ЧИПРОВЦИ ПЛАМНА
За ролята на Чипровското въстание в историята на България като ярка народна проява през епохата на османското владичество, е писано неведнъж. И въпреки това се оказва, че и днес, 300 години след неговото избухване, сме принудени да даваме отговор на много въпроси само чрез догадки, съпоставяния, странични сведения и т. н. Резултатите от най-новите изследвания обогатяват известното досега и изясняват по-пълно картината на въстанието. Все по-релефно се откроява станалото, разширяват се нашите познания за това събитие.
ГРАНИЦИ (ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ) НА ВЪСТАНИЕТО
Поради наличието на сведения от съвременници и участници в Чипровското въстание никога не е имало съмнение, че негов център били Чипровци и близките села Железна, Копиловци и Клисура. Имената на тези селища, разрушени до основи след въстанието, най-често срещаме и в списъците на успелите да се спасят българи, които намерили завинаги убежище във Влашко, Хърватско, Унгария, Австрийската империя и другаде. Това е потвърдено неведнъж в проучванията, свързани с въстанието, особено в трудовете на известните учени Л. Милетич, Й. Захариев, Ив. Дуйчев и др.
Приемаме основателния извод на проф. С. Дамянов, че в „Чипровското въстание са взели участие не само жителите на Чипровци и на трите села — Копиловци, Клисура и Железна, но и хиляди българи от много села в Берковско, Кутловишко (дн. Михайловградско) и Ломско (к. м., П. Ч.)” [143], както и от Видинско, Белоградчишко, Пиротско и други райони.
Не е възможно да се определи точно районът на въстанието. Но редица новооткрити документи (макар че не са много) ни дават основание да причислим още селища към него. Сведения за това ни дават и легендите и издирванията, свързани с топонимията в Михайловградско. Така например според едно предание жителите на с. Белимел (на левия бряг на р. Огоста) са участвали в Чипровското въстание [144], а след разгрома му се заселили в Бесарабия. Селото било възстановено четиридесет години след това събитие. Според друго предание сегашните жители на с. Белимел са потомци на избягалите от опожареното по време на въстанието с. Клисура до Чипровци. Във въстанието участвали и жителите на селата Винище, Габровница, Сотучино, Лопушна (дн. Георги Дамяново), Горна Лука, Дива Слатина, Влашко село, Кутловица (дн. Михайловград), Равна Челюстница, Чемиш, Бистрилица [145], Горни Лом, Долни Лом, Върбово, Чупрене, Главановци, Стакевци. Едно село с неизвестно име, което се намирало между днешните села Каменна Рикса и Винище, в местността Селището, било унищожено след въстанието заради участието си в него [146].
Според писателя Антон Страшимиров, изучавал някога този край, и гр. Белоградчик бил разрушен и изгорен след събитието, а оцелелите му жители се заселили в с. Нови хан (дн. в Югославия) [147].
Логично е да се допусне, че във въстанието са участвали и жители на Митровци, Превала, Сръбляница и др., намиращи се близо до неговия център Чипровци.
През средновековието и по времето на османското владичество много трайни били връзките на Чипровци и с българските селища западно от Стара планина — Пирот и околните села. Вероятно не само търговски, но и други връзки свързвали Чипровци с Пирот и с българското население в неговата област, където също се сеели бунтовни семена. Чипровчанинът Александър Плочин съобщава, че по време на въстанието в Чипровци са били събрани и сигурно са участвали в него българите от Берковско, Пиротско, Зайчарско, Видинско [148]. Не е случайно и укриването на част от спасилите се след въстанието чипровчани именно в Пиротско [149].
Един султански ферман от 1700 г. за заселването в Чипровци и в други селища от покрайнината на повече от 1200 маджарски наемници (предвождани от граф Текели) също доказва факта, че Чипровското въстание не е било дело само на най-често споменаваните Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна, но и на много други селища с българско население в днешна Северозападна България и Пиротско. Във фермана се споменават като вече запустели „поради настъплението на кяфирите (въстаналите българи — б. а., П. Ч.)” и села във Видинско — например с. Мирковци (записано в османските регистри като с. Мирла) около р. Тимок при крепостта Кладово и с. Словик (с неустановено местоположение). В Пи-ротско се сочи с. Рахово (дн. с. Ореовица, северно от Пирот), а в Берковско — селата Слявник и Браговорли (също с неизвестно местоположение) [150]. Според проф. С. Дамянов във фермана се цитират и селата Прогорелец, Медковец, Сливовик в Ломско [151]. Потвърждава се участието във въстанието и на българското население от „цялата Кутловишка кааза” (след Освобождението — Кутловишка околия, дн. част от Михайловградска област — б. а., П. Ч.).
Не е случайно, че „част от въстаниците след въстанието се скитали в долината на р. Тимок”, за което съобщава Д. Цухлев. Това потвърждава сведенията, че районът на Чипровското въстание е обхващал и Пиротско и Зайчарско. Много български мъже от Видин, където имало силен турски гарнизон през цялото средновековие и не можело да се обяви въстание, „тайно избягали от града и се присъединили към Чипровската дружина, за да се борят за свободата” [152].
Георги Пеячевич, един от военните ръководители на Чипровското въстание, споменава, че във въстанието участвали „200 български воеводи, които със своите чети са стояли при Видин и пр”. [153] Това означава, че тогава или е имало 200 въстанически чети, или българи от 200 селища, което съвпада и с твърдението на австрийския историк Н. Шмит, че въстанието през 1688 г. е обхванало „цяла Западна България” [154]. Н. Шмит съобщава още, че при разгрома на въстаническия лагер в местността Жеравица при Кутловица загиналите въстаници били няколко хиляди души. Това известие също доказва, че въстаническото движение в Северозападна и Западна България през 1688 г. е получило широк размах. Още повече, че на път за Чипровци през лятото на същата година, присъединилите се вече към австрийските войски въстанически дружини на Георги Пеячевич и Богдан Маринов освободили и вдигнали на въстание българското население и в Моравско. А когато дружините им минали р. Морава и наближили Пирот, цяла Северозападна България начело с Чипровци въстанала [155].
Става ясно, че всъщност въстанието е било подготвено на широка основа и наистина е обхванало цяла Северозападна България, като достигнало и райони близо до София.
Георги Бранкович, сръбски въстанически ръководител, покровителстван
от хабсбургския двор, съобщава в едно изложение, че още през лятото на
1688 г. сред въстаническите сили на сърбите и българите имало и много българи
от областите Тракия и Македония, т. е. от всички краища на страната ни.
А районът на Оршова във Влашко, където тези сили разбили и прогонили османските
войски с активното участие на дружината на Пеячевич, придобил важно значение.
За известно време той се превърнал в притегателен център за онези българи,
които нямали търпение да дочакат австрийските войски, а избягали в освободените
от тях сръбски и влашки територии и се присъединили към формиращите се
български въстанически чети. От Брашов тези българи без колебание се включили
в битките с поробителите [156].
УЧАСТИЕ НА БЪЛГАРИТЕ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ВЪВ ВЪСТАНИЕТО
Само в няколко от селищата, взели активно участие във въстанието — Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, е имало българи католици, които били твърде малко. Въстаниците от останалите селища били православни българи.
Вярно е, че ръководителите на подготвящото се въстание са били предимно католически дейци, но преди всичко — българи патриоти, хора с горещи сърца и непоклатима вяра в своя народ. Благодарение на високата си духовна и политическа култура, на организаторските си способности, както и на връзките си с римската църква и с правителствата на много свободни европейски държави те тласнали решително напред освободителното народно дело. Те се издигнали над официалните догми на католическата църква, които нямали нищо общо с традициите и народностната психология, с вековните стремежи на българския народ. Дълбокото убеждение, че освобождението на България е дело на всички българи, независимо от религиозната им принадлежност, е плод на реализма, проявен при осъществяването на голямата цел. Ето защо, както се вижда и от редица документи, чипровските католически ръководители през всички периоди на своята народополезна дейност, включително и по време на въстанието, са търсили подкрепата на православните българи.
Проф. Л. Милетич подчертава [157], че политическата агитация на католическото духовенство у нас, неговата пропаганда, учебно-просветната дейност събудили народностното съзнание на българите и тази агитация в положителен смисъл е „засегнала част от българското православно население в Западна България” (к. м., П. Ч.), когато е била поставена в услуга на освободителното движение. „Според всички съвременни известия във въстанието взели участие мнозина православни българи от Чипровския край. За някакво отмятане на православните в последната решителна минута няма доказателства. Напротив, те изпълнили дълга си... и понесли всички горчиви сетнини на бунта...” [158] Чипровчанинът Антон Стефанов, никополски католически епископ по това време, разказва, че чипровските католици въстанали против поробителите, „като се надявали и на помощта на православните българи”. А това означава, че предварително е имало някакво споразумение помежду им.
На 4 юни 1688 г. влашкият княз Шербан Кантакузин и гръцкият патриарх Дионисий в Цариград отправили послание до руския император Петър I по архимандрит Исай (пристигнал в Москва едва през септември с. г. — б. а., П. Ч.). В посланието се казвало, че ако Русия обяви война на Османската империя и нападне крепостта Буджак, тогава българи, сърби и др. християни ще въстанат и русите лесно ще стигнат до Цариград. „Всички сърби, българи (католици и православни — б. а.. П. Ч.) ще се вдигнат на оръжие и на немците не ще помагат.” [159] Последният израз говори за възможността за предварително споразумение на ръководни дейци на балканските християнски народи и влашкия княз да търсят и предпочетат подкрепата на православна Русия пред тази на католическата Австрийска империя. Изглежда, че въпреки големите надежди за помощ от империята, на която много разчитали българските католически дейци, те имали и сериозни опасения, които се оказали основателни.
След като австрийските войски наближили българските земи, те не предприели нищо по-съществено, за да помогнат на въстаниците, независимо от предварителните обещания.
За съвместното участие на православни и католически българи във въстанието пише и въстаникът Никола Станиславов, брат на Иван и Михаил Станиславови. Той съобщава, че „много хиляди... и католици, и православни българи” от Северозападна България вдигнали оръжие срещу османците. Подкрепяме твърдението на проф. М. Йонов, че „в Чипровското въстание са били въвлечени широките маси на българското православно селячество. Участието на православните българи от католическите (Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура — б. а., П. Ч.) селища и други села от Северозападна България показва, че дейността на българските католици в това отношение не е била съвсем безрезултатна” [160].
Независимо от ръководната дейност на много българи католици в подготовката
и провеждането на въстанието, ще бъде погрешно да се говори за него като
за резултат от католическата пропаганда. Вярно е, че в ръководното ядро
на въстанието са участвали най-вече католически духовници и дейци. Но това
не променя с нищо факта, че Чипровското въстание било замислено и подготвяно
дълго време като българска, а не като католическа проява. Защото народното
единство в името на свободата и самостоятелната държава през тези времена
е било главното за българите, а не религиозните им различия.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
143. Дамянов, С. Отражението на Чипровското въстание върху по-сетнешните борби против турското иго в Северозападна България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 57.
144. Михайлова, Д. Цит. съч., с. 5, 13, 15, 16, 18, 21, 24, 41, 45, 52, 58; Осинин, Д. Срещу Огоста. Пътеписи. С., 1951, с. 347.
145. Йосифов, Й. Цит. съч., с. 27.
146. Тодоров, Р. Участието на челюстничани в Чипровското въстание. — Искра (Фердинанд), 5, № 221, 1, окт. 1938.
147. Страшимиров, А. Белоградчик. — Бълг. турист, 21, 1929, № 1. 3—6.
148. Плочин, Ал. Подвигът на стоте рудари. — В: Септ. слово, (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
149. Попов, С. Чипровското голямо въстание през 1688 година. Фердинанд, 1938, с. 39.
150. Шанов, В., Й. Захариев. Един турски ферман във връзка с Чипровското въстание и разрушението на Чипровци. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938, № 2, 56—62.
151. Дамянов. С. Това бе началото. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.
152. Цухлев. Д. Цит. съч., с. 240.
153. Милетич. Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 30.
154. Schmith. N. Imperatores ottomanici. Tyrnaviae, 1760. Т. 2, р. 41.
155. Радонич. Й. Граф Джордже Бранкович и негово време. Београд, 1911, с. 318.
156. Йонов, М. Политиката на Австрия и политическите движения в България от края на XVI до края на XVII в. — Год. СУ. Филос.-истор. фак., 52, 1958. с. 255.
157. Милетич. Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 5.