През 1903 г. Кръсте П. Мисирков, публикува брошурата си "За македонските работи". С нея под силното влияние на Стоян Новакович, той се опита да обоснове т.нар. македонистко тече­ние при обясняване миналото и настоящето на Македония. Изявите му срещнаха отпор сред представители на българския научен и културен свят. Същевременно те бяха посрещнати с по­ложителни оценки от сръбските нацоналшовинистично настроени среди обединени около дружеството "Св.Сава" в Белград, които проповядваха идеята за македонски сепаратизъм. Тази идея бе заложена в основите на "Македонския национализъм" през 1945 г. където по решение на ЮКП се създаде "Македонски език" и "Македонска нация". Особено възторжени оценки се появиха и про­дължават да се появяват в Скопие, където в края на 1999 г. се стигна дори до обявяването сред някои среди на Кръсте Мисирков за "най-големия македонец на века" (на XX век!).

Разпространена чрез книги и периодичен печат, радио и телевизия, тази оценка бе внушена по законите на Гьобелсовата пропаганда и взе уникални размери. Това кара всеки научно осведомен човек да се пита какво съдържание се влага в тази оценка, на каква научна база и аргументация се основава или е формулирана само поради изявени антибългарски политически причини. Защо? Защото през XX век Македония излъчи такива герои, като десятките големи дейци, изградили Вътрешната македоно-одринска организация, дали всичките си сили в борбата за освобождението на областта, като ред родолюбиви културни и просветни деятели, посветили целия си съзнателен живот на уси­лията за отхвърляне на чуждия гнет, за правото на населението в тази многострадална област да живее свободно, да изповядва наследените от прадеди, деди и бащи морални и национални ценности. През този XX век се изявиха като общопризнати наци­онални герои личности като Даме Груев, Гоце Делчев и много други, дали и живота си в борбата. Сега в Скопие за Кръсте Мисирков - този "най-велик македонец на XX век" се появяват все нови въз­торжени трудове. Това издигане на личността му налага да се спрем малко по-обстойно върху неговия живот, дейност и прояви, в интерес на историческата истина, против противопоставяне­то на едни или други виждания, продиктувани нерядко по полити­чески причини от хора, които, няма съмнение, са обичали Македония, но no различен начин са действали, водени не винаги от научни и материални мотиви.

За да се разберат no-точно проявите на Кръсте Мисирков, необходимо да се разгледа внимателно живота на този син на Македония, като се започне от ученическите му години, следване­то в различни гръцки, сръбски, български и руски учебни заведения, контактите, които е имал и при които е бил подложен на различ­ни влияния, намерили по-късно отражение върху вижданията му. Те са изложени в книжовното му наследство, което очудва с последователни диаметрално противоположни твърдения и позиции, които дават повод за недоумение, на редуващи се виждания, ко­ито се изключват едно с друго. Горещото му желание да види ос­вободена Македония го кара постоянно да търси пътища, без чес­то да усети, че зад тях стоят заинтересовани чужди сили, които търсят задоволяване само на собствените си интереси, чиито следовник волно или неволно става и той.

2. КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ СВЕДЕНИЯ

Кой е Кръсте Мисирков? Роден на 6/18 ноември 1874 г. в село Постол, Ениджевардарско¹, той завършва шесто отделение в гръцко основно училище. По-късно - явно с помощта на сръбска­та пропаганда и сръбска издръжка - заминава заедно с други свои другари да продължи учението си в Сърбия. Там той не се задър­жа задълго - насилен да се декларира за сърбин, той - пак заедно с група ученици от Македония - побягва в София, дето следва във втори клас. В началото на 1891 г. пак се връща в Белград, в организираното от сръбската пропаганда Богословско училище, което си поставя за цел да подготви свещеници и учители за Македония. Поради бунт в училището и разформироването му, Мисирков заминава за Шабац, дето се записва в IV гимназиален клас. През 1892 г., завършил V гимназиален клас, той се прехвърля от Шабац пак в Белград в I клас на тригодишната "Учителска школа". През следващата 1893 г. основава със свои другари Ученическо дружество "Вардар", с цел да се поддържа македонс­кия дух сред учениците от Македония.² Това е тъкмо в духа на учението на Стоян Новакович, създателят на македонизма. През 1895 г. Мисирков завършва Учителската школа и е назначен за учител в Прищина. Този пост той не заема, а заминава за Одеса да продължи образованието си. Понеже дипломата му от Белград не е призната, той следва още две години в Полтавската духов­на семинария, която завършва в 1897 г., след което успява да се запише в Историко-филологическия факултет в Петербург. Започва да публикува свои работи, изнася и реферати за Крали Марко и за етническия лик на населението в Македония. Първата негова публикация излиза в "Живая старина", посветена на моравското и ресавско наречие. Трудът му се появява и в сп. Български прег­лед през 1898 г. През 1900 г. в Петербург е един от първите младежи, записали се в основания "Таен македоно-одрински кръ­жок", на който по-късно става и председател. Според повечето от авторите в Скопие този кръжок бил израз на различно наци­онално съзнание сред студентите от Македония, отделно от българското. Тази организация например според акад. Блаже Ристовски прерастнала в "наj-значаjната македонска национална институциjа", почнала дейност за признаване на македонците като отделна славянска народност.³ Това го пише автор от Скопие. Самият Мисирков обаче пише обратното. В писмо до Председателя на Върховния македоно-одрински комитет в София от 28 ноември 1900 г. той подчертава: "Известно е, че няма българин, който да не се интересува от положението и съдбата на онази страна от отечеството ни, която до днес стене под игото на Турция." ⁴ Дори и четвърт век по-късно, в статията си "Училището и социализма"⁵ Мисирков пише между другото: "В 1897 г. аз постъпих в Петроградския университет и в течение на пет години се намирах в средата на българското студентство ка­то българин и член на българското студентско дружество".

Завършил Историко-филологическия факултет в Петербург, показал отличен успех, Мисирков е приет за следдипломни проуч­вания при проф. П. Лавров с дипломна работа "Към въпроса за народността и причините за популярността на Крали Марко". Междувременно той влиза във връзка с десятки видни руски уче­ни слависти, между които са такива първенци на руската наука като проф. Ламански, проф. А. Бодуен дьо Куртене, проф. И. А. Лавров, проф. П. Н. Милюков, проф. Г. Ильински, проф. Т. Флорински, проф. Б. М. Ляпунов и др. Поради материална оскъди­ца Мисирков не може да продължи следуниверситетската си подготовка, поради което приема предложението на Екзархията да бъде назначен за учител в Битолската мъжка гимназия.⁶ Заел тази длъжност, Мисирков едновременно с това става и домашен учител на децата на руския консул в Битоля А. А. Ростковски. След убийството на консула той заминава за Русия, където оформя книгата си "За македонцките работи". Пътува пак до София за издаване на книгата, отива до Белград, среща се със Стоян Новакович, след което е отново в Русия като учител в Бердянск и по-късно в Одеса и Кишинев. През 1905 г. излиза първият и един­ствен брой на вестника му "Вардар", написан в македонистки дух.

През следващите години Мисирков обаче печати ред статии с пробългарско съдържание.⁷ По време на Балканската война е заедно с българските войски като кореспондент на руски вестници. При избухването на Междусъюзническата война бързо се връща в Русия.

През 1914 г., след започване на Първата световна война, от Одеса той пътува до Киев и Петербург, където води разговори с руските водещи политически дейци по въпроса за Македония.

През 1917 г. е избран за народен представител в Бесарабския парламент "Сфатул църей" като представител на българското и друго малцинствено население.⁸ След края на Първата световна война се връща в България и работи в Етнографския музей в София, а по-късно е учител и директор на гимназията в Карлово и накрай в Копривщица. Умира на 26 юни 1926 г.

 
3. МИСИРКОВ В БЪЛГАРСКАТА И ДРУГИ ЛИТЕРАТУРИ. ОЦЕНКИ

В миналото до Втората световна война за Мисирков се е писало твърде малко. В българския печат се появяват няколко статии, в които остро се критикува сепаратизма му. Още кни­гата му не излязла, във връзка с предварителните съобщения за нея се явяват отзиви у нас. Така например М. Грашев отбелязва, че "За К. П. Мисирков ще говори историята, /но/ нека не се бои: тоя се вписва в нея като чуждо оръдие, като Херострат в храма на Диана". И нататък добавя: "От руска копаня се е хранил и се храни ... Преди няколко дена разходих се с един наш приятел и писа­тел по "гостоприемна" Сърбия ... Благодарност и женски прием ще намерят там и другаде, но нашата юнашка майка и нашия трезвен народ ще ги търпи с досада и презрение. Нашият гръб­нак е един и никакви зъби не ще го прегрижат". (Става дума за посещението на Мисирков през края на 1903 г. в Сърбия.)⁹ 20 години по-късно, под заглавие "Луд свири - луд играе", Хр. Коцев, илинденец, засяга специално въпроса за автономията. Между дру­гото той кани Мисирков да отиде в Македония и да пита хора от народа какво искат. Там "и децата знаят и ще му кажат; Ние искаме автономия, за да можем да живеем като българи, да се учим на майчиния си език и да се молим на Бога по български! Българи сме се родили, българи искаме да останем, българи иска­ме да мрем в земята, що ни е родила! Автономия искаме, за да запазим народността си, вярата си, училищата, черквите, учите­лите и посевите си. Без това не ни трябва и автономия!" И още: "Разбира ли Мисирков, че автономията е средство, а не цел? Разбира ли, че тя се иска, за да се запазят културните ценности: народността, името и езика, които са по-скъпи от живота, от имота и честта! Народността и името са наши свещени завети. За тях се борим, за тях ще умрем и ние!"¹⁰ Такива статии се появяват немалко - те представляват публицистичния отговор. Нас обаче ни интересува отговорът и становищата на хората на науката. Преди Първата световна война най-сериозният материал против теорията на Мисирков излиза под перото на един от най-бележитите български учени - акад. проф. Александър Тодоров - Балан.¹¹ Той надълго анализира книгата на Мисирков "За македонцките работи" и отбелязва, че сръбските автори са, които се стремят да доказват, че българщината в Македония е плод на страх и пропаганда и че дори и да не са съвсем сърби, жителите там никак не са българи, но в краен случай са "особито славянско племе" (с. 781). Балан прави най-внимателен филологи­чески анализ на езика, за да заключи че той е български, български са и характерните особености на самото население. Македонските славяни започват националното си възраждане под името българи. Балан извежда накрай и задачите на всяко българско правителство, най-важните от които са:

1. Да проучва на място и систематично с доста и нарочито подготвени люди всички политически, културни и социални усло­вия на населението от разните племена в Македония;

2. Да създава по възможност най-разновидни улеснения за не-посредни икономически и културни сношения между Македония и България;

3. Да въздейства върху българската книжнина в смисъл, да стане тя по предмет, по израз и писмо повече народна, а с това тъкмо и по-близка до интереса и схващанията на македонските българи.

У нас внимание привлича и една статия, написана от сина на Мисирков - Сергей, появила се през 1936 г. по случай 10 години от смъртта на Кръсте Мисирков. Между другото синът пише: "Трябва да се каже, че К П Мисирков през целия си живот живееше с радостите и грижите на българския народ и всичко, което се отнасяше за България и българската нация, намираше най-жи­вият отзвук в дълбоко родолюбивата му душа ".¹²

Положението се изменя след 1945 г., когато в Македония за­почват да излизат десятки по-малки и все по-големи трудове във връзка с различни поводи, организират се научни сесии, издават се сборници със студии, излизат монографии, документални сборни­ци и т.н. Тук е обемистият труд на Блаже Ристовски - основна биография, посветена на Мисирков. Заслужава да бъде отбелязан от същия автор и труд, в който се дават текстуално 34 статии, както и 43 писма и документи, излезли от ръката на Мисирков за времето от 1890 до 1925 г. В изданието са включени текстуално и статии на Сергей К. Мисирков, К. Л. Струкова, Блаже Конески и Гане Тодоровски. Естествено всички тези издания застъпват македонистичната линия в познанието за Мисирков. Изданието се предшества от един основен предговор (с. 5-44), в който Блаже Ристовски изтъква, че Мисирков е "наj-комплектниот македон­ски славист" (с. 43) Читателят може да се запознае с най-високи оценки, които дава Ристовски за живота и делото на Мисирков.¹³

Когато говорим специално за изданията в Скопие, трябва да отбележим, че постепенно там започват да се проявяват и разработки, които не се стараят да преценяват нещата в черно и бяло, а търсят обективната истина. Такъв е например проф. Димитър Димитров, родом от воденското село Цакони, бивш министър на образованието и културата, а в първото правител­ство на Любчо Георгиевски - министър на културата. В книгата си "Името и умот" между другото той засяга и живота и делото на Кръсте Мисирков; оценката на Димитров е далеч по-критична от тази, която обикновено срещаме в разработките на тези, ко­ито издигат в култ личността на Мисирков. В заключението на Димитров се посочва, че в по-голямата част от творчеството си Мисирков изхожда от прагматична гледна точка.¹⁴

След 1944 г. отзивите у нас са малко. През 1946 г., когато по отношение на Москва македонистката линия е взела преднина в политиката на БКП и е наложена със сила в България, появява се статия пак на сина Сергей Кръстев Мисирков. В нея сега вече се прави апотеоз на македонистките елементи в някои от стати­ите на бащата Мисирков. В противоречие със собствената си статия от 1936 г. този път синът вече пише: "Идеите на Мисиркова днес са въплотени в самия живот в съществуването на Народна република Македония. Творчеството му трябва да се издири, проучи и популяризира. Това е в интерес за целия македон­ски народ".¹⁵ Сергей Мисирков подготвя и други статии за баща си, обнародвани вече с охота в скопския печат.¹⁶ Така се пише и в ред партийни издания в България, под влиянието на партийния "интернационализъм", т.е. в съгласие с политиката на СССР.

Опомнянето сред ръководните дейци на БКП идва по-късно - то се манифестира едва след разрива между Югославия и СССР. Тогава вече бе позволено да се върнем към историческата истина; случаят даже бе експлоатиран по партийна, а не по национална линия. В свой доклад пред събранието на писателите, организира­но от Съюза на Българските писатели на 16 декември 1966 г., Тодор Живков също засяга този проблем. В борбата против ве ликобългарския държавен шовинизъм според него през някои пери­оди от своето развитие партията е подценила националния въпрос. Необходимо било да не се пренебрегва историческата истина, трябвало да не се отказваме от историята и културата на своя народ.

Първият научен отговор в България след 1945 г. написа Никола Велев след съвместно проучване с Никола Трайков и събиране на материали заедно с автора на настоящата книга. Озаглавен "Из политико-обществената дейност на Кръстю Петков Мисирков", трудът е изработен по документи и завършва с извода, че въпре­ки обърканите си виждания Мисирков все пак си остава българин.¹⁷ Въз основа на тази книга се появи и острата негативна статия на проф. Константин Попов под заглавие "Политическите метаморфози на Кръстю Мисирков"¹⁸

През същата 1969 г. излезе и отрицателната статия на акад. Христо Христов "Македонизмът като политическа кон­цепция в края на XIX и началото на XX век"}¹⁹ Въз основа на книгата на Никола Велев през същата година своя статия напи­са и Иван Михайлов "Истинският образ на неуравновесения Кр. Мисирков"²⁰ Нова книга, вече като издание на Македонския на­учен институт - София написа Веселин Трайков "Кръсте Мисирков. Една объркана личност".²¹ След анализ на разнообразните трудовe на Kp. Мисирков заключението е, че той е по рождение българин, който е наранен от страданията на сънародниците, останали първо под властта на Османската империя, а по-късно под жес­токото иго на Сърбия и Гърция. За да преодолее тази тежка историческа съдба, той трескаво търси подходящи според него пътища за освобождение; това търсене обаче не всякога е издържано. Мисирков не се очертава като добър политик и пра­ви непрекъснати грешни стъпки. И накрай през настоящата 2000 година при съставители проф. д-р Иван Кочев и Петьо Мисирков излезе пак като издание на Македонския научен институт книгата "К. П. Мисирков (без коментар) - Прозрения ... ".²² Както се вижда и от заглавието, в тази книга се дават десятки красноречиви примери, когато Мисирков се изявява като българин. Така тази ценна книга всъщност говори с езика на самия Кръсте Мисирков. Този чисто научен пример се използва и сега в настоящия труд - читателят да срещне неподправено това, което самия Мисирков е писал!

 
4. НАУЧНА И ПУБЛИЦИСТИЧНА ДЕЙНОСТ НА КРЪСТЕ МИСИРКОВ

Предаден конспективно, животът на Кръсте Мисирков през годините преминава в непрекъснати опити да пише - в началото научни разработки във връзка със следването, а по-късно печати десятки статии в руската и българската периодика. Все повече писанията му се насочват към въпроса за Македония, за тежко­то положение на населението в областите окупирани от Сърбия и Гърция. Непресъхващо е желанието му да намери, да посочи и да убеди читателя в правотата на съжденията си, които оти­ват от цялостно упорито отричане на българското в македонците до 1906г. и до крайно подчертаване на техния български характер от VI век и до наши дни.

Най-цялостни македонистки постановки Мисирков излага в книгата си "За македонцките работи", обнародвана в София през 1906 г. По страниците на тази книга младият още "борец за сво­бода" формулира почти всички свои виждания, които впоследст­вие се подемат от неговите историографи. В цитираната вече книга на Блаже Ристовски "Одбрани страници", в основния си пред­говор авторът - най-изтъкнатият негов биограф пише, че Мисирков е "наj-комплектниот македонски славист, со мошне широд диjапазон на своите научни интереси, човек, што се зафати со наj-пиперливите филолошки, историски, етнографски и други проблеми на Македониjа u на Балканот". Ристовски изброява областите, в които Мисирков е дал основни според него приноси: фолклорист, основоположник на македонската национална исто­рическа наука, пръв национален публицист като държавник, поли­тик и дипломат, автор на първата книга на съвременния маке­донски литературен език и правопис, издател, редактор и автор на първото списание за наука, литература и политика на този език и правопис, основател и най-активен участник в най-значи­телните македонски национални научно-литературни дружества в Белград, Санкт Петербург и София, революционер, член-основател и ръководител на Тайния македоно-одрински комитет и учас­тник в Илинденското въстание, и което е особено важно, осно­воположник на съвременния македонски литературен език и правопис. Поради всичко това "мисирковщината" според Ристовски в устата на противниците била синоним за македонското наци­онално развитие (споменатата книга, стр. 43-44). Тези щедри оцен­ки имат нужда най-малкото от известно доказване. При тях на­пример убеденият противник на революционните действия Мисирков е обявен дори за участник в Илинденското въстание (?!?!).

Днес са ни известни няколко десятки работи на Мисирков - почти всичко, което е излязло на български и някои от статиите му, излязли на руски в Русия. Диапазонът на статиите му е такъв, че налага не количествено, а качествено изследване.²³ Като прос­леди текстовете от трудове на Мисирков, включени от Блаже Ристовски в "Одбрани страници", читателят може да види как­то това, което представлява постоянно повтаряния рефрен за македонската насоченост, така и това, което се премълчава или му се дава обяснение, което цели да оправдае предварително изра­ботени тези и твърдения. Тъкмо тези противоречия в тълкува­нията на иначе недвусмислените схващания на Мисирков според мен пречат за очертаване на истинския му облик.²⁴

Противоречията във вижданията на Мисирков изобилстват - едни са например в началото на месеца, а други - малко по-късно. Тези промени в насоките на различните възгледи и предложения за разрешаване на спорни проблеми показват известна закономер­ност, която проличава при аналитичното проследяване на творчеството на Мисирков u вървят от резки македонистки прояви до категорични български изяви. И обикновено - тогава, когато положението на България е нормално, той обикновено е българин. Когато обаче българщината преживява тежки моменти, при катастрофи, при трудно лекуване на понесени нещастия, то тър­сейки подобрение в участта на населението в Македония, Мисирков издига знамето на македонизма и съответно го аргументира, за да мине отново към българския си корен, когато прецени че положението се нормализира или че международната обстановка изис­ква и допуска това.

За да може читателят да прецени сам тези твърдения, в настоящето издание се дават текстуално ред статии, трудове, писма и т.н. на Мисирков - по начало пълно без съкращения (с изключение при някои трудове-книги, за частите, които нямат отношение към разглеждания проблем).

И така: кои са проблемите, при които изпъкват най-ясно про­тиворечията в писаното от Мисирков? Те засягат най-същест­вени въпроси от историята на българския народ и представля­ват основни явления и страни в живота на България, на Балканите, народностни, политически, икономически, за положението в Македония, за условията, при които живеят населенията в цен­търа на Балканите.

 
5. ПРОТИВОРЕЧИЯТА ВЪВ ВИЖДАНИЯТА НА МИСИРКОВ

 а. БЪЛГАРИ ЛИ СА МАКЕДОНЦИТЕ

В усилията си да мотивира твърденията си, че македонци­те предстваляват отделен народ от българите, Мисирков аргу­ментира сепаратизма като нещо необходимо, съществуващо. Тук почват различни становища у него: някъде, че различието е от край време, другаде - че е възникнало в по-ново време. Той се спира върху историческите условия след Берлинския договор от 1878 г., върху политиката на балканските държави и на европейс­ките сили, специално на Австро-Унгария и Русия. Тези условия не позволяват на българите да се обединят. Изход от това положе­ние той вижда в отричането българския характер на македонците - по този начин, мисли той, става възможно да бъдат преодоляни пречките, които стоят пред освобождението на Македония. В усилията си в тази насока той започва да твърди, че македон­ците са отделен южнославянски народ още от появяването им на Балканите, докато българите имат друг произход, полутатарски, свързан с прабългарите, които не са славяни. Явно в съзнанието на Мисирков това не представлява "сигурно" доказателство, по­ради което в ред свои трудове той застъпва становища, вече от­говарящи на обективната истина.

Някои примери: след като е писал, че македонците не са българи, през 1919 г. в една своя статия той пише ясно и категорично: "Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто българска страна, която си остава такава от VI век и до ден днешен, въпреки всички превратности на историческата й съдба". Той говори за "македонските българи",²⁵ че "Скопие е сто­лица на целокупна България"²⁶ пише за "българите в Македония", че "населението там е българско"²⁷ и т.н,, и т.н.

На много места Мисирков поддържа, че Македония трябва да бъде обявена за самостоятелна - свободата й била нужна за цялото македонско население. Той обаче уточнява внимателно кое е това "македонско население" и го изяснява на много места. Като се стреми например да бъде въведен езикът "ИДО" той обяснява, че този международен език може да служи "за взаимно общение между всичките македонски народности: българи, аромъни (власи), албанци, турци и гърци".²⁸ Гърците преследвали в Македония "мохамеданите-турци и помаци, българите и албанци­те". И съвсем определено обяснява: "А кой ще спори, че българите, мохамеданите, ромъните и албанците представляват болшинст­вото от туземното население в Македония?"²⁹ Другаде Мисирков пише ясно и категорично: "Началото на XIX век завари в Македония гръцко духовенство и българско национално съзнание между по-събудените македонци, които ръка за ръка с българите от България и Тракия поведоха борбата за национална просвета и национална църква. Това духовно и национално единство на мизийци, македонци и тракийци предшества и последва създаването на българската екзархия и освобождението на България". И нататък: "Наричаме ли се ний българи или македонци, ний винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършенно отлична от сърбите и с българско съзнание народност".³⁰ Как си обясняват такива думи някои ав­тори в Македония?

В отделни свои статии Мисирков пише, че в миналото насе­лението в Македония се било нарекло Българи без да знае истината. Подобни твърдения стигат даже до чудновати построения. Удивление например предизвиква писаното от Мисирков, че име­то "българин" в Македония - име, "което било експлоатирано от българите [sic!] - никак не е национално, и затова никой от маке­донците няма право с него да експлоатира македонските интереси в негова полза. Никой няма дадено право заради него да ни се бъркат българите в нашите работи". И следва най-чудната ми­съл на Мисирков: "Татко ми, дядо ми, прадядо ми, ако се наричали по недоразбиране българи, то още не значи, че и аз трябва да съм като тях в мрак за моята българска народност ... Ако се казвали моите дядовци българи, то още не значи, че аз имам право да експ­лоатирам македонските интереси ... Нашите дедовци, наричайки се българи, и не мислели, че ние ще правим от това име капитал, за да се наядем и облечем с него".³¹

Ясно проличават колебанията в Мисирков как да нарича населението в Македония - македонци или българи. Налага се обаче впечатлението, че дори в македонистките свои статии не по инерция, а явно по вътрешна нагласа, пише съзнателно за българ­ския характер на славянското население в Македония. Тук се спирам върху крайно македонистки негови писания. Въпреки този им характер Мисирков непрекъснато говори за "български, българи, България". Например в статията си "Икономически причини за македонското движение", издадена на руски език в Петербург, той говори за българи в Битолския вилает.³² В същата статия Мисирков говори за наименованието на родното му селище Постол, Ениджевардарско, като пише: "Българското и турско названия указват на ... (пак там, с. 42). Когато говори за помаците от Мъгленията, той уточнява, че те са "хора с роден български език" ³³ Това той пише точно тогава, когато издава своята спечелила завидна слава книга "За македонцките работи". Но ако проче­тем внимателно това "евангелие на македонизма", този труд, който десетилетия вече в Скопие е предмет на анализи и въздигане, не може да не ни правят впечатление десятки пасажи и квалификации, които не вървят с това, което се твърди от ав­тори македонисти. Мисирков например пише в тази своя книга (апология на македонизма!), че в Илинденското въстание имат ръководна роля само македонските славяни "шчо се викаат буга­ри"³⁴ Пак там Мисирков пише за самото начало на революционната организация, като отбелязва, че македонците работели "под маската бугари, за това че така се казвал голям дял от населени­ето" (с. 72). Пак там, но на друго място той пише, че всички до 1878 г., та дори и руското правителство, говорели "оти македонците cam бугари" (с. 5). И още Революционните комитети "да да­дат на Европа секакви гарантiи Македонiа да не ce соiединит co Бугариiа, но они никоiпат не ке склонат да се упразнит во Македонiиа бугарцкиiот iазик и бугарското име" (с. 79). Показателни са мислите, изложени пак в тази "македонистка"'книга: "Първо нещо, което може да се каже, то е, че ние не се отделяме от България сега, и с това раздробяваме едно създадено цяло, но сме отделени и живееме вече отделно повече от 25 години. Други ни разделиха и създадо­ха от нас и българите различен живот, различни потребности, не­равностойно положение. Други и не ни дават да се съединим!" (с. 47-48).

По-късно през 1905 г. Мисирков издава единствения брой от вестник "Вардар". Като прави исторически преглед на миналото, той обяснява, че до Сан Стефано науката и пътниците от всич­ките европейски страни, които са пътували по Македония, са ги наричали македонците - българи.³⁵ И т.н., на много места се гово­ри същото - че македонците са били смятани за българи.

Междувременно Мисирков поддържа българския характер на населението в Македония не само в свои статии, излезли в България, но и в материалите, предназначени за руския печат. Така напри­мер в свое писмо до Стефан С. Бобчев от 18 март 1915 г. той пише между другото: "Аз изпратих на "Балк. голос" в Одеса ста­тия "Исторические и этнографические права болгар на Македонии"³⁶

б. ВЪПРОСЪТ ЗА МАКЕДОНСКИЯ ЕЗИК

В ред свои работи Мисирков се спира върху езика на маке­донците и необходимостта от изработването на собствен ли­тературен език, отделен от българския: той трябвало да залегне върху централномакедонските говори. Това се повтаря на немал­ко места. Успоредно с това обаче големият "македонист" пише не по-малко категорично и следното за македонците: "Ние добро­волно си избрахме един общ с българите литературен език още пре­ди освобождението на България, когато последната не беше по-кул­турна от нас и не можеше културно, нито политически да ни се наложи. С други думи ние си имаме литературен език, което си е наша домашна работа и резултат на свободен избор".³⁷ Или: "Hue сме македонци ... със свое историческо минало, със своя литерату­рен език, общ с българите, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква,.." ³⁸

Мисирков се спира и върху отделни проблеми на езика. Той твърди, че македонските говори носят белег на самостоятелен език и могат да излъчат свой литературен език. Същите въпроси обаче той разработва, като дава и други тълкувания. Така напри­мер след внимателен анализ той чертае границата между сръбс­кия и българския език на запад до реката Колубара и левите при­тоци на Ибър - на изток и на юг се говорят наречия, които имат други свои закони, далеч от сръбския и близки до "шопския и скопския говори, че тези говори са говорени от племена по-близки до ония славяни, от които се е образувало българското царство".³⁹ При Неманичите - пише Мисирков - на север възникнал "сръбски" патриотизъм, а на юг (Македония и днешна югозападна България) не са станали никакви изменения в българската народност. Български отпор има и след възникването на новата българска държава, "която встъпи в борба със сърбизма и стремленията на последния да разшири областта на своята деятелност с втурване то си в друга българска област - Македония".⁴⁰ Дори и в свои статии, в които застъпва македонистки виждания, Мисирков пак пише за езика на населението като български. "В Македония - отбелязва той в такава една статия - турците трябвало да научат и говорят с "гяурите" български".⁴¹

в. ВЪПРОСИ НА ФОЛКЛОРА

Немалко внимание Мисирков отделя на въпросите на фолклора. И тук обаче има очудващи противоречия. В някои свои работи отбелязва, че македонците имат свой фолклор. Другаде, обаче той подчертава общият характер на българския фолклор в Македония, както е в останалите български области. Особено рязко той поддържа общобългарския характер на фолклора в ра­ботите си, посветени на Крали Марко. За големия народен герой той пише между другото: "Българските, т.е. моите родни национални предания и песни за Крали Марко станаха понятни ,..".⁴² Другаде Мисирков се спира на историческата обстановка през XIV в., за Вълкашин и Крали Марко, и завършва анализа си: "От горе­казаното следва, че българския епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в XIVв. и средните векове до наши дни".⁴³ В друга своя статия той заключава: "И ако Марко се пробуди, в което ний, македонските българи, вярваме не по-малко от вас, тогава той ще има право да разчисти сметките си, но не с българите, а с вас, поробителите на неговата любима Македония".⁴⁴

6. ДРУГИ ПРОБЛЕМИ, ЗАСЯГАНИ ОТ МИСИРКОВ

а. СЪРБОФОБИЯ 

Постоянна черта, особено в по-късните работи на Мисирков е сърбофобията. Той негодува против режима, наложен от Белград във Вардарска Македония. За него Мисирков не пести укорите си. "Сърбите заграбиха и погребаха - пише той - най-голям дял от нашата хубава родина... Те са най-вероломните и жестоките от всички наследници на турската власт в Македония... Те ни отнеха правото да се наричаме българи, дори македонци"⁴⁵ Мисирков ярос­тно пише против толкова тачения в Сърбия Св. Сава, "наци­оналният светец и вдъхновител и ръководител на великосръбската идея...". Той продължава: "Сърбите натрапиха празнуването на свети Сава и на поробеното от тях македонско население, на ко­ето е забранено празнуването на общобългарския празник Св. св. Кирил и Методий и годишнината на Илинденското въстание... По основаването на самостоятелна сръбска архиепископия, ние тряб­ва добре да помним, че сръбската църква до тогава е била само една далечна и малокултурна и малопросветна епархия на Охридската архиепископия на цяла България и че следователно само от тогава сърбите почнаха самостоятелен духовен живот, когато пък Македония до тогава с векове е имала своя българска национална култура".⁴⁶

На много места в трудовете си Мисирков отбелязва сръбс­ката тирания над завладяната част от Македония. Едновременно с това той подчертава, че македонците (така той нарича сла­вянското население) имат в България всички права. Той отбелязва, че "В съседна със Сърбия България македонците и македонската интелигенция не само се ползуват с пълна лична свобода, със свобо­да на словото, на събранията, на самоопределение, но и с уважение към тяхното легендарно себеотрицание".⁴⁷ Съвсем определено Мисирков формулира тази връзка с България, когато външно под­държа известна разлика между българи и македонци. Той пише: "В България трябва да се помни добре, че македонците наричат ли се те македонски българи или просто македонци, те винаги са били добри и лоялни български граждани, които като нямат своя наци­онална държава и постоянно се ползуват с пълни и равни права на старото местно българско население, обичат българската държа­ва като своя". И като защищава правото и задължението да мисли повече за поробена Македония, той добавя: "Защо аз като български поданик, па дори и като българин от Македония, трябва да забравям, че аз същевременно и като македонец имам специал­но призвание да мисля за моята родина Македония повече, откол­кото останалите българи - не македонци!" (т.е. българи-македонци и българи-немакедонци, но все българи).⁴⁸

Като търси трескаво начин за подобрение участта на поро­беното население във Вардарска и Егейска Македония, Мисирков на няколко пъти издига искане за изграждане на цяла Македония като буферна свободна балканска Швейцария, "дето всяка общи­на да се ползува със свобода на национално и верско самоопределение. От създаването на независима Македония ще спечели мирът и съгласието на Балканите, а също европейският и световният мир... Ще спечелят всички македонци - туземци, без различие на вяра и народност". Това са - обяснява Мисирков - българите, мохамеданите, ромъните и албанците, които представляват болшинството от туземното население в Македония".⁴⁹ При тези принципи - бе­лежи Мисирков, "ще можем да говорим за създаването от Македония Балканска Швейцария, държава-буфер, която в грани­ците от 1903 г. ще тури край на балканските съперничества за хегемония" ⁵⁰

г. КРИТИЧНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА 

Често Мисирков говори с укор към българската официална политика. Като познава добре сръбските и гръцки агресивни дей­ствия по отношение на Македония, той често е недоволен от българския отпор и търси слабите страни на българската поли­тика във вижданията на много българи в свободното отечество. Като аргументира защо е нужно да е повече македонец, той пише с укор: "Ho свободните българи, с малки изключения, са дъл­боко безразлични спрямо съдбата на своите поробени братя, пък и твърде често към съдбата на бъдещето на собствената си свобод­на национална държава, към своето историческо минало и призва­ние".⁵¹ Като кори българската наука, че не воюва достатъчно срещу извращенията на Белград и Атина, Мисирков пише: "За България има Македония, както и съществува въпрос за народнос­тта на македонците, които днес българската наука с по-голям от сръбския успех би могла да подеме, да популяризира и да му даде подобаващото му значение". И с горчевина добавя: "Но българи­нът не обича филология и история, той не обича да бъде упрекван в шовинизъм и готов е да живее на всяка цена в мир със съседите си, па дори и тогава, когато те искат да присвоят половината от неговата къща, от неговия двор". Реакцията против подобни про­яви на българската наука карат Мисирков да пише: "Но ето че се раздават викове на самите македонци: ние сме българи, повече българи от самите българи в България... Вий сте могли да победи­те България, да й наложите каквито си щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че ний сме сърби, че ний до сега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и така искаме да се казваме и в бъдеще".⁵² Мисирков намира, че в България националното съзнание не е достатъчно добре развито. "Разбира се - добавя той - наред с недостатъците българите имат и големи достойнства, големи дарби, които ги издигат на завидна висота сред културните народи".⁵³

Подобни преценки Мисирков дава и другаде. В статията си "Ще успеят ли?" той смята, че сърбите са самоуверени в силите си между другото и поради "мекушавостта и по-малката интели­гентност на техните източни съседи, главни конкуренти на Балканския полуостров".⁵⁴ Специално той напада дипломацията на България: "Наистина сърбите много се надяват на своята хитрост и вероломство, на своята дипломация, а може би и на слабостта и неумението на българската дипломация. - И завършва: Но и австрийците, пък и турците имаха отлична дипломация, и все пак: къде е Австрийската империя, къде е Европейска Турция?" ⁵⁵ Укорите на Мисирков към българската политика про­дължават. Според него България не се грижи достатъчно после­дователно за българските интереси. В едно свое писмо до българ­ския пълномощен министър в Петербург С. С. Бобчев той показ­ва отново критичност към официалната българска политика, като пише ясно и категорично: "Г. Бобчев! България извърши голям грях пред българското национално дело, като се съгласи да признае тая територия за "неутрална" (става дума за така нар. спорна зона в Македония, фигурираща в сръбско-българския дого­вор непосредствено преди Балканската война).⁵⁶ Най-категори­чен Мисирков е в писмо от 19 август 1914 г. до Николай Иванович Гучков, председател на Славянския комитет в Москва. Открито той нарича политиката на Сърбия "грабителска", "Поробяване на славянския български народ". Македонските българи според Мисирков се стараят да повлияят на българската политика, независимо от някои временни неправилни насоки в действията на българската дипломация. Когато в условията на вече разгоря лата се Първа европейска война, преди още България да се наме­си във военните действия, Мисирков писал до председателя на Руската държавна дума А. И. Гучков подробно писмо, в което оправдава българската политика. "Сърбия владее, според него, земята и телата на македонците; душите им пък са в България и с България". Интересни сa съображенията на Мисирков при преценяване на българската политика. Той споделя: България има двоен дълг - пред своята освободителка Русия и пред още неосвободената Македония. Русия даде 200 000 човешки жертви за освобождението на България и постигна целта си; България даде също 200 000 човешки жертви за освобождението на Македония, но не постигна целта си. Затова тя има двояк дълг: пред Русия и пред Македония, пред 200 000 руски и пред 200 000 български герои: тя е длъжна да изпълни своя дълг и пред едните, и пред другите, защото и пролятата българска кръв за Македония също е кръв, а не вода". - И добавя категорично: "Ний, македонците, не позволяваме на България да изпълни своя дълг пред Русия, преди тя да е извършила своя дълг пред Македония!". Мисирков апелира категорично: "Създайте една велика и силна България и ще бъде­те полезни на славянството. Кой е против велика България, той е против славянството. Българският еманципиран от чужди авто­ритети разум само в туй може да види задачата на българския народ в общославянското дело". И българският родолюбец завършва писмото си с думите: "Желая успех в реализирането на общо­българския национален идеал".⁵⁷

Постоянното лъкатушене в твърденията на Кръсте Мисирков, особено по въпроса за националната принадлежност на населението в Македония, говори за дълбокото безпокойство на страстно желаещия свободата на Македония човек. Пътищата, които той избира, не са винаги добрите, те дори понякога са вредни. Това сам Мисирков разбира добре. Плод на това горчиво самооценяване представлява негово признание, което обяснява много от странностите във възгледите му. Когато подготвя труда си "Бележки по южно-славянската филология и история", той се счита задължен да напише специална предговорна бележка към статията си. Проявил се като краен отрицател на българс­кия характер на славянското население в Македония, той аргу­ментирано твърди обратното - че Македония е българска об­ласт векове наред още от VI век и досега. Мисирков обяснява: "Читателите на тази статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми "За македонските работи". За отгатването па това противо­речие достатъчно е да се припомни, че аз там изтъпих се като импровизиран политик. Тая ''политика" трябваше неутрализирането на македонските интереси за балканските държави и доказ­ването етническата и историческа индивидуалност на македонците... Тези излишни "доказателства", че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами са на един импровизиран "политик" по македонския въпрос.⁵⁸ За отгатването на това про­тиворечие достатъчно е да се припомни, че аз там изтъпих като импровизиран политик... Мислите ми са на един импровизиран "по­литик" по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечно­то живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци". ⁵⁹

И понеже става дума за становища на Мисирков, след извес­тно време, въпреки категоричните си признания, че бил "импро­визиран политик", като се отказва от писаното през 1906 г. той, отново - пак на 180 градуса, отбелязва, че не се разкайва, "дето още преди 28 години се обявих за македонски сепаратизъм. Македонският патриотизъм и тук побеждава българския ми пат­риотизъм".⁶⁰ Това негово криволичене може би намира известен отговор в статия, писана само две седмици по-късно, когато Мисирков пише: "Като македонец аз в България се чувствам като в чужбина, дето наистина се намирам между родни братя, но не съм си вкъщи, в родината си. Тя е там, дето съм се родил и дето трябва да оставя костите си, дето трябва да отиде моят син, ако не ми е дадено да отида аз лично".⁶¹

8. ПРИЧИНИ ЗА ИДЕЙНИТЕ ЛЪКАТУШЕНИЯ У МИСИРКОВ 

Както вижда читателят, диаметралните противоречия във вижданията на Кръсте Мисирков отиват до 180 градуса и зася­гат основни въпроси от миналото на Македония. Те изискват явно и търсене на причините, които мотивират през годините изграждането на различните идеи в съзнанието на този "най-голям македонец през XXвек", както го обявиха в съседна Македония някои негови адепти. Мисирков пише нерядко, чу македонците са отделен народ още от древността. Същевременно в други свои трудове той подчертава страстно, че са българи - дори по-бълга ри от тези в свободната част на отечеството. В някои от ста­тиите си настоява македонците да изработят свой собствен ли­тературен език; същевременно пише и обратното - че македонци­те си имат литературен език, избран от тях напълно доброволно и той е българският. Мисирков твърди, че фолклорът на маке­донците е самобитен, далеч от българския; другаде обаче пише, че македонският фолклор е бил, е и ще бъде винаги български. Той отбелязва в някои свои писания, че македонците, намиращи се в границите на България и че въобще македонците в България жи­веят под чужда за тях власт, заедно и подобно на тези, които се намират в под Сърбия и Гърция; същевременно е категоричен, че македонците в България имат всички възможни права и свободи и чувстват българската държава като своя, родна. Все Мисирков съобщава, че населението на Македония е само македонско; съ­щевременно на много места уточнява, че македонците в Македония са българи, албанци, гърци, власи и мохамедани, и че те съставляват мнозинството на населението - на първо място българите. Мисирков пише против българската завоевателна по­литика въобще; същевременно кори България, че не проявява достатъчен интерес към отбраняване националните идеали на бъл­гарите в Македония. И т.н, и т.н.

Като недоумява от това постоянно изменяне посоката на съжденията на Кръсте Мисирков, читателят не може да не се запита от къде идват странните идеи по най-важни и основни за населението на Македония проблеми. Тук стигаме до влиянията, на които той е бил подложен още от ранни години.

а. СРЪБСКИЯТ МАКЕДОНИЗЪМ

Още от времето на престоя му в Сърбия, младият Мисирков е изпитал новото, което въвежда в сръбската политика по от­ношение на Македония сръбският държавник Стоян Новакович.

Този многозаслужил за Сърбия учен и политически деятел се обявява първоначално против шовинистичните "теории" на не­говите сънародници от рода на Милош Милоевич, Панта Среткович, Ст.. Гопчевич и др., които се силят да доказват, че славянското население в Македония е сръбско. Още преди 1870 г, Новакович пише за България и Македония като за "земи, в които живеят наши единоверци, родни по език и кръв, българите". ⁶² Малко по-късно обаче Новакович изменя вижданията си и започва да ра­боти в съгласие със сръбската пропаганда в Македония.

След края на Сръбско-българската война от 1885 г., претър пяли тежко военно поражение, сръбските управляващи среди за­силват дейността си сред българското население в Македония. През 1886 г. в Сърбия се създава специална организация "Св. Сава" за водене на сръбска национална пропаганда в Южна Сърбия и Македония. Организацията се стреми да открива сръбски учили­ща там, както и да привлича за обучение младежи от Македония в Белград. След 1885 г., когато отношенията между Русия и България се обтягат, се създадоха благоприятни условия за реализиране на сръбските усилия в тази насока.

През 1887 г. Новакович е назначен за сръбски пълномощен министър в Цариград, където пребивава до 1890 г. С помощта на двама ренегати - К. Групчев/ич/ и Н. Евров/ич/, той подготвя издаването в турската столица на в. "Македонски лист", пред назначен да подкрепя усилията на сръбското правителство. Трябвало да се основе в Цариград дружество на сърбо-македонците - така постепенно щял "да се влива сръбски дух в македонския народ", на който щял да се обяснява, че македонците не са българи Трябвало да се използват македонските наречия, като се вземат букви от сръбската азбука като най-подходящи и да се следва сръбската граматика. Списанието щяло да се печата за сметка на сръбската държава. На 8 юни 1887 г. Групчевич - Еврович молят великия везир за разрешение, като обясняват, че македон ското население е отделен народ, с отделна история, нрави обичаи.   .

Тези идеи явно са внушени от Стоян Новакович. В свой доклад до сръбския министър на външните работи Новакович развива ясно своята мисъл: "Тъй като българската идея, както е известно, е пуснала дълбоки корени в Македония - пише сръбският пълномощен министър от Цариград - аз мисля, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, ако противопоставяме само сръбската идея. Тая идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да подтисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отделят от българизма. Този съюзник виждам в македонизма". Така постепенно Македония щяла да бъде приближавана към Сърбия, към сръбския език. Новакович разработва и конкретен план как да се постъпва при усилията постепенно да се въведат "в мъдро отбелязани граници особенос ти на македонските диалекти" за да се улесни нататъшното вливане на сръбски черти в говора.⁶³ Приети от сръбската пропаганда, тези положения намират приложение в работата младежите, дошли от Македония да учат в Сърбия - сред тях да моделират проповядваната от Новакович идея за македонизма. Без да я възприеме веднага, младият Мисирков нататък невед нъж прокарва тъкмо идеите, подхвърлени от големия сръбски политик и държавник. Идеята за самостоятелния македонски народ умело подхваната от сръбската пропаганда, намира своите последователи, които понякога даже и не схващат крайната й цел. В не малко етапи от живота си Мисирков просто повтаря това, което Новакович формулира през 80-те - 90-те години. А и в живота си той се среща със сръбския държавник, споменава името му и по времето, когато е в Русия, а Новакович пътува с мисии към Москва и Петербург. Подробности по този въпрос съобщава самият Мисирков в писмото си до С. С. Бобчев от 13 май 1913 г. - срещи през 1903 г. в Белград, очаквания Новакович да посети Петербург и др.⁶⁴

б. РУСКАТА ПОЛИТИКА 

Новата насока в сръбската пропаганда по отношение на Македония е улеснена от официалната руска политика по онова време. Не става дума за постоянните сърбофилски настроения в отделни представители на дипломацията на Царска Русия, а за държавна насоченост. След 1885 г. тя се възприема като полити­ка на последователно подкрепяне на Сърбия. Тази насоченост е била добре известна на Мисирков и се е изразила в контактите, които той е имал с руските представители на Балканите или по време на престоите си в Русия.⁶⁵

Връзките на К. Мисирков с руската политика са предмет на ред нападки в българския печат още отпреди войните. В подобен материал С. С. Ш[ангов] пише например следното: "Този същий Мисирков учител на децата на покойния Ростковски, без особени прибавки... тези дни се върнал от Русия, носител на една нова благовест: Русия ще ни освободи, ако се откажем от народност­та си и се наречем македонци. Така казали на г. Мисиркова в Русия, тъй го курдисали като часовник, направили го жива мост­ра на новата народност и го изпратили!",⁶⁶ Заслужава да се спомене, че руският консул в Битоля А. А. Ростковски, с когото Мисирков е бил в постоянни връзки, е бил женен за сръбкиията Мариа Дабиша.⁶⁷

Влиянието на руската политика спрямо Македония продъл­жава и след Великата октомврийска революция.⁶⁸

По времето, когато Стоян Новакович е сръбски пълномо­щен министър в Цариград, в Призрен руски консул е Иван Степанович Ястребов, член на Сръбското научно дружество, под­държал близки връзки с Новакович. За тях говорят обнародвани­те писма, които засягат тъкмо въпроса за националната при­надлежност на славянското население в Македония, което според руския дипломат било сръбско. Ястребов съветва Сърбия да даде по-голям отпор срещу българската политика в Македония."⁶⁹

От 1900 г. Новакович е сръбски пълномощен министър в Петербург до 1902 г. и през това време отново има възможност активно да влияе чрез финансови помощи и внушения върху пре биваващи там българи от Македония.  

За тези два фактора става дума в едно писмо до Българската екзархия в Цариград, писано на 19 юни 1904 г. от Христо Шалдев, състудент на Кр. Мисирков. Между другото Шалдев пише: "Oт миналата година тук, в С Петербург, се основа "славяно-маке донско" дружество, целта на което е пропагандиране идеите на г. г. Cm. Новаковича и Теплова - че македонските славяни са само битно славянско племе, чуждо по език и нрави от българското и че те трябва да премахнат схизмата и ратуват за възобновява не на Охридската автокефална архиепископия. В началото, после първите постъпки да побързаме за основаването на това дружество, ние не дадохме гомша важност, съдейки по умстве ния и нравствения облик на членовете му: но зорко следехме за действията им. Вследствие се узна, че зад гърба им стоят видни славянофили, като подпредседателя на Славянското благотвори телно общество Наришкин, редактора на в. "Свят" В. В. Комаров, публициста Дурново, бившия битолски руски консул Ростковски и други".⁷⁰

*** 

Ето това са двата мощни фактора, които влияят върху идеите на Кр. Мисирков:

- македонизмът на сръбската пропаганда;

- руската политика на подкрепяне на Сърбия.

Те се пречупват през особеностите на Мисирковия интелект, търпят влиянието на родната среда, на историческото развитие на Балканите и създават личността на този син на Македония, явно обладан от любов към родната земя, но не винаги последователен и критичен към оценяването на пътищата, които водят към желаната от него цел - освобождаването на отечеството му. Те обясняват и зигзагите в твърденията му, очудващи и днес с непоследователността им, с диаметрално противоположните твърдения, поддържани от него винаги със страст така както той разбира нещата субективно, не винаги в съгласие с обективната действителност.

9. ОПИТИ ЗА ОБЕКТИВНА ОЦЕНКА НА КРЪСТЕ П. МИСИРКОВ

Проследените дотук прояви на Мисирков, както и самите текстове, с които читателят може да се запознае в настояще­то издание, дават възможност да се изведе оценка, която - убе­ден съм - би била много по-близо до обективната истина, далеч от безкрайните възхвали, които следва да бъдат коригирани, и някои крайни преценки в българския печат.

Така например акад. Христо Христов поддържа, че "Кр. Мисирков е надъхан с дълбока омраза и ненавист към българския народ. Това е обяснимо като се има предвид, че той е питомец на сръбската шовинистична организация "Св. Сава" и на сръбското Министерство на външните работи". По повод негови трудове, в които липсва македонизмът и се признава от Мисирков българ­ският характер на Македония, акад. Христов заключава: "Наистина учудваща непоследователност! Тя може да се обясни само с това, че Кр. Мисирков бил не само агент на сръбската буржоазна политика спрямо България и българското население в Македония, но и че бил жертва на тази политика ".⁷¹

Изцяло отрича дейността на Мисирков проф. К. Попов. Въпреки някои правилни позиции в отделни работи на Мисирков, проф. Попов смята, че нищо "не е в състояние да измие смъртни­те грехове на Мисирков към родината, пред историята, която има много да се замисли към кой лик да го причисли". Според него Мисирков създава впечатление за една морално и идейно обър­кана личност, за един безпринципен човек, който сменя народнос­тта си според обстоятелствата" .⁷²

Друга е преценката на Никола Велев. Неговото заключение според мен е много по-близко до истината, когато заключава: "Въпреки крайно объркване, противоречещо си едно на друго становища, въпреки учудващата непоследователност, Мисирков е несъмнено българин, дори българин с патриотични подбуди, кой­то страстно обича своя род и език и по-конкретно Македония и горещо желае освобождението й като непрестанно мисли, лута се ту тук, ту там в търсене на начин и пътища за облегчаване на жестоката й съдба. И в това блуждение, тласкан от болезнена амбиция да бъде оригинален, той понякога става жертва на лан­сираната от сръбските шовинисти и поддържана от други поли­тически фактори идея за отделна "македонска нация ", за "отделен македонски литературен език". С това той става жертва на вражески попълзновения ".⁷³

Крайно негативистична позиция взима Иван Михайлов, кой­то проследява вижданията на Мисирков и пише: "Мисирков ту се обявява за ученик на сърбина Новакович, ту говори за македонска култура, но на края и въобще си остава един почти фанатичен българин. Неговото нещастие е че е непостоянен в разните свои политически блуждения и че много често остава впечатление, че дори разсъждава като смахнат човек... Ето накратко това е прос­ловутия Мисирков, когото шепата изменници на българския народ, предимно стипендианти на сръбския крал Александър, се опитаха да прогласяват като някакъв пророк-предтеча за несъществува­щата македонска народност".⁷⁴

Хронологично у нас през 1998 г. излезе и моята книга "Кръсте Мисирков. Една объркана личност".⁷⁵ В нея също се изтъква разнопосочността във вижданията му, отразени в различни негови статии. Отчитат се обаче и някои особености, които трябва да се вземат предвид при даването на по-цялостна оценка. Отбелязва се, че в повечето случаи становищата на Мисирков са тясно свързани с положението, в което се намира България: когато българщината търпи тежки удари, катастрофи - тогава Мисирков развива македонизма, и когато България превъзмогва тежките изпитания, то той се връща към българския си корен.

Последна напоследък се появи книгата на проф. д-р Иван Кочев и Петко Мисирков "Прозрения..." Сполучливо двамата със тавители дават 56 откъси от публикации на Кръсте Мисирков, който най-красноречиво говорят против всички постановки и категорични твърдения на авторите от Скопие, които обявя­ват Мисирков за последовател убеден македонист.⁷⁶

Убедително е преценяването и в някои други отзиви, които излизат далеч от нашата географска област. Такова е например разглеждането на Лоринг М.Данфорд, издадено през 1995 г. в Принстън, Ню Джърси, САЩ. В книгата той се стреми донякъ де да отхвърли едностранните изложения на македонистите за Мисирков.⁷⁷

Категоричните изяви на Мисирков, заедно с трудовете, които са включени в настоящата брошура изцяло - така както са излезли под перото на набедения "последователен македонист", ни карат да подчертаем наложителното изискване при всеки научен труд: изводите следва да се правят само след цялостно анализиране на всички прояви в дейността па проучвания деец.

Подбирането само на една страна от проявите му - само на това, което е в съгласие с предварително заета позиция, с цити­ране само на това, което ще ни допадне, довежда до изкривява­нето на изследвания образ, до неточни, предвзети твърдения, разминаващи се с историческата действителност. Така е при случая с Кръсте Мисирков. Само че при него случаят не засяга само една личност, но и съдбата на цял народ.

А тъкмо така постъпват много автори в Скопие, които споменават и цитират само тези прояви на Мисирков, които имат македонистки характер, но премълчават или дават учуд­ващи свои тълкувания за ^инякои неправилни писания", към които Мисирков бил "насилен" да пише, или не бил  "разбран" и т.н. Изключение правят опитите на сравнително малобройни засега автори в Скопие да дадат правилни оценки за делото на Мисирков. Такъв е цитираният вече проф. Димитър Димитров, министър на културата в първото правителство на Любчо Георгиевски. В книгите си "Името и умот" той се спира и върху делото на Кръсте Мисирков. Авторът се стреми да даде по-точна и върна картина за ролята на Кръсте Мисирков, за криволичещия му път, за съглашателската му политика с великите сили и защи­тата ту на едни, ту на други твърдения относно етническата принадлежност на хората в Македония. Според проф. Димитров има два вида сепаратизъм - политически и национален. Автори като Блаже Ристовски според него смесват двата вида, поради което действията при Мисирков, които целят само политичес­ки сепаратизъм, той приема изцяло за национален.⁷⁸

Както се вижда оценките за Мисирков са различни. Далеч от крайните възвеличавания на част от скопските историци и политици, както и от цялостното отричане в други издания, ние трябва да се стараем да дадем обективна преценка. Явно обаче е, че това може да стане само чрез съобразяване с изворите - тогава едва може да се даде точен отговор на проблеми, които хвърлят сянката си върху миналото и които пречат за спокойните отношения на Балканите и днес, и утре.

Винаги загрижен за съдбата на родната Македония, Мисирков непрекъснато търси съответните пътища, които биха довели родния му, край най-сетне до свободата. Когато България върви напред, той е българин. Когато България е в криза, той търси други пътища, които опират дори до поемане пътя на македонизма - все в името на постигането на свободата.

Безспорно Мисирков е поел още като младеж идеите и вну­шенията на Новакович и други сръбски държавници. Той ги следва дори и тогава, когато проявява нескрита сърбофобия и отрича сръбската политика (но не и идеите на Новакович - те са се попили у него). Същевременно върху Мисирков влияят и руските дипломати и въобще Русия, която почти през целия му живот поддържа Сърбия. Постепенно обаче той се отдалечава от пър­воначалните внушения и влияния. Внимателният преглед на ста тиите му особено след Първата световна война, сочи за една растяща омраза към Сърбия и сръбската политика - обстоятелство, което Мисирков вече не крие.

Същевременно успоредно с публикациите му, в които има реминисценции от поддържания от него македонизъм, все по-чес­то се забелязва признаване на българския характер на населени­ето на Македония, особено в исторически план. Дори и при публикации, в които говори за македонски интереси, отделно от българските, Мисирков започва да отстъпва.

За българския характер на населението в Македония Мисирков говори и в двете последни за живота му статии, в които засяга просветата и църквата.⁷⁹

В края на живота си Мисирков сякаш схваща все повече заблудите си. Интересна е една писмена бележка на Никола Трайков за разговор със състудента и приятел на Мисирков от Петербург проф. Петко Стоянов, воден на 3 март 1963 г. В тази бележка са записани подробности за разказа на проф. Стоянов, засягащ последния разговор с Мисирков през 1923 г. Между другото четем за изказано мнение-самопризнание на самия Мисирков: "Стана дума и за брошурата от 1903 г. "За македонцките работи" Мисирков се оправдавал и признавал, че направил грешка. Обясненията му за дейността му от по-късно време били наивни, с много преувеличения. Според професора [Стоянов] Мисирков проявявал маниачество. "Не бива, каза ми, да се идеализира Мисирков".⁸⁰

Този въпрос се засяга и от спомени на Драган Зографов. Саморъчно написани на 7 март 1964 г. и съхранени в моя архив, те говорят за ранни спомени, когато Зографов е бил ученик в VI клас на Битолската мъжка гимназия, с преподавател по българ­ски език Кръсте Мисирков, който живеел в отделна стая в квар­тирата на Зографови. По политически теми той не разговарял с учениците си. Нататък Зографов пише дословно: "Мисирков буде­ше в юношеската ми душа само възхищение като човек на науката. По-късно ми стана антипатичен със своите сепаратични идеи, считах го пакостен за свещената кауза на Македония... Аз смятам, убеден съм, че той през известен период от живота си се е заблуж­давал и макар и неволно, е напакостил на нашия идеал - свободна Македония, но Македония с български характер, а не някаква съм­нителна в национално отношение страна" (Следва подписът на Д. Зографов - виж документалните приложения).

Подобни свидетелствания, както и внимателният прочит на всички статии на Мисирков, най-вече през последните две години от живота му, дават възможност да се заключи, че дълбоко в душата си той е страдал, станал жертва и на чужди влияния, и на - по неговите собствени думи - "изстъпването му като импровизи­ран политик". С тежък характер, амбициозен - свидетелство за това са постоянните му сблъсквания с учителите в Карлово и Копривщица - с убеденост, която не го напуска, че тъкмо, той "вижда" правилните възможности за решаване на македонския проблем, дори и когато се изявява просто като българин (а това е по-често отколкото македонизма му), с всичките си зигзаги, той не може да се приеме такъв, какъвто предубедено го описват някои в Скопие.

Тежко за обективната му оценка - такъв, какъвто е бил в действителност - е, че две десетилетия след смъртта му се намериха "приемници" на неговия македонизъм, които вече далеч по-верни към заветите на Новакович и на руската политика, превърнала се с решенията на Коминтерна през тридесеттях го­дини на века в нова опора за натиска върху българското население в Македония. В Скопие някои негови биографи не се спират върху тези от проявите на този странен хидалго, които го рисуват ясно и определено като българин, а вземат само това, което съв­пада с техните намерения да късат колкото се може повече връз­ката на българския народ с братята му в Македония. Те не се смятат длъжни да обяснят по някакъв малко поне логичен начин други негови виждания, които са диатметрално противоположни на техните трактовки.

И така, какъв точно е Мисирков? Седемдесет u четири години след смъртта му сме длъжни да дадем по-точна, по-пълна оценка, като вземем предвид непоследователността му, всичките му странни криволичения, които учудват всекиго, кои­то чете писанията му. Какъв е Мисирков?

Явно това е образована личност, издигнала се над средното ниво на тогавашната интелигенция, трескаво търсещ най-подхо­дящите пътища за осъществяване на някаква свобода за Македония - такава, каквато той я разбира. Мисирков анализи­ра по свой начин пречките - вътрешни, общобългарски, балкански, европейски - които съпровождат живота на населението в областта. И докато до към 1902 г. той се изявява като българин, малко по-късно, по време на учителстването му в Битоля и тесния досег с руския консул там Ростковски, насоката в изявите му се изменя - особено много за това допринася неуспехът на Илинденското въстание. То, взето заедно с атмосферата, в ко­ято се е движел по време на няколкогодишния престой в Сърбия и засилено от влиянието на руската дипломация, обуславя най-крайните македонистки прояви в живота на неспокойния "борец за свобода" Във форма, каквато той я разбира.

Постепенно преодоляване последиците от Илинден връща към 1907 г. Mucupkoв към българския му корен. Следват години на открити български самоизяви, които дори превъзхождат редица изяви на много и много българи от онова време. Тогава идва и самооценката му, че той се изявява като импровизиран политик.

След националните катастрофи Мисирков започва да търси свои пътища, които обективно го връщат към стари погрешни постановки. И отново, прибрал се в България, той отчита истината. Пътят му не е лек, той плаща явно данък и на лични недостатъци в характера си, които го карат да мисли, че неговите разрешения са най-правилните. Неслучайно по свидетелствувания на неговия син Сергей той не е имал привърженици.⁸¹

И в последните години от живота му все повече са проявите, които говорят за приближаването към историческата истина. Mucupkoв говори за признателността на македонците към роди­ната България, за единния български литературен език, общ за всички, за общото народностно минало на населението в Мизия, Тракия и Македония. Тези изяви обаче пак са изпъстрени с реми­нисценции в противоположна посока.

Без да изпускаме предвид македонистките му прояви, ние смятаме, че при обективната преценка е необходимо да се вземе в цялост неговото дело, на фона на сложната международна действителност, при целия натиск, който се стоварва върху него от чужди фактори, особено дейни в началото на неговото "лите­ратурно" пробуждане, и от тежкото политическо положение на България след двете национални катастрофи. В резултат той постоянно мени вижданията си, сменя твърденията си.

Тези негови лъкатушения са известни на всички, които из­следват живота му. Мнозина от тях обаче в дитирамбен хор целенасочено подчертават само това, което може да служи на антибългарската дейност, характерна за значителна част от излезлите в Скопие трудове.⁸² И това има особена стойност днес, когато вече можем да преценим спокойно вижданията на Мисирков.

Може, мисля, да се каже определено; Мисирков е по рождение българин, който е наранен от страданията на сънародниците, останали под властта на Османската империя, а по-късно - раз­делени под жестокото иго на сърби и гърци. За да преодолее тази тежка историческа съдба, той търси трескаво подходящи спо­ред него пътища за свободата. Това търсене не всякога е издържано. Мисирков не се очертава като добър политик и пра­ви непрекъснато грешки. Те го изтъкват като объркана личност, понякога дори като безпринципен човек, с незадоволени амбиции, с болезнена чувствителност, която учудва и остава впечатле­ние за непоследователност, дори неуравновесеност. И тъкмо та­къв човек е издигнат като "най-големият македонец" на XX в. Това става възможно като се вземат предвид само подбрана част от изявите му - т.е. тъкмо това, което се върши от една част от биографите му в Скопие, където може би най-плодови­тия негов изследовател Блаже Ристовски пише за него: "Новата македонска история не познава друга такава силна и толкова заслужила личност, особено на полето на македонската наци­онална култура, каквато е личността на Кръсте П. Мисирков",⁸³

Накрая обаче не можем да не отбележим, че последните негови статии непосредствено преди смъртта му "Училището и социализма" и "Църква и училище" говорят за самосъзнанието му като българин, не като македонист. Това е финалът в толкова учудващия жизнен път на Кръсте Мисирков; до него той е стиг­нал след многобройни колебания, след диаметрално противопо­ложни лъкатушения, докарали до толкова тежки лични и народни горчивини.