човѣкъ притисва. Общественнитѣ нрави y насъ още и до днесъ повече раздухватъ отъ колкото да намаляватъ тая едностранчивость въ въспитанието. У васъ нѣма сѣмейни крѫгове, нѣма домашни забавления, кадѣто младитѣ да се разтъркватъ и образоватъ. Нашитѣ ергени

 

 

124

 

прѣкарватъ праздницитѣ въ крѫчмата, a момитѣ висятъ по вратитѣ. Въ Одеса Ботевъ е каненъ въ сѣмейства на чай и на вечерни забавления, което въ руското общество е една твърдѣ распространена и културна привичка, но формитѣ и скованото благоприличие го отвърщатъ, и той прѣдпочита студентската свободна срѣда. Въ едно домашно общество господствува съвършено по-другъ духъ, отъ колкото въ забавлевията на другари ученици : тамъ господствува, както казва Русо, тонътъ на канверзацията : всичко е умѣрено, благоприлично и забавително, догдѣто тукъ, между безпокойната младежь, правото е на горещото искрено слово, на вдѫхновението и свободата. Наистина, ограничението и умѣреностьта не трѣба да играятъ никаква роля въ въспитанието, но никое добро въспитание не е мислимо безъ дисциплина, защото дисциплина и въспитание сѫ едно и сѫщо, каквото тѣло и душа. Ние и сега имаме твърдѣ много младежи, които спорятъ по цѣли дни за идеи, даже и враждуватъ до край единъ съ другъ пакъ за идеи, политически, социални и философски, и това не говори лошо за умственния интересъ на тия млади хора, но то не е признакъ и за достатъчно въспитание. Онова, що е едностранчиво, може да е и полезно, но то е ограничено и, слѣдователно, не може да бѫде съвършено.

 

 

125

 

 

II.  (Щастието на Ботева : отечественната природа, любовьта и приятелството съ народни хайдути)

 

И тъй: съ какво е щастливъ Ботевъ? Защо той нарича ония 5—6 мѣсеци, прѣкарани въ Калоферъ, най свѣтли дни въ живота си?

 

Три прѣдмѣта занимаватъ въ родния градъ вниманието на Ботева, и на радостьта отъ тритѣ той се отдава съ всичкия жаръ на юношеската страсть; a това сѫ: отечественната природа, която го обкрѫжава, балканскитѣ хайдути, съ които се срѣща, и първа сърдечна любовь, първа и послѣдня въ живота му, която сега испитва. И на тритѣ той се отдава съ пълно блаженство и съ огненность, свойственна нему; тѣ го люлѣятъ въ сладки блянове, хранятъ мечтитѣ на душата му, увличатъ и унисатъ го, и той, въпрѣки външнитѣ незгоди, чувствува се щастливъ — щастливъ по поетически въ душата си.

 

Той ходи по цѣли дни захласнатъ край брѣговетѣ на бистра Тунджа, радва се на хубавитѣ сѣнки и на кичестата Розова долина, дѫха балканския въздухъ, който слиза отъ горѣ, радва се на хубавото си отечество, проклина ония, които не го обичатъ, a хули — които го напущатъ, и връща се вечерь дома съ вдѫхновена душа и съ декламации. Въсхищението отъ природнитѣ

 

 

126

 

красоти на отечеството му, това чувство, което заключава въ себе си, и високъ патриотизмъ, и тънка и идеална душа, и нѣжность, и дълбочина, и благородство и всичко, и което е почти заглѫхнало y нази днесъ, въ ония робски врѣмена бѣше единъ сладъкъ култъ за борцитѣ, единъ кумиръ, който ги веселеше и крѣпеше въ най-тѣжки минути. Левски, съсѣдъ на Ботева, и великолепно явление като човѣкъ, бѣше веселъ срѣдъ най-голѣмитѣ опасности и казваше въ такива случаи: „Азъ имамъ едно прѣкрасно отечество и една хубава задача — да умрѫ за него : защо да бѫдѫ тѫженъ?“ Обожаванието на отечественната природа и на Балкана дава на Ботева поетически картини, които сѫ непостигнати още въ нашата литература; това обожавание притуря една богата струя и въ тъй многостранния му духъ, и прави отъ Ботева приятель еднакавъ и на кървавитѣ борби, и на свѣтлото съзерцание и на бляноветѣ. Блаженството, което испитва посрѣдъ отечественната природа, прѣвръща се на неисказана скръбь въ момента, когато той, слѣдъ кратка радость, е пакъ принуденъ да напустне родния си край; a тая скръбь въ тежката чужбина се обръща на неумолима жажда за отмъщение, тя му дава мощь въ борбата — мощь, която въ Ботева е почти

 

 

127

 

титанска. Тя дава и на страданията, и на пѣснитѣ му дълбокъ и сърдеченъ характеръ отъ една скръбь за изгубено домашно щастие:

 

Но кълни, майко, проклинай

Тазъ турска черна прокуда,

Дѣто насъ млади пропѫди

Да ходимъ да се скитаме,

Немили, клѣти, недраги!

 

Приятелството съ хайдутитѣ е било y Ботева сѫщо тъй дълбоко и сърдечно, каато и любовьта къмъ отечественната природа: и хайдутството е една часть отъ славата и гордостьта на наша България, както и нейната хубость! По онова врѣме, когато нашия поетъ прѣкарва своитѣ свѣтли дни въ Калоферъ, въ Калоферския Балканъ и по Срѣдня-Гора се подвизавала четицата на Добри воевода. Нѣколко отъ юнацитѣ сѫ биле калоферци, слизали сѫ въ града, и поетътъ се е знаялъ съ тѣхъ. Но Добри билъ убитъ отъ гюледжията Иванчо Клатната, и другаритѣ му прѣдадени. Ботевъ видѣлъ юнацитѣ, какъ ги прѣкарвали вързани прѣзъ града. Сиромашьта плачела за тѣхъ, a чорбаджиитѣ играяли равнодушно табла по кафенетата. Поетътъ е видѣлъ поругани и измѫчени отъ безчувственни чорбаджии идеалитѣ си, обикналъ ги още повече, a ония намразилъ до животъ. Той напуща Калоферъ

 

 

128

 

съ ясно съзнание, че една страшна бѣздна дѣли чорбаджията отъ народа, която не може да се изравни; това съзнание образува зародиша на неговитѣ политически възгледи до края на живота му. Ботевъ умира мечтатель и пѣвецъ на хайдутството, апостолъ на революцията и непримиримъ врагъ на всичко благорасположено, доволно и чорбаджийско. И тука пакъ: колкото мечтитѣ на Ботеваза безгрижния хайдушки животъ сѫ крилати и обожанието му къмъ класическитѣ балкански юнаци безгранично: толкова и негодованието и умразата противъ враговетѣ на идеалитѣ му е непримирима и завѣтътъ за борба непоклатимъ. Както любовьта къмъ отечеството се прѣвърщи въ Ботева на вѣчна умраза къмъ тиранството; така и бляноветѣ му за идеалното свободно хайдутство обръщатъ душата на Ботева противъ всичко чорбаджийско и доволно въ живота.

 

A любовьта, сърдечната първа любовь ! Що търси тя въ свѣтлитѣ дни, или по-добрѣ, могѫтъ ли свѣтлитѣ дни безъ нея? И кой не е билъ щастливъ, когато е любилъ първий пѫть? Само тя, първата любовь, дава право на нашия поетъ да нарѣче своитѣ дни въ Калоферъ най-свѣтли. Първата любовь е свѣтилото и радостьта на живота, тя е една майска зора на чело на трънливия

 

 

129

 

пѫть, който води въ гроба. Ботевъ нѣмаше да бѫде Ботевъ и не щѣше да е поетъ, ако не бѣ назвалъ тия дни най-свѣтли въ живота си. Любовьта, която той нареча щастие на живота, прави отъ тоя животъ най-високата жертва, която единъ човѣкъ може да принесе на олтарьтъ на отечеството; тая висока любовь, която отстѫпя на дълга, прави Ботева непостижимъ въ своята драматическа душа, и дава на поезията му дълбокъ трагически патосъ :

 

Остави тазъ пѣсень любовна :

Не вливай въ сърдце ми отрова!

Младь съмъ азъ, но младость не помня ....

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА.

Юношески мечти.

(Продължение.)

 

 

I.  (Влашко, хѫшоветѣ)

 

Даскалъ Ботю събира всички пари, които има, и праща синътъ си въ Москва да учи медицина: той му прѣпорѫчва пѫть прѣзъ Цариградъ, защото подозира, че Влашко може да спре сина му отъ пѫтя на просвѣщението. Но синътъ самъ настоява за послѣдния пѫть, отива въ Влашко и замързва тамъ: университета е забравенъ, паритѣ сѫ изхарчени въ общество съ бѣдствующитѣ

 

 

130

 

и гладни хашлаци, и Ботевъ е самъ хашлакъ и бунтовникъ. Той пише „майцѣ си“ — на своята бащина земя — че е злощастенъ по чужда земя, че едно му остава още: да падне въ нейнитѣ прѣгръдки, да прѣгърне „баща и сестри и братя мили“, и да умре; и рѣшенъ е да иде да мре въ нейнитѣ прѣгръдки: готви се да мине съ Хаджи Димитра въ България, да мре, като хайдутинъ по Балкана, и пише или пѣе и декламира своето прощавание: „Не плачи, майко, не тѫжи, че станахъ ази хайдутинъ.“ Пѣснитѣ му се пѣятъ по Гюргево, Браила, Галацъ отъ юнацитѣ, той ги слуша, той е самъ между тия юнаци, той е свѣтило между тѣхъ, и скоро самъ ще бѫде юнакъ на Балкана, пѣснитѣ му ще се пѣятъ тамъ подъ сѣнкитѣ; ще пѣятъ хората тия пѣсни и ще спомѣнуватъ за Чавдара, ще спомѣнуватъ и за него, защото той е самъ Чавдаръ . . . . Не е ли той на върха на своитѣ юношески мечти ?

 

 

II.  (Криза; борба съ обществото, букурешката пуста воденица; защита на Ботева. Конспектъ на първия периодъ)

 

Но скоро листътъ се обръща наопаки: лоши обстоятелства не даватъ да се сбѫднатъ мечтитѣ му. Двѣ чети се готвятъ едноврѣменно да прѣцапатъ Дунава : Хаджи Димитръ и Дѣдо Желю. Ботевъ е секретарь

 

 

131

 

на послѣдния и ще мине съ него. Отиватъ двамата въ Одеса, за да зематъ пушки и пари отъ Тошковичъ, за да правятъ възстание. Но нали Тошковичъ познава „скандалиста“ още отъ напрѣдъ, като ученикъ въ гимназията, и нали не мисли, като нашия герой, че на свѣта нѣма нѣщо по-добро отъ хайдутлука и революцията? Даватъ срокъ и на двамата, вѫтрѣ въ двайсетъ и четири часа да напустнатъ мирната и благоразумна руска земя и да се върнатъ въ Влашко. Дѣдо Желю го арестуватъ тукъ и дѣлото не успѣва; въ това врѣме Хаджи Димитръ и другаритѣ му слагатъ своитѣ кости на Балкана, a Ботевъ остава да се бори съ студътъ и глада по Влашко. Той упознава тамъ всичкитѣ български центрове Гюргево, Галацъ, Букурещъ, Браила, но никой не познава него, той е злощастенъ, туренъ пръвъ пѫть въ живота лице съ лице съ нуждата и принуденъ да се бори за сѫществувание.

 

Но не пада духомъ. Зимата 1868—69 год. прѣкарва въ една пуста водѣница край Букурещъ, като се гуши нощѣ въ захвърлената каца пълна съ перушина и боклукъ. Тука му е другарь нѣколко врѣме и великия Левски. Тоя го подкрѣпя и му дава класически примѣръ за веселость. Не яли три дни, пакъ осѫмнуватъ утрина съ пѣсни.

 

 

132

 

„Приятельтъ ми Левски, пише Ботевъ по това врѣме, е нечутъ характеръ. Когато ние се намираме въ най-критическо положение, то той и тогава се е такавъ веселъ, както и когато се намараме въ най-добро положение. Студъ, дърво и камъкъ се пука, гладенъ отъ два или три деня, a той пѣе. Колкото и да се намирашъ въ отчаяность, той ще те развесели и ще те накара да забравишъ всичкитѣ тѫги и страдания.“

 

 

На голѣмитѣ истезания, на които го излагала сѫдбата, Ботевъ е трѣбало да противопостави една вѫтрѣшна сила. Примѣръ за това той виждалъ въ другаря си, който вече билъ врѣлъ и кипѣлъ и заякналъ въ ужасиитѣ на своето врѣме. Врѣмена създаватъ нуждитѣ, но раждатъ и гении, за да имъ се противятъ. Ако Ботевъ, уплашенъ отъ пустата воденица около Букурещъ, и слабъ да противостои на мѫкитѣ и лишенията на оня бездоменъ животъ по чужбина, речеше да измоли баща се, да го прости и да му даде срѣдства, за да влѣзе пакъ въ училище, или ако да прѣклонеше глава да приеме една мирна службина за стотина франка на мѣсецъ, каквато е могалъ да намѣри, то той нѣмаше да бѫде вече Ботевъ, и нашата история отъ възстанническото минало, която е една галерея отъ велики личности и характери, и съ която ний

 

 

133

 

имаме пълно право да се гордѣемъ, щѣше да изгуби единъ отъ своитѣ най-мощни стълпове. Ботевъ не отстѫпя прѣдъ ударитѣ на сѫдбата и върви твърдо по пѫтьтъ на своето развитие.

 

Това заключение ще се види на мнозина прѣувеличено: мнозина ще кажатъ, че ние видимъ величие тамъ, кадѣто има само една крайность или даже и едностранно въспитание. Защо — ще попитатъ тѣ — Ботевъ, намѣсто да се истезава на студъ и гладъ въ пустата воденица, не се залови на работа и да умре за отечеството си ? Така сѫ правили мнозина на неговото положение, и никой нѣма основание да твърди, че тѣ сѫ станали нѣкога прѣдатели на своитѣ идеи.

 

Твърдѣ е мѫчно да отговоримъ удовлетворително на тоя въпросъ т. е. мѫчно е да задоволимъ ония, които го задаватъ: хората се раждатъ разни, и онова, което за едни е естественно, за други е невъзможно. Впрочемъ, ние не пишемъ ода на Ботева, нито защита на принципитѣ му: ние не хвалимъ, a обясняваме. За васъ е неопровѣржимъ фактъ, че той прѣдпочита гладътъ и пустата воденица, отъ колкото нѣкое топло мѣсто въ кантора или писалище. Прѣдлагатъ му библиотекарско мѣсто,

 

 

134

 

той го приема, но за десетина дни се убѣждава, че то не е за него. Сѫщо и приятели, които цѣнятъ неговитѣ способности, изработватъ му държавна стипендия въ медицинския факултетъ въ Букурещъ, но и тукъ Ботевъ остава само нѣколко мѣсеци и доброволно пакъ се върща въ своята пуста воденица. Явно е, че не единъ кривъ принципъ го кара да бѣга отъ живота, но силна душевна нужда. Кои сѫ прочее сѫщинскитѣ мотиви, които му прѣчатъ да земе макаръ и приврѣменно една мирна служба? Дали тѣ не сѫ пакъ сѫщитѣ ония, които не го оставиха да послуша Даскалъ Ботя и да хване една кариера, да стане сила вѫтрѣ въ отечеството си? И наистина, нѣмалъ е Ботевъ нужда да стане писарь или библиотекарь, защото вратата на университета му сѫ биле всѣкий часъ отворени, a тука той е билъ несравненно по-достолепно поставенъ, отъ колкото на всѣко друго мѣсто: но нали щѣше пакъ да поеме разбитата струна, нали щѣше да запѣе старата пѣсень, която още на врѣмето бѣше осѫдилъ за винаги? Той се бѣ посвѣтилъ на борбата и трѣбаше да я издържи до край, a не, щомъ види мѫка, да кривнува отъ пѫтя. Той постѫпя въ дадения случай тъй, както би постѫпилъ всѣкой прямъ и високъ характеръ. Ако той не

 

 

135

 

испи тази горчива чаша на нуждитѣ докрай, ако той не намираше сили въ себе си, да прѣзира тия нужди и да имъ стане господарь съ своята челичена твърдость, то ний нѣмаше да имаме единъ пѣвецъ на теглата и на непримиримата борба ; той щѣше да знае тия тегла и тая борба само отъ далечъ и щѣше да ги възпѣе безъ сърдце. Той нѣмаше да бѫде за насъ оня Ботевъ, когото ние знаемъ и цѣнимъ. И най-послѣ, ако той отстѫпеше, то пѫтьгь на вѫтрѣшното му развитие щѣше да се прѣчупи; Ботевъ нѣмаше да стане поетъ на общечеловѣческитѣ тегла, нѣмаше да напише „Моята молитва“ и „Борба.“

 

Едно обстоятелство още го е въспирало, ако не да влѣзе въ университета, то поне да земе, и приврѣменно, една частна служба, каквато му сѫ прѣдлагали въ Букурещъ, и това обстоятелство е унижението: частната служба по ония врѣмена е била просто слугувание, a това не е могло да не унижи Ботева, особенно като спомнимъ грубостьта на нашитѣ господари и враждата, която Ботевъ е питаялъ къмъ тѣхъ подъ общото име чорбаджии. Нека не забравимъ, че той, като борецъ за пълната свобода на народа, и отъ чорбаджии, и отъ турци, ималъ е и свѣщенната задача да докаже на всѣкой сиромахъ, че се може,

 

 

136

 

както безъ еднитѣ, така и безъ другитѣ: свободата на България трѣбало да се добие безъ да се почука на чорбаджийски врата. Тая идея е била диктувана толкова отъ ниския нравственъ строй на чорбаджиитѣ, колкото, и отъ благородния поривъ да се даде примѣръ за непоколебимость на други беззащитни : Ботевъ е билъ въспитанъ и ималъ възможвость да намѣри мѣсто, но десятки и стотини негови другари и поборници биле лишени отъ това добро и умирали отъ гладъ. Ботевъ ги е подкрѣпялъ духомъ, като е страдалъ заедно съ тѣхъ; a като се отричалъ благородно отъ благата, които е могалъ да си набави съ своитѣ способности, той имъ ставалъ водитель въ борбата. Всѣко врѣме си ражда и своитѣ герои. Ботева може въ всичко да сѫдимъ, но не въ това, че прѣдпочита да страда отъ колкото да печели: великъ е оня, който се нагърбва съ тѣготитѣ на своето врѣме, както Исусъ Христосъ съ своя кръсть, a нищожни сѫ тѣзи, които живѣятъ само за себе си, безъ да разбиратъ високитѣ задачи на епохата въ която живѣятъ.

 

Да прѣброимъ подрѣдъ и на кратко всички случки изъ животътъ на поета прѣзъ пръвия периодъ на развитието му. Съкратений прѣгледъ може твърдѣ добрѣ да послужи на всички ония

 

 

137

 

прѣподаватели по нашитѣ гимназии, които въ своитѣ уроци върху Ботева биха желали да се водятъ по нашето изложение, a сѫщо би олеснилъ и внимателния читатель, който ще иска да има едно по-точно и по-нагледно прѣдставление за всички патими на поета воевода прѣзъ всички периоди на живота му. Срѣщу всѣкоя цифра, която означава годивата, ние ще назовемъ случкитѣ прѣзъ сѫщото врѣме.

 

1847 г. 25 Декемирий, на връхъ Коледа, рождението на поета.

 

1864 г. Одеса, слѣдва до IV класъ въ класическата гимназия.

 

1865 г. „Хайдути“ въ Одеса.

 

1866 г. Нѣколко мѣсеци въ Бесарабия, въ с. Знаменка (а не Задунайка, както съобщаваше 3. Стояновъ).

 

1866 г. 20—25 деня ординарецъ при донскитѣ казаци около Знаменка.

 

1866 г. Пакъ около толкова дни ординарецъ въ Казакъ-адай на Садѫкъ-Паша Чайковски въ Сливенъ, по пѫтя къмъ Калоферъ.

 

1866 г. Върщание въ Калоферъ. Отъ есень до края на Май 1867, около 6—7 мѣсеци, учитель, помощникъ на баща си. (З. Стояновъ казва, че Ботевъ се вървалъ въ Калоферъ 1867 год., което не може да бѫде вѣрно).

 

1867 г. Пѫтувание за Влашко; около четири дни маение въ Руссе; срѣща на Ботева съ другаритѣ на Хаджи Димитра въ Гюргево и запирание тука.

 

1867 г. Обиколка до Букурещъ; присѫтствува на смъртьта на Раковски.

 

1867 г. На зима въ Браила безъ срѣдства. Три мѣсеца въ печатницата на Дядо Паничка словослагатель ; въ сѫщо врѣме актеръ въ трупата

 

 

138

 

на Войникова. Убийство на двама турци въ градската градина отъ самий Ботевъ.

 

1868 г. Писарь-секретарь на Дядо Желю Ямболченина; приготовление за Балкана заедно съ Караджа и Хаджи Димитра; „На прощавание.“ Пѫтувание за Одеса; Дядо Желю екстерниранъ отъ Русия заедно съ Ботева и затворенъ въ Влашко.

 

1868 г. Къмъ зимата вторий пѫтъ въ Букурещъ съ Войникова, за да прѣдставятъ на сцената „Покръстванието на Прѣславския дворъ"; запрѣщение отъ полицията; срѣдъ Букурещъ на улицата; начало на живота въ воденицата.

 

1869 г. Отъ Октомврий до Февруарий въ пустата воденица ; сказки и библиотекарь въ „Братска любовь“ ; въ медицински Факултетъ въ Букурещъ.

 

1869 г. На Май въ Александрия при Чобанова, по приятелска покана. Учитель кратко врѣме. Прѣмѣствание на Д-ръ Чобанова въ Исмаилъ ; прѣмѣства се и Ботевъ къмъ есеньта.

 

1869—1870 г. По пѫтя къмъ Букурещъ и Исмаилъ случката въ страшното ханче и юначеството на Ботева.

 

1870 г. Цѣлата зима да госте y Чобанова въ Исмаилъ.

 

 

ГЛАВА ПЕТА.

Общечеловѣчески идеали.

 

 

I.  (Какъ душата създава нови идеи; процесътъ въ Ботева)

 

Откакъ Ботевъ напуща пустата воденица въ Букурещъ и прѣминава отъ Александрия

 

 

139

 

въ Исмаилъ, постоянно въ жестока борба съ нуждатѣ, въ него естественно зрѣе съзнанието на онова трудно социално положение, на което той се намира. Той нѣма никаква позиция посрѣдъ българското общество: не е учитель, търговецъ, писатель, не е работникъ — не е нищо. Прочее, какво прѣдставлява той съ себе си?

 

При това, той е изхвърленъ отъ своята страна и, ако се върне въ нея, прѣдлежи му неминуема смърть; въ Влашко той е чужденецъ, и никакви други връзки не го привързватъ къмъ тая страна освенъ гостоприемството, което тя му дава ; впрочемъ такова гостоприемство биха му оказали и други страни, защото той не е дивъ звѣръ отъ гората, но е човѣкъ, като всички други. Само че тоя човѣкъ нѣма своя кѫща, a е изгоненъ да се скита вънъ чуждъ между чужди, човѣкъ между хората. Не е ли тази позиция най-згодната за да опрѣдѣли той своето положение върху чисто международни и общечеловѣчески начала ? Той е прѣдоставенъ да искарва своето прѣпитание до чужди земи единственно съ мишцитѣ на рѫцѣтѣ и съ нервитѣ на главата си, но готовъ е да работи не по-малко отъ хилядитѣ богати и доволни, способенъ е и мислящъ повече отъ тѣхъ, страда не за себе си, но за своя народъ и има

 

 

140

 

една дълбока любовь за хората, която се срѣща само нарѣдко между милионитѣ, но привсе това, при всички високи качества на душата и при желанието да работи и даже да се жертвува за другитѣ, той е страждущъ, той не може да помогне на себе си и на другитѣ и защо? защото паритѣ и грубата сила сѫ въ чужди рѫцѣ. Даже и най-свѣщенното право, съ което той располага, правото съ мишци и умъ да живѣе, пъкъ е въ рѫцѣтѣ на грубата сила: трѣба да се моли и унижава на богатитѣ, за да добие работа, за да има парче хлѣбъ за прѣхрана. Кой е създалъ тоя кривъ редъ? и само въ Гюргево, Галацъ, Исмаилъ и Букурещъ, само въ Влашко ли владѣе той? дали и всички други земи не пѫшкатъ подъ него? и най-послѣ дали само Ботевъ е поставенъ въ положение да чувствува неправотата и да страда, дали нѣма по цѣлото земно кълбо милиони, които страдатъ не по-малко отъ него?

 

Ето той има единъ приятель, Ивановичъ, полякъ, добъръ патриотъ, който, не може да се върне въ отечеството си, нито въ Русия, защото го гонятъ ; той е въ сѫщото положение като него. Даже той е по-злощастевъ отъ Ботева: неговото отечество, Полша, страда подъ единъ тиранинъ Русия, десеть пѫти по-силенъ, отъ колкото Турция,

 

 

141

 

подъ която страда българското отечество. И Ивановичъ не е пакъ самичакъ. Той кореспондира съ свои приятеля и съмишленници въ Цюрихъ, Женева, Парижъ и Лондонъ, и които всички желаятъ освобождението не само на Полша, но и на Русия отъ тиранството.

 

Въ Ботева става единъ обикновенъ процесъ, по който умътъ създава нови понятия. Новото понятие, което се ражда въ него е, че той поставя себе си на позицията на общечеловѣчески борецъ, a пѫтя, по който неговата мисъль извършва това, е абстрахиранието и обобщението. Ботевъ зема себе си — българинъ — по абстракция или отвличание, мисли себе си само страждущъ човѣкъ, зема сѫщо Ивановича и други и трети и не ги мисли поляци, французи, нѣмци, русси и др., но по абстракция прѣдставя си ги само страждущи човѣци. Абстрахиранитѣ качества, които сѫ подобни, обобщава ги въ едно и прави, както прави всѣкой човѣкъ, ново понятие: общечовѣчески борецъ — борецъ за равенство и правда въ цѣлото човѣчество. Въ духътъ на тая идея той пише своето стихотворение „Борба,“ което свършва съ думитѣ „Хлѣбъ или свинецъ“ — девизъ на всеобща социална революция.

 

 

142

 

 

II.  (Полякътъ Ивановичъ)

 

Личностьта на полякътъ Ивановичъ, другарь на Ботева въ неговитѣ общечеловѣчески идеали, намъ е извѣстна достатъчбо, макаръ само въ общи чърти. Той е съученикъ на Ботева въ Одеса. Въ Знаменка той се явява неговъ съжителъ, защото се крие отъ прѣслѣдванията на руската полиция, която го прѣслѣдва, както прѣслѣдва и Ботева. Отъ Знаменка ние губимъ слѣдитѣ му, догдѣто въ Исмаилъ той пакъ испъкнува прѣдъ нашитѣ очи.

 

Всички по-нататашни подробности върху съвмѣстното живувание на полския и български емигрантъ въ Влашко говорятъ, че връскитѣ, които сѫ крѣпели двамата единъ съ другъ, не сѫ биле просто другарски или приятелски, но и идейни. Ивановичъ придружава Ботева въ лѣтото 1870 г. върху дунавската Балта, срѣщу Исмаилъ, кадѣто тѣ прѣкарватъ два мѣсеци робинзоновски животъ, като мечтаятъ да основатъ върху осамотения островъ комуна отъ цигани и рибари, a на слѣдующата година Ивановичъ, подъ име Флореско, сътрудничествува на Ботева въ вѣстника му „Дума на българскитѣ емигранти,“ въ който вѣстникъ защищаватъ комунистически идеи.

 

Споредъ биографътъ на Ботева, Флореско

 

 

143

 

е друго лице, отъ ромѫнско происхождение или нѣщо подобно: билъ въ Парижъ прѣзъ врѣме на комуната, билъ се на баррикадитѣ и дошалъ въ Браила да проповѣдва заедно съ Ботева комунизма. Но отъ разказитѣ на самий Ботевъ, както твърди нѣкогашний неговъ приятель Ст. Заимовъ, излизало, че Флореско е самий Ивановичъ, но тогава не ще да е вѣрно, дѣто се казва въ биографията, че Ивановичъ е при Ботева на Балтата и сетнѣ прѣзъ цѣлата зима 1870—71 г., защото, както е извѣстно, на 1-й Септемирий 1870 е битката при Седанъ, прѣзъ Мартъ слѣдующата година е обсадата на Парижъ и провъзгласяванието на комуната, която трае до края на Май: ако въ това врѣме Ивановичъ е билъ на парижскитѣ барикади да защищава комуната, той не е могълъ да бѫде въ сѫщото врѣме и въ Исмаилъ. Така че намъ остава да приемемъ отъ тритѣ възможности едната: или Ивановичъ се явява при Ботева само слѣдъ паданието на комуната или Ивановичъ и Флореско сѫ двѣ различни лица, или пъкъ най-послѣ Ивановичъ е при Ботева въ Исмаилъ само прѣзъ лѣтото 1870, когато живѣятъ робинзоновски на Балтата, a къмъ есень, когато Ботевъ става учитель въ Исмаилъ, той хваща пѫтя за Парижъ и се връща при своя български

 

 

149

 

приятелъ на слѣдующата година, когато вече комуната пада и когато Ботевъ се прѣмѣства самъ отъ Исмаилъ въ Браила и прѣзъ Юний захваща своя вѣстникъ. За насъ е ясно едно, че на исмаилската балта Ботевъ живѣе съ единъ емигрантъ, отдавнашенъ неговъ задушевенъ и идеенъ приятель, защото Ботевъ е пазилъ всѣкога една тайнственность за миналото и личностьта на приятеля си, и сетнѣ въ Браила Ботевъ пакъ има за приятель Флореско, съ когото явно, и съ перо, и съ открито слово, по крѫчми и събрания защищава комунизми. И ако приемемъ казванието на Заимова, че Ивановичъ и Флореско сѫ едно лице, то става явно че и въ Исмаилъ, и въ Браила нашия поетъ е въ тѣсна дружба съ приятела на социалната революция. A щомъ приемемъ това, имаме ключътъ на ония идеи, които сѫ го вълнували, когато е създавалъ своитѣ извѣстни стихотворения „Молитва“ и „Борба“: и двѣтѣ сѫ декламирани за пръвъ пѫть между върбитѣ на исмаилската балта върху Дунава.

 

 

III.  (Исмаилската балта и Робинсоновски животъ на Ботева)

 

Тоя дунавски островъ, на който пръвъ пѫть отъ какъ сѫществува свѣта, — a въ това, не може да има съмнѣние — сѫ се

 

 

145

 

разгласявали общечеловѣчески идеали на български езикъ, и повѣрявали на тихитѣ вѣтрове и на дунавскитѣ вълни, Ст. Заимовъ справедливо оприличва на островъ св. Петръ посрѣдъ Билското езеро, кадѣто великий Русо е живѣлъ бѣденъ изгнанникъ, въ общество само съ своитѣ мечти за бѫдѫщето на човѣчеството. Азъ съмъ посѣщавалъ това мѣсто и спомвамъ си живи всички ония странни, но високи чувства които то ми е вдѫхвало. Хората на около сѫ биди твърдѣ умни, та запазили стаичката на мислителя-поетъ тъй бѣдна и гола, както си е била тя прѣди единъ вѣкъ, когато е имала за обитатель единъ сиромахъ и гоненъ човѣвъ. Дъскитѣ сѫ вѣхти и черни, a стѣнитѣ покрити съ сажди, защото огъньтъ за топление ще да е паленъ посрѣдъ стаята ; но тия черни стѣни сега сѫ покрити и съ безбройни надписи, между които личатъ имена на гении, пълководци и даже царе, които сѫ почели памягьта на великия човѣкъ и сѫ дошли да видятъ стаичката му. Стаичката, запазена тъй бѣдна и гола, напомва днесъ на всѣки посѣтитель жертвитѣ, които е костувала цивилизацията на човѣчеството, тя говори още, че истинското величие и гениитѣ сѫ биле всѣкоги злощастни на земята. Русо е умрѣлъ срѣдъ страдания, гоненъ и прѣслѣдванъ, като най-лоший

 

 

146

 

врагъ на всичко човѣшко, a е завѣщалъ на човѣчеството най-високитѣ идеали, достѫпни на човѣшката душа, за единъ по-простъ, но по-щастливъ животъ, пъленъ не съ външенъ блясъкъ, не съ авторитети ; отъ различни закони, обичаи, приличия и власти, но пъленъ съ естественни, силни и искренни чувства, животъ, който да се гордѣе съ високъ умъ и съ топло сърдце.

 

A наший Ботевъ? Жално, че на Исмаилската балта не сѫ запазени рибарската колибка, кадѣто се крияли отъ дъждъ и буря двамата другаря, и котелътъ и бѣдното огнище съ двата балкана за перостии, кадѣто се е варила рибата, или се е готвилъ ловътъ — жално, че всичко туй не е запазено, защото щѣше да напомва на поколението во вѣки, че и въ българинътъ е живѣлъ нѣкога високъ духъ.

 

„Подкрѣпи и менъ рѫката, се е молилъ тука мечтателний поетъ на своя общечовѣчески богъ — богъ на разумътъ и защитникъ на робитѣ, на когото щатъ празднуватъ деньтъ скоро народитѣ — подкрѣпи и менъ рѫката, та кога възстане робътъ, въ рѣдоветѣ на борбата да си найда и азъ гробътъ.“

 

 

Тая борба — общечовѣческа борба, за искоренение на злото веднажъ за винаги по цѣлото земно кълбо — тя е обзела гордата душа и я подига до небето. Мислете си, развѣяни кървавитѣ

 

 

147

 

знамена и цѣлото човѣчество раздѣлено на два лагера, бѣдни отъ една страна и богата отъ друга, и царе, и патриарси, и всички малки и голѣми тирани по свѣта — готови за отчаяна борба на животъ и смърть. Въ тежкото съзнание, че е въ лагерътъ на бѣднитѣ, на страждущия робъ, поета пуща гръмъ и свѣткавици противъ вразитѣ си, рисува и характеризува и бичува ги най-безпощадно :

 

„Лъжа и робство на тая пуста земя царува ! Свѣстнитѣ y насъ считатъ за луди, глупецътъ вредомъ сѣки почита: Богатъ е казва, пакъ го не пита, колко е души изгорилъ живи . . . . И на общественъ тоя мѫчитель и попъ, и черква съ вѣра слугуватъ ; нему се клани дивакъ учитель, и съ вѣстникаринъ заедно мѫдруватъ, че страхъ отъ Бога било начало на всѣка мѫдрость. . . ."

 

 

Тоя страхъ отъ Бога е една свѣщенна глупость, която е сковала цѣлия свѣтъ, и цѣли вѣкове, и разумъ, и съвѣсть съ нея се борятъ и пакъ за нея борци сѫ въ мѫки въ неволи мрѣли. Но — утѣшава се или заплашва поетътъ-борецъ —

 

„въ това царство, кърваво грѣшно, царство на подлость, развратъ и сълзи, царство на скърби — зло безконечно, кипи борбата и съ стѫпки бързи върви къмъ своятъ священни конецъ....“

 

Свѣщенниятъ конецъ е оная война за животъ

 

 

148

 

и смърть между богати и сиромаси, между роби и тирани.

 

 

IV.  („Дума“ и комунизмъ. Буренъ животъ. Конспектъ на втория периодъ)

 

Заедно съ идеалитѣ за общечовѣческа борба, които напомватъ стихийнитѣ орагани по Великий Океанъ — въ които могѫщитѣ вълни се бъркатъ съ облацитѣ — заедно съ тия идеали, Ботевъ прѣживѣва и своитѣ най-тежки и бурни години, пълни съ прѣмеждия и страшни тъмнини.

 

„Дума“ излиза едвамъ единъ мѣсецъ, и прѣзъ Юлий Ботевъ пада боленъ отъ тифозъ, безпомощенъ и страждущъ, и тѣломъ, и духомъ, въ една опушена и мизерна крѫчма на края на Браила, безъ никакви срѣдства ни за лѣкувание, ни за прѣпитание. Болестьта по щастие минува, силний организмъ излиза побѣдитель въ борбата съ заразата. Но общечовѣческата борба, оная борба, която е изоставена, трѣба да се подеме съ нови сили, за да се навакса изгубеното врѣме съ болестьта. Ботевъ скача на юнашка нога и е готовъ каманитѣ да прѣобърне въ пари, само да въорѫжи чета за Балкана. Въ сѫщото врѣме получава писмо отъ Левски, което гласи :

 

„Българскиятъ народъ отдавна прѣстана да е рая на султанътъ. Той слуша

 

 

149

 

мене, готовъ е всѣки часъ да дигне революция, но гдѣ е орѫжието му? Пари и пакъ пари. Който намѣри пари и въорѫжи българскиятъ народъ, той ще да бѫде най-голѣмиятъ патриотъ. Ето защо ти недѣй спа, но намѣри злато въ влашката и руската земя, по който начинъ можешъ “

 

 

Това е значило, граби, насилвай и вади пари. Левски вече е практикувалъ това : прѣдателитѣ е убивалъ, a безчувственнитѣ чорбаджии ограбвалъ; Левски е проповѣдвалъ террорътъ....

 

Но террорьтъ на Левски не е онова страшило, което ние знаемъ отъ историята на Западъ, и което е единъ онищожающъ, черенъ принципъ, не! принципътъ на Левски е все пакъ сѫщия неговъ свѣтълъ патриотизмъ: срѣдствата само сѫ принудителни, защото друга леснота нѣма. Народътъ е бѣденъ и нѣма съ що да се въорѫжи, a чорбаджиитѣ сѫ безчувственни и не искатъ да жертвуватъ; и разбира се, както въ военно врѣме на страхливия солдатинъ, който бѣга отъ сражението, офицеринътъ насочва револвера срѣщу гърдитѣ и му заповѣда да се върне срѣщу неприятеля, така сега и чорбаджията трѣба насила да стане патриотъ и да жертвува своитѣ богатства. При ниското развитие на народното чувство и при лошитѣ условия за да

 

 

150

 

се развие то естественно, тази мѣрка на Левска е една необходимость ; необходимость сѫ даже и убийствата, защото войната е немислима безъ жертви. Ето защо образътъ на Левски е идеаленъ въ памятьта на всички; никой не се опълчва противъ него, никой не го нарича убиецъ, крадець, разбойникъ, защото въ него насилието е едно добро чувство, но не унищожающъ принципъ. Левски е гениятъ на нашата въстанническа епоха; той е една открита, сърдечна и идеална натура и единъ простъ умъ, който никоги не резонира и всичко, което мисли, него и чувствува; той не е идеалисть, не е резонеръ, не е мислитель ; всичко, което въ него сочи на единъ развитъ и напрѣдналъ умъ, пакъ не е достигнато по логически отвлеченъ пѫть, a е просто и има формата на една природна, чувственна идея. Единъ пѫть е страшно разсърденъ отъ религиозния фанатизмъ на селската тълпа, която е неподатлива къмъ неговитѣ проповѣди за свобода, и той имъ вика: „вие ще ставете хора, само кога заблажите въ срѣда и петъкъ.“ Неговътъ идеалъ е българското въстание, a террорътъ му е срѣдство, да се въорѫжи народътъ: той не е революционенъ принципъ. Образуванието на принципи и общи начала е по-високъ процесъ

 

 

151

 

въ развитието на ума; за това се изисква другъ характеръ, иска се друга глава — като Ботева.

 

Ботевъ е още отъ рождение въ пѫтя на принципитѣ и идеалитѣ — той ги има наслѣдени още отъ баща си; a онова, което е получилъ дома си като ядка, развива и разширява го въ Русия. Всѣка врачка, която прави въ живота, той я туря прѣдъ трибуната на Чернишевски, Писарева и други, обсѫжда я отъ политическа, економическа и социална страна и, ако авторитетътъ на ума не признае, че тая стѫпка води къмъ напрѣдъка, то тя не е достойна за единъ мѫжъ, и не води къмъ истинското величие. Сега и террорътъ се туря на сѫщитѣ везни, и пита се, отговаря ли той на нѣкои високи резони на умътъ ? Възъ основание на какво можешъ да посѣгнешъ на чуждитѣ богатства, съ други думи, що е богатство, отъ кадѣ се е зело то, и науката отговорила ли е на този въпросъ. Разбира се ! Прудонъ е отговорилъ : богатството е кражба, и го е доказалъ. И онова, което Прудонъ е доказалъ съ перо, комуниститѣ се опитали, и не безъ право, да го осѫществятъ на дѣло. Слѣдователно, срѣдството за грабежъ, за да се въорѫжи народа на възстание, отговаря на високи общечовѣчески принципи. И Ботевъ захваща

 

 

152

 

террорътъ ; и не оня террорь на Левски, но сѫщински, принципиаленъ терроръ: проповѣдва комунизмъ и образува шайки за разбивание на каси и за грабежи. Всѣкадѣ водители му сѫ общечовѣческитѣ принципи за равенство и правда.

 

И пакъ чудно ! въ сѫщото това врѣме, когато той се подвизава по тъмни нощи да разбива чуждитѣ каси, като мисли че служи на човѣчеството, той е глухъ къмъ всичката оная борба, която кипи около него, къмъ приготовленията, които ставатъ за възстание. Писмото на Левски явно му говори за онова, що се готви въ срѣдата на народа, но Ботева интересуватъ общечовѣческитѣ идеали. Събрания и комитети засѣдаватъ въ Браила и въ Букурещъ — и всичко туй недостига да пробие хоризонтътъ на съзнанието му и да привлече неговото внимание отъ висшитѣ интереси, които сѫ го погълнали, върху себе си; всичко туй не е въ сила да свали Ботева отъ облацитѣ на земята, между дѣйствителностьта. Мечтателитѣ и философитѣ и крайнатѣ резонери се отличаватъ всѣкоги съ една обща чърта : тѣ не видятъ наоколо си ; тѣхнитѣ очи сѫ нѣкаква магическа призма, която мами съзнанието съ туй, че не допуща до него онова, което е дѣйствително, a го храни съ въображение и съ

 

 

153

 

измислици и идеали. За Ботева е трѣбало цѣлъ редъ сурови испитания, за да види най-послѣ, къмъ какво ще го поведе тоя пѫть, който е уловилъ, къмъ какво ще го доведатъ идеитѣ му, които бѣгагь отъ дѣйствителниятъ животъ ; трѣбало е такива истезания, за да почуствува безисходностьта на положението си и да съзнае опасноститѣ, на които се излага: да изгние като обикновенъ разбойникъ по чужди затвори. Единъ пѫть настѫпило това съзнание, Ботевъ е длъженъ да се прости съ буритѣ въ живота, a сѫщо и съ мечтитѣ за общечеловѣчесва борба, и да стѫпи въ дѣйствителния животъ.

 

 

Събитията, които ознаменуватъ тоя периодъ отъ живота на Ботева сѫ:

 

1870 г., лѣто, два мѣсеца на Исмаилската балта съ полский емигрантъ Ивановичъ.

 

1870 г., отъ есеньта учитель въ Исмаилъ, до 11 Май.

 

1871 г., съ 20—30 жълтици, събрани ужъ за праздника, a прихванати за учителство; бѣгство отъ Исмаилъ.

 

1871 г., 10 Юний „Дума на българскитѣ емигранти“ въ Браила, заедно съ комуниста Флореско.

 

1871 г., 17 Юлий, боленъ отъ тифозъ, спирание на „Дума.“

 

1872 г. Пролѣть террорътъ, грабежитѣ, най-тежкия и бурния перводъ. Планове за социално-хѫшовско

 

 

154

 

общество, като клонъ на социалистическитѣ общества въ Цюрихъ и Лондонъ съ своя печатница. Делегатъ отъ Галацъ въ Браилското Книжевно Дружество. Дружба съ разбойника Георгеско. Разбойничество къмъ Молдава. Непостоянъ животъ, ту въ Браила, ту въ Галаць, за да избѣгне отъ очитѣ на полицията. Хващанието на Флореска.

 

1872 г., лѣтото, въ Фокшански затворъ три мѣсеци.

 

 

ГЛАВА ШЕСТА.

Зрѣла общественна дѣятелность.

 

 

I.  (Пѫтьтъ на развитието : идеалистъ и общественъ дѣецъ)

 

Пѫтьтъ, който Ботевъ остава да извърви, е да прѣгърне знамето на българската емиграция въ Влашко и да умре славно като замѣстникъ на Раковски и водитель на българското бунтовничество. Стѫпилъ веднажъ на тоя пѫть, той не е вече мечтатель, не е борецъ за нуждитѣ на цѣлото човѣчество, но водитель на народа си: той е общественъ дѣецъ. Единъ общественъ дѣецъ и политически мѫжъ може въ наши дни да бѫде най-голѣмия филантропъ въ свѣта, най-голѣмъ приятель на всички народи безъ разлика, но той трѣба да прѣдставлява прѣди всичко своята срѣда, своятъ народъ. Това е законъ.

 

 

155

 

Ботевъ не прѣстава да мисли за цѣлото човѣчество, не се отказва отъ идеята си за една всеобща социална революция, която ще въдвори равенство и правда по всичката земя, но приближава се до нуждитѣ на своя народъ и онова, което той знае за другитѣ народи само по идея, тукъ изучва на дѣло.

 

Общественний дѣятель е генералъ, който прѣди да захване сражението, свива географическата карта въ джеба си и прѣглежда самъ съ своитѣ очи мѣстото на сражението. Картата му е потрѣбна за общото направление на войскитѣ, но за мѣстото тя не чини. Сѫщо и идеалитѣ: тѣ освѣтляватъ ума и му даватъ широкъ хоризонтъ, крѣпятъ духътъ съ прѣдвидливость и съ надѣжди, но безъ дѣятелность въ срѣдата на самото общество, тѣ го правятъ неспособенъ нито къмъ най-малката крачка напрѣдъ. Онова, което на идеалистътъ се види дрѣбнаво и незначително, въ общественната дѣятелность добива рѣшающъ гласъ, защото, за момента, една най-малка грѣшка може всѣкога да погуби най-великото дѣло. Така сѫ възниквали почти всички познати трагедии въ човѣшки животъ. Общественний дѣецъ обича подробноститѣ и дрѣболиитѣ наравно съ всички идеали, привиква окото си да наблюдава

 

 

156

 

общественнитѣ условия, посрѣдъ които той дѣйствува, и разширява така ума си и дава сила на своя духъ. Като заяква всестранно и въ маловажното, и въ идеалитѣ, общественний дѣецъ напомва дѫба, който, колкото старѣе, сочнитѣ му пършлени затвърдяватъ и прѣвръщатъ крѣхкитѣ клони въ дърво, способно да се бори съ вѣковнитѣ бури. Онова, което немогѫтъ да дадѫтъ уединенитѣ занимания, и ученостьта, и иношескитѣ мечти, допълня го общественната дѣятелность: безъ зрѣла общественна борба нѣма истинско развитие, нѣма характеръ.

 

Ботевъ притеглюва малко по малко своитѣ досегашни дѣйствия, изучва и характера на околнитѣ св; и идва скоро до заключение, че той, съ своя буренъ и опасенъ животъ, врѣди самъ на себе си, убива своя талантъ, безъ да принесе нѣкаква полза на своя народъ, ни на своитѣ ближни. Той е безъ срѣдства, безъ занимание, безъ положение въ обществото; той не прѣдставлява съ своитѣ дѣйствия никаква позната на хората идея, никаква полезна на обществото дѣятелность: всички го смѣтатъ за изгубенъ. Ботевъ трѣба да засѣдне на едно мѣсто, да се погрижи за себе си и за своитѣ домашни, както прилича на единъ мѫжъ, да прибере безпомощнитѣ

 

 

157

 

си и малки братия и старата си майка, защото Даскалъ Ботю го нѣма вече между живитѣ. Той трѣба да се сдобие съ срѣдства за сѫществувание, защото който нѣма пари, нѣма право да мисли и да дѣйствува, той не е сила. Всичко това е гласътъ на живота — гласъ, който расте въ него отъ день на день все по-силно. Лесингъ бѣше казалъ: като чукватъ трийсетьтѣ години, врѣме е човѣкъ да помисли и за джеба си.

 

При това борбата е кипѣла отъ всички страни, и народъть е искалъ за жертва въ тая борба и умътъ, и мишцитѣ на всѣкой свой синъ. Нима Ботевъ можеше да остане съ затворени очи? Той трѣба да напрѣгне всичкитѣ си душевни сили и да подкрѣпи борбата. Ботевъ, като по-високъ умъ, като такъвъ, който чувствува силата въ себе си, трѣба да опрѣдѣли своя противникъ, да прѣтегли силитѣ му и да му обяви открита война, за да почувствува и той, че има новъ и по силенъ врагъ насрѣща си. Кои сѫ авторитетитѣ, която той ще събаря? Дали само съ Султана има да се бори българскиятъ народъ? Има ли основание да се обяви война и на чорбаджийството и черковата? Ето тия сѫ въпроситѣ, на които той трѣба да отговори. Тѣ сѫ зачеквани отъ прѣдшественницитѣ

 

 

158

 

му Раковски и Каравеловъ, но Ботевъ трѣба да упражни върху тѣхъ своята собственна критика, да даде по-голѣмъ блѣсакъ на бунтовническата идея, и да поведе борбата съ още по-голѣма сила.

 

Едно особенно обстоятелство помогва на Ботева да застане по-скоро на чело на емиграцията и да стане сѫщински общественъ дѣецъ: Каравеловъ, замѣстника на Раковски въ революционната идея, отстѫпя внезапно, уморенъ отъ борбата, и мѣстото му остава праздно. Ботевъ, виканъ отъ самото дѣло, което е длъженъ да подкрѣпи, и послушенъ на вѫтрѣшния гласъ, който му диктува дѣятелность, заема мѣстото на Каравелова. Но тъй като послѣдний спорѣдъ своето душевно настроение, захваща мирна книжевна дѣятелность и парализира съ своето влияние емиграцията, Ботевъ се спрѣчква съ него, и двамата велики дѣятели си обявяватъ непримирима война. Свадата между Каравелова и Ботева съсрѣдоточава въ себе си всичко онова, що характеризира душевното състояние на Ботева прѣзъ послѣдний перводъ на развитието му, затова и ние ще се спремъ по напространно върху тая свада, още повече че тя не е никакъ изучвана, a сѫщо и криво е тълкувана.

 

 

159

 

 

II.  (Свадата съ Каравелова)

 

Едничкиятъ биографъ на Ботева, Захарий Стояновъ, печата въ своя „Биографически опитъ“ и нѣколко писма, идящи тъкмо отъ онова врѣме, когато се пада и свадата съ Каравелова. Тия писма достатъчно обясняватъ причинитѣ на възникналата вражда между двамата велики съврѣменници, но биографътъ не ги е достатъчно изучилъ. Захарий Стояновъ яко не обичаше да се взира въ исторически документи ; сѫщо такова мнѣние изказва за него и Стоянъ Заимовъ, критикътъ на биографическия му опитъ. Захарий Стояновъ и Стоянъ Заимовъ сѫ единственни источници за всичко, що се отнася до живота на Ботева.

 

Захарий Стояновъ опрѣдѣля причинитѣ на скарваньето въ петь точки.

 

·       Първо, че Каравеловъ недопустналъ да се печата в. „Знаме“ (редактиранъ тогава отъ Ботева) безплатно въ печатницата му, за която тоя доказвалъ, че е народна, че принадлежи на Центр. Револ. Комитетъ и слѣдователно „Знаме“, като замѣня „Независимость“ и е органъ на помѣнатия комитетъ, трѣбва да се печата безъ пари, — което Каравеловъ отказвалъ;

·       второ, че Каравеловъ, като се оттеглилъ отъ политическото поле,

 

 

160

 

трѣбвало да прѣдаде цѣлата кореспонденция, печатътъ, тефтеритѣ и суммитѣ, останали въ него отъ Центр. Комитетъ и други още принадлежности ;

·       третйо, че Ботевъ и още нѣкои негови другари отъ младитѣ ненавиждали Каравелова, че той оставилъ дѣлото и се ограничилъ само съ литература, да печели пари и да рахатува;

·       четвърто, че имало мнозина, които подклаждали огъня между двамата дѣятели, между които билъ и братътъ на Ботева, Стефанъ. Биографътъ не открива въ що състояло това подклажданье, но расправя, по своя маниеръ, за единъ пакетъ тютюнъ, който единъ день Стефанъ купилъ на брата си ; това станало за да го обидятъ, че макаръ и да е „писатель,“ нѣма съ какво да си купи тютюнъ и че Каравеловъ е виновенъ за бѣднотата му.

·       И пето, най-послѣ, че жестокиятъ емиграционенъ животъ каралъ и двѣтѣ страни да бѫдатъ раздразнителни и неумолими до апогея.

 

 

Послѣдията точка е твърдѣ характерна. Но ако тя е вѣрна, въ което ние не се съмнѣваме, то и Каравеловъ, и Ботевъ ще бѫдатъ по нѣщо помогнали за да раздухатъ огъня на враждата. Сетнѣ, Каравеловъ отговарялъ, че печатътъ и кореспонденцията на комитета той приелъ отъ едно народно събрание, a не отъ Ивана и Драгана,

 

 

161

 

слѣдователно, той може да ги прѣдаде пакъ на едно подобно събрание: въ тоя случай той несъмненно е ималъ право, a Ботевъ билъ кривъ.

 

Захарий Стояновъ не намира криви въ нищо, ни Каравелова, ни Ботева, освѣнъ само дѣто сѫ били „неумолими до апогея;“ сѫщо той ни не обяснява, защо отъ начало самъ Каравеловъ прѣдложилъ на Ботева да поеме „Независимость“ и му отстѫпилъ печатницата си, a слѣдъ два мѣсеца, когато самъ захваналъ да пише „Знаме,“ отказалъ да му печати вѣстника безъ пари.

 

Впрочемъ той опрѣдѣля своята гледна точка по цѣлия въпросъ твърдѣ ясно.

 

„Не оставаха живи, казва той, нито Ботевъ, нито Каравеловъ, за да разяснѫтъ сами причината на своята вражда, но ония, които сѫ участвували къмъ едната или другата страна, живѣятъ и до днесъ. На Ст. Стамбулова му е неприятно даже да споменува за тая вражда противъ Любена, съ когото той отпослѣ се сдобри и му бѣше приятель до животъ; a братътъ на Ботева, Стефанъ Ботевъ, се признава чистосърдечно, че направилъ нѣкакви си интриги прѣдъ брата си, съ цѣль да го отдѣли отъ Каравелова, за когото мислилъ, че страшно го експлоатира, че той е причината,

 

 

162

 

за гдѣто братъ му ходи като просякъ и не може да свърже двѣ на едно. Стефанъ гледалъ на въпроса отъ комерческа точка зрѣние. Послѣ видѣлъ, че се лъже, когато и самъ захваналъ да гладува около му.“ [1]

 

 

Колкото за Заимова, който на врѣмето билъ тоже заедно съ Ботева съучастникъ въ борбата противъ Каравелова, Захарий Стояновъ не забравилъ да сондира и него върху въпроса, и казва, по свойственния нему легкъ манйеръ, че Заимовъ нарѣкълъ всичко онова, що се е говорило и вършило тогава противъ Каравелова, „глупости“.

 

Захарий Стояновъ обладава отличенъ талантъ да характеризира съ една дума, и често твърдѣ сполучливо, всичко видѣно и чуто; въ дадения случай той дава едно отлично резюме на мнѣнието на Заимова по въпроса, резюме, което ние заемаме отъ критиката му. Но тамъ «глупоститѣ» Заимовъ ни ги разяснява чрѣзъ нѣкои факти, а тия факти освѣнъ дѣто не сѫ онова, което четемъ въ „Биографическия опитъ“ на Захария Стояновъ, но даже въ тѣхъ има нѣща, съ които не трѣба да се съгласяваме, ако скѫпимъ висотата на Ботева характеръ.

 

Заимовъ потвърдява всичкитѣ петь точки на Захария Стояновъ като вѣрни,

 

 

1. Биогр., стр. 221.

 

 

163

 

но добавя още нѣкои свѣдѣния, като съ това се старае да разясни скрититѣ причини на умразата между двамата дѣятели. Това той прави прѣдъ видъ на обстоятелството, че самъ Захарий Стояновъ по тоя пунктъ признава своитѣ изслѣдвания за непълни, като казва: „Съжаляваме, за гдѣто не знаемъ изтънко въ що е билъ Ботевъ обиденъ отъ Каравелова“. Тая обида изглежда скрита за Захария Стояновъ до толкова, щото той е убѣденъ, че никой въ свѣта не е въ състояние да я открие. „Въ сѫщность, утѣшава се той, едва ли е знаялъ за обидата други освѣнъ двамата нѣкогашни бивши другари и сподвижници“.

 

A Заимовъ знае тая обида и казва, че Ботевъ е „узурпиралъ“ мѣстото на Каравелова и станалъ „самозванъ прѣдсѣдатель на приврѣменното Българско Революционерно Правителство;“ за насилственното прѣдавание и приеманье на дѣлата, прѣдъ Каравелова се испратилъ Стефанъ Стамболовъ, и по тоя случай Каравеловъ изговорилъ докачителни епитети, които падали върху Ботева. Самото „узурпиранье“ Заимовъ схваща като плодъ на честолюбието на Ботева, който искалъ да завземе водителското мѣсто на Каравелова и затова сипелъ върху му цѣлъ рѣдъ неоснователни подозрѣния и „глупости,“ — че Каравеловъ

 

 

164

 

злоупотрѣбилъ пари, измѣнилъ на идеята и пр. Заимовъ мисли още, че поетътъ-революционеръ се билъ вече много промѣнилъ по онова врѣме ; че въ послѣдния периодъ на неговата дѣятелность, който периодъ захваща туку прѣдъ свадата съ Каравелова, въ Ботева станало едно „психическо прѣчупвание,“ и той отишълъ твърдѣ далечъ въ грубия животъ, станалъ практиченъ и даже казвалъ „сиромашията е прѣстѫпление:“ не билъ напрѣжниятъ идеаленъ Ботевъ, „обърналъ сега наопаки листътъ.“ Ето това сѫ причинитѣ за свадата споредъ Заимова, това сѫ „глупоститѣ.“ Но дали Заимовъ дѣйствително притежава документи, които да доказватъ, какъ Ботевъ е училъ нѣкога, че сиромашията е прѣстѫпление? Заимовъ зема тѣзи думи отъ едно писмо на Ботева, но ги разбира криво; и върху кривото тълкувание на рѣченитѣ думи той базира своето убѣждение, че въ Ботева е станало голѣмо „психическо прѣчупвание“, и че Ботевъ въ послѣдний периодъ на своята дѣятелность е „обърналъ наопаки листътъ“ [1]. Ние ще се спрѣмъ върху това писмо и върху думитѣ на Ботева, но по-кѫсно.

 

Ние не пишемъ, разбира се, нито история,

 

 

1. В. Мин. Сборникъ, т. I, стр. 230.

 

 

165

 

нито биография, и неможемъ да се занимаваме съ всичкитѣ перипетии на свадата между Ботева и Л. Каравелова. Но за насъ е важно да знаемъ душевното състояние на Ботева прѣзъ всички епохи на живота му, за да можемъ правилно да цѣнимъ негова характеръ отъ всѣка страна. Сѫщинскитѣ причиви за обидата и враждата съ Каравелова трѣба да се коренятъ дълбоко въ ония душевни процеси, които сѫ се вършили по онова врѣме въ душата на Ботева. Ботевъ е мощна, импулсивна натура, и никакъвъ външенъ натискъ, никакви практически и парични съображения не сѫ биле въ сила да го поведатъ къмъ най-малката стѫпка, ако тая стѫпка не се е диктувала и отъ вѫтрѣшна понуда, отъ нѣкой душевенъ импулсъ. Обаятелния образъ на поета-воевода е запечатанъ въ въображението на всѣкиго, който е чувалъ веднѫжъ името Ботевъ, съ най-рельефни краски: ние го знаемъ великъ въ всѣко мъгновение на негова кратъкъ, но пъленъ съ бури и велики събития животъ, и вѣрваме, че никой не би приелъ на радо сърдце „психическото прѣчупвание“ на Заимова за истина. Привсе това голѣма честь прави на писателското перо на Заимова тоя похватъ, дѣто той се опитва да базира свадата между двамата

 

 

166

 

дѣятели върху промѣната, която по онова врѣме се извършила въ душата на Ботева. Промѣна, разбира се, има y Ботева прѣзъ послѣдния преводъ на неговата политическа дѣятелность, но тя неможе да бѫде отъ такова естество, както подразбира Стоянъ Заимовъ.

 

Единъ кратъкъ обзоръ на положението, въ което се е намиралъ по онова врѣме Ботевъ, и на тежкитѣ незгоди, на които той е билъ изложенъ, ще докаже, че Ботевъ е билъ принуденъ да захване вече другъ начинъ на живота, че инакъ му е прѣдлежало да се изложи на окончателно опропастявание — да изгние въ влашкитѣ тъмници. Вазовъ, който е билъ тоже емигрантъ и отъ близо познава тежкия животъ на борцитѣ въ Влашко, казва въ „Немили недраги“, не безъ тѫжно чувство, че сѫдбата била захвърлила по онова врѣме българскитѣ синове „въ попрището на нужднитѣ, нещастията и борбитѣ съ прѣдразсѫдъци и съ студенината на обществото, дѣто и най-укрѣпналитѣ рѣдко устоявали и често падали уморени“. Паданьето било, спорѣдъ думитѣ на поета, жестоко — „въ кальта“. Интересно е, разбира се, да се знае, дали и великиятъ Ботевъ е падналъ, както може да се каже, че Заимовъ почти вѣрва, — или е въстържествувалъ.

 

 

167

 

Великитѣ хора не трѣбва да знаемъ само въ минутитѣ на тържеството и славата, но и въ прѣмеждията, прѣдъ зиналата пропасть. Тогава тѣ напомватъ гордия вѣковемъ дѫбъ, който, обхванатъ отъ бурята, прѣвива се мѫчително, тръпне отъ основитѣ си и фучи, готовъ да рухне съ страшна сила и да се повали на земята, но се исправя изведнѫжъ още по-величавъ, защото е побѣдилъ.

 

Ний видѣхме, че до 1873 и въ началото на 1874 г., когато Ботевъ се прѣнася за послѣденъ пѫть въ Букурещъ, пада най-тъмниятъ периодъ на живота му. Два пѫти една само случайность го спасява, да не влѣзе и той, заедно съ своитѣ другари, по на десетина години въ влашката тузла. Но пакъ попада въ Фокшанския затворъ, и полицията е на пѫть да открие дѣлата му, които ще го осѫдятъ окончателно. Приятелитѣ му го смѣтатъ за изгубенъ. Но, по щастие, тѣ се окопитватъ и го спасяватъ; какъ е станало това спасявание, не опрѣдѣлятъ съ ясность ни Захарий Стояновъ, ни Заимовъ. Ботевъ е припрѣнъ до стѣната; трѣба да живѣе другояче, инакъ — нѣма исходъ. Той напуща Браила и Галацъ, кѫдѣто е придобилъ лоша слава, оттегля се въ Букурещъ и — ще не-ще — приема да тегли „хумотътъ" на Каравелова.

 

 

168

 

Сътрудничествува на в. „Независимость,“ който редактира Каравеловъ, коригира всичко, що е за печатание, прѣглежда писма, дописки и пр. до вѣстника, приготовлява даже и прѣводи и ги печати, и за всичко туй Каравеловъ му дава право да дѣли оскѫдния неговъ залъкъ и да спи заедно съ работницитѣ на таванътъ на печатницата му. „Хумотътъ“, разбира се, е билъ великъ, и тая честь се правила на Ботева, защото, по всички свидѣтелства, Каравеловъ никакъ не се е въсхищавалъ отъ неговитѣ авантюри. Ботевъ се е чувствувалъ даже до нѣкѫдѣ и като натрапенъ; но примирилъ се, нѣмало кѫдѣ да шава. По-кѫсно той пише:

 

„Само единъ хумотъ съмъ можалъ да носа, и то е хумотътъ на Каравелова.“

 

Слѣдъ първата крачка слѣдва друга. Ботевъ не само се застоява на едно мѣсто и заработва мирно, било за собственна прѣхрана, било за народа — нѣщо, което по-рано не прави, но Каравеловъ му повлиява и да се откаже отъ своитѣ мечти и, намѣсто общечовѣшки революционеръ, какъвто бѣше попрѣди, да стане сега български бунтовникъ. Той пише съ дата 12-й Априлий 1875 год.,

 

„Русскитѣ социалисти въ Лондовъ и Цюрихъ ме викатъ да отида при тѣхъ, или да имъ стана комисионеръ. Тѣ искатъ да влѣзатъ въ сношение съ нашитѣ революционери.

 

 

169

 

Прѣдлагатъ ми да се мѣнинъ съ пропагандисти, съ паспорти и др.“

 

„Мы готовы помочь вамъ и нравственно и физически, т. е. и словомъ и мышцами," ми пише единъ мой вѣхтъ съученикъ Судиловски. Азъ му отговорихъ, че се наемамъ да имъ бѫдѫ комисионерит на книгитѣ, a за повече ще да чакамъ да рѣши събранието.“

 

 

Ботевъ се не спира и на това. Той става учитель въ Букурещъ, заема положение въ обществото и приближава се въобще къмъ живота. Скоро се и оженва, което е било, разумѣва се, една рѣшителна крачка, макаръ самъ Ботевъ и да не иска да я признае. Той пише на единъ приятель:

 

„Безпаричието ще ме принуди да се ожена, за да можа да работа, но недѣй мисли, че моята шия влиза въ хумотътъ.“

 

Привсе това, тоя хумотъ ще да му е подѣйствувалъ, макаръ и сладко, защото Ботевъ не желае вече да се повръща къмъ напрѣжнитѣ си авантюри; той вече отвикналъ отъ работата и глада около „Независимость“ и, слѣдъ отдръпванието на Каравелова, като го викатъ нуждитѣ, самъ той да стане редакторъ на политически вѣстникъ и да поведе знамето на българската емиграция, Ботевъ е въ недоумѣние и пише на приятеля си Драсовъ :

 

„Питашъ ме, рѣшилъ ли съмъ да зема изданието на в. „Независимость“ — или се боя.

 

 

170

 

Какво да ти кажа? И азъ се, байновата, боя, защото е неприятно нещо да спи човѣкъ по воденицитѣ и да мисли, че това прави за отечеството си. Азъ съмъ испитвалъ тая неприятность едно врѣме. Самоволната сиромашия уби и талантътъ ми, и животътъ ми и родителитѣ ми. А какво полза азъ принесохъ на отечеството cи? — никаква.“

 

 

Но Ботевъ не се отказва отъ идеалитѣ си, a e само по-умѣренъ и по-зрѣлъ; той се бои отъ лишенията и мизерията, защото познава вече живота по-добрѣ. На сѫщото мѣсто казва не безъ горчевина:

 

„останешъ ли безъ парче хлѣбъ, то ти си слуга, a станешъ ли слуга, то ти си робъ и тебе се не дава да работишъ нищо човѣшко, нищо самостоятелно. Ти трѣбва даже нищо да не знаешъ. Това съмъ азъ испитвалъ и за това се боя да оставя училището и да поема вѣсникътъ.“

 

И пакъ добавя :

 

„Но между думитѣ боя се и не щѫ има голѣма разлика.“

 

Ботевъ поема да издава политически вѣстникъ и съ туй фактически стѫпва въ новата и послѣдня епоха отъ своята дѣятелность.

 

 

III.

 

Да хвърлимъ сега единъ погледъ и върху самата крамола, която граничи съ оня

 

 

171

 

моментъ, когато Ботевъ заема мѣстото на Каравелова; Ботевъ захваща свой политически органъ „Знаме“ и замѣстя съ него „Независимость.“ Съ това той става и водитель на емиграцията.

 

При по-близко разглеждание, става явно, че раздорътъ на двамата дѣятели е принципияленъ, a не плодъ на раздразнителность и случайна лична обида, както казватъ Заимовъ и З. Стояновъ ; раздразнителностьта сетнѣ испъква на пръвъ планъ, когато борбата между двамата съперници добива опрѣдѣлена форма. Каравеловъ се отдръпва отъ политическа дѣятелность, собственно се отказва отъ проповѣдвание на революция чрѣзъ „Независимость,“ защото, слѣдъ смъртьта на Левски, Димитръ Общи, Ангелъ Кѫнчевъ и др., той изгубва надѣжда въ успѣха на дѣлото, което е дало толкова жертви, a полза не принесло никаква. Но все още не мисли, че млади хора не трѣба да го поематъ, за да го поведатъ по-нататъкъ; даже той самъ поканва Ботева да поеме „Независимость“ и му прѣдлага печатницата св. Обаче слѣдъ два мѣсеца, Каравеловъ, комуто бездѣйствието ще да е било толкова мѫчително, колкото и пагубно, поради материална оскѫдность, захваща издаванието в. „Знание,“ вѣстникъ за наука и книжнина, който повече е

 

 

172

 

съотвѣтствувалъ на онова душевно настроение, което го било обхванало. Явно е, че съ това емиграцията се дѣляла на два лагера, a на това дѣление не сѫ могли да се радватъ ни еднитѣ, ни другитѣ; особенно сѫ негодували приятелитѣ на револиционната идея, защото постѫпката на Каравелова е ослабвала въ голѣма степень надѣждитѣ имъ. Но на стълкновението и на бѫдѫщето негово развитие трѣбало да има сѫщественно влияние и обстоятелството, че Каравеловъ билъ досегашниятъ титуляренъ прѣдсѣдатель на революционния комитетъ и трѣбало да се откаже отъ своето звание още отъ самото начало на раздѣлението на емиграцията. A тъй като водитель на противния лагеръ билъ Ботевъ, то борбата естественно се съсрѣдоточила между двамата, още повече, че възгледитѣ на Ботева по отношение всѣка книжевна дѣятелность сѫ биле отявлено противни и крайни. Като Браилски делегатъ въ засѣданието на „Периодическото Списание,“ Ботевъ казалъ въ лицето на събранитѣ книжевници:

 

„Българскиятъ народъ нѣма нужда отъ журнали и вѣстници, a отъ бунтовници; по-напрѣдъ му дайте свобода на този народъ, че тогава му расправяйте, дѣ трѣба да пише ъ, ь и ы-то.“

 

 

И по отношение къмъ Любевъ Каравелова съ неговото „Знание“

 

 

173

 

той е на сѫщото мнѣние.

 

„Редакторътъ на „Знание“ е Каравеловъ, пише той на Драсова. Тая работа ще да отнеме много сили, много надѣжди и ще отвлѣче донѣйдѣ вниманието на емиграцията. Но нѣма какво да се прави. „Сиромашията е прѣстѫпление.“

 

 

Послѣднитѣ думи — тѣ сѫ именно ония, които вече споменахме веднажъ, че Заимовъ е криво растълкувалъ, и върху които той базира голѣмото „психическо прѣчупвание,“ станало прѣзъ тоя периодъ y Ботева. Но не е ли явно, че въ това писмо тѣзи думи се отнасятъ до Каравелова, че тѣ изказвагь яда на Ботева и характеризиратъ противника му съ низката чърта, какъ той — Каравеловъ — учи, че сиромашията е прѣстѫпление ? Кадѣ е тукъ самопризнанието на Ботева? Кадѣ е „психическото прѣчупвание?“ Грѣшката е явна.

 

Ботевъ не иска и не може да дѣли мирна литературна дѣятелность отъ мисъльта за убогатявание, и на такава дѣятелность гледа, както вече видѣхме, като на нѣщо крайно безполезно.

 

„Отъ ония, на които девизътъ е „азбуката“ т. е. по-вѣрно парата, пише той на 16 Мартъ на Драсова, не може да се очаква нищо.“

 

И веднага обърща да говори за Каравелова:

 

„На лѣтошното събрание, на което бѣше и ти, помнишъ ли, че

 

 

174

 

азъ прѣдложихъ да се викатъ нѣкои и други отъ тукашнитѣ младежи, но Каравеловъ възстана противъ това и нарѣче тия момци кюлханета, затова, защото тѣ му биле потрѣбни за да състави съ тѣхъ своето „Дружество за распространение полезни знания“ и да ги убѣди, че на българския народъ не трѣбва вече свобода, защото неговиятъ прѣдводитель е вече богатъ човѣкъ.“

 

 

Тия думи едва ли се нуждаятъ отъ какво и да е обяснение.

 

Стефавъ Стамболовъ се явилъ прѣдъ Каравелова да иска смѣткитѣ и кореспонденцията на революционния комитетъ, a послѣдниятъ отказалъ; разбира се, това е ожесточило още повече и двѣтѣ страни. Каравеловъ е искалъ да почака едно общо събрание, за да се откаже и отдръпне по-достолепно отъ водителството, a сѫщо, може бви за да се опита да поведе дѣлата досущъ по новъ миренъ пѫть, и пакъ самъ, което никакъ не е за невѣрвание.

 

Обаче узурпаторство, както иска да каже Заимовъ, не може да има въ постѫпката на Стефана Стамболова, защото послѣдниятъ не се явява прѣдъ Каравелова като пратенникъ на Ботева, но като самовластенъ и при това въ пълно право да иска смѣтка за всичко; това не отрича и самъ Заимовъ. [1]

 

 

1. Сборникъ, т. I. стр. 234.

 

 

175

 

Защото, както казва Заимовъ, „Стамболовъ билъ прѣдставитель на всичкитѣ съзаклетнически комитети въ Българско прѣдъ комитетитѣ въ Влашко и заемалъ мѣстото на Левски.“ Ботевъ нѣмалъ нужда въ сѫщность да узурпирва прѣдсѣдателството на комитета, тъй като той е билъ фактически водитель на емиграцията, още когато самъ Каравеловъ е редактиралъ „Независимость;“ по онова врѣме Ботевъ е билъ членъ на революционния комитетъ, a по сетнѣ е замѣствалъ Пантелеева и билъ другарь на Каравелова; той е билъ въ течение на комитетската кореспонденция съ частнитѣ рев. комитети по Влашко и Българско и намѣстѣ е самъ кореспондиралъ. Това доказватъ цѣлъ редъ факти. „Независимость“ спира на 22-й Октомирий 1874, a още съ дата 22-й Септемврий с. г. Ботевъ пише на Драсова:

 

„Когато замина отъ тука К. Цанковъ (избраниятъ), то му дадохъ билети, да даде въ Браила, въ Галацъ и въ Болградъ, и му наумихъ рѣшението на събранието — да се събере едно количество отъ 20 лири и да се испроводи на отсрѣщнитѣ да си завършатъ работата... На Панайотъ още не съмъ писалъ нищо. Отъ всичкитѣ Ч. P. К. (частни рев. комитети) само Слатина се показа малко по-дѣятелна. Колкото за Гюргево, сега чакаме да видимъ какво яйце ще снесѫтъ.“

 

 

176

 

Сѫщо и прѣзъ Мартъ 1875 г. пише:

 

„На първи Мартъ събранието не стана. Азъ попитахъ Каравелова, да распратя ли писма за свиквание, но той не ми позволи. Писахъ само въ Зимничъ, защото Юрдановъ ме попита чрѣзъ депеша да дойде или не.“

 

 

И не само че Ботевъ е въ течение на дѣлата комитетска кореспонденция и я води, но тича и прѣдъ правителството за всички дѣла на комитета и емигрантитѣ ; въ това отношение Ботевъ е билъ далечъ по-импозантенъ, отъ колкото Каравеловъ, който стои назадъ и не се явява прѣдъ никого. За това говори историята съ единъ ящикъ патрони, която история се протака прѣзъ цѣлата зима, 1874—1875 г. и за която Ботевъ е могьлъ да влѣзе въ затворъ, макаръ че виновенъ за нея билъ самъ Каравеловъ.

 

Ако се земе въ съображение онова туку-що цитирано писмо, въ което се говори за събранието на първи Мартъ, когато Ботевъ работи въ съгласие съ Каравелова, и още, че на 16 Мартъ той вече пише:

 

„Струната между мене и Каравелова се скѫса вече окончателно,“

 

то врѣмето за явно стълкновение трѣба да се тури въ тия петнайсеть дни между 1-й и 16-й Мартъ; Стамболовъ не билъ по това врѣме въ Букурещъ. Но въ сѫщото писмо е казано още:

 

 

177

 

„Стамболовъ позна Каравелова, a азъ съмъ отдѣленъ вече отъ него.“

 

Знае се, че Стамболовъ е билъ въ Букурещъ за послѣденъ пѫть прѣди тоя срокъ само прѣзъ Януарий. A и отъ това врѣме, именно съ дата 20-й Януарий, сѫ казани думитѣ „Сиромашията е прѣстѫпление“ по адреса на Каравелова и „Знание,“ който вѣстникъ е датувалъ тогава едвамъ отъ петь дни. Прѣдмѣтътъ за дѣление и за вражда е билъ значи на лице още тогава, когато не е имало лична обида, a сетнѣ е дошло и личното спрѣчквание. На 16-й Мартъ Ботевъ пише още:

 

„Драсовъ! Азъ съмъ обиденъ злѣ отъ Каравелова и азъ нѣма да му простя нито една отъ неговитѣ политически подлости.“

 

Спрѣчкванието ще да е било навѣрно по печата на „Знаме“ въ печатницата на Каравелова, което потвърждаватъ, както видѣхме, и Захарий Стояновъ и Заимовъ. Двамата дѣятели ще да сѫ си наговорили остри думи, защото пакъ въ сѫщото писмо, което захваща знаменателно съ думитѣ : „Разговорътъ ми е скърбенъ и неприятенъ,“ Ботевъ, като казва, че е скѫсалъ съ Каравелова, добавя и причинитѣ:

 

„Затова, казва той, защото азъ го имахъ като братъ по дѣла и по помишления, той и хората му щѣха да ме испратятъ тия дни въ влашкитѣ рудници за соль, но не успѣха.“

 

Захарий Стояновъ обяснява, че

 

 

178

 

не можалъ да узнае по какъвъ поводъ и съ какви срѣдства е щѣлъ Л. Каравеловъ да напакости на Ботева прѣдъ ромѫнскитѣ власти. Заимовъ добавя, че въ врѣме на распрата Каравеловъ често е повтарялъ прѣдъ свои гости по адресъ на Ботева:

 

„азъ тозъ вагабонтинъ отъ милость го прибрахъ отъ букурешкитѣ улици, скрихъ го на таванътъ въ печатницата си отъ прѣслѣдванието на полицията.“

 

A жената на Каравелова допълняла :

 

„Голъ, босъ, гладенъ, обръснатъ пристигна отъ фокшанския затворъ и се скри на тавана на печатницата; полицията не е забравила още неговитѣ вагабонтлуци; азъ ще съобща на полицията, че беглецътъ отъ фокшанския затворъ се расхожда свободно изъ букурешкитѣ улици.“

 

— „Това тѣ всѣкиму внушаваха,“ казва Заимовъ, „който имаше достѫпъ до Каравелова и до Ботева — внушавахѫ го, види се, съ цѣль да накаратъ Ботева да млъкне и прѣкрати прѣслѣдванията си противъ Каравелова.“ Ако при самото лично спрѣчквание Каравеловъ бѫде казалъ въ лицето Ботеву нѣщо подобно, което, разбира се, може всѣкога да се прѣдположи, то послѣдниятъ го пише вече на приятеля си като извършено: „щѣха да ме испроводятъ въ влашкитѣ рудници, но не успѣха.“ — Такива прѣувеличения не сѫ за невѣрвание

 

 

179

 

y Ботева, който се е възбуждалъ до самозабрава, a и подобни примѣри не липсувать, както ще видимъ по-натагькъ.

 

 

ГЛАВА СЕДМА

Зрѣла общественна дѣятелность.

 

(Продължение.)

 

I.  (Тъмни страни на Ботева въ свадата)

 

Като се изре човѣкъ въ тая възникнала вражда между двамата велики съврѣменници, и като види, какъ лесно се забравятъ принципитѣ, какъ личнитѣ страсти, самолюбието и раздразнителностьта се по вдигатъ като разбунено море, за да задаватъ свѣтлика на духа, a такъвъ мощенъ умъ като Ботева, се бори между тия вълни като удавеникъ, — като се изре човѣкъ въ всичко това, идва до заключение, че нѣма нѣщо по-долно, нѣщо, което като зловрѣдната рѫжда да разяда коренитѣ на ума и волята така, лакто личната борба. Въ всичкото си раздражение Ботевъ все още не забравя да говори за начала, идеали и характеръ, но всѣкой чувствува, че той е въ мрѣжитѣ на една дребнава борба, и че въ тая борба личностьта прѣобладава надъ идеалитѣ:

 

„Азъ желая да отворя съ него (Каравелова) полемика за начала, за

 

 

180

 

характеръ и за политическа дѣятелность“ [1].

 

„Азъ ще да си прѣмѣря и името, и характерътъ, и честностьта си съ неговата“ [2].

 

Но доколко го занимаватъ началата и дѣятелностьта се види и отъ туй, че той подучва Бенковски да убие Каравелова. Заимовъ употрѣбилъ „всичкото си искуство“ да разубѣди Бенковски отъ туй партизанско и нечестно убийство....

 

И колко се е забравилъ Ботевъ! Както всѣкой, който е въ разгара на една лична борба, той подозира въ най-унизителни постѫпки и намѣрения противника си и, безъ да го чувствува самъ, онова, що е било днесъ само подозрѣние, прѣдава го утрѣ на цѣлия свѣтъ за свършена истина, като че ли никога истината не е имала цѣна за душата му. На Драсова той пише съ дата 28 Юний 1875 г.:

 

„Ами ти не можа ли да се научишъ, кой е просилъ пари отъ сръбското правителство въ името на редакцията на «Знаме»? Азъ нѣмамъ никакъвъ хаберъ. A тува трѣба да има нѣкаква комедия. Попитай г. Панайота.“

 

Слѣдъ два дни той вече знае кой е искалъ паритѣ и колко сѫ биле тѣ: това билъ Каравеловъ! Неговото писмо, съ което той питаше Драсова, отишло за два дни въ Лайпцигъ,

 

 

1. Биогр. стр. 226.        2. Ibid, стр. 235.

 

 

181

 

отъ тука Драсовъ попиталъ Панайота въ Бѣлградъ, Панайотъ попиталъ сърбското правителство и обажда точно на Ботева, че Каравеловъ е неизвѣстниятъ човѣкъ! Въ два дни! A може би и нѣкой нисъкъ интригантъ, неприятель и на двамата враждующи, му е пришепналъ това на ухото, a той го е приелъ за чиста истина? Озлобенитѣ лично, освѣнъ дѣто сѫ подозрителни, но сѫ и довѣрчиви до слѣпота. И какво виждаме? Ботевъ пише съ дата 28 Юний с. г. на Данаилъ Поповъ:

 

„Знаете ли, че Каравеловъ — додѣто бѣхъ y него и безъ да зная азъ — е искалъ 150 жълтици отъ сърбското правителство за редакцията на „Знаме“ ? Той прѣдвиждалъ, че азъ ще да зачеша неговитѣ патрони и искалъ да налѣе злато въ устата ми, като глътне и той, разбира, се, половината за миситликъ. Това ми пише Панайотъ“ !

 

 

Захарий Стояновъ нарочно питалъ дългомустакатия воевода, дали има извѣстие за това, a той отказалъ „категорически.“ И може ли другояче да бѫде ? Знаялъ ли е Панайотъ Хитовъ за какви сърбски наполеони сънуватъ гладнитѣ стомаси въ Букурещъ и за какво се ядѫтъ „момчетията“ помежду си? Да бѣше се повдигналъ отъ гроба даскалъ Ботю, който прѣждеврѣменно умрѣ отъ скърби за расхайтения животъ

 

 

182

 

на сина си, щѣше негли да умре отъ ново и съ още по-голѣма мѫка на сърдцето, защото синъ мy е съвършенно затисналъ въ себе си гласа на истината.

 

Една друга интрига е още по-интересва, и върху нея особенно напира и Заимовъ, защото тя засѣга лично него. Той издавалъ въ Браила вѣстникъ, въ който ратувалъ противъ Каравелова; Ботевъ му сътрудничествувалъ, но скришомъ. И за чудо, Заимовъ открива сега въ „Биографическия опитъ“ слѣдующето писмо на Ботева до Данаилъ Поповъ:

 

„Онова теле (Заимовъ) изъ Браила е безумно. Азъ му натъркахъ носътъ въ едно писмо и вѣрвамъ че ще да си налѣгне дрипитѣ, т. е. ще да остави на страна пачаврата си. Той е слѣпъ поклонникъ, но именно за това го и прѣзирамъ. Не обръщайте внимание на бълвочитѣ му!“

 

Какво натърквание на носътъ, какво писмо писано до Заимова ще да е било то, когато Ботевъ му е тайно сътрудничалъ! Той кади тамянъ на Дан. Поповъ за да го спечели; осѫжда Заимова, a самъ напада въ сѫщото писмо Каравелова. Не безъ негодование бѣлѣжи Заимовъ:

 

„Отъ този документъ ний лично се убѣдихме, че Ботевъ е употрѣбявалъ сѫщитѣ срѣдства да печели привърженци, каквито и Любенъ употрѣбявалъ, слѣдъ расцѣплението

 

 

183

 

на централния комитетъ. Каравеловъ насѫскваше Ботева да псува въ „Будилникъ“ членоветѣ на „Добродѣтелната Дружина“ и Букурешкитѣ нотабили, a тѣхъ лично увѣряваше, че той нѣма пръстъ въ тѣзи псувни, като ги съвѣтваше да не обръщатъ внимание върху мръснитѣ уста на „браилския вагабонтинъ“; a сѫщо така и Ботевъ се отказва отъ псувнитѣ противъ Каравелова, които пускаше прѣзъ пачаврата на Заимова. До колкото помнимъ, въ тази „пачавра“ за Каравелова имаше нѣколко антрефилета, пратени лично отъ Ботева до редакцията на „пачаврата,“ и двѣ „сатири“ въ стихотворна рѣчь, пратена отъ Стамболова. Тѣзи псувни „пачаврата“ ги напечатила, защото авторитѣ имъ, въ писмата си до Заимова обяснявали, защо не сѫ ги помѣстили въ колонитѣ на в. „Знаме“; причинитѣ на това биле, че тѣ не искали да дразнятъ дертоветѣ на Каравеловитѣ хора : Скарлатъ Стратевичъ, Данаилъ Поповъ, Атанасовъ, Райчевъ и др. И наистина, защото Ботевъ не искалъ да дразни дерта на Данаилъ Поповъ, покорилъ прѣдъ него приятеля си Заимова: какво има отъ това ! Ама „любовьта къмъ ближния,“ ами приятелството, честностьта, истината — кадѣ оставатъ тѣ? или поетътъ ги е вече затрилъ въ душата си? Колко е билъ забравилъ себе си великиятъ идеаленъ Ботевъ !

 

 

184

 

Единъ характеръ колкото и да е твърдъ и самостоятеленъ, колкото и да е възвишемъ, поставенъ посрѣдъ едно пошло общество, все ще да поеме, макаръ и безсъзнателно и макаръ само на минута, привичкитѣ на околнитѣ си.

 

Обаче за честь на Ботевъ въ всичката тая самозабрава срѣдъ една хлъзгава и тягостна борба, въ която рѣдко нѣкой не би се покварилъ, за негова честь може да се каже само едно, че тази борба е била за него необходимость въ трънливия пѫть на живота му, необходимость, диктувана толкова отъ случая, че противникъ като Каравелова се испрѣчва на пѫтя му, колкото и отъ самото бунтовническо дѣло, което трѣба да се защити отъ раскапвание. Каравеловъ е трѣбало да бѫде унищоженъ за да не се дѣли и да не отслабва емиграцията. Като идейна, тая борба не почива върху практически огледи ; сѫщо и въ водението ѝ не се забѣлѣзва щото Ботевъ да има око на материялното съсипвание на противника си; a такова благородство би било голѣма слава даже и въ наше врѣме.

 

И друга честь на Ботева въ тая борба е, че той съзнава нищожностъта ѝ, и нищожностьта на всичката оная мрѣжа отъ клюки и дребнави честолюбия, съ които се е обкрѫжилъ и, като рови съ тѫга въ тайнитѣ

 

 

185

 

на душата си, вади отъ тамъ пакъ своя всегдашенъ идеалъ, който не е умиралъ въ него.

 

„Всичко е сега принуждено, безъ въодушевление ! — пише той на приятеля си: „иде ти да плачетъ и да псувашъ ... Дѣй гиди хайдутлукъ че пакъ хайдутлукъ? Дѣ го Раковски, за да станемъ другари!“

 

 

II.  (Резултати и положението на Ботева ; Ботевъ български дѣецъ)

 

Дребнавитѣ борби даватъ дребнави резултати, макаръ и да сѫ били необходими и за обстоятелствата, и за душата. Нито освободителното дѣло приема единъ високъ размахъ, както очаква Ботевъ, като пише че борбата му съ Каравелова ще направи епоха въ „сивота на емиграцията,“ нито самъ той получава достатъчна материялна обезпеченность, за да кара по-нататъкъ съ още по-голѣма сила идеалната борба за освобождението на своя народъ. Той има, наистина, силни надѣжди; прѣзъ Априлий пише: „финансиалнитѣ извори сѫ вече намѣрени.“ Кои сѫ тия извори, е неясно, но все пакъ е ясно, че той ги свързва съ връщанието на Стамболова изъ България. Прѣзъ юния пише:

 

„Азъ земахъ вече печатницата на старитѣ за 5000 франка, платихъ 1250, a другитѣ ще да плащамъ съ полици на три пѫти за 14 мѣсеца. Тия пари земахъ отъ братовчеда си, a кусурътъ

 

 

186

 

ще да видя отъ дѣ. Това ме не плаши: Стамболовъ като дойде, ще да ти испроводиме стотина франка, за да прѣскочишъ насамъ."

 

Но надѣждитѣ сѫ останали, paзбира се, само надѣжди; Ботеву било сѫдено да се истезава срѣдъ нѣмотия и незгоди и до края на живота си, който настѫпи, както знаемъ, скоро.

 

При материялната несигурность бързо дошли грижи и неприятности, свързани съ отговорноститѣ, които Ботевъ бѣ поелъ на себе си. Обвинили го, че злоупотрѣбилъ педдесеть хиляди рубли, дадени нему ужъ отъ „Одесското славянско благотворително общество.“ Отритнали го отъ комитета. „Ботевъ испилъ горчивата чаша на най-дълбоко нравственно оскърбление, която горчива чаша той прѣди една година ичтирдиса Каравелову:“ пуста мнителность на българина!

 

 

III.  (Обща характеристика. Конспектъ на трети и послѣденъ периодъ)

 

И двамата послѣдователи на онази бурна, но велика епоха често мѣсятъ своитѣ раскази съ хуморески. Читательтъ, който е челъ „Биографическия опитъ,“ знае съ какавъ юморъ Захарий Стояновъ ни е описалъ житие-битието на Ботева. A Заимовъ расказва, когато се появилъ въ печата „Биографическия опитъ“ на Захария Стояновъ, думитѣ, съ които го

 

 

187

 

посрѣщналъ единъ старъ познайникъ, биле :

 

„То бѣше, тя втаса! ... Четохте ли обявлението на Захария Стояновъ ? Прочетете го и вижте за кого е сѣдналъ той да разказва на мирния, кроткия и земледѣлческия народъ! Наелъ се е да раскаже биографията на едного отъ онѣзъ вагабонти, които не дадоха мира нито на Султана, нито на българския народъ, за да влѣзатъ съ врѣме въ пѫтя на цивилизацията.“

 

 

Човѣкътъ, който исказалъ такава нѣжна грижа за цивилизуванието на турския султанъ и напрѣдъкътъ на българския народъ, принадлежалъ, спорѣдъ думитѣ на повѣствователя, „къмъ тѣсния кружокъ на „Периодическо Списание."

 

Ние принадлежимъ на друго поколение, и Ботевъ за насъ не е вагабонтинъ; ние не сме приятели, ни на Султана и черковницитѣ, ни на революционеритѣ и хѫшоветѣ. Ние сѫдимъ за Ботева отъ общечеловѣческа страна и затова добриятъ човѣкъ отъ „Периодическо Списание“ може да ни прости, ако сме на друго мнѣние; врѣмето е задлъжавало периодиститѣ и немирницитѣ да сѫ въ вражда едни съ други; то е задължавало всѣкой мислящъ човѣкъ да мине или на едната, или на другата страна: ние сега, въ наши дни, нѣмаме тая необходимость. „Вагабонствата“ на Ботева никакъ

 

 

188

 

не намаляватъ прѣдъ насъ висотата на душата му, защото въ историята на културата и на ума, никога не се е считало за прѣстѫпление, ако нѣкой е ималъ убѣждения, противни на убѣжденията на околнитѣ. Напротивъ, условията, въ които Ботевъ е билъ поставенъ да живѣе и да се бори, съ своята чиста, непокварена душа, тия условия сѫ тъй мизерни, щото каратъ единъ тъменъ облакъ да се навеси на нашето чело, когато ги помислимъ: още повече, че тия мизерни условия сѫ тежали сѫщо и надъ главата на цѣлия български народъ и сѫ притискали българското сърдце като съ огненни клѣщи. Тия условия, съ дребнавитѣ страсти и характери, които вирѣятъ въ тѣхъ и които ний скицирахме въ първия отдѣлъ на настоящата книга, излизатъ на лице и въ борбата на Ботева съ Каравелова. И колкото Ботевъ, и като човѣкъ, и като характеръ, и да слиза въ тая борба по-долу отъ обикновенната си висота, защото всичко, що го окрѫжава, го влачи къмъ кальта, той пакъ въстържествува въ борбата и остава вѣренъ на себе си и на високитѣ си идеали. Благодарение на тая борба, той се туря на чело на емиграцията, повдига се на оная висота, на която той трѣбаше да стои; той заяква въ себе си, и неговото „Знаме“ става прѣдтеча на Радецки.

 

 

189

 

Ботевъ дава една свѣтла страница на нашата история, както самъ е слънце въ поезията ни.

 

 

Случкитѣ, които характеризиратъ тоя периодъ отъ развитието на Ботева, сѫ слѣднитѣ.

 

1873 г. Януарий, излизание отъ Фокшанъ и послѣдно отивание въ Букурещъ.

 

1873 г. Сътрудничество при Каравеловъ и, 1 Май, издавание на „Будилникъ," хумористически вѣстникъ.

 

1873—1874 г. Учитель въ Букурешското българско училище.

 

1874 г. 22-й Октомирий, спирание на „Независимость“ и оттеглювание на Каравелова.

 

1875 г. 15 й Януарий, захващание на в. „Знаме.“

 

1875 г. 1—16-й Мартъ, свада съ Каравелова.

 

Юний, купувание на печатница.

 

Юлий, женитба.

 

Августъ, избранъ прѣдсѣдатель на Българския Централенъ Революционенъ Комитетъ.

 

1875 г. 30-й Септемирий, отставка, поради въпроса, дали да отиватъ чети прѣзъ Сърбия; Б. е противъ.

 

Въ сѫщо врѣмо вика и майка си — вдовица въ Букурещъ и, заедно съ жената и братята му, Ботевъ има да поддържа петь гърла!

 

1877 г. Прѣзъ Януарий апостолитѣ за революция основаватъ комитетъ въ Гюргево и отритватъ Ботева по подозрѣние, че злоупотрѣбилъ пари.

 

1876 г. м. Мартъ, пѫтувание до Одеса за пари да въорѫжи четата си.

 

1876 г. 12-й Май, послѣдно свиждание съ

 

 

190

 

майка си; 16-й тръгвание отъ Гюргево, 3 часа п. пладнѣ.

 

1876 г. 17-й Май Козлудуй, 1 часа п. пладнѣ. Пѫтьтъ на четата : с. Козлудуй, с. Бутанъ, с. Борованъ (прѣзъ нощьта) ; единъ черкезинъ, разбойникъ, е освободенъ отъ Ботева, въпрѣки желанието на четата да го убиятъ — защото се моли за прошка и е беззащитенъ, a Б. ще убива само въорѫжени противници!

 

1876 г. 18 й с. м. Плачътъ на Ботева на връхь на Миленъ-Камъкъ.

 

1876 г. 20-й Май, четвъртакъ вѣчерь, въ първи дрѣзгавини, убийство на Ботева, на Старопланински връхъ Волъть, около Враца, подъ самитѣ канари, на мѣстото на Черпишки монастиръ.

 

 

Единственния y насъ писатель, който се опита да намѣри периоди въ живота на Ботевъ, е Стоянъ Заимовъ. Той ги опрѣдѣля четири: 1. дѣтство, 2. Знаменка, до сътрудничеството на Ботева въ „Независимость,“ 3. Скарвание съ Каравелова и водителство на емиграцията и 4. Войвода и смѣрть. (Мин. Сб., т. I, стр. 197.)

[Previous] [Next]

[Back to Index]