Доводи в полза на авторството на Теофилакт

 
        В полза на Теофилактовото авторство говорят запазените стари ръкописи. В Московския ръкопис и в два светогорски ръкописа Теофилакт е посочен като автор на Пространното Климентово житие. А това значи, че още в XIV в., от когато са най-старите ръкописи, Теофилакт е бил признат автор на житието. Двете стари издания на житието от 1742 г. на москополските монаси Константинидис и Гора¹ и от 1802 г. на Пам-перей също признават за автор Теофилакт. А и двете издания почиват на стар ръкопис, който се е пазил вероятно в мана­стира „Св. Наум”. Следователно и в този ръкопис Теофилакт е бил посочен като автор на житието. Издателят на Ватиканския ръкопис Лъв Алаций смята автора за грък и схизматик, т. е. за източноправославен. Същото повтаря и Асеман.² Атанасий Пароски, който е направил превод на житието на ново­гръцки език и който е използувал вероятно също стар ръ­копис от манастира „Св. Йоан Предтеча”, признава за автор архиепископ Теофилакт, макар че прави грешка, като го смята за ученик на Климент, понеже не е бил добре запознат с ис­торията.³

Тези факти не бива да се отминават без внимание, когато се разглежда въпросът за авторството на Пространното Кли­ментово житие. От славистите пръв Павел Йосиф Шафарик (1795-1861) изказва мнение, че Теофилакт е автор на до­стигналото до нас гръцко Пространно житие на Климент. Ша­фарик смята, че Теофилакт е използувал славянски текст на недостигнало до нас житие.⁴ „Неизвестният житиеписател на св. Климент, епископ Велички, в Македония, бил ученик на този учен пастир и затова е важен свидетел... Там (в Охридската църква) между ръкописите има две жития на св. Климент, на­писани на гръцки: по-старото вероятно съставено от негов ученик, а след това преразказано и дори поправено от архиепископ Теофилакт” (стр. 8). Ако тук Шафа­рик не е много положителен, то на следващата страница 9 той е съвсем категоричен: „По свидетелството на житиеписеца на св. Климент, архиепископ Теофилакт.”

До Шафарик славистите били разделени на две: едните признавали за автор непосредствен ученик на Климент (Блумбергер, Миклошич и др.), а другите смятали, че авторът е живял след Теофилакт (Добровски, Голубински и др.). Но едните и другите отричали авторството на Теофилакт. Мнението на Ша­фарик дава нова насока на изследванията в тази област. Него­вото мнение бързо печели почва и много слависти го възприе­мат. А. Т. Хилфердинг пише: „Пространното житие (на Кли­мент Охридски), първоначалният текст на което принадлежи, както се вижда, на един от учениците на Климент, а достиг­налата до нас гръцка редакция на знаменития писател от XI в. архиепископ Теофилакт.”⁵ В. А. Билбасов, като изтъква, че и католическият учен Гинцел⁶ признава съществуването на славянско житие, което лежи в основата на сегашното гръцко Пространно житие, написано от Теофилакт, казва: „Едва ли не е най-вероятно да признаем, че Българската легенда е съста­вена от ученик на Климент, вероятно на българско наречие, а редакцията, която се е запазила до нас на гръцки език, при­надлежи на Теофилакт.”⁷ В. И. Григорович⁸ който е намерил в Охрид запазения и сега гръцки ръкопис на житието и го за­несъл в Москва, смята Теофилакт за несъмнен негов автор: „В началото на тази епоха (падането на България под визан­тийско иго) се прославил известният съставител на житието на св. Климент, архиепископ Теофилакт” (стр. 9). Архиепископ Филарет признава за автор Теофилакт, но той показва известно колебание по въпроса за личността на този Теофилакт: дали не е имало двама души с това име и след това авторът Тео­филакт да е идентифициран с архиепископа.⁹ Но той е накло­нен повече да признае за автор архиепископ Теофилакт и затова пише: „Живота на цар Петър е описал Теофилакт Бъл­гарски, който е писал за струмишките мъченици и за св. Кли­мент” (стр. 33).

Въпросът за авторството на Пространното Климентово жи­тие е разгледан основно и резултатно от руския богослов и славист А. Воронов.¹⁰ Той признава, че авторът на житието е грък. За това свидетелствуват много изрази и неблагоприятни изказвания за българите и славяните. България е тъмна страна -  (II. 5), българският език е груб - „измолили бла­годат да изнамерят азбуката, която съответствувала на грубостта на българския език” (II, 6 - ), българите са диви и свирепи, груби за богопознанието (XXI, 63 -   - и XXIII, 67 -  ), а князете им са варварски възпитани (XXVI, 74 - 
). Наред с това явно личи стремежът на автора да въз­хвали гръцкия език. Той е прекрасен във всяко отношение (IV, 15 - ); неговото знание е положително качество, което често се подчертава и изтъква (II, IX, XII). Кирил и Ме­тодий и техните ученици Климент и Горазд се хвалят често от автора, понеже знаели добре гръцки език. Всичко това показва, че авторът на житието е грък.

Като изхожда от съдържанието на житието и неговия стил, Воронов установява, че житиеписателят е познавал много добре Св. Писание, класическата литература и теорията на църков­ното красноречие.¹¹ „Той блести с очевидните черти на средно­вековното гръцко витийство и образованост. Твърде често упо­требява метафори, алегории и други реторични фигури, дълги периоди, уводни изречения — всичко това е свойствено на средновековните гръцки писатели и е проникнало в цялото произведение от първия до последния ред” (стр. 116).

Воронов намира достатъчно сведения в съдържанието на житието, за да определи и времето на неговото написване. Той смята изразите „нашите времена” -  (1,2), „нашето поколение” - . (I, 2), „нашите вре­мена” -  (I, 2), „последни времена” -   (I, 3), и др. за несигурни белези, по които трябва да се съди, че авторът е съвременник на описваните събития. Много по-голямо значение имат указанията на житието, от които е очевидно, че авторът живял много по-късно от времето на братята Кирил и Методий и на техните ученици. Самият тон на автора издава лице, което е живяло по-късно и пише за една отдалечена епоха. Например авторът на житието смята времето на княз Борис за далечно и забра­вено и затова след неговото име поставя: „който живял по времето на византийския император Михаил” (IV, 15). Споровете за произхода на св. дух не били нови, а имали дълга история. С това се обяснява и следният израз: „И тогава имало хора, които искали да преобразуват и изменят догмите” (V, 17). По­гребението на Климент е далечно събитие и „неговите останки и досега правят благодеяния, като лекуват всеки недъг и всяка болест” (XXVIII, 77). Построените църкви от Климент или вече не са съществували, или пък са били преустроени, та авторът описва формата им (XXIII, 67). А богомилската ерес била пус­нала дълбоки корени, докато по времето на Климентовите уче­ници тя е била в своя зародиш. Известието пък за построе­ната манастирска църква от Климент, която „в последно време станала архиепископска катедрала” (XXIII, 67), показва, че авто­рът на житието е живял, след като Охрид е станал седалище на архиепископска катедра. Това е станало, както се изразява Воронов, в края на Х или в самото начало на XI в. (стр. 118). Заключителните думи от житието, с които авторът моли Климент да защити „своите питомци” от варварските нашест­вия, като ги пази, както винаги, но особено сега, „когато опас­ността е близка, когато няма помощник, когато скитският меч се е окъпал в българска кръв и когато ръцете на без­божниците захвърлят телата на твоите чеда за храна на пти­ците небесни” (XXIX, 80), Воронов смята за сигурно указание и свидетелство, по което може да се определи времето, през което е живял авторът на житието. Докато Миклошич смята, че под скитски меч и нападения житиеписателят разбира ун­гарските нападения през Х в. (вж. стр. 35), Воронов е на друго мнение. Той изтъква, че византийските автори наричат скити всички племена, които идват от север: хуни, готи, авари, българи, хазари, варяги и руси (стр. 119). От друга страна, изтъква, че византийските автори от Х в. наричат унгарците обикновено турци, а не скити. „Ние смятаме, пише той, по-съобразно с етнографската номенклатура на византийската ис­ториография и с историческите обстоятелства да признаем за скити в нашето житие не унгарците, а печенегите” (стр. 120). Византийските историци Кедрин, Зонара, Ана Комнина и Теофилакт наричат печенегите скити или печенеги.¹² През XI в. печенегите са били страшни врагове на Византия. Те безмилост­но опустошавали България и стигнали чак до Солун и Цариград. Нападенията през 1026-1036 и през 1081-1091 г. при Алексий Комнин са били много жестоки. Воронов приема, че в житието се говори за втората война, която се нарича от исто­риците „скитска”. В полза на това обяснение са и следните исторически факти: печенегите получили земи в Северна Бъл­гария при условие да помагат на Византия, но те не устояли на поетото задължение, а често ставали съюзници и помощ­ници на претенденти за императорския престол (например на Вриений). През 1086 г. печенегите преминали Хемус, започнали опустошителна война и разбили византийските пълководци Пакуриан и Врана. Макар и да били разбити наскоро от Алексий Татикий, Маврокатакалон и др., те не преставали да нападат империята и да я опустошават. На следната година печенегите отново жестоко опустошили България и Тракия. Едвам през 1091 г. Алексий Комнин ги разбил и триумфално се завърнал в столицата. Архиепископ Теофилакт възхвалил този му подвиг. Както Теофилакт, така и Ана Комнина описват тази война и наричат печенегите скити. От писмата на Теофилакт се вижда, че печенегите разорили много църкви, манастири и цър­ковни имоти. Те опустошавали земи, които принадлежали на Теофилактовата архиепископия. „Житието на св. Климент, както се вижда, било написано преди свършването на тази война и при това в период на неблагоприятно за Византия направление („няма кой да помогне”). Като се вземат под внимание всич­ките тези обстоятелства, може да се предположи, че житието е написано между 1088-1090 г. Тъй като в житието се го­вори за приближаване на” празника на св. Климент - 27 юли, то е написано следователно немного преди този празник” (стр. 124-125).

Воронов е убеден, че автор на житието е охридският ар­хиепископ Теофилакт. За това той намира доказателства както в старите ръкописи, които посочват Теофилакт за автор, така също и във всичките изложени по-горе съображения. Наред с това Воронов пръв е приложил и сравнителноисторическия ме­тод, за да потвърди авторството на Теофилакт. Той съпоставя места от Пространното Климентово житие и от Теофилактовото съчинение. „В какво се обвиняват латинците” ( ). В тези места се разглеждат догматични въпроси за произхода на св. дух от отца или отца и сина. Тези места са следните:

Съвпадението на двата текста е пълно. Затова и Воронов заключава: „Следователно и общото отношение към въпроса за произхода на св. дух, и другите различия между Източната и Западната църква, и сходствата в изложението на учението за този догмат в съчинението на Теофилакт и в Климентовото пространно житие показват, че последното трябва също да бъде приписано на Теофилакт” (стр. 132).

Воронов се е постарал да обясни изразите „на нас бълга­рите” (XXII, 66), „нас, смирените и недостойни...” (XVIII, 57) и други подобни като употребени в преносен смисъл. Авторът не е имал според Воронов пред вид непосредствен ученик на Климент, духовен негов възпитаник. Всеки архиерей, а особено този, който заема катедра, която е здраво свързана с името на Климент, може да се смята за негов ученик. Затова Воронов отхвърля предположението за съществуване на славянски ръкопис, който да е бил написан от Климентов ученик. Като български архиепископ Теофилакт пък е могъл да се причи­слява между българите и да говори „на нас българите” (стр. 135).

Въз основа на всичките посочени съображения Воронов за­ключва: „Следователно Пространното житие на св. Климент е написано не от славянин, а от грък, не в десетия век от не­посредствен ученик на св. Климент, а около 1090 г. и с до­статъчна сигурност може да бъде отнесено към произведе­нията на блаж. Теофилакт, български архиепископ, комуто е приписано в старите ръкописи” (стр. 136).

Мнението на Воронов е подкрепено и подсилено с нови до­казателства от руския учен Туницки. Той е написал своята книга, след като е било намерено житието на Наум и вече е било известно, че е имало славянско житие на Климент.¹³ Все пак Туницки смята, че Теофилакт не е използувал това житие. Местата в първо лице не са взети от славянското житие, а са дело на късните преписвачи, които пък са ги преписали от съществуващото по това време славянско житие. Дело на късните преписвачи е също изразът „на нас българите”. В първообраза на Теофилакт вместо  е стояло  - „на българите пре­даде с химни”. Затова и в превода на Атанасий Пароски стои само . Заменянето пък на  с  е било твърде лесно за един средновековен автор, понеже на византийски и двете думи имат почти еднакъв гласеж - „имнис” и „имин”. По този начин Туницки смята, че засилва тезата за авторството на Теофилакт: авторът на житието е горд грък и не е българин, не е и ученик на Климент. Освен това авторът има официална близост с българите - празнува заедно с тях деня на Климент. Самият факт, че той се е заел да опише живота на български светец, вече говори до­статъчно за известни отношения към българите, мисли Туницки.

Стилът и езикът на Пространното житие на Климент изда­ват автора като талантлив писател. Няма съмнение, че той е познавал добре светоотеческата литература и класическите гръц­ки автори. Св. Писание е познавал не като обикновен клирик и духовник, а като негов тълкувател и като известен екзегет. В житието има твърде много цитати от Писанието, отделни цитати от писания на духовни отци, например от Климент Алек­сандрийски, от Фотий и др., фраза от Демостен, факти от цър­ковната история и т. н. Витиевият стил е изискан. „Всички тези признаци в най-голяма степен сближават нашия автор с личността на този писател, името на когото стои в надписите на житието - блаж. Теофилакт” (стр. 52).

Като историческа личност и като писател Теофилакт прите­жава всички ония качества, които ние можем да открием за автора на житието: „надменно отношение към българите, официална близост с тях, голяма образованост, витиеват стил” (стр. 52). Туницки дава доказателства за тези качества поот­делно. Той цитира Теофилактовите писма, от които се вижда неговото презрително отношение към българите (стр. 53).

Туницки успешно е продължил сравнителния метод. Той съпоставя места от житието с места от Теофилактовото тъл­куване на Евангелието на Йоан, VIII, 31-34.

 „Сходството на приведените изрази може да се обясни само в този смисъл, че авторът на житието и на тълкуването на Евангелието от Йоан е било едно и също лице - блаж. Теофи­лакт” (стр. 55).

Туницки е използувал и публикуваната служба на Климент, в която има песни и канон, писани от Теофилакт. Г. Баласчев е открил в публикуваната от него служба на Климент надпис: „Канон, творение на Теофилакт, български архиепископ”. Не­говият акростих (краеграние) е следното: „Особено много с песни възпявам великата слава на Климент” -  .¹⁴ И на Други места в службата има посочени песни от Теофилакт (стр. 7). Въз основа на тях Балас­чев пише: „Така щото сега обнародваната служба на славянски език (с гръцки паралел) на Климент донесе ако не пряко, то поне косвено свидетелство, което има да послужи при разре­шаване на въпроса за авторството на Пространното Климентово житие” (стр. LХХ). Теофилакт е взел участие в написва­нето на службата на Климент, а това е неоспоримо доказател­ство, че той е изучавал биографията му. Известно е, че песните от една служба отразяват живота и подвизите на почитания чрез нея светец.

Според Туницки в житието са прокарани тенденции, които напълно отговарят на характера и дейността на Теофилакт. Такива са споровете по догматични въпроси, премълчаването на въпроса за славянското богослужение, защита на църквата от посегателството на светската власт, застъпване за незави­симостта на Охридската архиепископия и т. н. Някои от тези съображения са били изказани още преди Туницки, но пръв той прави подробен разбор на дейността на Теофилакт като противник на светската власт, която се намесвала в църковните дела. Теофилакт се е борил и против Цариградската патриар­шия, която заплашвала независимостта на Охридската архиепископия. Като автор на житието Теофилакт нарочно изтъква внимателното отношение на княз Борис и цар Симеон към Климент и към църковното дело, подчертава материалните об­лаги, които имали духовните лица - те дори не плащали никакви данъци на светската власт. Климент получавал подаръци от князе, макар и варварски възпитани, и т. н. В тези и по­добни места Туницки вижда един внимателен протест на Тео­филакт срещу светската власт, която се намирала в тежко по­ложение поради непрекъснатите войни и затова често прибягвала до конфискуване на църковни имоти, пари, скъпоценни съдове и др. Заключението на Туницки относно автора на житието е: „С достатъчна сигурност може да се признае житието за про­изведение на Теофилакт и следователно да го отнесем към края на XI или самото начало на XII век” (стр. 61).

Теофилакт е автор на житието в истинския смисъл на ду­мата, а не само един редактор на едно старо житие. Широките рамки на повествованието, в което са включени събития от различни епохи, композицията и обяснението на историческите факти са дело на Теофилакт. Няма съмнение, че той е имал на ръка извори, но ги е използувал свободно и съгласно със зако­ните на византийската агиография.

Туницки без особена нужда се опитва да докаже, че ония места в житието, в които авторът му говори в първо лице, са дело на по-късни, преписвачи. Много по-правдоподобно е да се приеме, че тези места са взети направо от старото славянско житие. Несполучливо и неубедително Туницки заменя думата  в известния израз . Анастасий Пароски е превеждал житието късно и е изпуснал личното местоимение , защото той е грък и като грък е отделил себе си от българите. Останалите обаче доказателства и съоб­ражения на Н. Туницки в полза на Теофилактовото авторство са убедителни.

От руските учени да споменем още един, който е обърнал внимание и на въпроса за авторството на Пространното житие на Климент. Това е преводачът на Климентовото житие М. Муретов.¹⁵ Той не се занимава специално с въпроса за авторството на житието, но като се възхищава от тънкия анализ на отделни места, който правят Воронов и Туницки, смята, че не всички техни доводи са „необорими доказателства” в полза на Тео­филактовото авторство. Материалът е от такъв характер, че винаги остава място за съмнение. Муретов прибавя няколко основания и цитати от други Теофилактови съчинения, които говорят в полза на авторството на Теофилакт. Те са следните :

1. Еднакви мисли в житието и в други несъмнени Теофи­лактови съчинения:

2. Отделни цитати от Св. Писание са дадени напълно ед­накви в житието и в други Теофилактови съчинения, а в Биб­лията тези текстове имат малко по-друг вид.

3. Посочва отделни мисли от житието и Житие на тивериополските мъченици, които са еднакви: „Колкото и да говорим и разказваме, неказаното ще бъде много повече” (I, 1) и „При­личам на човек, който гребе морето с шепа и който брои небесните звезди, дъждовните капки и морския пясък, който лови сянката си и не може да я улови” (IV, кол. 220); „Вът­решният му човек в такава степен се обновявал, в каквато външният тлеел” (XXVI, 73) и „Колкото повече тлее външният човек, толкова повече вътрешният се обновява, издига и лети леко и лесно към небето” (XXXI, кол. 196); „Като живяха в тела почти безтелесно” (I, 2), „Земен ангел и небесен човек” (XXIX, 79) и „Човеци да заемат мястото на ангели” (I, кол. 152) и „Като чули, че животът на мъжете почти съперничи на ангелите по своята духовност” (XIX, кол. 177).

Тези доводи на Муретов са твърде важни, макар че той ги дава между другото. Наред с тях той посочва и редица основания, които според него говорят против авторството на Теофилакт. Например изречението на житието „Папата въвел Кирил в олтара, за да извърши служение и да приеме тайните по-духовно и по-божествено и да се причасти с новата чаша” (III, 11) Муретов намира от богословско и литургично гледище безсмислено и неясно. А Теофилакт е бил учен богослов и добър литургист. Следователно той не е могъл да напише това изречение в този му вид. Нека да отбележим, че в същ­ност това изречение е ясно. Муретов не го е разбрал правилно и оттам погрешното му заключение.

Муретов дава и някои езикови съображения, които според него говорят против авторството на Теофилакт. Между тях на първо място той поставя честата употреба на дателния падеж за притежание (dativus possessivus}. Честата употреба на притежателния дателен падеж според Муретов е славянизъм, а Теофилакт е голям стилист и не би се оставил да бъде така силно повлиян от славянския език. И тук има пресилване. Дателният падеж за притежание е свойствен на класическия и на византийския гръцки език. Теофилакт обича да го употре­бява. Същото трябва да кажем и за употребата на двойствено число, което уж не се срещало в други Теофилактови писания. Туницки се е спрял подробно на тези съображения на Муре­тов и с примери е доказал, че те не са основателни.¹⁶

Католическият учен M. Jugie е решителен защитник на Теофилактовото авторство на житието.¹⁷ Той отдава заслужено значение на вътрешната критика на текста при старите автори. Жужи подчертава, че Теофилакт е бил неоригинален писател.

Неговите съчинения са писани често по други автори. Затова е било твърде естествено за него да вземе старото славянско житие и по него да напише ново и по-обширно житие, за което му е помагал твърде много прекрасният му стил и риторска начетеност. На второ място Жужи изтъква буквалното съвпадане на изложението за произхода на св. дух от отца и сина в житието и в другите Теофилактови съчинения. Наистина повече от тези места са били вече изтъкнати от Воронов и Туницки, но руските автори са били неизвестни на католиче­ския учен. Жужи сам е стигнал до заключения, които са на­правили споменатите двама руски учени преди него. Тези места у Жужи са следните:

 

       

     Въз основа на тези сравнения Жужи заключава, че Тео­филакт е несъмнен автор на Климентовото пространно житие. При неговото написване Теофилакт е имал на ръка друго кратко житие, от което е преписвал и често превеждал отделни места дума по дума. Това житие, използувано от Теофилакт, било написано вероятно на славянски език от някой съвременник на Климент, който е живял и след него (стр. 6).

Теофилакт е вложил без колебание своето богословие в устата на Методиевите ученици. Опирайки се в най-съществе­ните черти на Фотиевото учение и теория по въпроса за св. троица, Теофилактовата теория има и някои специфични черти. Например Фотий и неговите непосредствени ученици не гово­рят нищо за временната мисия на св. дух. За тях не съще­ствува непроницаема преграда между вечното съществуване и временното изпращане на св. дух, която се среща вече през XI в. и най-много и най-ярко у Теофилакт. Вътрешните противо­речия в житието, продължава Жужи, се дължат преди всичко на използувания материал, който на отделни места не е пре­работван. Затова изследователят се намира в затруднение, дори в невъзможност да определи точно Теофилактовата част от извора му.

Кратката студия на Жужи е твърде много важна, защото изхожда от западен богослов, който разглежда в исторически аспект споровете по догматични въпроси, отразени в житието, и дохожда до заключение, че и те говорят в полза на Теофилактовото авторство.

Същото мнение има и Фр. Гривец, който въз основа на изложението на догматичните спорове в житието и в другите Теофилактови съчинения смята, че Пространното Климентово житие е написано от Теофилакт.¹⁸

Интересна студия по интересуващия ни въпрос принадлежи на Ота Полах, озаглавена „Кой е автор на т. нар. „Българска легенда?”¹⁹. Той взема повод от изказаното мнение на Ян Ста­нислав, че авторът на житието е бил ученик на Методий,²⁰ и се обявява против това  мнение. Полах дава редица доказател­ства, с които утвърждава авторството на Теофилакт. Съдър­жанието на житието показва, че неговият автор не е добре запознат с живота на Кирил и Методий и затова допуща редица грешки. Един ученик на Методий не може да твърди, че Методий е покръстил лично Борис и че Вихинг е ръкопо­ложен за епископ след смъртта на Методий. Тези исторически грешки може да допусне един късен автор, но не и пряк ученик на Методий. Авторът на житието според Полах е грък и затова нищо не споменава за славянско богослужение. Отношението му към папския престол е твърде резервирано. Неправилно и против историческата правда се приписва на Методий, че е водил борба против западното учение за произ­хода на св. дух „и от сина”, според Полах. През IX в., ко­гато е живял Методий, не е ставал спор за произхода на св. дух в този смисъл, както въпросът е изложен в житието. Методий е признавал източната редакция на символа на вярата, в която за произхода на св. дух се говори „чрез сина” (per filium), а не западната „и от сина” (filioque). Той е получил истинското изложение на това учение с две папски були.²¹ Интерпретацията на известното място от Евангелието от Матей (XVI, 18) в житието напълно съвпада с тълкуването на Теофилакт, което той дава при разглеждането на това място.²² Тази интерпретация не е съществувала през IX в. Същото трябва да се каже, продължава Полах, и за догматичните спорове, които авторът на житието влага в устата на Методиевите ученици. Тълкуването на гл. XV, 15 от Еван­гелието на Йоан за произхода на св. дух е изградено  върху едно филологическо разграничаване на гръцките глаголи  (procedo) и  (mittor). Такова разграничение не е могъл да поддържа Методий, който признавал и изповядвал утвърдения тогава символ „и чрез сина”. Фотий също не е правил разлика между тези глаголи. Той е само защищавал учението, че духът произхожда от отца, и се противопоставял на учението „и от сина”. Въпросът с Теофилакт стои по-другояче. Неговото тълкуване и изясняване на това място напълно съвпада с изложението в житието, като е изградено почти из­ключително върху различното значение на гръцките глаголи. Авторът на житието твърди, че даро­вете на св. дух били наричани още в древно време „духове”. Такава мисъл също няма у Фотий, но тя е развита от Теофи­лакт при тълкуването на гл. XX, 22 от Евангелието на Йоан. Накрай Полах разглежда онова   място от житието, в което се говори за разрешаване на спор чрез клетва. За православните народи такова разрешение е чуждо. То е съществувало в За­падна Европа. Ако авторът на житието е бил ученик на Ме­тодий и е живял в Моравия, той не би се учудвал на разре­шаване на спор чрез клетва, както се учудва авторът на жи­тието. Въз основа на всички тези съображения Полах заключава: „Презрителното отношение към всичко славянско и на първо място съвпадането дума по дума на места от житието с места от други несъмнени Теофилактови съчинения доказват, че автор на Българската легенда е охридският архиепископ Теофилакт.”²³

Ян Станислав намира две отделни писателски „индивидуал­ности” в житието. Единият автор е от славянски произход. На него принадлежат местата за делото на двамата славянски апостоли и техните ученици. Неговият стил е спокоен и прост, събитията са описани накратко, но по-точно и по-подробно, отколкото в Наумовото житие. Той познава старославянската литература и особено произведенията на Климент. Другият автор е архиепископ Теофилакт, образован и известен визан­тийски писател. Той е използуват славянското житие, понеже знаел славянски език. Всички догматични спорове в житието принадлежат на него, а така също и неласкавите отзиви за славяните и за славянски език.²⁴

 
* * *

 
        Български учени са писали също по въпроса за авторство­то на Пространното Климентово житие. Марин Дринов в пред­говора си към превода на Д. Матов излага съществуващите тогава три главни схващания по тоя въпрос. „Едни, пише той, казват, че то (житието) е написано в Х в. от някой Климентов ученик българин (Миклошич); други (Шафарик, Бодянски и др.) мислят, че то наистина е написано в Х в., но е било на­писано тогава на словенски език, а охридският архиепископ Теофилакт (1084 - 1107) го е превел на гръцки и при това го е изменил, допълнил и украсил риторически ; трети (Воронов) не се съмняват, че архиепископ Теофилакт е съчинил всичкото житие, както е казано в заглавието му ... Има такива учени, които мислят, че Пространното житие не е съчинено нито в Х в., нито пък от Теофилакт, а е писано по-после, не по-рано от края на XII в - На такова мнение е професор Голубински” (стр. III).²⁵ След време обаче Дринов взема страна по въпроса. Той е на мнение, че авторът е бил ученик на Кли­мент и приема мнението на Шафарик: „За гръцкото житие на св. Климент се пише да е съчинено от него ( = Теофилакт). Но в това житие срещаме следните думи: „Св. Климент имаше 3500 ученици, с които повече и прекарваше времето си; ние, които се намирахме при него, никога не го видяхме да стои празен...” Ясно е, че това може да пише за Климент само негов съвременник или ученик, но никак не и Теофилакт, който е живял 200 години после. По това може да се съди, че ре­ченото житие го е съчинил някой от учениците Климентови, а Теофилакт го е превел от български на гръцки.”²⁶

Г. Баласчев е публикувал служба на св. Климент.²⁷ Понеже в нея има песни, писани от архиепископ Теофилакт, той смята, че това е поне косвено доказателство за авторството му и на житието. „Сега обнародваната служба на славянски език на св. Климент, пише той, донесе ако не пряко, то поне косвено свидетелство, което има да послужи при решаването на въпро­са за авторството на Пространното житие.”

Д. Ласков приема за автор на житието Теофилакт: „Про­странното житие на св. Климент Охридски е написано на гръцки език от блаж. Теофилакт.”²⁸ Той обаче доизяснява това си схващане с думите: „От много места на Пространното житие се вижда, че Теофилакт не е бил пръв автор на биографията на Климент, която в по-съкратена форма била написана преди Теофилакт от пряк ученик на светеца, българин по народност, който за много работи говори като очевидец” (стр. VI).

Колебание по въпроса показва и един такъв изтъкнат наш учен като Йордан Иванов. В по-старите си работи Иванов го­вори, че Пространното гръцко житие на Климент е „припис­вано на Теофилакт” (стр. 171-175),²⁹ по-късно той приема, че Теофилакт е автор на житието: „От сравнението обаче на Пространното и Краткото житие трябва да се предположи, че Хоматиан е имал на ръка и други вести и извори за живота на Климент. А че с такива ще се: ползувал и Теофилакт при написването на Пространното житие, това установи Дринов (sic) в предисловието към новобългарския превод на същото житие”³⁰ (стр. 315).

Ал. Теодоров-Балан е убеден, че въпросът за авторството на житието е решен в полза на Теофилакт.³¹ Житието е напи­сано „съвсем вероятно, ако не и без съмнение, от охридския архиепископ Теофилакт” (стр. 6).

Същото мнение поддържа много смело В. Н. Златарски. Той направо включва житието в Теофилактовите произведения (стр. 266). „Вече не подлежи на никакво съмнение, че авторът на това житие не е могъл да бъде друг освен нашия Тео­филакт”³² (стр. 266).

Академик Ив. Снегаров на няколко пъти споменава за ав­тора на Пространното житие. В по-старите си работи той смята за автор Теофилакт: „Имайки на ръце местни писмени извори за дейността на св. Климент, той (= Теофилакт) ни е дал ху­дожествена биографска творба Теофилакт разказва ясно, плавно, въодушевено и без всякакви риторизми”³³ (стр. 263). Само след две години Снегаров смята, че автор на житието е „по всяка вероятност Теофилакт” (стр. 220) и след няколко страници: „Според нашето мнение Климентовото житие (или Българската легенда) е дело на един автор - гръцки писател, който е използувал Кирилометодиевите жития (т. нар. панонски легенди) и старобългарското житие на св. Климент и от по­следното е взел някои изрази в пряка реч, без да отбележи, че са чужди думи, или пък той е отбелязал това, но после преписвачите” са слели пряката реч с контекста”³⁴ (223). В послед­ната си работа за Климент академик Снегаров отрича автор­ството на Теофилакт.³⁵ П. Динеков не се занимава с въпроса за автора на Пространното житие, ни за него безсъмнен автор е Теофилакт.³⁶ В своите работи Е. Георгиев често използува жи­тието, но не е разглеждал специално въпроса за автора му. Той пише буквално: „Достигналото до нас гръцко простран­но житие, за автор на което се смята Теофилакт.”³⁷

Нека отбележим още, че Н. Темчев е напечатал една статия във вестник „Мир”, в която отрича авторството на Теофилакт.³⁸ Според него житието е написано от двама автори българи през IX и XI в., а било преведено на гръцки през XII в. Доказателства за своето мнение той намира в това, че в житието уж не се говорело лошо за българите, а Теофилакт е мразел българите. От друга страна, в титлата на ох­ридския архиепископ е прибавено, че е архиепископ и на Пър­ва Юстиниана. Тази титла се явила късно. Темчев не взема пред вид, че в житието българите са наречени скотоподобни, невежи и т. н., а не отчита и традицията да се допълнят тит­лите от преписвачите. Доводите на Темчев, написани в една кратка вестникарска статия, са лишени от доказателства и не са убедителни.

Към българските автори трябва да прибавим и Методий Кусев, който не се занимава специално с въпроса за автор­ството на Теофилакт, но в студията си за Климент³⁹ той подчертава, от една страна, ония места, в които авторът на житието говори в първо лице, а, от друга страна, и ония места, които не позволяват да се приеме за автор ученик на Кли­мент или на братята Кирил и Методий. Без да взема страна по въпроса, Кусев заключава: „Ако се приеме, че Теофилакт е автор на житието, то е написано в края на XI век или в на­чалото на XII век” (стр. 201).

¹ Москополските монаси подчертават, че те са направили своето издание въз основа на стари и почти повредени ръкописи:    Н.  Туницкий, Материалы...,  стр. 8.

² Kalendaria ecclesiae universae, 1755, p. 147-149.

³
  
Н. Туницкий, Материалы..., стр. 144.

⁴ П. И. Шафарик, Расцвет славянской письмености в Булгарии, Москва, 1848 г., стр. 25.

⁵ А. Т. Гильфердинг, Собрание сочинений, т. I, Спб.,  1868 г., стр. 320.

⁶ J. A. Ginzel, Geschichte der Slavenapostel Cyrill und Method und der slavischen Liturgie, Wien, 1861, S. 21.

⁷ В. А. Бильбасов, Кирилл и Мефодий, ч. II, Спб., 1871 г., стр. 115 и сл.

⁸ В. И. Григорович, Изыскания о славянских апостолах, произведенныя в странах Европейской Турции, ЖМНПр., 1847 г. (и отделен отпе­чатък).

⁹ Архиеп. Филарет, Святые южных славян, Спб., II, изд., 1894 г., стр. 33.

¹⁰ А. Воронов, Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия, Киев, страници II + 331 + XX.

¹¹ Авторът на житието свободно цитира едно място от Втора олинтийска реч на Демостен и др.

¹² Oratio in Alex. Comnenum, Migne, t. 126, col. 287-306.

¹³ Н. Л. Туницкий, Св. Климент..., 49 и сл.

¹⁴ Г. Баласчев, Климент, епископ словенски..., LXXI и стр. 11.

¹⁵ Сп. „Христианское чтение”, 1913 г., июль-август, стр. 476 и сл.

¹⁶ Н. Туницкий, Материалы ..., стр. 57 и сл.

¹⁷ M. Jugie, L’auteur de la vie de saint Clement de Bulgarie, в Echos D’Orient. t. XXIII, 1924.

¹⁸ Dr. Fr. Grivec, Vitae Constantini et Methodii в Acta Academiae Velehradensis, XVII, фас. 1-2, Olomucii, 1941, p. 34-35.

¹⁹ O. Polach, Kdo je autorem tak zv. “Bulgarské legendy”? в Acta Academiae Velehradensis, XVIII, 1947,  p. 53-70  (латинско резюме, 70-74 стр.).

²⁰ “Dr. Jan Stanislav, professor Bratislavensis, solus Legendae Bulgaricae auctorem inter sancti Methodii discipulos quaerit”, p. 70.

²¹ Була Gloria in excelsis (869 г.) на папа Адриан II и була Industriae tuae (880 г.) на папа   Йоан VIII, вж. Monumenta Germaniae historiae, EEP, t. VII, 224.

²² Това място се използува за защита на „главенството” на папата: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата си, и портите адови няма да я надделеят”.

²³ “Et vere auctoris contemptus omnium rerum slavicarum imprimisque verbum pro verbo fere consensus cum nonnullis locis in allis Theophilacti scriptis theologicis, archiepiscopum Ochridensem Legendae Bulgaricae auctorem esse probant” (p. 74).

²⁴ Dr. Jan Stanislav, Osudy Cyrila a Metoda a ich učenikov v živote Klimentovom, Tatran-Bratislava, 1950, стр. 38.

²⁵ „Живот, деяние, изповедание и кратко изложение на чудесата на св. отец наш Климент, български архиепископ”, превел Д. Матов, Средец, 1885 г.

²⁶ М. Дринов, Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес, в „Съчинения на Марин Дринов”, т. II, София, 1911 г., стр. 63.

²⁷ Г. Баласчев, Климент, епископ словенски, и службата му по стар словенски превод с един гръцки паралелен текст, София, 1898 г., стр. LXXII.

²⁸  Д. Ласков, о. с., стр. V.

²⁹ Йор. Иванов, Гръцко-български отношения преди църковната борба, в Сборник в чест на проф. Милетич, София, 1912 г.

³⁰  Йор. Иванов, Български старини из Македония, II изд., София, 1931 г.

³¹ Ал. Теодоров-Балан, Св. Климент Охридски в книжевен помен и научно дирене, София, 1919 г.

³² В. Н. Златарски, България под византийско владичество, София, 1934 г.

³³ Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, т. I, София, 1924 г. стр. 263.

³⁴ Ив. Снегаров, Българският първоучител св. Климент Охридски, в Годишник на Богословския факултет, София, 1926 г., стр. 223.

³⁵ I. Snegarov, Les sources sur la vie et l’activite de Clément  d’Ochrida в Byzantino-slavica, I, Sofia, 1962, p. 92 sqq.

³⁶ П. Динеков, Стара българска литература, София, 1950 г., ч. I, стр. 52-53.

³⁷ История на българската литература, I, БАН, 1962 г., стр. 91.

³⁸ Н. Темчев, Пространното житие на св. Климент. От кого е било на­писано и от кого е било преведено на гръцки език, в “Мир”, брой 10948, 1937 г.

³⁹ Methodie Kusseff, St. Clement of Ochrida, в The Slavonic and East European Review, v. XXVII, 68, 1948, p. 191-215.