Нови доводи в полза на Теофилактовото авторство

Всеки автор, особено добрият стилист, има свой начин на писане. Построяването на фразата, употребата на особени думи и обрати, стилни фигури, еднакви мисли и пр. могат да бъдат важни доказателства за приписване на един автор дори без­именно съчинение. Муретов пръв е направил опит да посочи няколко еднакви израза от житието с други Теофилактови съ­чинения. Сравняването на места от Пространното Климентово житие с места от Житие на петнадесетте тивериополски мъче­ници е твърде подходящо, понеже и двете съчинения прина­длежат към един и същ литературен вид. Посочените места в следващите страници без съмнение доутвърждават авторството на Теофилакт.

След прощалните думи на Методий авторът на житието пише: „Като казал това и повече от това” (, VI, 23), а в Житие на тивериополските мъченици: „Имало такива и по-големи от тези неща” (, гл. II, кол. 153). В гръцки език изразите съвпадат дума по дума. В двете жития се срещат често евфемистични изрази. Кирил не е умрял, но си „предал духа на Бога на духовете” (, III, 11). Тивериопол­ските мъченици също „предали душите си на Бога” ( , гл. I, кол. 151). Когато авторът говори за смърт, той си служи с много синонимни изрази и думи. Например Владимир „се отделил от хората” (, XIX, 60) и Борис „се отделил от хората” (, гл. XXXI, кол. 193).

Докато Методий бил жив, моравският княз и западното духовенство не предприемали гонение срещу православните. Князът обаче „имал василиск, който се криел и хранил в яйцата на аспида” ( , V, 20). Такъв прикрит бил и Юлиан Отстъпник. Той дори се преструвал на християнин и станал анагност, „като се промъквал тайно като василиск”.( , гл. VIII, кол. 164). Сравняването на княза и на императора с василиск, който в края на краищата си остава змия, е твърде характерно от стилно гледище.

Авторът на Климентовото житие обещава да опише подвизите на двамата братя и на техните ученици, „макар това да е по-горе от силата на моето слово” ( , I, 3). Развихрилото се гонение на християните при Юлиан било страшно. Който не се отричал от християн­ството, трябвало да претърпи „непоносими наказания, които надминавали човешката сила” ( , гл. XV, кол. 172). Методиевите ученици от­стоявали твърдо учението на църквата и били непоколебими във вярата си, „защото опасността не е за незначителни и ма­ловажни неща, а за... душата, която е най-скъпото нещо за нас” ( , IX, 30). Жестокият следовател в Никея убеждавал християните да се поклонят на идолите и да се отрекат от християнството, „за­щото сега опасността е както за имот и почести, така и за самия живот, най-голямото от всички блага” (  , гл. XV, кол. 173).

Почти съвпадащи изрази са и тези, с които Методиевите ученици обосновавали краткостта на своята реч пред княза: „Трябваше, княже, да говорим дълга реч за това” ( , IX, 30) и на мъчениците: „За царя имаме да говорим повече, но ще дадем къс отговор” ( , гл. XXI, кол. 181). Папата излязъл да посрещне двамата братя с голяма свита. Посрещачите носили запалени свещи, с които папата „показвал блясъка на радостта си, а може да се каже и светостта на пристигащите гости” ( , III, 9). Христия­ните погребали телата на тивериополеките мъченици „със свещи и кадения, за да означат с първите несвечеряващата се светлина, която ги очаква, а с вторите - радостта от благо­уханието на рая”
 

В двете жития се срещат много изрази, в които втората част е противопоставяне на първата. Климент искал да изле­кува двамата парализирани, които го срещнали на пътя между Велика и Охрид. Но той бил скромен и не искал да се узнае, че правел чудеса. „Грижата му да остане скрит, когато върши чудеса, била по-голяма от желанието на парализираните да по­лучат изцеление” (  , XXIV, 70). Маламир заплашвал със смърт Енравот, ако не се поклонел на идолите и не се откажел от християнството. „А той, понеже бил избрал смъртта за Христа, жадувал за нея повече, отколкото брат му за кръв...” (  , гл. XXXIII, кол. 196).

Уводните изречения и ораторските въпроси са характерни също за двете жития. „Кой разказ би могъл да изкаже това, което извършила покварата, след като получила власт?” (  , XI, 34) и „но кой разказ би могъл да изброй мъките, които вредом причинили служителите на тирана на Христовите раби?” (   , гл. XIII, кол. 169).

Ораторският въпрос е много характерен за стила на Теофилакт изобщо. С него той си служи умело, за да влияе на читателите си. Дякон и проповедник в прочутата църква „Св. Со­фия”, изтъкнат богослов и преподавател във висшето училище, магистър на риторите и учител-възпитател на престолонаслед­ника, той е голям майстор на художествената проза. Белег на неговата витиевата проза са и ораторските въпроси, с които авторът или ораторът се обръща към читателите и слушате­лите си, без да очаква отговор. Често въпросът се задава по такъв начин, та отговорът се подразбира. Посочените две уводни изречения съдържат в себе си и отговора: никой не може да изброи тези нещастия. Такива уводни въпросителни изречения има много и в двете жития. Например в Климентовото житие: II, 4; II, 6; III, 9; IX, 34; XVIII, 56; XXIV, 69; XXVI, 74 и др., а в Житието на тивериополските мъченици: XX, кол. 180; XXIII, кол. 185; XXV, кол. 188; ХL, кол. 205; ХLIII, кол. 209, и др.

Към характерните черти на ораторската проза се отнася и обръщането на автора към слушателите и читателите във второ лице. Теофилакт обича тези второлични изрази, които по своя смисъл в повечето случаи са равни на безлични изрази като „ако някой иска”, „ако някой погледне” и т. н., но в гръцки са във второ лице. В Климентовото житие такива изрази са следните: „Ако предпочиташ заедно с мене” (, XII, 37), „ще намериш” (, XXII, 66), „обичаш ли” (, XXII, 66), „ще попаднеш” (, XXII, 66), а в Житието на ти­вериополските мъченици намираме: „Когато ти, слушайки, с поклони се молиш” (, XXI, кол. 181), „погледни” () и „виж” (, XXXIV, кол. 197).

В двете жития Борисовият син Владимир е управлявал че­тири години и умрял, без да се говори за неговото ослепяване и сваляне от престола. Изразите съвпадат: „Владимир, който, след като живял четири години на власт, умрял” (  , XIX, 60) И „като живя четири години на власт” (, ХLVII, кол. 214). В това съобщение в двете жи­тия ние виждаме преднамерено замълчаване за жестокото отнасяне на княз Борис към своя син. Християните трябва да бъдат кротки и склонни да прощават. Теофилакт просто не искал да съобщи за тая жестокост на Борис.

Теофилакт единствен съобщава, че Борис построил седем сборни църкви. В едно от писмата си до севаст Иван той го моли да направи всичко възможно, за да назначи епископ на гр. Девол. Църквата в Девол била „една от седемте прочути съборни църкви, които прехристиянският княз Борис построил” (Мин, т. 126, кол. 529). В Климентовото житие също се говори за тези седем съборни църкви: „Този княз е опасал цялата си подвластна България със седем съборни църкви” (XXIII, 67). Теофилакт обича да подчертава склоността на Борис да строи църкви. Той бил построил специална църква в Брегал­ница, в която били поставени мощите на мъчениците (XXXVII, кол. 201).

Теофилакт е бил известен канонист. Това е отразено и в двете жития. В Климентовото житие се говори за първия и втория вселенски събор, на които бил оформен символът на вярата. Решенията на тези събори се привеждат за доказател­ства при догматичните спорове (IX, 30). Първият вселенски събор се споменава на два пъти и в Житие на тив. мъченици: един път във връзка с установяване символа на вярата (гл. IV, кол. 160), а втория път при характеристиката на мъчениците, за да се подчертае, че един от мъчениците, епископ Тодор, бил участник в този събор (гл. XVII, кол. 176).

Отделни редки думи и изрази също сродяват двете жития. Сравнително рядката дума от византийските автори  се среща в Пространното Климентово житие в израза „с бесне­ещата му група” (, VII, 24) и в Житие на тив. мъченици в израза „прекрасната група на светците” (, гл. XVIII, кол. 177). Тази дума принадлежи на гръцката поезия и драматургия. Тя е свързана с култа на Бакх. В първия случай авторът я упо­требява със значение на необуздана Бахкова група или свита и затова я придружава с определение „беснееща”, а във втория случай е употребена с генерализираното значение „група”, „свита”, „множество”.

Епитетите за българите и в двете жития не са твърде ласкави (срв. Климентовото житие: II, 5; II, 6; XXI, 63; XXII 66; гл. XXVI, 74, и Житие на 15-те тив. мъченици: гл. XXVIII, кол. 189; гл. XXII кол. 184 и др.).

Възклицанията са характерни за стила на витиевата визан­тийска реч. Проповедниците твърде често употребяват възкли­цания, за да въздействуват върху чувствата на слушателите си. Срещащите се патетични възклицания в двете жития, кол­кото и да са общи за всички писатели, се явяват макар и слабо доказателство за един и същ автор, който обича да си служи с тях, за да изтъкне силата на описваното събитие. „О, трудове и подвизи Методиеви, и о, троице, която се славиш със своите лични качества” (VII, 24), „о, ново чудо” (XV, 45), „о, мрачна светлина, която ви насочи към моя дом” (XV, 44) и „о, глупост на беззаконник, о, безчувственост на долен чо­век, о, неразумност на безумник” (гл. XIV, кол. 169), „о, твоите велики чудеса, Христе” (гл. XXIV, кол. 188; гл. LVIII, кол. 204), „о, .дързък помисъл, о, оскърбително влизане” (гл. LIII, кол. 217). Възклицанията у Теофилакт носят характерен белег: те са силни, придружени от определения: „мрачна светлина” и „неразумност на безумник”.

Двете жития са богато изпъстрени с цитати от Св. Писа­ние. Авторът и на едното, и на другото предпочита да цитира Стария Завет, особено книгите на пророците и псалмите на цар Давид. Това е лесно за обяснение. Теофилакт е проучил тези книги и ни е оставил подробни тълкувания на тях. В нашия случай обаче е по-важно, че авторът си служи с едни и същи цитати в двете жития. Например: „Ако ви гонят от един град, бягайте в друг” (Мат. Х, 23;  Кл.  ж. XIV, 42, и Тив. ж., гл. I, кол. 153); „Неверните имат очи и не виждат, имат уши и не чуват” (Кл. ж., гл. XII, 37, и Тив. ж., гл. XVIII, кол. 189 - сво­боден цитат по Матея  XIII, 14-19). Климент е баща на сира­ците и защитник на вдовиците (XXI, 64). Такъв  е също и Евсевий, един   от   петнадесетте   мъченици   (гл.  XVII,   кол.   176). Двете места са свободен  цитат от Псалом   ЬХЛ, 6. Кирил ум­рял и се преселил при Христа, като оставил долината на плача (Псал. LXXXVII, 7), на гръцки  (III, 11), а животът на тивериополските мъченици бил   чист и свят и се издигал високо над „долината на плача” (, гл. XVIII, кол. 177). Изразът на апостол Павел „макар външният ни човек да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Кор. IV, 16) е използуван и в двете жития с незначителни отклонения от оригинала (Кл. ж. XXVI, 73, и Тив. ж., гл. XXXI, кол. 196), но да се подчертае една и съща мисъл. Известното място на пророк Исайя за скачащия елен (Ис. XXXV, 6) се употребява за сравнение при извършени чудеса над куци и сакати, за да се подчертае, че те започнали да скачат и да тичат подобно на здрави и млади елени (Кл. ж.  XXIV, 70, и Тив. ж., гл. L, кол. 216). Съвпадащите цитати в двете жития са много и не е необходимо да се изброяват всички. В слу­чая е по-важно да се подчертае, че авторът си служи с тях по един и същ начин. Освен това някои от тези цитати се отклоняват от текста, който е възприет от гръцката Библия. Отклонението е еднакво и в двете жития, както доказва Муретов, а това говори за един и същ автор на двете жития. В заключителната част на Климентовото житие се казва: „Ръцете на безбожниците са хвърлили труповете на твоите чеда за храна на птиците небесни” (XXIX, 30). Това е свободен цитат от  Псалом LXXVIII, 2, но в същото време дава твърде голяма алюзия за отделни места от гръцките кла­сически автори. Подобна мисъл се намира в първа песен от Илиада (ст. 4-5) и в трагедията Антигена от Софокъл (ст. 205-6, 697-8). В Житие на 15-те тивериополски мъченици Теофи­лакт скръбно се провиква, че телата им били оставени без погребение и „за храна на кучета, зверове и грабливи птици” (гл. XXV, кол. 188). Този цитат е по-близо до Илиада, отколкото до мястото от Давиловия псалом.

И в двете жития се срещат твърде поучителни тенденции и изводи. „Разгласяването на величието на божиите чудеса е един вид пробуждане и за безгрижните, които са заспали за извършване на добри дела” (Кл. ж. I, 1) и „разказът за минали събития не е безполезен особено за Христовата църква и за ученолюбивите слушатели” (Тив. жит., гл. V, кол. 161). „Не­желаното, когато го чуем неочаквано, ни стрясва” (Клим. жи­тие XXV, 72) и „обикновено неочакваното и след като стане, се смята невероятно” (Тив. ж., гл. XXXIV, кол. 200).

Характерни са за двете жития и ония изрази, в които се употребяват еднакви по корен думи или пък едни и същи думи в различни форми, за да се придаде живост на разказа и да се направи мисълта по-ясна и по-убедителна. Когато Кли­мент умрял, „божественото му тяло, равностойно по чест с ду­шата му, като свято по свят начин било опято” (  , XXVII, 75), а Енравот предсказва бъдещите успехи на християнството, „когато и свещеници чисти чисто ще слу­жат на чистия Бог” ( , гл. XXXIII, кол. 197). Папата посрещ­нал двамата братя и „се възрадвал с голяма радост" ( , III, 9), а в другото житие се го­вори за „скритото нечестие на нечестивеца” ( , гл. VII, кол. 161).

Антитезата се среща също често и в двете жития. Кирил умрял „и се преселил на небето, където е Христос, като оста­вил долината на плача, жилището на мрака, калното блато и тукашния живот” (III, 11). По същия начин почти се съобщава и за смъртта на Константин Велики, който умрял и „се пресе­лил от временното и земно царство във вечното и нетленно” (гл. IV, кол. 159).

Авторът на житията показва особено предпочитане към стилните фигури. Сравненията у него са чести и много изра­зителни. Не е рядко едно и също сравнение да се срещне и в двете жития. „Какъв разказ може да опише това, което извър­шила покварата, след като получила власт? Това било огън, който бушувал в суха гора, разпалван от вятъра” (... , XI, 34). В другото житие: „Тълпата станала по-дръзка отпреди, движението се усилило като разпален огън от малка искра, който е по­паднал на суха гора” (... , гл. ХL, кол. 205).

Градацията е стилна фигура, която характеризира особено ораторската проза. Теофилакт, който е бил изтъкнат вития, често си служи с тая фигура и в двете жития. Когато двамата солунски братя разбрали, че българският народ не бил още просветен, „те страдали, измъчвали се и се отказвали от жи­вота” (II. 5), а прикритостта на Юлиан е описана по следния начин: „Из един път лукавият не изявил злобата си, нито беззаконният открил нечестието си, нито отстъпникът започнал гонението” (гл. Х, кол. 165).

От приведените езикови и стилни примери се вижда, че езикът и стилът на двете жития са напълно еднакви. Тия съв­падения не могат да бъдат случайни. Те показват, че авторът и на двете жития е едно и също лице. Понеже Теофилактовото авторство на Житието на тивериополските мъченици ни­кога не е било оспорвано, то и Пространното житие е писано от същия Теофилакт.”

* * *

 
       Ако речем да систематизираме всичките доводи в полза на тезата за Теофилактовото авторство на Пространното житие на Климент, ние можем да ги групираме в след­ните точки:

1. Името на архиепископ Теофилакт стои в Московския ръкопис, в два светогорски ръкописа и в най-старите печатни издания, които са направени въз основа на стар ръкопис, който се е пазил в манастира „Св. Наум”. Този ръкопис сега е за­губен.

2. Липсата на името на Теофилакт като автор във Ватиканския ръкопис и в един от атонските ръкописи се обяснява с това, че те не са пълни. Първият издател обаче на Ватиканския ръкопис Лъв Алаций смята автора за грък. Това мнение повтаря и Асеман.

3. В житието има неласкави епитети за българите, каквито Теофилакт употребява в писмата си. Следователно твърдението на някои автори,  че Теофилакт не можел да  бъде автор на житието, защото обичал българите и не би могъл да им при­писва такива епитети, отпада и не е вярно.

4. В житието ясно личи първоначално житие-основа. Ме­стата от това житие са запазени в първо лице и в тях съби­тията се описват от очевидец. Вторият автор говори за събитията от времето на Климент като далечни. Първият автор е бил Климентов ученик и написал житието на старобългарски. То е загубено. Вторият автор е Теофилакт. Ние не поставяме сега въпроса и за други извори, които Теофилакт е могъл да използува.

5. Догматичните въпроси в житието са разгледани в такава светлина, каквато те са имали след окончателното разделяне на църквата (1054 г.). Учението за произхода на св. дух е из­ложено по един и същ начин в житието и в други Теофилактови съчинения Съвпадението е пълно не само по мисъл, но е предадено и с едни и същи думи.

6. Теофилакт е прокарвал византийската политика в Охрид­ската архиепископия. За него е била твърде изгодна триезичната ерес и затова той не споменава конкретно за славянското бо­гослужение.

7. Теофилакт е написал тълкувания към всичките книги на Новия Завет (без Откровението на Йоан) и към много книги от Стария Завет. Той е познавал следователно Св. Писание много по-добре от един обикновен богослов и архиерей. Това е отразено и в житието. В житието има над 130 цитата от Библията. Както други свои произведения, така и тук Тео­филакт често изказва своите мисли чрез библейски цитати. Като пример в това отношение може да послужи следният откъс: „Докато Методий бил жив, нито князът показвал за­мислите на сърцето си, но имал василиск, който се криел и хранил в яйцата на аспида, нито правосъдието размахвало своя меч, но макар и да държало опънат лък и макар да острело меч, то още не било изпратило стрела в сърцето на врага и не било засилило ръката си за удар” (V, 20). В това място се цитират по-подробно две библейски места (Ис. ЦХ, 5 и Псал. VII, 13), но наред с това се прави алюзия или се вземат от­делни думи още от други библейски места (Псал. LVII, 5; XC, 13; XXXI, 13; XXXVIII, 2 и LХХХVII, 7). Теофилакт цитира много места от Стария Завет с известни отклонения от офи­циалния текст, но неговите цитати в Климентовото житие и в другите му съчинения съвпадат и в тези отклонения.

8. Теофилакт е бил добър познавач на гръцката класиче­ска литература и на гръцката митология. Той често прави срав­нения с литературни факти или митологически сказания. В пи­смата си той уподобява своето положение в Охрид с робството на Херкулес при царица Омфала, но докато царицата била прекрасна във всяко отношение и се оскърбявала, ако сравня­вали обятията й с обятията на Хера, краката й - с краката на Темида, косата й - с косата на Лета, защото искала във всичко да прилича на богиня Афродита, то Теофилакт робувал на „роби-варвари, нечисти, вонещи на кожа..., царе над всички със своето злонравие” (Мин, т. 126, кол. 505). А този пример не е единствен. В житието има използувано място от Демостен: „Защото нечестието дори и да разцъфти за известно време, но с течение на времето окапва само по себе си” (V, 19)¹ и от други автори.² Авторът използува тези места с го­лямо умение и сила. Например посоченото място от Демостен е взето от една реч, в която ораторът изтъква, че за момента Филип Македонски има успех, но той успокоява своите съна­родници, че неправдата не може да продължава много време и рано или късно сама ще рухне. Авторът на житието съоб­щава за временен успех на немското духовенство и за пора­жението на Методиевите ученици.

От класическата гръцка литература са изразите „корифеи на хора” (, II, 7), „заедно с групата от бес­неещите с него” (, VII, 24), ,, грабят и влачат” () и др.

9. Авторът на житието е Теофилакт и затова, че единствен Теофилакт говори за построени седем съборни църкви от княз Борис. За тези съборни църкви се говори и в житието (XXIII, 67).

10. Теофилакт има официални отношения с българите, по­неже е заемал българска архиепископия. Сам той се нарича българин по гостоприемство.³ Затова той е могъл спокойно да напише заключителната част на житието, в която моли Кли­мент от свое име и от името на своите пасоми, с които пред светеца той е едно цяло.

11. В публикуваните църковни служби на Климент има песни от Теофилакт. Съдържанието на службите се гради из­общо върху биографията на светците. Житията са обикновено неделима част от службите. Много естествено е било за Тео­филакт да напише и житие, след като е изучавал живота на Климент, за да пише части от неговата служба. А може и обратно: запозналият се с живота на светеца автор лесно е мо­гъл да напише и песни от службата.

12. Историческите грешки в житието не могат да говорят против Теофилактовото авторство. Едните се дължат на изво­рите му, а другите на незнание, което не е рядко явление за византийските историографи.

13. Теофилакт има твърде подчертано разположение към императорския двор във Византия. Това разположение той пре­нася и към българския двор. Затова той преднамерено не съ­общава нищо за жестоката разправа на княз Борис с Владимир, когато последният поискал да върне езическата религия. Тео­филакт не пропуска случай да похвали князете за тяхната ще­дрост, особено към църквата и духовните лица.

14. Житието е литературно произведение с големи качества. Неговият автор е образован богослов, голям стилист и много изтъкнат оратор. Той знае канона на агиографската литература. Затова житието не може да е произведение на неизвестно лице, а е дело на изтъкнат автор, който има голяма практика в пи­сателското изкуство. Такъв автор без съмнение по онова  вре­ме е Теофилакт.

15. Стилът, езикът и композицията на Житие на  петнаде­сетте тивериополски мъченици и на Климентовото пространно житие са едни и същи. А всепризнат автор на първото е Тео­филакт.

16. Теофилакт е бил преподавател по риторика и учител-възпитател на престолонаследника. Тази му дейност личи мно­го добре в житието. С това се обяснява, че авторът описва подробно и с любов учителската дейност на Климент.

17. Щом Теофилакт е написал житие на тивериополските мъченици, много естествено е той да продължи този си инте­рес и това си занимание, като напише житие и на Климент, катедрата на когото той е заемал. От друга страна, паметта на светеца Климент е била на голяма почит. Чрез умело написа­ното житие Теофилакт е прокарвал и своите идеи.

18. Към аргументите в полза на Теофилактовото авторство трябва да прибавим и самото съдържание на житието. Про­водник на асимилаторската политика на византийския двор по отношение на българите, Теофилакт е написал житието с цел да покаже колко много византийската култура надминава бъл­гарската. Посветените пък глави против учението на Западната църква за произхода на св. дух и от сина говорят, че той умело използува авторитета на Кирил и Методий и на техния предан ученик Климент, като в техните уста поставя аргументи и доказателства против т. нар. филиокве („и от сина”), които са били окончателно установени едвам през XI в.

Въз основа на всичко това ние смятаме, че въпросът за авторството на Пространното Климентово житие вече е решен окончателно в полза на Теофилакт Охридски.

¹

²  (IX, 30) е  реминисценция от гръцките историци.

³  (Migne, Patr. Gr., t. 126, col. 504).