Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критически опитъ

Димитъръ Т. Страшимировъ

ОТДѢЛЪ ТРЕТИ. Поезия

 

Глава първа. Картини  (191—225)

1. Библиография

2. Що е поетическа картина

3—8. Картини

9. Характеристика на Ботевата творческа фантазия

Глава втора. Чувства  (225—258)

1. Що е чувство въ поезията

2, 3. Любовь къмъ отечеството

4. Тѫга за младость

5. Паралелъ съ Каравеловъ

6. Любовьта y Ботева

7. Характеристика; дълбочина и сила, мѣстото и значението на Ботевъ въ литературата ; Карлъ Мооръ, романтизмъ, хайдутство, критика, бѫдѫщето на нашата литература

Глава третя. Идеи  (258—289)

1. Що е поетическа идея

2. Идеитѣ на Ботева

3. Полемиката на Вазова

Глава четвърта. Художникътъ  (289—307)

1. Личностьти и художникътъ. Размѣрътъ. Интересенъ моментъ. Критиката на Вазова. Има ли периоди въ развитието на Ботева-художникъ

2. Характеристика като поетъ

 

 

Двайсетьтѣ пѣсни, които Ботевъ завѣща на потомството — ето това е неговата поезия. Що е пѣсень? Една пѣсень съединява въ себе си три душевни струи — въображение, сърдце и умъ: тя е цвѣтистъ букетъ отъ картини, чувства и мисли. Освѣнъ това, букетътъ има форма, има майсторъ, който го е съставилъ; тоя майсторъ въ поезията е художникътъ. Ние ще се запознаемъ съ букета и ще оцѣнимъ сетнѣ майсторътъ му.

 

 

ГЛАВА ПЪРВА.

Картини.

 

 

I.  (Библиография)

 

Да направимъ малко библиография, прѣди да пристѫпимъ къмъ картинитѣ: това ще ни покаже, отъ кѫдѣ има да ги търсимъ. Числото двайсеть за Ботевитѣ пѣсни

 

 

192

 

едва ли ще се измѣни съ откривание други неиздадени още творения на поета. Това число приематъ биографътъ на Ботева, Захарий Стояновъ, критикътъ на биографията, Ст. Заимовъ, a още го приема и Ив. Вазовъ, който пръвѣ въ вашата литература написа критическа студия върху поезията на Ботева. Числото неможе да се измѣни, защото на рѫка сѫ всички вѣстници, въ които Ботевъ е могълъ да сътрудничествува: „Свобода“ и „ Независимость“ на Каравелова, a сѫщо на рѫка сѫ и собственнитѣ вѣстници на поета: „Дума,“ „Будилникъ“ и „Знаме.“ Ботевъ не е печатилъ пѣсни въ други вѣстници, защото ония, които се издаваха въ странство, освѣнъ назвавитѣ, бѣха му противни по духътъ си, a ония, които се издаваха въ Турция, бѣха пакъ сами противни на духътъ на пѣснитѣ му. Така че едва ли ще има нѣкое Ботево стихотворение да не е още събрано отъ страницитѣ на нѣкой тогавашенъ вѣстникъ. Само за „Майцѣ си“ знаемъ, че е пращана първоначално на Дѣда Славейкова, да я печати въ „Гайда;" [1] но тая пѣсень се яви въ „Свобода“ отъ 15-й Юлий, 1870 г., бр. 34, a за друга да е пращава вънъ никой не спомѣнува.

 

 

1. В. Гайда, листъ за наука и разговорка, година 3, 15 Априлий 1867, бр. 19.

 

 

193

 

Ботевъ сѫщо не ни е оставилъ рѫкописи, та и отъ тамъ нѣма какво да очакваме. Негови близки приятели говорятъ само за декламирани отъ него други пѣсни, но тѣ ги чули, a не записали. Така е загинала и вдъхвовената пѣсень на поета, която той декламиралъ въ чудната майска зора на 18-й, когато — вече български воевода и капитанъ на Радецки — той се готвеше да спѫти на родния брѣгъ; Ботевъ билъ на крака още въ ранни зори, които биле чудни, и гледайки родната земя, къмъ която го носялъ австрийския параходъ, декламиралъ вдѫхновенно: за жалость, хубавитѣ думи не оставали за потомството, защото никой не ги записалъ, зефиритѣ ги поели и ги развесли на разни страни.

 

Ботевъ самъ е събралъ и издалъ своитѣ пѣсни въ есеньта 1875 г. подъ насловъ: Стихотворения на Христо Ботева и Ст. Стамболова ; Манчевъ ги е прѣпечаталъ по-кѫсно, като второ издание, 1880 г. Биографътъ Захарий Стояновъ ги събра въ 1889 г. въ единъ томъ, заедно съ политическитѣ статии на поета, подъ име: Съчинения на Христо Ботевъ. Този томъ ще имаме и ние прѣдъ очи.

 

Двайсетьтѣ пѣсни на Ботева сѫ: Хайдути, На прощавание, Майцѣ си, Къмъ брата си, Елегия, Дѣлба, До моето първо либе,

 

 

194

 

Пристанала, Борба, Ней, Моята молитва, Гергйовъ день, Патриотъ, Хаджи Димитръ, Въ механата, Зададе се облакъ теменъ, Защо не съмъ, Послание и Обѣсвание на Василъ Левски. Нѣма да излагаме по отдѣлно съдържанието на всѣка една пѣсень, защото читателя и тъй е вече запознатъ съ тѣхъ: повечето отъ тѣхъ се пѣятъ отъ младежьта, a които се не пѣятъ, извѣстни сѫ отъ декламирание. „Хайдути“ е недосвършена и прѣдставлява начало отъ една хайдушка поема; „Защо не съмъ“ е ирония надъ нѣкои съврѣменни поети писатели, между които и Славейковъ и Вазовъ.

 

 

II.  (Що е поетическа картина)

 

Картинитѣ въ Ботевата поезия не сѫ много, та и нѣма да ги разглеждаме на отдѣли, както правятъ обикновенно критицитѣ, като означаватъ напр. отечественна природа, душевни картини, фантазии и др. Картинитѣ, които кичатъ поезията на Ботева, изображаватъ българския животъ, както го знае поета, рисуватъ страданията на роба и звънътъ на веригитѣ му, докосватъ се и до хайдушката природа на Балкана и ни носятъ понѣкога съ крилата на поетическото въображение въ небесата.

 

Що е поетическа картина? То е образъ

 

 

195

 

на прѣдмѣта, който вълнува душата на поета: поетътъ, като го въспѣва, изобразява го; той изобразява сѫщо всичко, което трѣба да назове. Но изобразява го не съ бои, като живописеца, a съ думи. Но тъй като думитѣ сѫ, както казва Лессингъ, артикулирани звукове въ врѣмето, то тѣ не прилягатъ, като боитѣ, които сѫ тѣла въ пространството, да изобразяватъ видими прѣдмѣти. Поради това поетътъ е принуденъ да бѫде кратъкъ въ картинитѣ си : той улавя характерната страна на прѣдмета съ единъ епитетъ и, като го назове така, изобразява го ; или назовава подрѣдъ нѣколко дѣйствия отъ единъ моментъ и картината испѫква прѣдъ васъ; но всичко кратко:

 

Настане вечерь, мѣсецъ изгрѣе,

Звѣзди обсипятъ сводътъ небесенъ,

Гора зашуми, вѣтрецъ повѣе. . . . .

 

Характерната страна и епитета сѫ сѫщо кратки : една-двѣ думи, които едноврѣменно и назоваватъ, и рисуватъ прѣдмѣта, рисуватъ го такавъ, какавто го чувствува и си мисли поета; a онова, което той недоизказва, ний го допълняме съ собственното си въображение:

 

Зави се майка замая,

Камакъ ѝ падна на сърдце,

 

 

196

 

Гледа си въ очи Чавдара,

Въвъ очи черни голѣми,

Глади му глава кѫдрава

И рѫка клѣта та плаче.

 

И още:

 

За тебе плача Чавдаре,

За тебе дѣте хубаво,

Писано още шарено,

Ти ми си още мѫничакъ,

A лоши думи хортувашъ.

 

Думитѣ сѫ кратки и бѣгли, като да сѫ драски съ въгленъ на стѣната, но прѣдъ насъ стои юнакъ дѣте, „писано още шарено,“ съ черни очи голѣми и съ глава кѫдрава — бѫдѫщи славенъ воевода.

 

 

III.  (Картини)

 

Поетическата картина като такава, която си служи не съ мъртви бои, но съ словото, трѣбва да е подгрѣна съ топло чувство, инакъ тя ще е безжизнена. Една картина е, наистина, плодъ на въображението, но нашето въображение не е една душевна способность сама за себе си: тя гради своитѣ образи съ оня материалъ, който й подава нашата душа; a тука влизатъ и чувствата, и мислитѣ, и отдѣлнитѣ прѣдставления, и асоциации, които ние хранимъ въ нашето съзнание. И поради това поетическата картина при такавъ единъ поетъ,

 

 

197

 

като Ботева, пъленъ съ пламенни чувства, не е безцѣлно шарение на въображението, но всѣкога е една откършена часть изъ вѫтрѣ отъ душата му; тя е като отхвръкнала челичена люспа, която се запаля въ въздуха и бляска като молния, за да покаже, че не е просто желѣзо, и че душата ѝ е отъ стомана. И ето защо най-ярки сѫ въ Ботева ония картини, които рисуватъ неговитѣ задушевни идеали. Такава картина — като оная, която рисува поетическата вечерь на Балкана, съ мѣсеца, звѣздитѣ, шумътъ на гората, завѣванието на вѣтреца — Ботевъ друга не ви е оставилъ, защото тя е диктувана отъ любовь къмъ вѣчно идеалното хайдутство:

 

Настане вечерь, мѣсецъ изгрѣе,

Звѣзди обсипятъ сводътъ небесенъ,

Гора зашуми, вѣтрецъ повѣе,

Балканътъ пѣе хайдушка пѣсень !...

 

 

IV.

 

Въ изблика на силнитѣ чувства въображението често се губи въ тѣхъ, защото е привикано да имъ даде изразъ. То е въ такавъ случай единъ отъ крилатитѣ коне, който воси ангела си ту на небето, ту на земята и всѣкадѣ — за да послужи на самий него за крилѣ, и да лѣти той още по-леко.

 

 

198

 

Тая служба на въображението е най-сюблимна, защото е апотеоза на душата: тамъ, кадѣто не можемъ да уловимъ нищо вещественно, въображението тури образъ и ни понесе къмъ небето:

 

И плѣснатъ съ рѫцѣ па се прѣгърнатъ

И съ пѣсни хвъркатъ до небесата,

Лѣтятъ и пѣятъ дорде осѫмнятъ,

И търсятъ духътъ на Караджата.

 

 

IV.

 

Въображението улавя душата на ранения юнакъ на Балкана и ѝ дава образъ; срѣщу нея туря самодивитѣ — сѫщо такива въздушни, незрими явления, но въ бѣли прѣмѣни:

 

И самодиви въ бѣла прѣмѣна

Чудни, прѣкрасни пѣсень поемнатъ,

Тихо нагазватъ трѣва зелена

И при юнакъть дойдатъ та сѣднатъ.

 

Една му съ билки раната върже,

Друга го пръска съ вода стодена,

Третя го въ уста цалува бърже,

И той я гледа мила засмѣна !...

 

Кой другъ нашъ поетъ ни е завѣщалъ такава картина? Тя съединява миналото — самодивитѣ и вълшебния култъ къмъ природата — съ бѫдѫщето, съ въжделенната мечта за свобода.

 

 

199

 

V.

 

Не по-малко сюблимни сѫ картинитѣ, които рисуватъ теглата на отечеството. Поетътъ се вслушва въ тѣхъ и въображението му ги рисува:

 

Чуй какъ стѣни гора и шума,

Чуй какъ ечатъ бури вѣковни,

Какъ нарѣждатъ дума по дума —

Приказки за стари врѣмена

И пѣсни за нови теглила!

 

Въображението е тъй хвърчаще, щото прѣвърща народното тегло въ страшна стихия, отъ която гърми земята и тътне, отъ която бури се дигатъ и кършатъ клонове. —

 

Тамъ дѣ зема гръми и тьмне

Отъ викове страшни и злобни

И прѣдсмъртни пѣсни надгробни....

 

Тамъ . . . тамъ буря кѫрши клонове

А сабя ги свива на вѣнецъ;

Зинали сѫ страшни долове,

И пищи въ тѣхъ зѫрно отъ свинецъ

И смъртьта е тамъ мила усмивка

И хладенъ гробъ сладка почивка!

 

A подъ това стихийно тегло и самиятъ народъ, този народъ, който отъ вѣкове влачи вериги и търпи и мълчи, съ силата

 

 

200

 

на въображението придобива особенъ обликъ. Той гърми зловѣщо съ веригитѣ си и сочи намърщенъ на своитѣ мѫчители :

 

. . . . . Мълчи народа !

Глухо и страшно гръмятъ окови.

Намърщенъ само съ глава той сочи

На сгань избрана ! . . . .

 

A когато мѫкитѣ отъ тия вериги — тѣлеснитѣ и душевнитѣ мѫки — се описватъ по-отблизо, то тѣ обхващатъ и самитѣ васъ, като да рѣжатъ собственното наше тѣло:

 

Сочи народътъ и потъ отъ чело

Кървавъ се лѣе надъ камакъ гробенъ;

Кръстьтъ е забитъ въ живо тѣло,

Ражда разяда глозголи кости,

Смовъ е засукалъ животъ народенъ.

 

Отъ гръмътъ на оковитѣ и мѫката на народа поетическата фантазия отива до съкрушението на душитѣ, плачътъ на вдовици и сирачета:

 

Запѣй ми дѣвойко на жалость,

Запѣй какъ братъ брата продава,

Какъ гинатъ сили и младость,

Какъ плаче сирота вдовица,

И какъ теглятъ безъ домъ дѣчица!

 

Всичкитѣ тия картини освѣтляватъ безутѣшната скърбь на поета за теглилата на

 

 

201

 

народа му и говорятъ до колко въ него чувството е искренно и дълбоко. Това чувство се дига до непостижимъ патосъ тамъ, кадѣто на отечеството се даде образътъ на нѣжно любима майка:

 

О, майко моя, родина мила,

Защо тъй жално, тъй милно плачишъ?

Гарване и ти птицо проклѣта,

На чий гробъ, тамъ тъй грозно грачишъ?

 

Охъ, зная, зная ти плачишъ майко,

За туй, че ти си черна робиня,

За туй, че твоя свѣщенъ гласъ майко,

Е гласъ безъ помощь, гласъ въ пустиня.

 

Тия тѫжни думи на поета, които съпоставятъ съ рѣдка сила плачътъ на майката съ гроба и съ зловѣщото грачение на гарвана, сѫ изъ послѣдното му стихотворение, въ което той оплаква обѣсванието на Василя Левски; тѣ говорятъ все още за една мощна фантазия, крилѣтѣ на която не сѫ покрусени, макаръ че всички помѣнати списатели, които сѫ разглеждали Ботева, намиратъ това стихотворение за слабо, или даже най-слабо отъ всичко що е излѣзло изъ подъ неговото поетическо перо. Обаче слабость се нарича тукъ душевното съкрушение на поета, a това е несъмнено една грѣшка: фантазията е все оная, която знаемъ,

 

 

202

 

формата не отстѫпя на другитѣ пѣсни отъ много страни и чувството е искренно: виноватъ ли е поета, че душата му е безотрадна, и по-слабъ лие той? Ботевъ въспѣ несравненно по-хубаво смъртьта на другъ герой на възстанията — на Хаджи Димитра — но тая смърть е на Балкана, за която самъ поета мечта отъ дѣтинство и която намѣри най-послѣ самъ, a тя не е черното бѣсило на Левски. При мисъльта за послѣдний неговата фантазия нѣмаше да му рисува свѣтлитѣ образи на самодивитѣ и хайдушката пѣсень на Балкана, но студътъ, който е вкоченилъ обѣсеното тѣло, снѣгътъ, който гони тръне по пустото поле на край София. Обѣсванието на Левски бѣше прѣзъ зимата, на 6-й Февруарий, 1873 г., когато естественно може да се говори за снѣгъ, и за студъ, и мразъ, и за всичко, което ни рисува поета. И той казва:

 

Плачи ! тамъ близо край градъ София,

Стърчи азъ видѣхъ черно бѣсило,

И твой единъ синъ, Българийо,

Виси на него съ страшна сила.

 

Зимата пѣе свойта зла пѣсень,

Вихрове гонятъ тръне въ полето,

И студъ, и мразъ, и плачъ безъ надѣжда,

Навѣватъ на тебъ скръбь на сърдцето.

 

Безнадѣждностьта, съ която се рисува

 

 

203

 

мойта родина, е безнадѣждность обща, обхванала послѣ смъртьта на Левски и най-пламенитѣ патриоти. Самъ Каравеловъ, който отъ толкова години гни гърди да проповѣдва революцията и бѣше прямия наставникъ и учитель на обѣсения, сведе вратъ послѣ тая жестока жертва, и се отказа отъ политическа дѣятелность. A Ботевъ, дали самъ и той не ще да е чувствувалъ безутешностьта на положението? Той пише това стихотворение прѣзъ зимата 1875 г., когато морално е задълженъ да подкрепя отпадналия духъ на околнитѣ си, защото имъ е водитель слѣдъ оттеглюванието на Каравелова, и когато самъ той е въ най-голѣмото отчаяние. „Знаме“ е спряло, емиграцията се разнебитила, той е изгубенъ и безпомощенъ самичакъ посрѣдъ чужда столица, майка, жена и братия — петь гърла стоѭтъ на плѣшкитѣ му и искатъ прѣхрана, a той незнае какво да захваве. Въ такова положение, той приготвя календарь и праща брата си Стефана да го продава изъ Влашко, та дано извади що-годѣ срѣдства. Ботевъ и калевдарь ! Но за да не бѫде съвършенно обикновенна черковната книга, добавя ѝ ликътъ на Левски съ горната пѣсень. За да допълнимъ още картината, трѣба да прибавимъ, че самъ Ботевъ е чувствувалъ, какъ сѫ отлѣтѣли вече годинитѣ

 

 

204

 

на крилатитѣ му мечти, че той е туренъ отъ неумолимитѣ обстоятелства лице съ лице срѣщу една грозна и неумолима дѣйствителность, която той рисува пакъ както всѣкога съ вихрове и вѣтрове и пакъ съ пълна сила. Единъ пламененъ и дълбокъ духъ, като Ботевъ, и при това лирикъ, не може да бѫде освѣнъ искренъ до най-голѣми подробности; той не може да въспѣва освѣнъ онова, което самъ чувствува, и за туй всѣкадѣ воплитѣ и радостнитѣ звувове, които издава душата му, сѫ негова собственна исповѣдь. Ако Ботевъ да бѣше пакъ оня съ юношескитѣ и хайдушкитѣ мечти, когато създаде баладата за Хаджа Димитра, той щѣше на бѣсилото на Левски гръмъ и свѣткавици да отправи противъ тиранина и да прокълне цѣлия свѣтъ, намѣсто да рисува отчаяние и плачове:

 

Гарвана граче грозно зловѣщо,

Псета и вълци виятъ въ полето,

Старци се молятъ Богу горѣщо,

Женитѣ плачатъ пищатъ дѣцата.

 

Картината е силна, поетътъ е все сѫщий оня гигантъ, когото знаемъ, но годинитѣ на крилатитѣ мечти сѫ отлѣтѣли. Вазовъ въ студията си въ „Денница“ казва за това стихотворение между другото още, че стихътъ „Вихрове гонятъ тръне въ полето“

 

 

205

 

изглеждалъ, „като да е неправдоподобенъ: само лѣтосъ се случвало изображаемото явление.“ Несъмненно, Вазовъ е добъръ наблюдатель, както е и добъръ поетъ, но въ този случай едва ли има право: тръне има и зимѣ и лѣтѣ по полето, но вѣтърътъ ги гони въ зимата, защото сѫ сухи ; да рисуваме сѫщата картина прѣзъ лѣто, ще рѣче да изобразимъ специаленъ и сравнително рѣдакъ случай, догдѣто прѣзъ зимата вѣтроветѣ сѫ тъкмо владѣюща стихия. Такава неправдоподобность би изглеждала твърдѣ голѣма въ Ботева, ако се докажеше, че дѣйствително я има, както иска да вѣрва Вазовъ, и би подронила достоинството на стихотворението за Левски отъ основа. Може би Вазовъ да не се съгласи съ насъ въ послѣдното твърдение, като каже, че той оная грѣшка я констатира, само като частна грѣшка, но не отрича правотата и достоинството на цѣлото стихотворение ; но ние пакъ мислимъ, че ако въпросний стихъ се земеше за неправдоподобенъ, то това обстоятелство може да хвърли особенна свѣтлина и на творчеството y Ботева: Ботевъ е природно силенъ талантъ, y него картинитѣ сѫ готови въ момента на вдѫхновението, въображението му ги дава съвършенни и вѣрни и той нѣма нужда да ги провѣрява, нѣма нужда да ги изучва,

 

 

206

 

събира и съставя, както съставятъ други поети своитѣ картини, което, разбира се, не е лошо и нито е врѣдно кадѣто трѣба. Ние може да опрѣдѣляме силата на фантазията въ единъ поетъ по много признаци напр. по планътъ и многостранната конструкция на образитѣ, които ни дава въображението, по яркостьта на боитѣ, съ които то ни ги рисува, сѫщо и по извънредностьта, по необикновеннитѣ невидѣни и нечути чърти на тия образи; но едно добро мѣрило за силата и характера на въображението въ единъ добръ поетъ е още и това, дали фантазията му има способностьта да улови картината наведнажъ съ всичкитѣ ѝ подробности или не; ако тя улавя само общитѣ чърти, поетътъ е длъженъ да ѝ се притече на помощь, и посрѣдствомъ наблюдение и изучвание да ѝ набави подробноститѣ. Ние се спрѣхме върху тия обяснения, защото съмнѣнието, възбудено отъ Вазова, заслужва да се разсѣе. Мислимъ, че фантазията на Ботева е толкова мощна, колкото е и пълна и не принуждава поета да я подкрѣпя съ други срѣдства. A освѣнъ това поводътъ бѣше твърдѣ добъръ за да дадемъ една обща характеристика, както за картинитѣ на Ботева, така и за неговата творческа фантазия. Ние мислимъ, че фантазията на Ботева е толкова мощна, колкото

 

 

207

 

и пълна: та нѣма нужда поетътъ да я провѣрява и подпълня чрѣзъ наблюдения и изучвание; заради това и картинитѣ на Ботева сѫ толкова величави, колкото и плѣнително живи.

 

 

VI.

 

Картината за обѣсванието на Василъ Левски не само е силна и вѣрна, но още показва достатъчно, че тя е отъ сѫщиятъ майсторъ, както всички други картини на Ботева. Тая картина е водена по духътъ на чисто народната поезия. Най-хубавитѣ наши народни пѣсни съединяватъ лирическото чувство съ една природна картина. Така напр. невѣста, която оплаква своята изгубена младость, защото я оженили за разбойникъ, е турена отъ народната пѣсень да раговаря съ гората въ есень, когато тя е вече отъ слана усланена; сѫщо: „Ситенъ дъждъ вали като маргаритъ, Моето либе конче сѣдлае, На кяръ да иде на Каравлашко:" той не трѣба да отива по чужбина, a да стои дома при младото либе, защото младостьта е кратка и отлита — като ситния дъждъ, щомъ пекне слънце, и пр. И картината обикновенно съотвѣтствува на лирическото чувство : ако това е тѫжно и тя е тѫжна, и наопаки : ако чувството е свѣтло,

 

 

208

 

то и картината е сѫщо свѣтла. На геройската смърть на Хаджи Димитра е съпоставена юнашката пѣсень на Балкана, на страшнитѣ тегла на народа — върлуванието на бури и стихии по горитѣ, a на бѣсилото на Левски — студъ и мразъ, и снѣгъ, и вихри по полето . . . . За мѫкитѣ на ранения юнакъ на Балкана е казано:

 

Лѣжи юнакътъ, a на небето

Слънцето спрѣно сърдито пече . . .

 

Не само природата е тъмна и свѣтла споредъ чувствата на поета, но тя сама чувствува радости и скърби заедно съ хората. Това е олицетворение на природата и е въ духътъ на всички народни поезии. Романтицитѣ въ Германия го бѣха написали на своето знаме; най-хубавитѣ пѣсни на Хайне — най-великий пейзажистъ, създатель на картини въ всеобщата литература — се дължатъ на тоя приемъ, да олицетворява природата и да я рисува участница въ живота. Великий Пушкинъ, който бѣ несравненъ обожатель на народната поезия, олицетворява природата въ всички свои произведения, които възпроизвеждатъ чисто народния животъ. Въ баладата „Удавений“ природата негодува и прѣзъ нощьта се дига буря, защото покойникътъ удавенъ не е погрѣбенъ отъ рибаря, както го изисква

 

 

209

 

христиански дългъ ; въ приказката „Рибаръ и рибка,“ морето постепенно става по-разбунено и по-сърдито, колкото бабичката на рибаря е по-неразбрана. Народната душа съединява всѣкога грозотнитѣ въ природата съ грозотии въ живота: ако прѣзъ нѣкоя нощь потокътъ жубори по-силно, това прѣдсказва лошавини; ако падатъ звѣзди, ще има болести, ако се появи опашата звѣзда, това е знамение за война и пр. И всѣкога, когато въ живота се случватъ извънредни събития, въ природата става сѫщото : пролѣтьта 1876 г. се намѣри отъ най-извънреднитѣ въ България: ранна, хубава, a сетнѣ снѣгъ, и цѣлиятъ народъ вѣрваше, че тя е извънредна, защото и въ живота тя бѣше такава..... Ботевъ е въ това отношение най-добрия майсторъ, който е умѣялъ да улови народната душа, неговитѣ картини носятъ оня духъ. И какъ умѣе той да го улови и какъ е искренъ я естественъ, защото и самъ носи не друга, a народна душа!

 

Зададе се облакъ теменъ

Отъ къмъ гора отъ Балкана

Дали ще е дъждецъ дрѣбенъ

Или ще е буря страшна ?

Охъ, мой дядо, тежко врѣме!

Ралото се едвамъ влачи,

И слѣдъ него сѣемъ сѣме,

Потъ отъ чело, градъ отъ очи !

 

 

210

 

VII.

 

A идеалното хайдутство ? He е ли изобразено и то? Хайдутството, дѣто говори за вѣчния Балканъ, за юнацитѣ, за пѣснитѣ и подвизитѣ; дѣто въспламенява сърдцата и храни младитѣ мечти, дѣто подига душата? Не сѫ ли изобразени хайдушкитѣ поляни, кадѣто се люлѣе хорото, и кавалитѣ и засѣвкитѣ, и либето, и киткитѣ, и пламеннитѣ очи, за които мечтае хайдутина, и любящата майка, която плаче за тѣхъ и ги прѣгрѫща : кога ги види съ пушка на рамо ? кадѣ сѫ тия картини? кадѣ е хайдутина цѣлъ, съ подвизитѣ и цѣлия си животъ, за който поетътъ толкова мечтае? Или само образи на тѫгата и страданията, и то само мимолѣтни, мъгновенни, като бърза електрическа искра, ни е завѣщалъ Ботевъ?

 

Картинитѣ, които Ботевъ ни остави отъ своитѣ блянове за хайдутството, сѫ повечето отривочни и даже недостатъчни. Оная картина въ баладата за Хаджи Димитра, дѣто Балканътъ по вечери и при първи звѣзди пѣе хайдушка пѣсень, прѣминава прѣдъ насъ като едно небесно видѣние, за да се не повтори вече : тя е сѫщо като отваряние на небето въ нощьта срѣщу Вознесение, за което разказватъ

 

 

211

 

вѣролюбивитѣ души — небето се отваря въ срѣдъ тъмнината, като огненни врата, потрепва моментално и пакъ се затваря — во будното око и праведната душа виждатъ прѣзъ пламацитѣ на отверстието небесния рай, кадѣто блаженствуватъ праведници и живѣятъ крилати ангели. Така и прѣзъ тая картина за хайдушкия Балканъ ние хвърляме единъ погледъ къмъ ония висоти, кадѣто съ вѣкове е живѣла славата, и кадѣто е грѣялъ, като потаенъ въгленъ, свѣтликътъ на поробената народна душа, но хвърляме погледъ, и видѣнието изчезва, защото е мъгновенно. Поетътъ не се запира да ни обрисува хайдушката природа и хайдутитѣ отъ всички страни, и не ни дава една по-голѣма картина за тѣхъ, което е жално, защото безъ хайдутството нашата история е тъмна, нашиятъ народенъ характеръ неопрѣдѣленъ и нашата народна поезия бездвѣтна.

 

За да ни остави една пълна картина за хайдутството, Ботевъ трѣбваше, при инакъ мощната си и пламенна фантазия, да присъедини единъ талантъ за по-голѣми композиции, за който пъкъ му липсува достатъчна литературна подготовка. Поетическата фантазия, както казахме и другадѣ, не е волна, но създава своитѣ образи спорѣдъ нашето развитие, спорѣдъ посокитѣ, които му диктува то. Ботевъ е роденъ въ

 

 

212

 

врѣмена, които не търсятъ високи поетически образи за да хранятъ съ тѣхъ духоветѣ на хората; неговото врѣме не бляска съ литературни и образователни борби, но прави епоха съ политическитѣ си идеали; затова и Ботевъ има за задача да ни въспламени съ една мъгновенна, но ярка картина, да ни насочи идеали, но не и да ни завѣщае великолепни и цѣли картини и голѣми поетически композиции. Той ни дава откѫслечни картини, догдѣто можеше да ни даде пълно изображение на хайдутството. Ако да бѣ направилъ послѣдното, ний щѣхме да се гордѣемъ съ нашитѣ романтични хайдути въ литературата си, както Англия се гордѣе съ рицарскитѣ картини на Валтеръ Скотъ. На Ботева липсува усидчивостьта, да сѣдне и да работи по-дълго върху едно поетическо създание: то се явява y него като минутна искра, и той го изговаря въ вдѫхновенна рѣчь и даже го не записва; липсува му потика да композира, да състави отъ мъничкитѣ части едно голѣмо цѣло: той има каманетѣ и се отказва да издигне здание, има камане, които сѫ безцѣнни брилянти, но отказва се да събере тия брилянти заедно, да имъ даде форма и да направи отъ тѣхъ диадема, която да свѣти като слънцето.

 

Единъ поетъ е достатъчно великъ, щомъ

 

 

213

 

като обладава живата пламенна фантазия на Ботева, която каквото улови освѣтлява го като магически фенеръ съ чудни бои, но едно друго поетическо въображение, което обладава още и развитието да направи отъ малкото и единичното нѣщо общо и цѣло, такова въображение е сѫщо едно несравненно величие; a това липсува на Ботева. Той е поетъ на моментното вдѫхновение; картината му иде помежду другото като готова, и той не работи за да я увеличи и усъвършенствува. Единственната поема, „Хайдути,“ която ни е оставилъ, е отривочна — единъ откѫслекъ. Той я декламира по цѣли години — отъ Одесса 1865, до края на живота си — и не я довършва; ние имаме само началото, което е единъ видъ лирическо встѫпление : поетътъ се обръща къмъ свирача—дядо — олицетворение на народната поезия, — както едно врѣме класическитѣ поети се обърщаха къмъ музата, и му казва да засвири съ своя кавалъ, a той — поетътъ — слѣдъ него ще викне и запѣе пѣсни за стари войводи. Ако Ботевъ обладаваше търпѣнието и развитието на единъ романистъ, ние щѣхме да имаме вдѫхновени поеми за хайдутитѣ ; хайдушки животъ щѣше да ни бѫде ясенъ, като една велика картина изъ нашето минало; Ботевъ щѣше да ни остави

 

 

214

 

поеми като Байроновитѣ. Ботевъ и Байронъ, и двамата сѫ поети съ пламенна фантазия, и двамата сѫ неприятели на редътъ и на мирния животъ и приятели на славата и буритѣ, и двамата сѫ романтици. Единиятъ въспѣва корсаритѣ и разбойницитѣ по Срѣдиземно море, съ тѣхния безпокоенъ и пъленъ съ опасности животъ, пѣящи надъ разбуненитѣ бездни безпечно :

 

„Мы носимся бурей по синимъ волнамъ,

Какъ морю прѣдѣла нѣть нашимъ мечтамъ,

Гдѣ бездин бушуютъ, гдѣ пѣнятся волни

Тамъ только мы дома и щастия полны.“

 

напуща отечеството си, защото английскитѣ закони сѫ за поета варварски, пуща се на своеволно изгнание и умира като борецъ за свободата на Гърция; a другия мечтае за идеалния хайдутинъ на Балкана, животътъ на който е сѫщо пъленъ съ мечти и бури, напуща отечеството си, защото въ него не намира животъ, скита се по чужбина, мечтатель за свободата на народа си тъй, както и за свободата на цѣлото човѣчество, и умира най-послѣ като борецъ на сѫщия оня Балканъ, за който е промечталъ цѣлия си кратъкъ и буренъ животъ. Но единиятъ и другиятъ нѣматъ еднакво развитие, и затова единиятъ ни остава цѣли образи, които живѣятъ сь самостоятелни

 

 

215

 

имена, които сѫ цѣлъ миръ, като: Чайлдъ Харолдъ, Корсаръ, Лара, Гяуръ, a другиятъ ни завѣщава ослѣпително ярки картини и искри, които говорятъ за силата и величието на създателя си, но сами, безъ него, безъ неговиятъ гигантско образъ, сѫ блуждающи звѣзди.

 

 

VIII.

 

Но макаръ картината въ Ботева и да не е пълна и всестранна, макаръ тя и да не е създадена за да бѫде сама по себе си нѣщо самостоятелно, само по себе си единъ поетически и литературенъ памятникъ, a е привикана просто да илюстрира една висока идея, която гори и вълнува поета : все пакъ тя е ясна и пленителна въ малкото бѣгли драски, отъ които състои. Хайдутинътъ е нарисуванъ съ байрякъ въ рѫка:

 

Подъ байрякъ лични юнаци,

Напѣти въ дрѣхи войнишки,

Съ левове златни на чело,

Съ игленки пушки на рамо,

И съ саби-змии на кръстътъ.

 

Когато хайдутинътъ слѣзълъ съ своята дружина до село, тогава излизатъ майката и либето, — които той никога не забравя! да го посрѣщнатъ съ вѣнци и китки:

 

 

216 

 

О, тогазъ майко юнашка!

О, либе мило хубаво!

Берете цвѣтя въ градина,

Кѫсайте брашлянъ и здравецъ,

Плетете вѣнци и китки,

Да кичимъ глави и пушки !

 

Другъ пѫть хайдутинътъ примамва своето либе съ кавалъ; този е инструмента на любовьта въ нашата поезия, както китарата въ южнитѣ народи. Щомъ чуе любовнитѣ звукове, дѣвойката се притича въ прѣгрѫдкитѣ на любимия си; напуща родителитѣ си, които сѫ противни да я дадѫтъ на хайдутинъ, и се прѣдава томува, който владѣе сърдцето ѝ. Може ли да бѫде по-добра романтическа картина отъ тая?

 

Кавалъ свири на поляна,

На поляна, край горица.

Млада хубава Стояна

Търчи съ мѣнци за водица.

Ей искочи стара майка

На високъ и хубавъ чардакъ;

Ахна, търти се; заплака,

Бато видѣ кървавъ байрякъ,

Че се байрякъ тамъ вѣтрѣе

Срѣдъ юнаци, срѣдъ дружина

И Стоянка се бѣлѣе

Въ прѣгръдкитѣ y Дойчина!

 

И не само картинитѣ на любовьта и тържеството се рисуватъ съ свѣтли и възвишени

 

 

217

 

чърти, но и самата смърть, и тя не е сантиментална, ни болезненна, a горда и величава — юнашка :

 

Живъ е той, живъ е тамъ на Балкана

Потъналъ въ кърви лѣжи и пѫшка,

Юнакъ съ дълбока на гърди рана

Юнакъ въ младость и въ сила мѫжска.

На една страна захвърлилъ пушка,

На друга сабя на двѣ строшена,

Очи тъмнѣятъ, глава се люшка,

Уста проклинатъ цѣла вселенна.

 

Съ сѫщото спокойно величие и на друго мѣсто се рисува обикновенната сѫдба на балканския юнакъ: да падне раненъ и да гние по скали и по орляци; братята му трѣба да го търсятъ.

 

Бѣло ми мѣсо по скали,

По скали и по орляци,

Черни ми кърви въ земята,

Въ земята, майко, черната.

 

 

IX.  (Характеристика на Ботевата творческа фантазия)

 

Нѣсъмненно, за да бѫдатъ картинитѣ на Ботева тъй отривочни и почти случайно нахвърлени, влияло е най-много обстоятелството, че Ботевъ е исключително лирически поетъ и при това, поетъ личенъ, който мѫчно се опитва да се подигне до

 

 

218

 

обективность. Като такъвъ, той не се отдалечава отъ личнитѣ си чувства, и картинитѣ, които ни дава, хваща ги мимоходомъ, за да освѣтли пакъ чувствата си. Ако Ботевъ притѣжаваше още епически или романтически талантъ, то той, при тая могѫща фантазия, можеше да ни остави поеми като Байрона или романи като Валтеръ Скотъ.

 

Но това не намалява никакъ славата на Ботева като поетъ, нито понижава цѣната му като поетически талантъ. Въ всеобщата литература има поети, които само за пѣснитѣ си сѫ турени на равно съ гениитѣ, макаръ тия послѣдни да сѫ боравили и съ тритѣ вида поезия : лирика, епосъ и драма. Такъвъ поетъ е Хайне, който зарадъ пѣснитѣ си брои се за най-гениаленъ германски поетъ наравно съ Гете. Хайне се е опиталъ да пише поеми, като Ата Троль и Германия, но тѣ сѫ твърдѣ слаби, a драмата му е тъй нищожна, щото възбужда и смѣхъ; Гете напротивъ е написалъ Херманъ и Доротея, поема, и Фаустъ, драма, които сѫ извѣстни наравно съ пѣснитѣ му, и то не само въ Германия, но и въ цѣлъ свѣтъ.

 

Ако сега сравнимъ Ботева съ Хайне, онова, което характеризира Хайне, е всестранностьта. Неговъть талантъ е изданка на едно литературно движение, което е велико;

 

 

219

 

Хайне е работникъ въ една литература, която е всесвѣтска: обикалятъ го цѣла плеяда малки и голѣми поети, които засѣгатъ най-всевъзможни поетически теми, въздигатъ, въспѣватъ, обработватъ ги и на гения остава да избере отъ хилядитѣ готови една, да я прѣсъздаде самъ и да покаже силата и прѣвъсходството си. Ето защо пѣснитѣ на Хайни сѫ кратки, даже и твърдѣ кратки, и картинитѣ му сѫ тоже такива, но тѣ сѫ всестранни, и поезията на Хайне е толкова дълбока, колкото и цвѣтиста: букетътъ y него е многоразличенъ. A Ботевъ е синъ на една епоха, крайно бѣдна съ литературни традиции, и напротивъ пълна съ политически бури, които даватъ на поета и идея и пламенно чувство; даватъ, съ една дума, съдържание, даватъ му и енергия, но го погълщатъ изцѣло и го ограничаватъ: не му даватъ разнообразие и всестранность. Липсуванието на развита литература, на литературни традиции, липсуванието на готови поетически теми, засягани, работени и недовършени, или просто завѣщание отъ врѣмето, отрѣзва крилѣтѣ на поета, не му дава по-широкъ хоризонтъ за творчество; a политическитѣ бури, съ които изобилува врѣмето му, каратъ го просто да забрави своя талантъ, да забрави че е поетъ, и да се

 

 

220

 

отбие отъ пѫтя, който му дитува неговото призвание. Той написва едвамъ двайсетина пѣсни и се улавя за вѣстникарство.

 

Вазовъ, въ своята студия върху Ботева, вижда ограниченостьта на неговото творчество въ това, че между картинитѣ, които Ботевъ ни е завѣщалъ, нѣма ни една, която да рисува величието на българската природа. Това е, разбира се, една неопровержима истина. Ботевъ дѣйствителво не ни е оставилъ подобни картини; но причинитѣ, които Вазовъ насочва за такъвъ недостатъкъ въ Ботевото творчество, едва ли сѫ приемливи. Той е на мнѣние, че картимитѣ за отечественната природа сѫ откликъ на интимний животъ на сърдцето, a Ботевъ ги не търпи, защото се е отдалъ всецѣло на външни политически идеали. Тоя възгледъ на Вазова е твърдѣ справедливъ като обща характеристика на врѣмето, въ което живѣе Ботевъ, защо въ него, дѣйствително, интимния, сърдеченъ животъ за човѣка е прѣнесенъ въ жертва на политическитѣ идеали, и ний ще се повърнемъ върху тоя въпросъ, когато разглеждаме чувствата и идеитѣ въ Ботевата поезия, но за липсуванието въ послѣднята и картини за величавата природа на България ключътъ не може да лѣжи въ сѫщитѣ обстоятелства. Ботевъ живѣе въ една

 

 

221

 

епоха, която е до висока степень патриотическа; всичкия околенъ свѣтъ па и самъ той день и нощь мислятъ за отечеството си, рисуватъ неговата природа въ своето въображение съ най-необикновенни чърти, въспѣватъ и славятъ я, и ако Ботевъ въ своето творчество е послушенъ на политическия духъ на своето врѣме, той трѣба именно да пъстри своята поезия съ необикновенни природни картини; политическитѣ негови идеали никакъ не бяха мy прѣчели, за да въспѣва отечеството си, напротивъ, тѣ му и помагатъ даже: но Ботевъ си знае пакъ своето. Не иде ли да си мислимъ, че политическиятъ характеръ на поезията му не влияе на Ботева, за да не ни рисува той природата на отечеството си? Ние се въспираме нарочно върху тия мисли, защото тѣ даватъ една по-ближна характеристика на Ботевитѣ картини и на поезията на Ботева въобще. И наистина, и други поети има, които сѫщо като него, сѫ биле голѣми приятели на политическата поезия, но сѫ биле въ сѫщо врѣме поети и на природата. Такъвъ е Хайне. И напротивъ, има поети, които сѫ далечъ отъ всѣка политика, и сѫ крайно интимни въ поезията си, a пакъ не обичатъ природнитѣ картини. Такъвъ поетъ е Гете. И послѣдний е особенно типиченъ,

 

 

222

 

защото е ученикъ на Спиноза и е дълбокъ философъ и пантеисть т. е. обожатель е на прародата и вижда въ нея всесилното божество на Вселенната, и при това той съ дълбочината на единъ философъ съзнава, че въ неговата поезия нѣматъ мѣсто природнитѣ картини. И не отбѣгва да ни обясни, защо става това: „Азъ ми е чудно, казва той въ съчинението си Вилхелмъ Майстеръ, защо да се занимаваме съ хубоститѣ на природата, когато има толкова величави хубости въ човѣшката душа.“ Явно е, че никакви политически идеали не прѣчатъ на Гете, да се занимава съ живопиство на природата; a напротивъ, Хайне рисува и въспѣва природата, макаръ че отъ край до край духътъ му е напоенъ съ политика. Съ други думи, ако Гете и Ботевъ не рисуватъ природата, a Хайне я рисува, то това никакъ не стои въ свързка съ политическитѣ идеали на еднитѣ и на другия, макаръ и да характеризира поезията на всичкитѣ отъ извѣстна страна. Гете е классически поетъ и, като такъвъ, той гради своята поезия върху величието на човѣшката душа; a Хайне е романтически поетъ и, като такъвъ, въздига въ поезията си духътъ на вселенната. Ботевъ е сѫщо като него поетъ на духа и на бѫдѫщето, но постѫпва като Гете и не се

 

 

223

 

занимава съ природата. Защо ? Защото прѣобладающъ моментъ въ поезията на Ботева е живота. Ботевъ обича отечеството си наравно съ ония, които сѫ описали и въспѣли неговата величава природа, но въ душата си той живѣе повече съ героитѣ, които е родила България, отъ колкото съ нейната природа. Това е характеръ на поета, и за това никой не може да го обвини; нито то е недостатъкъ на поезията му. По своето политическо вдѫхновение Ботевъ можеше да въспѣе природата на България, безъ да влѣзе въ противорѣчие съ идеалитѣ си — това му позволяватъ врѣмената, въ които той живѣе —  но той нечувствува, види се, призвание отъ вѫтрѣ. Самъ Вазовъ, който е до нѣкадѣ връстникъ на Ботева, a и нѣколко врѣме писатель на нашата емиграция, е най-добрия поетъ въ нашата литература, който е въспѣлъ природата на България. Но ний, колкото пѫти и да четемъ неговитѣ вдѫхновенни описания, мислиме си всѣкога Вазова съ единия кракъ въ патриотическото минало, макаръ че изобщо съ поезията си Вазовъ застѫпя почти пръвъ въ нашата литература сантименталната и интимна или другояче безтенденциозна поезия. И прочее, ако политическитѣ вѣяния на миналото сѫ внушили Вазову да въспѣва

 

 

224

 

величавата природа на България, защо да наричаме тия вѣяния неприятель на природоописателната поезия? И защо да наричаме природнитѣ картини поезия на сърдечния интименъ животъ, когато, както видимъ, тѣ могатъ да бѫдатъ изразъ и на патриотическо (политическо!) вдѫхновение?

 

И напротивъ, въ немногостранната и кратка поезия на Ботева, картини отъ интименъ характеръ нелипсуватъ досущъ, догдѣто картини, посвѣтени на величавата природа на България, ги нѣма никакъ. Taкава картина отъ интимень характеръ е несъмнѣнно пѣснята на Ботева „Ней," която рисува нощна еротическа авантюра. Плетътъ е прѣскоченъ съ ножъ въ рѫка, нощьта е тъмна:

 

Нощь бѣ тъмна като рогъ,

Примѫкнахъ се като смокъ:

Слушамъ глѣдамъ — всички спатъ,

Спѣше си и ти съ мѫжътъ.

 

Авантюристътъ е притаенъ въ градината и стиска съ ядъ своя ножъ: дошалъ да убие съперника си — мѫжътъ. Свѣщьта е описана, която свѣти на прозореца, описана е най-послѣ зората, която се сипва; не е забравенъ и славея, който я посрѣща сгь радость ; сѫщо и тя е най-послѣ на прозореца и вижда своя поклонникъ въ

 

 

225

 

градината .... Не е ли това интимна история? Не е ли най-послѣ картина за единъ любовенъ романсъ?

 

Ботевъ притежава мощна творческа фантазия, притежава и дълбокъ источникъ за поезия въ себе си, но литературата, въ която е привиканъ да дѣйствува, не му дава развитие, a врѣмето, въ което той живѣе, отвлича го безъ врѣме отъ поетически въжделения... Картинитѣ, която Ботевъ ни е завѣщалъ, сѫ величави въ всѣко отношение, тѣ носятъ печатъ на могѫщиятъ талантъ на поета и сѫ еднички по цѣната си въ нашата литература, но само е жално, че тѣ сѫ отривочни, немногостранни и че сѫ малко. . . . . . .

 

 

ГЛАВА ВТОРА.

Чувства.

 

 

I.  (Що е чувство въ поезията)

 

Нека изброимъ по-главнитѣ отъ ония чувства, които бликатъ изъ пѣснитѣ на Ботева и които характеризиратъ най-добрѣ поезията му. Тѣ сѫ: горѣща любовь къмъ отечеството и безпрѣдѣлна тѫга за робскитѣ тегла на българския народъ; тѫга

 

 

226

 

за изгубена младость, несбѫднати мечти и за разбитъ животъ — тѫга, която се поражда отъ тежкото изгнание посрѣдъ страшни лишения и посрѣдъ прѣзрѣнието на безчувственното общество, — и мдадежка любовь, която поетътъ трѣба да прѣзрѣ за народното дѣло и поради идеалитѣ си; непримирима вражда въмъ тиранитѣ; класическа любовь къмъ свобода и безгриженъ животъ, и най-послѣ, природно величие на душата, живо чувство за идеали въ живота. Тия чувства, земени наедно, правятъ отъ Ботева, като лирически поетъ и като личность въ нашата литература, единъ титанъ, какъвто, вѣрвамъ, Ботевъ ще си прѣбѫде въ нея и до край.

 

Чувствата, които сѫ плодъ на сърдцето или сѫ самото сърдце, характеризиратъ човѣкътъ въ поета; както въ всѣкой човѣкъ тѣ опрѣдѣлятъ характеръть му, така и въ поета означаватъ посоката на неговото вдѫхновение; заедно съ идеитѣ, съ които сѫ свързани, тѣ опрѣдѣлятъ индивидуалностьта на поета въ литературата.

 

И що е едно чувство въ една пѣсень? Пѣсеньта е чуденъ даръ. За да опрѣдѣлимъ тоя даръ нека погледнемъ на привичката на човѣка, който отъ памти вѣка има слабость да употрѣбява yпоителни пития за да се омае: тѣзи пития упойвать тѣлото,

 

 

227

 

a пѣсеньта умайва, увлича душата. Посрѣдствомъ пѣсеньта, чувството, което вълнува сърдцето на поета, става центръ на вселенната; то прѣминава и въ насъ, обхваща ни съ крилата на вдѫхновението, кара ни да лѣемъ сълзи отъ нѣжность, да плачемъ горчиво, да се въодушевимъ до самозабрава, или най-послѣ, да се жертвуване като слушаме сърдцето; всѣкѫдѣ то ни дава да почувствуваме една сила, която е била и прѣди въ насъ, но като покритъ въгленъ, a сега се раздухва отъ вдѫхновението на поета; и тая сила е сладка, но и могѫща и безконечна, и то до толкова, щото вѣковетѣ и безкрайностьта съединява въ единъ вопълъ или въ една радость. И тая сила е поета, поетическото вдѫхновение, пѣсеньта; тя е орѫжие въ рѫцѣтѣ на майсторътъ-пѣвецъ, който като да е Прометей — открадналъ огъня отъ небето за да омайва и увлича сърдцето. Тя прави поета жрецъ на живота — да тълкува желанието на сърдцето — защото самъ поета има всички тия желания въ най-голѣма сила.

 

 

II.  (Любовь къмъ отечеството)

 

Емигрантството и миналото сѫ родили три вдѫхновени пѣвци за горѣща любовь къмъ отечеството: Раковски, Каравеловъ и

 

 

228

 

Ботевъ, и тримата почти еднакво велики: първий — почти легендаренъ гигантъ, вече завѣщавъ на памятьта на вѣковетѣ и забравенъ съ съчиненията, но вѣченъ съ името си, вторий — неуморимъ учитель и проповѣдникъ на революцията и въспитатель на цѣло едно поколение, a третий — огъньтъ, слънцето на своето врѣме.

 

Каравеловъ въспѣ съ нѣжна тѫга хубоститѣ и страданията на своето отечество, и бѣше най-близкия учитель на Ботева въ поезията. Той проповѣдаше вдѫхновенно и мъмрѣше жестоко:

 

Я ставайте, черни роби

Врѣме е настало,

Да въскръсне всѣко племе

Кое е паднало

A пъкъ вие българетѣ

Непробудно спите....

Срамъ и укоръ, живи хора,

Да спѫтъ сънь мъртвешки !

 

Ботевъ не учи и не мъмри, и нито спи: той е и словото, и дѣлото. Сѣмето на учителя е паднало на здраво мѣсто и вѣтрѣе сега като могѫщо дърво съ чудна сила. Ботевъ не вика на народа си да се улови за орѫжие, той възвѣстява смѣло на свѣта, че часътъ е ударилъ, и мечътъ е тегленъ — той е бунтовникъ:

 

 

229

 

Не плачи майко, не тѫжи,

Че станахъ ази хайдутинъ,

Хайдутинъ, майко, бунтовникъ,

Ta тебе клѣта оставихъ

За първо чедо да жалишъ.

 

И слушайте, защо е той оставилъ майка си: не за добро дѣло, не за идея — не! просто защото е мѫжъ и не може да търпи тиранина. Сѣмето е узрѣло!

 

Но кажи какво да правя,

Катъ си ма майко родила

Съсъ сърдце мѫжко, юнашко,

Ta сърдце, майко, не трае

Да гледа турчинъ че бѣснѣй

Надъ бащино ми огнище!

 

Ученнкътъ е надминалъ учителя си, защото освѣнъ живото чувство, освѣнъ идеята за свобода, държи още пушка въ рѫцѣ : на силата на чувствата и на убѣжденията прибавя още сила на мѫжската воля и честьта на орѫжието : отъ тамъ е и нашето обаяние отъ поезията на Ботева!

 

Ахъ, мале — майко юнашка !

Прости на и вечъ прощавай !

Азъ вече пушка нарамихъ

И на гласъ тичамъ народенъ

Срѣщу врагьтъ си безвѣрни.

Тамъ азъ за мило за драго,

За тебъ, за баща, за братя

За него ще се заловя

 

 

230

 

 

Пакъ.... каквото сабя покаже

И честьта, майко, юнашка!

 

И както чувствата сѫ силни, така и волята е челичена и съзнанието ясно и твърдо: словото е и дѣло, безъ никакво двоумѣние, безъ никаква сантименталность ; той не се вълнува и неплаче, нито майка му трѣба да плаче, дѣто е тръгналъ да мре: той върши онова, което трѣба. И нѣщо повече: ако той падне, майка му трѣба да прѣдаде безъ плачь завѣта му на неговитѣ братия: да хванатъ и тѣ, кога порастатъ, неговата сабя и да отмъстятъ за братска кръвь.

 

Ако ти кажатъ, че азъ

Падналъ съмъ съ крушумъ пронизанъ,

И тогазъ, майко, не плачи,

Но иди, майко, y дома

И съ сърдце всичко разкажи

На мойтѣ братя невръстни

Да помнятъ и тие да знаятъ,

Че и тие братъ имали.

Дано ми найдатъ пушката,

Пушката, майко, сабята,

И дѣто срѣщнатъ душманинъ

Съсъ крушумъ да го поздравятъ,

A пакъ съ сабя помилватъ. . . . .

 

 

III.

 

Любовьта къмъ отечеството е сложно чувство, както е сложна въобще човѣшката

 

 

231

 

душа; тя подразбира любовь къмъ отечественната природа, любовь къмъ миналото, настоящето и бѫдѫщето на своя народъ и любовь къмъ родители и къмъ ближни, наклонность къмъ домашни обичаи, чувство за народний животъ и др. Ботевъ обича страстно, обожава своето хубаво отечество и показва тая любовь съ величави думи:

 

Я надуй дѣдо кавала,

Сдѣдъ тебъ да викна запѣя

Пѣсни юнашки хайдушки,

Пѣсни за вѣхти войводи —

За Чавдаръ страшенъ хайдутинъ

За Чавдаръ вѣхта войвода —

Синътъ на Петка Страшника !

Да чуятъ моми и момци

По сборови и по сѣдѣнки;

Юнаци по планинитѣ,

И мѫже въ хладни механи;

Какви е дѣца раждала

Раждада, ражда и сега

Българска майка юнашка;

Какви е момци хранила,

Хранила, храни и днеска

Нашата земя хубава!

 

Въ тия думя има наравно любовь къмъ отечеството, както и народно чувство и народна гордость. Талантътъ на Ботева като е повече насоченъ да въспѣва подвизитѣ и славата на своя народъ, отъ колкото да се отдаде на тихо съзерцание на природни

 

 

232

 

красоти — което оцѣнихме и отъ по-напрѣдъ — кара поета, безъ той да крие дълбоката любовь къмъ своето хубаво отечество, да се не запира да го рисува подробно. Но затова чувството за родъ и роднини и за домашния животъ достига y него до неподражаемъ патосъ ; то му диктува и най-музикалнитѣ и патетически негови стихове:

 

Ти ли си, мале, тъй жално пѣла,

Ta ли си мене три годинъ клѣла,

Та скитникъ ходя, злощастенъ ази

И срѣщамъ това, що душа мрази?

 

И ако той е дигналъ рѫка за борба, той не ще само да се бори за отечество и свобода, които обича страстно, но и за домътъ и родителитѣ си, които защищава отъ врага:

 

.... Та сърдце, майко, ни трае

Да гледа турчинъ да бѣснѣй

Надъ бащино ми огнище :

Тамъ гдѣто азъ съмъ порасналъ

И първо млѣко засукалъ,

Тамъ, дѣто баща и братя

Черни чернѣятъ за мене.

 

Любовьта къмъ бащиното огнище и къмъ тихия сѣмеенъ крѫгъ е една толкова человѣческа, колкото и народна, чистобългарска чърта въ Ботева; той — приятель

 

 

233

 

на буритѣ и разрушението — е и поклонникъ на тихото щастие ; заедно съ идеалитѣ и бѫдѫщето на своя народъ, той обича и щастието, което пълни българската душа — кѫщата и челядьта. [1] Тая многостранность и дъбочина въ чувствата, и тоя чистонароденъ патосъ, дава на Ботевата поезия — колкото и да е надѫхана тя съ политически духъ — една чисто човѣшка струя, и прави тая поезия да не е тенденциозна и врѣменна, но задушевна и вѣчна. Справедливо забѣлѣзва Вазовъ, че патриотическата поезия носи печатътъ на врѣменность. „Откликъ на идеалитѣ и страститѣ на извѣстна епоха отъ живота на единъ народъ, казва той, тя, патриотическата поезия, пази своето животрепещуще обаяние само прѣзъ траянието на казаната епоха. Чувството, което я поражда, е наистина честно и възвишено, но то не е общечеловѣческо, и не е вѣченъ елементъ на поезията.“ [2]

 

Ботевъ и въ тоя случай се отличава до висока степень отъ своя прямъ учитель Каравелова, когото допълня. Поезията на Ботева не е откликъ на вдѫхновени патриотически мисли, както е оная на учителя му, но е гласъ на народната душа; тя не

 

 

1. В. отъ по-напрѣдъ (Първи отдѣлъ) стр. 34—40 ; сѫщо и статията: „Къмъ гробницитѣ,“ „Мисъль“ 1897.

 

2. „Денница“ II, стр. 443.

 

 

234

 

е въодушевена политическа тенденция, a топло, человѣческо чувство. Нашата младежь би трѣбало да изучва Ботева именно отъ тая страна и да се въодушевлява отъ него. Истинското величие на Ботева, и като човѣкъ, и като поетъ, не състои въ неговитѣ тенденции и политически идеи, защото тия идеи не сѫ нови и не сѫ негови, и тѣхъ може да усвои всѣкой изъ най-незначителна политическа брошура; но неговото истинско величие състои въ висотата на характера му и въ пълнотата и дълбочината на неговата поезия : a за това младежьта заслужва да изучва Ботева и да обича поезията му. Жално е, че прѣподаванието на истинска литература въ нашитѣ училища е занемарено до край ; между това тоя прѣдмѣтъ е единственъ, който би опѫтилъ младежьта къмъ праворазбирание на народнитѣ поети и къмъ високо народно въспитание. Всѣко стихотвореиие на Ботева носи печатъ отъ народна и дълбока душевна чърта и за това е добра тема за едно домашно упражнение или за една бѣсѣда; ние се не спираме поотдѣлно на всички пѣсни, защото ще отежнимъ и така вече дългата си книга; но като скицираме и опрѣдѣляме ония чувства и чърти, които характеризиратъ най-много Ботева, пѫтьтъ остава отворенъ, младежьта и ученицитѣ,

 

 

235

 

подъ рѫководството на учителя, да опрѣдѣлятъ сѫщитѣ чърти въ всѣка отдѣлна пѣсень.

 

 

IV.  (Тѫга за младость)

 

Но най-много което отличава ученикътъ отъ учителя—Ботева отъ Каравелова—е тѫгата за младость. Борцитѣ за народна свобода сѫ осѫдени на нищета по чужбина ; неумолимата нужда подравя силитѣ, убива младинитѣ, тя отнася и послѣднята надѣжда изъ душата имъ — да доживѣятъ до избавлението : тѣ старѣятъ, падатъ тѣломъ и духомъ, a свободата на отечеството не наближава ни на косъмъ. То е една тѫжна епопея, която затиска сърдцето на всѣкиго отъ борцитѣ, то е най-послѣ една общечеловѣческа струна въ бунтовническата поезия, защото и цѣлото човѣчество познава чувството за отпадакъ и за есень, и всѣкой, който е прѣгазилъ прага на младостьта, погледнува съ толкова по-голѣма тѫга назадъ, колкото повече младостьта се отдалечава.

 

И на тая тема Ботевъ не е самичакъ, Каравеловъ е пакъ до него; но разстоянието между двамата е колкото отъ земята до небето. Ние държимъ тоя паралелъ, защото той освѣтлява най-добрѣ Ботева : една сила

 

 

236

 

е всѣкога нѣщо относително, и искашъ ли да я опрѣдѣлишъ, съпостави я съ друга сила.

 

Тѫгата за младость е дала на Каравелова двѣтѣ негови най-хубави стихотворения: „Прѣминуватъ годинкитѣ“ и "Хубава си моя горо;“ и въ двѣтѣ, съчетанието на картина, чувство и идея е пълно, и прѣобладающъ елементъ не е тенденцията, както другадѣ, но общечеловѣческата тѫга за младость:

 

Прѣминувать годинкитѣ,

Старото бѣлѣе,

A младото расте, цъвти

За да остарѣе.

Излѣзла е мойта майка

На прагътъ сѣднала,

Очаквала чадото си,

Къмъ Дуванъ гледала.

„Гдѣ си, сине, гдѣ си чедо,

Тѫжно тя говори,

A врѣмето прѣминува

И Лета [1] жубори.

Нищо не е многотрайно,

Нищо не е вѣчно,

Само теглото е трайно,

Почти безконечно“ !

 

A Гората, която всѣка пролѣть се възражда и младѣе ! Не внушава ли тя скръбь

 

 

1. Митологическа рѣка на забвението.

 

 

237

 

на оня, който вече гасне за винаги, гасне безъ надѣжди ?

 

„Хубава си, моя горо,

Меришешъ на младость,

Но вселявашъ въ сърдцата ни

Само скръбь и жалость.

Твойтѣ буки и дѫбове,

Твойтѣ шуми гѫсти,

И цвѣтята и трѣвитѣ,

Ягнетата тлъсти —

Всичко казвамъ по нѣкога

Като куршумъ пада

На сърдцето, което е

Винаги готова,

Да поплаче, кога види

Въ природата ново:

Кога види какъ пролѣтьта

Старостьта испраща,

И подъ снѣгътъ, и подъ студътъ

Животъ се захваща.“

 

Не е ли това сърдечно и тѫжно ? Не го ли е чувствувалъ всѣкой, който се е вече простилъ съ младостьта?

 

Ученикътъ зима тая тема, но не я зима отъ вънъ, отъ книгитѣ, само да има какво да прѣчувствува и да обработи — а така правятъ мнозина книжни поети, които нѣматъ живиятъ источникъ въ себе си — той я има готова въ своята си душа; ученикътъ хваща тая тема, и какво ? Изъ глъбинитѣ на душата му излизатъ чудни, потрѣсающи звукове:

 

 

238

 

Въ тѫги, въ неволи младость минува,

Кръвьта се ядно въ жили вълнува,

Погледътъ мраченъ, умътъ не види

Добро ли зло ли насрѣща иде.

На душа лѣжатъ спомени тежки,

Злобна ги памятъ често повтаря,

Въ гръди ни любовь, ни капка вѣра,

Нито вадѣжда, отъ снвъ мъртвешки

Да можешъ свѣсенъ човѣкъ събуди!

 

То не е тихата, жаловита мисъль на учителя! Сентенцията станала велика драма. То е единъ потокъ, който кипи и клокочи страшно. Има съзерцателни натури : тѣ напомватъ рѣка, въ тихитѣ води на която се оглеждатъ и ближни, и далечни прѣдмѣти; такива натури, ако живѣятъ въ Германия, мечтаятъ за градинитѣ на Индостанъ; a ако сѫ въ Индостанъ, блянуватъ за оня блаженъ край, кадѣто се свършва земята и захваща рая: тамъ има врата, до която нѣкогажъ стигна, както разказватъ, Александръ Македонски. Такавъ е Каравеловъ. A Ботевъ е сърдитъ потокъ, който срѣща гранитни стѣни, що му прѣчатъ пѫтя, бие се въ тѣхъ, пѣни се страшно и ги повлича съ гигантска сила. За него пѣсеньта не е заманчива поетическа мисъль : тя е стѫпка въ живота, дѣло, борба; пѣсеньта на Ботева е една хала, която се бие въ гранитнитѣ пусти брѣгове и, като не може да ги разбие, фучи грозно и

 

 

239

 

зловѣщо, день и нощь; тя напомнюва гладиатора, който е стисналъ юмрукъ да довърши противника си.

 

 

V.  (Паралелъ съ Каравеловъ)

 

И какви контрасти има въ тая тѫга на Ботева за младость! Какви сили се сблъскватъ въ нея! Каква душевна драма е то, драма дълбока, величество, трагическа! Мечтитѣ за мирно щастие, за блаженъ животъ въ бащиното огнище се сблъскватъ съ грозниятъ зовъ на борба за животь и смърть, съ възмущението и отчаянието посрѣдъ мизерния животъ; душата се прѣвърща въ калейдоскопъ, кадѣто се рѣдятъ ярки и ослѣпителни бои съ тъмнини и пропасти — рѣдятъ се и отминатъ съ чудна сила; и като хващане тоя моменталенъ блясъкъ и тоя мракъ въ Ботевата пѣсень, ние сме въ нѣмо удивление. Поетътъ е любилъ нѣкога, любилъ е страстно, съ всичката сила на юношески пламъ, и сега съ едно махвание — като гръмовержица Зевсъ съ молниитѣ си — разбива тая любовь, разбива щастието си:

 

Остави тазъ пѣсень любовна,

Не вливай въ сърдце ми отрова:

Младъ съмъ азъ, но младость не помня!

Запѣй ми дѣвойко, на жалость,

 

 

240

 

Запѣй какъ братъ брата продава —

Запѣй или млъкни, махни се!

Сърдци ми вечъ трепти — ще хвръкне,

Ще хвръкне, изгоро — свѣсти се!

Тамъ дѣ земя гърми и тъмне

Отъ викове страшни и злобни. . . .

 

Нѣма ли тукъ въ еднаква степень, чувство на блаженство и на небивало щастие, и разбитъ животъ и отчаяние и ужасъ? Нѣма ли еднакво, горѣща юношеска любовь и патриотическо мрачно вдѫхновение? Кадѣ тия гигантски сили, тия бури въ, кротката тѫга на Каравелова?

 

 

VI.  (Любовьта y Ботева)

 

Горнитѣ стихове принадлежатъ, както и читателя знае, на извѣстната пѣеснь на Ботева, озаглавена отъ самия поетъ: „До моето първо либе.“ Нея Вазовъ нарича едничката любовна пѣсень на Ботева и намира, че и въ тази едничка пѣсень не говори язикътъ на любовьта. „Ние сми увѣрени, разсѫждава Вазовъ, че Ботевъ е умѣлъ да люби силно, както силно умѣлъ и да мрази, но въ пѣснитѣ му не се зачува оня живъ откликъ на интимний животъ на сърдцето, който винаги е една струя отъ поезия.“ [1] Защо да си кривимъ

 

 

1. „Денница“ II, стр, 321.

 

 

241

 

душата ? Нима Ботевъ е прѣмълчалъ прѣдъ потомството, че е любилъ горѣщо? Не! И своята любовь, и любовьта въобще на сърдцето той е въспѣлъ съ сѫщата сила, съ каквато единъ благороденъ металъ испълва въздуха съ проницателни звукове, когато го ударятъ силно. Той ни разказва въ сѫщата оная пѣсень, че е било врѣме, когато е плачалъ за погледъ милъ и за въздишка, и когато цѣлъ свѣтъ е прѣзиралъ за една усмивка!

 

Забрави туй врѣме’га плачахъ

За погледъ милъ и за въздишка!

 

А на прощавание, кога ще тръгне да мре съ Хаджи Димитръ на Балкана, не спомва ли той пакъ за своето либе наредъ съ майка си, — съ оная мила и любима майка, която е внушила на поета, и най-хубавитѣ, и най-задушевнитѣ му стихове ? Вазовъ самъ признава за рѣдко патетически и цитира ония думи въ „На прощавание,“ кадѣто Ботевъ казва:

 

Тѫжно щешъ, майко, да гледашъ

Ти на туй хоро весело,

И като срѣщнешъ погледа

На мойто либе хубаво,

Дълбоко ще ми въздъхнатъ

Двѣ сърдца мили за мене —

Нейното, майко, и твойто !

 

 

242

 

И двѣ щатъ сълзи да капнатъ

На стари гърди и млади.

 

A въ сѫщата пѣсень и на друго мѣсто поетътъ спомва за своето либе, като рисува чернитѣ очи и тихата усмивка, и пакъ наедно съ най-милото въ свѣта — бащиното огнище:

 

Тамъ, дѣто язъ съмъ порасналъ

И първо млѣко засукалъ ;

Тамъ, дѣто либе хубаво

Черни си очи вдигнеше

И съ оназъ тиха усмивка

Въ скърбно ги сърдце впиеше!

 

И пакъ любовьта не е ли въспѣна и въ „Пристанала,“ наедно съ идеалното xaйдутство — любовьта, романтическата, прѣдана и висока любовь? Кой отъ нашитѣ поети е написалъ единъ по-сърдеченъ романсъ отъ „Пристанала“? Млада Стоява прѣзира клѣтвитѣ на майка и на стрина и на всичкия свѣтъ и люби хайдутина Дойчинъ, защото е той юнакъ! A какъ и Дойчинъ обича Стояна! Тя е скочила рано призори и „търчи съ мѣнци за водица,“ но не за водица тя бърза, a за своя милъ, a той:

 

Като зърна той, че иде

Неговото мило либе,

 

 

243

 

Изъ юнаци той искочи

И къмъ нея съ пръстъ посочи :

Ей дружина, хай станете!

Ей я иде — погледнете;

Туй е мойта горска птица,

Туй е мойта годеница !“

Па си веселъ засмѣнъ тръгна,

Да посрѣщне той Стояна;

Наближи я — съ пушка гръмна,

Като видѣ, чи й засмяна.

И дружина загърмѣха

На засѣвки та запѣха :

A тя рѫцѣ си разгърна,

Ta Дойчинъ я младъ прѣгърна !

 

Кавъвъ ви изглежда Ботевъ? Знае ли той да въспѣва любовьта или не?

 

 

VII.  (Характеристика; дълбочина и сила, мѣстото и значението на Ботевъ въ литературата ; Карлъ Мооръ, романтизмъ, хайдутство, критика, бѫдѫщето на нашата литература)

 

Въ Ботева има горѣща любовь, както има и страшна умраза, и високъ патриотизмъ; той знае и да ги въспѣва, и ний не трѣба да му отказваме това, което той притежава и което той може: той има и отъ едното и отъ второто и отъ третйото колкото му трѣба, но центьра на тежестьта въ него е другадѣ. Вазовъ самъ твърди пакъ на сѫщото мѣсто, макаръ и да си противорѣчи, че пò е чуждо на Ботевата поезия деликатното и нѣжното чувство, което ще рѣче, че то не липсува досущъ,

 

 

244

 

но друго въ нея прѣобладава. Кое е чувството, което господствува въ поезията на Ботева, и което характеризира най-добрѣ Ботева като поетъ?

 

Пакъ Вазовъ, другарь нѣкогажь на Ботева въ емигрантството, съобщава въ своитѣ отлични исторически записки „Не отдавна,“ че поетътъ на „Хайдути“ е обичалъ да играе драматически роли: единъ пѫть зималъ ролята Иванку, защото му се виждала завидна задачата да убие Царь Асеня, a другъ пѫть искалъ да играе ролята Карлъ Мооръ въ Шиллеровитѣ „Разбойници“ и казвалъ на Вазова, че желае непрѣмѣнно да бѫде Карлъ Мооръ! Кой е Карлъ Мооръ? Великия германски драматургъ Шиллеръ написа въ крѣхка възрасть отъ седемнайсеть години своята романтическа и първа драма, и въспѣ свободния животъ на разбойницитѣ, както нашия поетъ, пакъ на сѫщата крѣхка възрасть, създаде своето първо стихотворенае въ Одеса и въспѣ легендарнитѣ хайдути. Карлъ Мооръ бѣше началникътъ на разбойницитѣ на Шиллера, a воевода на хайдутитѣ е Чавдаръ и Ботевъ самъ се пише Чавдаръ подъ своитѣ пѣсни ! Карлъ Мооръ, като Ботева, мечтае за героитѣ на миналото, чете и подражава великитѣ и желѣзни характери на Римската Республика, блянува

 

 

245

 

за Катона и за Брута и намира нашия животъ твърдѣ дрѣбенъ и нищоженъ за да роди ония гиганти на патриотическата и свободолюбива мѫжска мисъль. Братътъ на Карлъ Мооръ интригува противъ него прѣдъ баща си за да му усвои наслѣдството; бащата се поддава на тия интриги, и Карлъ Мооръ, отритнатъ отъ свѣта и пъленъ съ омраза къмъ низоститѣ и мизерията на живота, хваща гората — за да намѣря свобода и величие и даде раздуха на своитѣ въжделение за истинско мѫжско величие. Катонъ и Брутъ, великата Римска Република, отъ една страна, a отъ друга — мизерията и нищожеството ; отъ тукъ орѫжиего и свободата — отъ тамъ редътъ и закона. A въ Ботева: идеалното хайдутство отъ една страва и унижението и робството отъ друга; гората и свободата отъ тукъ и тиранията и веригитѣ отъ тамъ. Карлъ Мооръ свършва, като убива съ собственния си ножъ Амалия — своята първа любовь и като се прѣдава въ рѫцѣтѣ на властьта, a Ботевъ свършва сѫщо, като отблъсва жестоко своето либе и отива да мре подъ ударитѣ на сѫщата оная власть. Защо Карлъ Мооръ убива Амалия, и защо Ботевъ отритва своята любовь? Любовьта е едно велико чувство, най-великото и най-нѣжното, което може да роди

 

 

246

 

човѣшкото сърдце, но тя води съ себе си домашни грижи и връски съ живота, a Карлъ Мооръ е махналъ съ рѫка и на едното, и на другото, и сърдцето му е пълно съ омраза къмъ живота. Но Ботевъ самъ отговаря най-добрѣ на въпроса:

 

Въ тѣзъ гърди вечь любовь не грѣе

И не можешъ я ти събуди

Тамъ, дѣ скърбь дълбока владѣе,

Дѣ всичко е съ рани покрито

И сърдце зло въ злоба обвито!

 

Въ живота различаваме два вида характери, въ едни прѣобладава деликатното и нѣжното, и диктува гласа на сърдцето, a въ други тежестьта е въ съзнанието на дълга и въ мѫжската воля. И въ поезията сѫщо различаваме два вида душевна красота : сантиментална и възвишена, въ едната прѣобладава нѣжното и сърдечното чувство, a въ другата — чуството за нравственъ дългъ. — Ботевъ е приятель, както Карлъ Мооръ, на възвишено хубавото, и неговата поезия е юнашка, героическа.

 

И Ботевъ самъ съзвава твърдѣ добрѣ направлението, което застѫпя като поетъ. Единъ отличенъ талантъ, какавто е той, е всѣкога съзнателенъ въ своето творчество. Още въ първата своя пѣсень, въ „Хайдути,“ той казва съ твърда отчетливость величавитѣ думи:

 

 

247

 

Я надуй дядо кавала,

Слѣдъ тебъ да викна запѣя

Пѣсни юнашки хайдушки,

Пѣсни за вѣхти войводи —

Ахъ, че менъ дядо додѣя,

Любовни пѣсни да слушамъ,

A самъ за тегло да пѣя,

За тегло дядо сюрмашко

И за своитѣ си кахѫри,

Кахѫри черни ядове!

 

И кои сѫ тѣзи любовни пѣсни и сиромашки тегла и черни ядове, които сѫ додѣяли на поета? Самъ ли той до сега е е пѣлъ сè подобни пѣсни и имъ се наситилъ? Или нашата литература е толкова прѣпълнена съ любовни пѣсни, щото му сѫ вече додѣяли? Нито едното, нито другото : нито поетътъ е пѣлъ подобни пѣсни, нито литературата изобилува съ тѣхъ. Народния животъ и народната поезия застѫпятъ любовнитѣ пѣсни и сиромашкитѣ тегла и ядове, и натамъ стрѣлятъ и очитѣ на поета: тамъ той търси да залови опрѣдѣлена позиция за своята лира. Има и въ народната поезия една изданка отъ героически хайдушки пѣсни, но тая изданка е сравнително млада и крѣхка и тя трѣба да се подкрѣпи. И защо трѣба тя да се подкрѣпи ? Дали хайдутството дѣйствително има въ себе си героически чърти и дали хайдушката поезия може достойно да прѣд-

 

 

248

 

[[ стр. 248 – лошо сканирана страница ]]

 

 

249

 

... (Браилскитѣ?) механи, която храни духътъ на борцитѣ и ги кара да плачатъ отъ въсторгъ? Колко е далечъ отъ тия пѣсни, отъ тая юнашка, нехранимайковска атмосфера до тихия домашенъ животъ на българина!

 

Българскиятъ народъ е миренъ и земледѣлчески ; още отъ дълги вѣкове той е привикналъ на своя тихъ, домашенъ животъ, a робството е затвърдило въ него още повече привичката къмъ реда и тишината. Обикновеннитѣ добродѣтели на обидения животъ — кѫща, челядь, почить къмъ по-стари, почить къмъ установенитѣ нрави, обичаи, понятия и нарѣдби — всичко туй е добило форма на авторитети и обхванало живота съ още единъ обръчъ отъ стеснения и окови, станало още едно друго робство надъ политическото — робство на понятията и на духа. И какво бѣше романтизмътъ на Западъ, какво бѣ Руссо, ако не протестъ противъ това робство отъ общественъ редъ, обичаи, общественни постановления, етикеции, благоприличия и ограничения? Що бѣше и нашата емиграция, ако не пакъ такавъ романтизмъ, пакъ такавъ протестъ противъ двойното иго отъ тирани и домашни авторитети? Единъ човѣкъ, който не мисли „да запуши коминъ,“ не си гледа мирно поминака и не живѣе въ миръ и почитъ съ хората, такавъ човѣкъ е за

 

 

250

 

обикновенния българинъ „нехранимайка,“ макаръ той и да носи въ себе си най-свѣтли идеали. На тая ограниченость на живота и на понятията е трѣбало да се ритне веднажъ за винаги; тя е сѫществувала и въ Европа едно врѣме, и на нея сѫ ритнали Руссо и нѣмскитѣ романтици: това е едноврѣменно усмивание и на понятията, и на авторитетитѣ. Ботевъ прѣзира и едното и другото:

 

Ако ти кажатъ, че азе

Падналъ съмъ съ куршумъ пронизанъ,

И тогазъ, майко, не плачи,

Нито пакъ слушай хората,

Дѣто ще кажатъ за мене

„Нехранимайка излѣзе.“

 

Този романтизмъ на българския бунтовникъ, който е ритналъ обикновеннитѣ житейски понятия, не е вдѫхновението на философъ и поетъ, като y европееца — въ българина той е едно вулканическо изригвание изъ глѫбинитѣ на народната душа: то е едно политическо разбуждание въ живота, единъ широкъ размахъ на славянската натура, a въ поезията то е една мечта, единъ възвишенъ идеалъ. Крали-Марко не е ли „всеславянска слава,“ не е ли легендаренъ авантюристъ, бездѣлникъ и проказникъ, който въ своитѣ поразии — да обира,

 

 

251

 

да убива, да пие безгрижно по „хладни механи,“ по цѣли мѣсеци да яде и да се весели по свадби, да отнема и да дава невѣсти — съединява и народната; мощь да се противопостави на страшни арапи, противъ враговетѣ народни, да се бори съ тѣхъ съ геройска безпечность и да имъ надвива? Кадѣ сѫ въ него грижитѣ за поминакъ, за сюрмашко тегло, свои кахѫри и черни ядове? Хайдушката поезия е пакъ сѫщата геройска поезия, съ широкия славянски размахъ за свобода и безгрижность, както оная поезия за Крали-Марко ; a пѣснитѣ, които пѣе Ботевъ, „пѣсни юнашки хайдушки, пѣсни за вѣхти войводи,“ сѫ нищо друго освѣнъ пакъ сѫщия възвишенъ идеалъ.

 

Че единъ поетъ прѣдпочита нѣжното отъ възвишеното или наопаки, това не намалява нито възкача цѣната на таланта му, защото и едното, и другото направление се дава отъ въспитанието и отъ духа на врѣмето и не зависи отъ волята и отъ дарбитѣ на поета ; но силата на чувствата и дълбочината, съ която поетътъ се рови въ душата на своето племе, за да извади отъ тамъ най-притаенитѣ и най-присѫщитѣ струни — това опрѣдѣля и таланта му като поетъ, и значението му въ литературата. Въ нашата художественна поезия пръвъ

 

 

252

 

Ботевъ схваща и въспроизвежда ония героически струни, които е овѣковѣчила нашата народна поезия; съ тая чърта и съ тая цѣна той ще живѣе вѣчно въ нашата литература.

 

Съ Ботева сѣмейната наша народна поезия, която ни е дала такива раскошни цвѣтове отъ високъ лиризмъ, се прѣвърна въ героическа; интимната, сантиментална пѣсень стана политическа, сериозна. Но сѫщинската заслуга на Ботева въ историята на поезията ни не лѣжи толкова въ новото направление, което той ѝ даде, защото, съ хайдушкитѣ пѣсни, това направление освѣнъ дѣто вече бѣ застѫпено въ самата народна поезия, но и Раковски и Каравеловъ бѣха първитѣ, които туриха неговото начало ; Ботевъ дойде да дигне зданието, на което основитѣ бѣха вече турени. Истинското значение на Ботева въ развитието на вашата поезия състои въ това, че той свърза народното творчество съ едвамъ възникналата наша художественна литература; като земà формата и духътъ на народнитѣ пѣсни, и като имъ даде съ мощния размахъ на гения високитѣ идеали на своето врѣме, опрѣдѣли пѫтя на нашата самостоятелна народна литература въ нейното развитие прѣзъ всичкитѣ врѣмена на бѫдѫщето. Поетическия гений, който въ неговата

 

 

253

 

поезия е хайдутинъ, бунтовникъ, идеалистъ и революционеръ, защото врѣмето го изисква да бѫде такавъ, може въ наши дни и въ бѫдѫще, когато господствующитѣ идеали не сѫ вече сѫщитѣ, да стане и по-другъ, защото всѣко ново врѣме създава и нови нужди ; обаче народната поезия и народната душа, които Ботевъ въведе и въ художественната литература, ще си останатъ неизмѣнни въ нея при всички нови направления и нови идеали, които тя земе, както сѫ тѣ останали неизмѣнни въ поезията на Ботева при неговитѣ общечеловѣчески мечти ; a като придружаватъ така нашата литература въ всички стѫпки на нейното развитие, тѣ ще ѝ дадатъ народна, индивидуална физиономия, както и вѫтрѣшна, органическа цѣлость, безъ което е немислима никоя национална литература. Защото литература наричаме не друго, a мислитѣ, чувствата и желанията на единъ народъ, изразени въ изящни поетически творения пакъ въ духа и язика на тоя народъ. И само за това една литература наричаме още и най-добра история на народа, защото тя отразява въ себе си душевното и умственното развитие на тоя народъ въ всички врѣмена. A какъ тя, литературата, може да има своя индивидуална физиономия, ако тя не поеме въ себе си душата на

 

 

254

 

своя народъ, съ негова оригиналенъ образъ, и подражава на други народи? И какъ може една литература да има органическа цѣлость въ своето развитие, ако тя не отразява въ себе си пакъ душата на своя народъ и неговото развитие въ всѣкий послѣдователенъ моментъ? Истинскитѣ гении никога се не лъжатъ въ пѫтя, който държатъ: Ботевъ е не само фокусъ, въ който духътъ на неговото врѣме е съсрѣдоточилъ своитѣ лѫчи, той е единъ магически фенеръ, който освѣтлява пѫтя на бѫдѫщето въ нашата литература. Всѣкой истински поетъ трѣба да се чувствува тръгналъ въ тоя пѫть; a като тръгне въ него, направлението, което държи вдѫхновението му, ще опрѣдѣли неговото мѣсто въ общия рѣдъ, a дълбочината и силата, съ която той вади съкровища изъ неизчерпаемия кладенецъ на народната душа, ще опрѣдѣлятъ значението му въ развитието на литературата. Ботевъ е поетъ на революционното минало и е оригиналенъ въ своето направление, защото въ поезията му ечатъ струни, нечувани до него; той е недостигнатъ още поетъ y васъ, защото изъ народната поезия и народната душа той вади съкровища, които никой поетъ до него и послѣ него не е оцѣнилъ и не е възпроизвелъ.

 

 

255

 

Въ наше врѣме патриотическото въодушевлееие не може да играе такава господствующа роль, както въ днитѣ на Ботева, макаръ че и не трѣба то да се занемарва съвършенно. Нашитѣ нужди сѫ сега по-други, и затова литературата ни може да търси нови пѫтища. Политическата поезия на Ботева, като раздухваше народната гордость и въспитаваше духоветѣ въ високи патриотически въжделения, отвлече вниманието на цѣло едно поколение отъ грижитѣ за интимно, домашно въспитание. A ако занемарванието на тия грижи е било необходимо за бунтовническото минало, то е непростително и пагубно въ наши дни. Не може да се прѣмълчи, че повръхностното подражание на Ботева идеалитетъ е дало горчиви резултати и дава и до послѣдно врѣме. Младитѣ хора y насъ се отдаватъ лесно на идеалнитѣ пориви на миналото и забравятъ, че тѣ не сѫ Даскалъ Ботю, нито Христо Ботевъ, a обикновенни хора, които трѣба да мислятъ и за вѫтрѣшно съвършенство, наравно съ идеалитѣ; тѣ забравятъ още, че не живѣятъ въ врѣмената на Даскалъ Ботю, и че нуждитѣ сега сѫ по други, a за това и духоветѣ трѣба сѫщо да бѫдатъ по-други. Даскалъ Ботю е мислилъ прѣзъ цѣлъ животъ само за народни идеали и пакъ заради тия не

 

 

257

 

се e грижилъ и за душевното развитие на сина си ; но мощния неговъ духъ е билъ извънреденъ въ сравнение съ околнитѣ му прѣзъ ония врѣмена, a и врѣмето е изисквало само бодри духове и енергични борци, та е покривало отъ само себе си липсуванието на обикновенни домашни добродѣтели. Тогава хората сѫ се борили за народна свобода, борили сѫ се за да живѣятъ; a ние сега имаме свобода и живѣемъ за да живѣемъ по-съвършенно. Онова, което въ Даскалъ Ботя се е покривало съ извънредната сила на духа му и съ духа на врѣмето, не може да се покрие въ новия и обикновенния човѣкъ ни съ едното, ни съ другото. Обикновенния човѣкъ има да бляска само съ едно, a това сѫ домашнитѣ человѣчески добродѣтели. Не отричаме, че новия граждански животъ изисква отъ българина и граждански достоинства и свѣтли политически идеи, не! тие не отричатъ, a допълнятъ съвършенството на интимния човѣкъ. Въ честнитѣ и свободни политически борби лѣжи нашето бѫдѫще като политическа единица между народитѣ, но въ нашето домашно въспитание въ народенъ духъ, развивано и усъвършенствувано въ всѣкой моментъ, и свободно въ духа и по началата на общечеловѣчески напрѣдъкъ, лѣжи нашето бѫдѫще като народъ.

 

 

257

 

A бѫдѫщето на нашата литература, на нашата поезия? Може ли то да лѣжи въ нѣщо друго? Богатата наша народна лирика, която съединява въ себе си толкова нѣжни и богати сърдечни струни, която е една многостранна, многоцвѣтна китка, събирана и китена отъ вѣчно цвѣтущата градина на народната душа, трѣба пакъ да се поеме съ Ботевска сила и, като се приспособи къмъ нашия вече свободенъ и модеренъ животъ, да даде на литературата ни цвѣтисто и многостранно съдържание, a на домашното и чисто човѣшко наше въспитание да дари нѣжностьта, богатството и нравственнитѣ сили на народната душа. Ако ние подражаваме исключително политическия духъ на Даскалъ Ботю и добавимь принципа на сина му за революциовна борба като начало и край на мѫжско достоинство, ние ще бѫдемъ демагоги или фанфарони, каквито, за жалость, новото врѣме е народило доста. Знае ли младия читатель що ще рѣче демагогъ и фанфаронъ? Това сѫ хора, които улавятъ изъ нѣкоя книга, или отъ устата на други, името и учението на нѣкой великъ човѣкь, повтарять това учение и, като мразятъ и гонятъ околнитѣ ся, които го не знаятъ, мислятъ че сѫ на върха на свѣта съ знанието и духа си, но въ себе си сѫ „нищие духомъ“.

 

 

258

 

Увличанието съ какви и да е учения, научни и общественни, макаръ и най-велики, и най-свободолюбиви, като се занемарватъ душевнитѣ и человѣческитѣ добродѣтели, прави душата пуста и студена, a човѣка кара да бѫде жестокъ и несправедливъ къмъ околнитѣ си. Страстьта къмъ политически идеали и общественни борби, завѣщана намъ отъ гениитѣ на миналото, но усвоена повръхностно отъ поколението, направила е нашия животъ да бѫде едностранчивъ ; нашитѣ дни твърдѣ изобиловатъ съ неправди, насилия и посѣгателства; ние сме станали безчувственни и жестоки....

 

 

ГЛАВА ТРЕТЯ.

Идеи.

 

 

I.  (Що е поетическа идея)

 

Една поетическа идея не е политика, нито наука; не е ествествознание, зоология математика, социология, политическа економия, филология, ни общественна пропаганда, съ една дума, не е нѣщо такова, което ние учимъ отъ книга, за да го прѣдадемъ пакъ чрѣзъ книга. Поетическата идея се черпи отъ една голѣма и много голѣма книга, която не е писана, a жива;

 

 

259

 

и като се черпи отъ живъ источникъ, тя се изговаря пакъ живо, пѣе се, за да я чуятъ всички. Нейната книга е живота. Поетътъ наблюдава хората, които, разбира се, живѣятъ т. е. мислятъ, желаятъ, дѣйствуватъ; той ги наблюдава, значи, и отъ тѣзи свои наблюдения съставлява си идеи за мислитѣ, чувствата и дѣлата на хората. A както е извѣстно, мислитѣ, чувствата и дѣлата, земени наедно, съставляватъ цѣлия душевенъ миръ на човѣка, догдѣто политиката и филологията сѫ само една часть отъ него.

 

Ония, които четатъ Ботева съ едничка цѣль да запишатъ въ книгата на ума си единъ добъръ социяленъ принципъ, правятъ излишенъ трудъ: тѣ се нурятъ по бездънния океанъ за да уловятъ зърно пѣсъкъ, a пѣсъкътъ лѫска на могили покрай брѣга. Добрия социаленъ принципъ стои кратко написанъ на всѣко червено или пѫстро политическо знаме, и отъ тамъ може да си го земе всѣкой съ най-голѣма леснота; той стои записанъ въ всѣка политическа брошурка отъ десетина-петнайсеть странички — каквито се печататъ по стотина всѣкой день — и нѣма нужда да го търсимъ въ съчиненията на Ботева. Ако Ботевитѣ идеи състояха само въ неговото социално вѣрую, и ако величието

 

 

260

 

на Ботева трѣбаше да мѣримъ само по тия идеи, то всѣко дѣте, което знае да прочете една брошурка на Енгелса или Лаврова, можеше да се мѣри съ великия човѣкъ. Политическитѣ идеи, които може да има Ботевъ, не сѫ негова собственность, a той ги е земалъ отъ другадѣ ; a отъ сѫщото мѣсто, отъ кадѣто ги е той зелъ, може да ги земе и всѣкой другъ, и заради това, нито на Ботева, нито на други тоя трудъ не може да придаде особенна цѣна, нито да е мѣрило за величието му. Друго е нѣщо, ако въ лицето на Ботева нѣкой се опълчи противъ ония политически идеи, които той застѫпя: както едни се опълчаватъ, други ще ги защищаватъ, но тѣ ще защищаватъ не Ботева и не величието му, но своитѣ си идеи. Правото за политически идеи и за борба е неоспорима собственность на всѣкиго. Дай Боже, да имаме много политици, както ги маме, да имаме много приятели и противници на Ботева, както ги сѫщо имаме: но нека всички се борятъ честно, нека защищаватъ добросъвѣство идеитѣ си. Отъ това не страда поета Ботевъ, не се накърняватъ, нито пакъ нарастватъ поетическитѣ негови идеи.

 

Поетическата идея е прѣди всичко или фантазия, или картина, или образъ, който освѣтлява една мисъль, догдѣто една

 

 

261

 

политическа идея е самата мисъль; тя е сборъ отъ понятия въ ума; политическитѣ идеи обгръщатъ мисли за гражданскитѣ и социални права на хората, но въ вкусоветѣ, желанията и въ душата имъ се небъркатъ. Поетическитѣ идеи засягатъ всички явления на живота ; поетътъ мисли наравно и за животътъ на невинното цвѣте, и за природата, и за народа, и за брата си, и за майка и баща, и за тиранина и за юнака Дойчинъ, който прѣгръща своята Стояна, и за попътъ и калугера, и за равенство и правда — и всѣкадѣ, съ едно махвание, дава единъ образъ отъ плътъ и душа — една картина и едно чувство — и прѣзъ едното и другото ний видимъ което поетътъ мисли, видимъ ще ... той разбира.

 

Идеитѣ на Ботева ние вече достатъчно познаваме по неговитѣ картини, a най-добрѣ по разборътъ на чувствата му. Защото, що е въ сѫщность едно чувство? Чувство наричаме въ психологията оная душевна особенность, гдѣто съзнанието се афектира приятно или неприятно при всѣкой душевенъ процесъ безъ никакво исключение : рѣшаваме задача, гледаме зеленъ листъ, дигаме очи къмъ небесната синева, спомваме познато лице, познатъ прѣдмѣтъ, градъ, село, море, рѣка, пустиня, гора, мракъ, свѣтлина, изсъхвало дърво, изгнила

 

 

262

 

пръсть и майска роза — всѣкѫдѣ заедно съ мисъльта съзнанието се афектира, разчувствува си, приятно или неприятно. Така че, ако говоримъ за афекта, подразбира се и мисъльта и наопаки, ако говоримъ за мисъльта, подразбира се афекта. Само че единъ пѫть говоримъ за едното, a другъ пѫть за другото : веднажъ това е на пръвъ планъ, a послѣ онова. Когато говорихме за чувствата на Ботева, подразбирахме неговитѣ идеи, a сега ще говоримъ за идеитѣ, a ще подразбираме чувствата му.

 

 

II.  (Идеитѣ на Ботева)

 

Ботевъ е еднакво енергиченъ въ мислитѣ, както го видѣхме непостижимъ въ чувствата му. Той не иска да пѣе любовни пѣсни, да пѣе за лични ядове: всички наоколо му, цѣлия народъ се занимава съ това; a нему се нравятъ ония, които знаятъ „за честь и воля да мъстятъ: Доброму добро да правятъ, Лошия съ ножа по глава!“ Това е принципъ на врѣмето, принципъ на борба за честь и правда, и тоя принципъ той туря на чело на своята поезия. Героятъ му Чавдаръ, когото въспѣва, е даденъ отъ малъкъ да слугува на своя вуйка чорбаджия; Чавдаръ не трѣба да сѣди при вуйка си, защото тоя е „сиромашки

 

 

263

 

изѣдникъ,“ a ще при татка си да иде, a татко му е войвода и владѣй Стара-Планина. Проклѣтъ е човѣкъ вуйка му! Той е чорбаджия, мрази своя братъ хайдутинъ, мрази и нахоква Чавдара, че е хайдушки синъ „че се е и той увълчилъ, че човѣкъ нѣма да стане, a ще гние въ тъмница, и ще му капнатъ мѣсата на Кара-Баиръ на кола!“ Но не само чорбаджията вуйка мисли така за сѫдбата на хайдутитѣ, сѫщото говори цѣлия народъ, и това не е тайна и на поета; но самъ той е пакъ бунтовникъ и хайдутинъ, защото не може да гледа, какъ турчинътъ бѣснѣе надъ „бащиното му огнище;“ той съвѣтва майка си да не слуша хората, дѣто ще кажатъ за него: „не храни майко излѣзе.“ Той прѣзира опасноститѣ и смъртьта и лошитѣ думи на хората, защото голѣма е оная награда, която чака, a тя е: да каже нѣкога народа, че е умрѣлъ „за правда и за свобода.“

 

Народътъ е единъ олтаръ, съграденъ величаво, олтаръ несъкрушимъ въ душата на поета; той е едно капище или единъ свѣщенъ идолъ, но идолъ, който не е мъртавъ, a има хубава душа — народнитѣ пѣсни, домашния, сърдечния, животъ — и е поставенъ, като идола на дрѣвно германския богъ Ватанъ, въ зелени и кичести дѫбрави — това

 

 

264

 

е Балканътъ, отечественната хубава природа: на тоя възвишенъ олтаръ поетъть служи, неговътъ образъ той пази въ душата си; a е турилъ въ него всичко, що раждатъ фантазията, сърдцето и ума му. Каква е тази идея народътъ? Отъ кадѣ е могла тя да възникне въ Ботева?

 

То е модификация на онова течение въ срѣдата на руската младежь, която бѣха кръстили народничество, но модификация не мъртва, a оригинална, окрасена съ поетическа фантазия и съ величава задушевность, като всичко, що носи печатъ отъ творчеството на Ботева. Въ Русия чиновничеството и боляритѣ бѣха тирани, a народътъ т. е. безправната селска маса, бѣше робъ; интелигенцията, която по своето високо развитие не можеше да принадлежи ни къмъ чиновничеството, ни къмъ боляритѣ, защото тиранията и неправдата, която тѣзи прѣдставляваха, ги отблъскаше, застѫпя се за огнетения народъ, като си начъртаваше за идеалъ да иде между простата маса, да раздухва въ нея съзнание за правата и да възроди така цѣлия народъ, като му даде правда и свобода. Въ идеята за народа се сливаше по такавзи начинъ всичкия копнежъ на младежьта за едно по-свѣтло му по-славно бѫдѫще. Ботевъ взема тая идея и съ своя високъ идеалитетъ,

 

 

265

 

дава и още по-голѣми крила. Заедно съ чиновничеството руската младежь разбира, не ще съмнение, и правителството и всѣка царска власть, като ги кръщава наредъ съ боляритѣ — тирани; Ботевъ нѣма какво да се замислюва за царь и царска власть, защото насрѣща му се испрѣча Султанътъ, a — Богъ го убилъ! — него мрази всичко, що е българско; оставатъ чорбаджиитѣ, приятели на порядока и властьта, и духовенството, което по длъжность проповѣда да се повинуваме на царската власть. Но Ботевъ не се запира на това. Въ понятието за царска власть той туря не само властьта на сѫществующия царь, но и всѣка мисъль за царе, и затова гони еднакво и Султана, който царува, и старитѣ български царе, за които ни говори историята. Ботевъ е врагъ на всѣкой царь, на всѣко въспоменание за царь, врагъ е на властьта и на традицията, защото и двѣтѣ сѫ авторитети: едната въ живота, a другата въ понятията; той е непримиримъ къмъ тѣхъ тъй, както и къмъ чорбаджиитѣ и духовенството. Ние засѣгнахме веднажъ, какъ той гледа на старата наша история, и какъ мотивира своята необичь къмъ дрѣвнитѣ царе [1]. Неговата идея е пакъ оная

 

 

1. Първи Отдѣлъ, стр. 36.

 

 

266

 

на руската интелигенция, че царетѣ не сѫ водители, a тирани на народа : нашитѣ стари царе, учи той сѫ държали заедно съ развратния византийски дворъ, и затова българския народъ е билъ вѣчно въ раздоръ съ тѣхъ ; a раздорътъ съ правителство и голѣмци го е заставилъ да се затвори въ себе си и да заживѣе „дълбокъ социаленъ животъ“, плодъ на който е била богатата сѣмейна поезия, която ни е далъ народа; тая сѣмейна поезия, поезията на народа въобще, е идеалътъ на поета: въ нея той вижда народната душа, народната история, своята и народната гордость, защото неговътъ народъ нѣма минало, съ което поетътъ да се гордѣе, и нѣма настояще, a има само едно бѫдѫще [2]. Въ какво състои това бѫдѫще ? Народътъ, като е живѣлъ толкова вѣкове затворенъ въ себе си, запазилъ е своя образъ, прѣдалъ го е и на поезията си, и остава му сега да се освободи отъ политическото иго, сетнѣ да се развие и да влѣзе най-послѣ въ общечеловѣческото общество като самостоятелна, оригинална единица. Не е ли това единъ гордъ идеалъ за синътъ на единъ поробенъ и изгубенъ народъ? A кой прѣче за да се осѫществи по-скоро тоя идеалъ ? Кои сѫ враговетѣ,

 

 

2. В. Съчинения на Ботева, стр. 52.

 

 

267

 

които въ оня моментъ, когато пѣе поетътъ, прѣчатъ му за да повѣде съ мощното си слово своя народъ къмъ пѫтя на бѫдѫщето и славата? Несъмнѣнно, тия врагове сѫ султанътъ, чорбаджиитѣ и византийската иерархия, той ги чувствува и види явно, защото тѣ сѫ, които го гонятъ да ходи и да се скитатъ съ хиляди като него „по тая тежка чужбива“, всичкитѣ „немили, клѣти, недраги.“ Султанътъ, „турската черна прокуда,“ държи народа въ вериги, византийското духовенство го учи да се покорява на царя, a чорбаджиитѣ държатъ и съ царя и съ духовенството и, засѣдвали като „кърлежи“ на вратата на народа, „лочатъ“ неговитѣ робски кърви. Народътъ е толкова затиснатъ отъ чуждия врагъ, колкото и ослѣпенъ и приспиванъ отъ пастиритѣ си и прѣдаванъ и оголванъ отъ чорбаджиитѣ. Поетътъ види съньтъ и унижението на народа си и оплаква горчивата му сѫдба: „Кажи ми, кажи, бѣдний народе, кой те въ тази робска люлка люлѣе?“ И нарѣжда, кадѣ съ негодувание и жестоки удари, и кадѣ съ отчаяние враговетѣ на своя идеалъ: тѣ сѫ сѫщитѣ ония, които прободоха звѣрски Спасителя въ ребрата, когато Той бѣ распнатъ на кръста за цѣлия человѣчески родъ, сѫщитѣ, които толкова години пѣятъ на народа,

 

 

268

 

„търпи и ще си спасишъ душата:" властьта и духовенството.

 

Самото общество е едно гнило здание, закѫрпката на което сѫ лъжата и тиранството. „Свѣтътъ привикналъ хумотъ да влачи, Тиранство и зло и до днесь тачи; Тежка, желѣзва рѫка цалува, Лъжливи уста слуша съ вѣра.“ „Свѣстнитѣ y насъ считатъ за луди, Глупецътъ вредомъ всѣки почита: Богатъ е, казва, пакъ го не пита Колко е души изгорилъ живи, Сироти колко той е ограбилъ И прѣдъ олтаря Бога измамилъ, Съ молитви, съ клѣтви, съ думи лъжливи, И на общественъ тоя мѫчитель, И попъ, и черква съ вѣра слугуватъ; Нему се клани дивакъ учитель И съ вѣстникаринъ заедно мѫдруватъ....“ Не е ли това едно прѣкрасно изображение жертвенника на Ваала?

 

Не може се помисли вѣщо по фамозно отъ колкото тая омраза на Ботева къмъ богатството: то е крайния полюсъ на неговото врѣме; a извѣстенъ е тоя полюсъ само на малцината горѣщи глави, другари на поета — всички голи като него, догдѣто другия полюсъ е многолюденъ; тамъ сѫ и попови, и учители, и вѣстникари — всички, събрани на поклонение около златния тѣлецъ, както казва поетътъ. Този строй, дѣто цѣлото общество се групирало около

 

 

269

 

златний стълпъ на Ваала, е създаденъ y насъ по странното стечение на обстоятелствата. То е единъ нисъкъ буржуазенъ строй въ най-черни форми. Историята унищожила досущъ болярството, и намѣстото ѝ испѫкнали опортюнисти — чорбаджии. Болярството притежаваше между другото и благородни чърти, като душевна висота, страсть къмъ истънченъ животъ, рицарство и, въ извѣстни случаи, и жертва за народно име, a болярството на Западъ, въ лицето на рицаритѣ, служеше даже и на любовьта къмъ поезията и искуствата. Въ сравнение съ тѣхъ, видътъ на чорбаджията, на „общественния тоя мѫчитель,“ е единъ отъ най-отчаянитѣ: той има единъ кумиръ въ душата си, a то е парата; той е лихварь и изѣдникъ ; самъ е азиятецъ по своитѣ привички и прѣдатель е на своя народъ, но има до голѣма степень съзнанието, че го държи въ рѫцѣтѣ си, защото силата е на негова страна ; a това съзнание го прави толкова отвратителенъ, колкото е той жестокъ и безсърдеченъ. И срѣщу това страшилище на робството, бунтовническата епоха въздига свѣтлия гений на духа. Даскалъ Ботю е заборчлялъ сиромахъ, но диктува и на чорбаджии. Левски е досущь безъ състояние и безъ положение човѣкъ, една прѣлѣтна птица, тукъ търговецъ, тамъ

 

 

270

 

турчинъ, по-нататъкъ калугеръ, a послѣ убиецъ, a въ рѫцѣтѣ му повѣряватъ и паритѣ си, и своя живота стотина хиляди челяди : всѣкой, който служи на сѫщата идея, за която той жертвува живота си, вѣрва му. Сѫщо всичкото хѫшовско общество сѫ хора безъ срѣдства за прѣпитание, безъ положение, но само съ едно занимание — обиръ по Планината; тѣ сѫ често обирници и вънъ: въ Браила, Галацъ и другадѣ, кадѣто прѣкарватъ зимата. И всичкия оня благоразуменъ свѣтъ отъ търговци и гешефтари по ония мѣста знаятъ ги отъ какъвъ косамъ хора сѫ, и пазятъ се отъ хѫшоветѣ; само ония, които сѫ по-пламенни патриоти, които знаятъ живота вѫтрѣ въ страната, и познаватъ ролята и славата на хайдутина между народа, съчувствуватъ имъ, но повече въ душата си отъ колкото на явѣ: пращатъ имъ пари скритомъ, когато бѣдствуватъ, но на отрита улица не се запиратъ да говорятъ съ тѣхъ. A Ботевъ се дружи открито съ хѫшоветѣ, и живѣе между тѣхъ, защото не живѣе съ благоприличията и рутината на обществото, и защото не иска да има идеалътъ скритъ само въ ума си, но приложенъ и въ живота. Полицията не е гледала, разбира се, съ възвишено око на безпокойнитѣ ония скитници, поради тѣхнитѣ авантюри;

 

 

271

 

a нашия поетъ, съ всичката своя интелигентна външность и импозантна фигура, не е правилъ за нея исключение. Трѣбало упоритъ идеалистъ, като Ботева, и силна поетическа фантазия, като неговата, за да абстрахира въ прѣзрѣнитѣ ония личности романтическото имъ величие, т. е. да вижда свѣтлата страна на живота имъ въ тѣхната любовь къмъ Балкана и свободата, a на тѣхната мизерия посрѣдъ обществото да махне съ рѫка. Той е наистина по-безпеченъ, защото е по-способенъ отъ всѣкиго отъ тѣхъ и отъ хиляди други; и да иска положение и богатство ще ги добие лесно, но — по-добрѣ: той ги прѣзира, макаръ, че може да ги има лесно, a не защото ги нѣма. А отъ тука проистича самоувѣренностьта и силата му; тука е источникътъ и на онова гордо възмущение къмъ обществото и общественнитѣ кумири, което блика тъй величаво въ поезията му; тука е най-послѣ коренътъ на онова чувство за лично, душевно прѣвъсходство, което ни тъй плѣнява въ Ботева. Той ходи обкрѫженъ отъ една мизерна и прѣзрѣна сгань, чувствува тѣхната простота и нищета, чувствува и нищетата и низостьта на обществото, и не се чувствува унизенъ, но възмутенъ. Както казва Вазовъ въ своята несравнена характеристика на Ботева въ „Не отдавна :“

 

 

272

 

„Равенството съ тълпата, унижението, въ което го поставяше нуждата, убивающата нужда, го мѫчаха, възмущаваха.“ Чувството за това положение е тъй силно, щото му внушава най-добритѣ стихове въ поезията му, кадѣто скърбьта достига до границитѣ на самозабвението и упояванието, и добива единъ истинско романтически колоритъ, неповторенъ отъ другиго въ нашата литература:

 

Тежко, тежко вино дайте,

Пиянъ дано азъ забравя,

Туй що, глупци, вий не знайте,

Позоръ ли е или слава!

 

Глупци сѫ ония, които го обкрѫжаватъ, и които, разбира се, не знаятъ позорътъ и славата на положението си; тѣ го не знаятъ, a поетътъ желае да го забрави, защото това знание — то е дѣто распѫва на кръсть душата му. A въ картината на тая възвишена драматическа борба, която кипи въ душата на поета, не сѫ забравени, безъ съмнѣние, и ония патриоти, които съ слово съчувствуватъ на борцитѣ, но на дѣло и прѣдъ свѣта бѣгатъ отъ тѣхъ :

 

Ще да пия напукъ врагу,

Напукъ и вамъ патриоти,

Азъ вече нѣмамъ мило и драго,

A вий — вий сте идиоти !

 

 

273

 

Дълбочината на тия стихове остава недостигната даже и въ „Молитвата“ на поета, която поразява съ силата, ясностьта и твърдината на убѣждението и съ възвишеното спокойствие на душата. Поетътъ разбива Ваала, разбива всички идоли вънъ въ обществото и вѫтрѣ въ душитѣ, и на мѣстото имъ поставя идеалния образъ на своето общество — то е богътъ на сърдцето и разума и защитникътъ на робитѣ:

 

О мой Боже, прави Боже,

Не ти що си въ небесѫта,

Но ти що си въ мене, Боже,

Менъ въ сърдцето и главата.

 

По-величавъ изразъ на духътъ на оная епоха едва ли е мислимъ. Ако да бѣ живъ Даскалъ Ботю, той би видѣлъ, при по-спокойно обсѫждание, своитѣ модерни идеи добили чудна сила въ душата на негова синъ. И мислимъ ли е единъ модеренъ умъ, който да не признава авторитета на сърдцето и ума като най-висовъ въ живота? Романтицитѣ бѣха първи, които направиха душевния миръ на човѣка центръ на цѣлата вселенна; като събориха по тоя начинъ всичкитѣ традиционни и общественни кумири, тѣ въздигнаха високо кумирътъ на сърдцето и до него поставиха кумирътъ на духа: така романтическата поезия въ

 

 

274

 

литературата е прѣходъ отъ старото къмъ новото, отъ традиционното къмъ модерното. Ние въ днешно врѣме не сме религиозни, не сме и суевѣрни, нѣмаме страхъ ни отъ небето, ни отъ природата, не сме благородни и роби и не се гордѣемъ съ родътъ си, всички сме равни и гордѣемъ се съ душевното и материалното си богатство, не сме народни фанатици, не сме даже ни горѣщи патриоти, a мислимъ за цѣлото човѣчество еднакво : ние сме всичко заедно — и религиозни, и суевѣрни, и горделиви, и патриоти — но по-малко, прѣдаваме се на всичко колкото желаемъ, уважаваме и това, и онова, кадѣто го намѣримъ, a най-много уважаваме себе си, собственното си щастие, собственната си воля, сърдцето и ума си: ние сме модерни хора. Такавъ мощенъ гласъ, като оня на „Молитвата“ на Ботева, който въздига духътъ на нашето народно минало до една общечеловѣческа висота, не е чуванъ другъ пѫть въ нашата литература, и едва ли ще да се чуе пакъ слѣдъ вѣкове.

 

 

III.  (Полемиката на Вазова)

 

Въ студията си Вазовъ се възмущава противъ „Молитвата“ на Ботева. Възмущението

 

 

275

 

на критика е най-силно върху първитѣ куплети на „Молитвата:“

 

Не ти, комуто се кланятъ

Калугери и попове,

И комуто свѣщи палятъ

Православнитѣ скотове. . . .

 

Които съ своя цинизмъ, както казва критикътъ, „внушаватъ на здравата душа едно противно чувство, прилично на отвърщение.“ Вазовъ не се ограничава само съ тази осѫдителна бѣлѣжка, но отправя противъ първитѣ куплети на „Молитвата“, a особенно противъ горнитѣ стихове, цѣла една филипика, която ние сме длъжни да скицираме, защото съ нея пръвъ пѫть нашата критика дига гласъ противъ поезията на Ботева. Ударитѣ, които Вазовъ сипе върху „Молитвата“, иматъ за цѣль не само противорелигиозната тенденция на стихотворението, но още и противното негово естетическо дѣйствие, което показва многостранностьта на Вазова като критикъ. Той осѫжда „Молитвата“ и отъ тенденциозна и отъ естетическа страна. Има ли Вазовъ право?

 

Ядката на възмущението у Вазова образува мисъльта, че ония думи, гдѣто Ботевъ казва: „И комуто свѣщи палятъ Православнитѣ скотове", сѫ „самооплювание:"

 

 

276

 

„Православни скотове“ сѫ, разсѫждава Вазовъ, бащитѣ, братята, майка му на поета и цѣлиятъ му страдалчески народъ“, и добавя веднага: „православния Богъ е помогналъ на тоя народъ да запази националната си личность прѣзъ петь вѣка чудовищно робство, египетско робство, и къмъ тоя Богъ той вика за помощъ.“ [1]

 

 Послѣднитѣ думи бичуватъ враждата на Ботева противъ православната черкова, a по-първитѣ — неговата грубость противъ собственния му народъ. Мнѣнието на Ботева за черковата ние ще разгледаме въ слѣдующия отдѣлъ, тамъ ще опрѣдѣлимъ има ли Ботевъ право или не, защото въпросътъ е отъ чисто политическо естество, a ние тука разглеждаме поетическитѣ идеи на Ботева. Но да кажемъ за сега нѣколко откровенни думи на критика на „Молитвата.“ Неговото възмущение противъ жестокитѣ ония слова е твърдѣ справедливао; то свидѣтелствува, че критикътъ има чувствително и деликатно сърдце. Но не се ли възмущава той отъ „Молитвата“ единственно защото несподѣля възгледитѣ на авторътъ и? Да ли критикътъ щѣше пакъ да се възмущава отъ тая молитва, ако неговитѣ мисли за черковата и българския

 

 

1. „Денница", II, стр. 454.

 

 

277

 

народъ бѣха еднакви съ мислитѣ на нейний авторъ? A ако Вазовъ има право да се възмущава отъ „Молитвата“, защото не сподѣля мислитѣ въ нея, то Ботевъ е ималъ право да я създаде, защото обожава тия мисли. Вазовъ принадлежи на другъ крѫгъ отъ понятия, a Ботевъ — пакъ на другъ, и тука е взвора на възмущението, a не въ достоинствата на „Молитвата.“ Ние оцѣнихме „Молитвата“ на Ботева като поетическо творение и казахме, че тя отразява високи мисли и чувства; но да ли тия чувства и мисли не възмущаватъ нѣкого — това не е работа на критиката. Напротивъ, интересно е да се знае, дали противочерковната тенденция на това стихотворение почива върху дѣйствителни факти или не, защото това ще покаже оригиналностьта на Ботевитѣ политически идеи. Но тъй като този въпросъ е чисто политически, то ние ще се спрѣмъ върху него въ слѣдующия отдѣлъ, кога говоримъ за Ботева като журналистъ. Но Вазовъ е откровенъ и признава самъ, че възмущението му произлиза не толкова отъ достоинствата на „Молитвата“, отъ колкото отъ туй, че тя е намѣрила лоши подражатели въ наши дни. Вазовъ чувалъ да я пѣятъ прѣгракнали гласове веднага послѣ божественната литургия, уловилъ това

 

 

278

 

пѣние като протестъ на всѣко религиозно чувство, като явно осмѣяние на събрания за молба народъ, и сърдцето му се възмутило справедливо ; но да го оставимъ да говори за това самъ той, съ своя пъстъръ и живописенъ язикъ: „колко е тѫжно, колко е грозно, когато въ врѣме на народни тържества, чуешъ тълпа млади хора, които реватъ изъ въздуха тие дебелашки цинизми:

 

Не ти комуто се кланять

Калугери и попове

И комуто свѣщи палятъ

Православнитѣ скотове!

 

Ние ги чухме на 1885 година, че се пѣяха въ Пловдивскитѣ улици тозъ часъ подиръ свършванието на божественната служба въ паметь на Ботевата годишнина, 20 Май....“ — „Има нѣщо не само безсмисленно, но и подло въ това грубо самооплювание...“ Дѣйствително грубо самооплювание! Младежьта е заслужила тоя упрѣкъ на критика, тя го е заслужила, но не го е заслужилъ поетътъ: между нея и него Вазовъ трѣбаше да направи разлика, a не е направилъ, което е голѣма грѣшка на единъ критикъ. И наистина, нѣма ли да съгласи Вазовъ, че господствующия моментъ въ „Молитвата“ на Ботева не е разрушението на черковата, но величавия образъ

 

 

279

 

на идеала, който пълни душата на поета? A за какво е кривъ той, ако потомството е намѣрило за добрѣ да прѣмѣсти центъра на тяжестьта отъ едното върху другото? Критикътъ трѣбаше само да отбѣлѣжи това и да изсипе своето негодувание върху профанацията на потомството, a не да мѣси самия поетъ между него. Той справедливо оцѣнява кривото подражение на потомството като казва: че „плѣвелитѣ всѣкога по-лесно се хващатъ въ дѣвственната почва отъ добритѣ растения,“ но е кривъ дѣто веднага прѣмивава и на самия поетъ и осѫжда и него за „Молитвата“ му: Първата половина на „Молитвата“ не е „поетическа,“ тя е „само единъ остъръ памфлетъ,“ „сборъ отъ дързки фрази и епитети,“ тя е „риторическо блудкаво повторение на едни и сѫщи мисли“ и, най-послѣ, „нѣма поезия, дѣто нѣма топлина,“ a въ Молитвата липсува топлина, липсува поезия ! И защо да липсува поезия ? Да не би нѣма искренность? Да не е сбъркалъ поетътъ идеитѣ си? Да не е мислилъ друго, a казалъ друго? Не! Ботевъ е „искренъ“ — не може да му се откаже! — но всичкото зло е, казва Вазовъ, че той „не е въ истината:“ нѣма въ „Молитвата“ му оная истина, която трѣба; той се моли на Бога на разума, който е страшенъ Богъ — „Богъ на

 

 

280

 

свинеца," отъ който трепери критикътъ — и не се моли на нашиятъ, христиански Богъ, „Богътъ на любовьта! A можели да има топлота и поезия въ такава молитва? Ботевъ прави „единъ ужасенъ спускъ въ баналното безбожничество.“ Въ своята Молитва той не исказва самостоятелни, свои задушевни убѣждения, но, като много развратени младежи, съ пусти глави, „пѫчи се," съ безбожничество, защото то е на мода. Това пѫчение съ невѣрие баремъ да бѣше ново за да би ни колко годѣ поразило, но никакъ не е новость, a е на „хиляди начини“ повтаряно прѣди Ботева отъ всичкитѣ „радикални и анархически лагери,“ отъ всичкитѣ „модни libre-penseurs!“ И какъ отвратително е изказано то отъ Ботева! „На никой културенъ язикъ не е било написвано такова дебелашко и ненужно богохулство, нито четено безъ скрюпюли отъ такава маса млади читатели!“ Ботевъ, съ тая си молитва „безъ никакво историческо оправдание и безъ никаква нужда,“ (!) плюе на всичкитѣ „симпатии, традиции, вѣрвания“' на обществото, на народа, отъ който е той — „защото той пише на български и за българитѣ !“ — Ами ако има „историческо оправдание“ за „Молитвата,“ ако е имало нужда отъ нея? Не мисли ли Вазовъ, че тогава всичката му филипика отива на вѣтъра?

 

 

281

 

При това защо да бѫдемъ толкова неумолими къмъ „Молитвата“ единственно защото тя не се отправя тамъ, кадѣто желаемъ ние? Въ свѣта има най-малко хиляда различни религии — може ли да мислимъ, че само ние сме религиозни, защото само нашия Богъ е правия Богъ? Нима Ботевъ е безбожникъ само за това, дѣто се обръща съ молитва къмъ оня Богь, който пълни душата му, a не къмъ другъ, който иска да знае Вазовъ? Богъ е единъ за цѣлъ свѣтъ, и всѣкой е правъ прѣдъ него, който е правъ въ вѣрата си ; правъ е и евреинътъ, правъ е турчиньтъ, и христианинътъ и пантеистътъ е правъ, правъ е и Ботевъ съ своята честна и висока душа. Безбожници сѫ ония, които нѣматъ топло чувство въ себе си, които не страдатъ, както Ботевъ страда за братията си, които нѣматъ доблестьта да дигнатъ очи къмъ небето и да нарѣкатъ единъ Богъ, комуто да се помолятъ отъ все сърдце, комуто да повѣрятъ душата и живота си, комуто, най-послѣ, съ дълбока вѣра да се помолятъ:

 

Подкрѣпи и менъ рѫката,

Ta кога въстане робъть,

Въ рѣдоветѣ на борбата

Да си найда и азъ гробътъ.

 

Не оставай да истине

Буйно сърдце на чужбина

 

 

282

 

И гласътъ ми да прѣмине

Тихо като прѣзъ пустиня!

 

Това не е профанация, не е прѣгракналъ гласъ на пусти и надути глави, на жестоки и безсърдечни политически авантюристи отъ нашитѣ дни — то е сърдце, което „плачи и се моли,“ което бие благородно, то е духъ, който се жертвува и лѣти високо. Защо да отричаме негова дивенъ полетъ само защото той нѣма сѫщитѣ идеали съ насъ? Защо да сме тѣсногръди толкова? Защо да не виждаме хубавото и вънъ отъ нашитѣ ограничени понятия?

 

Ботевъ е наистина невѣжливъ къмъ своя народъ, за гдѣто го нарича стадо отъ „православни окотове,“ но нима тоя народъ е билъ по-вѣжливъ къмъ Ботева? Не е ли страдалъ Ботевъ, не е ли падналъ за него? A какво е той жертвувалъ за своя вѣренъ синъ? Ботевъ го учи, го буди, го слави и въспѣва, вика го, оплаква го, страда за него, идеализира го и намѣстѣ, кадѣто той е неподвиженъ, мъмре го, упрѣкава и ругае го — но отъ обичъ, a не отъ умраза! Па най-послѣ, да си кажемъ правичката — нима тоя народъ знае за ония обидни думи, нима е обиденъ отъ Ботева? Той нито ги е чувалъ, нито ще ги чуе нѣкога, a и да ги чуе, нѣма да се убиди, което е най-лошото. Обиждаме се ние,

 

 

283

 

обижда се Вазовъ, който знае да чувствува и да мисли, a — да бѫдеме откровенни! — защо да се сърдимъ на Ботева, за гдѣто и той е знаялъ да мисли и да чувствува? Нима е билъ той кривъ, за гдѣто е страдалъ повече отъ насъ за безчувствието на народа си? И той, и Вазовъ, и други, и трети, които мислимъ и чувствуваме, които живѣемъ съ идеали, които разсѫждаваме и които пишемъ — не сѫ лоши и не сѫ виновати: вииоватъ е народа, който е спалъ и спи съ вѣчния, виновати сѫ разваленитѣ и безсърдечни натури. Мислитѣ на Вазова сѫ хубави и благородни, кадѣто той говори за Бога на любовьта, тѣ сѫ може би най-хубавитѣ, които той е казвалъ нѣкога, като писатель, но не по-малко възвишени и величави сѫ мислитѣ на Ботева, кадѣто той пакъ говори за Бога на любовьта, но го нарича Богъ на сърдцето и разума, a неговитѣ думи никой не е повторилъ.

 

И защо се сърди Вазовъ на „Молитвата“, загдѣто тя е нарѣкла народа „православни скотове?“ Нима другъ не го е наричалъ, по-злѣ? A ония думи на Заимова, която вече веднажъ приведехме ? [1] Заимовъ описва селската маса — сѫщинския народъ, когото идеализира Ботевъ! —

 

 

1. Отдѣлъ първи, стр. 44.

 

 

284

 

съ най-ниски душевни качества: селянитѣ прѣдаватъ, малтретиратъ, тровятъ, горятъ, и тиранизиратъ въстанницитѣ, мѫченицитѣ за нашата народна свобода; тѣ нѣматъ никакво съзнание за лично достоинство и народна честь, макаръ и да ходятъ рѣдовно въ черкова. Всичко това не го ли казва и Заимовъ? Той даже добавя, че сѫщата тая селска маса е още и днесъ такава, както си е била тогава, спрямо своята интелигенция :

 

„О, казва Заимовъ, намъ ни е гнусъ да изброяваме всички гнусни прѣстѫпления, извършени отъ селскаха тълпа спрямо бунтовницитѣ. Тя си е и днесъ такава, каквато е била и подъ турското иго, относително своята интелигенция“... [2]

 

A нима Ботевъ казва нѣщо повече? Въ своята молитва той дава изразъ на сѫщия оня грозевъ фактъ, който писано му бѣше да види съ очитѣ си кратко прѣдъ своята геройска смърть; плачътъ на Ботева на връхъ Миленъ Каменъ, който е художественно възпровзведевъ отъ Захария Стояновъ, и който читательтъ вече познава, говори твърдѣ ясно, че надъ поета се извършва горчивата сѫдба, която е той само мислилъ.

 

„По-добрѣ да бѣхъ падналъ да се удава въ Дунава, да не виждамъ тоя

 

 

2. Мн. Сборникъ т. I, стр. 251.

 

 

285

 

позоръ, какъ българския народъ е стадо говеда!“

 

Защо да наричаме самооплювание онова, което е само едно горчиво съзнание? Или не се знаемъ единъ другъ колко чинемъ! Или незнае Вазовъ колко е чинилъ нашия народъ по ония врѣмена?

 

A какво да кажемъ за прѣгракналитѣ гласове, които възмущаватъ критиката? За прѣгракналитѣ гласове на ония, които, слѣдъ божественната литургия, на която сѫ присѫтствували за памятьта на Ботева, реватъ противъ оня Богъ, на когото сѫ се молили — Богъть на „православнитѣ скотове“ и се самооплюватъ по най-безобразенъ начинъ? Какво да кажемъ? Или да скриемъ истината? Ние не можемъ да я скриемъ, защото вече я казахме и отъ по прѣди, a самъ Вазовъ я е изказалъ най-вѣрно, нѣма какво да се добави. Но не трѣба да се забравя, че ония думи, които ечатъ въ прѣгракналитѣ гласове на новото безчувственно поколение като отвратителна профанация, не сѫ профанация и въ душата на възвишения пѣвецъ. Всички велики хора сѫ имали подражатели, и всички сѫ биле очернювани прѣдъ потомството чрѣзъ повърхностно подражание. Безобразния Мара, безсърдечния Робеспиеръ не бѣха ли ученици на великия Русо? Въ Германия има професори, които и до

 

 

286

 

день днешенъ, когато отъ смъртьта на Хайне се измина цѣлъ половинъ вѣкъ, гърмятъ отъ своитѣ катедри противъ него, че той е разрушитель на добрия вкусъ въ великата Германска литература и е развратитель на младото поколение? A защо това? Защото Хайне се бори противъ старитѣ класически форми въ литературата, написа най-лекитѣ и свободни стихове на простонародния нѣмски язикъ и въведе въ книжинната смѣли и прости изрази, съ които бичуваше противницитѣ си, противницитѣ на свободната мисъль; той прѣобрази литературата, прѣобрази понятията на германеца, a защото се намѣрили бездарни глави, които неговитѣ прости стихове сѫ зимали за капиталъ за да поетизиратъ и се прославятъ по-лесно, и неговитѣ смѣли изрази усвоили за да исказватъ своитѣ цинизми, професоритѣ биятъ за безвкусието и цинизма самиятъ Хайне. Между това, нито цинизмътъ, нито безвкусието сѫ биле неговъ идеалъ, защото нѣма въ свѣта поетъ, който да е ставалъ великъ съ безвкусие и цинизмъ, и защото душата му сѫ сгрѣвали топли и високи чувства. A по сѫщия начинъ не нападатъ ли y насъ памятьта на Каравелова и Ботева? Нашата журналистика е донесла много недостолепни нападки противъ тѣхъ, и това никакъ

 

 

287

 

не ѝ прави честь; азъ съмъ срѣщалъ въ нашитѣ журнали нападки истински необясними противъ памѣтьта на ония свѣтила на миналото, нападки, които назоваваха памятьта на Каравелова и Ботева змия усойница, утровителка на младото поколение, които на врѣмето се постарахъ да разоблача. [1] Заимовъ тоже цитира думитѣ на единъ привърженникъ на „Периодическо Списание“, съ които читателя е отчасти познатъ. [2] Спорѣдъ тоя човѣкъ отъ крѫга на старитѣ книжевници и черковници, съ когото Заимовъ ималъ разговоръ тъкмо кога се яви книгата на Захария Стояновъ „Христо Ботевъ“ т. е. въ 1891 г., Каравеловъ и Ботевъ докараха Баташкото кланье, обърнаха България на пепелище, тѣ не оставиха благовъспитанитѣ патриоти да вкаратъ народа въ истинския пѫть на просвѣтата; тѣ сѫ най-послѣ виновницитѣ, гдѣто днесъ имаме България развратена отъ основата, отровена въ сърдцето отъ пѣснитѣ и книгитѣ на Ботева и Каравелова, a ако да не бѣха тѣ, щѣхме да имаме свободна, „просвѣтена и благовъспитана България.“ [3] Не сѫщото ли повтаря Вазовъ; не сѫщото ли иска и той

 

 

1. В. „Искра“ 1888—89 г.

 

2. В. стр. 187.

 

3. „Сборникъ“ т. I, стр. 191.

 

 

288 

 

да каже съ своята филипика противъ молитвата? Но виновати ли сѫ Каравеловъ и Ботевъ, че новото поколение се е оказало некадѫрно да създаде нови идеали, по-полезни и по-пригодни за неговото врѣме, a прѣдѫвква, и прѣдѫвква безобразно онова, което е възвишавало и топлило душитѣ въ миналото? Всѣко врѣме си има своитѣ нужди, нашето врѣме ги има тоже, a поколението трѣба да улови тия нужда и на тѣхното удовлетворение да посвѣти всичкитѣ свои сили, както сѫ направили Каравеловъ и Ботевъ: ония, които купуватъ тѣхнитѣ думи и ги повтарятъ безсмисленно, нито ги разбиратъ, нито имъ сѫ послѣдователи; истински послѣдователи на Каравелова и Ботева ще бѫдатъ само ония, които съумѣятъ да бѫдатъ полезни на настоящето толкова, колкото тѣ сѫ биле полезни на миналото; които се пожертвуватъ честно и благородно за нуждитѣ и за бѫдащето на своя народъ, както сѫ се жертвували Каравеловъ и Ботевъ. Тѣхнитѣ идеи принадлежатъ на миналото, ние трѣба да ги знаемъ, но не и да ги подражаваме; a ако между тѣзи идеи има и такива, които не принадлежатъ само на Каравелова и Ботева, a сѫ достояние на вѣковетѣ, то толкова по-добрѣ: ние трѣба да имаме тѣзи идеи, безъ да има нужда да

 

 

289

 

ги свързваме съ името нито на единия, нито на другия, защото и тоя и онзи сѫ тѣхни притежатели толкова, колкото може да бѫде всѣкой отъ насъ. Ние трѣба да пѣемъ пѣснитѣ на Ботева, да пѣемъ и неговата „Молитва“, не за да си служимъ съ тѣхъ противъ нашитѣ политически или идейни врагове— з а тѣхъ ние трѣба да направимъ свои пѣсни — a да ги пѣемъ отъ уважение къмъ великата память на поета-воевода, който е сложилъ юнашки кости на Балкана ; да ги пѣемъ отъ уважение къмъ страдалческото минало и, най-послѣ, отъ уважение къмъ поетическия гений на Ботева, и отъ уважение къмъ българската поезия: само така Ботевъ ще живѣе между васъ и ще прѣбѫде между българския народъ, догдѣто на свѣта се чува българското име; така ще живѣе въ насъ любовьта къмъ родния ни язикъ и къмъ поезията — любовь толкова занемарена и забравена. . . . .

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА.

Художникътъ.

 

 

I.  (Личностьти и художникътъ. Размѣрътъ. Интересенъ моментъ. Критиката на Вазова. Има ли периоди въ развитието на Ботева-художникъ)

 

Въ критиката нѣма нѣщо по-деликатно отъ разборътъ на формата, и въ разглежданието

 

 

290

 

на Ботева нѣма нѣщо по-трудно отъ колкото да отдѣляшъ Ботева човѣкъ отъ Ботева художникъ. Въ поезията на Ботева мисъльта и словото се прѣплитатъ така щото не може да се види, кадѣ прѣстава едното и захваща другото. Ние видимъ всѣкадѣ само човѣкътъ, който мисли, чувствува и говори, но невидимъ оня, който съставлява стихови. Кадѣ е тукъ художникътъ ? Ние искаме да го уловимъ, да уловимъ пѫтьтъ на неговото развитие да насочимъ периодитѣ на развитието, му. Изучихме човѣкътъ Ботевъ, изучихме юношескитѣ му мечти, общечеловѣческитѣ идеали и зрѣлата общественна дѣятелность, a сега искаме да видимъ художникътъ Ботевъ. Кой е билъ неговътъ учитель въ стихотворението ? Съ какви стихове е захваналъ Ботевъ и съ какви е свършилъ?

 

Само двама писатели сѫ разглеждали Ботева като художникъ: Заимовъ и Вазовъ. Но тъй като е трудно, да се отдѣли въ Ботева художннкътъ отъ човѣка, то и двамата сѫ на едно мнѣние, че Ботевъ нѣма развитие въ формата, a свършва тъй, както захваща. Спорѣдъ Заимова, той е „безконеченъ,“ [1] a спорѣдъ Вазова сѫщо.

 

 

1. „Сборникъ," т. I, стр. 222.

 

 

291

 

 „Ботевъ си намира формата и не я напуска вече.“ [1]

 

Обаче единъ моментъ е твърдѣ интересенъ въ поезията на Ботева и хвърля друга свѣтлина върху литературното му развитие. Той пише отъ начало просто народни стихове, добавя имъ сетнѣ ритми, и се опитва даже да употрѣби и правилни стѫпки. Самъ Вазовъ е твърдѣ прозорливъ като критикъ и осѫжда Ботева, че той е небрѣженъ въ просодията. [2] A като е тъй, или дѣйствително, Ботевъ не спира само на простонародния стихъ, a прѣминава къмъ правилни стѫпки, или пакъ Вазовъ грѣши като търси въ Ботева стѫпки, когато самъ той нѣма никаква грижа за тѣхъ. Кадѣ лѣжи истината ?

 

Първото стихотворение на Ботева, „Хайдути“ е написано съ простонароденъ стихъ. Отъ кадѣ е могалъ той да почерпи тая форма ние вече видѣхме [3]: всѣкой българинъ още отъ дѣтство има пълна възможность да чува народнитѣ пѣсни и, ако има талантътъ, да имъ подражае — въ това нѣма никакво чудо. Стиховетѣ на „Хайдути“ сѫ сѫщо такива, както на всѣка хайдушка народна пѣсень, a това лесно

 

 

1. „Денница," II, стр. 316.

 

2. Ibd, 318.        3. В. стр. 104.

 

 

292

 

види всѣкой. Да сравнимъ напр. първитѣ стихове отъ „Хайдути“ съ ония отъ пѣсеньта на Страхила:

 

Я надуй дѣдо кавала,

Слѣдъ тебъ да викна запѣя...

 

Атмаджа дума Страхилу,

Страхиле страшна войводо.

 

Това сѫ едни и сѫщи народни стихове, въ които се повтаря единъ и сѫщи paзмѣръ. Талантътъ на поета състои въ това, че той уловилъ вѣрно музиката на стиха и го възпроизвелъ съ несравненна сила.

 

Сега да видимъ ритмитѣ. Народниятъ стихъ е силенъ и звученъ, но ритмитѣ го правятъ още по-звученъ. Но ритми се срѣщатъ, наистина, въ народната поезия, но по-рѣдко и случайно: народътъ не се гони твърдѣ за тѣхъ, защото тѣ му не трѣбатъ. Народната пѣсень не се чете, a се пѣе, a въ пѣянието ритмитѣ се губятъ. Сѫщото е и съ просодията или стѫпкитѣ. Най-съвършенни сѫ ония народни нѣсни, въ които кратката и прѣмѣрена рѣчъ придобава форма на стѫпки:

 

Севдо, Севдо, Севдолино,

Гиди росна дѣтелино!

 

Кой ще осѫди тия стихове, че нѣматъ богати ритми и съвършенъ размѣръ? Между

 

 

293

 

това и едното и другото е случайно. Другитѣ стихове на сѫщата пѣсень сѫ безъ ритми и безъ стѫпки:

 

Севдинъ тейко овчаръ главилъ

Овчаръ главилъ левенъ Пейка,

Севда люби левенъ Пейка.

 

Правилни стѫпки, които би трѣбало да бѫдатъ вече все хореи, и ритми липсуватъ, но размѣрътъ е пакъ правиленъ и хармонията звучна, простонародна. Дѣто ще рѣче, характерътъ на стиха не лѣжи въ просодията, ни въ ритмата: той и безъ тѣхъ има хармония, и безъ тѣхъ е поетиченъ, но тѣ го правятъ по-съвършенъ. Кривъ ли би билъ Ботевъ ако и той мисли сѫщото ?

 

Но Ботевъ създава своитѣ пѣсни за да ги декламира — той не е пѣвецъ. A знае ли читательтъ какъ произлиза нашата народна пѣсень? Тя не се създава, a се гласи : тя се распѣва още при самото съставяние. Върху тоя процесъ ние хвърлихме свѣтлина въ отдѣлна статия, като се ползувахме отъ собственни и други наблюдения. [1] Като е така, Ботевъ има много по-голѣмъ интересь за правилни стѫпки и за ритми, отъ колкото народния пѣвецъ, защото стѫпкитѣ и ритмитѣ даватъ несравненна

 

 

1. В. „Мисъль," 1894 г.: „Пѣснитѣ на Братия Миладинови."

 

 

294

 

сила на всѣка една декламация. Отъ кадѣ е могалъ да земе Ботевъ идеята за ритми ?

 

Първото стихотворение на Ботева, което има ритми, е „Майцѣ си." Видѣхме, че то е печатано първомъ въ „Гайда,“ въ 1867 г. Ако се гледа датата на напечатванието, 15 Априлий, трѣба да се приеме, че това стихотворение е написано още въ Калоферъ, прѣди Ботевъ да го напустне за послѣденъ пѫть: прѣзъ лѣтото сѫщата година Ботевъ тръгва за Россия и замръзва както знаемъ, въ Влашко. Като е така, Даскалъ Ботю ще да е получавалъ „Гайдата“ на Славейкова, синътъ му ще да не челъ, и отъ тамъ е знаялъ и адреса на редакцията; той ще да е челъ и стихотворенията, които се печатаха въ „Гайда,“ и отъ които много сѫ съ ритми, a отъ тамъ е могълъ да има идеята и за ритмовани български стихове. Не трѣба да забравяме още, че по онова врѣме Ботевъ е вече бивши ученикъ на русска классическа гимназия, декламиралъ Пушкина и Лермонтова, и съ литературни идеи въ духа на Пушкина, да обича и подражава народната поезия. Той търси въ нея най-хубавитѣ форми и старае се да ги обогати съ ритми. Стихътъ на „Майцѣ си“ е тъй сѫщо нареденъ, както и стихътъ на „Хайдути,“

 

 

295

 

само че сега Ботевъ улавя десетосложния размѣръ, който съ осмосложния на „Хайдути“ се употрѣбява най-много въ нашата поезия. Стихътъ има цезура тъкмо въ срѣдата, слѣдъ петия стихъ, и има правилни риматически периоди:

 

Ти ли си мале, тъй жадно пѣла,

Ти ли си мене три годинъ клѣла,

Ta скитникъ хода злощастенъ ази

И срѣщамъ това що душа мрази?

 

Пръвъ Ботевъ въвежда този размѣръ въ нашата художественна поезия, което спомѣнува и Вазовъ. Горния куплегь е най-художественния отъ всички, които е създалъ Ботевъ; той характеризира напълно Ботева като художникъ и не е повторенъ още отъ другиго въ вашата литература . . . Народната поезия си служи често съ сѫщиятъ размѣръ и съ сѫщата конструкция:

 

Дъждъ да завали да го обая,

Шума да падне да го покрие,

Вѣтаръ да духне да то залюля [1]

 

Има ли въ „Майцѣ си“ правилни стѫпки? има ли просодия? — Има, и нѣма, като въ всѣка народна пѣсень. Ако земемъ за

 

 

1. Шапкаревъ, III, стр. 81.

 

 

296

 

стѫпки правилнитѣ периоди, които се повтарятъ въ всѣкой стихъ, ще имаме този рѣдь: дактилъ и хорей, повторени едни слѣдъ други два пѫти въ всѣкой стихъ, или единъ пѫть прѣдъ всѣка цезура. Но така вървать само тритѣ първи стиха, a въ послѣдния стихъ на мѣсто хорей стои вече ямбъ: „И срѣщанъ товá що душа мрази.“ Ако искаме правилни стѫпки, това трѣба да четемъ тòва. Сѫщо и въ втората половина на стиха не се вече повтарятъ дактилъ и хорей, a анапестъ и хорей, защото ударението не е на първия, a на третия слогъ отпрѣдъ: „що душà мрази“ Но отъ това, че нѣма правилви стѫпки, стихътъ не губи своя размѣръ, защото не е писанъ по просодия, a въспроизвежда хармонията на народната пѣсень. Въ послѣднята правилни стѫпки обикновенно липсуватъ, както вече казахме и по-прѣди, но размѣрътъ никога не смѣе да липсува, защото инакъ пѣснята не ще може да се пѣе.

 

Чудно е, че Вазовъ не е проникналъ въ тая особенность на нашитѣ народни пѣсни, и осѫжда много отъ стиховетѣ на Ботева като неправилни, защото нѣматъ правилни стѫпки; между това явно е, че самъ поетътъ не върху стѫпки гради своя стихъ, a въспроизвежда народната пѣсень.

 

 

297

 

Намъ се чини, че Вазовъ нѣма право да осѫжда Ботева даже и за оня куплетъ изъ „Хаджи Димитра,“ на който той нарочно спира като неправиленъ :

 

Лѣжи юнакътъ, a на небето

Слънцето спрѣно сърдито пече,

Жетварка пѣе нѣйдѣ въ полето

И кръвьта още по-силно тече.

 

Неправиленъ е този куплетъ, спорѣдъ Вазова, защото е единственъ въ цѣлото стихотворение, който въ втория и четвъртия си стихъ свършва сь мѫжки ритми. Това отклонение още по-добрѣ се забѣлѣзва, пише Вазовъ, при пѣнието на „Хаджи Димитра;“ за да запази кадансътъ, пѣющия се принуждава да произнася присилено „слънцего пèче,“ и „кръвьта по-силно тèче,“ (т. е. вмѣсто настояще минало врѣме!)“ Да твърдимъ, че горния куплетъ е сбъркалъ размѣра си, ще рѣче, че цѣлото стихотворевие „Хаджи Димитръ,“ което е славата на Ботева като поетъ, нѣма никавъвъ размѣръ. Между това тука размѣрътъ е сѫщи както y „Майцѣ си,“ но правилни стѫпки нѣма, защото както видѣхме, поетътъ не се чувствува задълженъ да ги търси. Въ народната поезия ударението на края на стиха е обикновенно на прѣдпослѣдния слогъ, но това не е правилo,

 

 

298

 

a се срѣщатъ стихове съ ударение на послѣдния слогъ т. е. съ мѫжски ритми, нарѣдъ съ женскитѣ. Така е въ Страхиловата пѣсень, така е въ „Хайдути,“ „ На прощавание,“ «Хаджи Димитръ,» така е въ всички народни пѣсни:

 

Атмаджа дума Страхѝлу

Страхиле страшна войвòдо,

Защо си тодкозъ почернѣлъ

Почернѣлъ още погрознѣлъ».

 

Въ първитѣ два стиха ударението е на прѣдпослѣдния слогъ, a въ другитѣ—върху послѣдния. Сѫщото е и въ пѣснитѣ на Ботева:

 

Блазѣ му който умѣе

За честь и воля да мъстѝ

Доброму добро да прави,

Лошия съ ножа по главà

Пакъ ще си викна песеньтà.

 

А сѫщо е и въ пѣснята на Хаджи Димитра. Оня куплетъ, който цитира Вазовъ, и не е единственъ въ пѣсеньта, както твърди той — и послѣдния куплетъ има пакъ мѫжски ритми :

 

Но сѫмна вече! И на Балкана

Юнакътъ лѣжѝ, кръвьта му тече

Вълкъть му ближе лютата рана,

И слънцето пакъ пече ли пече.

 

 

299

 

Мѫжска ритма има още и въ четвъртия кушетъ:

 

Жетва е сега.... Пѣйте робини

Тѣзъ тѫжни пѣсни! Грѣй и тя слънце

Въ тазъ робска земя! Ще да загине

И тоя юнакъ. . . . Но млъкни сърдце.

 

Ясно е, че поетътъ не се гони за мѫжски и женски ритми, защото не гради стиховетѣ си върху правилни стѫпки; наистина, женскитѣ ритми сѫ по-звучни, и поетътъ чувствува това, за туй и повтаря женскитѣ ритми по-често, както ги повтаря всѣка народна пѣсень, но тѣ не сѫ правило за него. Той знае размѣрътъ на стихътъ и пази го, знае и простонародната му хармония и го достига и съ мѫжски и съ женски ритми. Колкото за присилено произнасяние на пèче и тèче при пѣнието, отъ което се бои Вазовъ, зависи отъ самото пѣние, спорѣдъ каквото е то: искуственно или простонародно. Искуственното пѣние има правилни стѫпки, както искуственната поезия, a народното пѣние е протяжно и нѣма стѫпки, a и въ това отношение стиховетѣ на Ботева, като простонародни по размѣръ, не могатъ да се сѫдятъ както художественнитѣ пѣсни, прѣдназначени да се пѣятъ съ искуственна музика. Пѣснитѣ на Ботева сѫ се распѣвали най-напрѣдъ по Галацъ и Браила отъ хѫшоветѣ съ народенъ

 

 

300

 

напѣвъ, и невѣрвамъ да се е оплакалъ нѣкой, че е принуденъ да произнася пèче и тèче намѣсто печè и течè ; a ако се бѣ оплакалъ, то поетътъ щѣше да поправи стиховетѣ си, додѣто бѣше живъ....

 

Като добъръ майсторъ, Ботевъ чувствува, че народния стихъ става толкова по-съвършенъ, колкото се доближава до правилни стѫпки; и за това той търси стѫпкитѣ и, кадѣто има възможность, употрѣбява ги. Това се забѣлѣзва най-добрѣ въ ония стихове, въ които цезурата посрѣдъ не е толкова строго опрѣдѣлена, напр. въ деветосложнитѣ; тѣ се срѣщатъ по-рѣдко въ народната поезия и подражаватъ се мѫчно, но Ботевъ ги въспроизвежда не безъ успѣхъ. Всѣко опитно око ще забѣлѣжи въ долнитѣ стихове клатението на поета между стѫпки и народенъ размѣръ.

 

Остави тазъ пѣсень любовна,

Невливай въ сърдце ми отрова,

Младъ съмъ азъ но младость не помня.

 

Втория стихъ е правиленъ, той е тристѫпенъ амфибрахъ, но първия и третия бъркатъ анапеста и дактиля съ амфибрахъ; но по всичко се види, че поетътъ никакъ не мисли за дактили и амфибрахи, a слуша повече своето ухо, своята добра привичка

 

 

301

 

къмъ народния стихъ; и за това, щомъ слѣдующитѣ стихове, и по прѣдмѣта, и по думитѣ, които сѫ на рѫката на поета, добиватъ чисто народна форма, той ги остава да текатъ, макаръ и да нѣматъ вече деветьтѣ слога, съ които пѣсеньта захваща; прочее, поетътъ продължава:

 

Младъ съмъ азъ но младость не помня,

Пакъ и да я помня не рова

Туй, що съмъ ази намразилъ

И прѣдъ тебъ съ крака погазилъ.

 

По-кѫсно поетъть се е сѣтилъ, че размѣрътъ е неусѣтно измѣненъ, и въ второто издание [1] го поправилъ, като се доближилъ пакъ до правилни стѫпки :

 

Пакъ и да я помня не ровя,

Туй що съмъ азъ вече намразилъ...

 

Отстѫпленията въ това стихотворение отъ правилни стѫпки Вазовъ осѫжда като „несъвършенство,“ „небрѣжность въ формата,“ „дисснансъ въ музикалностьта на стиха;“ [2] но нека сѫди самъ читательтъ до колко тая присѫда е на мѣсто: ние знаемъ, че Ботевъ не е ималъ стѫпкитѣ за основа на стиха си, a ако нѣкой иска да му

 

 

1. Пръвъ пѫть стихотворението е печатано въ първия брой на „Дума," 10 Юний 1871, a второто издание 1876.

 

2. „Денница," II, стр. 818.

 

 

302

 

ги натрапи, или му се сърди, че ги нѣма, то той не е за това никакъ виноватъ. Впрочемъ Вазовъ чувствува самъ противорѣчието въ своята присѫда, и съ голѣмо недоумѣние признава, че пѣснитѣ на Ботева все пакъ не губятъ своята музикалность, макаръ и да нѣматъ правилни стѫпки: „Ботевъ прави, казва той, искусно това бунтувание противъ законитѣ на пиитиката, и като се съобразява съ свойствата на язика, чрѣзъ това нарушение, вмѣсто да загрози стиховетѣ си, печели имъ странна живость и енергия.“

 

Но Ботевъ употрѣбява и правилни стѫпки, което още повече потвърдява мисъльта, която изказахме, че той има чувства за значението на стѫпкитѣ въ градежа на стиха. A е за забѣлѣзвание, че той ги употрѣбява въ единственното свое еротическо и не тенденциозно стихотворение „Ней:“ поетътъ като да е разсѫждавалъ въ тоя случай, че прѣдмѣтътъ на тая пѣсень като не е изъ народния животъ, то и размѣрътъ ѝ трѣба да не е народенъ! Стихътъ е тристѫпенъ хорей съ мѫжска ритма и остава такъвъ до край, безъ да се кръстосва отъ стихове съ женски ритми:

 

Питашъ ме защо съмъ азъ

Дохождàлъ нощи y васъ,

 

 

303

 

Какъ съмъ скочилъ прѣзъ плѣта,

И що щѣлъ съмъ да крада.

 

Ако да бѣ живѣлъ Ботевъ още, и да поработи по-дълго върху поезията, то той навѣрно щѣше да ни остави повече подобни стяхове съ просодия и отъ интименъ (не патриотически) характеръ.

 

Но сега може да се повърнемъ пакъ на она въпросъ, отъ който излѣзахме: не се ли забѣлѣзватъ какви да е периоди въ развитието на Ботева като художникъ? Точния отговоръ на този въпросъ би билъ, че поетическата дѣятелностъ на Ботева е твърдѣ недълготрайна и даже прѣлѣтна и за това не могатъ да се разграничатъ въ нея рѣзки периоди ; но несъмнѣнно е, че Ботевъ захваща съ подражание на простонародната поезия, но по-кѫсно обогатява хармонията на пѣснитѣ си и съ ритми, безъ да напуска народния размѣръ; той се опитва да пише стихове и съ правилни стѫпки, но на тоя опитъ и замръзва. [1]

 

Цѣната на Ботева, като художникъ, не се заключава само въ размѣрътъ на неговитѣ пѣсни. Той улавя въ своитѣ стихове

 

 

1. Стихотворението „Ней“ датува отъ 1872 година; при какви обстоятелства е писано то, ний не може да знаемъ. Годината 1872 Заимовъ приема като пръдѣлъ на поетическото творчество на Ботева : до тая година сѫ написани, казва той, всички стихотворения на Ботева, съ исключение „На Василъ Левски." В. Сборн. 222.

 

 

304

 

хармонията и звучностьта на народната пѣсень, но ѝ придава и по-голѣмо съвършенство. Ботевъ е по естество ораторъ, декламира съ огънь своитѣ стихове : за туй и тѣ иматъ ораторски и декламаторски особенности, a това ги отличава най-много отъ безискуственната развързана рѣчь на народния стихъ. Избиратъ се звучни, натъртени думи, по възможность съ приличенъ екъ, напр. съ еднакви начални или крайни слогове :

 

Да не сѫ татка хванали

Хванали или убили,

Ta ти си мале остала

Сирота гладна и жѫдна. . . . .

 

Да не цъвнешъ, да не пекнешъ

Дѫще клѣта съ Дойчина,

Да окапешъ дѣто сѣднешъ —

Да не станешъ по година!

 

Звучнитѣ думи се повтарятъ за по-голѣмо дѣйствие:

 

Какви е дѣца раждала

Раждала ражда и сега

Българска майка юнашка!

 

Като добъръ художникъ, Ботевъ употрѣбява всѣкога думи прости, които разбира цѣлия народъ:

 

 

305

 

За тебе, дѣте хубаво,

Писано още шарено!

 

и думи конкретни (образни) и сърдечни:

 

Тамъ дѣто баща и майка

Черни чернѣятъ за мене.

 

и живописни епитети, въ които никой ни е достигналъ още Ботева:

 

Ахъ, утрѣ като прѣмина

Прѣзъ тиха бѣла Дунава!

 

Азъ нося сърдце юнашко

Гласъ имамъ мѣдянъ загорски....

 

Подъ байрякъ лични юнаци,

Напети въ дрѣхи войнишки,

Съ левове златни на чело,

Съ иглянки пушки на рамо,

И съ саби-змий на кръстътъ!

 

Ботевъ познава изтънко своя язикъ и употрѣбява такина форми, които разбира само единъ добъръ българинъ, но ги употрѣбява естественно и спокойно, като да сѫ най-обикновенното нѣщо въ язика:

 

Тамъ дѣто либе хубаво

Черни си очи вдигнеше

И съ оназъ тиха усмивка

Въ скръбно ги сърдце впиеше. . . .

 

То е свършения видъ на глагола, който

 

 

306

 

нѣма настояще и минало несвършено, но се употрѣбява въ тия врѣмена за да се означи едно обично повтаряние; въ употрѣбението на тая форма Ботевъ е неподражаемъ майсторъ; тя дари и най-високия по фантазия и високо съдържание куплетъ на поезията му:

 

Настане вечерь, мѣсецъ изгрѣе,

Звѣзди обсипятъ сводътъ небесенъ,

Гора зашуми, вѣтрецъ повѣе,

Балканътъ пѣе хайдушка пѣсень!

 

 

II.  (Характеристика като поетъ)

 

Отъ всичко казано за Ботева художникъ излиза и сѫщинската му характеристика като поетъ. Характеристиката на Ботева е толкова по-лесна, че y него всичко е просто, ясно и силно — види се издалечъ. Той е истински народенъ поетъ и по вътрѣшно, и по литературно развитие. Врѣмето, въ което живѣе, е патриотическо, и той е насоченъ да върви по пѫтя на народнитѣ идеали. Като е патриотъ по душа, той идеализира народния животъ, a съ него и народната поезия, защото тѣ сѫ едно. Така се сливатъ въ него поетътъ и човѣкътъ, и ние не можемъ да ги отличимъ единъ отъ другъ, както не можемъ да отличимъ въ народната поезия съдържанието

 

 

307

 

отъ формата. Той добавя на народната пѣсень и ритми, но не защото слѣдва едно искуственно литературно направление, но защото ги намира и въ нея; но пакъ за това той и немари за ритмитѣ, защото немари за тѣхъ и народната пѣсень. Той посѣга и за правилни стѫпки, но тѣ не отговарятъ на вдѫхновението му, защото той ги чувствува чужди на народната поезия. Съсрѣдоточенъ така върху хубоститѣ на народния стихъ, той му става несравненъ майсторъ. Намира въ него хармония и възпроизвожда я съ рѣдка сила; улавя неговитѣ форми за повторение и съзвучие, и си служи съ тѣхъ чудесно; и добавя му най-цѣннитѣ съкровища на язика, които той умѣе да улови съ необикновенна леснота: всичко това прави стихътъ му звученъ, лѣтящъ, силеви, почти металенъ, и въ сѫщо врѣме простъ. Той се пѣе тъй добрѣ, като всѣка народна пѣсень, a декламира се, като най-добро художественно произведение: едното и другото правятъ този стихъ да бѫде най-добрия въ нашата литература и най-извѣстния въ нашия животъ; едното и другото правятъ Ботева най-великъ нашъ народенъ поетъ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]