ЧИПРОВЦИ — КУЛТУРНО-ПРОСВЕТЕН ЦЕНТЪР И СРЕДИЩЕ НА НАРОДНО ИЗКУСТВО И ЗАНАЯТИ
Освен като рударско и търговско средище Чипровци постепенно се развивал и като значителен български център на нова култура и просвета и на народно изкуство и занаяти. Макар че в Чипровци всички били българи и имали общи икономически интереси, в духовно-религиозно отношение те били разделени. Всеки отивал да се моли в своята черква, да слуша напътствията на своя свещеник, католик или православен, понякога твърде противоречиви. Децата учели в училище, съобразно с вероизповеданието на родителите си.
Оттук и голямата роля на черквите, манастирите, училищата не само в Чипровци, а и в другите български селища през средновековието. По време на робството те били и средища за просвета и култура, огнища на българщината. Всички тези институции неусетно, противно на религиозната схоластика през онази епоха, допринасят за народностното пробуждане на българите, стават опора на българския дух. И когато искаме да изясним по-пълно обстоятелствата, довели до въстанието в Северозападна България през 1688 г. и до масовото участие на българското население в него независимо от религиозната му принадлежност, трябва да очертаем мястото и ролята на същите институции в културно-просветния и освободителния процес на българите, особено през XVI—XVII в.
През всички времена на робството — до насаждането на католицизма сред част от чипровското българско население, а и след въстанието от 1688 г., много известен е бил чипровският православен манастир „Св. Иван Рилски”. Този манастир и днес стои върху висока рътлина на североизток от Чипровци. Народното предание отнася създаването му по времето на Втората българска държава. Изглежда това предание има исторически корени, защото е немислимо при строгите ограничения на османската власт да се построи такъв значителен за онази епоха манастир. Не са запазени останки от най-старите му постройки, тъй като много пъти е бил разрушаван, ограбван, опожаряван от османците и след разгрома на Чипровското въстание, а и по-късно. Последното му възстановяване е станало през XVIII в., няколко десетилетия след въстанието, когато напълно разрушеното и изоставено Чипровци започнало отново да се възражда [86].
Според някои проучвания преди да бъде построен на сегашното си място, манастирът е бил по-близо до някогашния град Чипровци. И до днес тези места носят името Манастирище. Разказва се. че манастирът е бил опожаряван при всеки опит за въстание в този край — още след въстанието на Константин и Фружин през 1404—1405 г., първото българско въстание против османските поробители. Една местна легенда разказва, че самият Фружин намерил тук убежище като монах. И понеже другите монаси му носели вода от кладенец недалече от манастира, този кладенец още тогава бил наречен Царев кладенец, познат с това име и сега [87].
И ако тази легенда може да се оспорва, въстанието, ръководено от Фружин, не може да се отрече. В един османски регистър на Видинския вилает от 1454—1455 г. изрично се споменава, че княз Фружин притежавал „свещен знак”, т. е. документ от османската власт, живеел недалече от Чипровци, между Пирот и Свърлиг, и отговарял за опазването на някои балкански проходи, за което имал право да наема чужденци и свободни българи. Той живеел със синовете си Стоян, Стойко и Станислав и е възможно да е посещавал Чипровския манастир (ако не по време на въстанието) към 1440—1450 г., за да се запази завинаги споменът за неговото идване тук [88]. Трудно е да се докаже това, още повече че според проф. П. Ников княз Фружин починал на преклонна възраст около 1460 г. в едно унгарско градче, където му била дарена земя.
Чипровският манастир бил ограбен и опожарен след поггрома на въстаниците през 1688 г. от маджарски наемници на османска служба, водени от граф Текели. Възстановяването му започнало през 1706 г. по инициатива на някой си Живко от Чипровци. Сто години след това във връзка с освободителното въстание на сърбите през 1806 г. и с набезите на българските дружини на хайдут Велко османците пак ограбили и разрушили манастира. През 1821 г. той бил отново възстановен [89].
Възможно е първоначалното име на манастира да е било „Св. Богородица”, защото по традиция храмовият му празник се отбелязвал на 15 август — денят на същата светица, а сетне го изместили на 19 октомври — деня на Иван Рилски. Може би той е преименуван след учредяването на католическия манастир в града с името на Богородица през XV или XVI в. Има сведения, че с поддържал връзки с Рилския манастир, където ходели на поклонение православни чипровски българи [90]. По време на въстанието от 1688 г. манастирът „Св. Иван Рилски” бил един от отбранителните пунктове на чипровските въстаници против настъпващите сили на османци, маджари и др., водени от Йеген паша и граф Текели.
Изниква въпросът имало ли е по това време училище в същия православен манастир? Макар че няма запазен документ, вероятно е съществувало такова. Защото е известно; че по време на османското робство именно манастирите са били средищата на българското четмо и писмо. Не е възможно в подобен широко известен на населението манастир, и то близо до икономически развит град, да не е имало, макар и килийно (както навсякъде през същата епоха) училище. Още повече при наличието на училище на българите католици в Чипровци. Не е било възможно и будните православни чипровчани да нямат местно училище.
При възстановяването на манастира „Св. Иван Рилски” към 1706 г. споменатият Живко от Чипровци веднага открил и училище, с което продължил традициите от миналото.
За историческата наука и за развитието на Чипровци като културно-просветно средище е интересен и другият, също разрушен след въстанието манастир край града — „Св. Архангел Михаил”, наричан от местното население обикновено „Св. Рангел” или Гушавския манастир. Не е известно кога е бил основан, но е бил православен и в началото на XVII в. владиката отсядал тук при идването си от София. Сега от него има само останки. Разположен е бил на пътеката, която идва от Чипровци и отива нагоре в планината, на доста стръмно и непристъпно място, до самия извор на р. Андровъц. Легендата разказва, че тук преди разрушаването на манастира всяка година идвал голям елен — „гушавец”. че на това място ставали народни събори и че тук водили последна решителна битка част от чипровските въстаници [91].
През средновековието Чипровци било не само важно католическо, но и православно средище на българите, което личи и от това, че на днешната територия на града или непосредствено до него е имало и няколко православни черкви. Известният етнограф Д. Маринов открил и описал преди 100 години останките на четири от тях.
Пилатовската черква се издигала близо до Пилатовския дол, а Буновската — в Буновски дол. Д. Маринов намерил само развалини от двете черкви и един голям каменен кръст с надпис 1642 г., за който предполага, че е бил надгробен камък в една от двете черкви и след Освобождението служел за оброчен на местното население.
До сегашната градска черква имало друга, много стара, известна като Латинската черква. Някога тя била разрушена от някакъв турчин — вероятно тукашен управител, който на същото място издигнал турска кула. Тази кула изчезнала след Освобождението, а от развалините й се запазили два камъка. На единия от тях било написано: „В лято ЗРПЕ [1677 г.] Неделко Павлов син”, а на другия камък: „Петър Михайлов — митрополит Софийски, владика Данаил, 1677 г.”
В Чипровци съществувала някога и черквата „Св. Никола”. Преди 100 години стените и олтарът й още били запазени. Тя се намирала в Пазарската махала, в центъра на града, близо до стара чешма — т. нар. Чип-чешма [92]. Близо до нея била „Св. Възнесение”, построена през XVII в. преди въстанието. И още една стара православна черква в този край, съществуването на която от далечни времена подсказва колко трудно е било на западната църква да се бори за надмощието на католицизма тук — черквата „Св. Николай” в Железна, била построена през епохата на Втората българска държава и възобновена през XVII в. Оттогава (1642) останал и надпис в нея. В същата черква проф. Ас. Василиев открил друг надпис — от 1521 г.: „Къга подоше турци да идат на Белград и на Връшаву”, т. е. от времето на султан Сюлейман Велики [93].
В Чипровската покрайнина освен православните черкви и манастири имало и няколко католически. Вече споменахме за черквата в Чипровци като едно от най-старите католически огнища в България, строена или през XIII в., след идването на саксонските рудари католици, или през XV в.
Тя функционирала и през XVI в. и била посветена на св. Богородица. В едно свое донесение до папския двор Петър Богдан я описва така: „Черквата е изградена във вид на пещ, дълга 25 стъпки и широка 7 стъпки, украсена е с разни образи и изображения на светци. Тя има хор, снабден с хорови книги за пеене... Когато се отива на черква за службите, се удря една дъска, защото турците не позволяват камбани в тяхната страна... Черквата е стара, няма писано кога е построена. Около черквата има гробища, заградени със стена, гдето се закопават верните (католиците — б. а., П. Ч.)... Тази черква е епархийска и седалище на епископа по много причини: едно. защото няма по-удобно място в цяла България да се извършват църковни служби...” [94] В нея литургията се извършвала на латински език, но евангелието се четяло на църковнославянски.
Дейността на католическата черква била твърде енергична. Около нея се развили и католически манастир, и училище. Тя полагала големи грижи да си осигури средства за посрещането на своите нужди. В едно изложение от 1662 г. се описват нейните доходи: от подаяния на богомолци — до 600 гроша годишно; от наеми на 12-те дюкяна в града, които й принадлежали — 31 гроша; от трите й воденици с по 4 камъка — до 70 крини жито, т. е. към 140 гроша; от ливадите й — 134 гроша. Тя притежавала и един самоков за преработка на руда, рибници, зеленчукови градини, къщи, лозя — общо имоти на стойност 3000 гроша, чиито годишен доход достигал до 2000 гроша. От тези постъпления става ясно, че тукашната католическа черква не е била съвсем бедна, което се дължало на постоянната подкрепа от местните жители католици [95].
Католическият манастир в Чипровци изглежда е играл по-важна роля от черквата, независимо че тя е била централна, епархийска, тъй като в нея понякога извършвал богослужение и самият епископ, по-късно архиепископ. Манастирът, създаден вероятно от Петър Солинат в началото на XVII в., се развил бързо като католическо духовно средище. Към 1640 г. (по сведения на Петър Богдан) в него обитавали епископът, помощникът му, 10 свещеници, 4 послушници, както и учениците в католическото училище, дошли тук от различни краища на страната — общо около 30 души [96].
За ролята на този манастир като културно-просветно средище може да се съди и от факта, че именно под неговото крило е било открито училище, поддържано десетилетия наред през XVII в. За кратко време то се превърнало в едно от най-престижните църковни и манастирски училища в Българско. Много от завършилите в него продължавали да учат в различни колежи и университети в Италия. Те създали ядрото на българската католическа интелигенция през XVII в. Тук се учили ръководните дейци на католическата църква у нас и на Балканския полуостров, както и редица от главните организатори и ръководители на Чипровското въстание.
За издържането и издигането на училището (допреди 1625 г. начално, с елементарно обучение) чипровчани полагали необикновено старание и грижи. За тях то било и място, където се подготвяли бъдещи свещеници и опитни търговци, владеещи езици и математика. Необходима била помощ и от папския двор в Рим, от покровители в свободните страни, да не говорим за поддръжката на местните българи католици в града — търговци, занаятчии, рудари.
Отначало учители в чипровското католическо училище били францискански свещеници, които били задължени да съчетават службата си в местната черква с преподавателска дейност. Но Петър Солинат, разбирайки добре значението и перспективите на едно добре уредено католическо училище, решил да го преустрои и издигне на по-висока степен. Той пръв се заел с подбора и изпращането на даровити български деца от католически семейства в Италия и в други страни, за да получат по-високо образование и по-добра подготовка като бъдещи учители, свещеници и католически мисионери у нас.
Първият образован учител в училището в Чипровци бил Иван Лилов, роден тук през 1601 г. Той бил изпратен да се учи в Рим още като юноша. Завърнал се в родното си място вероятно през 1622 г., той се заел ревностно със своето благородно и отговорно задължение — да уреди поновому училището. В писмо от 1635 г. Петър Богдан като кустос на Българската кустодия и помощник на епископ Илия Маринов съобщил на Конгрегацията за нуждата от средства, необходими за чипровското училище и за учителя Иван Лилов. През същата година Лилов с отделно писмо също поискал от Конгрегацията да изпратят за училището по 20 граматики (с автор Емануил Алвара), ръководства по смятане и религиозните съчинения на Иван Бандулович. По това време един австрийски аристократ (вероятно чипровчанин) от обкръжението на Хабсбургите във Виена — граф Алтан, подарил на училището 160 скудо [97], с които то купило една воденица в града, която да му носи редовни доходи. А след 15 години, когато по неизвестни причини Конгрегацията намалила годишната си помощ за чипровското училище, до нея било изпратено ново писмо от града. Подписано от първенците на Чипровци, в него се изразявал протест против тази несправедливост. Написано е на кирилица, с характерните особености на западния диалект- и с белези на босненския (илирийски) език, изучаван в училището. Подписите на първенците са на български и на латински.
„Привисока и Присветла Господа! Ми сви оздол подписани карстияни од Кипровац с господином мештром (мещар — маестро, учител — б. а., П. Ч.) од скуле од Кипровац, видечи от йедна страна корист и велико добро од свое ньихове скуле, кого од ню изходи, а од друге стране така размишляю сиромашество и неволу нашу да се не може и немогучи, одредимо и идемо понижно молити свето престолие и сву пресветагу Господу нашу гардинами, да би преди ньими нашли место ова наша мала молба, тойест да би се смиловали сварху нас придати вашему и нашему мештру йоще 15 скуди, да буду на годище 30, да мочи се он удражит и ову вашу користния скуле у срамо у Господу Богу и видимо очито да е вече у напредак уватети; а млин или воденица господина Алтана (намек за това, как са използвани средствата, подарени от граф Алтан — б. а., П. Ч.), како все послони колико мобили, толико и нему заради мутацион од ползе и зловадение от фрута наша мало манье, кою милост будечи ми од ваше привеличанства примали и шньом помогли се, остаемо воздаргани, колико ми кога молимо, толико наш народ, кой йе се у ту вашу скулу е ваше милостиу и помочи учит вече Господу Богу за ваше здрави, душе спасение молити и за умножение свете вере католичке любичи сви понижно ваше свете скуте.
Из Кипроваца, на 27 август 1653 г., ми подписани ставляемо си гил комунски (съставляваме общинския съвет — б. а., П. Ч.).
Подписали: Франческо Марканич, Никола Ликин, Франка Налеков, Джура Тамеанов, Петър Ликин, Матей Николин, Кръсто Коин, Иван Хлебар, Стефан Коев, Йован Ликин, Илия Делин, Михаил Парчев[ич], Мишело Конти (Михаил Кнежевич — б. а., П. Ч.); Павел Петров, Богдан Митров...”
Скоро след това до папата последвало ново писмо по същия въпрос, занесено в Рим лично от Петър Богдан и подписано от Иван Пейчин, кнез Франко Лукин, Никола Еркин, Илия Митра Кокин и др. Едва тогава молбата на чипровчани била удовлетворена. Защото не само че не представлявало трудност за богатата папска каса да отдели за учителя в Чипровци още 15 жълтици годишно, но и поради обстоятелството, че Конгрегацията се бояла от възможни отрицателни последствия за католическата пропаганда.
Много сили за укрепването на това училище още от началото на своята обществено-църковна дейност хвърлил Петър Богдан. В архивите на Ватикана в Рим е запазено негово писмо още от 30-те години на XVII в., с което той иска от Конгрегацията да се изпратят книги и средства за нуждите на училището в Чипровци. През пролетта на 1637 г. отново бил в Рим и пак искал книги за училището. Заредили се една след друга негови писмени молби да се изпращат книги и учебни помагала. Аргументите на Петър Богдан били, че книгите и учебниците ще бъдат полезни колкото за самите българи, толкова и за католическата религия. Освен това той настоявал да се изпрати учител не само по теология (богословие), но и такъв, който да преподава светски науки — логика, философия, граматика и математика. Каква прозорливост, новаторство и липса на религиозен догматизъм и схоластика! Издигането на училището и библиотеката в манастира било негово дело, което допринесло в голяма степен за превръщането на Чипровци в значително културно-просветно средище през XVII в. В писмо до Конгрегацията от 1635 г. Петър Богдан пише: „Желая да хвърля всичките си сили за преуспяването на това училище.” Веднага след като станал софийски епископ, той поставил един от най-важните въпроси, обсъждан на събора на католическите духовници и дейци от Българската кустодия през август 1641 г. — за откриването и уредбата на училища в селищата с българи католици. Съборът утвърдил специален статут за тези училища, като дал на училището в Чипровци приоритет над останалите. Чипровското училище трябвало да бъде и наистина се превърнало в училище за „словесност”, нещо като гимназия или академия, където идвали ученици, вече завършили началното училище в своите селища. Пак по настояване на Петър Богдан съборът взел решение в селата, където нямало учители, свещениците лично да обучават децата. Едва след завършването на чипровското училище младите българи, особено по-даровитите от тях, били изпращани да учат в Илирийския католически колеж в гр. Лорето и в други известни италиански колежи и университети.
И действително през чипровското „главно” училище преминали много младежи, които после станали просветни и църковни дейци навсякъде из страната, а някои — ръководители на Чипровското въстание от 1688 г.
На 12 април 1625 г. епископ Илия Маринов съобщава, че в училището има двама добри учители, завършили Клементинския колеж в Рим и „за малко време това училище е постигнало големи успехи”. Учител тогава бил дон Лука от Чипровци. През следващата година в него вече имало повече от 80 ученици [98]. В някои писма от Чипровци се съобщава и за 130 ученици. А през 1684 г. един от учителите — Винченцо Матевич, в писмо до Рим съобщава, че чипровското училище обучавало 75 ученици [99].
Особеност на чипровското училище била, че в него се преподавало освен на български и латински и на т. нар. илирийски — смесица от сърбохърватски наречия на славяните по Адриатическото крайбрежие. На този език били напечатани някои трудове на католически дейци — славяни, предимно от Босна и Българско. Например книгите на Петър Богдан „Размишления на бележития францискански светец Бонавентура за страстите господни” (Рим, 1638) и „Благонравие небесно” (Рим, 1643) били преведени на този език, но с латински букви. Някои учебници и книги на „илирийски” били напечатани обаче на кирилица. А повечето босненски францисканци държали за разпространението на техния „илирийски” език (по-точно — диалект), като един вид „литературно-църковен” за България. „Илирийският” език бил изкуствено налаган в чипровското и в други български католически училища, както и при църковните служби в католическите черкви [100].
Пак на този странен за българите днес, а и за онова време, език била напечатана и прочутата книга на Филип Станиславов „Абагар” (Рим, 1651), както и тази на известния чипровски книжовник Кръстьо Пейкич „Зарцало истине мед цоркве источне и западне од дон Красту Пейкича от Чипровац каноника Печуанского” (1716).
Нуждите на чипровското училище като българска „академия” през ХУН в., на учителите и учениците, на католическите духовници, а по-късно и на местното население, наложили създаването тук на богата библиотека — една от първите библиотеки в България през средновековието. Какъв бил нейният статут е трудно да се определи. Обаче неоспорим е фактът, че тя съхранявала голямо книжовно богатство.
Високообразован и просветен, с научни интереси, Петър Богдан отлично съзнавал ролята на книгата и на библиотеката за духовното обогатяване и развитие на българите и на българската католическа интелигенция. Петър Богдан наистина успял да уреди богата и ползвана от мнозина библиотека в града. Въпреки откъслечните сведения за нея, тя била „натрупана с ръкописи и най-ранни печатни произведения” [101], „цяла стая или книгохранилище, пълно с ръкописи, бележки, както и най-различни антики и доста хубава библиотека” [102]. Библиотеката в Чипровци дала тласък на научните занимания на Петър Богдан, Марко Бандулович (Бандини), Филип Станиславов, Франческо Соимирович и др. Например М. Бандулович, след като бил назначен за марцианополски архиепископ, няколко месеца работил в нея, в резултат на което подготвил едно историко-географско описание на диоцеза на архиепископията, известно в науката като „Кодекс Бандинус” [103].
За написването на своите исторически и други трудове Петър Богдан ползвал много гръцки и латински извори, които се намирали в чипровската библиотека. Това дава представа и за богатството на нейния книжовен фонд. Според една релация на Петър Богдан до Ватикана от 1653 г. в библиотеката имало 196 книги. До въстанието вероятно книгите са били вече 500—600 или повече, като се има предвид изключителният интерес на чипровските дейци към библиотеката. При това в онези времена печатната книга била рядкост. Много били трудностите по издирването, закупуването и пренасянето им от чужбина. За съжаление библиотеката, както и целият град, изгоряла след разгрома на въстанието, затова не е запазен опис на книгите в нея (а сигурно е имало такъв), за да добием представа за нейното богатство. В писмата на Петър Богдан се говори за различни учебници — по граматика и др., речници, църковни книги, трудове по история и география и за почти всичко, написано и отпечатано дотогава за българските земи, за Османската империя и за католическата църква. Той разказва и за „запознавания” с книги, отпечатани в Москва — по въпросите на източноправославната църква, както и със стари български ръкописи и пергаменти. „Видях у един техен (православен български — б. а.. П. Ч.) монах една библия, печатана в Московия” или: „Аз имам една печатана в Московия славянска библия” — известява той в релация до Конгрегацията. А в труда си „История на София” Петър Богдан отбелязва: „Видях със собствените си очи [една книга] на кирилица, отпечатана в Русия. Разполагам и с ръкописна пергаментна книга също с кирилски букви отпреди 400 години.” [104]
Петър Богдан се интересувал и от старите български ръкописни книги. „Има мнозина (православни — б. а., П. Ч.) монаси, които се наричат „даскали” и преписват книги” — съобщава той. И лично донесъл в Чипровци редки български православни и павликянски ръкописи на пергамент, написани на старобългарски език.
До нас са достигнали сведения за учебно-просветното дело и в Копиловци. Още през 1647 г. тук съществувало католическо училище. По-късно в него учителствал Иван Деянович от Чипровци, който според един документ от 1697 г. е имал над 130 ученика [105].
С цялата си дейност манастирите, училищата, библиотеката, черквите — православни и католически — способствали в голяма степен за превръщането на Чипровци във важен културно-просветен център и в опора на българския дух през средновековието и особено през XVII в. А това създавало условия за пораждане у българите на непримиримост към поробителя и готовност за борба.
Като разкриваме комплекса от фактори, свързани с подготовката на въстанието от 1688 г., не можем да отминем един интересен феномен — Чипровската книжовна школа. В трудните робски години, когато само в някои манастири или черкви отделни люде — даскали, дяци, преписват или компилират от стари ръкописи нови, в Чипровци се пишат и подготвят за отпечатване в Италия и другаде немалко съчинения. Тези книги, независимо от тематиката и предназначението си — поставени най-често в услуга на целите и пропагандата на католическата църква, оказват безспорно влияние върху българите през онази епоха. Чипровски автори създават в родния си град творби, някои от които с високи научни и художествени достойнства.
Според проф. К. Телбизов Чипровската книжовна школа възникнала и се развила преди всичко под влиянието на външни фактори. Значителен брой от създадените и отпечатани от нейните представители произведения са на чужди езици - латински, италиански, немски, унгарски, „илирийски” и др. Авторите от тази школа са били предимно български католически духовници (сред тях и някои чужденци на работа сред българското население). Не се забелязва връзка с други наши книжовни школи от тази епоха. Напротив, личи отдалеченост от местните православни литературни традиции. Появяват се различни жанрове [106].
Проф. К. Телбизов смята, че Чипровската книжовна школа се е зародила още през втората половина на XIV в. и е просъществувала до въстанието през 1688 г. Според нас по-правилно е да се говори първо за развитието на Чипровци като важен културно-просветен център, а появата на Чипровската книжовна школа, значително явление в българската културна история през средновековието, да се отнесе към 30-те години на XVII в., когато били отпечатани и първите преводни книги на Петър Богдан. Макар и условно, може да се приеме разграничаването на два периода в развитието на тази школа: чипровски — до въстанието през 1688 г., и изгнанически — прояви на дейците на школата във Влашко, Хърватско, Италия, Австрийската империя и др. Може би има рационално зърно в твърдението на проф. К. Телбизов, че с опустошаването на Чипровци през 1599 г. от наемните (включително и маджарски) войски са унищожени и следите от дейността на тукашните книжовници от XV и XVI в. Но тъй като не е известно нищо за съществуването на ръкописи или печатни книги, създадено от чипровчани през тази епоха, смятаме, че ще бъде пресилено да се говори за Чипровска книжовна школа поне до началото на XVII в.
В езиково отношение превес в школата имали съчиненията на „илирийски” език, който бил наложен за известно време като общ култов и църковно-литературен език на католиците южни славяни (хървати, босненци, далматинци, словенци), писан най-вече на латиница. Много са причините за пренасянето на „илирийския” език в българските земи, особено през XVI—XVII в.: дейността на францискански мисионери славяни, родени предимно в Босна; богослужебните католически книги и учебници от босненски автори; влиянието на дубровнишки търговци, които си служели с този език; изучаването му от българите в Илирийския колеж в Лорето — Италия; липсата на наложил се през това време български национален литературен език и т. н.
Важното е, че книгите на „илирийски” език са били в една или друга степен разбираеми за българите поради общославянското езиково родство и поради сравнително по-голямата близост на западнобългарския говор с този около Дубровник, Босна и др. И не е чудно, че на същия език са били напечатани не една от книгите на дейците от Чипровската книжовна школа. Трябва веднага да отбележим, че под перото на българските автори „илирийският” език добива нов, по-български облик на езиковите форми и словореда.
Ще бъде грешка, ако се мисли, че българският език (макар и представен от западнобългарските или севернобългарските говори) не е използван от чипровските книжовници. Филип Станиславов в своята знаменита книга „Абагар” е използвал доста изрази от живия, говоримия български език, макар и примесен с илиризми.
Най-известният, плодовит, с дълбока научна, философска и обществено-политическа мисъл творец от Чипровската книжовна школа е бил Петър Богдан. Той бил не само ръководител на българската католическа църква, но и талантлив писател и преводач, историк — основоположник на новата българска история, и идеолог на освободителното движение в Северозападна България през XVII в., чийто израз е въстанието от 1688 г. След него се нареждат Петър Парчевич — църковен деец, политик и дипломат; Филип Станиславов — автор на „Абагар”; Яков Пеячевич — професор по философия във висшето богословско училище в Загреб; Кръстьо Пейкич — „българин от Чипровец”, както се подписвал, абат на Чанадската епископия и каноник на Фюнфкирхенската епархия в Австрийската империя; Блазиус Клайнер — лектор по богословски науки в българската францисканска семинария в гр. Алвинц (дн. Винцул де Жос) и др.
Между съчиненията на посочените автори има редица историко-документални изследвания, плод не само на любознателност, но и на патриотичното чувство и на интереса към миналото на чипровските църковни, политически и книжовни дейци. Целта на тези книги била обаче по-значителна — да пробуждат българския дух, да предпазят българите от чужда асимилация, да ги подготвят за бъдещите борби за национално освобождение.
Не са малко богословските и философските съчинения на авторите от Чипровската книжовна школа, както и количеството епистоларна литература — огромен брой писма или служебни релации (доклади) до папския двор с исторически, биографични, географски и др. сведения за събитията и дейците от тази епоха. Били създадени и редица произведения на художествената литература.
От първия период в развитието на Чипровската школа по-известни са няколко преводни творби от Петър Богдан, две негови исторически съчинения — за България (което може би е било отпечатано в Италия, но не е намерен екземпляр от него, нито целия ръкопис) [107] и за призренската и охридската черкви [108], както и много релации до Конгрегацията [109].
Филип Станиславов е известен засега с книгата си „Абагар”, отпечатана в Рим през 1651 г. Мнозина я смятат за първата наша печатна книга, въпреки че има и други книги от български автори — преводни и оригинални, отпечатани преди 1651 г. [110] От този период са и релации и ръкописи от Франческо Соимирович; Андрей Богославич — монах в Чипровския манастир; Павел Никпетрич — кустос на Българската кустодия; Марко Бандулович — марцианополски архиепископ; Гаврил Манчич — викарий на софийския католически архиепископ и др.
През втория период от съществуването на Чипровската книжовна школа са творили Яков Пеячевич — професор по богословие в Загреб; Кръстьо Пейкич [111]; Франц-Ксавер Пеячевич — професор по философия; Яков Лир — игумен на Алба-Юлския францискански манастир в Седмиградско [112]; Михаил Гроздич — игумен на Карашовския български францискански манастир; Евсевий Ферменджин — български католически духовник в Загреб и др. Интересно е историко-документалното съчинение от неизвестен автор за българските католически манастири във Влашко.
От тази по-късна епоха са и трудовете на автори, продължители на традициите на Чипровската книжовна школа, като: Иван Дерводелин — игумен на българския католически манастир в Алвинц; францисканецът Блазиус Клайнер — лектор в българското богословско училище в Алвинц; Иван Катар — игумен на българския католически манастир в Букурещ. Открити са и три книги от неизвестни автори с документи от архивите на Търговище, Римник, Брадичени във Влашко.
Огромна, но за съжаление разпръсната в многобройни архиви и църковни хранилища в Рим, Буда, Пеща, Алба Юлия, Тимишоара, Арад, Сибиу, Винга, Бешенов и други центрове, е епистоларната литература, наследство от българските дейци, особено след Чипровското въстание. Всички тези писма и документи, написани на жив, народен език, на латински, „илирийски”, италиански, немски и др., хвърлят обилна светлина върху историческите събития от XVII—XVIII в. Ако те се съберат и отпечатат, ще бъдат много полезни извори за българската история — ще дадат по-пълна представа за онази епоха и за достиженията на Чипровската книжовна школа. К. Телбизов, Л. Милетич, Б. Пенев, П. Динеков, Ем. Георгиев, Б. Димитров, Кр. Станчев са се занимавали с различни проблеми от богатото наследство на тази школа, но все още има какво да се издирва. Недостатъчно са проучени въздействието на книжнината за поддържането и издигането на народностното съзнание на българите, за повишаването на интереса към българския въпрос и за мястото и приноса й в развитието на средновековната (и в прехода към новобългарската) литература [113].
В студията си „За българската обществено-политическа мисъл през XVII в.” Б. Димитров отбелязва, че всички политически акции на българските католици между 1630 и 1688 г. са плод на идеите на висшия католически клир в нашите земи. А сред неговите представители били Петър Богдан, Петър Парчевич, Филип Станиславов, Франческо Соимирович и др. — автори на произведения с богато съдържание и с нова по дух българска обществено-политическа мисъл [114]. Основната теза в съчиненията им е, че единствената възможност за избавление на българския народ е възстановяването на неговата държава. А конкретна стъпка за това е необходимостта от организирането на всеобщо българско въстание. Каквито и да били различията между ръководните дейци на българите католици и православни през XVII в., те ратували за независима държава, обединяваща българските земи в техните етнически граници — „от албанските планини до устието на Дунав и от Морава до Черно море”, както мечтаел Петър Богдан.
Нова обществено-политическа мисъл, проникновена убеденост, че Османската империя може да бъде победена, по-прагматични идеи за пътя към българското освобождение — това са някои от характерните черти в произведенията, особено на първите представители на Чипровската книжовна школа.
Интересен е още един въпрос, свързан с развитието на Чипровци като културно-просветен център — градът бил и средище на високохудожествено народно изкуство и занаяти. Наистина, в много селища у нас по време на османското робство имало стотици майстори от различни занаяти, но Чипровци не бил обикновен занаятчийски център. Тук се развивало истинско приложно и друго народно изкуство, някои от достиженията на което, запазени и до днес, са истински шедьоври.
Неслучайно махалите в Чипровци още преди векове носели имената на занаятите, с които (наред с рударството и търговията) се препитавали местните българи: Сребрил (или Сребрана) махала, Кюркчийска махала, Пазарска махала, Та-башка махала, Парцал махала, Трап махала, Саксонска махала.
В Сребрил махала живеели куюмджиите (златарите). Една от съществените причини за появата на този занаят в града било наличието на местните златни, сребърни, медни и други рудници. Примерът на дубровнишките търговци (а може би и на занаятчии), които дълго време внасяли в Чипровци много търсените украшения, накити и др., се оказал заразителен. За да овладеят изтънко златарския занаят, възможно е отначало тукашните майстори да са ходили в Дубровник, във Видин и другаде да се учат, защото сътвореното от ръцете на чипровските майстори винаги се ценяло високо [115].
Между българските златари (а такива имало много) чипровските заемали първо място както по разнообразието на своите изделия, така и по качеството на изработката им. Те умеели да създават истинско изкуство, което им откривало пазари из цялата Османска империя през XVI—XVII в. до въстанието от 1688 г.
Постепенно чипровските майстори златари, които били и декоратори, успели да създадат собствени художествено-естетически традиции и творбите им се отличавали с изяществото си. Манастирите в Българско, Сърбия, Влашко им възлагали отговорни поръчки за изработването и украсата на църковни утвари.
С развитието на златарството в Чипровци се появила необходимостта от създаването на отделно златарско сдружение — еснаф, подобно на тези във Видин, София и др. [116]
Сведенията за чипровското златарско сдружение през XVI—XVII в. са оскъдни, но без съмнение повечето (ако не и всички златари в него) са били православни българи, а не българи католици, които по това време били почти половината от жителите на Чипровци, Копиловци и Железна. Този извод се налага, като се има предвид характерът на работата, свързана с българските, сръбските и влашките православни черкви и манастири, което предполагало да се познават в детайли православните канони. Разбира се, имало е и златари католици с определени постижения, но малко от произведенията им са достигнали до наши дни. Чипровското златарско изкуство е било истинско народно творчество, опиращо се както на дълголетни традиции и естетически търсения, така и на всекидневните потребности на населението. И трябва да отбележим, че чипровските майстори също са оказвали влияние при формирането на бита и културата на съвременниците си — особено на българското население. Чрез дубровнишките търговци те имали връзка и с италиански златари и пазари. Някои от тях се преселили другаде, където разнасяли славата на чипровското златарско майсторство.
Можем да посочим редица примери на прекрасни образци от творчеството на чипровските майстори златари през XVI—XVII в. — сребърната обкова на евангелие, изработено през 1567 г. по поръчка на влашкия воевода Йон Мирча за манастира „Тисмана” във Влашко; евангелие в Черепишкия манастир (до с. Черепиш, Михайловградска област), обковано през 1612 г. със сребърни плочи от майсторите „Никола и Пала от Кипровци”; надпрестолен кръст, изработен в 1601 г. за манастира „Касинец” до Враца от същите майстори; златна обкова на евангелие, подарено на манастира „Бистрица” във Влашко, от чипровския майстор Франко Марканич (българин католик); престолния дискос на Бачковския манастир, направен през 1644 г. от чипровските майстори Петър и Йовица; сребърен кивот от 1671 г. от майсторите Яков и Марко; сребърна позлатена чаша — творба на майстор Лука от „Чипровац” от 1652 г., която сега се съхранява в Музея на сръбската православна църква в Белград и др.
Не по-малко прочуто било и килимарското изкуство в Чипровци. Съществува легенда, че дворецът на цар Симеон в Преслав бил украсен с чипровски килими [117].
Някои посочват за начало на изработването на чипровските килими, зародило се именно тук, а не пренесено от други места, втората половина на XVII в. Килимите се предлагали на „западнобългарския панаир в Пирот”, както отбелязва Феликс Каниц, а после и на Узунджовския, Ескиджумайския и други панаири.
Килимите на чипровските майстори били предимно с малки размери и в тях преобладавали тъмни цветове. Отначало ги купували османски войници и обикновени мюсюлмани, за да ги ползват за молитва и при пътуване. За багрила на килимите се употребявали утайки от вина, листа от дива ябълка, индиго и пр. Преданието разказва, че първият бояджия на вълната за килими в Чипровци бил майстор Павел Гергин. Изработването на килими се пренесло и в други селища на покрайнината — в Копиловци, Железна, Влашко село и др. [118]
Друг характерен за някогашното Чипровци занаят бил кожарството (табаклък).
А в кюркчийските дюкяни от обработените вече кожи се правели различни предмети
— кожени торби за търговците и кираджиите, такъми за конете им, силяхлъци
за оръжието им, цървули и др.,тъй необходими във всекидневието [119]
В Чипровци през средновековието се развивали и други занаяти и въобще занаятчийството
заемало голям дял от поминъка на местното население и имало определен принос
за развитието на града до въстанието през 1688 г. Чипровските занаятчии
не останали настрана по време на това събитие и се вдигнали с оръжие в
ръка срещу поробителите.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
86. Цухлев. Д. Цит. съч., с. 185.
87. Георгиев. Ив. На славно минало свидетел. — Септ. слово (Михайловград), № 190, 17 авг. 1957.
88. Боянич-Лукач, Д. Видин и Видинският санджак през XV—XVI в. Документи от архивите на Цариград и Анкара. С., 1975, с. 21, 77, 93.
89. Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища. С., 1970, с. 200.
90. Георгиев, Ив. Чипровската обител „Св. Ив. Рилски”. — Наше слово (Фердинанд), 14, № 713, 5 ноем. 1938.
91. Цухлев. Д. Цит. съч., с. 185; Маринов, Д. Цит. съч., с. 140.
92. Василиев, Ас. Църкви и манастири из Западна България. — Разкопки и проучвания. Т. 4, 1949, с. 101.
93. Атанасов, В. Църквата „Св. Николай” в с. Железна, Фердинандско. — Мир, № 11144, 11 септ. 1937; Василиев, Ас. Цит. съч., с. 100.
94. Димитров, Б. Цит. съч., с. 174.
95. Георгиев, Ив. Черквата в Чипровец преди въстанието. — Наше слово (Фердинанд), № 60, юли 1938.
96. Димитров, Б. Цит. съч., с. 174.
97. Скудо — италианска сребърна монета, сечена през XVI— XVII в.
98. Ферменджин, Е. Цит. съч., с. 26, 28; Анадулийски, К. Чипровското въстание 1688 г. — Искра (Фердинанд), 5, № 220, 24 септ. 1938.
99. Списаревска, Й. Новооткрити дубровнишки документи за българската история в архива на Конгрегацията „De propaganda Fide” — Помощни истор. дисциплини. Т. 4, 1986, 204—220.
100. Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVIII в. С., 1978, с. 81; Намерански, Н. Езикът на чипровчани. — В: Чипровци. 1688—1868. С., 1971, с. 205.
101. Дуйчев, Ив. Символ на българщината. — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11. септ. 1968.
102. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688. С., 1971, с. 65; Нешев, Г. Културни прояви на българския народ. XV—XVIII в. С., 1978, с. 91
103. Димитров, Б. Цит. съч., с. 39.
104. Пак там, с. 155, 157, 187.
105. Ферменджин, Е. Цит. съч., с. 169, 318.
106. Телбизов, К. Чипровската книжовна школа. (Обзорен библиографски опис.) — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6, с. 121.
107. Димитров, Б. Цит. съч., с. 10.
108. По-подробно вж. Дуйчев, Ив. Два исторически опита на арх. П. Богдан. — Родина, 1, 1939, № 3, 162—163.
109. По-подробно вж. Дуйчев, Ив. Описание на България от 1640 г. на архиепископ Петър Богдан. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1940, № 2, 174—210; Телбизов, К. Български пътеписи — извори за ромънската история. — Векове, 1977, № 14 с. 71.
110. Вж. още. Райков, Б. „Абагар” от Филип Станиславов. С., 1979, с. 23; Райков, Б. Към мястото на Абагара в старата българска литература. — Изв. Инст. литература, 18 — 19, 1966; Пундев, В. Сборник „Абагар” от епископ Филип Станиславов. С., 1926; Йосифов-Бохачек, Ал. Епископ Филип Станиславов. 1612—1674. Личност, дело, неговият „Абагар”. С., 1937.
111. За творчеството на Кръстьо Пейкич вж.: Пейчев, Б. Съчиненията на Пеячевичи и Кръстьо Пейкич. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, 102—104.
112. За този труд,съобщава за пръв път К. Телбизов в „Чипровската книжовна школа”. — Лит. мисъл, 25, 1981, № 6, с. 129.
113. Вече има отделни опити, макар в рамките на други изследвания, да се очертае приносът на Чипровската книжовна школа. Вж. напр.: Динеков, П. Българската литература през XVII в. — Литературна история, 1977, № 1, 5—15; Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1, С., 1976, 197—234; Милетич, Л. Книжнината и езикът на банатските българи. — Сб. НУ, кн. 16—17, 1900; Георгиев, Ем. Българската литература в общославянското и европейското литературно развитие. С., 1973, 179—203.
114. В: Изв. Нац. истор. музей. Т. 5, 1985, 160—169.
115. Маринов, Д. Цит. съч., с. 137.
116. Друмев, Д. Златарско изкуство. С., 1976, 26—37. За художествената стойност на изработените в Чипровци през XVII в. златарски изделия и за тяхното разпространение извън българските земи вж. и: GIURESCU, D. Maitres orfevres de Kiprovac en Valachie au XVIIe siecle. — Revue des etudes du Sud-Est Europeen. Bucarest, 1964, numero 3—4.
117. Попов, С. Чипровското голямо въстание през 1688 година. По случай 250-годишния му юбилей. Фердинанд, 1938, с. 26.