ЕПОХА, ЗЕМЯ  И  ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева

В ШУМЕН И ОТ ШУМЕН ДО СОФИЯ

В навечерието иа Освобождението градът Шумен и Шуменският край, поради многобройното турско население, бяха подложени на ред изпитания. Най-вече размерът на тези изпитания се почувствува през обсадната година.

Спокойното държане на шуменци обаче и мъдростъа на народните хора от ония далечни години допринесоха своето, и гражданството, както и околните села, скоро заживяха с надеждата, че ще дойдат и по-добри дни.

Имала съм вече случай да кажа, че един малко познат, но скромен и твърд българин, който със своето трудолюбие, със своя ум и пестеливост беше успял да спечели завидно за времето състояиие, заедно с неминуемата за такива случаи турска титла "чорбаджи" – Димчо, играеше отлично ролята на помирител между турците и българското население. Според както разказваха всички по-стари хора, в продължение на цяла година той бе оставил своите лични работи и въпреки недоверието на някои наши по-млади среди към него беше се всецяло предал на работа да пази този хубав български край от нещастия, каквито тогава се често слушаше да стават на други места в обширните български земи.

Думата на чорбаджи Димчо пред турците и особено пред турската власт бе много нещо. Димчо Шумналията – казваха тогава, бил близък даже на всесилния Мидхат паша [1], губернатор на цялото Крайдунавие с център Русе. Ние не вярвахме на това. Но когато един ден начело със същия този добър и твърде миловиден на вид старец, Димчо Шумналията, в нашето девическо класно училище влезе най-известният и най-видният по онова време турски сановник Мидхат паша, а след него – цял рояк от тогавашни шуменски турски сановници, ние, учителите, бяхме като гръмнати За посрещането на този всеизвестен на българския народ и всесилен в Дунавилаети Мидхат паша учителският персонал и ученичките ни бяха се наредили в единствения на училището салон до главния вход, дето чорбаджи Димчо представи учителското тяло с една гордост и с едно самодоволство, които и днес, толкова години по-късно, ми са пред очите.

Доволен изглеждаше да е и самият Мидхат паша. Повече от петдесет-шестдесет ученички, добре спретнати и бодри деца на тоя край, направиха отлично впечатление на този надъхан със свободолюбиви идеи висш турски сановник, представител на султана. Мидхат паша се ръкува с учителите и учителките и запита всекиго къде е учил. Дойде редът и на нас, руските възпитанички. "А Вий?" обърна се той към мен, "и Вие ли сте учили в Русия?" На утвърдителния ми отговор Мидхат паша на български език, който напомняше говора на албанците по нашите западни македонски краища, прибави: "вие, българите, сте способен народ, за съжаление често това се не разбира от нас". Явно бе, думата му беше за Цариград и за султана. И като се замисли, Мидхат паша прибави още по-високо, за да го чуят всички присъствуващи, приблизително следното: "ако, дай боже, един ден стана пълен господар на тая страна, най-напред ще се разбера с вас, българите. Напредъкът на вашите училища ме учудва".

Това бе през началото на лятото на 1876 година. Известна е съдбата на този строител на шосета и на този свободолюбив реформатор в областъа на нашето земеделие, на занаятите и търговията от предвечерието на Освобождението. Мидхат паша отсетне бе обвинен от противниците си турци и като вреден за държавата на османлиите бе изпратен на заточение, където и починал.

Но освен чорбаджи Димчо, който действуваше за народните работи по свое разбиране, в своя насока, Шумен от епохата преди тая на Освобождението имаше и други свои видни дейци – хора на практиката и на живота: Дюкмеджиев, Кърджиев, Хаджипанайотов, Златев – все добри и богати търговци, често пътуващи за Цариград и следователно, те бяха в непрекъснат контакт с водителите на Възраждането. Което на мене правеше особено отрадно впечатление, те и всички други шуменци имаха доста широк поглед върху общобългарските нужди. Не бяха тесногръди земляци. Виждаха и по-надалече.

Начело на духовния елит на тогавашния Шумен бяха също тъй все знатни хора. Там бе Илия Блъсков, който като по-състоятелен и по-свободен по дух човек имаше време и да списателствува. Там бяха Рачо Рачов, тогава вече на доста напреднала възраст. Той може да се вземе за основател на педагогическото училише в града – гордост на нова България. Там бе Васил Друмев, който като свещеник се отличаваше със сладкодумието си. Впечатлението, което този отсетне толкова известен човек ми е правил навремето, бе, че той дършеше българското слово да се освободи колкото е възможно от членовките тъ, та, то. Друмев често беседваше на тази тема и бе се заел да направи българския език по-звучен.

Веднага след Освобождението тука, в Шумен, дойдоха Драган Цанков, когото познавах добре от цариградската 1874 година, и някои други дейци, за да посрещнат някои видни руски сановници. Тук стана и първата среща между наши първенци и Батенберг [2], в качеството му още на офицер от руската армия.

Шумен имаше и своите лекари, начело с д-р Андрей Парушев; своите еснафски корпорации, които също играеха голяма роля в народния живот.

В паралел на Шумен София, сегашната столица, не бе нищо повече от обикновено кално провинциално градче.

И въпреки това, не знам защо – може би защото от нея на запад и на югозапад имаше още толкова български земи, колкото до Черно море – ние всички тичахме към избраницата София.

Упътих се към нея и аз през пълно лято.

Пътят Шумен-София тогава, разбира се, не бе тъй лесен и удобен, както сега. Моите съпътници, които бяха повече мои колежки и колеги, и аз, пътувахме през Каспичан-Русе и с параход по Дунава стигнахме в Лои, който град и тогава не по-малко от сега бе известен като житарски център.

В Лом намерих личната си добра приятелка от годините на руското учение, Магдалина Царачинска, вече оженена за Михалаки Георгиев. И двамата бяха учители в ломското класно училище, а Михалаки Георгиев бе още и директор. Михалаки Георгиеви ме задържаха на гости повече от една седмица. Там срещнах мнозина от учителите на ломските учулиша. Домът на Георгиеви бе нещо като център за всичко будно от Ломския край.

В Лом бе учител и Спас Вацов, отсетнешният дългогодишен директор на столичната метеорологическа станция.

Така, продължавайки да живея със спомените за шуменската училищна дейност, която трая шест години, от лятото на 1874 до след Освобождението, почух съветите на приятелката си и през мъчителния нанагорен петрохански път се озовах в потъналата в прах и кал новоизбраница София, сгушена със своите малки и стари къщурки, но блеснала от сиянието на прелестната Витоша.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Мидхат паша, Ахмед (1822 - Цариград; 1884 - Таиф) - турски държавник и реформатор, валия на Дунавския вилает (1864-1867), велик везир (1873-1874, 1876-1877). Участвува в изработването на проекта на закон за вилаетите (в сила от 1867). Работил по нереалната идея за създаване на отоманска нация, в която трябвало да влязат всички поданици на султана независимо от народност и вероизповедание. Поради това през 1866 г. се опитва да слее българските с турските училища. Засега липсват данни за посещението му в Шумен.

2. Александър I Батенберг (1857 - Верона; 1893 - Грац), княз на България (1879-1886), проводник на австро-унгарско и английско влияние. Като руски офицер участвува в Руско-турската война (1877-1878). АЛександър Батенберг идва в България вече като княз, а не като руски офицер и както отбелязва С. Желязов "на 1879 - 7/врия 26-ия ден Негово височество князът ни Александър посети града ни Шумен, един вечер като преспа, на онзи ден замина за Варна".