Като имам предвид ролята, която играе езикът при класификацията на различните племена и по-големи единици - народи, позволявам си да обърна внимание на едно твърде малко изследвано за съжаление южнославянско наречие, погранично между българския и сръбския език и твърде важно, както за съвременната, тъй и за историческата етнография на Балканския полуостров. Подразбирам моравското или (според Караджича) ресавско наречие, на ко­ето говорят повече от двете трети на всичкото славянско население в Сърбия.

Моравското наречие, което обхвата цялата южна, източна и централ­на Сърбия до реката Колубара и левите притоци на Ибър, и което е много близо до шопския² и скопския³ говор, показва от една страна, народността на съвременните моравски селяни, и от друга, като се вземе предвид разпрост-ранеността му, родството с речените говори и съвпадението на неговите и ония на поменатите говори граници с границите на средновековното на пръв поглед сръбско царство, дава ни да узнаем народността на славянските племена, които влизаха в състава на това царство...

В моравското наречие се срещат следните особености:

1. Вместо старославянския (старобългарския)⁵ носов звук, чува се зву­кът "у": рука, мука, пут.

2. Гласно "л" не съществува и вместо него се явило "у": вук (вълк), Iабука (ябълка), вуна (вълна).

3.  Старославянските тъмни'' звуци "ъ" и "ъ" се заменят със звука "а", който когато е без ударение, се произнася средно между "а" и "ъ". напр.: Пожаревац и Пожаревъц.⁶

4. Вместо старославянското "шт" и "жд" - "ћ" и "ђ", които хора по-стари от трийсет години произнасят по-меко, приблизително като смекчени "к" и "г" - кь, гь (к', г').

5.  Ударението в моравското наречие може да пада на всичките слогове на думата. Назначението му е в това, да покаже на кой слог. гласът трябва да се повиши...⁷

На основание на горепосочените особености на моравското наречие, по-голямата му близост до българския, отколкото до сърбо-хърватския език, разпространеността му до най-западните граници на средновековното Сръб­ско царство, отсъствието на точни данни за съществуването на сърби в пределите на Сърбия на моравското наречие до основаването на царството на Неманичите и най-после, понеже има прави и косвени указания за отсъст­вието на сръбски племена в тая страна, аз дохождам до следните заключения:

1.   Че съвременните сръбски славяни от моравско наречие са по-близки до българските славяни, отколкото до сърбо-хърватите:

2.  Че прадедите на моравските славяни са били по-близки до ония славяни, от които по-после се образува българският народ;

3. Че средновековото славянско царство, основано от Неманя. разшире­но от приемниците му и наричано сръбско, е било образувано от племена по-близки до ония славяни, от които бе образувано българското царство, отколкото до сърбо-хърватските племена:

4.  Че в сръбското царство сръбска е била само династията на Неманя.

Трябва да се надяваме, че по-близкото запознаване с моравското наре­чие и сравнителното му изучаваше с македонското и шопско наречие ще доведат до най-верни понятия за съвременната и историческата етногра­фия на славянския мир.⁸

* Тоя реферат е четен в едно от заседанията на Петербургското етнографическо общество и отпосле печатан в органа на обществото"Живая старина". VII. вып.. III и IV. отдел V. смес. с. 482-485.

сп. Български преглед,   V, кн. I, септември  1898, с.   121-127.

¹ Караджич подменя името на Моравското наречие с Ресавско. заради названието на реката Българска Морава, по което е наречено то. Това име красноречиво разкрива етни­ческия характер на населението от областта. В статията К. Мисирков дава предимство на термина моравско наречие.

² Говорът на една от основните етнографски групи на българската народност.

³ Очевидно става дума за северната част на този пограничен български говор.

⁴ Владимир Карич, сръбски географ и етнограф.

⁵ Мисирков правилно поставя знак за равенство между термина старославянски и старобългарски, тъй като езикът е един.

⁶ Става дума за еровите гласни ъ и ь, които след сливането на двата вокала се произнасят като ъ.

⁷ Авторът привежда многобройни примери с окситонно (крайно) ударение, нетипични за сръбски език. Нататък до заключението на статията на Мисирков се спира и върху ред други особености на моравското наречие, вкл. и в мимическите изражения, след което заключава в посочения текст.

⁸ Този си труд Мисирков пише, за да определи по-точно разграничителната линия между сърби и българи въз основа на езикови изследвания. Анализирането на моравското (ресавско) наречие сочи, че то е българско. Този проблем Мисирков засяга и в следващ свой голям труд "Бележки по южнославянската филология и история" (виж тук следващия мате­риал). За Мисирков граничната линия между сърбите и българите върви по водораздела на р. Колубара и Морава, след това по тоя между Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море. Земите на юг са населени със славяни от българската група - там и още по на юг в Македония. Статията е излязла и на руски език, поместена в сп. "Живая старина" - Периодическое издание отделения зтнографии императорскаго русскаго географическаго общества, год. VII, выпуски II и IV/ 1898, отдел V, смес, с. 482-485.

Бележките в настоящето издание по езиковите проблеми тук. както и в следващи материали на Мисирков, са написани с ценната помощ на проф. д-р Иван Кочев, за което му изказвам искрена благодарност.

Предговорна   бележка

Читателите на тая статия ще бъдат Вероятно изненадани от грамад ното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова. което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми "За македонските работи".¹ За отгатване на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изтъпих като импровизиран политик. Тая "политика" трябваше неутрализирането на македонските интереси за балканските държави и доказва­нето етническата и историческата индивидуалност на македонците. Но тъй като в тая "политика" можеха да съглеждат "маниер" на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати не малко излишни резкости. Тези излишни "доказателства", че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран "политик" по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудоб­но да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци.² С това разбира се аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия. Аз се върнах в Русия и, предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддръжка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля.

Резултатът на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.*

Старата терминология за разграничението на сръбските наречия, ус­тановена от В. С. Караджича и запазена от сръбските филолози до последна­та руско-турска война, когато сърбите излезоха със своите претенции над Македония, показва, че сръбските учени признаваха южните граници на "йекавското" наречие за южна граница на сръбския език. Според тази терминология, не само езика на македонците не се отнася към сръбския, но тъй също и езика на "старо-сърбиянците" не се причислява към последния. В. С. Караджич не беше филолог, но той владееше тънко особеностите на езика, което способстваше за верни филологически определения. Класификацията на сръбско-хърватските наречия и определянето границите на сърбско-хърватския език от В. С. Караджича са отговаряли на тогавашните понятия на сърбите за разпространението на сръбщината, или пък то е отговаряло на тогавашното национално самосъзнание на сърбите. След това, освен разли­чието между сръбските и балгарските наречия и говори, българското наци­онално самосъзнание на македонците³ е могло да влияе за установяването на Караджичовата терминология за разграничение на сръбските наречия...

Българската народност на славяните*, които се поселиха на изток от Морава, се признаваше от много историци, които предполагаха посърбяване-то на тия българи едвам в ХШ и XIV векове, когато областта на Морава влезе в състава на държавата на Неманичите.⁴

Историята и съвременното състояние на южните славянски езици зна­ят една граница между българския и сърбо-хърватския езици и народи, която била установена между тях от заселването на полуострова със славяни, ос­танала като етническо-политическа граница между българи и сърбохървати през всички средни векове и останала като етническа и езикова граница до наши дни.Това е линията, която захваща от десния бряг на р. Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море...

Последствията за българската народност от образуването и растене-то на държавата на Неманичите са били различни за северната (басейна на р. Морава и днешна "Стара Сърбия") и южната половина на западните бъл­гарски земи. В това време, когато при съхранението и езика и бита българс­кият характер на населението, на север възникнал "сръбски" патриотизъм. на юг (Македония и днешна югозападна България) не са станали никакви изменения в българската народност. В това ни убеждават: местните предания, в които са се запазили следи за националното самосъзнание на македонците, от времето когато Македония влезе в състава на Неманичевата държава; албанската Мусакиева хроника от началото на XVI в.; отзивите на "сръбс­ките" летописи за Македония и за Стефан Душана; разпадането на Душановото царство при сина му Уроша и събитията след смъртта на последния; отражението на събитията от втората половина на XIV в.в "сръбските" хроники и в българската и сръбската народна поезия...

Народната поезия на южните славяни, на пръв поглед не съдържа в себе си някакви данни по въпроса за границите между българския и сърбо-хърватския народи. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностното изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучаването на своето минало и на своята народност, в народните епически песни на македонците виждат едно от главните последствия на културното влияние на сръбството върху македон­ските българи, които те смятат за македонски славяни, па даже и за маке­донски сърби. Според това мнение, народният епос на южните славяни се явява като главен фактор при решаването на етнографически спорни въпроси. Този възглед на сръбските учени напълно споделяме, обаче заключенията, ко­ито те вадят от сравнителното изучаване на югославянските епоси са ди­аметрално противоположни на нашите; т.е. сравнителното изучаване на югос­лавянските епоси не говори в полза на сръбското влияние в Македония, а обратното, обяснява, че българският епос е преминал от Македония, през Дубровник в сръбските земи...

Горният сръбски слой, нанесен благодарение на изложените факти обаче е толкова тънък, щото още в края на XIX в., при самостоятелно и внимателно изучаване на моравското наречие, не е било трудно да се определи българското потекло и българския характер на населението от по-големия дял на днешното кралство Сърбия. С увеличението територията на Сърбия постоянно се е увеличавала площта на посърбяването на българите, незабе­лязано от европейците и без ефикасен протест от страна на българския народ.

До някъде по-сериозен отпор срещна посърбяването от страна на бъл­гарския народ след възникването на новата българска държава, която встъ­пи в борба със сърбизма, и стремленията на последния да разшири областта на своята деятелност с втурването си в друга българска област - Македония...

Главният пък недостатък в развитието на славистиката е късното изпъкване на българския народ в качество на участник в това развитие. Главните въпроси върху национално-културното минало и настояще бяха ре­шени без да ни питат за нашето мнение по тия въпроси. Благодарение на това се установи в науката пренебрежително отношение към нашия епос: бяха указани граници на българския народ; беше определено какво ние трябва да почитаме за свое културно наследие; беше ни посъветвано да отождествяваме разпространението на българския народ в различните исторически епохи до нашествието на турците, с пределите на държавата, която в това време е носила името България и да считаме за сърби всички ония българи, които влязоха в състава на съседната държава на Немановци като почитаме [= приемаме] културната деятелност на тия българи за деятелност на сръбския народ.

Ето в кратки черти причините за замъглението на въпроса за граница­та между българския и сърбо-хърватския народи.

* Сп. Македоно-Одрински преглед, II, 18 април 1907. бр. 34. с. 553.

** Под думата "словене" аз подразбирам етническото цяло, славянски народ, който от края на IX век заменя народното си име "словена" с името "българи": под думата "славяни" аз подразбирам славяните и славянските народи изобщо. вкл. и българите (отнапред словените).

 Одеса, 30 декември,   1908.⁵

 
Българска сбирка, XVII, януари 1910, кн. 1, с. 39-42; февруари 1910, кн. 2, с. 100; маи 1910, кн. 5, с. 328; г. XVIII, март 1911, кн. 3, с. 197; април 1911. кн. 4, с. 265-267.

 
¹ "За македонцките работи" е издадена в София през 1903 г.

² Този аргумент на К. Мисирков въобще не се взима под внимание при публикациите на негови биографи македонисти в Скопие.

³ Тук Мисирков уточнява, не само че има различия между сръбските и българските наречия и говори, но че е налице и "българско национално самосъзнание на македонците". И това не се взима под внимание от авторите македонисти.

⁴ Мисирков разработва и в други свои трудове въпросите за Неманичите. Сръбски крале от тази династия разширяват властта си и на юг, по етнографски областите по Морава и в Македония остават български. Това се доказва и при разглеждане на говорения там език.

⁵ Поместеният текст е излязъл от печат през 1910-1911 г. Тук обаче, хронологично материалът е поставен в 1908 г., тъй като на отпечатаният материал Мисирков слага дата на завършване труда 30 декември 1908 г.

Предговорна бележка към ст. Бележки по южнославянската филология и история,  1907 г.

- 3 -
 
ЮЖНОСЛАВЯНСКИТЕ   ЕПИЧЕСКИ   СКАЗАНИЯ   ЗА ЖЕНИТБАТА  НА  КРАЛ ВЪЛКАШИН  ВЪВ  ВРЪЗКА С ВЪПРОСА ЗА  ПРИЧИНИТЕ  ЗА "ПОПУЛЯРНОСТТА НА КРАЛ  МАРКО  СРЕД  ЮЖНИТЕ  СЛАВЯНИ
 
От  К.  П.  Мисирков

Одеса,   1909. 99 с.

...................... ¹

Историческите събития от втората половина на XIV век, спомените за които са отразени в българския и сърбо-хърватския епос, засягат еднакво и сърбите, и българите: за последните тези събития стоят даже по-близо, отколкото до сърбо-хърватите. Поради това едва ли може да се признае за правилна и изчерпателно пълна сръбската национална оценка за исторически­те събития от втората половина на XIV век, които протичат освен това на българска земя, в Македония (с. 4-5)....

Българските, т.е. моите родни национални предания и песни за Крали Марко станаха понятни за мен само след пребиваването ми в Сърбия, след запознаването  със  сръбския  епос  и  сръбската   история  на  XIV  век.

Опознаването със сръбския епос веднага събуди в паметта ми българските предания от моята родина за Крали Марко. Много общо се оказа между българските и сръбските епически предания, но в същото време забелязах и съществени различия: 1. У нас главният герой се казва Крали Марко, т.е. Крал Марко, докато в същото време при сърбите той е само Кралевич, т.е. кралски син Марко; 2.Нашите народни песни нищо не споменават за злоденията и коварството на крал Вълкашин², на когото са посветени цял ред сръбски народни песни (с. 6)...

Ако Вълкашин е бил представител на интересите и политическите тен­денции на македонските българи, то той не би могъл да не заслужи съчувст-вието на последните и ненавистта на сърбите. Ето ключа за разбиране на историческата и епическата личност на крал Вълкашин и неговия син Крали Марко: и единия, и другия се ползуват с по-големи симпатии в българския югоизток, отколкото в сръбския северозапад (с. 9)...

От посочения откъс от Труношския летопис за Вълкашин виждаме, че след смъртта на Душан³, при цар Урош⁴ започнала най-упоритата борба между българския юг, начело на който стоел Вълкашин, и истинския и смя­тащ себе си за сръбски север, начело на който стоел княз Лазар...⁵

Ето какво намираме за името "бугарщици"  при  В.  Богишич.  Народни песни от най-старите, главно приморски записи (Белград,  1878, с. 30-32): "В загребски ръкопис (началото на 18 век), в трета глава в песен с дълъг размер, написано с ръката на самия събирател: "Пjесан бугарска", т.е. българска песен. Бугарин (т.е. българин) при Гундулич може би означава именно човек от българската земя, но леко може да се случи тази дума да означава и певеца. Този последен негов смисъл се посочва и в речника, приложен към Загребското издание на "Осман" на Гундулич от 1854 г. По този начин думите "бугарска пjесан, бугаркиня, бугарскицы, бугарщица, бугарити" (т.е. българска песен, българка, български, българщици, побългарява) ние срещаме в тясна или по-точно изключително тясна връзка с песните с дълъг размер. Тези думи сре щаме в Бока, в Дубровник, по островите на Далмация и в Хърватска, в тези области, където тези песни са били най-вече разпространени (с. 78)...

Сръбските учени от 40-те години извеждат думата "бугарщици" от латинските думи "vulgus, vulgaris", е като означение, че тези песни са народни или простонародни. Това виждане споделя и проф. Харлански. Против сръбското тълкуване за произхода на името бугарщици възразява проф. М. Дринов (с. 79)... Проф. Шишманов също обяснява, произхода на името бугарщици от народното име българи (бугари). При това той посочва 16-слоговия стих на бугарщиците, който по негово мнение се явява удвояване на осемсричковия стих на българските епически народни песни, докато в същото време сръбските песни имат 10-сричков стих (СбНУ, т. 1, с. 40) (с. 80)...

В родното ми село, покрай тези, които се занимават с винопроизводство ми се е случвало да наблюдавам отношенията между продавачите и купувачите на вино. В селото са идвали от южните гръцки села... Случвало се след обилна вечеря, поляна и с много вино, да започват песни от гостите стопаните. Едните пеели на гръцки, а другите на своя роден език, т.е. едни на български, а другите на гръцки език. Младежта с готовност заучавала чуждите песни, като по такъв начин в българските села се заучавали и пели гръцки песни, а в гръцките села прониквали български песни. В нашето и съседните села през зимата пристигали твърде много шивачи от Галичник и Дебър, т.е. българи от Западна Македония (с. 96)...

 
К. П. Мисирков. Южно-словянския эпическия сказания о женитбе короля Волкашина в связи с вопросом о причиних популярности короля Марка среди южных словян.  Одеса,   1909.  99 с.

¹ Този труд на К. П. Мисирков в основата си представлява фолклорно проучване. С оглед на насоката на настоящия труд тук се спирам върху преценките на Мисирков за българския характер на славянското население в Македония. На десятки места той кате­горично отбелязва тази безспорна черта на тези, които в други негови трудове (напр. "За македонцките работи" и в някои статии от по-късно) нарича "македонци". Тук те са българи. техните песни са български, като такива те са известни не само в Сърбия, но и в Далмация и Хърватска - отбелязва категорично Мисирков. Изпуснатите пасажи са означени с многоточие (...)

В българската литература трудът на К. Мисирков е преценен внимателно от проф. Михаил Арнаудов в "Периодическо списание", кн. LXXI, кн. 71, 1910-1911, с. 136-145; крити­чен отзив печати и Г. И. Кацаров пак в Периодическо списание на БКнД, кн. 70. 1909, с. 725-734.

² Вълкашин, феодален крал на Македония, със седалище в Прилеп, загинал в битката с турците край с. Черномен през 1371   г.

³ Крал Стефан Душан (1308-1355) се обявява за цар на Сърбия след което завладява части от Македония.

⁴ Цар Урош (1355-1371), син на Стефан Душан. Смъртта му слага край на централна­та власт на Сърбия.

⁵ Сръбският княз Лазар Хребелянович (1329-1389), воювал с Марко и Вълкашин.

Южнославянските епически сказания за женитбата на крал Вълкашин..., 1909

- 4 -
 
К.   Мисирков
 
ОСНОВИТЕ   НА   ЕДНО   СРЪБСКО-БЪЛГАРСКО СБЛИЖЕНИЕ

Никога до последната година, собствено до анексията на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, не е имало по-сгодна почва за едно сръбско-българско сближение и не се е чувствувала необходимостта от него, как­то сега. Достатъчно е да си припомним най-главните епохи в историята на Балканския полуостров през XIX в и началото на XX век за да се убедим в това. В първата половина на XIX век отсам Дунава и Сава е имало само две малки полунезависими славянски държавици: Сърбия и Черна гора, от които Сърбия от три страни е била обиколена от Турската империя. Малката Сърбия през това време е била толкова слабо заета с вътрешните свои работи, щото за някаква важна политическа роля, вън от своите предели, не е могла да мечтае.¹

Но още в първите десетилетия на втората половина на XIX век рабо­тите прияха друг обрат: последва обединението на Италия при главната роля на Сардинското кралство: започна духовното и политическо събуждане на българския народ, които, с освобождението си от Турция се домогваше да възстанови старото българско царство, в което да се обедини всичкия бъл­гарски народ; започна се едно движение за свобода против турците между сърбите в Херцеговина и Босна...

Положението на Сърбия бе трагично в много отношения: 1. Мечтите да играе ролята на Пиемонт - обединител на Балканския полуостров се раз-биха на най-дребни парчета, 2. Изгледите за прирастването на държавата на източните и западните и граници изчезнаха завинаги и 3. Сърбия трябва­ше да се опасява и от туй, че България може да поиска назад етнически българските окръзи, отстъпени на Сърбия в Берлин...

Тоя страх бе толкова голям, щото погълна всичкото внимание на сръб­ското правителство и общество, които през тая тридесетгодишна епоха главните си сили, и морални и материални, изхарчиха в постоянна борба с българския народ и оставиха почти без внимание чисто сръбските земи на запад от Сърбия...

По Берлинския трактат няколко чисто български окръзи бяха присъеди­нени към Сърбия. Последнята като изгуби Босна и Херцеговина, можеше да се опасява, че един ден България може да поиска назад отстъпените ней по Берлинския трактат български земи. Но още друго нещо: български се е гово­рило през XIX век в Сърбия, не само в новоприсъединените земи, но и в цяла източна и южна Сърбия, т.е. на изток от водоразделите на Колубара и Голяма Морава, на Сръбска Морава и Ибар.

Националният принцип легна в основа на българските стремежи към политическа свобода. Същият принцип е давал право на българския народ да счита новоприсъединените по Берлинския трактат окръзи към Сърбия за български. Но в Сърбия гледаха на работата инак: там осъзнаваха, че ако българските притезания на новоприсъединените окръзи бъдат признати за справедливи, то тогава на същите основания трябва да се признаят права­та на България върху по-големия дял на Сърбия, защото не само в Пиротско, Лесковачко. Нишко и Вранско се говори неправилно сръбски, т.е. говори се български или преходно сръбско-български, но тъй се говори по целия Моравски басейн, с изключение на сръбска Морава до впадането в нея на Ибар. С други думи, ако в Сърбия признаеха правата на България върху новите окръзи, то трябваше същото да признаят и върху големия дял от Сърбия (т.е. да се отрекат от политическата си независимост и от ръководеща роля в балкан­ските работи, която искаха да си запазят и след берлинския трактат). Както се вижда от казаното, отчаяната борба, която с удивителна енер­гия води Сърбия с българския елемент има по-дълбоки и скришни причини.

Сега няколко думи за характера на борбата на Сърбия с българския народ. Преди всичко в Сърбия се пазеше една тайна върху особеностите на наречията, особено на Моравското наречие. Миличевич и Карич дадоха най-повърхностни описания на говорите на това наречие. Струва ми се, че най-пълно описание на това наречие дадох аз.² Сръбските филолози нищо не при­бавиха към казаното от мене, т.е. продължаваха по-напрежната политика на скриване любопитните особености.

Едновременно със скриването особеностите на Моравското наречие. те усилено се стараеха да изгладят тези особености посредством училища, литература, канцелария, военна служба. Работата в това отношение бе тол­кова енергична, щото през тая тридесетгодишна епоха по-големия дял на днешното кралство Сърбия бе почти посърбен.

На тая вътрешна политика на Сърбия в борбата с българския народ е съответствувала не по-малко енергична външна политика. Отначало във външ ната политика на Сърбия срещу българския етнографически принцип бе про-тивопоставен историческият принцип. Сърбите преди всичко се обърнаха към българите с твърдението: "вий казвате, че новоприсъединените по Берлинския договор окръзи са били български! Ами как така - тези земи още от основаването на сръбската държава (на Немановци) са били сръбска земя и езика, който там се говори, си е чисто сръбски". Тая мярка почнаха да й применяват с особено упорство на всякъде на юг и изток и се получи удиви­телна картина; оная страна, която поне 10-20 години е влизала в държавата на Немановци, оказа се че била отдавна сръбска земя, а щом земята е сръбска, а не българска, то в нея се говори на чисто сръбско наречие. От тая гледна точка, разбира се, не може да става дума за българско население в самата Сърбия. По такъв начин в Сърбия много умно прехвърлиха сръбско-българския спор из границите на самата Сърбия и от отбранително взе се напада­телно положение спрямо българската народност. В това положение тя оста­ва и до сега когато се търси едно сближение с България на почва на призна­ването на един дял от етнически български земи като сфера на сръбско влияние. Нападателното положение на Сърбия си остава и до днешен ден, при някои изменения на тактиката: отначало българското население в Македония бе обявено за чисто сръбско, също толкова чисто сръбско, колкото населени­ето на Босна, Херцеговина, Черна гора и пр. След това сърбите посвалиха домогванията си: те обявиха, че населението в Македония е толкава българско, колкото и сръбско, т.е. средно-сръбско-българско, но ни сръбско, ни българско, а неутрално, което лесно може да стане и сръбско и българско. Най-после те се хванаха за мисълта за особна македонска народност, която и наместиха в Южна Македония. Северна Македония обявиха за чисто сръбска, а Средна Македония за етнически преходна област от сръбския език към македонския. Говори се, че най-напоследък те още повече намалили домогванията си.

* * *

И тъй, тридесетгодишната епоха от Берлинския трактат до анекси­ята на Босна и Херцеговина трябва да се признае за най-неблагоприятното време в сръбско-българските отношения. От анексията насам настъпва една нова епоха в съдбите на южното православно славянство.

Анексията преди всичко е победа на католицизма над православието, това е победа на католическото австрийско славянство над православното южно славянство. Последното се стреми към политическа свобода, първото се стреми към заробвани отначало икономическо, а подире и политическо на балканските народи. От гледна точка на изгубването на цели две православ­ни страни в полза на католицизма, които се стремеха към политическа свобода, на която те имаха пълно право, ний българите не можем да не съжаляваме задето анексията стана. Но с туй почти се свършват нашите съболезнования. От българска, от южнославянска гледна точка други моти­ви за съжаление няма, а има основание да се радваме (?) за станалото изобщо от българско-сръбска гледна точка и в частност от сръбска. Аз зная, че казаното от мен тук ще предизвика голямо удивление, а може би негодувание: Анексията е едно голямо поражение на сръбското народно дело, вредително и за българските интереси, защото сърбите като изгубят Босна и Херцеговина, всичкото си внимание ще обърнат на Македония, а на това ние не можем да се радваме. Това възражение лесно може да се предположи, обаче не е много мъчно да бъде оборено, защото опасността от подобен обрат на работите е преувеличена.

Сърбите щели да обърнат всичко внимание на Македония. Превъзходно. Аслъ това е желателно от българска гледна точка. А ще ли го направят те това? Ако го направят, от това ще бъде по-добре и за тях, и за, България и за Македония. Обръщането на всичко внимание от страна на Сърбия върху Македония е едничко условие за сближение на  България  и Сърбия.  -  Какъв абсурд, ще каже българският читател.

- Не, тук абсурд няма, но има една малка неясност. Под обръщането от страна на Сърбия всичкото й внимание към Македония, аз разбирам, че Сърбия еднаж за винаги трябва да се откаже от Босна и Херцеговина и политически и културно и да търси политическо и културно единение с Македония и България. Ако Сърбия иска да поддържа в Македония местната култура, т.е. да остави езика на населението в неприкосновеност и да способствува на развитието на населението в посока, показана през средновековната ни история, то мисията на Сърбия в Македония може да бъде само приветствувана. Но правила ли е това Сърбия досега в Македония? - Не! Тя В Македония е насаждала чужд език, както това е правила и у дома си. като е обявила непримирима борба на българските особености в езика: тя е насаж­дала и у дома си босно-херцеговинското наречие в основа на литературния език.

Не сръбско-хърватска Сърбия ни е нужна в Македония, а Сърбия - сръбско-българска; а пък Сърбия ще стане такава само тогава, когато ни даде реални доказателства, че тя еднаж за винаги се отказва от Босна и Херцеговина и от другите сърбо-хърватски земи, за да се обедини тясно икономически, политически и културно с българския народ в Македония и България. Но от сръбско-българска Сърбия ний търсим реални доказателст­ва за това нейно искрено и безповратно решение. Явява се въпрос: защо отказването на Сърбия от Босна и Херцеговина ний считаме като необходи­мо условие за едно сближение между България и Сърбия. И в право ли сме да поставяме такива, на пръв поглед непосилни за Сърбия условия?

На тоя въпрос ний ще отговорим следующето: преди всичко трябва да е вън от всяко съмнение, че българско-сръбското сближение ще е насочено против Австро-Унгария. Претенциите на Сърбия върху Босна и Херцеговина могат да послужат като повод за стълкновение със съседнята могъществе­на монархия. Реалното отказване на Сърбия от поддържане културно-политически връзки със сърбо-хърватския народ, от една страна, ще отстрани Всякакви стълкновения на сдружените славянски държави с Австро-Унгария, от друга - ще установи яки вътрешни връзки между тях. Също така сдружа­ването няма да бъде насочено и против Турция, която и България и Сърбия с всички сили ще поддържат, като се удовлетворят с обезпечаване в нея на сръбско-българския народ. Дума за разделяне сфери на влияние не може да става, защото в Македония има само един народ, когото, ако искат сърбите нека го наричат сръбски, а българите - български; самото население в Македония може да се нарича както му е драго: българско или сръбско.

Отричането на Сърбия от културно единство със сърбохърватския народ в Австрия е необходимо като гаранция, че допускането на сътрудни­чеството на Сърбия в Македония няма да измени народността на македон­ците и да приготви в бъдеще някое сливане и на една най-малка част на Македония с другите сръбско-хърватски земи. Без тая гаранция Сърбия ще посрещне в Македония най-сериозен отпор от страна на българския народ и. няма съмнение, че тая братоубийствена борба ще бъде използвана от общи­те ни врагове.

Прекъсването всякакви културни връзки на православна Сърбия с по предимство католическия сърбо-хърватски народ й се налага и от историята: никога днешна Сърбия от заселението на Балканския полуостров със славяни и до днес не е влизала в една славянска държава заедно с Босна, Херцеговина и другите сръбско-хърватски земи, а винаги е споделяла съдбите на българския народ в България и Македония, особено с последнята. Съдбите на сръбско-хърватските земи Сърбия е споделяла само през турско време. Защо днес в Сърбия искат да съединят несъединимото? Ако искат съединението с Босна и другите сръбско-хърватски земи, с които, казахме, никога Сърбия не е жи­вяла наедно, то тя трябва да се откаже от тъй наречената Стара Сърбия и от Македония. Ако ли предпочита последните, трябва да се откаже от първите.

Анексията на Босна и Херцеговина, с която се извърши подпълно обеди­нението на сръбско-хърватския народ под властта на Австро-Унгария, реши участта и на Сърбия: последнята е избавена от безнадежното положение да си троши силите върху съединяването на несъединимото и, като е останала като най-източно краище на сръбско-хърватския или северо-западно на бъл­гарския народ, има пред себе си една трудна дилема, какво да избере: българ­ският изток и юг с православна южно-славянска култура или сръбско-хърватският запад с католическа немско-маджарско-славянска култура. ³ Първият път обещава на Сърбия политическа и икономическа независимост, наци­онална култура въз основа на оная на държавата на Немановци, която дър­жава никога не е обгръщала австрийски сърбо-хърватски земи; в също Време първият път иска от Сърбия жертва на самолюбието - напущането на лите­ратурния език, въведен от В. С. Караджича, и въвежданието на степен на литературния език на едно от македонските наречия, напр. Скопското наречие, обаче с всичките му български черти и колкото такива има повече, толкова по-добре, защото по такъв начин се създава почва за общ сръбско български литературен език с най-малка обида за националното самолюбие на сърбите, които ще бъдат удовлетворени с приемането за такъв на едно старо сръбс­ко наречие, за каквото те признават скопското.

Другият път води към лишение на икономическата и политическа свобода, към единение с ония области, с които Сърбия никога не е съставяла единство, към единение с чужда за Сърбия католическа, немско-маджарска култура и към прекратяване на всякакви връзки с миналото.

Ето дилемата, пред която е поставена Сърбия от анексията на Босна и Херцеговина. Сърбия трябва да избере първото или второто. Сърбия е оная страна, която особено се нуждае от сближение и няма съмнение тя първа трябва да направи отстъпки за сближението. Сближението трябва да бъде трайно и границите му, разбира се, трябва да са съществени.

От настроението, което господствува в Сърбия, зависи сближението: ако в Сърбия реалните възгледи на действителността преобладаят над фантастичните, то незабавно трябва да започне подготвянето почва за едно реално съглашение с България. Обаче, който знае работите в Сърбия, не може освен да бъде песимист по въпроса за едно сръбско-българско сближение. Сърбия през XIX век е преживяла две епохи от мечтателно въодушевле­ние с неосъществими идеали: 1. за балкански пиемонтизъм и 2. за великосръбска държава, която да обгръща и всички сръбско-хърватски земи и половина­та от българските. Това мечтателно въодушевление за неосъществими иде­али е станало плът и кръв на сръбската интелигенция. Хора, които трезво гледат на работа има колко?... Все пак обстоятелствата най-после карат хората да се съобразяват с действителността и по тая причина можем да очакваме, че и в Сърбия ще настъпи отрезвението и там ще разберат, че независимостта на Сърбия зависи изключително от тясното единение с бъл­гарите - единение културно, което с течение на времето да приведе към образуването от двете земи един народ и по дух и култура, може с две народ­ни имена: сърби и българи: тоя сръбско-български народ на Балканския полу­остров ще, състави източната, по-голямата половина на южното славянство. И така, сближението между Сърбия и България е необходимо. То сега е най-възможно. Основните положения за сближението трябва да са: Пълното прекъсване на стремление на Сърбия към австрийските сръбско-хърватски земи; приемането на скопското наречие с всичките му българизми за литера­турен език в Сърбия; въвеждането във всички български средни училища кур­са на историята на Немановци, като западно-българска и също така литера­турата на "сръбската" редакция на старо-българския език, като средно-западно българска. Признаването неутралността на Македония, която кул­турно самичка има да се определи.

Това е едничкия път, който може да предупреди завършването на тра­гичната история на Сърбия с една ужасна политическо-икономическа катастрофа. Това ще спаси Сърбия от гибел, ще приготви едно славно бъдеще на православното южно славянство, В създанието на което Сърбия ще показва на себе си, като на равна с България участница.*

* Бел. на Ред. [на "'Българска сбирка") - Между другото, ние по никакъв начин не сме съгласни с автора относително съжденията му за бъдните отношения на Сърбия към Босна и Херцеговина.

Българска сбирка, XVI,  1909, кн. 8, с. 530-535.

¹ Кръсте Мисирков не знае или не иска да споменава нищо за "Начертанието" на Гарашанин, прието като национална сръбска доктрина през 1844 г. От него личи, че всъщност Сърбия още през първата половина на XIX в. вече мисли и действува по всички посоки тъкмо "вън от своите предели". Старателно прикривано, "Начертанието" е разк­рито от австро-унгарската дипломация още през 1883 г. и публикувано през 1906 г., така че Мисирков вероятно го е знаел - то е било цитирано години преди написването на настоящата статия. Така преценено, съдържанието на този труд звучи още по-странно. и то след като по време на следването си в Сърбия авторът е имал добрата възможност да е в течение на сръбската политика, вече направо и от Стоян Новакович, авторът на "македонистката'" теория. Виж по-подробно по въпроса в кн. ми: Националните доктрини на балканските страни. С, 2000. с. 75 и сл.

² Мисирков има предвид труда си "Значението на Моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров" (Виж тук в начало­то - 1898 г).

³ Мисирков не взима предвид (или не мисли по това), че в "Начертанието" на Гарашанин Сърбия планира да действа и по едната, и по другата посока, като прави съответните уговорки и последователността на своите действия.

⁴ Като взима предвид явно невъзможността да се осъществят мислите на Мисирков - те са абсолютно неприемливи за Сърбия - редакцията на "Българска сбирка'' (редактор С С. Бобчев) изрично прави тази уговорка. По-късно Бобчев става пълномощен министър на България в Петербург, поддържа писмовна връзка с Мисирков, които пред него се изявява вече като убеден българин.

Основите на едно сръбско-българско сближение, 1909 г.

С изложението от почитаемия автор на  "Македония" ние не можем никак да се съгласим.

Македония понастоящем не представлява по-голямо етническо разнообразие, отколкото България до освобождението й от турско владичество. Също не е напълно твърдението, че Македония е областта "къ­дето се досягат всички балкански народи" и че там като че ли "най" вече се преплита тяхната история и се смесва тяхното население", поради което тя е ябълката на раздора помежду им".

Доколкото сме запознати с настоящето и миналото на Македония. тази централна област на Балканския полуостров представлява за нас до такава степен етническа българска земя, колкото е и България до освобож­дението си от властта на турците.

Българският национален тип в Македония е не по-малко чист, отколко­то в България. Това всички признаваха до последната руско-турска война. Теорията за чистотата на типа население по краищата на полуострова (както и твърдението за особен "босненски език") принадлежи на австрийс­кия патриот и член на австрийската горна камара, виенския славист Ватрослав Ягич, и това учение има политическа подкладка, преследваща на­учно обосноваване на австрийските политически планове относно Македония. В Македония също така не е имало място за историята на балканските народи. В Македония, както и за по-голямата част на Балканския полуост­ров до завоюването му от турците, се е водила борба главно между гърците и българите, между Византия и българското царство. Албанците са взимали малко участие в спора. На югоизточния край на своята етническа област сърбите създали кралството на Неманичите, което със самото си възниква­не представлява сръбско-българска, а впоследствие даже и преимуществено българска държава. Държавата на Неманичите в историята на българския народ има същия характер и играе същата историческа роля на обединител на западносръбските земи, както и Литовското велико княжество в истори­ята на руския народ, и ролята на българите в историята на държавата на Неманичите е равносилна с ролята на руския народ в историята на Литва, до присъединението й към Полша. Поради това борбата на Неманичите с Византия за Македония не усложнява историческата борба на балканските народи за тази област.

В Македония не се смесват народите от Балканския полуостров. Гърците и албанците заемат само южната и западната погранични посоли на Македония. Власите и турците не представляват изключение за Македония: те живеят също така и в България и Гърция (в Тесалия). Сърбите въобще не се допират до Македония, тъй като съседните с Македония части от Сърбия са населени с българи. Населението на така наречената Стара Сърбия, как­то и по-голямата част от Кралство Сърбия, наричащо себе си сърби, при­надлежи към сърбо-хърватския народ дотолкова, доколкото белорусите, на­ричащи се литовци, принадлежат към литовския народ. Сърбия на изток от водораздела между Колубара и Морава и на изток от р. Ибар, както и така наречената Стара Сърбия по етнографския си характер и по своята истори­ческа съдба могат да бъдат наречени "българска Белорусия".

Македония се явява ябълка на раздора не поради преплетената история, нито вследствие смешението там на народите от Балканския полуостров, а изключително по политически причини от скорошно произхождение. Старият спор между гърците и българите в Македония се усложнил по време на послед­ната руско-турска война, когато австрийската дипломация изнася напред сръбските интереси в Македония, тъждествени с австро-унгарските планове за Солун (Салоники). Делото на австро-унгарската дипломация скоро било поето под авторитетното покровителство на австрийското славяноведение начело с професора академик В. Ягич, създал цяла школа на австро-славянските и руски слависти. Австрийското славяноведение, използвайки като свое силно оръжие немският език и неограниченото влияние на руското славяноведение, бавно и точно налагат на европейското, руското и даже на българското обществено мнение вижданията на австрийските интереси по македонския въпрос.

Учението за чистите национални типове, разположени по краищата на Балканския полуостров, за мнимите сръбски особености И македонските наречия, за преходния характер на тези наречия, за сръбската народност в Македония, за усложняване на историческата съдба и за смешението на насе­лението в Македония, всичко това, заедно с някои други мнимо-научни и мнимо-безпристрастни виждания - е създадено или непосредствено от ново­то австрийско славяноведение и особено от главния му представител В. Ягич и неговите ученици, или под високото му покровителство; това разбира се представлява крупна услуга за политическите цели на австро-унгарската дипломация. Виж моите трудове: 1. ''Бележки по южнославянската филоло­гия и история" в "Българска сбирка" за 1910 г.; 2. "'За значението на Моравското или Ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров" в "Български преглед" за 1898 г.; 3. "Южнославянските епически песни за крал Вълкашин във връзка с въпроса за причините за попу­лярността на крал Марко" в XVI том на "Записки на историко-филологичес-кото общество при Императорския Новорусийски университет" и отделно.

Бел[ежка на] пр[еводача]

(В книгата си Мисирков добавя в превода на стр. 187 и следната своя бележка:)²

Приведената класификация на българските говори на проф. Б. Цонев ни се струва не съвсем правилна, преди всичко към трите български замени са първичните tj и dj трябва да се добави и четвърта, сега ограничена само във Воденско-Ениджевардарските говори в Македония, но която по-рано е била по-разпространена, а може би и общобългарска. Воденско-Ениджевардарските говори заменят първичните tj и dj с йк' {jtj) и йг' (jdj) - стрейк'я, мейг'я. Явно по-старата общобългарска замяна на първичните tj и dj била замяната с jtj и jdj, при което в някои говори (източните) последното j изчезнало, като не оставило след себе си и никакви следи, в другите обратно изчезнало първото j от групата jtj и jdj (в северозападните говори). Първото j там, където не е изчезнало без следа или се е доближило към предходната гласна като неслого-образуващо i (й) (Воденско-Ениджевардарските говори) или в съзнанието на говорещия не е загубило връзка със следващите след него t и d, но поради трудното произнасяне на двете съгласни jt и jd в една сричка, j е преминало в ш: по този начин jt и jd дали шт и шд, а последното после дало жд. Шт и жд от tj и dj възникнали в българския език още преди Кирилометодиевите прево ди на светото писание и както през IX век, така и понастоящем, тази замяна била само диалектическа, източнобългарска, а не общобългарска. В македонските говори, в говорите на Западна България, в българските говори на Сърбия замяната на шт и жд или въобще отсъствува, или е проведена непоследователно. Последното очевидно свидетелствува за влияние на езика на църквата и писмеността върху народните говори в Македония. Езикът на Кирилометодиевите преводи бил явно Киречкьойския говор на IX век, който познавал шт и жд вместо tj и dj и я вместо . Източната граница на българската диалектична област, познаваща е вместо  се явява като из­точна граница на говорите, които въобще не познават шт и жд от j и dj, или които употребяват тази замяна непоследователно и едновременно с други замени. К' и г' както показват примерите с йк’ и йг’ от първичните tj и dj в македонските говори представляват от себе си местно явление и въобще не могат да бъдат обяснени с влиянието на моравското наречие. Още по-малко основателно е предположението на проф. Цонев за поява в македонските говори на е вместо  под влиянието на същото в моравския говор.

За съвършенно друг характер на македонските звуци к' и г' от една страна, и съответстващите им сръбски звуци - от друга, въпреки твърдени­ята на проф. Облак за сходство между тях (виж неговите Macedonische Studien) говори това, че братя Миладинови, когато печатат своя сборник с българс­ки песни в Загреб, и следователно които знаят едновременно с македонските говори и сръбско-хърватския език, не са намерили възможност да предават българските звуци к' и г' като ползуват съответстващи сръбски букви. Ние сме уверени в това, че характеристиката на македонските звуци к' и г' у Облак не съответствува на действителността, на основание личното поз­наване на македонските говори, в частност с говора на с. Бугариево, описан от проф. Облак: последният (говор) се явява почти наш роден говор, тъй като с. Бугариево отстои всичко на 30 версти от с. Постол.

Струва ни се, че представата за близост на македонското к' и г' със съответстващите сърбо-хърватски звуци или за тъждественост на първите с последните се оформила у Облак още преди пътуването му в Македония под влиянието на лъженаучната теория на проф. В. Ягич за преходните южносла­вянски говори. Като ученик на В. Ягич и последовател на теорията му за преходните говори. Облак приел последната при изучаване на македонските говори и при изучаването на последните се е стараел да потвърди първото: при това се е давало преимущество на любимата теория на учителя, през призмата на когото се разглеждали изучаваните акти.

бел.  пр[еводача]

¹ К. Мисирков високо оценява труда на проф. А. Иширков "България". В своя предговор той изрично бележи: Предлаганата на вниманието на руските читатели книга на професор Л. Иширков запълва съществена празнина в руската научна литература. Богатото съдър­жание на книгата, българският й автор и илюстрациите дават вярна представа за приро­дата на България и за бързите културни успехи в свободната част на българския народ. Целта на издаване на настоящия превод ще бъде достигната, ако той послужи за основа на верни заключение за България и българите", (с. VI).

Горещ български патриот обаче, К. Мисирков не удобрява един пасаж в Увода на Иширков. Независимо от голямата почит и висока оценка на световно известния български професор, последното изречение в увода на оригиналното българско издание поражда възражения у Мисирков. Там Иширков пише: "Македония, средината на Балканския полуостров, е областта, дето се досягат всички балкански народи, там се преплита най-вече тяхната история, меси се тяхното население и затова тя е ябълката на раздора помежду им" (с. 7 от оригиналното българско издание). След като предава точно всичко, казано от проф. Иширков, нашият преводач се счита задължен да напише към цитирания пасаж своя бележка, която предаваме тук. Тази бележка е написана на хубав руски език, които Мисирков е владеел свободно. Високата оценка на труда на проф. Иширков личи и от обстоятелство­то, че книгата е не само преведена, а и издадена в 6000 тираж от самия Мисирков. Или както е означено в руското издание: Одесса, издание К. Мисиркова, ул. Полтавской победи, 28. 1911. Написаното от Мисирков е толкова ясно и основно аргументирано, че няма нужда да се придружава от коментар. Колко далеч неговия автор стои от издадената само осем години по-рано своя книга "За македонцките работи"!

² Мисирков дава тук-там още някои бележки под линия (с. 8, 12, 14, 44, 75, 83, 150, 151, 167), с които обяснява някои турски думи, неизвестни за руския читател или уточнения за някои топонимни названия, специфични за българския език. Той превежда точно текстовете на Иширков за българския характер на населението в Македония, "народното съзнание за национално единство сред тях се засилило и се съхранило до наши дни" (с. 168 от руския превод на Мисирков).

Като иска да коментира превода на Мисирков, неговият скопски биограф Блаже Ристовски го "изяснява" специално в бележката за особеностите на воденско-ениджевардарския говор. Той дава под линия текстът на Мисирковата бележка (стр. 187-190), за да докаже по свой начин още веднъж, че "Мисирков не се труди да доказва българщината на Македония, както може да се помисли на пръв поглед, а напротив; да изтъкне пред руското обществено мнение с конкретни факти самостоятелността на македонския народ и маке­донския език. Мисирков според Блаже Ристовски се стараел да докаже, че има и четвърта замяна на старите tj и dj, съвсем самостоятелна, която отново доказва според него самостоятелния характер на македонския език. Това той правел, защото у него "ясно блестяла загрижената национална свест и съвест на един буден македонец" (според Ристовски в кн. му за Мисирков, 1966, с. 491). Тези обяснения са характерни за техния автор, въпреки че в текста на Мисирков няма подобна трактовка, каквато му се приписва. "Обясненията" на скопския автор е, че Мисирков схващал "оние долги разговори и преговори за поделба на Македониjа", та затова като добър македонски патриот изтъквал "единственоста на теориjата, и на народот во неговата татковина, и ако формално дури и ги подкрепува бугарските претензии". Подобни умозаключения от страна на акад. Блаже Ристовски сигурно вече не могат да очудят никого. Те са горе-долу по "правилото": "Мисирков казва "бяло", но той всъщност е искал да каже "черно"!

Бележка към кн. на А. Иширков. България, 1911 г.

- 6 -
 
КЛАНЕТАТА И ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА В МАКЕДОНИЯ ¹
 

Предадена ни бе от родения в  Македония г.  К.  М(исирков) обширна статия под посоченото по-горе заглавие. Поради невъзможността да я от­печатаме изцяло, даваме извлечения от нея. Авторът, добре осведомен за положението в многострадалната си родина, изтъква че терористичните нападения, които дават повод за масови избивания и погроми над българите от страна на турците, довеждат в действителност само до съвсем незначи телни единични жертви. Така например в Щип от бомби загиват всичко двама души и несъмнено, че и в Кочани е имало не повече жертви от покушенията.² (И следва част от текста на Мисирков, вече поместен във вестника:)

"Независимо от незначителните жертви от хвърлените бомби - казва К. М(исирков), необходимо е да се обърне внимание и на това обстоятелство, че не всички бомби, избухнали в Македония и приписвани от турското прави­телство на българските революционери, са действително хвърлени от българи. Така например съществува осн