В СОФИЯ  ПРЕЗ 1880 ГОДИНА

(Поместено в: Мир, 37, No 9270, 6 юни 1931, с. 4)

Магдалина Царачинска, съпругата на Михалаки Георгиев, бе мила, добра хазяйка. Тя бе запазила целия чар от юношеските руски години. Тогава, в Киев, бе най-приветната, най-сърдечната, най-приказливата.

Споменах, че пътувах от Шумен през Русе и с парахода стигнах в Лом – в нейния дом, радостна, че ще мога след толкова години отново да стисна ръката на една добра и умна българка.

Тя продължаваше като мене да учителствува, да свещенодействува, както се изразявахме тогава,

Споменах също, че съпругът й, Михалаки Георгиев, бе директор на ломското класно училище. Приеха ме в техния дом, както приемаха всички просветени люде на този хубав крайдунавски кът.

У Михалаки Георгиеви в Лом се беседваше почти изключително за училищни и народни работи. За мене бе радост още по-голяма да се чувствувам и тука, както в Шумен, у дома си. През това горещо лято всички бяха във ваканция, но учители и учителки, непринудено, без покана, без конференции, прииждаха у Михалаки Георгиеви.

Тогава, преди петдесет години, като че ли за нашите просветени водачи нямаше само София, само Министерство на народното просвещением. Имаше обща грижа и на граждани, и на учители, за всеки град поотделно, как по-добре да се посрещне новата учебна година, как да се намерят средства за тези, които учат – за децата на народа

Нито един ден, нито един час от ломските дни не отиде нахалост. От всеки, когото срещнах у Михалаки Георгиеви, можах да науча по нещо. Всеки от народните учители и учителки бе интересен, пълен с новини из училищния живот на тоя край, непресторен, добър, любвеобилен – както бяха тогава всички просветени и непросветени българи.

При това, тогава провинцията бе много нещо.
И все пак реших и аз да видя новата столица на България. Настояванията на Магдалина Царачинска да остана в Лом не помогнаха.

За София бях слушала често, откак руските войски окупираха страната. Знаех, че самият град не е много приветен, нито хубав, нито удобен за живот. Но нали вярата в сърцата на всички ни бе голяма – вярата в бъдешето на България и на българския народ! Ние ще издигнем тоя град от мизерно турско гнездо до модерно и благоустроено седалище на царете на Третото българско царство.

 От Лом за София тръгнах със семейство Икономови. Те бяха родом от Свищов, брат и сестра. Братът е бил секретар в окръжния съд в София, при съдията Хр. Павлов, когото познавах от Русия като студент в Новорусийския одески университет. И двамата Икономови ми бяха препоръчани от Михалаки Георгиеви. Добри хора и още по-добри събеседници. При това галантни, като повечето свищовци.

Пътувахме с файтон през Петрохан. Път труден и немалко опасен. Сега, като слушам от младото хвъркато (туристическо) поколение да го преминава пешком като на игра, виждам колко сме били кекави тогавашните млади хора.

Годините, прекарани на север в руските земи, учителският живот бяха наистина променили и мене. Не бях, каквато се помнех от детинските години – расла на простор и на слънце. Петроханското пътуване отпреди петдесет години бе наистина нещо като поход и за мене, не по-малко и за Икономови.

В София стигнахме през един душен, жарък следобед. На новата столица не можехме да видим отдалече нищо друго, освен тъмнокафявите, полусрутени куполи на старата "Св. София" и едно или две минарета.

Разочарованието бе пълно, щом започнахме да влизаме в града. Сгушен и нечист бе той във всичките си части. Покрит като че ли само от плесенясали и опрашени керемиди. Весели бяха само високите тополови дървета. Всичко друго бе придобило при падналата следобедна мараня някакъв сив цвят. Наоколо града – дъсчени бараки и войнишки палатки. Минахме лошо направен, но голям мост и се озовахме пред устието на действително широка улица.

От двете страни – мизерни полусрутени ханчета. По-високо от покривите им се издигаха големи купи сено, препасани и застегнати добре като за посрещане на предстояща зима. Навътре в града все същата картина: ниски къщурки, изкривени балкончета, дълги, много дълги покриви; в чисто турските кафенета – насядали, с каскети и черни калпаци на глава; множество хора. Наоколо амбулантни продавачи на сирене, халва, хляб, зеленчуци. Тук-таме – войници и много селяни.

Това бе бъдещата Мария Луиза. Там туптеше сърцето на трудолюбива, но бедна, безкрайно бедна турска София.

Спря и нашият файтон, опрашен като посрещащата ни столица, пред една джамия. По-нататък не бе възможно да се мине с кола. Пред нас се изпречваше един гъст, тесен, нечист квартал, сгушен под похлупаците и клюмналите покриви на къщурките. Минахме пешком тясна улица, празна, свита като охлювна черупка. Надничахме неволно през отворените прозорци в стаите-дупки, дишахме благоуханията на кухните и на текущата по калдъръма помия, сблъсквахме се с тези, които идваха насреща ни, и най-сетне стигнахме до един малък площадец и до една по-порядъчна къщурка, обитавана от роднини или приятели на семейство Икономови.

Още по пътя бяхме продумали, Икономова и аз, да наемем стаи при живущето в тази къща познато на тях семейство, и понеже добрата ми съпътница оставаше в София за по-дълго време, съгласих се да наема и аз стая в същата къща.

На другия ден първата ни разходка бе до прочутите градски минерални бани.

И тук навсякъде все същата разтурия. Улиците бяха само прах. А там, дето течеше вода – кални. Навсякъде кирпичи, тухли, дъски, камъни, греди, дупки за гасене на вар.

Майстори и майсторчета строяха бъдеща София. Никъде не можеше да мине човек без опасност или без да го варосат, или без да го оцапат или изпръскат дрехите му. Навсякъде бе неприятно и тежко да се върви. Бедната моя съпътница Икономова, тя само пъхтеше и охкаше. "Та това ли е столицата ни!" Не зная дали г-жа Икономова е жива и дали и сега, на стари години, не е затъвала отново в калта и в праха на нашата също така "остаряла и вечно млада столица!"

А прочутите Софийски минерални бани! Боже, та, това бани ли са?

Един не много голям басейн, в който се влизаше през една полусрутена стена, подкрепена с прогнили дъски. От двете страни – най-обикновени пейки, а до тях... корита за пране със сапунлива вода; а още понататък – пискливи и прегракнали перачки.

Бедните клиентки на софийската баня! С нищо не им помагаше надписът. "Днес банята е женска." Отвсякъде дечурлига. Отвсякъде се чуваха оглушителните гласове на продавачки и продавачи на сапун, на восък, на сол, на захар. Перачките циганки бяха обаче най-дръзките, Задигаха заедно с топлата вода всичко, каквото им попадне. Нови писъци и нови олелии Нито аз, нито съпътницата ми можахме да издържим безредието на всичко, което ставаше наоколо ни. Избягахме си веднага. Добрата Икономова, тя се отказа окончателно от всякакви минерални бани в София. А на мене тази баня се видя като някаква чудновата олелия, каквато не съм виждала друга по света.

Толкова цветове, толкова движения, толкова неспокойствие н жестикулации. Като да гледам днес още пред себе си някакъв цирк – не от животни, разбира се, а от хора.

Нали останахме за по-дълго време в София – аз имах случая многократно да минавам покрай този действително баняджийски цирк на едновремешна София.

Малко по-добре бе в Княжевските бани. Но те бяха тогава толкова далече от София. До тях се пътуваше с файтон – по една руска рубла за отиване и връщане, за двама. И то, ако се пазарите да идват да ви вземат всеки ден. Иначе двойно.

Пътят за тогавашното Бали ефенди, днешното Княжево, бе съшият, който е и сега, но наоколо му нямаше почти никакви дървета, нито една овощна градина, никаква къща. Нито даже нивя наблизо. Те бяха горе, по склоновете на Витоша. Тука, доле, имаше само ливади, овце, крави, коне и малки, дребни говедарчета, без кавал, без гусла; не бе както по другите български земи. С торба през рамо и с тояга в ръцете цял ден тези говедарчета припкаха по ливадите на запад от столицата.

Хубави бяха тези наши ежедневни излети към Княжево. Своеобразна бе картината. Връщахме се в София доволни и огладнели.

Хранехме се обикновено в гостилница "Витоша", която бе някъде срещу новопостроената Съдебна палата на "Царица Йоана" Това бе най-хубавата и най-голямата тогава хотел-гостилница.

Оше първия ден тука видях Хр. Павлова, когото познавах от Одеса и от Киев. Видях Тишева, който напуснал Цариград и Екзархията и се прибрал в столицата на свободното княжество. Видях след дългогодишна раздяла и г-жа Екатерина Каравелова, дружката ми от Киев.

Моите познати ме представиха на останалите всички насядали на една голяма кръгла маса във вътрешния ъгъл на ресторанта "Витоша", нещо като "Щамтиш" на тогавашния софийски подбран политически свят. В дъното бе Петко Каравелов. Малко настрани от него Стефан Стамболов – либералите. И поред: Тишев, Хр. Павлов, Илия Вълчев от Етрополе и други, на които имената не си спомням.

Чудновата кръгла маса, мислех си.
Разговорите се водеха все върху обществени и културни теми. Тишев, когото добре познавах, бе на длъжност. Не знам дали ме не лъже паметъа, той бе тогава в Министерството на народното просвещение.

Докато обядвахме, при него идваха много хора, все познати учители и учителки, които разменяха с Тишева по няколко думи и си отиваха доволни.

Каравелов и Стамболов често прекратяваха общия разговор, който се водеше, за да посрешнат и изпратят също така куп хора. Посещенията вървяха дружелюбно, без всякакви формалности, без много заобикалки, по народнически.

Разбрах. Кръглата маса на тази толкова посещавана гостилница бе нещо като общобългарско интелектуално центрище; тука се решаваха ред училищни и, други въпроси. Тази кръгла маса привличаше хората като медиум – шегуваха се мнозина.

Ето, обръща се към мен Тишев, току-що дадох заповед да се открие място за тези и тези учители, искат ги първенците на града. А вие ще приемете ли да учителствувате в София? Ако не сте съгласни, ще повикам на помощ сътрапезници, те да ви убедят, че е по-добре да останете в софийското класно девическо училище.

Бедният Тишев, той съсредоточаваше в себе си ред добри качества: бе скромен и способен човек, а в същото време той изразяваше, заедно с всички останали "сътрапезници" отпреди петдесет години, най-добре онова благонравие и оная сериозност, с които тогавашните наши общественици подимаха и разрешаваха обществените и по-специално училищните въпроси.

От тия юлски дни на 1880 година до днес, освеи г-жа Каравелова, не видях, нито срещах след това, никого от познатите сътрапезници на "Витоша".

Отидох в провинцията, защото там ми се повече нравеше, отколкото в столицата. Пък и бях свикнала с провинцията.

 Сигурно под натиска на все нови и нови условия в меняващия се живот те, всички господа и дами от кръглата маса, ще да са се променили отсетне.

Един от моите синове който преди немного години е срещнал стария Тишев, ми каза, че Тишев е останал до края на живота си все така народен и беден, въпреки шестдесетъе прослужени години на българския народ и на българската държава. Връстник на Стоян Михайловски и негов другар от цариградските години, Тишев е бил дълго време и на заточеиие с първия български екзарх Антим. Познаваше учебното дело във всички наши земи добре и затова винаги приказваше с компетентност за училищата и за учебното дело.

На тази кръгла маса имах често случай да сядам, докато бях в София. От нея Ек. Каравелова ме е вземала на гости в приветливата им ниска къща, която допреди двадесетина години заемаше ъгъла на площада срещу сегашния Народен театър, на мястото на зданието "Гендович", за да ми покаже една друга, още по-гостоприемна и по-посещавана трапеза - тая на Петко Каравеловия дом. В тоя дом още оттогава се събираше цялата демократично настроена ръководна младеж, от политика до писателя.

Такава помня София отпреди петдесет години.
Целият й обществен живот кипеше само в няколко набелязани центрища, около които се усилено строеше. Строеше се духовно. Строеше се и материално – по улиците и в махалите.

Но ето че ние, от най-старата генерация, лека-полека си отминаваме, а в София все още продължава да се строи. Такава е може би вечната съдба на всички столици. Такава бе съдбата и на нашата столица от осемдесетъе години на миналия век досега.

[Previous] [Next]
[Back to Index]