- 14 -
 
К.  Мисирков  - македонец
 
МАКЕДОНСКА  КУЛТУРА

Нашата увереност не само в националното ни самосъзнание, но и в тържеството на общомакедонския идеал за независима Македония¹, както сме го казали и другаде, почива не толкова на слабостта на нашия противник или на външна помощ, колкото на познаването качествата и миналото на нашия народ.

Но ще попита някой: има ли наистина македонска национална култура и македонска история, които биха могли да бъдат противопоставяни на сърбите и да обосноват македонския идеал за независима Македония.

За щастие можем да дадем утвърдителен отговор: да, македонска на­ционална култура и македонска национална история, отлична от оная на сърби и българи, има, при все че и едната и другата досега не са били предмет на обстойно и безпристрастно изучаване: сърби и българи едностранчиво и с голямо пристрастие са си избрали от македонската култура и история само онова, което прославява тяхното национално име, като са игнорирани въп­роси от капитална важност само затова, че те не засягат или противоречат на националните стремежи на издирвачите и техните съплеменници.

Казвам за щастие има македонска национална култура и история, защо­то тоя факт въоръжава македонския народ с непобедимо оръжие в борбата му за човешки права и за свободен национален живот като равноправен член в числото на културните народи.

Първото възражение, което очакваме, е: къде ви е македонския литера­турен език?

Ще отговоря: и хърватите нямат отделен литературен език от сърбите, обаче това не им пречи да се смятат отделен от сърбите народ. Първата доброволно си избраха езика на Вук Ст.. Караджич за свои литературен език.

Същото нещо е и с македонците: ние доброволно си избрахме един общ с българите литературен език още преди освобождението на България, когато последната не беше по-културна от нас и не можеше културно, нито полити­чески да ни се наложи, с други думи, ние си имаме литературен език, което си е наша домашна работа и резултат на свободен избор.²

Забраняването на сърбите да употребяваме този наш литературен език, което е едничката връзка между нас и българите, е едно от въпиющите нарушения на нашите човешки права.³

Във всичко друго, освен езика, ние и българите сме си вървели и вървим по свои самостоятелни пътища. Благодарение на това нашата македонска култура и история са толкова богати с факти, достойни за национална гордост, че и когато ни се забранява да се наричаме българи, да изучаваме българска история и ни се предлага да се срамуваме от всичко онова, което би било общо между нас и българите, стига да изучим родната си македонска култура и история, ще се убедим, че ние сме отделен от сърбите народ, с по-голяма дори разлика, отколкото е разликата между хървати и българи, кога­то пък отношението на македонци към българи е почти същото, както меж­ду хървати и сърби.

За съжаление, самостойното изучаване на македонската култура и ис­тория започва едвам тепърва от самите македонци, които от края на мина­лото столетие почнаха да не доверяват на белградските и софийски учени, които почти в един глас изказаха, че "славяни" през средните векове били един дезорганизиран и без национално съзнание народ, който бил спасен от погърчване само благодарение отначало на образуваната от туранските бъл­гари държава, а после от сръбската държава на Неманичите.

Обаче подобно твърдение е толкова софийско, колкото и белградско заблуждение, при все че зад гърба на едните стои авторитета на Марин Дринов, а зад другите оня на Ягича.

Ние, македонците, намираме, че това е едно основно заблуждение, бла­годарение на което криво е схваната и от българи и от сърби не само исто­рията на Македония и македонците през средните векове, но дори истори-ята на сърби и българи.

Ние сме в състояние на докажем тъкмо обратното, а именно, че маке­донците са най-активния елемент от всички южни славяни, па дори и от българите туранци през всички средни векове, до покорението на Балканския полуостров от турците и като тях са водили най-тежка, най-продължител­на борба за своето духовно и политическо освобождение през ХХ-я век.

Нашите несполуки, както и през средните векове, така и в най-ново време, се дължат на причини, нямащи нищо общо с националното съзнание и мнимата неорганизираност на македонците.

Сборът от върховни усилия за културно издигане и национално самоопознаване на македонците, започвайки с 400-500 години по-рано от поява­та на сръбската държава на Неманичите и продължавайки и през време на заселването и разпадането на последната, заедно с епичните ни национални борби за църковна и политическа свобода през XIX-я и първата четвърт на ХХ-я век съставляват нашата македонска национална култура, нашата на­ционална история.

в.  "Мир". XXX, бр.  7155р 19 април 1924.
 

¹ Вече обяснихме политическите съображения на К. Мисирков да говори за "Независима Македония", след като е явно, че не е възможно тя да се обедини с останалите български земи. Самостоятелна, но не антибългарска - това той го обяснява в ред други свои трудове.

² Категоричността на Мисирков за общия литературен български език, резултат на свободен избор, е спряла вниманието на акад. Блаже Ристовски, който се стреми да я обясни пак като изхожда от принципите на македонизма. Мисирков според Ристовски приемал общия български език, но не изключвал и възможността за "по-инакво решение на тоя прашање". Този език бил употребяван и поради обстоятелството, че всички органи на различните македонски организации и в България, и в странство при своята публицистична и друга дейност като средство за комуникация са използували езикът на своето образование, а той най-често бил българският. И за допълнителен "аргумент" Ристовски отбелязва, че не случайно Мисирков е наблягал на културното надмощие на македонците над българите в средните векове и до освобождението като "посебен словенски етно-културен ентитет". (Виж Бл. Ристовски. Одбрани страници. Скопие, 1991. с.428.

³ Статията сочи поредната непоследователност във вижданията на Мисирков. Освен общия литературен български език, той отрича да е имало друго нещо общо между маке­донците и българите. И това въпреки че малко по-рано той пише: "Какво сръбско има в тая чисто българска земя, която си остава такава от VI век и до днешен ден, въпреки всички превратности на историческата съдба" (Виж статията му: Сърбите - Душановата империя. - Мир, XXV, бр. 5850, 8 март 1919 г.).

 

- 15 -
 
К.  Мисирков - македонец
 
"ПОВЕЧЕ  МАКЕДОНЦИ"

Повече българи или повече македонци? Ето един основен въпрос, върху който не веднаж е трябвало да се спира мисълта на мислещия македонец през последните тридесет години и докато едни или по-точно огромното мнозинство са се спирали на първото, намирали са се и такива, които предпочитали второто пред първото. В числото на последните е и автора на тази статия.

Ние, македонците, трябва да бъдем по-малко българи и повече македонци. Това ни се налага от действителността, в която се развива днес историчес­кия живот на Балканския полуостров. Това ни се налага, независимо от туй, как ще погледнат сърбите на нашия македонски патриотизъм, как те ще се опитат да го използуват и да го дискредитират.

Ако въпросът за племенното сходство и различие между българи и маке­донци би трябвало да се разрешава въз основа на националното име. език и история, то няма съмнение, че и ние би трябвало да го разрешим така, както го е разрешил оня гръцки свещеник, автор на четириезичния речник на гръцки, български, ромънски и албански, напечатан в  1804 година¹ (екземпляр от него има в Софийската народна библиотека), който за български език взема македонското западно наречие. Това речниче имало за цел, както из­рично в него се казва, погърчаването на трите македонски народности: българската, аромънската и албанската. Значи тогава, когато в Македония и България още не е имало нито спомен за българска екзархия, гърците, оче­видно добре запознати с балканските народности, не правят никакво разли­чие между българин и македонец или македонски словенин.

Ние, македонците, не можем и няма защо да игнорираме този и нему подобни факти, които могат да се цитират със стотици. Ние не можем да ги игнорираме, защото да правим това, значи да изопачаваме нашата история, да кривим истината, да лъжем себе си.² Ние това не можем да направим, защото ние днес сме само продължители на делото, на традициите, на зада­чите на предидните македонски поколения, ние сме продължители на маке­донската история, а не създатели на нещо ново, нечувано до сега в истори­ята на нашата родина и на нашия народ.

Охридската архиепископия "на целокупна България" е наша архиепископия, тя е наше историческо наследство и наш идеал за църковно освобождение от ненавистното сръбско светосавско робство.

Против българското име като наше национално име, с което сме кръс­тени от гърците още преди влизането ни за пръв път в състава на българс­ката държава в началото на IX век след Христа, име дадено ни от гърците за племенното ни единство със славяните в България, ние, македонците, ня­маме нищо против и това наше национално име за нас е не по-малко почтено, отколкото за българите в България.

Но наред с това, съвременните условия издигнаха на високо място местния, провинциалния македонски патриотизъм³, македонското национал­но съзнание като най-сигурна основа за изграждането на едно по-добро бъдеще и за нас и за България.

Националното обединение на българското племе пропадна. Всеки опит за осъществяване ше бъде срещнат с подозрение и с явна враждебност от всякъде. Обаче съществуващите мирни договори не отричат правото на свободно национално самоопределение на ония делове на българското племе, които с тия договори бяха поставени под чужда власт.

Значи нямаме право да се обединяваме, но имаме право да се запазим. Добре. Нека Обществото на народите изпълни клаузата за малцинствата в Македония и преди всичко за онова малцинство, което е болшинство в поро­бена и разпокъсана Македония и преди всичко сръбска Македония. Нито България, нито Македония не ще искат повече. Ние сме слаби и не сме обла­дани от безумието с неумерени и неуместни апетити да смущаваме мира в Европа.

Ние, македонците, днес трябва да сме и действително сме по-малко българи и повече македонци, от когато и да било по-рано в нашата история.

Българският патриотизъм за македонеца днес не е избор за възвишена национална дейност, а no-скоро едно вселяване на безразличие към национал­ния идеал. Днес македонецът действително като българин се бори за наци­онално свободно съществуване, но неговия патриотизъм се е зародил в него в поробената му родина и в свободна България той има само осъществен идеал за политическа свобода.

Но свободните българи, с малки изключения, са дълбоко безразлични спря­мо съдбата на своите поробени братя, пък и твърде често към Съдбата на бъдащето на собствената си свободна национална държава, към своето историческо минало и призвание. Те виждат в Македония камениста безплодна земя, ябълка на раздор, пречка за икономическото развитие на България и за добрите й отношения със съседните балкански държави.

Тези и тем подобни схващания очевидно не могат да намерят отклик в сърцето на един македонец, затова никой не е в правото да иска от нас да сме такива българи, като тях, или даже повече българи от тях.

До освобождението на България между българи и македонци е имало очевидно повече духовно сродство, което след освобождението се изменя. Днес македонецът трябва да върви към своя идеал, главно опирайки се на своята духовна мощ, на своето богато историческо минало, на своите ве­ковни традиции. В тях той трябва да търси своя идеал, ръководните си принципи и сила за разумни и целесъобразни дела по достижение на ясно очер­тания и постижим идеал.

Днес македонецът трябва да е повече македонец и по-малко българин.

в. Мир, XXX, бр.  7163, 30 април 1924.
 

¹ Става дума за труда на Даниил от Москополе - Речник на четирите езика, говорени в Македония - на първо място българският.

² Това всъщност правят много автори "македонисти" в Скопие.

³ Мисирков ясно изразява виждания, които развива и в други свои публикации и които са далеч от всякакъв македонизъм, проповядван днес от някои в Скопие. Става въпрос, както пише Мисирков, за "делове от българското племе" (виж по-долу в същата статия на Мисирков). Според Ристовски Мисирков трябвало да търпи натиск от страна на българ­ския печат, който "вршеше силна пресиjа врз македонците" да се борят за "националното обединуване на бугарското племе". Авторът според Ристовски искал да каже на македонците, че това няма перспектива, поради което те трябвало да си ходят по пътя, който са избрали още далеко в миналото. (Виж Крсте Мисирков. Одбрани страници. Приредил Блаже Ристовски, Скопjе, 1991. с. 433, бележка 5).

Повече македонци, 1924 г.


- 16  -
 
К. Мисирков
 
НАРОДНОСТТА  НА  МАКЕДОНЦИТЕ

Статията на г. Арсени Йовков¹ "Българи в Македония", поместена в брой 1 на "20 юли", като че ли отново подига въпроса за народността на македонците, като го разрешава с неопровержими доказателства в полза на българското племе. Авторът на въпросната статия, в една друга своя статия, поместена в последния брои на в. "Пирин", се изрази, че македонския въпрос има до тогава, до когато има българи и българско национално съзнание в Македония и че в интерес на всички други народности в Македония важно и необходимо е да има българи в Македония. В последната статия г. Йовков се изрази дори, че ние македонците трябва да бъдем по-голями българи от са­мите българи.

Тези две интересни статии на г. Йовкова ни дават повод да се спрем върху въпроса за народността на македонците и върху ролята, която тоя въпрос е играл и ще играе в историята на Македония.

Началото на XIX в. завари в Македония гръцко духовенство и българс­ко национално съзнание между по-събудените македонци, които ръка за ръка с българите от България и Тракия поведоха борбата за национална просвета и национална църква. Това духовно и национално единство на мизийци, маке­донци и тракийци предшествува и последва създаването на българската ек­зархия и освобождението на България.

Сърбите позавиждаха на българите и по някои други теоретически и практически съображения почнаха да оборват европейските, македонски и български твърдения, че македонците са българи и с това те първи постави­ха на масата на учените въпроса за истинската народност на македонците. Би било неблагоразумно да отричаме, че задачата, която си поставиха сърбите, е немаловажна и че успехите, които те постигнаха благодарение на своята необикновена упоритост и строга систематичност, са колосални. Сърбите не пренебрегнаха нито едно от средствата, които им предоставяше съвременната им наука: и общото езикознание, и сравнителната грама­тика на славянските езици, и историята, и археологията, и устната и писме­на народна словесност, и географията, и дипломацията не бяха пренебрегна­ти от сърбите в тяхното стремление да оборят увереността в българския характер на Македония. И в резултат те завладяха по-големия дял от Македония, която им се даде като земя, населена от сърби, даде им се от ония, които до последно време единодушно признаваха българския народнос­тен характер на Македония.

Обаче въпросът за народността на македонците с това не се свърши. Сърбите постигнаха само едната половина от своята задача: те успяха да заблудят западно-европейците и да завладеят Македония. Но самите македонци, завладяни от тях, не са духовно победени и се съзнават като народ, отличен от сърбите, който се съзнава ясно и иска да си запази своята индивидуалност.

Тук е опасността за сърбите, тук е силата на македонците, тук се крие и историческата роля, която има да играе за в бъдеще въпросът за народнос­тта на македонците.

И ролята на българи и сърби в развитието и разрешението на тоя въпрос сега е напълно противоположна на оная преди балканските и светов­ната войни: сега за сърбите теоретически не съществува този въпрос, как­то не съществува и Македония в границите на Югославия; за България има Македония, както и съществува и въпрос за народността на македонците, които днес българската наука с по-голям от сръбския успех би могла да подеме, да популяризира и да му даде подобаващото му значение.

Но българинът не обича филология и история, той не обича да бъде упрекван в шовинизъм и готов да живее на всяка цена в мир със съседите си, па дори и тогава, когато те искат да присвоят, половината от неговата къща, от неговия двор.²

А за Македония мнозина "просветени" и пет пари не дават. Те не я познават. За тях тя е страна с камъни и диви ябълки... Ето защо българска­та опозиция не е опасна за сръбското владение на Македония. От тази стра­на сърбите се гарантираха и с ред международни договори и с такива с България.

Но ето, че се раздават викове на самите македонци: ние сме българи, повече българи от самите българи в България... Вий сте могли да победите България, да и наложите каквито си щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че вий не сме сърби, че ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и така искаме да се казваме и в бъдеще. Искате ли отстъпки от нас? Искате ли да сме по-малко българи от самите българи? Да ви отстъпим? Отказваме се да бъдем тъй безразлични към националните си интереси като други. Ние не можем и не трябва да поддържаме мизийците във всичко, защото мизийската логика, техните на­чини на действие довеждат до сръбско-български договори и спогодби за Македония, довеждат до договори като сръбско-българския в 1912 година, като Ньойския. Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но ма­кедонци със свое отлично от вашето сръбско самосъзнание, със свое истори­ческо минало, със своя литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква, в която наци­оналното и религиозното чувство на македонеца да не бъде оскърбявано от лика и духа на сръбските светии, като "св. Сава".

Сърбите много добре познават и сега, както и преди, значението на въпроса за народността и народностното чувство на македонците, ето за­що чрез асимилация на македонците искат час no-скоро да се избавят от него.

Но всичко напусто.

Наричаме ли се ний българи, или македонци, ний винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност, която ще знае да наложи волята си в борбата за човешки права на македонеца.³

в. "20 Юлии", I,  бр. 5, 11 Май 1924.
 

¹ Арсени Йовков, (1882-1924), от с. Селци, Дебърско. Още като ученик влиза в редовете на ВМОРО. Взима участие в Илинденското въстание, близък на Мисирков. Редактор на вестниците "Илинден", "Пирин" и "20 юлий" издавани в София - в тях Мисирков помества някои от статиите си.

² Това критично отношение към българската политика Мисирков проявява и в други свои статии. Виж по въпроса тук в Предговора, т. 6г "Критично отношение към българската политика" - стр. 23-25.

³ Това е категоричния отговор на Мисирков към някои негови днешни биографи в Скопие.

 

Народността на македонците,   1924 г.

- 17 -
 
АНГЛИЙСКА ИЛИ СРЪБСКА СТАТИЯ

Английското списание Slavonic Review помества статия на г. Сетон Ватсон¹, съдържанието на която е предадено накъсо във в. "Мир", № 7165 от 3 май т.г. Тази статия изглежда че по погрешка носи подписа на един англичанин, защото ние сме свикнали да виждаме в англичаните добри позна­вачи на балканската действителност, на нейните причини и радикални мерки за премахване на злото.

Тази статия повече напомнюва перото на някой чиновник от сръбска­та легация в Лондон и името на С. Ватсон като че ли стои под статията само за да скрие истинския й автор и източник.

Най-късото резюме на статията на г. Ватсон е: в Македония всичко е добре наредено, остава само да стане смена на някои сръбски чиновници с други такива. Но черковният, училищният въпрос са разрешени правилно и там не съществува никакъв народностен въпрос. От автономия на Македония и от международен надзор върху сръбското управление там трябва да се страхува Европа, защото това само би усложнило работата и.автономията на Македония би била само една вариация на Източнорумелийската.

Пита се кой сърбин по-добре от англичанина г. Ватсон би могъл да защити сръбската теза в македонския въпрос? Обаче ще кажем ние: което е простено на заслепени и фантазирани сръбски шовинисти, никак не е достой­но за доброто има на един английски публицист, от когото ние бихме очаква­ли по-дълбоко познаване на въпроса, по-голяма обективност и повече състра­дание към поробените.

Ние, македонците, не можем да разберем, защо Англия може да облагодетелствува с пълно самоуправление Ирландия, Южна Африка, Египет и други, защо тя съдействува за независимостта на Албания, а за нас, македонците, не би могла да каже тежката си дума и да ни гарантира човешки живот срещу новите ни тирани?

И от това гледище ние не можем да се начудим на мислите, под които се намира подписа на г. Ватсон.

В статията на последния преди всичко се казва, че "погрешно било да се мисли, какво македонският въпрос бил чисто народностен". С други думи казано, няма българско или македонско малцинство, и следователно няма нужда от прилагане на клаузата на мирните договори за малцинствата.

Ами защо тогава е вписана тази клауза в Ньойския договор? Защо не я унищожат, щом не искат да я прилагат?

"Македонският въпрос преди всичко бил въпрос за добро управление и социални преобразования".

Ние питаме: Как и кой може да гарантира това добро управление и социални преобразования, щом сърбинът от Шумадия е единствен господар в Македония, а на македонското население се забранява да се нарича македон­ци и му е отнето правото на свое национално училище и църква?

Ho no тоя въпрос г. Ватсон разсъждава не като англичанин, но като сърбин: "Забраната на българските училища и църква може би изглежда в очите на западняците крайно не либерална, но тази строгост почива на необоримия факт, че разликата между българския екзархат и сръбския пат­риархат е изключително политическа, а не религиозна".

Г. Ватсон и тук има грешка: ако католицизмът и англиканизмът са едно и също нещо, тогава и българската и сръбската църква са едно и също нещо. Обаче всъщност между първия и втория очевидно е съществувала голя­ма разлика, за да е могла Англия да води той продължителна и упорита вътрешна и външна борба за религиозна свобода. Тъй е и в Македония: мно­гобройни сръбски светци, начело със св. Сава, за македонците не са светци. Ние не можем да ги почитаме за светии, и сърбите с лишаването ни от религиозна свобода извършват едно ужасно престъпление на нашата съвест, на религиозните ни чувства. Един англичанин това би трябвало по-добре да разбира от всеки друг европеец.

По въпроса за сръбската забрана на българските училища г. Ватсон се изразява така: "Що се отнася до езика, македонецът еднакво леко и еднакво мъчно разбира литературното българско и сръбско наречие, на които се пре­подава в училищата".

И тук г. Ватсон, както и в цялата си статия, говори само какво е чул от други. Ние преди всичко бихме предложили една международна анкета да провери точността на това сръбско твърдение чрез разследване на въпроса в самата Македония, а до тогава ще си останем на казаното no-горе, а именно, че г. Ватсон е голословен, повърхностен и само повтаря чужди думи. За сведение можем да му кажем, че между македонското и сръбското наречия или езици съществува същото различие, както между френския и латинския езици: както на французина днес мъчно може да разбира латинските падежни форми, така и македонецът не разбира сръбските падежи. Македонският език, както и българският, са едничките от всички славянски езици, които употребляват граматически член и нямат падежни форми.

Можем да уверим г. Ватсон, че той дълбоко е измамен като е повярвал, че "сериозната причина за недоволството на населението се крие в печални­те социални условия, наследство от турското управление". Населението в Македония днес е недоволно от всичко, а не само от печални социални условия "наследство от турското управление". Турското управление в Македония преди разпокъсването на Македония сравнително със сръбското днес е идеално за македонците. Последните днес са просто сръбски роби, на които са отнети или забранени и най-елементарните човешки права на религиозно и национал­но самоопределение.

За автономията на Македония г. Ватсон казва: "Да се защищава пък някакъв си неопределен проект за "автономия" - било под международен надзор, било без такъв - значи да се усложнява, а не да се облекчава положението. Автономията, както се схваща в София, представя само една вариация на Източно-румелииската автономия през  1878 година".

Положението в Македония, на Балканския полуостров се усложнява не чрез автономията на Македония, а чрез сръбския шовинизъм и терор в Македония. Международен надзор в Македония е необходим в интерес на спокойствието на Европа. Той е възможен и върху сръбското управление в Македония преди автономията, както и в случай на създаването на авто­номна Македония.

Европа и преди всичко английската флота в Солунското пристанище винаги има възможност да накара македонците да зачитат интересите на Европа. В София днес македонците мислят съвсем друго за автономията и никак не онова, което им приписва г. Ватсон.

Днес македонецът е повече македонец и по-малко славянин или българин. Нас днес ни интересува не някаква си славянска солидарност, а македонска солидарност, т.е. солидарност между интересите на всички македонски на­родности и гарантиране пълно равноправие и пълна свобода на национално и религиозно самоопределение на всеки македонец, на всички общини, градски и селски, на всички групи от население в селищата с етничен и религиозен състав.

Нас не ни интересува Цариград и кой го владее. Ние няма да подкрепяме никого в борбата за тоя дълбоко безразличен за нас възел между Черно и Средиземно море.

Никаква Източно-румелийска автономия не е идеалът на македонеца и с подобни фантазии сърбите си служат, за да се избавят от прилагането на клаузата за малцинствата.

Автономна Македония искат македонците не само в София, но и в Букурещ, за което и било направено от македонските ромъни цяло изложение на 26 ноември 1912 година, а в 1917 това изложение биде преведено на изкус­твения международен език "Идо" u напечатано в Стокхолм. Това изложение носи названието: Makedonia al Makedoniani. Exposo da la Kulturala societo Makedonian-Rumaniana. Tradukita da F-ro Popescu-Hagiul.  Bukarest-Stohkholm_, 1917. Wilhelmsson Förlag.

И сърбите не само умълчават на това общо желание на всички македонци, но дори нарушават правото на неприкосновеността на международната кореспонденция, като унищожават всички книги, защищаващи автономията на Македония и минаващи от Западна Европа за България и обратно.

Така редакторът на идисткото списание "Мондо", г. П. Алберг от Стокхолм с писмо от 22.IV. т.г. ни съобщи, че ни е изпратил в същия ден 140 екземпляра от книгата "Makedonia al Makedoniani" за разпространение.

Писмото аз получих на втори т.м., обаче ето че се измина от тогава цяла седмица и книгите още не са получени и те няма да се получат, защото те са минали през Югославия и там са унищожени от сръбската цензура.

Ето ония "социални условия", от които страдат днес македонците и които очевидно са напълно известни на г. Ватсон.

Що се отнася до български патриотизъм у македонците, то можем да уверим г. Ватсон и всички други като него "познавачи" на македонската действителност, че няма македонец, който би рискувал интересите на своята страна и на своя народ заради някакви си велико-български, велико-гръцки или велико-влашки интереси: ние искаме да падне потисничеството и да огрее слънцето на равноправието на народностите и на религиите за всички македонци²; ние искаме свобода на всички ни, гарантирана от всичките сили, която би ни дала възможност да се предадем на мирен труд и да спечелим уважението на всички европейци, на което ние и нашите качества сме дейс­твително достойни, а не да бъдем материал за асимилаторски експерименти на славяни и сърби, които далеч по-низко стоят от нас със своята душевна ограниченост и със своя голям шовинизъм.

в., "Мир", XXX, бр.  7181 23 май 1924.
 

¹ Сетън-Уатсън, английски публицист историк, обнародвал ред трудове за нашата географска област.

² 3а Мисирков македонци са жителите на Македония: българи, гърци, албанци, власи, мохамедани, те могат да изградят своя "Швейцария на Балканите".

- 18 -
 
К.  Мисирков
 
МАКЕДОНИЯ   И  ПРАЖКИЯ   КОНГРЕС
 

Предстоящият конгрес на славянските етнографи в Прага, в който македонските етнографи няма да вземат участие, защото няма македонска независима и автономна държава и следователно няма македонска столица с македонско правителство, македонска академия на науките и македонски университет, които биха могли да изпратят свои представители на конгреса, все представлява значителен интерес за нас, македонците.

Ние не можем да кажем, че тоя славянски конгрес ни радва, защото досега славянството в Македония, което е положило основата на национал­ната ни просвета и култура на всички почти славянски народи, и западни и източни славяни чрез дейността на св. св. Кирил и Методи и техните маке­донски ученици, не е видяло за себе си нищо хубаво и добро от славянството. Днес ний сме славяни-роби у славяни-поробители, инициатори на Пражкия славянски етнографически конгрес. Чехите са съюзниците и закрилниците на тия наши поробители. И те, и днешните водачи на славянството, сърбите и чехите, в Прага ще коват може би нови вериги за нашата нещастна родина, която, след като е разпокъсана от славяни и по инициатива на славяни в съюз с неславянски народи¹, след като е обвързана яко със сръбско-български политически договори, ще трябва да бъде обвързана от победителите-поробители и с научни вериги, та по такъв начин да бъде гарантирано завинаги сръбското политическо единство, против което се борят вътре в Югославия явно и тайно всички поробени от сърбите несръбски народности.

В Прага ще се срещнат представители на балканското славянство. Между тях не ще бъде представен македонският славянин, при все че за него и за неговата страна безспорно ще има дума и за македонска сметка ще се взе­мат някои важни решения. И затова ний, македонците, предварително заявяваме, че ний не признаваме за валидни тия пражки "научни" решения. Ние не признаваме също и вашите сърдечни славянски излияния за някаква си славянска солидарност, славянски общи интереси, славянски симпатии.

За нас, македонците, македонският турчин, влах, албанец - роби като нас, са много по-симпатични от вас, алчните славяни-поробители и завоеватели.

Нашият идеал не е славянски идеал, а общо-човешки; ний желаем да се освободим от вашето славянство и да образуваме от нашата родина една такава не славянска, а просто културна държава, в която всяко село и всяка човешка група в село или град да се ползуват с абсолютна свобода на религи­озно и национално самоопределение.

Нашият религиозен и политически идеал е взет от културния запад и там ний no-скоро ще срещнем съчувствие и подкрепа, отколкото от вас славянските шовинисти. Ето защо, ний бихме с по-голяма радост посрещна­ли известието за някой общо-европейски етнографски конгрес, в които дейс­твително само научния интерес би обединявал конгресистите и дето сръбс­кия шовинизъм би бил турнат на мястото си, отколкото един славянски етнографски конгрес, свикан по инициатива на представителите на световната наука и политика на сърбите и в столицата на техните съюзници от Малкото съглашение, които заедно прилагат Ньойския договор в Македония.

Додето този договор остава в сила в Македония, без да бъде приложена неговата клауза за националните малцинства и преди всичко за славянските национални малцинства не само в Македония, но и в цяла Югославия, Пражкият и нему подобни конгреси не ще бъдат нищо друго, освен сапунени мехури.

Няма да има славянска солидарност, славянско разбиране и сътрудничене, докато един славянски народ владее друг славянски народ. Това се е казвало от чехите преди общоевропейската война на русите в защита на поляците. Ще могат ли те и днес със същата откровеност да го кажат на своите съюзници сърбите в защита на македонците?

Нека не забравят чехите и изобщо цялото славянство, че ако Македония е по-малка от Полша, в международните, включително и междуславянските отношения, първата е по-важна от последната.

Без правилното разрешение на македонския въпрос няма да има мир между славяните на Балканите и в целия свят. Това ви го казваме ний, македонците, като македонци, а не като българи, аромъни, турци или албанци.

Вий, славяните, ще може да си водите най-приятни разговори с българите, да си сключвате каквито щете договори, да правите каквито щете заключе­ние за наша сметка; всичко това за нас е невалидно и ако вие с вашата славянска солидарност се помъчите да заягчите веригите, които сте ни тур­нали и да наложите още нови такива, знайте, че ние ще намерим в себе си сили и ще намериме пътища и средства да унищожим "плодовете" на вашата славянска солидарност.

в.  "20 юлий", I, бр. 9, 8 юни 1924.
 

¹ Става дума за съюза между сърби с гърци и румънци - неславянски народи, изковали веригите за българите. Това Мисирков го изтъква ясно в тази своя статия.

- 19 -
 
К.  Мисирков
 
СРЪБСКИТЕ  ЗАКАНИ

Сръбските вестници не еднаж вече, в уводни статии обвиняват българските държавници и политици в предизвикателства спрямо Сърбия заради Македония, които предизвикателства снемали от Сърбия всяка отговорност, "ако тя си послужела с такива мерки, които биха й осигурили веднаж за винаги мирно използуване на сръбските законни и признати права".

В същите статии сърбите негодуват, дето българите наричали днешна "Южна Сърбия" с името й Македония. По техни схващания - особено ония на "Самоуправа" - Македония имало южно от Демир Капия, т.е. в днешна север­на Гърция, а днешна "Южна Сърбия" била средновековна и старата Дардания. Щом е така, в Сърбия не съществува македонски въпрос и той изкуствено е замислен и се поддържа от българските държавници и политици, за да се поднови старата разпра със сърбите и гърците за Македония.

"Братята славяни", които бяха инициатори на славянския етнографски събор в Прага, по един много оригинален начин решават етнографския въп­рос за народността на македонците. И ако някой професор, академик, географ, етнограф, историк, лингвист от България се осмели да твърди, че в днешна Югославия има Македония и македонци, то той се е самозабравил и не е нищо друго, освен български предизвикател спрямо придобитите от сърбите чрез три войни признати права; за такава "дързост" отговаря цяла България със своето съществуване.

Като чете човек подобни страшни работи, неволно си спомня езика на Бог да я прости покойната Австро-Унгария спрямо тогава малка Сърбия. Станала голяма, днес последната държи същия език спрямо малка България. Ний, македонците, стоим настрана и от всичката си душа се смееме: разби­ра се, радваме се не на тежкото положение на България, с гостоприемство­то на която се ползуваме, а на голямата самозабрава на сръбските държавници, политици, журналисти и учени. Сърбите диктуват, заканват се и са по-грозни в своя език от бивша Австро-Унгария, която се сгромоляса тъкмо тогава, когато тя се чувстваше най-силна. Сгромоляса се, защото се надяваше на силата и искаше да потъпчи чуждите права. Сгромолява се, когато извади меча си срещу слабия си противник.

Ние, македонците, не сме от страхливите: ний знаем, че никакви угрози не са в състояние да забранят на учените свободно научно изследване на научните етнографски, лингвистически и исторически въпроси, както не са в състояние и да изменят народностното самочувствие в Македония.

Чрез сръбски декрети, печатани във вид на уводна статия не може да се суспендира свободата на научната мисъл; това не се предвижда в Ньойския договор. А що се отнася до предсказвани сръбски военни експедиции в България, лесно биха могли сърбите да се опитат да изпълнят своите угрози, ала дали след това от Сърбия не ще остане само онова, което беше преди 1912 г.?

Съдбата на Австро-Унгария и нейната съюзница Германия в туй отно­шение е пред очите ни.

И човек трябва да бъде съвършено наивен да мисли, че великите евро­пейски сили ще позволят на малките държави да воюват без нужда, само защото има слаби съседи и държави. Сърбите очевидно страдат от голям оптимизъм и самоувереност, като мислят, че само за това, че в България не гледат със сръбски очи на македонския въпрос, могат да предприемат една военна експедиция против България.

Сърбите решават македонския въпрос много просто: забраняват вътре в Сърбия и в съседна България да се говори за Македония и за македонски въпрос в пределите на Сърбия, вместо да погледнат трезво на въпроса и да задоволят законните права и искания на македонците, за да ги направят доволни, свободни граждани на Югославия.

Сърбите забравят, че македонският въпрос не е чисто сръбски, вътре­шен въпрос на Сърбия, нито е сръбско-български, нито чисто славянски, а е европейски въпрос. Сърбите забравят, че днешното решение на македонския въпрос е само един от опитите на европейската дипломация да се дойде до правилното му разрешение, но ако тоя опит излезе несполучлив и ако сърбите, наместо да владеят и Македония, като направят македонците щастливи, се опитат да я владеят чрез войни с България, Европа отново ще встъпи в правата си и македонския въпрос ще се решава вече не чрез сръбското оръжие, а от европейската дипломация, както едно време воюваха руси и турци, ала Европа в Берлин каза думата си за тяхната борба.

Всичко това е тъй очевидно, че човек може само да се удивлява на късогледството на сръбските Дон-Кихотовци. Време е те да разберат, че от Белград не може да се заповядва на българската наука и че ако сърбите тъй неразумно и безнаказано тъпчат човешките права на македонците, нямат право да диктуват на своите съседи и да искат от тях да постъпват също тъй по сръбски.¹ Ако ний, македонците, с легалната си идейна борба за чо­вешки права нарушаваме с нещо мирните договори, то нека европейската дипломация, а не Сърбия, формулира своите обвинения.

Сръбският шовинизъм не е път, по който Сърбия може да се справи с македонския въпрос и сърбите би трябвало добре да преценят всички въз­можно последици от прилагането на дело своите угрози спрямо България, с което само би се ускорило решението на македонския въпрос от европейска­та дипломация.

в.  "20 юлий", I, бр. 11, 22 юни 1924.
 

¹ Дори и при тогавашното тежко международно положение на България Мисирков защищава българската наука, въпреки че иначе е критично настроен към нея. задето не брани достатъчно енергично истината по македонския въпрос.

 

- 20 -
 
К. Мисирков
 
"ИДО"И МАКЕДОНИЯ НА МАКЕДОНЦИТЕ  

Който се е интересувал от развоя на македонския въпрос, не само вътре в Македония, но и в странство, е могъл да забележи, че успехът на нашето дело в голяма степен зависи от запознаването на европейското обществено мнение с положението на Македония и на македонците. Без последното всич­ките наши усилия вътре в Македония могат да отидат напусто.

Сърбите отдавна са узнали тази очевидна истина и затова, когато ний сме проливали кръвта си в Македония в борба за свобода и човешки правдини, те са систематически заблуждавали европейското обществено мнение по ма­кедонския въпрос и са създавали в странство приятели за своите аспирации. Те са имали свои сътрудници в руски и други чужди вестници, имали са дори лондонски кореспонденти на петроградски вестници, имаха в Москва сръбски метох, дето архимандрит Михаил развиваше най-усърдна противомакедонска и противобългарска агитация, печатаха тенденциозни съчинения на руски и други европейски езици по езика, етнографията, географията и историята на Македония. И успеха да заблудят доста европейското обществено мнение.

Гърците и ромъните полагат не по-малко грижа да спечелят за себе си симпатиите на Европа.

Ясно е, че ний направихме големи грешки, дето всичката си дейност съсредоточихме вътре в Македония и главното средство за културна борба ни беше само родният ни език.

С европейците ний не можем да се разберем на български. Ние трябва да отидем при тях и да им заговорим на един език, който познават, който да е тяхно оръдие за взаимно международно общуване и разбиране. Ние трябва да си кажем болките на културния запад и можем да бъдем чути и уверени, че благородната ни кауза ще срещне съчувствието на мнозина благородни и хуманни среди от всички народи на света. И това ний трябва да направим не само веднаж, а да вършим систематически до тогава, докато не бъдем чути от всички и не получим подкрепата на всички.

Как може да стане това?

Разбира се, не чрез печатане на статии или брошури или научни трудове само на френски, английски, немски или руски езици, а и чрез присъединяване­то ни към течението за изкуствен международен език, който се чете от хора учени, литератори, журналисти от всички културни земи в света.

От това гледище, аз се заинтересувах по-отблизо със съществуващите изкуствени спомагателни езици и, като филолог-лингвист, намерих че изкус­твения "международен език на делегацията", известен още под името "Идо" е най-научния от всички и най-годния за международно общуване. Ако има нужда друг път по-подробно ще се спра върху предимствата на езика "Идо" пред другите изкуствени езици. За сега ще кажа само, че на "Идо" днес същес твуват списания, издавани в много европейски държави като: Франция, България¹, Швейцария, Швеция, Чехословшко, Русия, Унгария и други. Ако и ний, македонците, бихме издавали подобно списание, то би ни послужило като едно ефикасно средство да тръбим из цял свят за потъпканите ни човешки права и за ненаситната кръвожадност на нашите нови тирани.

"Идо" би могъл да стане не само средство за общуване със западните културни народи на стария и новия свят, но и за взаимно общение между всичките македонски народности: българи, аромъни. албанци. турци и гърци², като всеки македонец, освен майчиния си език, като средство за общуване със своите сънародници, изучава още и международния език "Идо" за общува не с другите народности в Македония и в целия културен свят.

Каква услуга може да направи "Идо" на Македония може да се види от това, че ромъните още в 1912 година по случаи победоносните балкански войни направиха едно изложение по македонския въпрос, в което се пледираше идеята "Македония на македонците". Обаче влизането на Румъния във вто­рата балканска война накара ромъните да забравят за независима "Македония на македонците". Но ето, че през време на великата европейска война ромъ­ните бяха разбити и Македония беше окупирана от българската армия. Тогава ромъните си спомниха за своето изложение от 1912 година, преведоха го на "Идо", за да бъде прочетено от всички народи на света и го напечатаха в Стокхолм в 1917 година.

Книжката в превод на български носи заглавие: "Международен език на делегацията "Идо" - Македония на македонците - изложение на културното македоно-ромънско дружество. Преведено от д-р Попеску-Хаджиул. Букурещ-Стокхолм, 1917 - Вилхелмсзоне издателство и комисион: цена 75 шв. оре".

Изложението на македоно-ромънското дружество е подписано от коми­тет на дружеството в състав: д-р А. Леонте, Г. Мирну, С. Ф. Робеску, д-р В Дудуми, И. Валори. Датата и мястото на изложението: Букурещ, 26 ноември  1912 година. Превел д-р Попеску-Хаджиул.

Тази книжка показва колко рано ромъните са оценили международното значение на изкуствения език "Идо".

До колко значението на този език може да бъде полезно и на нас, може да се съди по това, че привържениците на изкуствения международен език се отнасят с голяма симпатия към нас, македонците, както мога да съдя по преписката, която получавам. Освен това аз получих съобщение от нашите приятели на запад, които питаят "гореща симпатия към македонския народ, толкава потъпкан", че ми са изпратени повече от сто екземпляра от маке­доно-ромънското изложение"..."на езика на "Идо", които аз ще пращам безп­латно и на всички дружества, в които ще се изучава "Идо", а съдържанието на цялото изложение ще дам в превод във в. "20 юлии".

Време е ний, македонците, да помислим даже повече - да реализираме едно постоянно културно общение помежду всички македонски народности и с целия културен свят на почва на "Международния език на делегацията" -"Идо".

в. "20 юлии", I, бр. 14,  13 юли 1924.
 

¹ У нас на ИДО език е издавано двумесечното списание Oriental idisto (Източен идист) с редактор Т. Канев. Списанието е излизало от март 1922 до април 1923 г.

² Мисирков и тук ясно изброява македонските народности: българи, аромъни, албанци, турци и гърци. Всички те са македонци - между тях на първо място българите. В това отношение Мисирков не прави никакво изключение.

 

- 21 -
 
К.   Мисирков
 
"МЕЖДУНАРОДЕН  ЕЗИК"

Идеята за международен език в България не се ползува с онова внимание, което тя заслужава. Причината за това се крие в обстоятелството, че живите езици на съвременните велики европейски народи с богатите им ли­тератури могат напълно да задоволят културните нужди на хора, принадле­жащи към малки народности и имащи нужда от чужди езици. Учете френски, немски, английски и вий ще разполагате с най-могъщите оръдия за вашето културно издигане: тъй разсъждават у нас и по-културните обществени среди. Те смятат за излишни търсенето и създаването на един неутрален, изкуст­вен международен език, който да вземе второ място след родния, бащиния език за всекиго.

Защо е нов, изкуствен език, когато има толкова живи, па и мъртви (като старо-гръцкия, латинския, старобългарския) естествени езици, с го­тови културни творения на тях? Защо ни е отново да създаваме език неговорим до сега от никой народ и да създаваме наука и литература на тоя нов изкуствен език, който направо не ще бъде разбиран нито от един народ, не ще задоволява нуждите нито на един народ, а ще гледа да задоволи нуждите на цялото човечество.

В тези и тем подобни разсъждения има известна истина, но немалко и заблуждения. Истина е, че английския, френския и немския езици имат толкова богати литератури, че конкуренцията на един изкуствен международен език за тях дълго не ще им бъде страшна. Знанието на един от тези три живи езици ще задоволи отначало нуждите от един чужд език повече от един изкуствен език.

Но изкуственият език има свои предимства и свой raison d'être. Той не е национален, така че той не дава предимство на една нация пред всички други, той не съдържа в себе си всички недостатъци на живите езици в правопис, произношение, сложна граматика, изключения и т.н., благодарение на това, изкуственият език е благозвучен, приятен и леко усвоим. Когато изучаваме и се ползуваме с един изкуствен международен език, ние с това не съдействува­ме на усилението на националната гордост на нито един от съвременните велики народи, които се стремят към хегемония, и политическа, и духовна, често пъти извънредно жестока спрямо други и големи и малки народности.

Тези две обстоятелства: съвършенство, простота и благозвучие от ед­на страна, неутралност от друга, поставят един изкуствен международен език неизмеримо по-високоот един жив език на великите нации. И понеже членовете на малките нации не могат да се задоволят само със знанието на родния си език, а трябва да изучават и поне един чужд език, то ние мислим, че втор език след бащиния за всеки човек, който иска да разшири своите познания и да следи живота в чужбина, трябва да бъде един изкуствен меж­дународен език. Живите езици на великите европейски народи могат да за­емат само трето, четвърто и т.н място във филологическото образование на всеки един член от малките народности.

Че чуждите езици на нас, българите, ни са нужни, се вижда от учебните програми на средните училища, дето се преподават френски, немски и отчасти английски, също и някои научни и специални издания на два езика едновременно: български и френски.

Тези езици се преподават и изучават в средните училища между друго и за търговски цели и ние и сами не забелязваме, как ползувайки се с живите езици, сами съдействуваме за покачване акциите на тези езици и за усилване­то на националната гордост и на стремление към хегемония на великите и силни европейски нации над малките и слабите. Така например, немски фирми изпращат своите ценоразписи и търговски писма в България на френски език, когато много по-естествено би било търговската кореспонденция между България и външния свят да става на един изкуствен международен език, които е лек, достъпен и приемлив за западните народи.

Ако в Германия, Швейцария, Австрия, Унгария, Чехия, Дания, България, Холандия, Швеция, Норвегия, Ит лия и прочее, т.е. ако търговския свят в цяла западна Европа би знал, че българските търговци, освен родния си език, знаят само изкуствения международен език ИДО, като въведен във всички български средни училища и във всички търговски кантори, всички чуждест­ранни търговски фирми биха кореспондирали е България на международния език "ИДО". Във всеки случай можем да бъдем сигурни, че немци, скандинавци. австрийци, унгарци, па и чехи, едва ли би се ползували с френски език наместо "ИДО".

Разбира се България е свободна да урежда своите търговски междуна­родни сношения по най-задоволителен за нея начин.

Също така за предпочитане е нашите публикации на два езика да ста­ват не както досега, на български и френски, а на български и международния език "ИДО". българският текст е за българите, а Идовия текст за цял свят. Ние не можем да очакваме че ще настъпи такова щастливо време, когато и европейските учени ще знаят български и ще се ползуват за своите научни цели с печатани на български език научни трудове. Затова българските кул­турни учреждения често биват принудени към печатане двуезични научни трудове с български и френски текст. Желателно е френският текст занап­ред да бъде заместен с текст на "ИДО", с което двуезичния труд за България ще получи по-голяма известност и ще бъде достъпен и на учени, които не владеят френски език.

С печатането на двуезичните трудове на български и "ИДО" ще се постигнат едновременно две задачи: 1. външният свят в голяма степен ще се заинтересува и ще познава България, и 2. ще се увеличи значението на избор­ния и предпочетения от България изкуствен международен език като средст­во за търговски и научни сношения между България и външния свят.

Говорейки за въвеждането в България на изкуствен международен език, както е могло да се забележи, аз отдавам предпочитание на "ИДО" пред Есперанто. Това го правя като филолог, но не натрапвам своите схващания за предимствата на "ИДО" пред Есперанто. Аз мисля, че има начин да се уреди тоя въпрос по задоволителен начин. Това е - Историко-филологическият клон на Българската академия на науките и Историко-филологическият факултет на българския университет да се изучи "ИДО" и Есперанто и да предпочете един от тях въз основа на техните вътрешни достойнства.

Но докато научните учреждения в България се изкажат в полза на един от двата конкурента: по-старият и по-консервативният Есперанто и по-младият и по-научният "ИДО", българското общество и особено по-сериоз­ната част от него би трябвало да измени своето отношение към въпроса за тържеството на идеята за въвеждане на един изкуствен общ международен език, който няма да замести българския език, а само ще му помага там, дето българския език не може да задоволи културните нужди на българина и на България.

в.  "Мир", XXX, бр.  7318,  7 ноември 1924.
 

¹ И тук, след като се стреми да обясни ползата от изкуствения език ИДО. Мисирков не забравя да добави, че този език е нужен "за нас българите".

 

- 22 -
 
К.   Мисирков
 
РАЗДОР  ИЛИ   РАЗБИРАТЕЛСТВО

Г. Ал. Савов (вж "Мир", бр. 7344 от 11.XII.1924) повдига въпрос за сръбско-българско сближение, което не по-малко интересува нас, македонците. С тоя въпрос българския и сръбския печат би трябвало по-често и по-обс­тойно да се занимават, за да не се повтарят явления, твърде печални и нежелателни и от българско, и от сръбско, още повече от македонско гледище, наричани "бежанство", а в действителност масово, преднамерено и система­тическо изгонване на в нищо невинното население в гръцка Македония.

Солунското поле, от Солун до Воден, Вардарското - от Гевгели до Солун, Серското поле и цяла западна Тракия е очистена с метла от българското население. Земите, населени от българските славяни повече от 1400 години, днес не са повече етнически славяни: те са не само завладени, но и насилстве­но колонизирани от гърци.

Погледнато от историческа перспектива, това което тия дни е стана­ло в солунското, вардарско и серското поле и със Западна Тракия, е един от многобройните етапи на напредващия с векове елинизъм срещу вечно разеди­нените и враждуващи едни срещу други славяни. Било е време, когато не само околните на Солун и Сер села, но и ония на Лариса, на Атина, па дори и на Спарта, бяха славянски, така че когато българските царе Симеон, Самуил и сръбския Стефан Душан идваха до Коринтския провлак, те намираха там славянско население, което ги е посрещало с радост като славянски царе и им улеснявало техните политически задачи по обединението на южните славяни.

Но нека допуснем днес за минута, че Симеон или Самуил или Стефан Душан да са се явили между нас и да са започнали да възстановяват своите средновековни царства. Биха ли могли те да реализират своите политически концепции, както тогава направиха през средните векове?

Отговорът може да бъде само един - "не!" и по никои начин не! Защото от тогава до днес етническата картина на Балканския полуостров силно се е изменила в полза на гърците за сметка на южното славянство, че днес и в бъдеще Симеонови, Самуилови и Душанови царства до Коринт са невъзмож­но и са само едно приятно историческо възпоминание за българи и сърби.

За голямо съжаление, успехите на гърцизма и нещастията на македонс­кото население през XX век са плод на сръбско и българско късогледие и неумение да се предвиди и да се предупреди нещастието, благодарение на което гърците получиха Южна Македония и Западна Тракия като дар от южнославянските балкански държави с право да изкоренят в тях славянско­то население.

Сръбско-българският спор за Македония има дотолкова див характер, че достатъчно е да се каже, че Южна Македония е обезлюдена от българско­то ü население, за да се радват сърбите на това обезлюдяване, или пък дос­татъчно е да се обявят сърбите за покровители на останалото още в Южна, сега гръцка Македония, славянско население, за да кажат българите, че сър­бите замислювали нов адски план срещу българските народни интереси.

Ако сърбите биха открили своите граници и биха приели и поселили ма­кедонските изгнаници от Гръцка Македония в Сръбска Македония, българс­кият печат би повдигнал шум до цял свят, като срещу ужасен нов план срещу българщината. А когато тия бежанци мрат от глад и студ по гарите и когато се заявява, че за тях България не разполага със свободни земи, всички си омиват ръцете, но на нещастието не се е помогнало.                      

С други думи и сръбското, и българското късогледство е причината за нещастието на македонците и чрез последното и на тежкото им вътрешно и международно положение.

Раните, от които днес страдат Македония, Сърбия и България, могат да се излекуват само чрез едно сръбско-българско примирение. Това примире­ние се диктува от общите вътрешни и международни интереси на Югославия и България. Поробена, насилвана, обезславена и сега бежанствуваща Македония изисква същото.                                           

Но, както и г. Ал. Савов в цитираната no-горе статия, казва, има само една пречка за сръбско-българското сближение, това е македонския въпрос. Обаче и тази пречка не е непреодолима.

Сърбите и българите трябва да знаят, че ние, македонците, най-много сме страдали и страдаме още и днес от сръбско-българското несъгласие и затова бихме могли наи-много да съдействуваме за едно трайно сръбско-българско примирение и за благоденствието на цялото южно славянство, ако ни се даде по-голяма свобода в коването на общото южно-славянско благополучие.

Дайте ни правото и свободата да зачитаме себе си, своя език, своето минало, както зачитаме вас, вашето настояще и минало, и ние ще построим траен мост между Югославия и България.

Нека не се забравя, че атмосферата на взаимно недоверие, на подозри­телност и днес е голяма, както тя е била и преди войните. Обаче това не трябваше да пречи да се работи за разсейването на тази подозрителност и за възтържествуването на съзнанието за необходимост от сплотеност, вза­имно разбирателство и взаимно зачитане на всички южни славяни.¹

в. "Мир", XXX, бр.  7354, 22 декември 1924.
 

¹ Мисирков и тук, след като говори за "земите, населени от българските славяни повече от 1400 години", се стреми пак да размива политически виждания, от които в миналото се е отказвал.

- 23 -
 
ПЪТЯТ  НА  ПРИМИРЕНИЕТО
 

Покойният руски консул в Битоля А. А. Ростковски казваше, че сърбите и българите трябва да се спогодят и да престанат да си пречат един на друг, за да спасят Костурско от неизбежното му завладяване от гърците.

Същият през 1903 г. бе казал: "Арменците не веднаж вдигаха въстание, всяко от които се свършваше с изтребление на арменското население и днес има Армения и арменски въпрос, без да има арменци в Армения. Искате ли и вие да има Македония и македонски въпрос, без да има македонци в нея?"

-  Какво следва от това?, ще пита някой.

-  Следва, че ако тогава не е имало сръбско-българско сближение, то трябва да настъпи сега; И друго: ние, македонците, трябва да коригираме своите стари схващания за целите и средствата на нашия национален живот.

И така, сърби, българи и македонци, излезли от войната с разпокъсване­то на Македония и с големи загуби в полза на Гърция, трябва да забравят старите си ежби и де си подадат ръка едни на други.

При това не само сърбите имат право да искат от балканските дър­жавници да бъдат такива, каквито са били преди 1914 година, но и българи­те и македонците с право могат да искат същото от сърбите; всички тряб­ва да се отърсим от стария мухъл и да си нагодим мозъците и разбиранията към новите нужди на времето, инак ще имаме нови несполуки и гърците ще имат нови успехи за наша сметка, а ний взаимно ще се обвиняваме едни други или пък "бездушната" западноевропейска дипломация, като забравяме стара­та истина, че на онзи, който сам не може да си помогне, не само чужденците, но и Бог няма да му помогне.

Нека ми бъде позволено да изкажа някои пожелания за пътя, по който по-добре може да се дойде до едно сръбско-българско-македонско разбирателство.

1.  В България трябва да се помни добре, че македонците, наричат ли се те македонски българи или просто македонци, или предпочитат да се нари­чат македонци, те винаги са били добри и лоялни български граждани, които като нямат своя национална държава и постоянно се ползуват с пълни и равни права на старото местно българско население, обичат българската държава като своя. Избягали от родината, дето царуваше и още царува чужда власт, ние обичаме българската национална държава като своя. Ние естествено сме по-голями националисти и по-малко анархисти от старото население на България. При все това ние се нуждаем още от една свобода, от едно право: дайте ни свободно да се наричаме и да се чувствуваме като македонци, просто македонци, без прибавката българи.

2.  Същото искане предявяваме ний и на сърбите: ако искате да обичаме Югославия толкова, колкото обичаме и България, дайте правото и свобода­та да ce наричаме просто македонци, без да си прикачваме към това и името сърби. Ние искаме като македонци еднакво да обичаме и държавите, в които живеем, като свободни и равноправни граждани и също да обичаме и своята многострадална и разпокъсана родина.

Защо аз като български поданик, па дори и като българин от Македония, трябва да забравям, че аз същевременно и като македонец имам специално призвание да мисля за моята родина Македония повече, отколкото остана­лите българи - не македонци?¹

Защо македонецът в сръбска Македония, като добър земеделец, търговец, занаятчия или човек с интелигентна професия и добър и лоялен югославянски гражданин да няма право същевременно да се чувства като македонец и да се интересува от миналото, сегашното и бъдещето на всички делове на Македония? Ако Югославия се интересува от Солунското пристанище, защо да не бъде позволено на македонците, живущи в южно-славянска Македония, да се интересуват и да не болеят с душата си за своите съотечественици гръцка Македония?

И в България, и в Сърбия трябва да помнят едно, че в Македония има население с горещо патриотическо чувство и с определено национално съзнание, за което трябва да се държи точна сметка и да се използува разумно за благото както на самото население, така също и за благото на славянските държави, в които живеят македонците и още в интерес на югославянската солидарност.

Сърби и българи трябва да помнят добре, че това национално чувство и съзнание у македонците съществува не от вчера, както си мислят сърбите, не от времето на основаването на Екзархията, а от преди основаването на Охридската архиепископия, през всичкото време на съществуването на пос­ледната и след нейното унищожаване и до ден днешен. Македонското наци­онално чувство и национално съзнание е толкова старо, колкото българско­то и сръбското, и тъй като не е създадено от Екзархията за 40-50 години, също не може да бъде унищожено с 40-50-годишен сръбски асимилаторски режим.

Търново, Охрид и Ипек са съществували с векове като независими и равноправни културни центрове, правото на Охридската архиепископия, си­реч на македонското национално чувство и македонското национално съзна­ние е било признавано и зачитано от българските царе и сръбски Стефан Душан Силни и македонците бяха най-лоялни граждани на тия държави.

Но сега ний ли македонците сме виновни в това, че самото име Охридска епархия показва, че нашата македонска култура е тъждествена с българската национална култура? Не е имало българска екзархия от втората половина на XIX век, когато даже владиците, вземайки Охридската архиепископия, с се титулували "архиепископи на цяла България".²

С други думи сърби и българи трябва да проявяват повече търпимост в отношенията си спрямо македонците и тяхното национално съзнание и на­ционално чувство.

3. Още по-голяма трезвост в отношенията ни към сърби и българи се искат от нас, македонците.

Заседнали между Гърция, Сърбия и България, ние имаме нужда от по-големи, по-дълбоки и по-разнообразни научни знания, отколкото сърби, гърци и българи. Нека българите се увличат от крайни политически и економически теории, нека сърбите мислят, че и Господ при създаването на света е гово­рил сръбски, нека гърците се смятат преки потомци на Омира, Одисея и Аристотеля, ние трябва с голямо напрежение, запазвайки си пълна свобода на научната си мисъл, да изучим миналото и настоящето на всички тези народи, да определим своето между тях и да запазим своята етнографическо-историческа индивидуалност. Нашата независима македонска научна ми­съл заедно с економическото ни съвземане ще ни гарантира онова място сред балканските славяни, на което ние с нашите душевни заложби и нравствени качества имаме пълно право. Македонецът е закален в борбата. Ако към борбата с оръжие се прибави и борбата чрез независима македонска научна мисъл и ако последната стане все по-интензивна и интензивна, Македония не е загубена и македонците ще успеят в своето историческо призвание да при­мирят българи и сърби в интерес на цялото южно славянство.

К. Мисирков
 

в.  "Илинден",  V, бр. 5, 30 януари 1925.

¹ Както и при други случаи, Мисирков трескаво търси начини и пътища как да помогне на страдащото под тежко иго от сърби и гърци население. Той заявява, че '"дори и като българин от Македония", трябва да мисли за своята родина повече, отколкото "останалите българи - немакедонци".

² Като издава "Одбрани страници" (Скопjе, 1991 г.), на стр. 448 Ристовски бележи за настоящата статия, че пасажът "Но сега ний ли македонците..." се изпуска, и то защо? Той го дава под линия, но със своя бележка както следва: "Изпуснат е един пасаж от текста, който вероятно е внесен от Редакцията на вестника и който гласи ..." Понеже пасажът не върви с образа, който акад. Ристовски рисува за Мисирков, той допуска, че редакцията е, която е "внесла" този "чужд" за Мисирков пасаж. Ние не можем да се съгласим с подобно допускане - редактор на в. "Илинден", дето е напечатана статията "Пътят на примирението", е Арсени Йовков, който е печатал доста от статиите на Мисирков, така както са му предадени - сред тях има и македонистки, следващи колебани­ята на Мисирков. При това този пасаж отговаря на други статии на Мисирков, в които той развива точно същите мисли. Нима и там са поставени от "редакцията"?! Виж например статията му "Св. Сава - сръбска слава. - В. "Пирин", I, бр. 17, 3 февруари 1924; "Повече македонци". - в. "Мир", XXX, бр.7163, 30 април 1924 и др.

Пътят на примирението, 1925 г.

- 24 -
 
ТРИ  СКАЗКИ  В  КАРЛОВО

На 13 и 14 този месец писателя г. К. Мутафов държа в салона на жен­ското дружество "Възпитание" три сказки: 1. "Миниатюри: Юбилей, Преводачи, Критици, Полуинтелигенция, Народни имена"; 2. "Геният на бъл­гарина" и 3. "Българската жена". Първата от тези три сказки бе повторена за учениците и ученичките от смесената гимназия.

Преди да пристъпи към четене на своите "Миниатюри" г. Мутафов обясни целта на своето идване в Карлово. Като представител на Българския читалищен съюз той е приел поканата на Пловдивския окръжен народен уни­верситет да прочете своите сказки и в отдалеченото от железните пътища Карлово, за да запознае и неговите жители с новите направления в българс­ката обществена мисъл.

За мене лично сказките на г. Мутафов бяха едно истинско тържество на българската национална мисъл. Трябваше да се измине половин столетие от освобождението на България, за да доживее човек да чуе трезвен призив на българския писател към просветен национализъм.

И колко този призив е уместен, при все че е доста закъснял! Ако той беше се разнасял из България десетки години преди Балканските войни, сигур­но България днес не би се намирала в онова жалко и тежко положение, в което се намира днес, след две национални катастрофи.

В своя увод към сказките си г. Мутафов, като указа на последните катастрофи, обясни че една трета би била и последната за България и бъл­гарското племе. Най-сигурното средство да се предупреди последната и да се обезпечи едно добро и щастливо бъдаще на родината ни и на нашето племе, каза г. Мутафов, е да тръгнем по пътя на просветния национализъм, който се постига чрез опознаване с недостатъците и добрите страни на национал­ния живот.                                               

"Миниатюрите" на г. Мутафов твърде сполучливо изнесоха пред него­вата аудитория най-съществените и очебиющи недостатъци в съвременния български национален-обществен живот: страстта към устройване юбилеи, лекомислено отнасяне към задачите на преводната литература, завистливо­то и безсъвестно критикуване на всяко добро начинание и господство на полуинтелигенцията и всички прояви на националния ни живот. Наи-после сказчика със същата вещина, с която той осмя току що изброените недос­татъци на националния ни живот, осмя и глупавата страст към чуждите кръщелни имена, наместо прекрасните български национални имена, в изоби­лие съдържащи се в българския национален епос.

Суетността на празднуването безсмислени юбилеи, лоши или художест­вено безценни преводи, субективно завистливия критицизъм, който започва от ученическите събрания и реферати и свършва с професорските отзиви за научни и художествени трудове, полуинтелигенцията, която прониква във всички форми на обществения и държавен живот, дето се издига до положе­нието на ръководящи фактори, които само тормозят развоя на нацията и подготвиха двете последни национални катастрофи и сляпото подчинение на чуждите образци, при игнорирането на своето, скрито в народната поезия -ето недостатъците, които са много разпространени в цяла България и тъй сполучливо отбелязани и осмяни от г. Мутафов.

Значи катастрофите не минаха безследно за историческия развой на България: както Кримската война отвори очите на царефирмена Русия на всички недостатъци в руския обществен и държавен живот и извика рефор­мите на Цар-Освободителя, така и преживяните от България и българския народ катастрофи трябва да отворят очите на последния пред неговите национално-обществени недостатъци.

Г-н Мутафов със своите сказки показа, че това е станало вече в сърце­то на България, в нейната млада и хубава столица, която чрез Читалищния съюз разпространява идеята за просветен национализъм из цяла България. България преживява днес второ възраждане. Наистина у другите народи на­ционалния романтизъм е предшествувал на постигането на велики национал­ни задачи, а в България той се явява след велики катастрофи, но и с такова закъснение той е ценна придобивка за България, защото цената на един на­род за него самия и за неговите съседи се определя от здравината на основите, върху които се гради националния живот: народ и държава без национално съзнание са ненадеждни и за нейните членове, и за съседните народи и държави.

От недостатъците си в националния живот и вие страдате, и ние, македонците, които толкова години сме свързвали съдбините си с вашите, като претърпяхме при туй най-големи разочарования. Ако между нас се на­мират хора, които казват, че да не беше Македония и македонския въпрос, България щеше да напредне твърде много, македонците с не по-малко право могат да кажат, че ако в България националното съзнание беше по-добре развито и не би страдало от недостатъци, които изнесе г. Мутафов, и Македония не щеше тъй жестоко да пострада.

Г-н Мутафов подчерта, че насилването на просветния национализъм между българите ще издигне и международния престиж на България, както на Балканския полуостров между отделните държави, тъй и вън от него.

С втората си сказка за "Гения на българина" г. Мутафов подчерта, че наред с недостатъците имаме и големи достойнства, природни дарби, които ни дадоха възможност да сме първите носители и разпространители на сла­вянската култура между сърби и руси, а също и ромъни. Чрез богомилството внесохме свой вклад и в общочовешката култура. През епохата на турското робство България изпъкна в строителното изкуство, резбарството и ред други занаяти и индустрии. Всичко това дава на българина далеч не последно място между културните народи. Но за да се издигнем на длъжната висота, ние трябва да създадем свой епос, какъвто имат сърбите. С тази цел трябва славните боеве на българската армия през войните от XX в. да дадат съдър­жанието на българския епос.

По нямане време, по-накъсо г. Мутафов разви темата си за българска­та жена, като изтъкна, че и в тоя въпрос ние трябва да не сме прости подражатели на отделни западни народи, а да излизаме от българската дейс­твителност и нейните недостатъци и нужди.

Истинското поприще на жената не е политиката, а семейството - ние, мъжете оправихме България, каза г. Мутафов, та да има нужда да оправят още и жените. Българската жена, българската селянка се нуждае повече от добро, хуманно третиране от страна на мъжа си, отколкото от избирател­ни права. Просветата трябва да създаде добро обръщение на мъжете с жените.

Такива са основните мисли в сказките на г. Мутафов, които произведо­ха много добро впечатление, особено сред учащата се младеж.

В същия ден, 14.III. т.г. учениците от VII б кл. представиха "Хъшове" от Иван Вазов в полза на македонските бежанци, като за целта събраха сумата около 2.300 лева.

К. Мисирков

в.  "Мир", XXXI, бр.  7432, 30 март 1925.

¹ Мисирков смята, че по пътя на просветния национализъм България би могла да защитава по-добре интересите на всички българи. Той добавя нататък в статията си, че "ако в България националното съзнание беше по-добре развито и не би страдало от недостатъци, които изнесе г. Мутафов, и Македония не щеше тъй жестоко да пострада". Виж по този въпрос в Предговора, т. 6г "Критично отношение към българската полити­ка" - с.23-25.

- 25 -
 
K.  Мисирков
 
БЪЛГАРСКОТО   УЧИЛИЩЕ

Г-н С. Чилингиров в статията си "На какво учим децата", напечатана в брой 7452 на в. "Мир" от 25.IV. т.г., търси причината на революционното настроение на българската младеж в неправилната насока, давана на изучението на българската история в българските училища. Той иска да се даде повече място на изучаването на дейците на мирния културен труд в българ­ската история, па и във всеобщата история пред дейците на войните, въс­танията и революциите.

Повдигнатия от г. Чилингиров въпрос за школното образование на българската младеж е от съществено значение за бъдащето на България и на българското племе, затова нека ми бъде позволено като на дългогодишен учител, който е наблюдавал училищните порядки у нас и в чужди страни, да изложа своите наблюдения върху особеностите на училищния живот в България и неговите съществени недостатъци. Последните аз не намирам само там, дето ги оказва г. Чилингиров. Те са другаде и са много повече от неправилна­та насока на изучаването на българската история.

Г-н Чилингиров указва на революционното настроение на младежта, дадено й от уроците по българска история. Но ето и втор недостатък: тя е безграмотна почти до матуритетния си изпит. Тя не може да различи име съществително и граматическия член от глагола и пише с е (просто) множес­твено число на съществителните имена и на граматическия член с b (двойно) второ лице множествено число на глаголите едновременно с много други пра­вописни грешки.

Българската учаща се младеж е нерелигиозна и си позволява дори изде­вателства над молитвата, като всячески отбягва посещението на черквите.

Тя е недисциплинирана и груба.

Нейните познания не са дълбоки, затова всяка брошурка с революционно или анархистично съдържание, подхвърлени на младежта от заинтересовани лица, се чете със захлас, се пропагандира между другите и се противопоставя на официалната училищна наука.

Всички тези недостатъци в насока на образованието и възпитанието на младежта се коренят в самата система на българското училищно дело.

Българското общообразователно училище дава образование и то едностранчиво, но не дава възпитание; то не калява волята на учащите се, не създава характери и дисциплинирани хора, то дори не дава формално образование, не приучва към анализ и синтез на изучената материя, напр. в родния език, в старите и нови езици, а възможно no-скоро минава към съдър­жанията на изучаваните четива и във възможно по-голям обем се изучават явленията от веществения, материалния мир. По такъв начин учениците още от четвърти клас на гимназията, не знаейки да отличат име съществи­телно от глагол, вече отричат религията и се гаврят над молитвите.

Отрицанието на религията се последва от отрицанието на родителс­кия авторитет, след това учителския; извиква ученическа солидарност срещу учителите и училищната дисциплина, извиква отрицание на официалната училищна наука, като над последната се поставят брошурките с анархисти-ческо и комунистическо съдържание.

Такива са последиците от предпочитанието на реалното пред класичес­кото и хуманитарно образование у нас: децата, неприучени да анализират и синтезират езиковите явления, неприучени към дълг и труд, още от млади години се проникват с материалистически несвързани разбирания, с отрица­ние на всичко идеално в живота и историята на човечеството.

Материалистическото направление на българското народно образова­ние не може да даде други плодове от ония, които то е дало досега. И ако за величието на хората съдят по техните дела, то не по-малко за годността на образователните системи може да се съди по добитите от тях резултати.

А какво е дало българското училище от освобождението насам?

Казват, че пруският учител е победил Франция на Наполеона III и е обединил Германия. Казват също: с увеличението броя на училищата се нама­лява броя на престъпленията.

Дали българският учител е обединил българското племе? Дали българс­ките училища намалиха броя на престъпленията?

Дали престъплението в Св. Неделя не е плод на българското училище? Дали широко развилият се социализъм и комунизъм в България, една страна с едвам зараждаща се индустрия и дребна поземлена собственост не е дело на българското училище, на материалистическото му направление?

Българските победи на бойните полета са едничките похвални последи­ци от българската школска наука, от преподаването на българската история. Всичко останало е водило до поражения, към социализъм, комунизъм, анархизъм.

Освен реализма, ужасен бич за българското училище е бездушния форма­лизъм в управлението, формализъм, какъвто не е познавала дори император­ска Русия: правилникът измества всички педагогически принципи. Последните се цитират само когато се иска да се прикрие някоя задня цел.

Учителските съвети са само средство за прикритие на директорския произвол.

Безграмотността на българските ученици е безспорен факт. Тя вирее, защото е търпима, защото леко се гледа на нея от основния учител и до главните инспектори в министерството на просветата.

Повърхността на познанията на учащата се младеж също лесно може да се констатира. Тя е резултат на системата на образованието, която иска от учителя всичко, а от ученика минимум напрежение и самодеятелност.

Но особено бие в очи разпуснатостта, грубите нрави на учащата се младеж. Училището не дисциплинира волята на ученика, не държи високо авторитета на реда, учителя, училището, държавата.

Тук всичко зависи от волята на директора, зависящ от силните на деня. Училището не държи сметка за поведението на ученика през миналите години, защото отсъствуват заведените в Русия ученически "кондуитни лис­тове". Правилника допуска амнистия за ученици, изключени "завинаги от всички училища". Подобни ученици често пъти се връщат в същото училище след половин година, като продължават в него своето лошо влияние върху другарите. Амнистията на учениците за учебното дело има същото значение, каквото има и амнистията за дезертьорите във военното дело.

Изгонването на религиозното обучение от гимназиите също съдейству­ва за развоя на злата, противодържавана и противообществена воля у уча­щите се, които без контрол се отдават на материалистическото разбиране на историята, което разбиране е и причината за революционни и социалис­тически идеали у младежта, а не изучаването на българската история с подвизите на Крума, Симеона, Петра и Асеня.

Изгонването на изпитите в края на годината във всички класове, удоб­но може би за учителите, но не и за ученическите познания, и безпристраст­ната им оценка, също не само понижава ученическите познания, отслабва ученическата воля, но е и една от причините на конфликти и озлобления между ученици и учители и за продължение на грубите нрави у учениците.

От до тук казаното е ясно, че коренът на злото в нашите училите не е в патриотическите чувства, които буди в учащата се младеж изучението на българската история: патриотическите чувства се култивират във всички национални училища. Не искам с това да кажа, че на мирните дейци на наци­оналната просвета и култура не трябва да се даде повече място в българска­та история, като учебен предмет. Все пак трябва да се подчертае, че коре­нът на злото в българското училище лежи другаде, а не в сегашната поста­новка на преподаването на българската история, защото идеалът на българ­ските младежи-революционери не е национален, а интернационален, а следователно израстнал извън изучаването на българската история в училищата.

в.  "Мир", XXXI, бр.  7457, 2 май 1925.
 

¹ Заключението на Мисирков сочи какви са настроенията и вижданията му през последните години от живота му. Неслучаино той слага ударението върху изучаването на. българската история в училищата, та идеалът на българските младежи-революционери да бъде национален, а не интернационален. По това време идва атентатът в "Св. Неделя".

- 26 -
 
К.   Мисирков
 
УЧИЛИЩЕТО   И   СОЦИАЛИЗМЪТ

Г-н Ст.. Каблешков в брой 31 на "Учителски вестник" в статията "Училището - Козел опущения" ми е приписал 100 смъртни грехове, задето съм се осмелил да кажа, че българското училище от освобождението насам не оправда залаганите от него надежди, страда от съществени недостатъци и носи голям дял отговорност за постигналите ни политически и национални несполуки, катастрофи и дори атентата в Св. Неделя.

С един апломб, който дава да се знае, че само хората около "Учителски вестник" могат правилно да съдят за българското училище и дори логически да мислят, г. Каблешков не само не е съгласен с казаното от мене за българ­ското училище, но дори ме обвинява в умствено късогледство и скъдоумие. Разбира се от тонът, с който говори, че аз не само не познавам действител­ността в българското училище, но дори не съм способен за правилно мислене.

В моята статия в бр.  7457 на в.  "Мир"¹, аз отначало указвам на недостатъци, от които страда българското училище и с това указвам на факта, че българската действителност днес не оправда надеждите на бъл­гарския народ и питам, не носи ли за това отговорност и българското училище. Като констатирам, че не всичко е благополучно в българското училище, от­давам това неблагополучие главно на предпочитанието на реалното образо­вание у нас пред класическото.

Ето и всичкото ми "умствено късогледие и скъдоумие".

Г-н Каблешков почва критиката си от другаде. Той намира, че и хората около в. "Мир" нямат право да поставят българската действителност във връзка с училищното ни дело и добро ли е, лошо ли е, училището не трябва да се разглежда като фактор за действителността. Българската действител­ност си е едно, а българското училище - друго нещо. Българското училище нито е виновно за вилнеющия в Българския социализъм, комунизъм, анархизъм, дружбащина, единен фронт, катастрофата при Добро поле, атентатът в Св. Неделя, нито пък има заслуги в политическите ни и национални успехи, които изброени от г. Каблешков и които са твърде скромни, като: Съединението на Южна и Северна България, сръбско-българската воина, обя­вяването на независимостта и преврата на 9 юни 1923 година.

По думите на г. Каблешкова, цял свят се изказал по атентата в Св. Неделя, сочейки неговите причини и никои обаче от чужденците не хвърлил вината върху българското училище - и не помислил да държи отговорен бъл­гарския учител, а само "специфичното в мисловния процес у хора от известни среди у нас" не закъсня да постави нашето училище на скамейката ма подсъдимите. В логиката това се казва argumentum ad hominem.

И така, според г. Каблешков, българското училище дава и дейци за съ­единението на Северна и Южна България, на сръбско-българската война, на обявяване независимостта и на преврата от 9 юни 1923 година и... може би социалисти, комунисти, анархисти, дружбаши и др. и др. Но г. Каблешков свършва пред многоточието след "и др." и като логичен човек, сочи ни авто­ритета на френци, немци, англичани, сърби, гърци, ромъни, турци, американ­ци и др. и др., които точно са установили, че българското училище не е причастно към разпространението на социализма, комунизма, анархизма, друж-бащината и единния фронт и следователно нито пряко, нито косвено не носи отговорност за атентата в Св. Неделя, откриването фронта при Добро поле и несполуките ни в осъществяването на националните ни идеали.

Щом е така, нека продължава г. Каблешков да е доволен от това, че ние, българите, най-късно се освободихме от турско робство, че имаме наи-много грамотни граждани, наи-много сравнително средни училища и то най-модерни, т.е. предимно реални училища, реални гимназии и педагогически училища.² Обаче, едновременно с това бих желал да зная дали г. Каблешков се пита за качеството на тая грамотност, за качеството на българския учи­тел и за това, че народите около нас имат по-малко средни училища, но може би тия училища дават по-добри сърби, ромъни и гърци, отколкото български­те училища дават добри българи?

Аз не питам г. Каблешков, дали той изпитва чувството на срам и на угризения на съвестта, че България, при много нисши и средни училища, от първа държава на Балканския полуостров преди 1912 година, днес стои само пред Албания. Не задавам този въпрос на г. Каблешкова, защото отговорът е вече даден в неговата статия: нито го е срам, нито изпитва угризение на съвестта, защото той намира, че между народното добруване или народното нещастие и българското училище няма нищо общо и нямало защо за чужди грешки да отговаря българското училище.

Така разсъждават нашите "логични" защитници на отговорността на българското училище и българския учител.

Но нека сега оставим въпросите на неграмотността, нерелигиозността, формирането на личността в нашите училища и за системата на образова­нието и възпитанието в тях. Върху тях аз ще се спра по-подробно във в. "Мир" в отделна статия.

Сега ще отбележим само заслугите на нашето училище в антинационал­ното възпитание на българския народ.

В 1897 година аз постъпих в Петроградския университет и в течение на пет години се намирах в средата на българското студентство като бълга­рин и член на българското студентско дружество.³ Повечето от моите дру­гари тогава бяха социалисти. Те днес в България не са вече социалисти, а има между тях видни членове на Демократическия сговор, на национал-либералната, радикалната и други буржоазни течения.

Питам г. Каблешкова, на какво се дължи социализма на болшинството от българските студенти в 1897 година и тяхното преминаване по-късно в редовете на буржоазните партии? Тогава още нямаше несполучливи войни и чуждо злато, с което да се подкупва българската младеж да става безоте­чественица и антимилитаристична.

Аз мисля, че това е заслуга на българското училище, на системата на българското образование и възпитание. Възпитаниците на българските сред­ни училища трябвало е да прекарат няколко години в странство, за да се освободят от надъхания им в българските училища социализъм.

Значи социализма в България нито се дължи на местни икономически условия, нито на несполучливи войни и тежки условия, наложени от победителите. Социализма в България е нещо външно, занесено чрез училища­та като най-модерно и социално-политическо учение и ... пропагандирано чрез училищата, учителски организации и техния печат.

Че училището е разпространителя на социализма и неговите разновидности: комунизъм, анархо-комунизъм и дружбащина в България, си личи от това, че повечето от абитуриентите от нашите средни училища, които не са имали възможност да заминат в странство за продължение на образованието си, дето биха могли да отрезнеят от социализма си, а са останали като основни учители, всички почти са станали социалисти, кому­нисти и дружбаши.

Почти целия български учителски съюз с всичките му клонове из царст­вото ни е явно социалистическа .... организация, която проповядва идеите на Маркса и разпространява между членовете си социалистическия партиен ор­ган "Народ". Членовете на Съюза един за друг не са колеги, а "другари". Социалистическата кооперация "Напред" си е всъщност учителска или по­точно съюзна кооперация.

Но "другарите" се разделиха на тесни и широки и първите си образуваха комунистически учителски съюз. Някои по-хитри се отделиха и образуваха селски дружби и с тяхна помощ от селски основни учители станаха министри на България. Учителите-другари отвориха фронта при Добро поле, създадоха единния фронт, който пък доведе до атентата в Св. Неделя.

Оставям сега на г. Каблешков да реши с цитиране "авторитетното" мнение на чужденци от цял свят, дали българското училище и българския учител нямат заслуги в разпространението на социализма, комунизма, анархизма, дружбащината, единния фронт и чрез тях в атентата в Св. Неделя.

в.  "Мир", XXXI,  бр.  7476, 26 май 1925.
 

¹ Виж тук предната статия иа Мисирков "Българското училище".

² В предпоследния публикуван свой труд К. Мисирков се изявява с ясно българско съзнание.

³ По спорния с някои скопски автори въпрос какъв се е чувствал Мисирков през годините на следването си в Русия, тук той дава ясен отговор - като българин; "в течение на пет години се намирах в средата на българското студентство като българин и член на българското студентско дружество".

- 27 -
 
ЦЪРКВА  И  УЧИЛИЩЕ
от К.  Мисирков

Прочетох статията "Виж гредата в очите си" от П. Р. Шингарова, поместена в бр. 7534 на в. "Мир" и не мога да се удържа да не взема перото и да не и възразя, при все че с това ще се създадат нови врагове и нови неприятности, както това не еднаж е ставало в подобни случаи в миналото.

В горната статия се говори за църква и училище, за Русия и нейното влияние в България. Не съм чужд на интересите на църквата и училището, и съм близко осветлен и с руските работи преди революцията, затова смятам за свой дълг да дам някои осветления по тия въпроси на читателите на в. "Мир", за да не останат под едностранчивото впечатление на умуванията на г-ца или г-жа Шингарова.

Църква, училище, казарма имат един и същ обект - интересите на нацията, интересите на държавата. Само пътищата, методите, средствата. чрез които те достигат своята цел, са различни. Обаче покрай специфичното, има общи за тях средства, главното от които е възпитанието на чувствата и волята, създаването на характери, които поставят общите национал­ни и държавни интереси по-високо от дребното самолюбие, честолюбие, користолюбие. Затова църква, училище и казарма трябва да се зачитат, да се обичат и да се подкрепят, а не единият от тях да руши онова, което другият или другите създават.

Съдействието и взаимодействието между църква, училище и казарма е необходимо, инак и занапред ще се радваме на оная действителност, която не е за завиждаме, при все че имаме една либерална конституция и сравнител­но с други балкански държави, най-много училища и най-много грамотни, имаме женско равноправие и много други признаци от влияние на най-новата история на Европа върху нашия обществен и политически живот.

От гледище на нуждата за съдействие и взаимодействие между църква и училище, църквата е права, когато се интересува от направлението, зада­чите и учебните програми на училищата. Казармите, държавата и общест­вото също трябва да подкрепят искането на църквата: училището да дава не само образование, не само знания по математическите й естествено историческите научни дисциплини, но и възпитание на религиозно-нравственото и на патриотическото чувство. А последното не може да се постигне без засилването на съответни научни дисциплини и без въвеждането на Закон Божи като учебен предмет, преподаван във всички класове на гимназията от богослови с висше богословско образование.

Не е уместно съперничество между църква и училище за влияние върху живота на нацията и държавата. Без църквата нямаше да има български народ (пример помаците), църковните училища предшествуваха светските, църковните дейци бяха първите български просветители и будители на наци­оналното чувство, църквата е no-горе от съсловията, тя примирява последните, проповядва братство и съгласие между всички, усмирява егоизма на едни, кани други да не завиждат и да се стремят всички да живеят като братя. Това е църковния идеал. Може ли училището да възрази против този идеал на църквата?

Аз не зная с какво право ние можем да искаме църковна и училищна автономия за Македония и за другите поробени български покрайнини, ако българското училище игнорира религиозното възпитание.

В "Мир" беше поместена една интересна статия за религиозното чувс­тво в Америка, дето се съветваше Св. Синод на българската църква да не оставя двесте хиляди българи емигранти в Америка без задоволяване рели­гиозните им нужди, за което се съветваше уреждането на българска епархия в Съединените Щати. Сърбите и гърците отдавна са направили това за своите съотечественици. Сръбските и гръцките архиереи, освен църковната си работа, вършели там и една високо полезна национална работа, не само между своите сънародници, но и между американците, като влияели върху американското обществено мнение.

Подобно нещо съм наблюдавал в Русия. Сръбският архимандрит Михаил, настоятел на Хилендарекия метох в Москва, през време на балканските вой­ни от 1912 и 1913 години, е имал влияние върху руското обществено мнение равно на онова на легациите.

Гръцката национална църква в Одеса и Кишинев е групирала около себе си гръцките колонии в тия градове и не само ги е запазила от денационализиране, но също и е съдействувала на елинизацията на по-малко събудени българи. Гръцката цьрква в Одеса беше предшественичка и главна пионерка на създа­ването на гръцкото училище в тоя град, което по-късно се снабди с велико­лепно свое здание.

Само българите от всички балкански народи не признават голямото национално значение на църквата и не се интересуват от задоволяването на религиозните нужди вън от границите на България, с изключение на Македония; вътре в България религиозното обучение в училищата е допуснато само до трети прогимназиален клас.

И сега, когато българския Св. синод и българското духовенство искат въвеждането на Закон Божи във всички класове на средните училища, предс­тавител на българското училище плаши българския народ с примера на Русия: там имало добре уредено религиозно обучение в училищата, ама я вижте, там сега има болшевизъм, като че ли религиозното обучение е виновника на руския болшевизъм.

Само хора невежи с руската действителност, като П. Р. Шингарова. могат да правят подобни заключения, както и да уверяват читателите, че църквата, българската църква била главния противник на руското влияние в България. Най-после тя съветва църквата вън от училището да дава религиозно-нравствено възпитание на българския народ.

По първото от тези три мнения на П. Р. Шингарова, т.е. по религиоз­ното обучение в Русия в днешната руска действителност трябва да се отбележи, че няма между тях никаква връзка.

Религиозното обучение не е било пречка за еволюционното развитие на руския обществен и политически живот. Но то е било против разрушението и разпокъсването на руската държава, затова религиозното обучение е било обект на най-голяма ненавист от страна на иноверците и нерусите В Русия: в 1905 година през време на революцията през месец октомври, на събиране-то на одеските учители от средните училища, учителят Милятицкий, поляк, католик и голям полски патриот и учители-евреи са искали изпъждането на религиозното обучение от руските средни училища.

А иноверците и инородните в Русия бяха една трета от всичкото насе­ление на страната, бяха хора, които знаеха какво искат и се налагаха на добродушния руски народ. Те водеха борба с руската държава, с руската църква; те възстановяваха (?!) съсловията едни срещу други; даваха обеща­ния за "земя и воля" за чужда сметка, подготвиха и създадоха болшевизма. Религиозното обучение абсолютно с нищо не е виновно за днешния болшеви­зъм в Русия.

Г-жа или г-ца П. Р. Шингарова също напразно се мъчи да обясни руското влияние в България с църковни проповеди в българските църкви.

Ами къде се дена влиянието на руската литература, от която имаме наи-много преводи на български език. Или това трябва да се замълчи, за да бъде г. по-убедителна в своите нападки против исканията на църквата за религиозно обучение в средните училища?

Най-после същата предлага на църквата да намери свои пътища за религиозно-нравствено възпитание на българския народ, като остави на мира българското училище.

Но пита се, кому ще проповядва българското духовенство християнски морал, когато училищата не дава посетители на християнските храмове и когато успехите на българското училище са обратно пропорционални на посе­щаването на българските църкви.

Казахме no-горе: църквата, училището и казармата трябва да вървят заедно, да си съдействуват, а не да се конкурират и да си пречат едни на други.

Само там е спасението на нацията.

в.  "Мир" XXX/. бр.  7541,  13 август 1925

¹ Това е последната публикация на Мисирков. В нея той говори за Македония "и за другите поробени български покрайнини".                                                                           

² 3а архимандрит Михаил и неговата антибългарска дейност Мисирков споменава и в писмото си до председателя на Московския Славянски Комитет Николай Иванович Гучков с дата 19 октомври 1914 г. (виж тук в раздела "Документи").

Църква и училище, 1925 г.