ЧИПРОВЦИ И ПОКРАЙНИНАТА МУ ДО НАЧАЛОТО НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО
Близостта на планината, която винаги е могла да скрие и запази хората, добрите условия за живот и рудниците със скъпи метали, които дават препитание, от прастари времена са привличали заселници в Чипровския край.
Тук са намерени находки от халщатска керамика, които потвърждават, че този край е бил населен още през периода на ранната желязна епоха — 900—400 г. пр. н. е. [9]
Не са малко и следите от древната тракийска култура. Според проф. В. Велков плодородната и живописна долина на р. Огоста, като се започне от балкана и Чипровския край, е била заселена от тракийски племена в началото на I хил. пр. н. е. Изворите на историческата наука сочат, че тук са живели трибали или сродни на тях племена. Разположението на тракийските селища може да се проследи по многобройните крепости, накацали най-вече по стратегическите височини в района [10]. Например в местността Алдинци в землището на с. Копиловци има останки от тракийска могила. В същото село е открит и храм-светилище с оброчни плочки от тракийско време.
Мнозина учени са склонни да приемат повечето от някогашните крепости и селища по тези места като дело на римляните. Известно е, че римляните са заварили тук развита тракийска култура и в редица случаи след завладяването на земите на траките само са разширили съществуващите крепости или са ги укрепили и подобрили според своите изисквания.
Римляните установили своята власт в Северозападна България след 29 г. пр. н. е., а първото системно укрепяване на Мизия — Дунавската равнина, включително и селищата в земите от Искър до Тимок, станало при властването на император Траян (97—117). Римската крепост Монтана до Михайловград била построена през I—II в. на мястото на създадения тук постоянен римски лагер. Самият римски град, издигнат успоредно и в съседство с военния лагер, е бил разположен на левия “бряг на р. Огоста, на хълма, който и днес носи името Латинско кале, до местността Жеравица. Според преданието тук станала голяма битка между османците и чипровските въстаници през 1688 г.
Такива римски крепости (калета) са известни и около Чипровци. Например в местността Кула, на около 2 км западно от Чипровския манастир „Св. Иван Рилски”, има старо градище, познато сред населението като Латинско кале. Крепостта е била изградена на мъчнодостъпен връх. Според някои изследователи сравнително малките размери на това укрепление показват, че то вероятно е играло ролята на сигнален и преден отбранителен пост пред Чипровската котловина. Тук са намерени римски монети, между които и такива от императорите Марк Аврелий (161 — 180) и Комод (180—192) [11].
На 2,5 км южно от Чипровци, върху връх със стръмни скали се издигала крепост, сега известна като Голямото градище. Със сигурност построяването й е свързано с наличието на антично селище и с познаването на околните рудни галерии със сребро, олово, желязо и мед, а възможно и злато, които функционирали и през древността. За тази крепост през 1640 г. Петър Богдан пише: “...[и] досега над селището (Чипровци — б. а., П. Ч.), на планинско възвишение, стоят стени, дето е бил старият град (к. м., П. Ч.).”
Из този край се откриват останки и от други антични крепости. Например на 4—5 км югозападно от с. Копиловци се е издигала крепост, позната днес на местните жители под името Градишки камък. Останки от крепостни укрепления — зидове и др., личат по височината Алдинци в землището на Копиловци. Римски, а може би и тракийски крепости градища е имало и при селата Говежда, Дива Слатина, Белимел. Тракийски могили са запазени край с. Челюстница и другаде из покрайнината.
Преди няколко десетилетия около Чипровци са открити развалини и се твърди, че именно на това място е бил латинският град, т. е. римското селище. Тук е намерен и жертвеният камък с изображението на богинята Диана, за който пише и Петър Богдан през 1640 г. В землището на с. Копиловци са намерени римски фибули, римски монети — медни и сребърни. Чешмата в центъра на селото, градена от римляните през I—II в., е известна сред населението като Латинската чешма. Възможно е дошлите в този край през VI—VII в. славяни и прабългари да не са различавали заварените тук романизирани траки от римляните, поради което са ги наричали латини. И заварените обществени постройки — укрепления, чешми и др., са били приети като латински, т. е. римски. За тази епоха (което се потвърждава и от археологическите разкопки) напомнят наименованията на много местности, чешми, черкви и др. в самите селища и в землищата им не само н Чипровската покрайнина, но и в близките до нея райони на Северозападна България — Ковачица, Живовци, Равна, Лопушна и мн. др.
Многобройните крепости, останките от селища, черкви, чешми, пътища и др. от епохата на римското владичество в Чипровския край потвърждават, че римляните са придавали голямо значение на икономическото и културното му развитие. И това е естествено, особено като се имат предвид богатите по онова време залежи в недрата на Чипровската планина от ценените през всички времена метали — злато, сребро, олово, мед. желязо, и рудниците. Тези рудници още тогава носели на римската държава значителни приходи. А и военното производство в сравнително малкия римски град Рациария (дн. с. Арчар, Михайловградска област) в значителна степен се поддържало от тях. Затова римляните се грижели за рудниците и за опазването им от нападения и разрушения, особено по време на варварските нашествия. Освен мед. сребро и олово в рудниците на Чипровци римляните — вероятно при властването на император Октавиан Август (27 г. пр. н. е. -14 г. от н. е.) — добивали и злато в дилувиалните тераси между селата Говежда и Главановци. Й. Захариев, един от първите изследователи на Чипровци, допуска, че селището тогава е било укрепено място — кастела мурата, а наоколо са живеели романизирани траки, чийто главен поминък били рударството и скотовъдството [12].
Спираме се малко повече на въпроса за римското присъствие в Чипровския край, защото неслучайно хилядолетие по-късно, а и в по-нови времена, мнозина са се опитвали да обяснят появата и дори задържането на католицизма тук с някогашната римска власт и с ранната християнска църква. Също неслучайно, преди няколко века, българските католически дейци, които имат първостепенен дял в подготовката на Чипровското въстание, са се борили за възстановяването на съществувалите някога католически диоцези (окръзи, подчинени на висш католически духовник). Обосновавайки се с древното западноцърковно териториално разделение, те искали обособяването на специален български център и отделно ръководство на католиците в българските земи в общата организация на западната християнска църква.
С настаняването на славяните и на прабългарите през VI—VII в, които намерили завинаги своята родина в земите на Балканския полуостров, започнал нов етап в развитието на селищата в Северозападна България и в Чипровския край.
Не е известна съдбата на Чипровци след отхвърлянето на римското и на византийското владичество по нашите земи. Но като се има предвид значението му като рударско селище, възможно е то да е било унищожавано и възстановявано неведнъж след многобройните нападения на готи, хуни, авари, печенеги и др., а и по времето на Първата и Втората българска държава. Проф. Ив. Дуриданов предполага, че сегашното име на селището, вероятно свързано с ново заселване или възстановяване, трябва да се търси не по-рано от IX в. и по-определено към XII в.
Разбира се, не е възможно да се датира точно създаването на всяко от селищата из Чипровския край, тъй като повечето от тях са приемници на още по-стари, тракийски и др. селища. Съществуват и становища, че например Копиловци и Митровци като славянски селища са заселени преди XI в. Построяването на старинната черква в с. Железна се отнася към XIII—XIV в. по времето на Втората българска държава [13].
В историята на Чипровци за периода до падането на България под османско владичество трябва да се отбележи още едно явление, макар и със спорно значение за развитието на селището. Става дума за идването тук на т. нар. сакси — немски рудари. Кога точно е станало това, е трудно да се установи. Някои изследователи смятат, че те са се заселили в Чипровци през XIV н., по времето на последните български царе, т. е. към 1330—1360 г. Дълго време, и през XVII в., един квартал в Чипровци, където са живеели те, се наричал саксонски — „режио саксониум”. Други автори отнасят тяхното идване не само в Чипровци, но и в Копиловци към XIII в. Трети твърдят, че това е станало в началото на османското владичество на Балканите [14].
Различия има и по въпроса колко са били и откъде са дошли саксите или сасите, както ги нарича езиковедът Б. Джонов. Известно е, че през средновековието те са били специалисти по изграждането на мините и добиването на рудите. Затова са ги наемали в много страни (Влашко, Трансилвания, Сърбия и др.), където рудодобивът е бил поставен на по-примитивна основа. В България и по-специално в Чипровския край саксите също са били привлечени може би със специални договори. Несъмнено те са имали някакви привилегии в сравнение с местното население като специалисти. Тук се настанили към 50—60 души заедно със семействата си. При това те дошли наведнъж и станали техници и надзиратели в чипровските мини. Те не могли да окажат съществено влияние в обществено-политическия, икономическия и културния живот ма селището. Нещо повече — саксите постепенно се претопилIи сред тукашните българи чрез смесени бракове и под въздействието на българската среда, езика, бита. Така че към XVI—XVII в. за тяхното съществуване тук вече не се говори, а е останал само споменът за тях и името на една от чипровските махали. Те допринесли за развитието на рударството в Чипровския край, но по-силно ще да е било религиозното им влияние, което заедно с това на дубровнишките търговци и с други фактори е допринесло за закрепването, макар и в сравнително ограничен мащаб, на католицизма в тези краища в продължение на няколко века.
Свързан с проблема за създаването и развитието на селищата в Чипровската покрайнина е и въпросът за преселването на „албанците”, дори и твърдението, че Копиловци някога било „албанско” село. Петър Богдан споменава към средата на XVII в. за албанци в Копиловци, но които служели в черквата на славянски, т. е. на български език.
В научните среди е известно проучването на Д. Яранов, който проследява преселването на българи от областта Македония и от Албания през XV и XIX в. в източните български (сми. Според неговото изследване единият от пътищата минавал от Тетово и Тетовския край през Скопие, Криворечна паланка, Кюстендил, Владайския проход, покрай Горна баня (до София) и през Петроханския проход до Берковица. И оттук — разпръсване по разни селища на Северозападна България, включително и в Чипровско и в с. Копиловци. Заселването на споменатите българи (известни в онези времена като „арнаути”, „арбанаси”, „албанци”) в Копиловци трябва да се отнесе към 1550—1600 г. Д. Яранов твърди, че „албанците” в Чипровско са българи, дошли от Тетовско. Още повече, че в архивите на Буда, Пеща и на други унгарски и сръбски общини, сред намерилите приют тук след Чипровското въстание от 1688 г., са записани като „арнаути” и Петър Чипровац, Джуро от Чипровци и др. [15]
В Чипровско винаги е живяло българско население независимо от това,
че има пришълци и от други краища на България. Всички етнографски и езикови
проучвания на района доказват един наистина автентичен български бит и
език без никакво „албанско”, „саксонско”, „влашко” и други влияния.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
10. Велков, В. Приноси към историята на римските градове в България. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 105.
11. Дякович, Б. Археологически излет в крайдунавска България. — Сб. НУ, 20, 1904, № 2, с. 12; Александров, Г. Цит. съч.; Дуйчев, Ив. Чипровци и въстанието през 1688 година. С., 1938, с. 5.
12. Захариев, Й. Цит. съч., с. 24, 61.
13. Дуриданов, Ив. Цит. съч., 159—160; Михайлова, Д. Цит. съч., с. 34, 43; Атанасов, В. Църквата „Св. Николай” в с. Железна, Фердинандско. — Мир, № 11141, 11 септ. 1937.
14. Захариев, Й. Цит. съч., с. 65; Максимов, Ем. Старото рударство — Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968; Михайлова, Д. Цит. съч., с. 33; Рашев, Н. Чипровското рударство от XIII до XVII в. — Минно дело, 5, 1950, № 3— 4, 136—140; Джонов, Б. Етническото название на рударите „саси” на Балканите и въпроса за техния произход. — Изв. Инст. бълг. език, 16, 1968, 203—210. Последният автор отнася идването на „сасите” у нас към началото на XIII в.; Батаклиев, Ив. Цит. съч.