В ШУМЕН В НАВЕЧЕРИЕТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО
(Поместена с подзаглавие "Спомени от преди 60 години" в: Зора, 12, No 3310, 21 юли 1930, с. 2)
През м. август 1874 г., едва пристигнала от Русия, получих първото си назначение за учителка в шуменското класно девическо училище. Изпратени от покойния Георги Тишев, секретаря на Екзархията, ние потеглихме от Цариград за Придунавска България, Магдалина Царачинска – за Русе и сетне за Лом, а писващата тези редове – за Шумен.
През късно лято пристигнахме с парахода във Варна, дето по нареждане на варненско-преславски Симеон, който бе предизвестен за идването ни, бяхме посрещнати и настанени от родолюбиви варненски граждани.
Ние нямахме търпение. Всеки от нас бързаше по-скоро да стигне до местоназначението си, та не можахме да приемем любезните покани на варненци да останем за по-дълго в града им.
На мен лично бе и тежко на душата. Виждайки привечер пурпурните слънчеви лъчи да се плъзгат по безкрая на морските води, спомнях си за родния край и за водите на Охрида син и предпочитах да съм по-далеч от миража на бащината стряха и от несбъдната мечта до днес... Няма ли някога пак да зърна бистрите води на Дрима!
Че тръгнах на север вместо на запад, вината не бе моя: от Екзархията в Цариград настоятелно искаха да замина за Шумен. Предполагам съображението им бе само едно: на малкото учителски сили, с които се разполагаше в онова време, отдалечено от нас близо с 60 години, да се даде възможност да се опознаят с целокупното българско отечество. Този така прокарван план бе и целесъобразен, и умно замислен.
При това в Шумен намерих буден народ и ученолюбиви девици, които, преди да са ме опознали, ме посрещнаха с отворени обятия.
Измежду повечето учители в мъжкото класно училище, за девическото класно училище, състоящо се от първи и втори клас, бяхме само три учителки. моя скромност, нещо като главна учителка, Кириакица Н. Бацарова като помощница през следващите години, и една местна учителка, а също и помощница.
Първата ми работа бе да се срещна с някои от по-видните общинари; които по онова време уреждаха училищните работи. Между тях си спомням имената на чорбаджи Димчо, виден шуменски търговец, благодетел и покровител на учебното дело в града. Чорбаджи Димчо поради близкото си познанство с турците, подкрепяще всяка добра и полезна инициатива. В самата община бе Тодор Янев, един събуден и също тъй деятелен българин с по-модерни схващания за живота и обществото.
Разбира се, над всички шуменци още тогава високо се издигаше митрополит Симеон, истинският стълб на родната ни църква и на просветното дело в тоя край.
В двата класа имахме около 50 – 60 ученички, между които си спомням имената на най-събудените: София Бошнакова, двете братовчедки Хаджи Панайотови, също двете сестри Величкови, Фотиница Маринова, Маркова, Ангелина Кръстева, Богдана Бойчева, Иванка Стаматова и др.
Колко бих искала сега, на стари години, да си спомня всички имена на моите ученички в Шумен от 1874 година!
Преподаванията ми се състояха в обучението на български език, който бях доста позабравила от дългогодишното ми престояване в Русия, но за който имах добри напътствия от учителите ми българи в Киев. Смятам, още от самото начало лесно и бърже се справих със затрудненията. Преподавах още отечествоведение, т. е. българска история и география, според записките, които си бях донесла от Фундуклеевската гимназия пак от учителите си българи. Също така преподавах Стария и Новия завет. Кириакица Бацарова преподаваше естествознание и ред други предмети. Тогава не бягахме от работа. Имахме смесената система на преподаване. Обикновено ученичките ни бяха доста възрастни момичета. Имаше между тях вече такива, които са били сгодени и оженени.
Отначало още напливът бе твърде голям. Ученички идваха и от. по-далечни градове и живееха при свои роднини в Шумен. За да можем да приберем всички желаещи да учат, разделихме ги на две действителни ученички и ученички за вечерното училище. Тука преподаванията се вземаха в по-бърз курс, но от това успехът не бе по-слаб. Учеше се с любов и преданост към науката и знанието, а не повърхностно.
Първите две години, от 1874 до 1876, училището разполагаше с две големи стаи и с един салон. Но когато през 1876 – 1877 учебна година открихме трети клас, стана тясно. Тогава и учителките станаха повече. През тази година бяха назначени Стойна Илиева, Иванка Владигерова и Жечка Джебарова; също така и Кръстина Н. Бацарова. Първите от тях бяха с местно образование, но Бацарова като руска възпитаничка имаше отлична подготовка. Както преди седемдесетте години на миналия век бях на Екатерина (Пенева) Каравелова един вид възпитателка, такава също възпитателка – сестра бях на Кръстина Бацарова. Другарските ни отношения от Русия бяха подновени и засилени в Шумев. Това укрепваше силите ни като учителки. Това въодушевяваше нашите ученички и техните родители. Способни учителки, добри и привързани към учебното дело българки бяха и местните учителки.
През същата тази година наш колега стана Добри Войников – първият български драматург. Той бе дошъл някъде от Влашко, където живял дотогава.
С помощта на учители от мъжкото класно училище и на доброволци граждани и гражданки Войников даде представленията "Криворазбраната цивилизация" (негово произведение) и прочутата "Геновева", която се повтаряше и потретяше по желанието на публиката.
Учителките нерадушно взимаха участие в представленията на Войникова, въпреки молбите му да се освободят от рутинерството те постоянствуваха в това си рутинерство.
Госпожата на Войникова, една, чини ми се, болградска българка, му най-много помагаше. Втори по ревност в това отношение бяха неколцина от учителите на мъжкото класно училище, между които си спомням името на Панайот Волова, който малко по-късно, преследван като революционер, се хвърли в Янтра. Спомням си за Харалан Ангелов, за Анастас Стоянов.
Тука трябва да спомена, че тогава в Шумен, който град бе един от най-първите и най-будните духовни и просветни центрища на Придунавието, освен женското класно училище и мъжкото класно училище имаше и мъжко педагогическо училище в допълнение на нашето вечерно женско, училище. Мъжкото педагогическо училище се състоеше от един клас и се ръководеше от основателя му Рачо Рачев. Отсетне за училището биде построена и нова училищна сграда. Рачо Рачев получи и някои помощници, но техните имена не си спомням, 3ная само това, че основателят на този педагогически курс бе човек образован, отличен педагог и много скромен българин. Бе учил някъде в западните славянски краища, ако се не лъжа – в Загреб.
В наше време никой учител или учителка не употребяваше пръчката за наказание – нямаше нужда от нея. Ученичките ни и учениците бяха нещо като най-близки младши другари. Всички се въодушевявахме от любов към България и към българския народ и мъжки работехме да се просветим, да просветим другите.
Към края на учителствуването ми в Шумен от Русия дойде споменатата моя младша приятелка Кръстина Бацарова, сега г-жа Златоустова. Тогава открихме в девическото класно училище и IV клас.
Не е мястото тука да започна с разказа за дните и месеците, които преживяхме с шуменци ние, учителки и у ченички, през- Руско-турската война до влизането на руските войски през лятото на 1878 година. Мъките и страданията на населението, нашите мъки бяха толкова по-тежки, че Шумен падна, след като нещо година и по-рано цяла Мизия и Тракия вече бяха свободни.
Помня, че с подбрани ученички, тайно бяхме съшили в нашето училище копринено народно знаме, което при влизането си в града взе лично генерал Тотлебен. Накрай не бива да забравя да кажа, че читалищното дело в Шумен стоеше твърде високо. Читалищата в турско време бяха еднн вид клубове за българщината, а не само за народна просвета. Шуменското читалище имаше два отдела, женски и мъжки, и двата снабдени с всички печатни издания и вестници, които излизаха тогава в Европейска Турция, от Битоля до Тулча. Тайно четяхме и първите работи на Вазова, изпращани от Букурещ.
След Освобождението учебното дело на Шумен бърже напредна. Мяркаха се вече по-добри и повече учебници и ръководства. Изпратиха ни и повече учителки и учители. Всичко мина от ръцете на Екзархията и от ръцете на общинските власти в тия на Централната княжеска просвета. Все пак, поради големия авторитет на дяда Симеона, нищо не ставаше без неговото съгласие и напътствия.
Учителствуването си в гр. Шумен завърших през есента на 1880 г., когато по здравословни причини трябваше да замина отначало за Варна, сетне за София. Последните две години от учителствуването си в Шумен преподавах и в мъжкото класно училище български език, славянско четене и българска история.
След първите ми спомени за Шумен, по искането на шуменци – мои ученици отпреди повече от половин век, повторно трябва да се върна върху тогавашния им живот и грижите им за просветното дело, надминаващи, поради благородни съревнования, грижите на други издигнати в просветно отношение родни краища.
Отначало още съм длъжна да кажа, че преди няколко години с едного от синовете си имах случая, едно петдесетилетие след първото ми учителствуване там, да посетя тази стара българска твърдина. Длъжна съм също да призная, че не намерих Шумен какъвто го бях оставила някога. Петдесет години са били достатъчни да променят вида на града и да му дадат нов отпечатък. Разбира се, тук не е думата само за външния му изглед, за улиците и сградите му, Нито за многобройната нова младеж, която на рояци пъпли по мегдани. Думата е за душата на тогавашния и на сегашния Шумен, на делиорманския и на добруджанския край, на българската твърдина Шумен.
Външно, безспорно, градът е напреднал доста. Чувствува се пулсът на един по-голям наш просветен център. Чувствува се също, че Шумен е до Плиска, че не е забравил съседството на тая стара Плиска и на стария Преслав. Страхувам се, обаче, новото да не е започнало да подяжда основите на старинните храмове на българската душа. И може би затова са прави моите добри по-стари приятели, които, уморени от борбите на новия живот, поне от време на време са склонни да поискат да прелистим заедно страниците на едно недалечно, но пълно с толкова много поуки минало от привечериего на Освобождението.
Трябва.да призная, за мене, като чадо на далечния български Охрид и на омайната българска Струга, и като жена вече на такава преклонна втзраст, копнееща да видя, докато съм жива, и своя роден край свободен, една подобна тема би била най-близка до сърцето ми, защото поне ние, българите от македонския край, знаем, че Преслав и Шумен са двойни за българския народ. Техните. образи, тяхното минало, силата на народния им дух са отразени и непрекъснато се отражават в тихите води на Преспа, на Охрида и на Дрима при Струга!
Искат ли да четат младите в страниците на тая наша душевна болка, в тази наша българска книга?
Това е най-важното.
Що се отнася до моя разказ за Шумен отпреди половина век, той е един
обикновен разказ, който ще чуета от устата на всеки по-стар българин.
Ние, няколкото българки, отишли да учим в Русия, завърнахме се в отечеството си едва ли не още на детинска възраст, макар да бяхме видели вече и доброто, и злото на живота.
Може би най-щастливата от всички бе моя скромност, точно защото попаднах в Шумен.
От първия летен ден на 1874 г. когато стъпих в тоя град, до Освобождението, не само аз, но и всички учители, учителки и ученици познавахме само едно: трудолюбие и добри взаимни обноски, отворени и засмени лица, чисти души и всеобща взаимна помощ в училището и вън от него – в града, от най-обикновения работник и еснафин до учителя и до градските първенци. Всички знаеха едно: че трябва да се просветят, че трябва да просветят децата си. Като поглеждам една стара обща снимка на учители, учителки и ученички с Добри Войникова и Джебарова начело, виждам, като че ли пред мене стоят наредени не моите ученички, а виждам сърцето на подрастваща България. Всички, до една, те станаха просветители и най-добри майки на новите поколения, а много от тях – истински труженици на учебното ни дело.
Пръв измежду ни бе споменатият вече Добри Войников. Спокоен в обноските с всички, далновиден и постоянен в работата си, той понякога попадаше и в раздразнено състояние, но това се дължеше само на обстоятелството, че никога и за нищо не желаеше да служи на "силните на деня".
Той бе винаги твърд в убежденията си и добър по душа. Но понеже той криеше грижливо това последното си качество, малцина познаваха съкровените му мисли.
Добри Войников дойде в Шумен през учебната 1875 – 76 година. Бил е и по-рано, към 1866 г. учител в тогавашното Шуменско мъжко училище. Когато в 1877 година започна войната, Добри Войников след завършено едногодишно учителствуване замина за Румъния, откъдето бе дошъл. Преди да замине, той останал известно време във Варна.
Вън от училищните си занимания Войников имаше казаната вече голяма грижа, която бе грижа и на част от младенчески настроеното шуменско гражданство и която доставяше истинска радост на всички ни: играеха се, обикновено от набързо стъкмени сили, неговите пиески, най-вече споменатата "Криворазбрана цивилизация".
Кого осмиваше Войников с тази си пиеса?
Тогава шуменци бяха толкова примитивни, толкова българи, колкото домошари
и скромни занаятчии, търговци и земеделци. На учителите често предлагаше
да го подкрепят. Искаше да ги "въведе в театралното изкуство". Не обръщаше
внимание на упоритостъа им и на "предубеждението им, че театралното изкуство
не било съобразно с достойнството им. Някои от учителите напразно го само
дразнеха: защо ли осмива криворазбраната цивилизация, когато всичко наоколо
му било "просто" и скромно българско. Добри Войников остроумно отговаряше
"за да не дойде Букурещ в Шумен". И навярно е имал право. Той бе живял
дълго в Букурещ и в Браила и ще да е видял много криви страни на поориенталчената
европейска цивилизация. Независимо от театралните си грижи, за които отделяше
доста време, Добри Войников бе акуратен и изпълнителен учител. Нещо повече,
той се опитваше да работи и в областъа на българската история, на българската
наука. Имаше и особена склонност към литературата.
От гражданите Добри Войников бе почитан и винаги обичан, особено от младежта, може би защото, по примера на Ботевата школа, не обичаше някои от първенците чорбаджии.
Сред колегията Добри Войников бе първият. Обичаше България, обичаше да размишлява за съдбата на всички българи, дето и да се намираха те. Особено му дошадаха македонските песни и думаше, ако един ден България се освободи, той ще отиде да основе театрална група в Солун или в Охрид. Като чадо на добруджанските степи обичаше морето, а освен това мислеше, че южният българин е по-пригоден към изкуството, отколкото севернякът.
Вече споменах някои от тогавашните шуменски учители и учителки.
През цялото ми дългогодишно престояване в Шумен освен Добри Войников
най-проявените бяха, и то за продължително време, Т. Джебаров, неговата
годеница, отсетне жена - Жечка Патоева, сетне Кириакица Бацарова, сестра
на Кръстина Бацарова, и Елена Димева, една отначало способна ученичка,
а после отлична учителка.
Такива производства от ученички в учителки ние имахме няколко. Времето бе такова. Бързахме да имаме повече учителски сили. И за Шумен, и за провинцията, и за по-далечните краища на общирните тогава български земи имаше голяма нужда от предани на учението българки.
Учебното дело в Шумен, общо взето, стоеше за времето може би на по-високо стъпало от това на ред други наши краиша. Това се дължеше на особените грижи, полагани от варненско-преславския митрополит Симеон, и на непрестанните старания на споменатите шуменски първенци чорбаджи Димчо, Марков, Бошнаков, Кърджиев и др., всички отлични и трудолюбиви граждани, които имаха широки връзки с турската власт, с еснафа и със селяните от околностъа.
Твърде характерна за епохата бе шуменската извънучилищна младеж, която бе в непрекъснат контакт с училището. Независимо от обстоятелството, че в мое време в училищата не липсваха сгодени, а даже и оженени ученици, вечерното училище в Шумен се пълнеше от същата тая младеж, всякога весела, безгрижна, буйна, но природно надарена и патриотична.
И днес старите в Шумен ще да помнят още колко скърби, колко преследвания и колко неволи изпита тая младеж, съпротивила се на женитбата на едно младо шуменско момиче с един инженер французин, числящ се към някаква бригада за проучване железопътното трасе край Шумен.
Тогавашният учител Харалан Ангелов от мъжкото класно училище, падащ нещо като поет-вдъхновител на тая младеж, написа и стихове: "За тези злини аз пея, що френци сториха; невинни нас младежи в тъмница сложиха".
Седмици наред Шумен и шуменските сокаци не стихнаха от гонитбите и сраженията със сопи и какво ли не между младежта, браняща честъа на града от "похищенията на чужденеца", и заптиетата, които бяха на страната на французина. Буйна като всяка младеж, шуменската младеж търсеше да се прояви. Тя се прояви, но скоро всичко стихна, защото мнозина отидоха в затвора.
С този и с много други подобни актове на явно проявена съпротива наближаваха новите дни и по-осезателните предвестници на близката война. Турските зулуми зачестиха. Никой не смееше вече да излиза необезпокояван както по-рано вън от трада. Престанаха разходките към лозята. Позабравиха се приказките за сенките на Преслав и на Мадара, които още тогава бяха добре известни на шуменци. Приказваха се все по-често и по-често нови страшни поверия за наближаваща се напаст. Спомням си една от тези позабравени от младини приказки за Мадара.
Някога имало голяма халка, с която били прикрепяни някакви царски кораби. Това било в много старо време. Тогава Шуменското поле представлявало от себе си голямо езеро. Всички хора по бреговете му били юначни... Краят на тази толкова разказвана от най-старите жени приказка съм забравила. Ние скоро забравихме много редовни и хубави работи, и сърцата ни се свиха. Свиха се сърцата и на нашаите питомци, ученички и ученици.
Някои от децата престанаха да посещават класовете. Ден след ден училищата започнаха да пустеят. Най-сетне останаха да идват в класовете само ония ученички, които живееха непосредствено до училището. Тогава няколко сърцати българки намислиха на тайно място, макар и с голям риск, да бъде съшито споменатото вече знаме на свободата – знамето на Шумен.
И днес, когато става дума за него, виждам го така хубаво развявано и как при влизането на освободителите шуменци го поднесоха на генерал Тотлебен. Дълг е на шумении един ден да открият това знаме на народната чест и да го приберат в музея. То бе едно от най-хубавите и най-скъпите знамена, които съм виждала от епохата преди Освобождението.
Но докато руските войски да влязат в града, шуменци и ние всички преживяхме страхотиите на една дълга обсада. Всеки ден и всяка нощ очаквахме нападение от башибозука. Чувствувахме нашето безсилие, виждахме и мизерията на бягащото от селата и търсещо спасение в града турско население. Зданията, казармите, улиците даже бяха препълнени от страдащи за кора хляб жени, деца и старци, все мухаджари [1] - свити, унили, голи и гладни.
Зли бяха само младите въоръжени турци. Те често образуваха хайки за побоища на местното българско население.
Помня, живях в дома на едно будно българско семейство Дюкмеджиеви, недалече от турския квартал. Това създаваше особен страх на моите хазяи – за училището, за ученичките, за мен и за целия този край от българската махала. Много бащи нощно време не оставаха в къщи, а скришом с майките и децата се промъкваха към някакви скривалища под моста на реката, тогава наречена Боклукдере. През тези дни на страх и неизвестност за утрешната съдба шуменци се държаха достойно.
В този тогава наполовин турски град шуменци издържаха с героизъм тежките обсадни месеци, хранеха се с лош хляб и каша. Духът на добро съседство и братски обноски бе висок. Току-що пуснатите от затвора по случката с френеца-инженер младежи, учители, по-възрастни ученици и пр. след първото униние се съв\емаха. Взаимопомощта и взаимните услуги бяха в пълен ход.
Трябва да се признае, чорбаджи Димчо услужи много на града. Той бе приятел с каймакамина и нагласи последния така, че почти винаги защищаваше българското .население от своеволията на турците. Затова последните се опитваха на няколко пъти да убият този турчин.
Така дойде свободата за Шумен, за този спретнат и скромен град, кацнал върху преддверието на Добруджа, между Русе и Варна, като истински страж на народните съдбини. Така дойде и свободата за голяма част от българските земи.
За мене, като българка от македонските области, сравнявайки живота на Шумен отпреди Освобождението с това, което ставаше четиридесет години наред в македонските области, и с положението, което сега цари там, ясно е, че Шумен към седемдесетъе и осемдесетъе години на миналия век, въпреки скромностъа на населението му, със своите училища и с духа, който се криеше в него, бе един от първостепенните просветни центрове и като такъв ще трябва да се вземе в историята на българския народ.
Преди Освобождението Шумен цъфтеше и бе град на доброто състояние и за занаятчията и работника, и за търговеца. В Шумен в широки размери се разви и мирна училищна дейност, и бунтовничество. Водителят на първата, варненско-преславският старец е жив паметник и днес. Водителите на революцията бяха някои от учителите начело с Волова, който загина нещастно, като си е дал сам смъртъа от високите брегове на Янтра. Но и едните, и другите имаха еднакво своите големи заслуги, както имат своите заслуги будителите на една друга, продължаваща още да бъде нещастна българска земя.
Що се отнася по-специално до нашите услуги като едновремешни учители и учителки, те, колкото и да са малки, все вярвам да са допринесли нещо за учебното дело, най-вече – за образованието, и възпитанието на българката, а също ще да са оставили добри спомени всред старите шуменци.
Такъв един спомен е казаният по-горе портрет на група учители и ученички. Той събуди в паметъа ми настоящата страница за Шумен отпреди Освобождението. Погледнете лицата на тогавашните български девици – сегашните ваши майки и баби. Те сами говорят, колко Шумен винаги е знаел по-високо да цени народното просвещение от всичко и да обича българското име и българите, дето и да се намират те.
[Previous] [Next]
[Back to Index]