КЪМ ЕТРОПОЛЕ

(Препечатана с редакционни промени и добавки в: Мир, 37, No 9394, 31 декември 1931, с. 4)

Преди дълги години, когато София бе малка и прашна, когато тя бе твърде тясна за крилатите простори на събуденото българско чувство, в нея погледите на мало и голямо бяха обърнати към възпявания Балкан.

Всяка хайдушка песен, дочувана от задимелите ъгли на сгушените по ханищата кръчми, всеки наивно издекламиран стих на някоя патриотична песен от рошави деца по улицата все напомняха за гордия насрещен Балкан, проточил своята снага от запад далече на изток – цял, през ония юлски дни от осемдесетъе години на миналия век, потънал в някаква жълтевина, тъмнеещ се привечер с чудните си силуети и будещ в душата на българина хиляди спомени из далечното минало.

Тогава Балканът се виждаше от всеки прозорец, от всяка тераса, от всеки двор, от всеки мегдан на София. Нито един гръб. Никакво високо здание не спираше волния поглед. При това зъбчатите, криви и тесни улици водеха като че ли всички направо на север.

Картината бе още по-прелестна на юг – към възпятата и толкова много обикната от Ив. Вазова и Ал. Константинова Витоша. Тогава за народа Витоша бе неизвестна, чужда. Познаваха я само копривщенските сувадчии [1], които я спохождаха, за да установят пасищата за рогатия едър и дребен добитък по нея.

Тогавашните софиянци не отиваха даже до Драгалевци и до Бояна. Всеки софиянец обаче знаеше за Петрохан и за непроходимите лабиринти и дебри на Искъра, познаваше пътищата за Етрополе, Златица, Пирдоп, Ихтиман, Мургаш и по-нататък за будното Средногорие, което изглежда за София даде първия контингент от интелигентни мъже, първите търговци и занаятчии на новата българска столица. Петрохан бе, освен това, единственият най-оживен път за Дунава и за Запад.

Местните софийски българи бяха твърде малко в онова време. Болшинството се съставяше от пришелци, настанени след войната на мястото на избягалите турци и на разните други иноверци. Македонските българи добре познаваха София от най-старо турско време. Впрочем София тогава се числеше към северните македонски области. Тя служеше като преход от Дунава към Македония, от Македония към днешната южнобългарска Тракийска низина.

Тракийците, макар и да се яувствуваха много далече от София, спохождаха я често. Благоприятствуваха им за това сравнително удобните съобщителни средства, останали още от турския режим. Българският Север, Надбалканието и Придунавието отначало познаваха новата българска столица само по име. Който случайно по работа или за "чин" преваляше Петрохан и дойдеше тук, само при редки случаи предпочиташе столицата пред провинцията, Моя скромност, живяла години наред преди Освобождението като учителка в Шумен, скоро почувствувах скуката в избраницата на българския народ и на българската държава още през първите месеци от пребиваването си и копнеех отново да ида в провинцията, която тогава съвсем не бе за нас затънтената провинция, както се изразяваме сега.

Очаквах само удобния случай.
И той скоро се представи.
При това поразклатеното ми здраве налагаше, макар и временно, да напусна софийския юлски задух.

Етрополчанинът, известният още тогава столичен адвокат Илия Вълчев и познатият стар съдия Христо Павлов ме сближиха с едно отлично етрополско семейство, името на което за голямо съжаление съм забравила. Спомням си, че бяха близки роднини на Вълчева, и мъжът, и жената бяха дошли по работа в София, по някакви наследствени дела.

Това семейство бе взело грижата да ме настани за през лятото в Етрополе, което оттогава се славеше като красив и здравословен балкански летовищен кът за почивка и поправка.

Нямаше какво да се мисли много. Напред към Балкана, към недрата на гордия Балкан!

Чувствувах се щастлива, че отново отивам в провинцията.
Софийският прах, някои суровости на околната среда и "очиновничаването" на града ми бяха противни. Те ми помогнаха бързо да взема решението си. Преди да съм още тръгнала, аз се радвах като дете, че пак ще видя българските чардаци на един тих и трудолюбив провинциален градец, че пак ще се радвам на хубавата природа, на горите, на кристалните води, на планинските потоци, а най-вече и преди всичко – на обилната и богата с простота душа на българина, така рядка тука, в София, и тогава, преди повече от петдесет години, и днес!

Моята радост бе толкова по-голяма, че от дома на Христо Павлови към мен се бе привързало едно будно и мило чернооко, мургаво девойче, родом някъде откъм източномакедонските планини, откъм неврокопските села, което момиче с плач и ридания, закрепило се здраво към полите ми, молеше да го не оставям в София, да го взема със себе си, където и да ида по света

Мило бедно дете!
И аз реших веднага.
Взех го на път за Етрополе със себе си. От тоя момент то стана неразделната ми съпътница през дълги иодини в моя живот.

По-късно то завърши гимназията с отличие при мене, обикна децата ми, привърза се към тях, а отсетне стана отлична, родолюбива и умна учителка – Мария Желязкова, сега г-жа Гюрчева.

На път за Етрополе потеглихме аз, моята малка вярна съпътница Мария и етрополското семейство, в тъмни зори, с файтон. Пътят водеше през Арабаконак за Орхание, което по онова време носеше някакво друго име. В Орхание ни посрещна околийският началник Фингов, познат на Христо Павлов. Посрещна ни заедно с младата си булка и ни гости царски. Въпреки усилията му обаче, той не можа да ни намери на другия ден превозно средство от Орхание за Етрополе: софийските файтонджии и орханийските притежатели на брички поддържаха движението само дотук.

За Етрополе нямаше редовно шосе, а някакви неравни и стръмни пътеки, преминавани обикновено със селска кола с кон или пешком.

Тази възможност, макар и да ужаси моите съпътници ми се доста понрави. Но аз имах със себе си ед.но дете и трябваше да пазя него, ако не себе си. Наех се тези няколко часа път от Орхание до Етрополе да премина на кон, условен от група селяни, които пътуваха в същата посока, по която трябваше да се отправим с малката Мария. По ония години никой не бе така придирчив, не търсеше непременно всички удобства в живота, както сега. Още по-малко това можеше да прави една учителка.

Отивайки на почивка в Етрополе, аз вече чувствувах оттука, че обиквам дивната му природа, росните му поляни и кичестите му околовръстни гори и че може би ще остана да учителствувам там.

Потъналите в зеленина дворища, сгушените един до други червени покриви на приютеното в полите на Балкана градче съгледахме за пръв път от превалящата към него височинка.

Дивните и росни зеленини, омайните багри на още свежите под това горещо слънце горски и полски цветя, бяха за мене нещо необикновено привлекателни. Дете на далечния Дрим, спомнях си за моето детство, за кристалните води на родната река, за нависналите над нея главички на белите люляци, за алените божури на родителската ми къша и се чувствувах най-щастливия човек на света.

Настаних се на квартира в семейството Арнаудови.
Личи по всичко – старинна богата къща. При входа – високи дувари. В средата – хубава, вита с разни шарби порта.

Вътре е земен рай.
Дълбока овощна и зеленчукова градина. Далече някъде, в дъното, лъкатуши малко пенливо поточе. Край витата стълба – отбор цветя и нависнали рози, рози. До сайванта – гъста сенчеста лоза.

Хубав, благат край, мислех си аз. Каква голяма разлика с нечистата, разхвърлена, пуста и парцалива София, прибрала в недружелюбните си и кални прегръдки отбора на българския народ, но все така без сърце, без простор, без душа!

Качихме се по витата стълба, влязохме в широка, светла и приветлива стая и заживяхме живота на мирната и трудолюбива българска провинция – всичкото за тогавашния български живот. Изгубеното за сегашния ненаситен, миражен живот.

Дните провървяха един след други, бърже и незабелязано. Росните поляни, околните падини, един манастир в околностите, една старинна кула, няколкото приятелки, една от които отсетне стана моя ученичка – Мария Пекова – това бяха обектите на моето начално пребиваване в този тих, трудолюбив, трезв балкански край от нашите просторни български земи.

Кулата на Етрополе, тя ми навяваше много от онова, що бях запомнила от учебниците за рицарското Средновековие. И често се питах отгде това име Етрополе (Етрополис) за малката паланка, притисната от вси страни в недрата на тоя безкраен лабиринт от възвишения.

В Етрополе заварих стария наш педагог, отсетне директор и екзархийски училищен инспектор, Атанас Наумов Високополски.

Той бе главен учител на мъжкото училище и току-що бе се прибрал от София, за да подготви работите за започване на новата учебна година. Научил, казваше ми той, че от София щели да ми предоставят да уредя девическото училище в града, което и наистина стана, обаче само след като се убедих, че мога да бъда полезна и аз със слабите си сили на тоя буден и мил край, а най-вече на толкова преданите по онова време, и жадни да се учат етрополски моми.

През края на септември 1880 година отделихме едно мъжко и едно женско класно училище.
Взех да преподавам история, български език, география, пък и за кратко време – и естествена история и аритметика! Безспорно, едно претрупване с работа, възможно поради пълната липса на учителки за девическите класове само за ония години. При това никой не искаше да чуе още за учителка и за девически класове.

Имахме доста възрастни момичета, някои от тях самоуки, други посещавали по-рано курсовете на мъжкото класно училище, в което освен Наумова бяха и учителите Стойчев или Стайчев, позабравила съм, и Пеев – зет на Илия Вълчев.

Училищните старци-настоятели бяха почтени хора и хора с тежест пред етрополци.

Поради това, че етрополският край тогава бе богат край, стопанството цъфтеше, изобилието бе ханаанско, гостоприемството безкрайно. Ние, дошлите отвън учители, се радвахме особено, като виждахме румените засмени и бодри лица на нашите ученички. Бяхме постоянно в средата им, живеехме за тях, учехме ги да обикнат науката, молехме се с тях в утринните и вечерни молитви.

Всички етрополски наши ученички бяха остроумни. В същото време те бяха кротки, добродушни деца. Най-доволни, вън от класа, се чувствуваха всред майката природа и в храма пред лицето на Всевишния. Красотата на околния мир бе подхранила в невинните им души склонност към божественото.

Със сълзи се обливат старческите ми очи, като си спомня за онзи благат мир на нашите български просветени девици, за онази здрава подготовка, която те, макар и по-прости в сравнение със сегашния по-учен свят, имаха и като майки, и като бъдещи ръководителки на народа ни. Ние това почувствувахме най-вече в тоя малък балкански градец през зимата, във вечерните училища, които устроихме и в които често се събираха дошли далече от околните села да се учат и майки с възрастни деца.

Така премина една цяла учебна година всред чедата на Балкана.
След Великден на 1881 година моята отсетне вярна дружка в живота – малката Мария, почувствувала се вече доста силна в четмо и писмо, често ми напомняше, че учебната година привършва и че идва време да видим и родните македонски поля и гори, за които й тъй често приказвах.

Но и този път това остана само една мечта, както бе мечта за мене в 1874 година, когато от Цариград преднамервах да замина с майка си за Солун и Охрид, а се намерих в Шумен.

Така отново дойде горещият юни и от София, вместо към Бяло море и към родния край, съдбата ме отведе отново на север – този път, по настояване на Х. Тишев от Министерството на просвещението, в Свищов край Дунава. Неведнъж Тишев и Царачинска ми писаха да оставя добри заместници в Етрополе и да приема предлаганите ми места в класните девически училища в София или в Свищов.

Лично аз най-вече бях склонна да се върна в Шумен, но съдбата, а може би и нуждите на просветното дело в областта на девическото образование, ме отведоха другаде.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Сувадчия (тур. ез.) - търговец на добитък (който държи добитъка за угияване).