ЧИПРОВСКИЯТ КРАЙ ПОД ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО ДО ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1688 г.

Прииждащите от Мала Азия османски пълчища в края на XIV в. не отминали и Северозападна България. Оценявайки икономическите изгоди от добиването на скъпите и ценни метали в Чипровци и в други селища в района, нашествениците не ги подложили на огън и сеч, както другаде из поробената ни страна, а ги запазили. Естествено те веднага сложили ръка и на рудниците. Все още остават спорни и не съвсем изяснени редица въпроси, свързани със статута на тези селища в общото османско административно деление на заграбените територии, както и с правата и задълженията на българското население в този район, особено през първите десетилетия след завладяването му.

Вече е известно, че в навечерието на османското нашествие последните български феодални владетели на Чипровци, а вероятно и на рудниците около него, са били Соимировичи, чипровски болярски род. След завладяването на Северозападна България Соимировичи, или част от рода им, успели да избягат в Дубровник, където запазили привилегиите си на знатни благородници. Два века по-късно, през 1686 г., властите в Дубровник издали документ, в който се посочва, че фамилията Соимировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” [16].

Цитираният документ е много важен, защото дава нови сведения за Чипровци по време на нахлуването на османците у нас. Става известно, че Чипровци е бил град и заедно с крепостта Градище са съществували и през Втората българска държава. Крепостта, чиито останки и днес се забелязват край Чипровци, е била седалище на болярите, владетели на града и района.

Вторият документ, издаден пак на Соимировичи от „княза и съветниците” на Дубровник през април 1688 г. потвърждава: „Тъй като фамилията Пиерици със всичките си потомци е запазила от толкова векове своето благородническо положение, наследила е фамилията Соимировичи. на която потомьк с сега казаната фамилия Пиерици, от град Чипровец, крепостта Градище и други земи, които са били нейно собствено владение преди да бъдат завладяни от турската варварщина, а след време, за да се избави от същата [варварщина] й се наложи да се премести да живее в този град [Дубровник], запазила е и се е държала винаги с онзи блясък, който отговаря напълно на нейното благородническо положение, въз основа на което е била причислена към аристокрацията на тази република [Дубровник] и са й били предоставени всички онези прерогативи и почести, от които се ползват другите знатни фамилии на същата република.” [17]

Документът доказва още веднъж, че Соимировичи са разполагали през втората половина на XIV в. почти пълновластно с цялата или с част от Чипровската покрайнина. И може би през 1686—1688 г. потомците на този род с надеждата, че настьпва краят на Османската империя (след няколко военни поражения), са искали да си осигурят и отново да си възвърнат старите родови владения в Чипровския край.

Но в поробена България османската държава налага свой ред.

Местни предания и други исторически извори — релации на католически духовници, турски документи и др., свидетелстват, че Чипровският край, или значителна част от него заедно с град Чипровци и рудниците, със султански ферман вили определени за хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (майката на султана). Според някои автори тя вземала всяка година определено количество сребро от рудниците, но в замяна на това пазела българското население от изстъпленията на османците. С всеки нов султан се сменяли и владетелите на Чипровския край и на рудниците. По-късно хасът на валиде ханъм бил вакъфиран. г. е. доходите от него започнали да се използват за религиозни и благотворителни цели. Освен този хас тук имало и други владения, разбира се, много по-малки по размери. Докако хасът бил голямо феодално владение лично на султанското семейство (в някои случаи и служебно-везирско) с годишен доход над 100 000 акчета, тимарът бил владение с годишен доход до 19 999 акчета, давано на отделни лица срещу военните им задължения към султана. Данни за това има в османските регистри на населението. Например през 1450 г. дял от Чипровци, съставляваш 5 домакинства с годишен приход 355 акчета, влизал в „тимар на Илиас, от прислугата на покойния султан”, а 5 години по-късно, през 1455 г., същото владение е прехвърлено като тимар на Юсуф и на Хаджъ, син на Емир хан, за да го владеят общо [18]. Пак в регистрите от това време (1455 г.) е записан дял от Чипровци с 5 домакинства и приход от 355 акчета, дадени на Аклъкчи Али, като равностоен на дела му от селото, наречено Свиница (сега с неизвестно местоположение), „което бе причислено към хасовете заради рударството в него” (к. м., П. Ч.) [19]. Освен това на споменатия тимариот Аклъкчи Али бил даден и дял от с. Блатовци (дн. неизв.) с 18 домакинства и приход от 1456 акчета.

Чипровчани били задължени да плащат на владетелите на хаса (освен другите данъци) 380 000 акчета годишен откуп или данък, равен на около 7560 жълтици. От тукашното население твърде трудно се събирали толкова много пари, въпреки че се ползвало с известни облекчения от други данъци (даждия, ангария и др.) [20].

Без да разглежда специално въпроса за данъчните задължения на чипровчани, акад. Хр. Христов, като подчертава общинското самоуправление на Чипровци, отбелязва, че то било селище с население — рая — със специални задължения. Използвало се главно за добиването и обработването на руди и метали, крайно необходими за финансите на османската държава и за воденето на почти непрекъснатите й войни с други страни. Още повече, че Чипровци бил един от най-значителните центрове за добиване и преработка на злато, сребро, олово, мед, желязо и през епохата на османското владичество [21].

За по-особения статут на Чипровци, вероятно и на други рударски селища в този район, а и в цялата страна, споменава през 1642 г. Петър Богдан в доклад до Ватикана. „Това място (Чипровци — б. а., П. Ч.) има специални привилегии (к. м., П. Ч.) от турците да извършва свободно и с пълна тържественост всички обряди и да развява публично знамената си, без каквато и да е пречка от страна на турците.” [22]

И още: „Това селище Кипровац плаща на султана около 6 товара пари данък и други неща, които се дават на година.” [23] Съобщението на Петър Богдан подсказва, че сумата, която чипровчани трябвало ежегодно да предават на владетеля на хаса, вече е по-голяма в сравнение с тази през XVI в. — близо 4 товара. Обаче това увеличение и изобщо установеният от османските владетели данъчен режим невинаги се спазвал и в повечето случаи съществувал само на книга, а в действителност бил увеличаван неимоверно от османските бирници и откупвачите на данъците.

Доказано е, че през първите три века на османското владичество на Балканите Чипровци е бил център, главен град на воеводство, принадлежащо в по-голямата си част като хас на валиде ханъм, с 12 селища в същото воеводство. В града имало само един турчин като представител на властта, управител на воеводството, и друг турчин не можел да пренощува тук [24].

Не е известно кои селища били включени във воеводството. Оказва се, че с. Копиловци, което е било свързано с Чипровци преди и по време на въстанието, в средата на XV в. се с причислявало към Видинския санджак и част от него — 6 домакинства с 300 000 акчета приход, е било владение на Юсуф (син на Хазър) от охраната на крепостта Видин, който притежавал берат (диплом) за това от султан Мурад [25]. В същото време, а и по-късно, въпреки близостта си с Видин, Чипровци, неизвестно защо, било включено към Софийския санджак, в Берковската кааза, или в Нишкия санджак (1700 г.).

За това, кой е владеел и ползвал през XVI—XVII в. рудниците около Чипровци и за влошаващото се положение на българите в района, една от причините за Чипровското въстание през 1688 г., свидетелства едно изложение на инспектора по мините Абдул Кадър и на назъра (надзорник инспектор) на мините Хасан Чавуш от 1585 г. [26] От него се вижда, че мините отдавна били давани на откуп (илтизам) на частни лица за определен срок и този откуп по това време годишно възлизал на 150 хиляди дирхема сребро [27]. Откупвачите, за да забогатеят по-бързо, се опитвали да откриват нови рудни жили, разкопавали безразборно в района на мините, с което предизвикали недоволството на местните жители и те изпратили писмена жалба до султанския двор. Населението от Чипровци, Железна и др. се оплаквало, че „няма орна земя и единствено заради рудниците се е установило тук и работи в същите”. Това принудило много от старите чипровчани кореняци да напуснат родното си място, като в този момент (към 1585 г.) повечето от жителите на селището били придошли отвън, т. е. от други селища. Ако до тази година в Чипровци били регистрирани 272 ханета (къщи, домакинства), въз основа на които се извършвало разпределението и събирането на различните държавни тегоби, новият данъчен описвач Ибрахим Чавуш, без да установи точно броя на новооткритите домакинства, записал като такива още 150 в града, каквито в действителност нямало. Този властнически и незаконен произвол много затруднил чипровчани. Те заявили, че ако не се премахне несправедливата и неоснователно наложена нова данъчна тежест, повечето от тях ще избягат на други места, а тези, които останат в селището, не ще имат сили да понесат увеличените данъци. А това ще доведе до западане на мините, ще ги лиши от работна ръка, което не било в интерес на османската държава. Изтъквало се и това, че през същата година в Чипровци нямало и 300 мъже, годни да плащат данъка „харач”, т. е. личен поземлен данък [28].

Изложението на двамата османски чиновници било написано по повод на жалбата след анкета, която потвърдила истинността на изнесеното от чипровчани. Данните в него потвърждават тежкото положение на българското население в Чипровско в края на XVI в. Някои цифри дават известна представа и за броя на жителите на Чипровци тогава — от 1800 до 2500 души, ако приемем, че едно семейство се състои средно от 6 души.

Влошаването на материалното положение на чипровчани било една от причините сред българите да се засили недоволството срещу поробителите, което довело след десетилетия до Чипровското въстание.

В доклада на антиварския католически архиепископ Марино Бици до папата от 1611 г. се разказва за следния случай в Чипровци, който характеризира обстановката в града и района.

„Миналата година (т. е. 1610 — б. а., П. Ч.) дошъл един първенец на еничарите, изпратен от султана, за да събира [насила] синовете на християнските народи. От много години съществува обичай да бъдат вземани [такива деца], за да служат нему (на султана — б. а. П. Ч.) и на неговия сарай. Поради това [епископът Петър Солинат] (с резиденция в Чипровци — б. а., П. Ч.) прекара големи страдания. Споменатият [католически] епископ на София и бедният християнски народ скриха младежта по планините, горите и пещерите [около Чипровци], за да я запазят за светата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците — и то не без голяма загуба за своята бедност...

Миналата година, която беше 1610, когато споменатият епископ се намирал в Чипровец, дошъл един санджак бей [29] заедно с един престъпен кадия, придружен и от други първенци и множество турци. Той се заклел да убие най-напред епископа [католическия], после онези християни, които залови, а останалите, уплашени по този начин, да лиши от техните имущества... Турците бяха започнали [вече] да приготовляват коловете [за набиване на жертвите си] и [да проявяват] своята варварска жестокост, но народът, въпреки своята бедност, ги заслепи с дарове и разноски.

Отбелязвам това накратко, изоставяйки много неща, защото би било твърде дълго да разказвам за всичко...” [30]

Събирането на българските деца за еничарския корпус, за което разказва католическият архиепископ през 1611 г., не било единствен случай в Чипровци. И през 1646 г. (макар че от 1632 г. със султански ферман това било отменено) специална еничарска команда събирала в Чипровци деца. Тя заловила и пазача на местния католически манастир, сложила му вериги на врата и окови на краката и го насилвала да се помохамеданчи. Спасили го срещу откуп от 100 гроша [31].

Посочените примери доказват непрекъснатото влошаване на положението на населението в Чипровския край след установеното тук от два-три века османско владичество. Върху незначителните привилегии на българите рудари и др. постепенно бил сложен кръст, без да са отменени документите за това. Самият софийски епископ на българите католици, чипровчанинът Илия Маринов, известен като човек сдържан и предпазлив, не можел да не признае с болка пред висшето духовенство в Рим през 1635 г.: „Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци — разбиват вратите на черквите... Такова нещо не е ставало откакто турчинът е завзел тази страна (България — б. а., П. Ч.).”

Четири години по-късно Петър Богдан, като помощник на епископа Илия Маринов, пише в доклад до Ватикана: „Откакто съм се родил, нито съм видял, нито пък съм чул от други [за] такива тежки времена, каквито са настанали сега в тия страни...” [32]

Унищожаването на някои малки привилегии, които имали някога българите от Чипровския край, все по-засилващият се османски гнет разгаряли още повече желанието им да се борят срещу тиранията и да се освободят от нея.
 

ЧИПРОВСКАТА БЪЛГАРСКА ОБЩИНА

В условията на влошаващото се положение на християнското население след непрекъснатите войни на Османската империя трябва да се отбележи едно характерно явление за Чипровци. Всички известни сведения говорят за сравнително широко самоуправление на българите тук и в другите селища на покрайнината по време на робството до въстанието от 1688 г. Тук имало — за цялото воеводство — само един управител турчин, който представлявал държавната власт. Останалите въпроси се решавали от българите.

Трудно е да се определят границите на това самоуправление. Недостатъчно се знае за това, кой е осъществявал съдебните функции, особено що се отнася до чисто вътрешни спорове — семейни, наследствени, свързани с отношенията между работници и работодатели; за задължения, свързани с поддръжката на обществени сгради, улици, мостове и др.; по проблеми на занаятчиите, които не могат да се решат в рамките на съответния еснаф и т. н. И все пак значителна част от тези функции в селищата на покрайнината са били предоставени на общините, особено на Чипровската като централна община, средище на воеводството и на избираните от българското население кнезове (кметове, управители).

За това как са били избирани кнезовете — чрез избори на общоселищни събрания, от предварително определени делегати или чрез споразумение между махалите, еснафите и османската власт — не разполагаме с данни. Очевидно не е било лесно да се изберат личности, които да служат на всички, да се съобразяват с желанията и интересите на хора с различни вероизповедания, професии и влияние в местното общество. Нужно е било тези личности да притежават голям авторитет, религиозна търпимост, безпристрастие, за да могат да решават обществените, частните и селищните проблеми справедливо. Такива хора е имало в Чипровци, имената на някои кнезове се повтарят години наред. Те били подпомагани в своята нелека и отговорна работа от „общинския съвет” в състав от 5 до 7 или повече души.

В своята монография „Българската селска община през XV—XVIII в.” (С., 1979) Ел. Грозданова привежда много примери за различното положение на кнезовете в османската военноадминистративна система. Те отговарят за цяла нахия (т. е. за няколко селища, за полуоколия), заемат длъжността си по наследство, назначават се от османската власт или се избират от българското население. Трябва да се подчертае, че това положение — селищата да се ръководят от кнезове, е било най-характерно за северозападните български земи, включително и за Чипровци. А сведенията за кнезове от различни фамилии в Чипровци показват, че длъжността им тук не е била наследствена. И още нещо, което потвърждава изводите на Ел. Грозданова, кнезът на Чипровци (навярно не през всички години на робството) бил такъв не само на града, но и на целия Чипровски район, вероятно на цялото воеводство от 12 селища с център Чипровци. Това се подкрепя и от един запазен документ на тукашния кнез Петър Югович от 1617 г., където той се е подписал като „кнез Чипровачки, Железна, Копиловац, Клисура, околовина, сиреч Петър Иугович” (к. м., П. Ч.) [33]. Вижда се, че същият е бил кнез не само на града, но и на други три селища в покрайнината и наоколо (околовина).

Този факт в известна степен противоречи на становището на акад. Хр. Христов, че кнезовете в Чипровци и в други български селища в Северозападна България са били ръководители само на местните общини. Може би по-точно е предположението му, че правата им са наследени вероятно от съществуващия ред по времето на Втората българска държава със съответна адаптация към изискванията на османската военнофеодална система [34].

По времето на кнез Петър Марков (1611) в Чипровци е имало общински съвет от 5-ма местни първенци. От тях е останал документ от септември 1611 г., писан на латински, но подписите им са на български език. Чипровски кнезове са били Иван Ненчин. към 1633 г. Франко Лукин, през 1637 г. Матей Марканич, а от 1640 до 1658 г. Франческо Марканич. С последния, по професия майстор златар, работили заедно за разрешаването на важни въпроси на града Никола Лукин, Гюра Томакеев, Иван Илин, Илия Делин, Михаил Парчевич и др. чипровчани, вероятно общински съветници. Те написали една молба до Конгрегацията за разпространение на вярата във Ватикана да се отпуснат средства за поддържането на училището в Чипровци. Но тя, както и много други, била отклонена от римската църква, която чрез своите местни представители много обещавала, а малко давала на българите, особено когато въпросът опирал до пари [35]. През 1688 г. кнез на Чипровци бил Лука Андреин, който станал командир на един от чипровските въстанически отряди [36]. Малко преди това (към 1680 г.) като тукашен кнез се сочи и Никола Кнежевич Пеячевич — търговец, а като градски първенци (със сигурност общински съветници) чипровчаните Иван Маринов. Антоний Парчевич, Марко Кнежевич, Ганчо Черкин, Иван Богданов.

Близо до истината е твърдението, че освен кнез и общински съвет българите от Чипровско са си избирали (засега неизвестно за какъв период) и местни (общински) съдии и съдебни заседатели. Това се доказва и от факта, че след разгрома на Чипровското въстание, вече в Трансилвания и Банат, заселвайки се в отделни, български селища или на компактни групи във влашки, унгарски, немски и др. селища, българите веднага пристъпвали според традициите си към организирането на своето местно самоуправление, избор на община, съдия и съдебни заседатели, които да бранят интересите им [37].

При избора на кнезовете и на съветниците, трябвало добре да се мисли. Чипровчани обикновено се насочвали към представителите на по-заможни или авторитетни родове, като тези на Марканови (Марканичи), Пеячеви, Маринови, Кнежеви, повече с католическо вероизповедание, неистински българи и патриоти, готови да служат на всички жители на града и воеводството. Макар тук да имало и католически, и православни черкви и манастири, не било допуснато отделното съществуване например на католическа община, на отделни „католически” еснафи и др. Всичко това показва, че и по отношение на обществените работи чипровските българи не се разграничавали на религиозна основа. Неслучайно повечето от главните дейци на въстанието, както в процеса на подготовката, така и при обявяването му, са били хора от същите родове, добре познати на местното население и заради тяхната обществена дейност, честност, справедливост и грижи за общото благо. Попаднала в здрави български ръце, общината в Чипровци станала опора на подготвяното въстание. Това обстоятелство има важно значение за мобилизирането в решителния ден на цялото българско население — и православни, и католици, не само в този град и покрайнината, но и в значителна част от селищата в Северозападна България.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

16. Петров, П. Соимировичи — български болярски род от Чипровец. — Векове, 1972, № 1, 16—19.

17. Пак там.

18. Турски извори за българската история. Серия XV—XVI в. Т. 2, С., 1966, с. 387. (Извори за бълг. история. Т. 13.)

19. Пак там.

20. Телбизов, К. Български търговски колонии в Трансилвания през XVIII в. (Към историята на разселването на българския народ през време на османското владичество.) С., 1984, с. 7.

21. Христов, Хр. За самоуправлението на българите в османската държава през XV—XVIII в. — Истор. преглед, 1973, № 1, 18—42.

22. Цухлев, Д. История на града Видин и неговата област. С., 1932, с. 228.

23. Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев — български политик и историк от XVII в. С., 1985, с. 173.

24. Цухлев, Д. Цит. съч., с. 228.

25. Боянич-Лукич, Д. Видин и Видинският санджак през XV— XVI в. Документи от архивите на Цариград и Анкара. С., 1975, с. 743.

26. НБКМ — Ориенталски отдел, ф. 162, а. е. 615, 11—14.

27. Дирхем — старинна арабска и мюсюлманска монета. Сечени са и татарски дирхеми през средните векове. — Вж.: Зария, В. Нумизматический словарь. Львов, 1975, с. 53.

28. Пляков, Здр. Градското занаятчийско производство в българските земи през XV—XVII в. — Истор. преглед, 1973, № 6, 68—80.

29. Военноадминистративен управител на санджака (областта). В случая става дума за бея на Софийския санджак, където бил включен административно Чипровци.

30. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953, 83—84.

31. Снегаров, Ив. Турското владичество — пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи. С., 1958, с. 72.

32. Милев, Н. Исторически връзки между българи и поляци. — В: Полша, България и славянството. С., 1923, с. 57.

33. Дуйчев, Ив. Софийската католишка архиепископия през XVII в. С., 1939, с. 162.

34. Христов, Хр. Цит. съч.

35. Георгиев, М. Чипровци — просветен и културен център през епохата на турското робство. — Чипровец, № 20—21, 3 март 1970.

36. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968.

37. Телбизов, К. Цит. съч., с. 16. Вж. и други трудове от същия автор за чипровските търговци, или свързани с Чипровци.