ПО-СПЕЦИАЛНО ЗА ДОБРИ ВОИНИКОВ И ЗА ВОЛОВ ОТ ШУМЕНСКИТЕ ГОДИНИ

(Под заглавие "За Добри Войников и Волов", поместено в: Мир, 41, No 10374, 16 февруари 1935, с. 4)

Добри Войников видяхме за пръв път през есенните месеци на 1875 – 1876 учебна година. Току-що бяхме започнали училищните занятия. Една мъглива утрин, каквито понякога обвиват Шумен през ноемврийските дни в училишето дойде и ни се представи на нас, неколцината учители и учителки от девическото класно училище, висок, снажен, слабо прегърбен човек, който веднага съобши името си. Ние, учителите, отдавна знаехме за предстояшото идване на Войникова и на неговата съпруга.

 Трябва да призная, че в първия ден Добри Войников ми се стори особен човек, едва ли не някакъв чудак, Погледът му, външната му горда осанка – всичко ми неволно напомняше някои от интересните герои на Тургеневите романи.

Войников изглеждаше при това от време на време като че ли пораздрусан духом човек. Бездруго, шушукахме си ние, останалите, този нов колега или ще да е много беден, като народа ни, или пък ще да е угнетяван от някакви мъки. А може би дългото му престояване във Влашко или Бесарабия да се бе отразило върху му, да го бе научило на по-друг, по-охолен живот от живота на провинциалния и позатънтен Шумен.

Но ако във вънкашния вид и в облеклото липсваше една изискана спретнатост, то госпожа Войникова правеше всичко да поддържа що-годе ред в широките му снежнобели шилерови яки и широките му черни копринени вратовръзки, стъкмени грижливо по същия начин, по който сега ги виждаме например в типични портрети на апостола Левски, продавани във всяка наша книжарница.

Оше първия ден Войников поиска да влезе в клас. Нямаше търпение, за да отлага.
Така часовете за работа се понизаха един след други, и ние, останалите, скоро свикнахме с чудачеството на учителя-писател.

Не можахме обаче тъй лесно да привикнем към непоправимото му мълчание, Понякога ни се представяше като сфинкс, като изправена пред нас енигма.

И сега виждам още този "сфинкс", седнал на широкия здрав стол край големия прозорец на учителската стая, вперил очи някъде надалече. При такива случаи Добри Войников гордо слагаше ръце върху грамадните си крака и, както винаги, мълчаливо се унасяше, по всяка вероятност в повехналите хубости на настъпилата есен и в отсрещните пъстроцветни градини.

Това особено държане на Войникова не попречи, обаче, на колегите бавно, но сигурно да се сближат с него и да оценят истинските му душевни качества. Струва ми се, най-добре подействува за това доброто сърце на този суров на вид учител, а също и неговите чо вешки обноски, неговите справедливи чувства към другите.

По същите причини шуменци наскоро започнаха истински да боготворят Войникова. Жени, мъже, старци ставаха от местата всякога, когато той се показваше на улицата. Като че ли поздравляваха висш държавен сановник, а не обикновен учител.

Скоро с Добри Войииков се сближиха най-влиятелните граждани на Шумен. Посещаваха го в къщи за съвети. Това му качество на съветник на първите го издигна в очите на народа, а също така и в очите на тия, които по онова време, след заминаването на руските окупационни войски, представляваха новоустановената наша администрация.

Така учителят Добри Войников получи доверието на всекиго, на целия град.

Между другото, това се дължеше и на писателското му име. Всеки, който по онова време се ползуваше с такова име, бе чувствуван като близък до народа и бе почитан от него.

Когато понякога идваха по-словоохотливи часове, Добри Войников приказваше с нас, учителите, и за писателската си дейност, а още повече за букурещката школа от Възраждането и за руската книжнина. Че обичаше да чете историята, това бе твърде понятно, като се знае, че историята бе преподаваният от него предмет в училището. Но което ни най-вече поразяваше, това бе, че той и в клас с учениците говореше както с нас. Неговите преподавания бяха разговори и като такива – много по-лесно схващани от учениците. Госпожата на Добри Войников бе, струва ми се, българка някъде от Влашко. Като всяка добра домакиня, българка, духовните й интереси се покриваха синтересите на нейния дом. С това обаче Войников се често хвалеше: за него, за този вечен скитник, домашното спокойствие все пак бе всичко.

Къщата, в която живееше семейство Войникови не отстоеше надалече от училището, Тя представляваше от себе си широка, хубава българска къща, с чардак отпред и с големи тъмни стаи навътре. Приемната бе и работна стая на Добри Войников. Една обикновена четвъртита маса до прозореца, няколко небрежно разхвърляни книги по нея, тук-таме още по-разхвърляни тетрадки и бележки – това бе всичко, което красеше кабинета на писателя Добри Войников.

Онова време бе тежко време за българския писател, може би по-тежко от това за сегашния. А може би, право казано, то е еднакво за всички времена – от Паисия до Вазова, за всички братя на перото!

По всичко личеше, че Добри Войников живееше скромно, много скромно. И все пак той намираше време и средства, най-вече негласно, да помага на бедните ученици и на техните родители.

И тука трябва да се отбележи, че нашите ученици по онова време не бяха само малки деца. Между им имаше и възрастни моми, а в мъжкото класно училище - имаше възрастни юноши, вече с опитност в живота.

Това обстоятелство се използуваше от добрия учител и писател за особени народополезни занятия. Може би мнозина от тогавашните ученици на Добри Войникова, сега също тъй старци като нас, ще си спомнят за него не само като учител, писател и драматург, но още и като превъзходен и правдив общественик.

Мен лично, като тогавашна учителка, най-вече ми се нравеше системата на работа на Войникова. Тя напомняше нашето обучение в горните класове от руските гимназии откъм шестдесетъе и седемдесетъе години на миналия век.

За книгите си обаче Добри Войников не обичаше да говори с когото и да било, Това той правеше, мисля си сега, не от гордост, а поради естествено сложената му скромност да не приказва за себе си.

Външно мъчно достъпен, Войников бе всъщност човек с милостиво сърце и винаги с добри чувства към другите хора.

Дали Добри Войникови останаха в Шумен дълго след моето заминаване за Свищов, не знам. Знам само това, което казах по-горе: Войникови ходиха във Варна, сетне са заминали за Влашко и неколкократно са пътували между влашките земи и България. Спомням си също друг наш шуменски колега, Джебаров, да ни е казвал, че Войников и неговата жена са били отишли някъде по-надалече, а немного след това с искрена скръб научихме за кончината на този отличен българин, добър учител, известен писател и общественик.

Докато бе жив и докато учителствуваше в Шумен, Войников се противеше на всяка хвалба за него. Даже не искаше да обявят, че "Шуменската театрална сцена" се основава от негово име. Трябваше много усилия веднъж само да наложат това: да съобщят, че Добри Войников е поставил и режисирал играните две пиеси.

В Шумен Войников работи непрекъснато. Не знам дали ненапечатани негови ръкописи са останали някъде. Помня само това, че Войников в широките джобове на износения си балтон често носеше тетрадки от съшити бели начертани листове. И когато някой шеговито го запитваше дали това са тетрадки на учениците, той отговаряше утвърдително, макар и да нямаше никаква писмена работа с учениците си.

Така ние имахме добрия случай да опознаем този отличен българин и колега през въпросната шуменска година и спокойно можем да кажем, че той бе наистина рядък и даровит човек, с живи чувства към своя народ. Той не можеше например да не се радва на това, че ние, другите учители и учителки, се бяхме събрали в Шумен почти от всички краища на общирните български земи. Войников още отъогава смяташе, че противобългарско е да се делим на племена – на мизийци, тракийци, македонци, добруджанци и пр.; че ние, българите, сме шепа народ, че трябва да пазим силите си, че трябва вътрешно и духовно да бъдем силни.

И тука ще кажа: не знам кои и колцина са още живи от оная епоха, за да потвърдят радостъа на Добри Войникова от всеобщия напредък на народното и просветното дело. При това в житейския си път неведнъж съм срещала шуменци и други, които с истинско благоговение си спомняха за Добри Войникова.

Тези същите чувства за него храня и до ден днешен.

* * *

Спомняйки си за Добри Войников, пред мен възкръсва фигурата и на друг, още по-рано загинал учител от тогавашните класни училища на Шумен.

Той е революционерът Волов, колега от учебната 1874 – 1875 г.
Противно на Войниковата едра фигура Волов бе дребен, сух, възмургав, но също така волеви човек. Живият му поглед придаваше винаги енергичен вид на този сангвиник, предан на една съкровена идея идеята за борба с вековния потисник.

Волов.бе при това и доста буен човек. Учеше добре учениците си, но никога не се занимаваше с поведението им. За Волова бе по-естествено и по-лесно да ги събере нощем в тайни кръжоци, отколкото денем в клас. Той бе роден заговорник против тогавашната турска власт.

Непосредствен контакт с просветната деятелност на Волова аз нямах, та не мога да кажа нещо повече за него като учител. За големия интерес обаче, който Волов проявяваше към болките на тогавашното наше общество, говореше неговата дружба с известния още от онова време Стефан Стамболов.

Ние, някои от учителките, бяхме даже научили, че Волов дълго време е представлявал в града и околията Букурещкия революционен комитет. Знаехме също, че Волов познаваше някои от дейците в Букурещ още от руската Николаевска гимназия, в която се е учил, но учението в която нямал средства да завърши.

Като шуменец Волов бе познат на мало и на голямо в града. Но най-вече той бе познат и обичан от извънучилищната младеж, за която отделяше най-вече време и за която често се губеше от училището по цели дни. По същото време една необикновена случка дойде да усили съществуващата вече популярност на този волеви млад учител. За тази необикновена шуменска случка казах две думи по-рано. Сега ще искам да я обрисувам малко по-подробно.

Някакъв френец, чиновник-инженер при тогава съществуващи в тоя край предприятия – струва ми се, по постройката на пътищата, се бил влюбил в бедна, хубава шуменска девойка. Но девойката имала не един почитател из средата на тогавашните шуменски левенти. При това положение, при несъгласието на родителите на девойката да я дадат на чужденеца, свадата била готова да избухне във всеки миг. Влиятелният пред турската власт чужденец, от една страна, родителите на девойката и почитателите й, от друга, разделиха целия град на два враждебни лагера. На страната на чужденеца били турските власти на града и цялото турско население, което било научило за произшествието. На страната на родителите бе цялото българско гражданство. Най-дейни се показаха, разбира се, младежите начело с Волова. Те бранеха, и при това с право, националните и религиозни чувства на възмутеното шуменско гражданство.

Местната църковна власт, доколкото си спомням, и тя направи своите постъпки. Това насърчи младенческата група около буйния Волов и от думи тя скоро премина към дела.

Една хубава вечер пред сватбения ден наши българи грабнали девойката, като я скришом настанили в средата на заклети нейни дружки, които са дали дума никога за нищо на света да не я предават в ръцете на похитителя.

Самата бедна девойка отначало изглежда била смаяна от нежностъа, тънкостъа и маниерите на чужденеца, отсетне се е свестила, горко плакала и се заклела никога да не го последва.

Тогава раздразнените турци пристъпиха към арести. Десетки младежи шуменци отидоха по затворите. Отначало в местния, сетне в русенския.

Това именно даде повод на Волова да избяга, да стане, както се по онова време изразяваха, "нелегален" – дума, която отсетне прие гражданство най-вече за революционерите македонски българи – и да не се върне още еднъж в града.

Така младият учител и темпераментен шуменски гражданин Волов свърза съдбата си с един романтичен инцидент, остави училищните си занятия и докрай брани народната чест и честъа на една девойка, която казваха, даже не бил видял и не бил познавал.

По-късно научих, че буйният Волов загинал при някакъв нещастен случай. Доколкото си спомням, той си бил сам взел живота, за да не попадне в ръцете на преследвашите го заптии, които успели да открият отношенията му с Букурещкия революционен комитет.

Съдебното дело обаче на изиграния чужденец следвало своя път. Най-близките другари на Волова не излязоха тъй лесно от русенските затвори. Шуменското гражданство и то не се усмири така лесно.

Спомням си даже, че този романтичен бунт намери отзив в някакви набърже стъкмени куплети от един тогавашен учител, споменатия вече Харалан Ангелов, И днес още чувам как звучат в ушите ми някои думи от тези запомнени от нас куплети (друга варианта);

За тези злини аз пея,
що в Шумен станаха,
невинни нас младежи
в тъмница вкараха
и с ласкави надежди
година цяла лъгаха и пр., и.пр

Споменът за Волов остана дълго в паметъа на шуменци. Години по-късно, когато Добри Войников дойде да учителствува в Шумен, той разпитваше често за тази история. Смяташе ли Войников да преразкаже по някакъв начин шумната история около бедното хубаво момиче, не знам,, Това, що знам, е, че години наред, от пролетъа на 1875 до 1879, хубавата мома, шуменските левенти и революционерът Волов не слязоха от устата на гражданството на тоя хубав български край от епохата непосредствено преди Освобождението и от първите години на Освобождението.

Действително този драматичен епизод от нашето минало отлично би могъл да послужи и като фабула за цяла повест или драма.

Отъогава толкова години минаха като сън. Израснаха нови поколения, животът се измени. Трябва ли да престане обаче същият български дух – крилат и силен, като духа на нашите далечни прадеди от вековете?

Спомням си за това сега, когато давам моите малки съобщения за Добри Войникова и за Волова, защото ми става мъчно, много мъчно, че в средата ни има още хора, които не виждат или не искат да видят, че на нас, българите, е преди всичко нужно едно-единствено българо-българско дружество, общо за всички, което да изправи небългарските ни недъзи с толковато ни българо-чужди дружества, заемничества, повърхностни подражателства и пр. Стига сме злоупотребявали с вярата в собствените си духовни сили и силите на българския народ. Нека най-напред опознаем нас самите, нашето минало и неговите герои!

Сега, след толкова много години, ние съзнаваме, че даже като народни учители не сме могли да видим ясно как един след други са се нижели пред очите ни първокласни носители на крепкия български дух от рода на Войникова и Волова. Не бива да се подценяваме. Не бива да ценим чуждото толкова, колкото ценим нашето. Не бива, като пътуваме в съседни български земи под чужда политическа власт, да не се досещаме да използуваме едно културно и народностно право, което е дадено на всички просветени народи: поне да положим венец от цветя върху хилядите и хиляди паднали за името на България свидни наши чада – великани от рода на най-светлите образи на нашето минало!

Спомняйки си за епохата на Добри Войникова и на Волова, ми става болно, когато с моите старчески очи чета, че тия, които например пътуват през Кулата за Солун и нататък, не се заинтересуват веднъж да запитат на кое място се намират затворените в този голям международен град цветущи български църкви, училища, гимназии и ред други просветни учреждения и дали в стените на града на Кирила и Методия и около него със затаен дъх, спотаени, не очакват десетки хиляди българи да чуят една дума за насърчение. Те не искат да се бунтуват като българи. Те искат само да им бъдат отворени училищата. Те са свикнали да почитат и чуждото не от вчера, а от векове! Ние не питаме защо чужденци не ценят вековната българска култура на тези и на много още други българи! Ние питаме защо наши пътуващи свободни българи не си спомнят за нея?

Ето от това се плашим ние, най-старите, когато става дума да запазим най-съкровеното, което имаме като народ – българския дух, закърмен в най-ново време от Паисия и от носителите на цялата епоха на Възраждането до Добри Войникова и Волова.

[Previous] [Next]
[Back to Index]