ШЕСТ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПОДГОТОВКА ЗА ВЪСТАНИЕ
Въстанията на българския народ за освобождение започват само десет години след поробването на България, от 1404 г., и завършват с Априлското въстание от 1876 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Сред тях се откроява Чипровското въстание от 1688 г. Проф. С. Дамянов подчертава, че то може с право да се смята за такъв момент в историята на българския народ, който е наложил задълго своя отпечатък върху цялото по-нататъшно негово развитие [120].
Поради ред обективни и субективни причини това въстание има близо шестдесетилетна подготовка. Една от основните цели на организаторите му била осигуряването на помощ от европейските държави за довеждане до успешен край на освободителното народно дело.
През „бурното седемнадесето столетие” в Османската империя настъпват процеси, които разяждат основната опора на нейната военна сила — спахилъка. По време на непрекъснатите войни Османската империя започнала да получава чувствителни, а през 1683 г., пред стените на Виена, и съкрушителни удари. Бруталните мерки на османската власт за увеличаване на числеността и издръжката на огромната й армия довели до очебийно разстройство на икономиката на империята и особено до ограбването на беззащитното поробено християнско население. Непосилният данъчен гнет, подкупността на османската администрация, несправедливостта на правораздаването спрямо раята, произволното увеличаване на феодалната рента, довели поробеното население до отчаяние. Османската власт започнала да посяга и на привилегиите на някои категории християни — войнуци, рудари, дервентджии и др. Смутени и незащитени от грабежи по пътищата и на пазарите били и търговците и занаятчиите — важни двигатели на икономиката в империята [121].
Рязкото увеличаване на данъците и тегобите, принудителното им събиране от държавните чиновници и откупвачи, вълненията на спахии и еничари и тяхната жестокост довели до рязко влошаване на положението на българския народ. Османският сановник и писател Кучибей Гюмюрджински възкликва: „Как раята да търпи такова притеснение, как народът да понася такава несправедливост!” [122]
Това състояние на Османската империя естествено се отразило и върху положението в Чипровско, където животът на българите ставал все по-непоносим и несигурен. Още повече, че Северозападна България била изходен пункт за османските войски към Северна, Средна и Западна Европа. В приписки по църковните книги се разказва за много бедствия от онези смутни времена.
„В лето 1605 игумени се блаженият Георгие. В това време бяха скърби много по земята, а много земи бяха запустели... И тогава баща чедо продаваше, и син — баща, и кум — кума, и брат — брата. Оле беда! Тогава беше роб (християнин — б. а., П. Ч.) по 5 гроша, а вол по 15 дуката, кило жито по 5 гроша, пинт вино — по дукат. Кои човеци от плен се бяха спасили велико зло търпяха и велика нужда...” (Из богослужебна книга от Крешедолския манастир, Пиротско.)
„Тази книга се писа в лето 1623. В това време беше страх велик, и в това време умале' род християнски от беззаконни агаряне. И писа се тази книга под с. Голош на Нишава, в манастира Пречиста и даде се в черквата „Свети Никола” в с. Равно (и двете села са в поречието на р. Нишава, Пиротско, недалече от Чипровци — б. а., П. Ч.)... В това време беззаконни агаряне се бяха вдигнали и имаха война на Дунав река и на изток през морето.” (Из Миней от XVI—XVII в.)
„В лето 1639... превзе цар Мурад Багдад, и угасна месецът през нощта. И падна червен сняг връз земята, и знамения се извършиха, и чудеса през този месец декември, в 20 ден. И по това време, през второто лето умре цар Мурад и се възцари цар Ибрахим... И бе плач и ридание по западните земи, и мъки, а мнозина люде порази внезапна смърт...” [123]
Описаните събития не отминали и Чипровския край. Чипровци и други селища в покрайнината и в Северозападна България неведнъж били разорявани от османски, татарски и маджарски пълчища.
В своя труд „Описание на царство България” (релация до Конгрегацията) Петър Богдан, като разказва за живота в Чипровци през XVII в., споменава: „Черковните утвари, които били стари, били заграбени от маджарите, когато бе опустошено това място (Чипровци — б. а., П. Ч.), по времето на влашкия княз Михаил (Храбри, 1593—1601 г. — б. а., П. Ч.), когато се разбунтувал против султана.”
След като посетил Железна на 4 ноември 1640 г., той отбелязва: „От тукашния католически манастир старите вещи са били взети от татарите. Казват старите [хора], че имало едно платно, с което се покривал олтарът за светата седмица, но било отнесено от татарите. Те разрушили олтара [на черквата], кат смятали, че тези позлатени дъски са от [истинско] злато. И това стана по времето, когато турците отиваха против маджарите и татарите преминаха през България (к. м., П. Ч.).” [124]
От тези времена у българите се заражда надежда и желание за освобождение с помощта на други страни и чрез народно въстание. В писмо до трансилванския княз Сигизмунд Батори през 1594 г. дубровнишкият деец Павел Джорджич подчертава: „Отпреди десетина години притесненията на еничарите и спахиите са станали непоносими. И българите с нетърпение чакат християнски войски и са готови да изколят всички турци в земята си (к. м., П. Ч.).” Само година след това той изпраща меморандум до княз Батори, с който го моли да помогне на българите, „които за своята свобода ще си опитат щастието до последен човек”. Уведомява го също, че лично той се наема да събере в Българско до 25 000 въстаници, а от селата около Търново да свика 7000 конници [125].
Като дубровнишки търговец и католик Павел Джорджич несъмнено е посещавал и Чипровци, където убеждавал чипровчани (а сигурно и други българи католици и православни от Северозападна България, особено първенците им) да участват в замисленото въстание. Защото още от втората половина на XVI в. се забелязвало нарастващото самочувствие на българите, „одързостяването им спрямо турците” по думите на Петър Богдан [126].
Без съмнение, идеята за българско народно въстание срещу поробителите още преди 1630 г. е достигнала до Чипровско, а след това Чипровци вече става един от центровете за подготовката му, която се водела тайно. В изложение до венецианския сенат от 1650 г. известният чипровски деец Петър Парчевич (един от най-образованите българи по онова време, изкусен политик, по-късно марцианополски архиепископ) [127] разказва колко отдавна българите се готвят за борба срещу османските поробители и търсят подкрепата на свободните християнски държави. В изложението се напомня, че още през 1630 г. „две избрани личности” от „великото царство България”, чиито жители се намирали под „непосилното турско иго”, посетили австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. Предполага се, че тези делегати са били Петър Богдан, избран през същата година за кустос на Българската кустодия, и Франческо Марканич, кнез на Чипровци по това време. Те съобщили, че българите са готови да въстанат и да се освободят от робство, ако получат помощ от двете християнски държави. Още тогава Фердинанд II се отнесъл „благосклонно” към молбата на българите и изпратил в Чипровци 15 знамена за бъдещите въстанически отряди, запазени дори и през 1650 г., хабсбургският двор обещал и евентуална помощ. Поради намесата на Швеция в Тридесетгодишната война с императора този проект не се осъществил [128].
Когато избухнала войната от 1644—1669 г. между Венеция и Османската империя за остров Крит, която имала променлив за двете страни успех и била съпътствана от очевидното отслабване на османските сили, надеждите на българите да се сдобият със свобода отново възкръснали. Те решили да въстанат. Всъщност, продължила дейността по подготовката на въстанието, която започнала активно още от 1630 г. И този път, след оценката на реалните възможности за успех, надделяло схващането, че без помощ отвън не би могло да се разчита на положителни резултати. Начело на организаторите на въстанието застанал отново Петър Богдан и някои други чипровски първенци. Този път се забелязва още по-голямо сближаване и засилване на съвместната дейност на православни и католически дейци в името на голямата цел — освобождението на България. Постигнато било споразумение за обща акция и да се търси помощта на влашкия воевода Матей Басараб, на когото предложили да помогне на въстаналите българи, като му обещали, ако въстанието успее, да го изберат за „владетел на Изтока”. Било поставено условие влашката войска да не разрушава българските селища, а след успеха на въстанието влашкият княз да „държи почит на инициаторите и водителите на народното движение”.
Матей Басараб обещал да изпрати 20 000 влашки войници при избухването на въстанието, но препоръчал да се потърси помощ от Полша и Венеция. Да изпълни тази мисия бил определен Петър Парчевич. Той и Петър Богдан станали признати ръководители на всички опити за организиране на българското освободително движение за цели три десетилетия.
Петър Парчевич и още един българин (предполага се, че е Франческо Соимирович) били приети радушно от полския крал през 1647 г. Те му разказали за „сълзите, риданията, волята и желанието на българския народ да се освободи” от робство. Владислав IV с готовност се съгласил да съдейства, но посъветвал българите да не отиват във Венеция, а да отнесат негово послание до влашкия княз с уверението, че ще се притече със своите войски на помощ на поробените християнски народи „на Изтока”.
Въодушевена, изпратена с обещания и подаръци, българската делегация се върнала през Влашко в Чипровци, посрещната с голяма радост от „заговорниците”.
Още повече, че с тях пристигнали и двама пратеници на Матей Басараб, за да видят с очите си всичко, сторено от водачите на освободителното движение в българските земи. Окрилени, мнозина въстанически ръководители били готови да вдигнат въстанието веднага, но Петър Богдан, който добре схващал, че обещанията още нищо не означават, ги възпрял. Налагало се обаче все повече убеждението, че Османската империя може да бъде победена, ако всички християнски сили се вдигнат срещу нея. Поради войната с Венеция за остров Крит империята изтеглила много свои войници от северните и северозападните български земи, които, по думите на Петър Богдан, останали „пусти и опразнени от турци”. Според Петър Парчевич българското население било изпълнено с необикновено въодушевление и храброст, докато сред турците владеело униние и те били загубили „предишната си дързост и надменност”. Дори се забелязвала явна уплаха у тях и те твърдели, че бил настъпил „краят на тяхното царство”. Той потвърждава, че в подготвяната освободителна акция участвали еднакво и католиците, и православните от Чипровската покрайнина и между тях „съществува пълно единство”.
Събитията съвсем не се развили според очакванията. На 20 март 1648 г. неочаквано починал полският крал. Наложило се да се изчака отново и подготовката за въстание да продължи при пълна конспирация.
Смъртта на Владислав IV успокоила османската власт, която дочула за предстоящата акция, но не и българите. Подготовката вече била напреднала и било трудно да се променя създадената до момента организация, да се сдържи възбудата и готовността на българите да въстанат веднага. Неопределеното изчакване обаче криело редица опасности — или да избухне преждевременно и неподготвено въстание, или ентусиазмът да угасне. Това наложило архиепископ Петър Богдан заедно с кнеза на Чипровци Франческо Марканич и други български първенци — православни и католици, в края на 1649 г. да се срещнат с влашкия княз в неговата столица Търговище. Като обсъдили създалото се положение, те решили да молят за помощ Полша, Австрийската империя и Венеция. Като пратеник бил определен Петър Парчевич, който се намирал в Молдова. Той трябвало да носи три писма — от Петър Богдан, от чипровския кнез Франческо Марканич и от „народите на България” (всъщност от чипровските първенци). От писмото на Фр. Марканич от 18 декември 1649 г. (с тази дата са и другите две писма) става ясно, че той трябвало да замине с П. Парчевич (чийто родственик бил) за Венеция, за да запознае дожа на републиката с истинското положение в поробена България, тъй като познавал много добре „местата и времената, силите и настроението...”, но едно по-продължително негово отсъствие щяло да породи съмнение у турците. В писмото на чипровските първенци се казва, че българите „с бели бради, с побелели глави, прегърбени от тиранията, с чезнещи сили” се обръщат „за помощ към владетелите на света... да изгонят тиранина от Изтока”. А Петър Богдан като потвърждавал неотдавнашните приготовления на българите за въстание срещу османските поробители, както и готовността и на другите народи „от Изтокът” да се вдигнат на борба, напомнял и за няколкото български молби за съдействие и помощ, отправени до западните страни. И накрая още веднъж подчертавал: „Сега е време, сега е денят на изкуплението... (к. м., П. Ч.)”
В същото писмо се предлагали инициативи, свързани с военни акции или само с военни маневри, които да отвлекат вниманието на османските войски и да се създаде обърканост и уплаха в Цариград.
В края на 1649 г. при невероятно трудни условия Петър Парчевич пристигнал във Варшава и се представил на новия полски крал Ян Казимир [129]. Наистина Полша изказала готовност да предприеме военни действия срещу турците и потвърдила дадените от предишния крал обещания на българите. Но още от 1646 г. тя водела преговори и с Русия за евентуален съюз и съвместни военни акции срещу Татарското ханство и Османската империя. Полша искала да се създаде голям европейски антиосмански съюз, в който да се включат и Австрийската империя и Венеция. Оттук Парчевич заминал за Виена, където обаче не се съгласили да участват в подобна коалиция в момента против османците [130].
Петър Парчевич пристигнал във Венеция и на 7 юли бил изслушан лично от дожа на републиката. След твърде официалния отговор се наложило българският пратеник да изложи два дни по-късно по-подробно своята мисия. Той разпалено уверявал, че Османската империя е уязвима: „Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така мощен, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубите на хора както по суша. така и по море от шест години насам... никога не е имало по-удобно време той (Изтокът — б. а.. П. Ч.) да бъде освободен, както сега.”
Въпреки това отговорът на венецианците, адресиран до кнеза на Чипровци Франческо Марканич. титулувай от тях като „управител на България”, бил неопределен: „Нашето състрадание съвсем не е по-малко в сравнение с желанието да ги видим (християнските народи в Османската империя — б. а.. П. Ч.) възвърнати в предишната им свобода и освен това ние възхваляваме тяхните благородни мисли (намеренията им за въстание — б. а.. П. Ч.). Така, за да улесним изпълнението на това дело. ние ще бъдем готови да задържаме и отклоняваме турските военни сили в тази война, която те несправедливо ни натрапиха. Извън това ние ще направим отделни постъпки също и пред другите владетели, за да съдействат за общата кауза с усърдие в така достойното начинание.” [131]
След явния неуспех на мисията си Петър Парчевич се отправил към Рим за среща с папа Инокентий Х. Между другото той информирал папата, че при една нова война на европейските страни с османците в България може да бъде събрана една войска, т. е. въстанически сили от 20 000 души. Тази цифра ни дава възможност да се ориентираме в организацията на подготовката за въстание, очевидно поставена на широки основи, с привличането и на православни българи. При това, както правилно отбелязва Б. Димитров, и в Чипровското въстание от 1688 г. участват приблизително толкова хора [132]. По това време (1650) в Италия се намирал и Петър Богдан. Той се срещнал с Петър Парчевич в гр. Анкона, за да се информират взаимно за хода на преговорите с различните държави. Посещението на архиепископа в Италия не било разгласено, за да се запази тайната на неговата дейност като един от ръководителите на подготвяното българско въстание. Той останал тук до пролетта на 1651 г. След това посетил Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко, все със същата цел — да търси помощ за българското освободително движение от владетелите на европейските християнски страни.
От подробното изложение на Парчевич пред венецианския сенат се вижда, че още през 1644—1647 г. ръководителите на българите католици били изработили подробен план за освобождението на „християнския Изток” от османската робия, в който се предвиждало щом свободните европейски държави, които също били заинтересувани от изтласкването на турците вън от Европа, им обявят война, българското население „да се разбунтува” срещу поробителите и да ускори поражението им [133].
Съществуването на такъв план се потвърждава и от една релация на архиепископ Петър Богдан до Конгрегацията, открита наскоро от Б. Димитров. В нея има интересни сведения за зараждането и първите етапи на осъществяването на плана за освобождението на България, замислен от чипровските католически първенци. Петър Богдан известява, че бил във влашката столица Търговище при Матей Басараб още в края на 1644 г. [134] За тази тайна среща и за водените преговори той, въпреки че е бил длъжен да стори това, не известил своевременно папския двор.
Изглежда именно тогава е било решено как да се организират и координират действията на българи и власи срещу Османската империя и се потвърдила необходимостта от осигуряване на помощ от Полша и Венеция. Особено от Венеция, която вече воювала с османците. Б. Димитров съобщава, че в документ от Марко Бандулович се споменава за посещение на Петър Парчевич в Полша още през 1645 г., а пратеничеството му в 1649 г. се смята за второ негово пътуване до полската столица. Какво е направил при първата си мисия, засега е неизвестно. Макар и бавно, очевидно е по-нататъшното развитие на идеите на Петър Богдан за координиране на действията на всички противници на Османската империя, за да се постигне успех. От 1644 до 1650 г. Петър Богдан, признат ръководител на бъдещото въстание, извършил огромна подготвителна работа около организирането му. Той искал да привлече не само българите католици, които били незначителна част от българското население, но и различни слоеве от народа. Вероятно е разчитал и на местните кнезове, свещениците, учителите, монасите от манастирите, капитаните на чипровските и други търговци във Влашко и в Османската империя, занаятчиите и т. н.
Важно било да се спечелят за идеята хора с авторитет сред масите, които да ги поведат след себе си в решителния момент. Доказано е, че най-видните дейци на града и покрайнината през XVII в. били все представители на родовете Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи, Марканичи, Соимировичи и др. и заемали високи постове в католическата йерархия на Балканите [135]. В тази насока е интересно и добре мотивираното становище на Стр. Димитров за родствена връзка между фамилиите Парчевичи, Пеячевичи, Черкичи, Томянини, чийто общ корен са Кнежевичите. Представители на тези родове се обединявали в борбата за освобождението на България [136].
През 1650 г. станало ясно, че е невъзможно да се обяви въстанието в този момент. И най-вече поради нежеланието на Полша, Венеция и Австрийската империя веднага и решително да подкрепят българите.
Този неуспех обаче не обезкуражил чипровските дейци, не отслабил решимостта им да поведат българския народ на борба за освобождение, макар и по-късно. Напротив, освободителното движение още повече се разширило, като обхванало нови райони от поробена България.
Петър Богдан продължил да търси съмишленици и съюзници в подкрепа на подхванатото дело. Така например през 1655 г. той имал среща със сръбския православен патриарх Гавраил, вероятно по църковни въпроси, и успял да го спечели за идеята да се подготви едно общо въстание на християните на Балканския полуостров против османския гнет. Изглежда, че със същата цел Петър Богдан се срещнал и с представителя на гръцката православна църква — софийския митрополит Милетий. През същата година, сигурно по донос на същия митрополит, той бил арестуван два пъти от османската власт, и то лично по нареждане на софийския паша. Обяснимо е поведението на митрополита грък в София, който проповядвал линията на Гръцката патриаршия в Цариград за противопоставяне на католицизма и на неговите представители в България. Петър Богдан бил обвинен в държавна измяна (неговата антиосманска дейност станала известна) и го грозяло тежко наказание. Той успял да се освободи след много пререкания и щедри откупи [137].
През 1656 г. във влашката столица Търговище се състояло (пак тайно) голямо съвещание, в което участвали търновският православен митрополит Кирил, сръбският патриарх Гавраил, софийският католически архиепископ Петър Богдан, Петър Парчевич, влашкият княз Константин Басараб, молдовският княз Георги Стефан и „други лица”.
На съвещанието било взето решение да се организира (още повече, че през същата година в Родопите избухнали български бунтове) общо въстание, в което да участват всички християнски народи на Балканите. На помощ трябвало да се притекат веднага войски от Влашко и Молдова. Обаче било поставено едно условие — непременно да се потърси помощта на Австрийската империя, която да подкрепи с военна сила християнското въстание. С тази посредническа мисия бил натоварен проявилият се като опитен дипломат вече няколко пъти Петър Парчевич. Освен това той заемал важно място в католическата църковна йерархия — след смъртта на Марко Бандулович през 1656 г. Парчевич бил назначен за глава на Марцианополската архиепископия, в която влизала и Молдова [138]. Към императорския двор във Виена била отправена молба да предприеме военни действия срещу турските сили в земите на Унгария и Хърватско, които поради войната с Венеция за Крит там били малобройни. През това време всички християнски народи на Балканите щели да се вдигнат на въстание.
Но и сега правителството на Австрийската империя започнало да убеждава Петър Парчевич, че „било необходимо преди всичко да бъдат възстановени мирът и единството между християнските владетели” и едва тогава да се подеме задружна и решителна борба против Портата. През 1656 г. било сключено съглашение между руския цар Алексей Михайлович (баща на Петър Велики) и молдовския княз Георги Стефан, което поставяло Молдова под руско покровителство — „поданство”. Това било знак, че Русия се обръща с лице към Балканите и би могла да се намеси в полза на християните срещу Османската империя. След 3—4-месечно очакване на отговор от хабсбургския двор — а той изчаквал резултатите от развитието на отношенията между Полша, Русия и Украйна, на Петър Парчевич била възложена нова дипломатическа задача. Неговата посредническа мисия била да привлече Полша, Русия, Украйна, като и Долнодунавските княжества към Австрийската империя за създаване на обща християнска коалиция срещу османската държава.
При изпълнението на тази мисия Петър Парчевич се разболял тежко, а през 1661 г. Конгрегацията му отнела и длъжността марцианополски архиепископ, тъй като изоставил пряката си работа. В България вече не можел да се върне — бил твърде известен на османската власт с дейността си срещу нея. Едва през 1668 г. той бил определен за „апостолически викарий и администратор” на католиците в Молдова, но пак бил гледан с недоверие от папския двор.
Междувременно съгласуваното преди години решение за въстание на всички балкански християни станало практически неосъществимо. Все пак Петър Богдан настоявал Парчевич да продължи своята дипломатическа дейност в тази насока. В писма до Парчевич от ноември 1658 г. Франческо Марканич и Петър Богдан му съобщили, че българският народ отново е решил „да въстане против турската тирания и да отхвърли плачевното робство”, и че с труд задържали населението да не нападне турския управител в Чипровци. Те настоявали П. Парчевич да иска подкрепа от Виена. Дали той е предприел нещо в тази насока, не е известно.
Всъщност приготовленията за въстание, особено в Чипровския край, не преставали. За да предотврати всякакви бунтове, властта взела предохранителни мерки и през 1658 г. изпратила в Чипровския край войскови части. В Цариград вече узнали за преговорите на българите с другите държави, както и за подготвяното от чипровските дейци въстание. Затова османците засилили произвола над българското население в Чипровско. То се спасило от разорение благодарение на много парични подкупи и след застьпничеството на валиде ханъм — владетелка на чипровския хас. Ала и това не попречило на подготовката за въстание в Северна и Северозападна България [139].
Все пак наложило се въстанието да се отсрочи за по-добри времена. Международната политическа обстановка не благоприятствала успешното реализиране на конкретни действия, особено на военни акции, против Османската империя. Критската война завършила с неуспех за Венеция.
През 1672 г. най-сетне избухнала Полско-турската война. Многобройни османски войски се отправили на север, като сеели разруха и смърт в българските и влашките земи, през които преминавали. Предишните главни инициатори за въстание от Чипровци се раздвижили отново. Те заедно с князете на Влашко и Молдова възложили на Петър Парчевич да отиде във Варшава, Виена и Венеция и да ги склони да дадат своята подкрепа за благородното дело. В писмото на чипровчани до Венецианската република, подписано от Петър Богдан на 15 март 1673 г., се подчертавало, че сега повече откогато и да било друг път „българският народ стои твърдо на старото си желание да се освободи от турците”, за което моли християнските владетели да се притекат на помощ, каквато са обещали долнодунавските князе. Надеждата на българите за скорошно освобождение нараснала и от известието за голямата победа на войските на полския крал Ян Собиески над османските армии при Хотин. Поради това Петър Парчевич още по-настоятелно молел Австрийската империя и Венеция бързо да помогнат с пари и войски на поляците, за да изтласкат османците на юг от Дунав и така да стане възможно освобождението на българите и другите християнски народи на Балканите.
По същото време, на 15 март 1673 г., чипровският първенец Иван Стефанов пристигнал при папа Климент Х с прошение, подписано от него и от други лица, с молба да съдейства на българите и на Долнодунавските княжества (Влашко и Молдова) в борбата против османското владичество. В прошението, открито от Й. Списаревска в архивите на Ватикана [140], се рисува картината на тежкото положение на поробените българи и огромното им желание и готовност да се бият за своята свобода: „Ние, източните народи, вече 6 пъти, съобразно с времето и удобния случай, който ни се представяше, с преданост изявявахме пред императора (австрийския — б. а., П. Ч.) и пред другите християнски владетели нашите стремежи, нашата воля и благородна решимост да видим отново възвърната прежната си свобода (к. м., П. Ч.). И понастоящем като преценихме и ясно съзряхме един [отреден ни] от небето божествен случай, който така очевидно ни се разкри и ни призова, че [тази свобода] никога вече няма да се спечели, ако той се пропусне, като и самите турци и варварите ни хулят в лицето за нашата боязън, за нашата подлост и нашето равнодушие, [понеже] и те (христянските владетели — б. а., П. Ч.) също желаят с оглед на своите постоянни военни действия да се съюзят с нас във вреда на неприятелят ни. [Сега] за последен път изпращаме [тази молба] на споменатите владетели и на Вас, Ваше Светейшество папа Клементе, като всички горещо Ви умоляваме да ни улесните в изпълнението на едно тъй благородно начинание (к. м., П. Ч.).”
Приемливо е предположението на Й. Списаревски, че това прошение е в тясна връзка с мисията на Петър Парчевич по същото време пред европейските държави, за да ги спечели за каузата на българското освобождение. А и някои военни победи на Османската империя, разорението на Влашко и Молдова, враждебността на османците към Полша, Австрийската империя, Венеция, Ватикана и др. показвали, че интересите на поробените българи се доближавали до тези на свободните европейски страни.
В тази насока били и препоръките, дадени на Петър Парчевич на 28 и 29 март 1673 г. от молдовския княз Стефан Петрашко и от неговия генерал Георги Хабашеску, както и от Петър Богдан, съдържащи се и в писмото му до европейските владетели от 15 март 1673 г. [141]
Ала и този път не се образувала желаната мощна коалиция, която наистина би могла да нанесе необходимия решителен удар на османските сили. Петър Парчевич, съсипан, изнурен от толкова усилия, неприятности с папския двор и др., се разболял и починал в Рим на 23 юли 1674 г. През септември същата година умрял и Петър Богдан. Почти месец преди него склопил завинаги очи никополският епископ Филип Станиславов.
Малко преди смъртта си Петър Богдан организирал в Чипровци нов събор на българските католически дейци, чиято цел била да се обсъди международното положение и ходът на Полско-турската война и да се активизират ръководителите на отдавна зреещото българско въстание при вероятна окончателна победа на поляците [142].
Смъртта на тримата видни дейци била тежка загуба не само за българите католици, но и за целия български народ, защото те посветили живота и дейността си на просвещението и освобождението му. Те оставили на следовниците си своята решителност да се борят докрай за освобождението на България.
Извършеното от Петър Богдан и от още цяла плеяда български патриоти изиграло огромна роля за поддържането на народностния дух и на готовността за битки с оръжие в ръка в името на свободата.
Когато през 1683 г. Османската империя обявила война на Австрийската империя и нейните съюзници и великият везир Кара Мустафа паша обсадил Виена на 14 юли същата година, станало това, за което българите отдавна мечтаели. На 12 септември 1683 г., край Виена бил нанесен решителен удар на османските сили. Този ден бележи началото на отстъплението на османците от Централна Европа. Отново възкръснали надеждите на българите от Чипровско и цялата страна за скорошно освобождение. Още повече, че през пролетта на 1684 г. най-сетне бил сключен и дългоочакваният антиосмански съюз между Австрийската империя, Полша и Венеция, за който ратували десетилетия наред Петър Богдан, Петър Парчевич и техните съратници. Вярата в скорошното освобождение се засилила, когато през 1686 г. и Русия се присъединила към този съюз и заедно с Полша нападнали кримските татари, верни османски съюзници. Над Османската империя наистина надвиснали буреносни облаци. Този път съюзниците сами потърсили помощта на българите и ги подтиквали да въстанат в тила на османските войски. Но сега координацията между българските дейци от различните краища на страната не могла да се осъществи толкова бързо, както било по времето на архиепископ Петър Богдан. Когато той бил начело на освободителното движение и с голям такт и решителност полагал усилия за обединяването на българите от различните слоеве и вероизповедания в името на голямата цел, нещата вървели по-другояче. Ала и сега не били малко българите, готови да се борят за освобождението на поробеното си отечество. Резултат от тази дълбока убеденост били Търновското въстание от 1686 г., антиосмански въоръжени действия на българите в Североизточна България и др.
Но трябвало да се изчака най-благоприятният момент за обявяването на общобългарското народно въстание. По преценка на чипровските дейци този момент настъпил след превземането на Белград от императорските войски на 6 септември 1688 г. Българите очаквали, че само за няколко дни или седмици тези войски ще достигнат и София, ще навлязат още по-навътре и скоро ще настъпи краят на османското владичество в родната земя.
Така след шестдесетилетна продължителна подготовка, след като в редиците
на готовите да въстанат българи преминали няколко поколения, настанал решителният
час. В Чипровския край през 1688 г. избухнало едно от най-големите български
въстания против османското робство през средновековието.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
120. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
121. Цветкова, Б. Бурното седемнадесето столетие. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
122. Златарски, В. Български въстания и опити за въстания до средата на XIX в. — В: България 1000 години. Т. 1, С., 1930, с. 712.
123. Примерите са взети от: Писахме да се знае. Приписки и летописи. Състав. В. Начев и Н. Ферманджиев. С., 1984, с. 59, 67, 71, 75.
124. Димитров, Б. Цит. съч., с. 174, 176.
125. Йосифов, Й. Български въстания и опити за освобождение от турското иго (1393—1878). С., 1943, с. 15.
126. Димитров, Б. Цит. съч., с. 5.
127. Златарски, В. Цит. съч., с. 713; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233.
128. Димитров, Б. Цит.съч., с. 30; Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 6; Дуйчев, Ив. Първи прояви на духовно и политическо българско възраждане. — Просвета, 4, 1938—1939, № 1, 59—69; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, с. 160; Дуйчев, Ив. Символ на българщината. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
129. Димитров, Б. Цит. съч., с. 46; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965.
130. Димитров, Б. Цит. съч., с. 246; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 233.
131. Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, 167—170.
132. Димитров, Б. Цит. съч., 50—52.
133. Димитров, Б. Цит. съч., с. 44.
135. Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение от турско владичество. — В: Българо-румънски. връзки и отношения. Т. 1, С., 1965, с. 165, 166.
136. Димитров, Стр. Традицията в борбата за възстановяване на българската държава. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 1, С., 1981, 227—247.
137. Димитров, Б. Цит. съч., с. 56.
138. Цухлев, Д. Цит. съч., с. 234; Йосифов, Й., Цит. съч., с. 24; Димитров, Б. Цит. съч., 53—54; Дуйчев, Ив. Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождение на турско владичество. — В: Българо-румънски връзки и отношения. Т. 1, С, 1965, с. 173.
139. Златарски, В. Цит. съч., с. 714; Йосифов, Й. Цит. съч., с. 24; Цухлев, Д. Цит. съч., с. 234.
140. Списаревска, Й. Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. — Изв. Държ. архиви. Т. 52, 1986, 387—406.
142. Златарски, В. Цит. съч., с. 715; Цухлев, Д. Цит. съч., 234— 235.