Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критически опитъ

Димитъръ Т. Страшимировъ

ОТДѢЛЪ ПЪРВИ. Врѣмената и хората

 

Глава първа. Алтѫнъ Калоферъ  (8—53)

1. Природа и хубости

2. Срѣдно-Горски и Калоферски типъ. Портретъ на Ботева

3. Характеристика и история на Калоферъ

4. Общественния животъ и състоянието на масата; чорбаджията и сиромахътъ, турчинътъ и народа

5. Вѫтрѣшниятъ животъ на народа; народната поезия

6. Лошитѣ страни на социалния животъ; отсѫтствие на политически и граждански духъ, лични гонения, мнителность; народния характеръ, народнитѣ дарби и духътъ на врѣмето

Глава втора. Калоферското училище и Даскалъ Ботю  (53—68)

1. Разлика между вчера и днесь

2. Тогавашниятъ и днешниятъ учитель

3. Биография и дѣятелность на Даскалъ Ботю

4. Богата натура

5. Характеристика на Даскалъ Ботя-учитель и духътъ въ училището и въ обществото днесь

Глава третя. Патриотичиски и народни борби  (68—93)

1. Възражданието и неговътъ народенъ характеръ. Паисий и Хилендаръ ; калугерски и политически духъ

2. Политически вѣяния отвънъ

3. Образъ на черковникъ и хайдутинъ; характеристика и история на хайдутството

4. Характеристика на бунтовницитѣ

 

 

Правило е като изучваме поетическитѣ произведения да изучваме и живота на самия поетъ и да разглеждаме едното и другото като памятници на своето врѣме. Но не само за това трѣба да се въспираме върху врѣмената, които сѫ родили Ботева, и не само за съчиненията му трѣба да изучваме неговия животъ. Въ нашата литература и въ живота на нашето общество името Ботевъ е едно зваме. На кривъ пѫть сѫ обаче ония, които мислятъ, че това знаме е само политическо. Ако да бѣше така, името на Ботева щѣхме да напишемъ върху нѣкое червено знаме и работата щѣше да е свършена, нѣмаше да пѣемъ пѣснитѣ му. Една пѣсень е всѣкога една идея, но идея своеобразна. Тя ни прави да се въодушевляваме и да мечтаемъ, дава ни топли чувства и идеали, догдѣто политиката ни кара само да мислимъ.

 

 

10

 

Една пѣсень е животътъ самъ. Въ нея има радости и скърби, има всичко, що подига сърдцето и духа, — и нѣжность, и чистота, и сила, и величие и, най-послѣ, и истина, и житейска правда, и мисъль, и философия и политика. Въ вея е всичко онова, което наричаме животъ, и което въ една пѣсень не е нищо друго освѣнъ една поетическа идея. За насъ Ботевъ не е политика, нито даже само поезия, но единъ живъ човѣкъ, познатъ намъ твърдѣ добрѣ ; ние знаемъ какъ е той живѣлъ, какви привички има, какво обича и какво мрази, какъ живѣе и умира: знаемъ не само пѣснитѣ му. Ония огненни чувства, които сѫ въ неговитѣ пѣсни, високитѣ ония идеали, която пѣемъ, търсиме ги и въ неговия животъ и, като ги мислиме тамъ, прѣнасяме ги така и върху насъ си, върху нашия животъ, и това ни дава сила. Не правимъ сѫщото съ всѣкой поетъ, защото личния животъ на художника не е законъ непрѣменно да се съгласува съ творенията му : търсимъ извѣстни чувства и идеи въ едно съчинение, и щомъ като то ни ги дава, не питаме вече за неговиятъ авторъ. Ботевъ е друго. Ние имаме пѣснитѣ му, имаме и самия него за источникъ на въодушевление и сила. И ако изслѣдваме неговиятъ животъ и епохата, въ която е

 

 

11

 

той живѣлъ, за да обяснимъ пѣснитѣ му, то ние трѣба да ги изслѣдваме още за да разберемъ и самия него : самъ той е една пѣсень, пѣсень истинска ; трѣба да истъкнемъ неговътъ характеръ, да влѣземъ въ душата му. Разяснимъ ли самиятъ него, ще ви бѫдѫтъ ясни и съчиненията му, защото тѣ и той сѫ едно и сѫщо.

 

 

ГЛАВА ПЪРВА.

Алтѫнъ-Калоферъ.

 

 

        I.  (Природа и хубости)

 

Читателя трѣба за една минута да се прѣнесе съ насъ въ онова гнѣздо, кѫдѣто хубавото българско слънце е огрѣло пръвъ пѫть люлката на нашия герой. Но, разбира се, не днесъ, но тъкмо прѣди петдесетъ години: тогава поетътъ воевода е видѣлъ пръвъ пѫть хубавия божи свѣтъ. Ние го наричаме хубавъ, защото и самъ поета го е назвалъ така, a той е дѣйствителво хубавъ, кадѣто е Калоферъ. Тамъ е Балканътъ, съ всичката своя вѣковна слава. Туку-прѣдъ очитѣ Мара-Гидикъ и Юмру-Чалъ се издигатъ гордо-гордо въ небесата, a тѣ сѫ гордостьта на Стара-Планина. Извиватъ се на горѣ, като главата на

 

 

12

 

гръмовержеца Зевсъ, когото старитѣ изобразяваха съ два рога. Отъ недрата имъ слиза бистрата Тунджа, и като змия се измича между хубави кѫщици, потѫнали въ зеленини. На брѣга на бързата вода шумятъ многобройни чаркове за гайтанъ, a двороветѣ гърмятъ отъ хубави балкански дѣца. Тука природата е толкова хубава, колкото и благотворна; градинитѣ сѫ покрити съ безбройни овошки, a цѣлата околность е една градина. Зеленинитѣ отиватъ до самата планина, която се въсправя изведнажъ въ небесата. Горѣ, по нейнитѣ сиви ребра, се бѣлѣе като свѣтла бразда свѣтътъ, който никоги не липсува. A подъ самитѣ върхове и въ скрититѣ хълбоци захващатъ тъмни, вѣковни гори, свърталища на юнацитѣ. Отъ тамъ вѣе балканския хладъ и разнася благодать надолу. Балканския хладъ е нѣщо, което въздига духа; той люлѣе душата на човѣка, като въ една чудна люлка, но не я упоява, а я прави по-яка, горда и юнашка ; балканския вѣтрецъ, най-послѣ, носи въ своитѣ струи скритъ оня духъ, който ни говори за юнацитѣ по планината, за сѣнкитѣ, букитѣ и за ягнетата, и за гордата юнашка воля, и за хайдушката слава и за много още нѣща, които сѫ подкрѣпяли съ вѣкове духътъ на поробения български народъ и не сѫ оставали

 

 

13

 

да липса изъ измѫченитѣ му гърди лѫчътъ на надѣждата.

 

И това не е всичко, съ което може да се похвали Алтѫнъ-Калоферъ ; великий Балканъ му праща своятъ юнашки дѫхъ и го расхлажда на всѣкой часъ и всѣка минута, но и той не остава туку-така безъ да му се отсрами, и той му праща своитѣ аромати. Недѣйте забравя, че ние сме до брѣговетѣ на поетическа Тунджа, въ чиститѣ води на която се оглеждатъ миризливитѣ рози, недѣйте забравя, че ние сме въ розовата долина. Който не е я посѣтилъ, не знае България. Минете отъ тамъ прѣзъ Май, когато цъвтятъ розитѣ, и когато ги бератъ на утренната роса, минете и съберете си впечатленията : въпросъ е, да ли може да искажете съ думи всичкия оня чудноватъ букетъ отъ най разнообразни и лѣтящи чувства, които испълватъ сърдцето ви наведнажъ. Майския въздухъ, толкова легкъ и аронатенъ на всѣкадѣ по земното кълбо, и благъ и засмѣнъ, като всѣка младость, тукъ придобива нѣщо особенно. Мислите си, че това е мѣстото, кѫдѣто се расхождатъ и умиратъ ангели, защото изъ въздуха се разнасятъ най-тънки аромати. Зефири идатъ и отиватъ и, като милватъ човѣка нѣжно по странитѣ, оставатъ на тѣхъ бисерна роса; въ капчицитѣ на тая

 

 

14

 

роса има частички отъ оня ароматъ, който се расхожда свободно изъ въздуха; душата чувствува дълбоко всичката благодать, която се носи наоколо му, благославя това мѣсто, благославя цѣлата вселенна и почва да мисли за нѣкакво небивало щастие. Ботевъ е останалъ за винаги въ тайнинитѣ на душата си приятель на едно неизвѣдано и тихо блаженство.

 

На два часа отъ тука е Казанлѫкъ, оня Казанлѫкъ, който въспѣваше чудно другарьтъ и учительтъ на Ботева въ поезията — Каравеловъ. Ето ги и ония зелени градини, прѣзъ които ръмолятъ бистри вадички и услаждатъ съньтъ на благородния Казанлѫченинъ подъ дебелитѣ сѣнки—това не е далечъ и се види, щомъ се покачите на Калоферскиятъ баиръ; виждатъ се и многоклонеститѣ Казанлѫшки кестени, подъ които си мислимъ кристалната гюловица, турена да се изстудява. Каравеловъ бѣше въспѣлъ кристалнитѣ искрици, които се видятъ въ гюловицата и сладкото блаженство, съ което тя напълня сърдцето на ония, които я вкусватъ. Това е единъ ѫгълъ, който кара хората да обикнатъ земния животъ и да не търсятъ рая на небето. А тия хора, които обичатъ земята, не сѫ само жизнерадостни, но и бодри и силни, сърдцето имъ е пълно съ искренни и дълбоки чувства, като на старитѣ

 

 

15

 

въ классическото минало. Тая долина даде най-горѣщитѣ патриоти и най-вѣрнитѣ синове на България. Два часа отъ Калоферъ се роди Левски, карловецъ, и малко по-нататъкъ, но пакъ въ прѣдѣлитѣ на розитѣ, отраства и Каравеловъ.

 

Вървите изъ тия розови градини и не само че чувствувате ароматната роса, и въ въздуха, и но странитѣ си, но я виждате увиснала на кристални капчици по крѣхкитѣ зелени листенца, или наредена на безценъ бисеръ по засмѣнитѣ рози. Азъ съмъ минавалъ прѣзъ тия градини въ росни зори прѣзъ Май и нѣщо по-гиздаво и по-блажанно не мога да си спомня. Пѫтьтъ отъ двѣтѣ страни е високъ и отъ края надничатъ розови стрѫки, като да гледатъ кой минава по пѫтя. Надничатъ и момиченцата, които бератъ трандафеля въ кошници. Виждате ги розитѣ да се подаватъ росни отъ крайчеца на пълбата кошница. Поискате едно трандафелче и ви обсипятъ съ китки: едни ви замѣрятъ по образа, за да ви помнлва розата като пада, a това дѣйствува приятно, a други нарочно посипватъ отпрѣдя ви повече, за да ни помириши и до душата. — Хората сѫ благорасположени и показватъ на всѣка стѫпка единъ тънакъ юморъ. Идете и не го търсете въ Ботева.

 

Ароматътъ, който люлѣе тъй сладко

 

 

16

 

душата, не е само прѣзъ Май; той остава прѣзъ цѣлото лѣто. Тунджа го поема отъ казанитѣ, кадѣто варатъ гюля, и го носи къмъ южното море, a човѣшки рѫцѣ го събиратъ въ стъкленца и го носятъ кое по кѫщитѣ си, кое далечъ по свѣта, за да бълнува тамъ нѣкоя мечтателна глава за далечнитѣ розови градини, отъ които раятъ не е далечъ. A балканския вѣтрецъ слиза отъ своитѣ усое и, като подбере тоя легкъ ароматъ въ своитѣ леденокристални гърди, кара здравия и веселия свѣтъ да се не забравя само въ брилянтнитѣ вълни на гюловицата, но да търси блаженство и другадѣ.. По вечерь въ бистритѣ струи на Тунджа се чупятъ звѣздици. Мѣсецътъ гледа отъ горѣ, вѣтрецъ повѣва и „Балканътъ пѣе хайдушка пѣсень.“ Само тозъ, който въ своята душа съединява Балканътъ съ розовия дѫхъ и величието и чистотата туря при раскоша и нѣгата, той може да мисли, че България е хубава и да я обича. A Ботевъ я е обичалъ най-добрѣ.

 

Тунджа лѫкатуши надолу прѣзъ благословената долина, a брѣговетѣ ѝ се губятъ подъ зелената сѣнка на висулки върби и трепетлики тополи. Който е виждалъ тѣзи кичести брѣгове посрѣдъ хубавата долина и се е вслушвалъ въ тихия рѫмоль на ония балкански и бистри води, той и

 

 

17

 

да не е обичалъ, ще да обикне тая земя; въ сърдцето му, и да е ледено, ще да влѣзатъ топли чувства и той ще бѫде поетъ. Ботевъ прѣкарва петь-шесть мѣсеци тукъ, слѣдъ като се връща отъ ученичество въ Русия; ходи и мае се по брѣговетѣ на розовата рѣка, кѫпи се, мечтае забравенъ по дѣли дни подъ сѣнкитѣ и не може да се нарадва на отечеството си. Той нарича тия дни, прѣкарани край брѣга на Тунджа, най-щастливи отъ живота си.

 

 

II.  (Срѣдно-Горски и Калоферски типъ. Портретъ на Ботева)

 

При такава богата природа, при тия красоти, и хората трѣба да бѫдѫтъ красиви и богато надарени. Калоферский типъ е опрѣдѣленъ; той напомня въ всичко типътъ на срѣдногорскиятъ и тракийски българинъ, само е по съвършенъ. Сливенъ, Калоферъ, Карлово, Копривщица и Панагюрище иматъ по нѣщо общо помежду си и правятъ такъвъ контрастъ на софийския шопъ, какъвто контрастъ е сѫществувалъ въ стара Гърция между спартанцитѣ и атинянитѣ: ония руси, тежки и диви, a тѣзи чернооки, тънки и образовани. Калоферци сѫ се славили съ своята красота далечъ отъ своето родно мѣсто, даже и въ Цариградъ, a калоферки не сѫ биле по-долу ; балканската жена е най-хубавата y насъ;

 

 

18

 

нея въспѣва и Каравеловъ въ лицето на копривщенкитѣ. Вѣжди пиявици, очи вѫгленъ, тънка снага, бѣло лице и черна коса като смола.

 

Балканската природа ражда не само гиздави хора, но ягки и пъргави. Ботевъ се е отличавалъ всѣкадѣ не само съ красивостьта и хубавото си атлетическо тѣлосложение, но и съ своята сила.

 

Родительтъ на поета, Даскалъ Ботю, е билъ карловецъ. Него рисуватъ съ гигантски растъ и орлови очи. При това той е ималъ и бляскави маниери, ходилъ е напѣто и се облачалъ раскошно. Българинътъ, когото наричатъ „нѣмецъ на югъ,“ цѣлий български народъ се отдалечава отъ нѣмеца съ своята слабость къмъ напѣтостьта и външниятъ блѣсъкъ. Ботевъ, при всичкото си строго вѫтрѣшно достоинство не е забравялъ прѣзъ цѣлия си животъ, нито даже въ най тежкитѣ минути, да помисли и за своята външность, a когато е намиралъ възможность, облачалъ се е раскошно. Това не е било y него една суетность въ характера, но е било чисто народна чърта.

 

Съ външна хубость Ботевъ е прѣдставлявалъ своя народъ отъ най хубава страна, както го прѣдставлява и съ душевна сила. Портретътъ му ни сѫ прѣдали твърдѣ добри рѫцѣ, и всички рисуватъ

 

 

19

 

Ботева съ извънрѣдни чърти. Вазова, който го виждалъ прѣзъ 1870 и 1876 г. и се познавалъ отъ близо съ него, казва:

 

„никой не можеше да издържи смѣлиятъ му орловъ погледъ. Той бѣше високъ, едъръ — почти исполинъ съ черни пламенни очи, съ восъ дълъгъ, римски, челото му широко, благородно, на двата врая на което, подъ бѣлата кожа, трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновенно високий му станъ, гърлястия му говоръ и смѣхъ, гордиятъ му смѣлъ и раскрачестъ ходъ го отличаваха и го туряха по-горѣ отъ множеството.“

 

А Захарий Стояновъ, който рисува поета по разказътъ на нѣкогашъ близки нему лица, казва, че той е билъ

 

„образецъ на хубостьта, въ пълна смисъль на тая дума. Растъ класически, очи голѣми и черни като на гарванъ, вѣжди пиявици, чело испъкнало и широко, което красяло кѫдравата глава като вѣнецъ, носъ римски, брада и мустаки черни, коса кѫдрава, лице и рѫцѣ бѣли и деликатни, гърди и плѣщи широки, да му се не нагледашъ.“

 

Ботевъ приличалъ въ своето лице, добавя сѫщий, на своята майка.

 

Сѫщия портретъ повтаря и Стоянъ Заимовъ, нѣкогашенъ близъкъ приятель на

 

 

20

 

Ботева.

 

„Ботевъ бѣше, казва той, дѣйствително образецъ отъ мѫжка красота, притова високъ, снаженъ, съ офицерска виправка, гдѣто се е рѣкло левенъ-гидия.“

 

Отъ този портретъ, снеменъ въ обикновенно врѣме, при обикновенни обстоятелства, и при това отъ хора, които сами сѫ биле нѣщо и сѫ гледали малко-много отъ високо, може да се сѫди за онова обаяние, което поетътъ е ввушавалъ на проститѣ сѫщества бунтовници, които повелъ като воевода противъ общия врагь. Ония, които сѫ останали живи отъ тѣхъ, разказватъ, че мнозина се расплакали, когато той пръвъ пѫть се появилъ прѣдъ тѣхъ въ войводско величие, облѣченъ и въорѫженъ, когато имъ казалъ съ гърлестия си гласъ: „На орѫжие момчета.“ Плѣнени били отъ хубостьта му и отъ високото достойнство, което се е четяло на неговото чело. Нашиятъ народъ може да се нарече класиченъ поради понятията си, дѣто свързва външната хубость съ душевна висота; народнитѣ поговорки учатъ да се боимъ отъ човѣкъ съ тѣлесенъ недостатъкъ: видимъ ли джюдже (кѫсъ), кйосе (голобрадъ,), или слѣпъ, или куцъ (сакатъ), или гърбавъ и пр. трѣба да бѣгаме. A класически девизъ е билъ : хубаво тѣло и хубава душа. Като земемъ въ съображение двойното обаяние, което Ботевъ

 

 

21

 

е внушавалъ всѣкога на околнитѣ си и което, естественно, не е оставало скрито и отъ неговитѣ собственни очи, може да си обяснимъ лесно онова гордо прѣзрѣние, съ което той е гледалъ на силнитѣ на деня, силата на които е въ парата и общественното положение; можемъ да разберемъ онова прѣвъсходство, което той е чувствувалъ спрямо обикновеннитѣ и дрѣбнави сѫщества, като обладатель на сѫщинската сила и вѣчното богатство. И това гордо чувство ще да е било толкова по-голѣмо, колкото повече той е билъ прѣслѣдванъ. И разбира се, и щастливото съзнание на сила и висота е било толкова по-голѣмо, колкото повече погледи на обаяние сѫ падали върху му отъ ония, които сѫ го обожавали като воевода. A съ тоя моментъ е свързано и общото обаяние, което испитва всичко мисляще y насъ къмъ памятьта на Ботева. Красотата е сила тамъ, кадѣто я разбиратъ и цѣнятъ.

 

 

III.  (Характеристика и история на Калоферъ)

 

„Босилекътъ, мамо, не расте безъ вода, a момина хубость цъвти при свобода“ бѣше казалъ Каравеловъ, поклонникъ на свободата не по-малъкъ отъ Ботева и рожба на Копривщица, балканско и хайдушко гнѣздо не по-долу отъ Алтѫнъ-Калоферъ. Калоферъ е раждалъ юнаци и хубави, защото е билъ свободенъ.

 

 

22

 

Но човѣкъ не може да заговори за свобода и да не помисли Балкана! Панагюрище, Копривщица, Калоферъ, Габрово, Котель, Сливенъ, всички тия градовце сѫ имали Балканътъ за защитникъ и всички се гордѣятъ съ въспоменанията, че турска рѫка не ги е била съвършенно съсипала, че паданието имъ е станало съ прѣдварителни условия и съ запазени граждански права. За Калоферъ нѣмаме никакво достовѣрно историческо изслѣдвание, но Панагюрище е притежавало фермани за права до прѣди двайсетина години, прѣди освобождението, a за това знаемъ отъ положителенъ источникъ, защото сѫ живи ония, които сѫ се радвали на ферманскитѣ права. Турчинъ не е смѣялъ да мине съ кованъ конь прѣзъ тия градовце, и турска майка не могла да ражда дѣца въ тѣхъ. Или Балканътъ ги е билъ защитилъ съ врѣмето отъ врага, и тѣ сложили орѫжие съ честь, или пъкъ той е поддържалъ въ тѣхъ духа на свободата прѣзъ всичкото врѣме на игото до толкова, щото тѣ не сѫ вѣрвали никога, че сѫ повалени въ прахътъ.

 

За Калоферъ нѣма прѣдание, че е водилъ юнашка борба противъ вѣковнитѣ завоеватели, нито че се е прѣдалъ съ ферманъ, но възникналъ той отъ само себе си много години слѣдъ турското нашествие и

 

 

23

 

възникналъ върху необикновенни основи. На неговото мѣсто растѣла гѫста и свободна гора и въ нея сѫ домували Калоферъ воевода и другаритѣ му. Прѣданието разказва и днесъ за гроба на воеводата, който трѣба да се намира тука. Калоферъ воевода е върлувалъ лѣтѣ въ Одринско надолу, a като е наставала зима, той и другаритѣ му се прибирали мирно въ своето горско гнѣздо. Отсѣтнѣ юнацитѣ рѣшили да се засѣлятъ окончателно на това мѣсто и си откраднали или довели жени отъ Сопотъ. Кой знае, възъ основа на какво е могълъ Султанътъ да имъ позволи свободно гражданство въ прѣдѣлитѣ на своята държава, но ония врѣмена сѫ тъй тъмни и често тъй оригинални, щото нѣма на какво да се дивимъ. Всесилниятъ Султанъ не само е могълъ да имъ даде воля да се засѣлятъ юнаци и да се умирятъ въ една свободна гора, но често е дарявалъ левентитѣ и героитѣ съ цѣлисела и градове за куража имъ и за тѣхния сербезликъ.

 

Колкото да сѫ несигурни подобни прѣдания, сигурното, което знаемъ, е че Калоферъ се е ползувалъ почти съ пълно самоуправление дори до послѣдно врѣме прѣди освобождението. Калоферъ не е отстѫпялъ въ това отношение и на другитѣ свободни мѣста, като Панагюрище и Копривщица,

 

 

24

 

които назвахме. A това макаръ и да не потвърдява онова прѣдание, но все пакъ дава единъ основателенъ потикъ къмъ всѣкакви прѣдположения. Единъ кѫръсердаръ или единъ мюдюръ—това е била всичката власть, която ония градове сѫ имали надъ себе си, a сѫщо и единствения чуждъ елементъ, който тѣ сѫ имали въ своята държава. Мюдюринътъ ики кѫрсердарьтъ не е билъ тамъ за да упражнява нѣкаква власть, но да бди за интереситѣ и авторитета на Султана, като господарь на страната, a всичко това се е заключавало въ плащанието данъка и въ признавание името на държавата; a въ самоуправлението на хората, въ тѣхнитѣ домашни и общински нарѣдби той се не бъркалъ.

 

Като си прѣдставимъ тая община, затворена въ себе си, свободна въ своитѣ нарѣдби, робъ отъ вънка, но свикнала или завѫдила стѫлпове на това робство, лесно е да разберемъ опрѣдѣленитѣ възгледи на Ботева, който се бори противъ вѫтрѣшни и външни врагове. За да вникнемъ пò-добрѣ въ всичко онова, което той разбира подъ името вѫтрѣшни врагове, трѣба да погледнемъ по отблизо общинскиятъ и домашенъ строй на Калоферъ, затиснатъ и гѫбясалъ, тъй да се каже, подъ дебелата сѣнка на турската държава.

 

 

25

 

 

IV.  (Общественния животъ и състоянието на масата; чорбаджията и сиромахътъ, турчинътъ и народа)

 

Въ онова врѣме, когато нашия поетъ е дошълъ въ свѣта, родния му градъ вече не прѣдставлява оня Алтѫнъ-Калоферъ, свободно засѣлище на български народни, добили гражданство на бабаитско хайдутско основание: той успѣлъ до това врѣме да се доближи до образътъ на всички други български общини, които сѫ прѣдставлявали българскиятъ раялѫкъ и да стане като тѣхъ. Малко по малко уединената и затворена въ себе си маса е отдѣляла изъ своята срѣда спекулативни и влиятелни личности, конто, както става въ всички врѣмена, сѫ умѣяли да намѣрятъ „цаката“ на ония обстоятелства, въ които сѫдбата ги родила, да влѣзатъ въ „ноймата“ имъ и да ставатъ господари на положението. Както става обикновенно, тоя родъ спекулативни личности или опортунисти търсятъ прѣди всичко опеката на правителството, ставатъ стълпове на могѫществото му и съ неговата власть, съ авторитета и влиянието му, успѣватъ да се дигнатъ надъ другитѣ и да бѫдѫтъ сами и по своему мѣстна власть. И естественно е, че тѣхнитѣ злоупотрѣбления сѫ били толкова по-безмилостни и безконтролни, колкото и самото правителство, било по традиция, било по невѣжество, a може би и по принципъ

 

 

26

 

не се е бъркало въ вѫтрѣшната самоуправа и въ дѣйствията на злоупотрѣбителитѣ, защото не е намирало за благоразумно да рита своитѣ добри стълпове.

 

Така, животътъ се е групиралъ въ три фактора : народъ, чорбаджии и правителство. Тия три фактора трѣба да се биле особенно рѣзко разграничени въ Калоферъ, защото сѫ липсовали всѣкакви чужди елементи, като евреи, гърци, турци, ерменци, цинцаре, цигани и пр., които бъркатъ на много други мѣста и, като прѣдставляватъ въ повечето случаи спекулативниятъ гений, застѫпятъ мѣстото на чорбаджиитѣ, безъ да носятъ и името имъ. „Въ калоферъ познахъ азъ, пише Ботевъ, чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.“

 

Състоянието на масата трѣба да е било дѣйствително твърдѣ мизерно, като се земе въ съображение, че тя е била злоупотрѣбявана отъ двѣ страни, отъ чорбаджии и чуждо правителство, a въ свои рѫцѣ не е имала ни манифактура, ни други искуства, a само труда на мишцитѣ си. Наистина, нуждитѣ на хората не сѫ биле по онова врѣме голѣми, но именно като сѫ най-елементарни тия нужди, на които той служи, за които се мѫчи день и нощь, и за които живѣе, то това свидѣтелствува най-добрѣ и за моралната и за економическата

 

 

27

 

нищета на масата. Сироти вдовици, левентъ синове и цѣли семейства работятъ за двайсетъ пари на день и за тридесетина гроша по цѣли мѣсеци. Такава една нищета не може да разбере днешний европейски работникъ, колкото ние и да го оплакваме за положението му ; той се облача добрѣ, храни се и живѣе добрѣ; ако даже го счетемъ равенъ по положение съ тогавашниятъ нашъ робъ, европейскиятъ работникъ ще има само това зло повече, че съзнава своето положение, мѫчи се и се бори за правата си, a това е вече не знамъ за кого по-гояѣмо зло : за него ли, или за нашия тогавашенъ сиромахъ, който е убитъ и тѣломъ и духомъ.

 

При оная грубость на нравитѣ и при крайно неразвитото общество, експлоатацията на беззащитното население отъ страна на чорбаджиитѣ имала несъмненно най-черни форми. Ботевъ ни е оставилъ една сцена, земена изъ Калоферския животъ, която ако бѫде въ нѣщо прѣувеличена, все пакъ въ своята ядка ще съотвѣтствува на дѣйствителностьта. Чорбаджи киръ Михалаки далъ въ заемъ триесеть гроша на Мита Ченгелятъ, a тоя нѣмалъ да му ги върне на опрѣдѣлемото врѣме и лѣжи цѣлъ мѣсецъ въ затворъ. Разбира се, че въ ония трийсеть гроша влиза прѣсмѣтната и лихвата,

 

 

28

 

a чорбаджията далъ само петнайсеть. Жената на затворений се явява на молба, и за да възбуди милость въ чорбаджията, рисува положението си дома и положението на гладнитѣ си дѣчвца:

 

— „Мола ти се, киръ Михалаке, имай милость отъ Бога, — пустни Мита изъ хапуса. За 30 гроша цѣлъ мѣсецъ вече какъ лѣжи — a азъ сама жена какво да правя ? Толкова дѣца, a залакъ хлѣбъ нѣма въ кѫщи . . . . отъ вчера не сѫ яли.“

 

— „А че не съмъ те каралъ азъ да раждашъ толкова дѣца. Сиромаси хора сте — да сте правили економия“ — отговаря чорбаджията!

 

Съ сѫщи юморъ Ботевъ е рисувалъ и нѣкои типове изъ оная измѫчена сиромашия въ смѣшни раскази, съ които той обичалъ да забавлява околнитѣ си ; тѣзи раскази ви сѫ прѣдадени отъ доживѣли бивши другари на Ботева, и говорятъ за всичката нищета на сиромашьта по онова врѣме, унижението, на което е била изложева и мизернитѣ привички, съ които тя се отличавала. Имало единъ сиромахъ въ Калоферъ, който постоянно страдалъ отъ обущата си, особенно отъ единътъ, който билъ до толкова голѣмъ, щото си ималъ за него особенъ калѫпъ. До като билъ калеврътъ му здравъ, биели го, защото, като минувалъ

 

 

29

 

зарань изъ улицитѣ, търселъ земята, кучетата лаяли и разбуждали чорбаджиитѣ. Като се съдралъ калеврътъ му, хвърлилъ го въ Тунджа. Единъ чорбаджия отишълъ да си лови раба, хвърлилъ сертмето, осѣща нѣщо тежко, вика на другаритѣ си: „ударихъ кйоравото.“ Истеглилъ сертието, a калеврътъ на сиромаха засѣдналъ вѫтрѣ и го скѫсалъ посрѣдъ. Пакъ бой. Втори пѫть, като му се скѫсалъ калеврътъ, хвърлилъ го на най-високата кѫща, тава щото тамъ да си изгние, никому да не прави вече зараръ. Завалява дъждъ, прокапало въ една стая на високата кѫща. Потърсили причинитѣ, що да видятъ ? На сиромахътъ калеврътъ подпушилъ водата. Пакъ бой. Имало нѣкой си Никола Касапски, който не давалъ пари прѣзъ пости за дървено масло. Хване си рибица, булката му я готви, a той се расходи изъ гробищата: въ колкото кандилца останало недогорѣло масло, събиралъ го въ една паничка и си готвялъ отъ него. Нѣкой си Калеко Меташатъ ходялъ въ Цариградъ за три деня отъ Калоферъ. Никога на мостътъ въ Цариградъ не плащалъ опрѣдѣленото десетаче, защото се приструвалъ единъ пѫть на куцъ, втори пѫть гърбавъ, трети пѫть рѫката му счупена и пр., a на сакатитѣ хора, както е извѣстно, не имъ зематъ пари

 

 

30

 

на мостътъ. По тая причина, всичкитѣ калоферски абаджии Калека обичали да пращатъ надоло нагорѣ, защото като си извадятъ десетьтѣ паря, ставалъ имъ евтенъ!

 

За да имаме едно по-близко прѣдставление и за чорбаджиитѣ, нека помислимъ, че като сѫ били въ постоянно приятелство съ турцитѣ, съ които имали еднакви интереси, земали сѫ и тѣхнитѣ привички: нѣкакво самодоволно чувство, утодничество и рахатлѫкъ, и чвърсто сърдце за всички людски теглила. Затворъ, кражби, насилственно отнемание имуществата, безбожни лихви, — ето това сѫ биле тѣхнитѣ срѣдства за да увеличаватъ богатствата си; a паритѣ, като сѫ влизали веднажъ въ тѣхнитѣ рѫцѣ, не излизали вече отъ тамъ, и народътъ бѣднѣялъ отъ день на день, защото народнитѣ богатства нѣмало отъ кадѣ постоянно да нарастватъ.

 

Злоупотрѣбленията на чорбаджиитѣ и безпомощностьта на народа, който нѣмалъ къмъ кого да се обърне и влизалъ ще-не-ще въ тѣхнитѣ безмилостни рѫцѣ, тия злоупотрѣбления ни е нарисувалъ пакъ самия поетъ изъ живота въ Калоферъ, за който той още казва:

 

Нàдали има градъ или село, дѣто своеволието на чорбаджиитѣ да се е развило до толкова, както въ Калоферъ. Въ него освенъ мюдюрина и нѣколко заптии други

 

 

31

 

турци нѣма, и всичкото зло, всичкото тиранство е прѣдоставено на самитѣ чорбаджии, които сѫ агенти и ортаци на правителството.“

 

— „Прѣди 10—12 години, разказва Ботевъ, правителството въ Пловдивъ тайно бѣше подигнало селата около Калоферъ да отнематъ мерата, която съ фермани е подтвърдявана отъ самитѣ султани за Калоферско, и читацитѣ напущаха говедата си, попълниха до самия Калоферъ и съ орѫжие не пущаха никого да ги изгони. Калоферскитѣ чорбаджии това и чакаха. Тѣ въспрѣха сиромаситѣ да идатъ да си отърватъ мерата тъй, както имъ я отнеха читацитѣ, и отидоха въ Пловдивъ, та „отвориха давия,“ която трая до оназъ година и струва на Калоферъ 500,000 хил. гр., отъ които половината глътнаха самитѣ чорбаджии, a половината пловдивскитѣ аги и молли. И ето какъ ставаше това. Додеше пролѣть, читацитѣ напущатъ говедата си въ мерата, чорбаджиитѣ тичатъ въ Пловдивъ и тамъ лѣжатъ, като магарета по ханищата, пиятъ, ядатъ и пълнатъ кесиитѣ на агитѣ, додѣ издадатъ едно емирнаме, и ето ги, като се опасе трѣвата, че идатъ и съ емирнамето показватъ и 50—60 х. гр. разноски, които и расхвърлятъ по сиромашьта, като правителственъ данъкъ. Тъй се повтаряше всѣка пролѣть — всѣка пролѣть

 

 

32

 

купуваше Калоферъ свойта мера отъ правителството, a тя се пасеше отъ турски говеда. Не можà вече да търпи народътъ! дотегна на сиромаси ! жени вдовици, които на гръбъ носятъ дръвца да се грѣятъ зимасъ, и цѣлъ день въртатъ чакрѫка и врѣтеното да искаратъ 3 гр. на недѣля да прѣхранятъ дѣцата си, a 300 въ година да платятъ и нахранятъ царя си, па ако нѣматъ да имъ продадатъ чергата, съ която се завиватъ и мѣдника, съ когото се ператъ — такива сиротини по-вече отъ 25 облѣкоха се въ козинови чували, намѣсто ризи, и излѣзоха да посрѣщнатъ Азисъ-паша, който тогава идеше въ Калоферъ да обиколи вѣрната рая, и да му се оплачатъ. Бѣднитѣ ! отъ варваринъ милость искаха и викаха: „аманъ отъ чорбаджии! юря отъ данъци!“ и сълзи отъ градъ течаха отъ очитѣ имъ“ . . . . .

 

 

Разбира се, че колкото е растѣла жаждата за богатство отъ едната страна и грозната нѣмотия отъ друга, толкова по-голѣма е ставала враждата между еднитѣ и другитѣ, толкова по-рѣзко испъкнувадъ дѣлѣжа между тѣхъ. Името чорбаджия сливали съ иеджия — изедникъ, и не само това, но чорбаджиятъ билъ безбожникъ, турчинъ, прѣдатель, проклѣтъ въ душата на цѣлия народъ. Клѣтвата — тоя зловѣщъ възгласъ

 

 

33

 

на безсилието и отчаянието — е била единственното орѫжие на безсилнитѣ противъ чорбаджията.

 

Самиятъ народъ онищоженъ економически и смазанъ политически, трѣба да си го мислимъ още и убятъ окончателно и душевно и нравственно. Духътъ на свободата и честьта е живѣлъ въ малцината непрѣклоними и смѣли юнаци, които затова и не могли да стоятъ дълго дома си и поемали планината. Подобни никоги не липсували въ Калоферскиятъ Балканъ. Като се земе прѣдъ видъ отчаяното положение на народа и нравственниятъ отпадъкъ и развратностьта на всичко чорбаджийско, тия свободни синове изъ планината, хайдутитѣ, сѫ биле най-идеалния и възвишения елементъ на врѣмето си. Още по-вече, че тѣ не се ограничавали да гонятъ само лично отмѫщение и да поразяватъ само своитѣ неприятели, но сѫ биле защитници на вдовицитѣ и онеправданитѣ и на свромашьта противъ изедници и притеснители. Не малко првмѣри сѫ на рѫка, гдѣто тѣ сѫ налитали, като нощенъ духъ, дошалъ отъ невидѣло, върху изедника чорбаджия тъкмо въ деньтъ, когато е расплакалъ една вдовица или обездомилъ сирачета, налитали като мълния отъ небето и онищожавали мѫчительтъ на беззащитнитѣ. Само като изучимъ

 

 

34

 

народнитѣ хайдути отъ тази имъ идеална страна, и като вникнемъ по-отблизо въ положението на народа — само тогава може да разберемъ оная класическа любовь, която Ботевъ е питаялъ прѣзъ цѣлия си животъ къмъ хайдутитѣ, и която той е занесълъ съ себе си и въ гроба.

 

 

V.  (Вѫтрѣшниятъ животъ на народа; народната поезия)

 

Но да погледнемъ по-дълбоко въ душата на народа. „Народитѣ не се убиватъ я не умиратъ“ бѣше казалъ единъ философъ, и не безъ право. Единъ човѣкъ ако го лишишъ отъ всички срѣдства за животъ, ще се дрѫпне въ ѫгъла, ще зажуми и, заключенъ въ себе си, ще замечтае за Адама и Ева въ рая, кадѣто текѫтъ рѣки съ млѣко, и кадѣто дърветата раждатъ вѣчно хубави плодове, ще замѣчтае и ще умрѣ отъ гладъ, но посрѣдъ своитѣ сладки мечти. A единъ народъ не е единъ човѣкъ, и него не можешъ да уморишъ отъ гладъ. Унижавай го, затискай и мѫчи го, земай му залака отъ устата, и „искупявай“ го политически и нравственно, той щe се храни съ трѣва и пръсть, ще те прокълне въ душата си и, дръпнатъ въ своя кѫтъ, въ кѫщата си, между своето домочадие, ще заживѣе по своему; въ тъмната колиба ще намѣри

 

 

35

 

той свѣтлина, и всрѣдъ черната злочестия ще въспѣва радостьта, ще спомѣнува героитѣ: въ тѣхнитѣ дѣла ще влива всичко онова, за което жадува измѫчената му душа.

 

Мѫченъ отъ чорбаджии и заплашванъ и изтезаванъ отъ азиятский завоеватель, нашия народъ се затвори въ себе си прѣзъ дългитѣ вѣкове черни, робски теглила и заживѣ домашенъ животъ. Въ тихитѣ сѣмейни радости и скърби той изливаше всичкия оня пламъкъ, който се е таилъ завѣщанъ отъ бащи и дѣди въ тайнинитѣ на душата му. Тия радости и скърби той е рѣдѣлъ на пѣсни, които е пѣялъ пакъ въ тѣсния свой сѣмеенъ крѫгъ, пѣялъ ги и плачалъ или радвалъ се. Тия пѣсни сѫ хубави и ще си останатъ вѣчно такива, защото тѣ сѫ сѫщитѣ ония сълзи, сѫщитѣ ония притаени чистосърдечни смѣхове, идящи направо изъ душата.

 

Ако пръдължимъ да прѣвъзнасяме все на сѫщий тонъ поезията и животътъ на народа, ще да ни обвинятъ, че идеализираме онова, което е било неизбѣженъ плодъ на обстоятелствата. Привсе това истината е истина, и щастливъ и високъ е тоя моментъ въ историята ни, дѣто нашия народъ се затваря въ своя домъ, заживява тихъ сѣмеенъ животъ, съ високъ лиризмъ, и на тоя сѣмеенъ животъ дава пълния

 

 

36

 

образъ на своята натура, на своятъ духъ, завѣщанъ отъ вѣковетѣ ; благодарение на тоя щастливъ моментъ, нашиятъ народъ се е завардилъ отъ завоевателно и чуждо влияние и, макаръ да е замръзналъ съ увѣхтялата си култура и останалъ такъвъ, какъвто е билъ отъ вѣковетѣ, но останалъ е съ своя собственна физиономия. И ако можемъ да кажемъ, че има въ живота и характерътъ му нѣщо, което да го отличава отъ всички други сродни и чужди племена, това дължимъ пакъ на сѫщитѣ обстоятелства. Ботевъ, който е обичалъ своя народъ не по сила на минутенъ патриотизмъ и не по книгитѣ, които учатъ да обичаме отечеството си, но отъ дълбочината на душата си и чисто по човѣшки, както могатъ да се обичатъ майка и синъ, близки отъ дома, съединени и знаящи единъ другъ още отъ рождение — Ботевъ казва, че сѣмейния животъ на нашиятъ народъ е захваналъ още въ врѣме на неговитѣ царе.

 

„Нашиятъ народъ, казва той, още отъ врѣмената на Царь Бориса е билъ отдѣленъ отъ правителството и царетѣ му. Царе, боляре и духовни се биле поддали на чуждо влияние, искали да станатъ византийци, a народътъ не отстѫпалъ отъ своето. Той въставалъ само, когато властьта е посѣгала до кѫщата му, до понятията му

 

 

37

 

за честьта, съ една дума, до негова дълбокъ социалень животъ, съ който се отличаватъ изобщо славянскитѣ народи и частно нашия народъ. Въ раздоръ съ своето правителство, чужди врагове сѫ могли да стѫпятъ на врата му, но при всички страдания, при това страшно насилие, въ което и камъкътъ би се стопилъ, българинътъ се затворилъ въ кѫщата съ челядьта си и, както е днесъ, пѣлъ е и слушалъ своята елегическа и юнашка пѣсень, вмѣсто стрѣлата и сабята хваналъ ралото и сърпа, ходялъ е по сборове и по сѣдѣнки, по тлаки и по черковища и, затворенъ въ своето тихо огнище, пазилъ своитѣ снахи и дъщери, и синове и внуци, пазилъ своята сѣмейна честь.“

 

И върху сѫщиятъ характеръ на народа си поетътъ основава своитѣ надѣжди за бѫдѫщето му, основава и своята народна гордость, която той има до висока степень, като всѣки истински патриотъ.

 

„Нашия народъ, казва той въ в. „Дума“ — още въ самото начало на своята книжовна и политическа дѣятелность — нашия народъ нѣма прѣминало, нѣма настояще, но има само едно бѫдѫще, и бѫдѫще свѣтло, защото съ другитѣ славяни той ще да има що да каже на свѣта, що да внесе въ човѣщината.“

 

 

38

 

Тая поетическа и човѣшка любовь на Ботева къмъ „дълбокия социаленъ животъ на народа“ дава оня домашенъ колоритъ на поезията му, която ни тъй плѣнява и въ която влизатъ и селскитѣ хора, и киткитѣ и „мѣнцитѣ за водица“ и даже и самодивитѣ, безъ да ни се вижда това нито на косѣмъ неестественно, макаръ че нито Ботевъ е вѣрвалъ, нито ние може да вѣрваме въ самодиви. Ония послѣдователи на Ботева, които въ име на революционнитѣ му идеи се опълчватъ противъ чисто народнитѣ обичаи и вѣрвания като рутинни — a такива не сѫ малко y насъ — познаватъ твърдѣ малко Ботева и грѣшатъ противъ памятьта му: тѣ не познаватъ своя народъ и въ душата си го мразятъ, a той го е обичалъ и познавалъ. A ония поети, които обичатъ народната поезия и се мѫчатъ да ѝ подражаватъ, а не познаватъ своятъ народъ и не го обичатъ — a такива се намиратъ y насъ сѫщо — тѣ нѣматъ въ себе си ни искра отъ народната поезия и сѫ и по сила и по духъ далечъ отъ Бодева, колкото земята отъ небето. Ботевъ обича своя народъ не отъ книгитѣ, но го знае него cамия и живѣе съ негова животѣ. На своп дни той мѣчтае толкова да бѫде герой по сѣдѣнки и тлаки, колкото и войвода на Балкана. И ключътъ на всичко това е въ

 

 

39

 

врѣмето, въ което той живѣе, и въ народния български животъ, какъвто ний го виждаме въ днитѣ на Ботева.

 

Различието по вѣра и култура съ завоевателитѣ е било най добрата ограда за затворения животъ на народа ни. Безъ това различие той лесно можеше да се подложи на влиянието на господствуещето плѣме, да се слѣе или сближи съ него, да заживѣе единъ по-откритъ общественъ и политически животъ и да приеме по-друга физиономия. Но тамъ, кадѣто изгодитѣ и животьтъ сѫ могли да му диктуватъ да излѣзе отъ своята разерва и да тръгне по другъ пѫть, вѣрата му го заставяла да обича прадѣдскитѣ си обичаи и да се не отказва отъ името си. Не може да си прѣдставимъ единъ първобитенъ народенъ животъ безъ дълбока вѣра. Наистина, тая вѣра всѣкога е една традиция, покрита съ плѣсеньта на вѣковетѣ, и най много, което може да очакваме отъ нея, е да бѫде една догма, като православно византийската, и тя всѣкога е смѣсена съ прѣдания и прѣдразсѫдъци, ако не бѫде органически свързана съ тѣхъ : но привсе това тя е вѣра въ една висока всемогѫща воля, тя е една сила, която поддържа чисти нрави и нравственно крѣпки сѫщества, тя прави тия сѫщества да вѣрватъ въ правотата на душата си и въ

 

 

40

 

своето бѫдѫще. И чудно! Цѣли вѣкове чуждо развалено духовенство злоупотрѣбява съ черковата и сѫдбинитѣ на тоя простъ народъ, и той го прѣзира и усмива, но пакь свято пази своята вѣра и е готовъ да мре за нея. Само дълбокъ поетъ, като Ботева, който не е ималъ другъ идеалъ освенъ живота на народа, може да прави разлика между неговитѣ вѣрвания и духовенството : той умрѣ непримиримъ врагъ на византийската иерархия — той, поетътъ на самодивитѣ !

 

Народътъ, гоненъ отъ вънъ и затворенъ въ себе си, създалъ си свой особенъ култъ, това е кѫща, сѣмейство, челядъ, сѣмейна честь. Всѣкой примитивенъ народъ се отличава съ тая чърта, но въ българский народъ тя е придобила особенна сила поради обстоятелствата : тя му дала типически изразъ. Пушкинъ е зелъ въ своята повѣсть „Кѫрджали“ за герой единъ българинъ и го изобразява по единъ трогателенъ начинъ. Кѫрджали е геройски смѣлъ прѣдъ неприятелскитѣ куршуми, непрѣклонимъ въ своята вражда къмъ турцитѣ и твърдъ даже и прѣдъ бѣсилото, но като спомни, че остава жената и дѣцата си беззащитни въ турски рѫцѣ, пада на колѣнѣ и моли съ сълзи на очи руския чиновникъ, комуто е заповѣдано да го прѣдаде на турското

 

 

41

 

правителство, да се погрижи за челядьта му ! Пушкинъ бѣше не само гениаленъ поетъ, но обичаше народния животъ и го разбираше тъй дълбоко, както и Ботевъ.

 

Бащата на нашия поетъ се оженилъ въ 1846 г. щомъ като свършилъ училището и станалъ учитель. И уважавали го всички, като добъръ мѫжь, баща и гражданинъ. Нашиятъ поетъ тоже не отказа да свие сѣмейно гнѣздо въ Букурещъ, посрѣдъ най-тежки обстоятелства, които впрочемъ никога не сѫ биле бляскави прѣзъ краткия му животъ. Единъ европеецъ би назвалъ постѫпката му лудость, да се товари съ кѫща, когато не може самъ себе си да поддържа, и да зема жена за да я остави послѣ нѣколко мѣсеци вдовица; но ний, които сме българи, не виждаме въ женитбата на Ботева нищо друго освенъ мѫжска воля : той е извършилъ онова, противъ което душата му нищо не е имала.

 

 

VI.  (Лошитѣ страни на социалния животъ; отсѫтствие на политически и граждански духъ, лични гонения, мнителность; народния характеръ, народнитѣ дарби и духътъ на врѣмето)

 

Но да си не правимъ илюзии съ сѣмейния и „дълбокия социаленъ животъ“ на нашия народъ : тоя животъ е ималъ и трънливи страни, a това излѣзе твърдѣ скоро на лице и разочарова прѣзъ въстанието въ 1876 г. и най-добритѣ почитатели на народа. Единъ нищоженъ робъ, ограниченъ само

 

 

42

 

да обича жената и дѣцата си и да гледа своето орало, е атрофиранъ за всичко онова, за което човѣкъ е призованъ като членъ на обществото : отъ гражданско гледище той е нѣщо по-долу отъ човѣкъ; нему липсува съзнанието на правата му, като членъ въ държавата, липсува му сѫщо съзнанието на личното достоинство въ обществото; той нѣма чувство за своето народно име, нѣма идея за своето прѣминало и бѫдѫще, нѣма патриотизмъ, нѣма и характеръ и прѣдприемчивость, и куражъ и воля, и всичко онова, що се казва духъ, и което се дава на човѣка, само когато той има съзнание за една по-висока цѣль и има ясния погледъ да види срѣдствата за да я достигне и има най-послѣ прозорливость да прѣдвиди кое може да се достигне и кое не. Сѫщия този духъ съ юридически язикъ наричатъ политическа зрѣлость, граждански духъ и т. н.

 

Отвиквалъ да употрѣбява орѫжие, отвикналъ отъ всѣка самозащита, този народъ е прѣдставлявалъ не една народна сила, но беззащитна маса. Всѣка по-сериозна историческа задача е лежала далечъ отъ крѫга на неговитѣ способности. Душевния отпадъкъ трѣба да му е внушавалъ и ниски инстинкти, защото притеснений и безпомощний е обикновенно коваренъ и нисъкъ. Това сѫ имали случай да упознаятъ най-добрѣ

 

 

43

 

апостолитѣ отъ 1876 г. Стоянъ Заимовъ, който, както е извѣстно, бѣше отъ тия апостоли, ни прѣдава единъ разказъ, който рисува моралния портретъ на оная маса. Ние ще прѣдадемъ този разказъ, колкото и да е мраченъ той, за да илюстрираме характеристиката на народната маса. Случката е за единъ ученикъ отъ Бѣлградската гимназия, младъ зеленъ, на 18—20 години, който за идея влѣзалъ въ четата на Ботева и отишалъ съ кръвьта си да искупува свободата на своето поробено отечество.

 

„Този ученикъ-бунтовникъ, разказва Заимовѣ, пада въ рѫцѣтѣ на черкезитѣ, които, незнамъ по какви си съображения, не го заклали, както заклали другаритѣ му. Черкезитѣ го подкарали за Враца. Пристигатъ въ селото Павелча. Прѣдъ тѣхъ cе исправя старикъ-българинъ, селенинъ отъ Павелча, изстѫпва се прѣдъ черкезитѣ и прави имъ виговоръ, гдѣто оставили живъ царския душманинъ — влашката комита. Отъ мъмренето старецътъ пристѫпилѣ къмъ дѣйствие: измолилъ черкезитѣ да му дадѫтъ бунтовника, запършилъ главата на вързаното момче и го заклалъ всрѣдѣ селото прѣдъ дюкянчето, въ присѫтствието на тълпа отъ селяни, коио се смѣяли надъ старикътъ, че костурата му не рѣжала добрѣ. Ученикътъ-бунтовникъ е проживѣлъ най-тежката мѫка

 

 

44

 

отъ всичкитѣ си загинали другари ; защото, черкезитѣ да ти вържатъ рѫцѣтѣ и краката, a българинъ старикъ, при това съ костура, да те коли въ присѫтствието на цѣло село, прѣдъ очитѣ на твоитѣ врагове, отъ това по-голѣмо нравственно и физическо наказание едвà ли сѫ испитали другитѣ мѫченици-бунтовници. О, този фактъ и подобни нему, добавя безутѣшно историкътъ, трѣба да се запишатъ въ българската история ; намъ ни е гнусъ да изброяваме всички гнусни прѣстѫпления, извършени отъ селската тълпа спрямо бунтовницитѣ. Тя си е и днесъ такава, каквато е била и подъ турското иго, относително своята интелигенция!...“

 

 

Душевната западналость на единъ народъ може да крие въ себе си зачатъка и на по-други болѣсти отъ колкото низостьта и опошляванието. За да разберемъ това, може пакъ да се повървемъ на единичния човѣкъ, който, поставенъ въ нищета, умира срѣдъ сладни блянове. Единъ народъ, който е затворенъ въ себе си, и нѣма никакъвъ изгледъ на навънка, може лесно да се отдаде на лъжливи мечти, както и единъ истезаванъ, който отъ мѫки най послѣ полудява. Такъвъ народъ е наклоненъ къмъ идеалность безъ реални основи; той не е практиченъ и липсуватъ много знания на дѣйствителностьта,

 

 

45

 

липсува му житейски тактъ. И ако му се падне сѫщо и една политическа идея, отъ вънъ или изъ нѣкоя книга, която да съотвѣтствува на мечтитѣ му, той ще прѣгърне първата най-добра като свое спасение, безъ да може да прѣмисли, до колко тя е осѫществима. A знайно е, че источникътъ на коя и да е политическа идея, особенно на такава, която трѣба да бѫде девизъ на борба, трѣба да е не една книга и не чуждо нѣкое мнѣние, но пакъ политическа борба, пакъ социална нужда вѫтрѣ въ самия народъ. Такъвъ источникъ като е липсувалъ на българския народъ по онова врѣме, защото той е билъ досущъ обезправенъ, и като е билъ самъ доста затворенъ въ себе си и поддатливъ на поезия и мечти, то источникътъ на лъжливъ идеализмъ и лъжливо политиканство е било на рѫцѣ. И нашитѣ политически апостоли отъ онова врѣме не сѫ лишени отъ тая болѣсть. Положението на Ботева, воевода, прѣминалъ съ въорѫжена сила, слѣдъ като цѣли шесть години проповѣдалъ, че народа е готовъ да се дигне и да се освободи, прѣминалъ да му помогне въ борбата, е обрисувано най-характерно съ ония думи, приведени отъ Захарий Стояновъ, които Ботевъ е казвалъ на Миленъ Камъкь, като заплакалъ:

 

 

46

 

„Онова, което съмъ мислилъ и работилъ прѣзъ цѣлиятъ си животъ, два деня бѣха доволно да го опровергаятъ, да покажатъ моето дълбоко заблуждение; историята никоги нѣма да ни прости .... По-добрѣ да бѣхъ падналъ да се удавя въ Дунавътъ, да не виждамъ тоя позоръ, какъ българския народъ е стадо говеда!“

 

Това е казано, защото народътъ не се показалъ готовъ да посрѣщне бунтовника воевода. Но ние имаме право да мислимъ, че ако даже тоя народъ послушаше апостолитѣ си и въстанеше, както направи на нѣкои мѣста, то щѣха да изгорятъ напусто не само двѣстѣтѣ другари на поета-воевода съ самия него, но и още двѣстѣ хиляди и пакъ освобождението нѣмаше да дойде и пакъ историята ще имаше да каже сѫщото както и сега, че не сѫ биле примѣрени ни собственнитѣ сили, ни силитѣ на противника, че не сѫ изучени и не сѫ избрани срѣдствата, и че най-послѣ липсувалъ е всѣкой критерий за оцѣнение реалнитѣ условия ....

 

Най-добра иллюстрация за това сѫ още и тракийскитѣ въстания въ 1876 г. Всичкитѣ въстанали мѣста: Панагюрище, Перущица, злочести Батакъ, и др. прѣдставляватъ въ това отношение една и сѫща картина. Въстанницитѣ сѫ увѣрени до самозабрава, че щомъ станатъ на юнашка нога,

 

 

47

 

щомъ зематъ брадвитѣ и коситѣ, ще съсипятъ отоманската империя; най-голѣмо увѣрение имъ дава обстоятелството, че цифрата 1876, като се обърне на славянски, означава „Турция ще падне,“ a това съвпадение било Божя работа и никакво съмнѣние не оставало, че Турция ще падне! Самото въстание по всичкитѣ мѣста траяло, догдѣто въстаналитѣ се облекатъ въ бунтовнически дрѣхи и си наложатъ голѣми калпаци, съ златни левове отпрѣдъ, за да изглеждатъ по-страшни.... Но щомъ се задаватъ аленитѣ фесове, байонетитѣ, които се лѫщѣятъ на слънцето като безбройни звѣзди и царскитѣ топове, левоветѣ падатъ веднага на колѣнѣ и просятъ защита отъ царскиятъ аскеръ противъ башибозуцитѣ. Особенно типично въ това отношение е било въстанието въ Враца, a Панагюрище показало сравнително най-голѣмото съпротивление отъ всички други мѣста. Всѣкадѣ кѫсогледството и липсуванието на едно бистро и незамъглено око, което да разбере дѣйствителното отношение на силитѣ между въстанали и държава, прави тая разбунена маса екзалтирана до безумие и необмислена и легковѣрна до замайвание.

 

Народния животъ по онова врѣме, като се взремъ въ него пò отблизо, прѣдставлява още и други неприятни страни, които

 

 

48

 

не може да не спомѣнемъ. Всѣкой знае, че човѣшкиятъ животъ е немислимъ безъ борба, a тамъ, кѫдѣто липсува сериозната борба, хората се отдаватъ на дребнави лични боричкавия. Личнитѣ козни сѫ най-добра атмосфера за развиванието на слѣпа ненависть, на безсмисленна жълчность и раздразителность, и най-добра атмосфера за окончателно истърквание и издребвявание на характеритѣ, защото ненавистьта, жлъчьта и раздразителностьта замъгляватъ ума и убиватъ духа, a единъ характеръ е немислимъ безъ свѣтълъ погледъ и безъ пó-високи чувства. Нашия народъ по онова врѣме е билъ лишенъ отъ всѣкакви политически права, лишенъ е билъ сѫщо и отъ възможность да достигне какво да е общественно положение или, както казваме сега, нѣмалъ е кариера, защото управлението е било въ рѫцѣтѣ на господствующето плѣме, a то отъ своя страна освѣнъ завоевателски права сѫщо не е имало никакви политически, не живѣяло съ умственни и общественни борби, защото е било неподвижво и тѫпо, както е и днесь. Училища, искуства, литература сѫщо не е имало въ такава смисъль, както въ наше врѣме ги подразбира всѣка културна нация, и никому не се прѣдоставяла възможность да се отдаде на разрѣшението на високи

 

 

49

 

задачи изъ науката, искуствата или да се посвѣти на народното образование. A всички ония сили, които биха се употрѣбили така въ благотворна и общеполезна дѣятелность, замръзватъ отчасти още въ своя зародишъ, като не намиратъ условия за да се развиятъ, a въ голѣма степень намиратъ исходъ въ лични гонения и съсѣдски и родовни вражди; всичко се слива въ злобата, въ жлъчьта, въ мнителностьта, която е най-добрия признакъ за издрѣбнялъ характеръ и въ ината, оня инатъ, който и днесь отличава българина и го освѣтлява отъ най-несимпатична страна. Инатътъ е общъ порокъ y насъ. Ние не пишемъ, разбира се, присѫда никому, a разясняваме онова, което ни е завѣщала историята. Ботевъ, като щедро надарена натура, е наслѣдилъ отъ своя народъ всичкитѣ му тъмни и свѣтли страни, и анализътъ на негова характеръ е нѣщо твърдѣ благотворно, защото всички ония чърти, които въ обикновеннитѣ сѫщества сѫ незначителни и не се улавятъ лесно, въ Ботева изпѫкватъ като релефи и ги види и разбира всѣкой изъ далеко.

 

Мнителностьта е едно душевно качество, което човѣкъ може да наблюдава още днесъ въ всѣки българинъ. То е привичка да подозираме въ околнитѣ си лоши намѣрения.

 

 

50

 

Мнителностьта може да заглуши до толкова гласътъ на разума, щото човѣкъ, който се дава да го обхване тая лоша страсть, най-добрия си приятель ще да обяви за неприятель и то за най малъкъ поводъ. Или той не го поздравилъ засмѣно, или не го посѣтилъ на праздникъ, или не се съгласилъ съ неговото мнѣние, възразилъ сводобно, непридружилъ го на расходъ, не влѣзалъ въ съѭзъ за общо дѣло и пр. — всичко туй е вече поводъ за хиляди подозрѣния, поводъ за неприятелство. A захване ли се веднажъ неприятелството, инатътъ влиза въ сила съ всичкия свой огънь; той лесно диктува на противницитѣ да подпалятъ единъ другиму кѫщата, да посѣгатъ на сѣмейната честь на намразения и най-послѣ да подкупѫтъ и убийци. . . . Даже такъвъ мощенъ умъ, като Ботева, е билъ заслѣпенъ за едно кратко врѣме отъ страстьта и пратилъ убийци да затриятъ противника му Каравелова. . . . Но за това ние ще се спремъ да говоримъ обстоятелственно на своето мѣсто. Гоголь е очърталъ съ неподражаемъ юморъ личната вражда и мнителностьта между своитѣ Иванъ Ивановичъ и Иванъ Никифоровичъ, a сѫщо и Каравеловъ не безъ талантъ я рисува въ своята повѣсть, „Българи отъ старо врѣме“. Нѣма българинъ, който да нѣма като наслѣдство или

 

 

51

 

историческо завѣщание мнителностьта, ината, личнитѣ гонения. Ботевъ ги има сѫщо.

 

Но да споменемъ още и добри нѣкои страни въ народа ни, за да допълнемъ характеристиката му. На пръвъ планъ сѫ, разбира се, трудолюбието, — най-добрата опора на честния характеръ — това трудолюбие, което никой до сега не е отказвалъ, на българина и прямотата и довѣрчивостьта, които сѫ най-добрия признакъ за душевна доброта. Нека кажемъ най-послѣ и притаената слабость на българина, като всѣки славянинъ, да мечтае, посрѣдъ чернитѣ теглила на робството, за единъ юнашки безгриженъ животъ, съ ведро вино на рѫка и печено ягне на софра, сѣдящъ съ весела дружина по цѣли дни и нощи на прикаска и веселба — мечта, която е създала Крали-Марка и родила хайдутитѣ; тая мечта носи въ себе си оня духъ, който Гоголь нарича славянска широта и въспѣва въ своитѣ запорожски казаци, въ своя Тарасъ Булба. Ето това сѫ елементитѣ, подквасътъ, който Ботевъ е могалъ да наслѣди отъ своя народъ; той е трудолюбивъ, довѣрчивъ и прямъ, той е и мечтателъ, и това съставлява оная половина отъ неговото сѫщество, която — кадѣ по-вече, кадѣ по-малко — е достояние на всѣки българинъ.

 

Както физическата натура, така и душевнитѣ

 

 

52

 

дарби и вѫтрѣшнитѣ способности на едно лице се опрѣдѣлятъ още отъ самото рождение и затова носятъ отпечатъка на почвата или народътъ, който ги ражда. Ние не можемъ да търсимъ въ единъ роденъ, българинъ инстинктитѣ на самоѣда, както въ него не можемъ да търсимъ и гений, който не влиза въ дарбитѣ, съ които естеството е надарило българина. Ботевъ не можеше да се роди съ мореплавателенъ или търговски гений, защото никога нашия народъ не е бляскалъ съ тия способности. Тенъ бѣше казалъ, че гениятъ е едно дърво, което има коренътъ си въ почвата; както на една почва растѫтъ едни растения, a на друга — други, така и единъ народъ създава гении, които други не може да създаде. А по сѫщий начинъ, както онова растение, което се храни отъ почвата, единъ пѫть расте по-добрѣ, a другъ пѫть по-злѣ, спорѣдъ както му помогнатъ годишнитѣ врѣмена, така и гениятъ, комуто негова народъ е далъ тѣло и душа, цъвти и се развива по онова направление, което даватъ врѣмената и обстоятелствата на живота му. Борбитѣ на живота опрѣдѣлятъ окончателния характеръ на личностьта. Прочее намъ не остава друго освенъ да мѣтнемъ погледъ и на онова, което най много е вълнувало

 

 

53

 

и е могло да вълнува духоветѣ по онова врѣме, за което ни е думата, a тогава да прѣминемъ и къмъ самия Ботевъ и да изучимъ неговия животъ.

 

 

ГЛАВА ВТОРА

Калоферското училпще и Даскалъ Ботю.

 

 

I.  (Разлика между вчера и днесь)

 

Благоразумниятъ читатель не малко ще се удиви, дѣто ний захващаме отъ едно народно училище и отъ единъ даскалъ, за да уловимъ духътъ на врѣмената: ние днесъ имаме по стотини училища и по хиляди даскали и пакъ не искаме да ги знаемъ. A това е истина, и разликата между днесъ и тогава е голѣма. Въ ония врѣмена, когато се е родилъ нашия поетъ, неговиятъ роденъ градъ е ималъ само едно училище и само единъ учитель, a днесъ единъ градецъ, като Калоферъ, притежава най-малко едно трикласно мѫжко и едно двукласно дѣвическо училище, четири-петь основни училища и различни забавачници и четвърти отдѣления. A едно трикласно училище изисква най-малко единъ прѣподаватель по български, другъ по математика, по естественни науки, по история

 

 

59

 

и по френски, по чъртание и рисувание, по география, законъ божий и счетоводство, по пѣние и гимнастика и иска най-послѣ и единъ директоръ, a инспекторътъ или ревизорътъ иде безплатно отъ държавата — всичко деветь-десеть души. При това едно такова училище днесъ изисква и единъ физически кабинетъ, една химическа лаборатория, отдѣлиние за рисувание и гимнастика и една библиотека, a въ врѣмето на Даскалъ Ботя всичкото училище се е състояло само отъ една стая и отъ 20—30 дѣчурлига — крайно непостоянни гости на училището и вратени отъ дома за да се умирятъ родителитѣ и махалата. И днесъ имаме не само Калоферъ съ Даскалъ Ботю на чело, да му се чуди и бои мало и голѣмо и да приказва за него цѣлата околия: днесъ ние имаме въ Казанлѫкъ — една крачка отъ Калоферъ — педагогическо училище, съ най-малко една дюзина педагози и докторски дипломи отъ най прочути университети въ Европа, имаме въ Пловдивъ, три хиляди, a въ София цѣли петь хиляди ученици, всички готови гърла за чивовнически плати и готови мишци и верни за общественна дѣятелность; имаме наоколовръстъ Калоферъ всѣкадѣ класни училища и гимназии съ по петдесеть-шестдесеть учители, a по цѣла България хиляди.

 

 

55

 

Но привсе това тѣ всички събрани наедно неструватъ единъ Даскалъ Ботю на своето врѣме. За да разберемъ онова отношение, което сѫществува помежду Даскалъ Ботю и нашитѣ днешни учители, трѣба да земемъ сравнението на Хайне; той уподобяваше трагическитѣ герои на Шекспиръ — въ сравнение съ героитѣ на нѣмскитѣ автори — на парижски Notre Dame, стърчащъ до небето между селскитѣ черкови въ Германия. Сѫщо, за да имаме днесъ една идея за Даскалъ Ботю, що е билъ той на своето врѣме за Калоферци и за всички околенъ свѣтъ, трѣба да прѣнесемъ Джендемъ-Тепе отъ Пловдивъ посрѣдъ равна София и надъ остриятъ му гигантски връхъ да поставимъ Айфеловата кула отъ Парижъ.

 

 

II.  (Тогавашниятъ и днешниятъ учитель)

 

Днешниятъ учитель е единъ чиновникъ, който се губи изпомежду хилядитѣ нему подобни ; той играе незначителна роль въ обществото, защото има твърдѣ ограничено значение: той е сиромахъ, той служи за платката си и, ако министерството го нарочи, бѣдствува да испадне въ мизерия; поради туй, той се пази отъ политическитѣ борби, ограничава се съ своята Фреберова система или Песталоциева методика; развива

 

 

56

 

своитѣ философски възгляди въ класъ, като е убѣденъ, че около тия възгледи се върти цѣлия свѣтъ и че цѣлата история и развитието на човѣчеството сѫ въ рѫцѣтѣ му. Но въ никакви общественни борби той се не бърка и за никакви нужди на народа се не грижи ; не го вълнува невѣжеството на съгражданитѣ му, не го влѣче нищо да поправя : грубитѣ имъ привички, нито да имъ се бърка въ каквото и да било. Той се не грижи, и за него се не грижатъ: той е чиновникъ. Даскалъ Ботю е другъ, той не е учитель само на дѣцата въ училище, но е учитель и на възрастни, и на обществото ; членъ е въ общинския съвѣтъ, рѫоводитель е на общественното мнѣние, носитель е на прѣобразователни и модерни идеи и въобще фокусъ е на всичко онова, което дава благи надѣжди на поробения народъ за едно свѣтло бѫдѫще. Всѣкой ще да каже, че е интересно да се знае, отъ кадѣ е могалъ той да земе прѣобразователски духъ и модерни идея, и ний ще кажемъ сѫщото. Но нека да поизучимъ биографията на Даскалъ Ботю по-отблизо.

 

Даскалъ Ботю е родомъ Карловецъ, ученикъ е на прочутия въ своето врѣме елинистъ Райко Поповичъ. Елинистъ по онова врѣме не значеше сѫщо, каквото разбираме

 

 

57

 

ние днесъ. Елинистъ днеска значи филологъ, който има за специалность стариятъ гръцки езикъ, a Даскалъ Ботю не е специалистъ, нито филологъ. По онова врѣме български училища е нѣмало, старата писменность е била забравена. Всичкиятъ свѣтъ е мислилъ и вѣрвалъ своятъ езикъ, езикътъ който е говорилъ, за варварски и намиралъ, че който има тънка душа да милѣе за образование, и който желае да си просвяти ума, трѣба да учи елински. И друго още, името българинъ е значило селякъ и варваринъ, a за да не бѫдешъ селякъ и варваринъ, трѣбало да се наричашъ гражданинъ и елининъ. Това е много странно на читателя и ще му изглежда даже и невѣроятно, но го потвърдява и г. Шоповъ, който прѣди малко години пѫтува изъ Македония и описа своитѣ впечатления въ цѣла една книга; моитѣ собственни пѫтувания изъ Македония сѫ ми прѣдставяли цѣлъ рѣдъ случаи да се увѣря въ това, и колкото и да е странно и жалко това смѣшение на понятията и това народно самоунижение и самоунищожение на българина, но то е фактъ.

 

Но отъ зло излиза и добро, казва българската поговорка. Елинистътъ Даскалъ Ботю не е билъ сѫщински елинистъ и филологъ, и не е мразилъ българското си

 

 

58

 

име, но той е любитель на образованието. Като такъвъ той се залавя учитель, прочува се като трудолюбивъ, честенъ и строгъ въспитатель на младежьта. Прѣдаденъ е на работата си, обича благочестието, има добри маниери, облача и носи се прилично и прѣдставлява нѣщо градско, нѣщо тънко и елинско въ себе си. Хората го обичатъ, идеализиратъ го, защото мечтаятъ да се наричатъ и тѣ граждани, и хвалятъ се съ него. Името му се прочува въ околностьта. Но Калоферци не се спиратъ на това. Тѣ искатъ да пратятъ своя любимъ учитель въ Росия да повиди свѣтъ, да се поучи и да имъ донесе и отъ тамъ нѣщо хубаво за да се радватъ и хвалятъ. Даватъ му срѣдсгва и го поддържатъ двѣ години въ Росия. Даскалъ Ботю отива елинистъ и се връща, както по-сетнѣ и неговия синъ, съвсѣмъ другъ. Ето тука е источникътъ на прѣобразователнитѣ стрѣмления и на модернитѣ му идеи.

 

Той се връща човѣкъ на идеята и напрѣдъка. Въ врѣмето на неговото учение 1840—45 г. Росия бѣше още назадъ. Пушкинъ бѣ, наистина, миналъ и прѣминалъ, но духътъ му се носѣше нѣйдѣ изъ въздуха, a Гоголь и Бѣлински, макаръ и да бѣха вече въ пълна свла, но пакъ лѫчитѣ на тѣхнитѣ идеи не можаха да достигнатъ ученическата

 

 

59

 

скамейка. Привсе това, словесностьта, любовьта къмъ народниятъ езикъ, възраждающий се славяяски духъ вѣеше по онова врѣме вече доста ясно. Славянството трѣбаше да се стрѣсне, да дойде на себе си, да обикне своя собственъ животъ и да влѣзе въ всеобщата история съ своя собственна култура. A за това е трѣбало любовь къмъ матерниятъ язикъ, любовь къмъ образованието, напрѣдъка и прѣобразованията. Това прѣдставлява и Даскалъ Ботю. И разбира се, той е искренъ, мисли за дѣятелность и за ползотворно влияние, защото нѣма друго за какво да мисли, нѣма кариера. Днесъ всѣкой куцъ и слѣпъ, който е училъ въ Росия да присади една фиданка, грабне една рускиня за жена, колкото да се казва, че е русинъ или че е образованъ, и хайде въ България за кариера, и все едно кадѣ: по министерството на земледѣлието или въ гимназията за директоръ — работата е парата да излѣзе и положението да се усигори.

 

 

III.  (Биография и дѣятелность на Даскалъ Ботю)

 

Първото нѣщо, което Даскалъ Ботю прави, щомъ като се върща отъ Росия, то е да замѣни въ калоферското училище гърцкиятъ язикъ съ българския. Оня читатель,

 

 

60

 

който познава, като какви опасности може да води съ себе си такава промѣнение, ще се сѣти веднага, че Даскалъ Ботю се е радвалъ на извънрѣдна почитъ между своитѣ граждане ; тѣ не само че не му се въспротивяватъ за прѣобразованието, което още днесъ въ Македония прѣдизвиква цѣли години процеси и мѣстни борби, но се въодушевляватъ за него заедно съ своятъ учитель.

 

И не може да бѫде другояче. Одески семинаристъ, какъвто е билъ Даскалъ Ботю, е било нѣщо рѣдко по ония врѣмена ; цѣли градове сѫ завиждали на Калоферъ, че си има такъвъ високоученъ учитель. А, споредъ славата, и уважението къмъ учителя трѣбало е да бѫде голѣмо. Единъ слабохарактеренъ на мѣстото на Даскалъ Ботю би се помислилъ на върха на своята слава, но той държи по-високо ползата и бѫдѫщето на своитѣ околни и на отечеството, отъ колкото своето лично самолюбие, и до края на своя животъ е неуморимъ работникъ, както въ училището, така и вънъ. Води борба за окастрювание на политическитѣ и общественни понятия, като туря край на всѣкой възникналъ споръ съ твърдитѣ думи: „Ти ли знаешъ по-вече, дѣто си се училъ по цариградскитѣ хамбари или азъ“ — съ които унищожава противника си.

 

 

61

 

По цѣли години води борба, за да се прѣмѣстятъ гробищата вънъ отъ града, защото донасятъ болѣсти, като сѫ близо до жилищата на хората! Всѣкой може да си мисли, какво е било положението на калоферци, a особенно на суевѣрнитѣ бабички, които би желали да иматъ своитѣ мъртви при себе си, a не като язичници да ги захвърлятъ по кѫрищата. Борили се тѣ, но отстѫпали прѣдъ неумолимия прѣобразователь. И поповетѣ, които най-често като човѣци иматъ по нѣкоя слабость — a на тѣхъ се види по-вече отъ колкото при други — сѫ треперяли прѣдъ Даскалъ Ботю ; той ги е поправялъ въ черкова, ако четатъ погрѣшно евангелието, сѫдилъ ги вънъ, ако правяли нѣщо безпѫтно ; особенно се пазили тѣ, да ги не види той въ кръчмата. Енергичниятъ идеаленъ умъ върви обикновенно рѫка съ рѫка съ висока нравственность.

 

Даскалъ Ботю е училъ своитѣ граждани на патриотизмъ, прѣвелъ съчинението на Юрий Венелинъ: „Критически издирвания за българската история,“ държалъ рѣчи по праздници въ черквата и на св. Кирилъ и Методия на народа, сътрудничествувалъ въ тогавашнатѣ вѣстници, билъ честенъ и уважаванъ гражданинъ и най-добъръ рѫководитель на своя народъ. Цѣла дваесеть години

 

 

62

 

той e билъ учитель въ Калоферъ и всѣкога съ сѫща енергия и съ сѫща сила; почитанъ и цѣненъ отъ всички. Казахъ, че единъ по-другъ на негово мѣсто, щомъ като стигне до такова влияние, щѣше да замръзне умственно, щѣше да гледа да си уплете кошничката, да си прибере кѫщицата и да заживѣе като другитѣ, но искрата въ Даскалъ Ботю не гасне, защото е силна, той живѣе съ вѫтрѣшния си миръ, съ своитѣ мечтания за напрѣдъкъ, държи знамето и иска да умре съ него : той е човѣкъ на духа. По-кѫсно синъ му ще видимъ да мре съ сѫщото знаме: крушката не пада по-далечъ отъ кореньтъ си.

 

 

IV.  (Богата натура)

 

Даскалъ Ботю притежава не само умственното прѣвъсходство, не само енергията да води, и силата да надвива, съ други думи, нѣма само способностьта да бѫде общественъ дѣецъ, но е извънреденъ и по другитѣ си обикновенни човѣшки дарби, той е богата натура въ всѣко отношение.

 

Още при първа стѫпка въ живота, той е сериозно занятъ съ въпросътъ да си избере другарка въ живота, споредъ самия него, спорѣдъ достоинството и вкуса му.

 

 

63

 

Сгодява се и напуща годеницата си, защото рѫцѣтѣ ѝ сѫ голѣми! Избира си най-послѣ жена една отъ първитѣ хубавици на своето мѣсто. Строгъ и неумолимъ вънъ, въ дома си е обичливъ и нѣженъ: винаги умѣренъ прѣдъ своитѣ съграждани, и прѣдпазливъ до срамежливость прѣпива въ крѫчмата отъ радость, когато му се появява първа мѫжска рожба. . . .

 

Които сѫ виждали другарката му, майката на поета, която е още жива, казватъ, че тя е живъ памятникъ за душевна висота, a това най-ясно говори, съ кого е тя дѣлила радости и скърби прѣзъ цѣлъ животъ. Нѣма жена, която, прѣзъ дългитѣ години съединенъ и честитъ животъ, да не поеме духътъ на мѫжа си. Тя не се гордѣяла съ голѣмото име на сина си, нито претендирала за внимание и награди, тя се радвала на славата му и на доброто, което той принесълъ на отечеството си.

 

 

V.  (Характеристика на Даскалъ Ботя-учитель и духътъ въ училището и въ обществото днесь)

 

Несъмнѣнно, най-характерната черта въ Даскалъ Ботя, като строгъ учитель, като духовитъ и самостоятеленъ мѫжъ, е тая, че той бие и безмилостно наказва чорбаджийскитѣ дѣца наравно съ сиромашкитѣ, стига тѣ да сѫ се провинили. Това даже въ наши

 

 

64

 

дни и въ свободна България, гдѣто личноститѣ сѫ равни, не би смѣялъ да направи всѣкой, a камо ли въ ония врѣмена, когато чорбаджиитѣ сѫ били всесилни. Единъ чорбаджия е прѣди всичко твърдѣ обидливъ и чувствителенъ за дѣцата си; колко народни учители сѫ прѣживѣвали нечувани скандали, за най-малко посѣгание върху чорбаджийската рожба ! Ако Калоферскитѣ голѣмци сѫ отстѫпяли на Даскалъ Ботя, то това не е могло да става освѣнъ поради голѣмата почитъ, която сѫ имали тѣ къмъ него: тѣ сѫ имали респектъ прѣдъ ума и способноститѣ на учителя си и сѫ му довѣрявали своитѣ дѣца за да ги учи той на свой умъ, както намира самъ за добрѣ.

 

Но тѣ сѫ отстѫпяли на Даскалъ Ботя даже и тамъ, кадѣто сѫ биле дѣйствително по-силни отъ него и кадѣто би имали право да му не отстѫпятъ; тѣ сѫ му отстѫпяли и въ общественнитѣ и общинскитѣ работи, макаръ той и да не е ималь сѫщитѣ богатства, както и тѣ. Даскалъ Ботю е билъ сиромахъ човѣкъ и повидимому и до края на живота си не показвалъ особенна страсть за богатство; той умрѣлъ потъналъ въ дългове. Но въ общината той ако не е диктувалъ, ималъ е власть наравно съ най-силнитѣ. Това не е било,

 

 

65

 

разбира се, натрапвание, защото нѣмало Даскалъ Ботя кой да го натрапи, нито кой на сила да го поддържа: поддържало го е общото уважение, и сила му е давалъ неговиятъ духъ. Една сила се ражда и е сила тамъ кадѣто я поддържатъ. Въ друго врѣме Даскалъ Ботю не би игралъ никаква роля, и нито би се родилъ. Жаждата за образование е била обща, и тайната мечта за единъ по-високъ душевенъ животъ е мѫчила всѣкиго; тя е била нужда на врѣмето. Днесъ ние имаме други нужди, и нашитѣ учители не сѫ като Даскалъ Ботя, нѣматъ неговото мѣсто въ училището и въ обществото, и нашитѣ хора нѣматъ мечтитѣ и духътъ на тогавашния свѣтъ.

 

Въ днешно врѣме ние не очакваме отъ народния учитель да ни насочи високи идеали и да ни поведе по свѣтлия пѫть на нашето бѫдѫще: българскиятъ войникъ —той е днесъ нашето бѫдѫще и отъ него очакваме ние осѫществението на нашитѣ надѣжди. Ние имаме исторически задачи, които трѣба да постигнемъ, и ако не ги постигнемъ, ние ще пакъ да робуваме. Нашиятъ бюджетъ днесъ е 2 милиона за всички училища, a сме направили дългъ 200 милиона за да купимъ желѣзници. Ние сме лице съ лице срѣщу нужди, които трѣба да удовлетворимъ,

 

 

66

 

инакъ сме изгубени. Нѣмаме нужда отъ идеали, защото сме ги имали и ги имаме всѣкога въ доволъ; не отпущаме стипендии на способни специалисти по науката, но подпомагаме фабрикантитѣ. Тамъ кадѣто напрѣдъ се харчеше за общо народно добро, днесъ се харчи за народно благосъстояние. И както държавата гледа да бѫде по-силна и по-богата, така и всѣкой ламти да забогатѣе. Само богатитѣ и самостоятелнитѣ (материално!) сѫ депутати. Чиновницитѣ и учителитѣ, които сѫ хиляди, и които несъмнѣнно броятъ въ своитѣ рѣдове най-ученитѣ умове въ страната, не играятъ никаква общественна роль, защото сѫ сиромаси. Сега всѣко ново министерство гледа да се сдобие съ богати привърженници, и даже всѣкой министеръ мечтае да си направи кѫща и да се осигори, за да стане още веднажъ министеръ. Бѫдѫщето е на богатитѣ, и всѣка политическа партия гледа да привлече по-богатитѣ граждани на своя страна. Чорбаджиитѣ отъ турско врѣме малко-по-малко заематъ пакъ своето мѣсто. И даже нѣщо повече: всички наши по-видни чиновници и граждани въ днешно врѣме сѫ синове и внуци на ония, които прѣдаваха и бѣсяха. Самитѣ ония, които бѣха на врѣмето си близки приятели и съратници на Ботева, и слѣдователно,

 

 

67

 

живѣяха съ народни идеали, хванаха въ наши дни новъ пѫть, укопитиха се да купятъ по цѣли села чифлици, да си въздигнатъ кѫщи палати и да напълнятъ съ пари чуждитѣ банки — макаръ и съ наши народни пари. Даже и литературата ни отстѫпи отъ народнитѣ и общечовѣческитѣ идеали и се доближи до по реалното [1]. И дѣйствително : самостоятелниятъ политически животъ ни докара до тѣсни отношения съ всички съсѣди и околни държави, a извѣстно е, че тия отношения не сѫ само идейни или културни, но и економически, и ние не само сме въ отношение съ околнитѣ си, но и се боримъ съ тѣхъ ежечасно : такъвъ е модерния животъ. Ние се боримъ економически. И сега : ако ние економически не сме; или не станемъ господари на положението, ние ще станемъ економически роби на другитѣ. Държавнитѣ мѫже иматъ право и сѫ принудени да не тачатъ толкова идеалитѣ и идейнитѣ нужди, a да даватъ прѣимущество на минутното и на реалното. Разбира се, иматъ право, но не за себе си лично, a за доброто на народа: нека се не ублизвать радостно ония, които сѫ вече близвали отъ държавата:

 

 

1. B. вашата статия: „Реакционний духъ въ нашата най нова литература," въ „Мисъль," 1891 г.

 

 

68

 

ний тѣхъ не наричаме хора на своето врѣме, защото крадцитѣ се раждатъ въ всички врѣмена. ...

 

 

ГЛАВА ТРЕТЯ.

Патриотически и народни борби.

 

 

I.  (Възражданието и неговътъ народенъ характеръ. Паисий и Хилендаръ ; калугерски и политически духъ)

 

Оная искра отъ елинизмъ, която въ Даскалъ Ботя грѣе като единъ дълбокъ и скритъ огънь, готовъ да се разгори отъ ново, и при най-малкия благоприятенъ вѣтрецъ прѣвръща Даскалъ Ботя въ могѫщъ общественъ просвѣтитель, модеренъ философъ и водитель на народа къмъ свѣтло бѫдѫще, тая искра е силна, защото не е малка и не е отъ днесъ и вчера: тя е запалена въ душата на народа още прѣди единъ вѣкъ, и цѣли сто години кара сърдцата на хората да горятъ съ единъ прикритъ, но страшенъ огънь и да туптятъ болезненно и сладко, както при най-неосѫществимитѣ мечти. Това не е елинизмъ, не е любовь къмъ гръцкиятъ язикъ и не е само ревность за образование, но е разбуждание отъ дълбокъ сънь, разбуждание на единъ човѣкъ, който болезненно съзнава, че е прѣспалъ хубавия день и

 

 

69

 

останалъ назадъ отъ другитѣ; то е възраждание на душата на цѣлъ единъ народъ : то е отецъ Паисий.

 

Човѣкъ трѣба да се прѣнесе мисленно въ Свѣта Гора, между високитѣ стѣни на срѣдновѣковния Хилендаръ, за да може да разбере, като какво е могло да вълнува тъй дълбоко гърдитѣ на единъ калугеръ, щото той да стане горещъ проповѣдникъ за пробужданието на цѣлъ единъ народъ. Тукъ, между високитѣ зѫбести стѣни и кули, отецъ Паисий пише сто години пò-напрѣдъ, въ 1762 г., своята „История славѣноболгарская о народахъ и о царѣхъ и свѣтихъ болгарскихъ и о всѣхъ дѣянія и бытія болгарская“ и вика своя народъ къмъ разбуждание отъ дълбокия сънь. И цѣло столѣтие тази книга вълнува духоветѣ, храни ги тайно, повдига ги, догдѣто най-послѣ скрития копнежъ въ сърдцата се прѣвръща на открита народна борба и загърмѣва, като страшна буря, върху главата на гръцкия патриархъ и върху прѣстолътъ на Османитѣ.

 

Азъ съмъ се замислювалъ за сърдития говоръ на калугерътъ историкъ въ самата келия, гдѣто той е писалъ историята си, между зѫбеститѣ стѣни и кули на Хилендаръ, и ме е удивлявала величавата негова борба. Една обидена гордость, гордость

 

 

70

 

на цѣлъ единъ народъ, говори чрѣзъ неговото перо, говори и гори, и распалва и мъмри, и негодува страшно.

 

„О, неразумне! Поради что се срамишъ да се наречешъ болгаринъ и не четишъ по свой язикъ и не думашъ? Или не сѫ имали болгари царство и господарство? Но са рече: греци сѫ пò-мудри и пò-политични; зато рече лучше е пристати по греци. Но виждъ, неразумне: отъ греци има много народи пò-мудри и славни; — дали си оставля нѣкой грекъ свой языкъ, и ученіе, и родъ, както ти, безумне, што оставяшъ и не имашъ никой прибытокъ (печала!) въ грецка мудрость и политика? Ти болгарине, не прѣвръщай се; знай свой родъ и языкъ и учи се по своему языку: боле есть (пò-добро e!) болгарска простота и незлобіе!“

 

 

Който не е билъ въ Свѣта Гора, не ще да се сѣти, може би, че тамъ липсва онова, което въ Карлово е хранило елинизма : първо, тамъ нѣма градъ и село, но има тъмни келии, ще рѣче нѣма елини и българи, a всички сѫ човѣци, и второ, нѣма градска и селска носия, защото всички сѫ облечени въ черно расо, и нѣма елински и просташки маниери, a всички сѫ прости човѣци, равни прѣдъ Бога. При това равенство остава само едно неравенство, че едни отъ чернитѣ раси иматъ свой книженъ язикъ, a други нѣматъ. A това

 

 

71

 

обстоятелство ги докарва лесно до споръ, защото тѣ живѣятъ наедно и считатъ се въ всичко равни, a особенно: българинътъ се събира съ българинъ и си говорятъ по български, и гъркътъ се събира съ гръкъ и си говорятъ по гръцки ; но тия не учатъ по български, a ония сѫ задължени да учатъ по гръцки. Азъ бѣхъ тъкмо прѣди двѣ години въ Хилендаръ, и между иночеството имаше нѣколко сърби, румѫни, единъ чехъ, a между по-просвѣтенитѣ отци имаше горещи обожатели на гръцизма; това обожание трѣба да е било още пò-силно въ врѣме на Отца Паисия. Между иноцитѣ живѣли нѣкога и сѫщински гърци, каквито дѣйствително имаше, когато азъ бѣхъ тамъ, въ Зографъ, макаръ че околностьта е осѣяна съ чисто гръцки монастири; но имало или не, това е все едно, защото трѣба да се мисли, че всички монастири български и гръцки съставляватъ на Свѣта Гора една черковна община, засѣдаватъ чрѣзъ свои прѣдставители на единъ общъ съвѣтъ, и всички калугери сѫ въ постоянни отношения помежду си и сѫ длъжни да живѣятъ братски. Въ градеца Карея черковната община има своятъ административенъ и духовенъ центъръ, и тука е училището на цѣлия полуостровъ. Въ Зографъ трѣбаше да забѣлѣжа, че всички новопостѫпили иноци,

 

 

72

 

бивахѫ пращани въ Карея, за да се учатъ на гръцко писмо ; очитѣ на ония отъ тѣхъ, които мечтаяхѫ за пò-блѣскава кариера, бѣхѫ обърнѫти къмъ Атина, или къмъ Сѣверъ, въ Руссия, къмъ духовний факултетъ, който е родилъ повечето наши владици. Сѫщото ще да е било и при Отецъ Паисия: ученостьта и духовното прѣвъсходство е било на елинска страна.

 

Наистина, славянскиятъ язикъ не е билъ никога исхвърлянъ изъ българскитѣ монастири на Свѣта Гора, но на тоя язикъ не сѫ говорили българскитѣ калугери, защото той е мъртавъ и сѫщеврѣменно е и черковенъ язикъ, и на русси, и на сърби; и на него не сѫществуватъ университети. Значи язикътъ, който сѫ говорили нашитѣ единородци калугери, е билъ говоримия български на който е нѣмало по онова врѣме писани книги и, слѣдователно, е билъ най-варварски отъ всички други, които се срѣщатъ помежду братията : напр. сърбски, гърцки, ромѫнски и руски. При това повечето отъ братията сѫ още и днесь родомъ отъ ближнитѣ македонски мѣста по южното крайбрежие, и поради вѣковната близость съ гърци и съ турци и цинцари, говорятъ единъ малко-много разваленъ диалектъ, който и самъ по себе си е варварски въ много отношения. A като

 

 

73

 

се земе още въ съображение, че тия братия сѫ биле всѣкога и сѫ обикновенно сиромашки синове, скромни въ своя духъ и забѣгнали въ Свѣха Гора повечето за прѣхрана и топълъ покривъ, то тѣхното самоунищожение става явно прѣдъ всесилния на своето врѣме елинизмъ. Нека не забравяме, че претенциитѣ на послѣдний сѫ биле твърдѣ голѣми още отъ врѣме, защото прѣди деветь вѣка Черноризецъ храбръ се бори противъ гърцитѣ, които сѫ проповѣдвали, че Господъ знаялъ само три язици: елински, латински и еврейски, на които е билъ писанъ надслова на кръста Христовъ.

 

При спорътъ за ученость и за народенъ язикъ трѣба да се прибавятъ и политическитѣ и народнитѣ борби, които никога не сѫ липсували на Свѣта Гора, макаръ че скромнитѣ ония обиталища тамъ сѫ посвѣтени на тихо съзерцание. Ние вече притежаваме запискитѣ на нѣкои поборници, които въ тежки минути сѫ намирали скривалище между своитѣ еднородни братия на Свѣта Гора противъ прѣслѣдванията на турцитѣ. Азъ видѣхъ въ рѫцѣтѣ на нѣкои отци български политически вѣстници, които тѣ четѣхѫ въ своитѣ уединени келии. A прѣзъ нѣколкото дни, които прѣкарахъ въ Хилендаръ, бѣхъ зритель и на една упорита народна борба между българи и

 

 

74

 

сърби. Тъкмо по онова врѣме единъ сърбски владика бѣ пратенъ отъ правителството си да подкупи съвѣтьтъ на монастиря, щото да се позволи на стотина сърбски калугери да влѣзатъ въ Хилендаръ ; a тъй като послѣдний се управлява по вишегласие, то сърбскиятъ владика искаше именно чрѣзъ болшинство и да го обсеби. Най влиятелния между братията, единъ архимандритъ, бѣше вече получилъ медалъ отъ сърбскиятъ кралъ, a на други обѣщаваха да ги рѫкоположатъ за сърбски владици .... Патриотическото негодование бѣше възбудено до висока степень y българскитѣ иноци ; единъ даже ми пришепна на ухото, че ще се рѣши на убийство, но нѣма да допустне измамата... Народната борба между сърби и българи не ще да е отъ кратко врѣме въ стѣнитѣ на Хилендаръ : тамъ всѣка година идатъ и сѫ идвали поклонници отъ Сърбия, за да се покланятъ на мощитѣ на Св. Сава; монастирътъ е билъ въ старо врѣме сърбски, отъ седемнайсетия вѣкъ станалъ български, поради многото български иноци, които го спасили отъ распадание, догдѣто приидванието на сърби прѣсякнало. И днесь за днесь, Хилендаръ официално, тъй да се каже, се брои за сърбско свѣтилище, но фактически е български монастиръ.

 

 

75

 

Единъ народъ не може да се унижава съвършенно, не може да се унижава въ всичко: ще дойде единъ день, и той ще се почувствува оскърбенъ, и най-малката обида, която прѣдизввка огъня на възмущението, ще бѫде и знаме за пълната му независимость; той или ще се освободи, или ще умре; разбуденото съзнание нѣма вече да му дава мира, и най-малката обида ще му бѫде смъртна. Горчивитѣ думи на черноризица: „О неразумне и юроде! си обращаютъ на чужда политика и нерадѣютъ за языкъ болгарски, но си учатъ читати и говорити по гречески и срамется да си нарѣчетъ болгари,“ простата тѫга за народенъ языкъ, тѫга, която уви! заключава въ себе си горчиво съзнание на душевна нищета, се прѣобръща скоро въ знаме за черковна и народна независимость. Въ 1846 г. Даскалъ Ботю отхвърля елинскиятъ язикъ отъ училището, сѫщото правятъ мнозина учители по други мѣста, въ 1870 г. българскитѣ градове вече натискатъ Султана да имъ даде екзархъ, a шесть години пò-кѫсно синътъ на Даскалъ Ботю прѣминава Дунавътъ да мъсти за народна честь и за народна свобода. . . Ако двѣстѣтѣ негови другари бѣхѫ двѣстѣ или петстотинъ хиляди войници, щѣхме да имаме нови Аеций и нови каталаунски полета ; историята щѣше

 

 

76

 

да повѣствува не за една поетическа авантюра, но за войната на народитѣ и за разрушението на варваризма.

 

 

II.  (Политически вѣяния отвънъ)

 

Не само униженията и злитѣ обиди, на които е изложенъ българский народъ, каратъ всѣкиго да се стрѣсне и да се замисли, но и всичката атмосфера наоколо е тъй възбудена и нажежена, щото, както се изразяваше единъ нашъ писатель, стига съ кибритъ да драснешъ, сухо и сурово ще се запали. Голѣмата французска революция въздигна единъ обикновенъ човѣкъ на царский прѣстолъ и му даде сила да диктува на цѣла Европа; това накърняваше народното честолюбие на всѣка една напрѣднала страна, и народитѣ скочиха на крака, за да защитятъ името и честьта си. И днесъ за днесъ въ историята още нѣма и нѣма да дойде друга епоха, въ която народния принципъ и патриотизмътъ да играятъ по-голѣма роля отъ оная въ началото на настоящия вѣкъ. Русия се дига на кракъ за да защити своето достолѣпие като държава, дига се Англия, скачатъ Австрия, Испания, Италия — унижена и смазана до край Прусия. И всѣкадѣ девизътъ е единъ: свобода и народна независимость. Поляцитѣ подкрѣпятъ

 

 

77

 

Наполеона, защото се надѣятъ, че той ще ги освободи отъ русското иго; кървавитѣ възстания и юнашката борба, която на нѣколко пѫти подновяватъ и все безуспѣшно, привиква на тѣхна страна съчувствието на цѣла Европа. Въ сѫщото врѣме и малката Гърция се опълчва за независимостьта св. Пакъ цѣлий образованъ свѣтъ, който се чувствува призвателенъ къмъ отечеството на Омира, Сократа и Аристотеля, става на нога за да помогне на борбата. Въ Германия се пишатъ цѣли сборници съ въодушевени „гърцки пѣсни“, цѣльта на които е да повдигнатъ духоветѣ и да събератъ доброволци за свободата на Гърция; даже въ малката Швейцария се образуватъ дружества и клубове, и събранитѣ помощи се сипятъ на гърцкия брѣгъ, за да подкрѣпятъ възстаналитѣ; свободолюбива Англия праща своитѣ безбройни жълтици, държи многочисленни митинги, заплашва отдалечъ Турция, а великий Байронъ самъ сѣда на единъ параходъ, на който товари и всичкитѣ си богатства, и тръгва да се бие за свободата на Елада. Скоро слѣдъ това става и Ромѫния; Сърбия тоже не остава на страна, и слѣдъ дълга и упорита борба, освобождава се отъ дълговѣковното робство. Отъ всѣка страва политический хоризонтъ гори,

 

 

78

 

и въ въздуха се чуе гласъ, че сега е редъ на българина, да се стрѣсне и той.

 

A той се е стрѣсналъ вече отдавна: цѣлъ вѣкъ грѣе въ него искрата за духовно освобождение. Много отъ по-безпокойвитѣ натури, които мислятъ повече за свобода и човѣшки животъ, отъ колкото за черковни права, влизатъ въ рѣдоветѣ на гърцитѣ, като чакатъ редъ и за себе си, подпомагатъ сърби и ромѫни, и всѣкадѣ се биятъ съ отчаянна храбрость противъ общия врагъ. Духоветѣ горятъ отъ всѣкадѣ, но вѫтрѣ въ страната условията не сѫ още дозрѣли. Привсе това общия кипежъ, безпокойствието отъ крайнинитѣ, рѫмжението на хилядитѣ български борци подъ чужди знамена кара Турция да се стрѣсне; тя търси мирни отстѫпки и споразумѣния, за да уталожи умоветѣ ; Екзархията е единъ охладителенъ рецептъ, назначенъ за да намали високата температура на българския организмъ. Разбира се, основаванието на Екзархията е една мирна мѣрка, но тя е диктувана по немиренъ начинъ.

 

 

III.  (Образъ на черковникъ и хайдутинъ; характеристика и история на хайдутството)

 

Но нека погледнемъ по-отблизо ония, които въздигнаха, тъй да се каже, на своитѣ плѣшки българската черковна независимость,

 

 

79

 

да изучимъ по-отблизо нашитѣ черковници.

 

Типътъ на черковника намъ е вече познатъ спорѣдъ Даскалъ Ботя, родителя на нашиятъ поетъ. Даскалъ Ботю е единъ отъ виднитѣ борци за черковна независимость и редовенъ кореспондентъ на цариградскитѣ български вѣстници — борцитѣ, които посрѣдъ турската столица прѣдставляватъ народната борба и атакуватъ безстрашно гръцката патриаршия. Всичката оная трѣскава енергия, която видѣхме въ Даскалъ Ботя — да изгонва гръцкиятъ язикъ отъ училището, да държи рѣчи по черкови и на праздници, — всичко туй се поддържа отъ тайния огънъ за черковна (и народна!) независимость.

 

Но Даскалъ Ботю и всички черковници сѫ солидни и благоразумни хора; тѣ сѫ граждани на държавата, не мислятъ да емигриратъ, да напущатъ сѣмейнитѣ си огнища, затова съобразяватъ се съ законитѣ на страната, пазятъ благоприличие и оставатъ вѣрноподанници на Султана. Всѣкой чувствува, че тѣхната борба за черковна независимость е въ сѫще врѣме борба народна, патриотическа и даже политическа, чувствуватъ това даже и турцитѣ, но не могатъ да уловятъ нищо: насрѣща си иматъ вѣрни подданници, които

 

 

80

 

резониратъ, но резониратъ съ основание: „гърцитѣ сѫ сѫщо така подданници, както и ние: защо тѣ да иматъ черкова, a насъ да ни лишаватъ отъ язика и вѣрата ни?“ или сѫщо: „кой народъ по всичкото земно кълбо се моли на Бога на единъ чуждъ язикъ, който не разбира? Сами турцитѣ нѣматъ страхъ отъ Бога, ако искатъ да отдалечаватъ кого и да е отъ длъжноститѣ на вѣрата!“

 

Борбата е наистина деликатна, и черковникътъ нѣма освѣнъ да се държи на своя резонеманъ, който прилича и на умозаключение: „Ако е грѣхъ, човѣкъ да се моли на Бога, то никой народъ не трѣба да исповѣда каква да е вѣра; но тъй като напротивъ всѣкой човѣкъ е длъженъ да признава Бога, то на българския народъ трѣба да се даде своя черкова.“ Черковникътъ е увѣревъ, че е правъ въ своитѣ искания, че никой не може да го обвини за тѣхъ, и за това застѫпя се явно, казва исканията си високо прѣдъ всички и ако го обвинятъ, че той не мисли само за черкова, но умътъ му е на въстанието, той дига глава самоувѣрено и казва, че е вѣрноподанникъ. Такъвъ си остава и докрай. Само по-кѫсно, когато Екзархията е вече основана, и много безпокойни глави не сѫ доволни само съ нея, a искатъ нѣщо

 

 

81

 

повече, искатъ политически права, тогава и черковницитѣ се рѣшаватъ да излѣзатъ малко отъ своята резерва. Тѣ проповѣдватъ тогава освобождение чрѣзъ сила на образованието. Образованието, казватъ тѣ, ще даде и занаятитѣ и промишленностьта, и чиновническитѣ мѣста и силата, и властьта и царството въ рѫцѣтѣ ни, защото турцитѣ сѫ прости: като ни видятъ просвѣтени и надѣждни, тѣ сами ще ни прѣдложатъ да имъ станемъ помощници въ управлението и ние ще основеме съ Турция дуалистическа държава. A така ще се освободимъ, защото ще бѫдемъ по-силни отъ турцитѣ. Но за сега трѣба да бѫдемъ работливи и мирни. . . .

 

Но въ страната има немирни глави, които сѫ махнали съ рѫка на благоразумието на черковницитѣ и сѫ ритнали открито закона — това сѫ народнитѣ хайдути. Черковницитѣ дѣйствуватъ, за да спечелятъ духоветѣ на своя страна, но и народнитѣ хайдути си вършатъ своето: и еднитѣ и другитѣ сѣятъ сѣмена, отъ които при най-малъкъ дъждецъ ще пѫкне цвѣтъ и ще роди плодъ.

 

Душевния образъ на българскиятъ хайдутинъ е толкова милъ, колкото и познатъ всѣкиму. Хайдутинътъ е уважаванъ и любимъ отъ всѣкиго, защото е свой човѣкъ

 

 

82

 

излѣзалъ изъ самия народъ. Той е билъ отъ вѣкове съ народа, тачилъ е обичаитѣ и чистотата на нравитѣ му, пазилъ е интереситѣ на сиромашьта и се е опълчвалъ за беззащитнитѣ. Затова и всѣкой го е познавалъ, и всѣкой го е възпѣвалъ съ пѣсни. При своята доброта, при покровителството, което дава на слабитѣ, той е още и любимъ, защото е една звѣзда въ обидения и грозенъ животъ: звѣзда на безгрижието и свободата. Той сѣди подъ дебелата букова сѣнка, обиколенъ отъ юнаци другари, яде печенитѣ шилета, пие руйно вино, пѣе юнашки пѣсни и се не грижи за нищо; свободниятъ Балканъ му е защита. При общото тегло и при славянския натурелъ на народа, който има вродена слабость да мечтае за безгрижие и веселба, хайдутинътъ е идеалъ. При това той е и юнакъ; той прѣдставлява левентлика, който всѣкога дава крила на младежьта. Левентството е една изданка на народа, изданка, която дава нова кръвь на остарѣлия организмъ. Всѣкой день се раждатъ млади мишци и силни гърди, които кипятъ съ енергия; рѫцѣтѣ сѫ силни и мърдатъ, и посѣгатъ, — не щатъ да стоятъ мирни; a сърдцата сѫ горещи, тупатъ по-силно и искатъ широта, — тѣсна е мирната кѫща, омразни сѫ домашнитѣ грижи. A прибавете още

 

 

83

 

че има какво да се прави : пѫтьтъ е отворенъ. Всички кръстопѫтища и полски кѫрища сѫ обхванати отъ турски панти и хайти, които обиратъ срѣдъ бѣлъ день, и пакъ сѫ безгрижни, и ходятъ свободно. Наистина, тѣхъ покровителствува и самата власть, но въ Балканътъ нѣма нужда отъ покровителство, тамъ е и силата, и славата.

 

Името хайдутинъ или разбойникъ въ днешно врѣме за насъ е позорно, но за ония врѣмена то нѣма сѫщото значение. Хората сѫ се свикнали съ него, защото животътъ го търпи. То е нищо друго освѣнъ своеволие и буйство на горѣщи глави. И сега още въ простия народъ майкитѣ гледатъ съ снисхождение на пукнатитѣ глави на синоветѣ си по нѣкои нощни похождения, като ги съпровождатъ само съ едно: „Ехъ, що да правишъ, младини!" Въ тъмнината на ония врѣмена, своеволието често е законъ, защото сѫщински закони липсуватъ. А и хората сѫ свикнали на това, та не сѫ до тамъ скрупулозни. Разбъркванието на понятието е достигнало до тамъ, щото пантитѣ и хайдутитѣ сѫ и герои, и наопаки, историческитѣ герои сѫ и панти. Една пѣсень, която и до днесъ се пѣе въ Кукушско, и една вариация отъ която има и въ Миладинова сборникъ, въспѣва делибаша Крали Марка, какъ е захваналъ

 

 

84

 

съ още двама подобни нему луди глави Качанскитѣ проходи за да обира пѫтници и керванджии.

 

Понятията и обичаитѣ сѫ такива, щото заставятъ всѣкиго, който се уповава на себе си, да улови пушката. Като прѣминете синия Дринъ, отвѫдѣ захваща арнаутлука, но има и български села, кадѣ чисти, кадѣ смѣсени съ диви албанци. Въ едно отъ послѣднитѣ живѣе юнакъ българинъ Мишо, извѣстенъ на цѣлата околность. Високъ, плѣщесть, съ орловъ погледъ и самонадѣенъ, той враждуваше прѣди три години, когато го виждахъ, съ единъ познатъ по цѣлата околность разбойникъ Османъ Кица. Отъ Османа Кица ме прѣдвардваха още въ Битоля, че върлувалъ по всичко Охридско, и азъ бѣхъ принуденъ да откупя турски полицейски стражари, както е обичай по ония мѣста, и съ тѣхъ да пѫтувамъ. Мишо получавалъ нѣколко пѫти заплашвания отъ пантата, да се пази, защото ще го убие кадѣто го намѣри, a му отговарялъ по сѫщия начинъ, че не се знае, кой кого ще убие. Дѣйствително, послѣ нѣколко врѣме главата на страшния разбойникъ понесоха изъ охридскитѣ улици, за да се успокои населението. Азъ помислихъ, че разбойникътъ е наказанъ отъ самото правителство

 

 

85

 

и обявлението по тоя начинъ, да му разнасятъ главата изъ цѣлото население, ми се видеше твърдѣ справедливо, но Мишо, който бѣ сѫщо дотърчалъ въ града, ни пришепна на ухото: „Азъ го убихъ, кучето.“ Подробноститѣ за това убийство, които азъ, разбира се, изискахъ, гласяха още, че правителството самò желаяло да хване и затрие Османа Кица; каймакаминътъ желаялъ това отъ все сърдце, за да се умири околията му, но се боялъ отъ роднинитѣ на разбойника, която щѣли да гонятъ кръвь, a биле силни. Мишо прѣдлагалъ да му дадатъ прѣоблечени стражари, или да му позволятъ самъ да се расправи, но не му позволили, защото не било достолепно, единъ османлия да гонятъ явно чрѣзъ раята; както родътъ на Османъ Кица, така и всички влиятелни турци могли да въставатъ противъ властьта и каймакаминътъ трѣбало да пострада. Редовна войска била пращана нѣколко пѫти, но офицеринътъ щадилъ Османа Кица, защото билъ приятель съ роднинитѣ му и главно, защото се боялъ отъ отмѫщение. Разбойникътъ е ималъ приятели въ страната и неговитѣ дѣйствия не възбуждали негодувание. Българитѣ пищяха, разбира се, защото оня бѣше турчинъ, но ако да бѣ българинъ, щѣха да зематъ, както турцитѣ,

 

 

86

 

негова страна. За да се отърве отъ злото, Мишо се рѣшилъ да го убие скришомъ и направи това. Но другарьтъ на Османъ Кица, Хайдаръ, върлуваше и до послѣдно врѣме и не съ по-малко успѣхъ. Всѣко мѣсто си има своитѣ герои, и единъ герой е немислимъ, ако понятията на хората и условията на живота не го поддържатъ.

 

Интересенъ бѣше самиятъ характеръ на тоя Мишо и неговото самосъзнание. Азъ съмъ, казваше ми той, вѣренъ подданникъ на Султана и се бия противъ разбойницитѣ, защото тѣ посягатъ на неговитѣ закони. Азъ зная, че и мене ще убиятъ, но малко ли други умиратъ отъ ножъ и отъ куршумъ, безъ да сѫ дигали нѣкому рѫка. Отъ тия думи, до хващанието Балкана не е твърдѣ далечъ.

 

Човѣкъ за да си обясни още по-добрѣ хайдутитѣ, трѣба да мисли и примитивния строй на турската държава. Единъ разбойникъ може да върлува напр. въ Делиорманъ или въ Хачуката около Варна до цѣли години, и като си насъбере доста крадени дари, може да се засели въ Одринско и да заживѣе спокойно, защото никой нѣма да знае за него: нѣма телеграфътъ, честитѣ съобщения, окрѫжнитѣ, строгата администрация и пр. Всичко туй помага,

 

 

87

 

щото духоветѣ да си останатъ примитивни; понятията за гражданска свобода, за държавни и човѣшки права наистина страдатъ, суевѣрия и разни други слабости вирѣятъ, но все пакъ тоя примитивенъ строй, като поддържа съ себе си и хайдутството и левентлика, не остава да огасне духътъ на личната свобода.

 

Българскиятъ хайдутинъ е ималъ всичкитѣ слабости на своя народъ: той е билъ ограниченъ въ своитѣ понятия, билъ е суевѣренъ, липсувало му е политическо и народно съзнание, ако е защищавалъ българина по-вече отъ турчинъ, правилъ го е, защото оня е „своя вѣра,“ но е билъ честенъ, пазялъ е сѣмейнитѣ права, не е посягалъ на чужда жена, уважавалъ е черковата, защищавалъ старитѣ и убиденитѣ и прѣдставлявалъ живота отъ по-идеална страна, любилъ си либе, обичалъ е кѫщата си, жертвувалъ се за вѣрна дружина и милѣялъ за роднини и приятели. И съ всички тия добродѣтели, той ималъ едно зло, че е билъ вънъ отъ закона. Но тоя законъ е билъ тъй безсиленъ и толкова осѫденъ въ душата на цѣлия народъ, щото елегическитѣ пѣсни, съ които тоя народъ въспѣва своитѣ хайдути, чувството, съ което той имъ приписва ореола на славата, правяли си хайдутина непостижима мечта за

 

 

88

 

всѣка по-силна и идеална душа. Изтъкнете всичкитѣ добри чърти на народния хайдутинъ, добавете му още и напрѣднали понятия, a най-вече и идея за политическа и народна свобода — Ботевъ ще застане напрѣдѣ ви въ всичкито свое бунтовническо величие.

 

 

IV.  (Характеристика на бунтовницитѣ)

 

Трѣба още да хвърлимъ свѣтлина върху самата политическа борба или бунтовничеството и да завършимъ пълната характеристика на врѣмената, които родиха Ботева. Въ политическитѣ и революционни идеи Ботевъ имаше прѣдшественници Раковски и Каравеловъ. Истинското величие на гениалнитѣ хора никакъ не страда отъ това, че тѣ иматъ прѣдшественници и не носятъ съвършенно нови идеи. Не може да се мисли една идея съвършенно нова, нито човѣкъ съвършенно новъ. Гениятъ не пада съ торба отъ небето, но е сила, която се храни отъ въспитанието, която се усилва отъ примѣритѣ на другитѣ, се подкрѣпя отъ характеритѣ на всички околни и се подбужда къмъ дѣятелность отъ цѣлото общество. Истинското величие на гения не състои въ новостьта на идеитѣ му, но въ интелектуалната дълбочина, съ която той схваща

 

 

89

 

направеното до него; той го критикува и обработва, за да насочи на обществото единъ по-правъ пѫть ; величието на гениалната личность състои още и въ евергията, личнитѣ способности, въ живота и въ характерътъ и, които ние изучваме и можемъ да земемъ за високъ примѣръ.

 

Раковски умира въ 1869 г. и не може да види плодътъ на своитѣ усилия. Въ Сърбия, въ Ромѫния, въ България и Русия, и на самия Балканъ, и всѣкадѣ той привиква младитѣ хора на орѫжие и ги уговарва за едно общо дѣйствие противъ врага. Ние имаме неговитѣ дума въспроизведени отъ единъ доживѣль поборникъ, който отъ начало съ другари е ходилъ по Балкана по-вечето за лично отмѫщение, a инакъ почти безцѣлно, и слѣдъ като се срѣщналъ въ горитѣ на Рила съ Раковски, ставалъ човѣкъ на народната революция и се турилъ подъ знамената на Хаджи Димитра и Стефанъ Караджа.

 

„Не чета отъ шесть души, казвалъ му Раковски, въ 1861.г., ще може да принесе на народътъ облагитѣ, които той чака и отъ които има нужда, макаръ и съ четитѣ да се помага доста, защото се трѣбятъ поне най-злитѣ, пакостницитѣ и кръвопийцитѣ турци. Ние можемъ да направимъ нѣщо по-голѣмо, нѣщо по сѫщественно, a това нѣщо ще се сполучи само когато всички

 

 

90

 

работимъ, знаемъ що работимъ и за кого. Планътъ е готовъ, условията благоприятствуватъ сега по-добрѣ отъ всѣки други пѫть, момчета безброй се записватъ отъ всички краища на нашето отечество и скоро ние ще строшимъ робската верига, и не като хайдути, a като бунтовници ще въскръсимъ България.“ [1]

 

Това е говорилъ Раковски къмъ ония, които канялъ да го намѣрятъ въ Бѣлградъ. Въ Сърбската столица се основала по онова врѣме българска легия ; младитѣ щѣли да се учатъ на военното искуство и да прѣминатъ въ България, като офицери и воеводи на въстаналия народъ. Сърбия ще обяви война, българитѣ ще се дигнатъ всички на кракъ и съ единъ ударъ ще строшатъ робскитѣ вериги. Мечтитѣ на Раковски не се сбѫдватъ, но приготовленията за бунтъ трѣба да сѫ подѣйствували, защото Портата, въ кратко врѣме слѣдъ смъртьта на Раковски, отстѫпи и припозна въ 1870 г. Българската Екзархия.

 

Но съ черковния успѣхъ революционната идея не загасва. Каравеловъ, който замѣсти Раковски, проповѣдва съ още по-голѣма сила: „Свободата не ще Екзархъ: иска Караджата.“ Ботевъ се придружава

 

 

1. В. Запискитѣ на Хр. Македонски, стр. 27.

 

 

91

 

къмъ него съ думитѣ въ една своя пѣсень: „по чувства сме братя ние съ тебе и мисли еднакви ние таимъ“ и умира геройски на Враченскиятъ Балканъ, дошалъ да води народътъ на въстание.

 

Що значи възстание, коя е идеята на бунтовничеството ? Бунтовникъ ще каже не да се поставишъ вънъ отъ закона, като народния хайдутинъ, и да се криешъ въ горитѣ, но да бѫдешъ самъ законъ. То е открито възстание въ име на исторически права. То е една идея, която не се крие, и която е толкова по-силна, колкото повече я трѫбятъ по цѣлъ свѣтъ. Бунтовничеството, най-послѣ, е единъ цѣлъ народъ, който не се крие и не бѣга отъ своя противникъ, но го вика на отчаяна борба за животъ или смърть. Хайдутството е юначество, авантюра, левентство и лично прѣдприятие, бунтътъ е общо, народно дѣло. Идеята за въстание съединява хайдутството съ екзахрията, орѫжието съ народната борба; възстанникътъ говори на хайдутина: остави гората и слѣзъ въ града, и бута черковника : захвърли псалтиря и хвани гората; едного допълня, другиго осѫжда.

 

Бунтовничеството е като единъ елипсически фокусъ, въ който се събиратъ лѫчитѣ и придобиватъ по-голѣма свѣтлина, защото въ него се съсрѣдоточава духътъ на

 

 

92

 

врѣмето и се отразява съ още по-голѣма сила, отъ колкото въ борбата за черковна независимость. И черковницитѣ служатъ на сѫщата идея, както и бунтовницитѣ, защото тая идея е и духътъ на врѣмето, но първитѣ избирахъ едни срѣдства за да я осѫществятъ, a послѣднитѣ търсятъ други пѫтища. Идеята, или духътъ на врѣмето е, разбуждание, стѫпвание на своя собственна нога, училища, просвѣщение, черковни права, гражданство и най послѣ свобода. Черковницитѣ вѣрватъ, че съ Екзархията български народъ вече стѫпя на своя исторически пѫть, и че развитието и освобождението му трѣба да дойдатъ сами по себе. Черковницитѣ вѣрватъ това, но бунтовницитѣ не. И наистина, доказано ли е, че съ припознавание на Екзархията, български народъ добива пълна възможность да се развина интелектуално и економически ? Доказано ли е, че съ Екзарха на чело той сигурно ще достигне своето историческо бѫдѫще ? Бунтовникътъ отговаря не. Тоя отговоръ ние ще оцѣнимъ въ нашата критика върху политическитѣ идеи на Ботева.

 

Черковницитѣ още казватъ: българскиятъ народъ е отвикналъ отъ война и е слабъ самъ, съ орѫжие въ рѫка, да се освободи отъ турското иго. Истина ли е

 

 

93

 

това ? Може ли така да се твърди за единъ народъ, който никога още не е възставалъ и не е още прѣмѣрялъ своитѣ сили съ силитѣ на противника си ? И третий въпросъ : може ли да се вѣрва, че съ просвѣщение и напрѣдъкъ българскиятъ народъ ще се освободи единъ день самъ отъ турското иго, безъ да има нужда да се улови за орѫжие, както увѣряваха черковницитѣ ? Бунтовничеството не вѣрваше въ това, и не безъ право. Тая невѣра, тоя критически възгледъ върху работитѣ пълнеше въздуха съ безпокойство и буря ; нервитѣ бѣха напрѣгнати, духоветѣ въ ожидание. То е врѣме, привикано да създава упорити и желѣзни натури, и мечтателни и бурни глави като Ботева.

[Previous] [Next]

[Back to Index]