Господин министр!
Преди един месец аз имах честта да ся представя пред Вас и да поискам една служба за мене. Вие бяхте твърде любезни към мене и ми ся обрекохте, че ще ся постараете да ми намерите такова едно сгодно място като за мене. На вторийт ден, по случай като мя срещнахте на улицата, ми казахте, вече сте ся разговорили с другите министри ваши колеги че след десетина дни ще заема мястото си. После 15 дни телеграфирах до господина Г. Тишкова и го молих да Ви попита дали ся е решило нещо за моето място; ето отговорът му на телеграмата ми: „Будете назначени, член в Рущухского Апелативнаго суда, но по расмотренный дела городского совета по сему ускорите его.”
Тази телеграма мя учуди, защото гледам, че назначението става условно и проблематическо, както знаете, че процесът, като ся подигна в Народното събрание, едвам след девят месеци ся поменува за него сега и Бог знае ощи колко месеци или години ще ся търкаля от този съдовен съвет на друг. Освен това аз не съм обвинен от окръжнийт началник г. Михайлова. Аз си бях изслужил и после ся почна този процес. Градската ревизионна комисия е дала на съд, от пристрастие или не, целийт състав на град[ский] съвет. Ако би да ся сматрям като подсъдим и че по тая причина не можа да приема служба, то г. Н. И. Божинов, който е бил член-секретар и е ощи такъв, защо ся оставя на службата си, връх когото е сичката отговорност, също и връх Анева за нередовностите на сметките им? Ако не ся разгледа скоро този процес, както гледам, че нарочно го бавят, то трябва ли да чакам без служба, догде им доди кефът на ония, в които ся задържа процесът? Аз мисля, че като слугувам на народа си от 30 години насам постоянно на свои разноски, като съм изпълнювал длъжностите си към него с голяма отвага и самоотвержение, откакто преживях за него толкози мъки, страдания и три заточения, и в най-тежките си мъки аз съм ся подър-
119
жал и хранил със сладката надежда, че ще да доживея да ви дя отечеството си свободно и да ся самоуправлява.
Аз вярвам, че имам право да слугувам на отечеството си и сега, особено сега, когато е свободно и има свое конституционално самоуправление и като се нуждае от опитни служители.
Ако земите пред вид, господин Министър, гореизложените, аз вярвам, че ще ся дигне условното и проблематическото положение на назначената ми служба.
От друга страна аз искам извинение, ако тъй безвременно ся обърнах към Вас, защото, както видя, че ощи в Апелативнийт съд официално лицата не са назначени.
В надежда на благоприятната и справедливата Ваша резолюция съм с дълбоко почитание
Най-покорний ваш слуга
[В. Манчев]
Свищов на 17-й септемврий
1879
(чернова)
Друже!
Като бях в Свищов, приказвахми си уж нещо си, за да си пишем по някой път, и там го оставихми. Скоро аз се научих, че вий сте се условили за в Свищов, за в учебните им заведения да служите. Ще имаме убо време да са ни забравиме поне, като си пишем сегис-тогис, кога ни са случат предмети за съобщения достойни.
Поревновахми за „Българска дневница” да си земнем и тука 3 листа за сега за три мои приятели, но като не знаях кой е кореспондент на нея в Свищов, отправям ся право на редактора й Д. Медаковича [165] и му пиша причините, като го питам и чрез кого в Свищов да му внеса минцовете.
Трите „Български дневници” ще са заедно с додатока си „Дунавски лебед”. [166] И защото сега за първи път ще са здрависами с Д. Медаковича, и аз като един българин рекох да му ся явя с малко армаган, колкото да не съм с празни ръ-
120
це, направил съм му едно изложение за един преглед и му казувам, за да го тури във вестника — сега на яви го казувам какво е, там ще го видите. Притварям го в писмото до него и за туй тежичко ви се види писмото, намерете оказион сигурен молим и го изпратете по-скоро за тамо, ако не с парахода, в който случай разноските ще оставите на тежестта ми.
Друго ново от тука нямами. Ха! Да ми пишите текущите за вашето читалище [работи]. Май ни са надявам за 10 години да може да бъде и в Търново таквоз нещо, посей, че ако поникне.
Търново
23 септемврий [1]857
Ваш всегда готовий
Пантелий Кисимов [167]
В[асил] Манчовича, учителя
в Свищов
Братец по духу, г. В. Манчович!
Приятелското Ви от 2-й текущаго приех заедно с новините благодаря.
Писаното за учител съобщих на г. И[ван] Момчилов в Елена, комуто отначало
бях са отнесъл, за да намери пристойно лице на това звание, и понеже той
направи избор между по-добрити негови ученици, от които намери за по-добър
г. И. Моловский, бивший сега учител в Габрово. Поменутий иди сега в Свищов,
за да ся споразумей с основанията на вашето писмо.
Приятел Р[аковски] минал за надоло [по Дунава] и отива спомощници да събере за вестника си! Кога ли ще ся върни?
Г. К. Кесарев [168] и г. В. Берон [169] ви искрено възпоздравляват и те от техна страна желаят за познакомлението ви.
Тази сутрина има такъв мраз, щото духам на пръстите и ви пиша. Повременната тая фаза, така е и нравствената. По-голям мраз лежи в духа и чувствата на тукашните упоен глави за всяко добро на града и отечеството, повече не ни требува да ви казвам и прощавайте приятеля си
Търново, 12-й ноемврий
[1]857
Пандели х. Г. Кисимов
121
Любезний и добрий господин Василий,
Писмото Ви от 22 ноемврий аз приех, когато беше време то му, но не
можах да Ви ся отговоря по-рано от много занятия. За книгите, които аз
обещах да дам на Вашето читалище, бъдете [с]покоен: те ще да Ви ся проводят,
когато ся прегледат и разредят [в]сичките; само и Вие от своя страна требува
да ни проводите по един екземпляр от ония книги, от които имате по няколко.
От таблиците Ви ся изпровождат сега по две тела, за които Вие требува да изпроводите 7 рубле (карбовни).
Ние можехме да ви ги изпроводиме и без пари, ако бехя те на този исап, на който са книгите на Априлова. Тия таблици са напечатани вторий път от частни хора, а не от училището ни. Те са само продават в него.
Габрово
4 декемврий 1857
Ваш Т[одор] Стоянов Бурмов [170]
П. П. Поздравете от моя страна г. Ангелов и г. Калаиний. Те не ми пишат и аз не им пиша. Аз барем се' мисля да им пиша, но те, ми са чини, и на умът, си туй нямат. Поздравете такожде и г. Цвятка Радославов и му кажете, чи аз желая да ме извести той проводил ли ми е писмата в Одеса и ако ги е проводил, кога ги е проводил и чрез кого.
На господина
В[асил] Манчовича
в Свищов
Много время ся мина как взаимнописанието си спря свой вървеж, сякаш че голямата зима замръзи и него като течението на реките и на Дунава, че от това трябва да е, и ти тъй го кажи, че не ме мъмри, дето до сега не ти отговорих. Не помня писах ли ти за букварите, дето ги приех. Приех ги, но така си и останаха. Обявлението на Васкидовича дадох на учителите, но спомощници никакви. Дошле, не дошле
122
спомощници от Търново, Васкидович няма от туй да си повреди работата я. Става месеци два, от как не съм приемал „Србски дневник”. Наверно Медакович, като нищо не му ся отговорих ще ги приемаме или не — спрял ги е и добре с направил, защото по настоящему няма да ги приемами. Ще видя до колкото сми приемали, барим за тях парите да ви внеса него. Раковски какво става, де е сега? Любопитен съм знам, аз много обичам да знам, и хич не ся сърдя да ми пишете всяко, знайте, че обичам да знам.
Е, побратиме, ти едно време, помниш я, когато бях в Свищов, вречи ми ся едно нещо, на което сега му до'ди редът. Чул си или ако не си, аз да ти кажа, че променение добре ся нарежда на училищата ни. Тряба да си знаял, че кой ли не знаеше, дето имаше онзи училището дълг до 90 000 гроша. Той сега ся изплати. Епитропите, които еснафите са определили на училищата отгоре, занимават ся с в[]се сърце да турят на добър ред училищата ни. Да ти кажа, че тия епитропи искат и мен да земат за спомощник и сътрудник. Ще кажете, че ся фаля, но така е. Аз и да не съм никакъв, нито епитроп, пак което мога за отечеството, за напредуванието да подействувам [ще сторя]. Беше ми рекъл да ми дадете писмено вашите записи, закони и наредби училищни, даже и ме канеше такива наредби да въведем в училищата си. До'ди му времето. Искам — и не вържете кусур за този труд, дето ви струвам, искам да ми проводите всите тия закони [и] записки, които [спомагат] доброто устройство на училищата. И когато видите, че те ся въведат в нашите училища, това ще бъде за вас доволно възнаграждение.
Търново
18 февруарий [1]858
Твой искрений
П[андели] х. Г. Кисимов
На Господин
[Васил] Манчовича
у Свищов
Побратиме Василе, Ето ти отговарям на писмото от 18 февруария. За тука няма какво да ти пиша по-много, от каквото ти писах онази не-
123
деля. Много се радувам, че си се отредил за градский представител. Тая неделя имах много работа и не можах да намеря турските книги, дето ги ищеш, така и за каталогът от медицински книги за г. доктора, когото да поздравиш от мене. Но колкото за да научиш турский язик, аз те съветувам да не чакаш от книги да можеш да го научиш сам; то е невъзможно, защото аз се опитах, ами най-доброто е да фанеш някой ходжа и да фанеш с него от азбуки като папагал. Буквар, граматика, речник и някоя книга за прочитание ще ти проводя, но те нищо няма да ти помогнат, за да научиш да прочиташ. За това пак ти повтарям, че доде' ти проводя тези книги, не загубувай време, фани ходжата и стани папагал. За да научи чюляк да прочита турския язик, требува да премини сичките му думи през устата си.
На учителя Манолака му благодаря, дето ище да ми даде Граматиката си да я печата на моя сметка. Но ти знаеш, брате, че аз още не съм дошъл на това състояние, за да мога да печата книги на моя сметка; аз сега гледам само чужди книги да печатам, за да мога да се поддържам. Да бях имал още от пръво граждански слова, до сега можеше да дода и на такова състояние. Има три месеца, от като съм заръчал граждански слова у Прага и у Одеса, но още не са дошли. Като додат и поработя един, два месеца, аз се надявам да мога тогаз да изпълня желанието на у[чителя] Манолака. Поздрави го и му разкажи, моля ти се. Колкото за г. Начовича, не знам какво да ти река. Той знай, че типографията, като не остана върху ми, и борчът тогази не остана върху ми. Ах! какво беше хубаво, ако той не беше послушал каприциозните хора и да беше ми пуснал словата! Не само до сега щях да фана да му изплащам, но и толкози добрини, дето беше ми сторил, щяха да имат добър край. Аз съм писал на братята си, за да ми продадат типографията, че ако се съгласим, тогази и този борч може да остане върху ми, тогази не само мога да му печата книги, а още мога и да му го изплатя. Колкото за речник гръцки с български или славянски — ти знаеш, че не съществува. Ако му требува нещо от Цариград, аз му се моля да ми пише и аз съм готов да му послужа; аз съм му много длъжен за добрините, дето ми ги е сторил.
У сичките си писма ми пишеш, че скоро ще ми пишеш новини от Свищов, пък ни у едно не си ми писал. Види се, че и ти си взел страната на Николакя и поп Христа. Брей, сине! Мисли добре, че знайш ли! Ако знаеш нещо от злоупотреб-
124
ленията на видинския владика, пиши ми по-скоро. Или ако имаш някой приятел у Видин, пиши му да ти опише сичките магарии негови и ми извести. Новини от Цариград чети в „Presse d’Orient” и питай Н. Попова какво му пиша.
[Цариград]
1858, марта 2
Твоят Д[раган] Цанков
На Господина
В [асил] Манчовича
в Свищов
Побратиме!
. . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . .
Новините от тука са добри. Училищата ни ся нареждат от ден на ден и
добри знаци показуват. Вярвам, че тази новина или известие повече ще ви
зарадва, а не друга някоя. И друга няма, я. Нов владика ще ни доди. Ако
той знае български — добро ще бъде, ако ли не — току винаги ще имами разправици
из вестниците. Барим ти си край Дунава, там вятърът по-скоро докача, не
чуваш ли новини. Помни, че нетърпимо ги дочакува
Търново, 9 май [1]858
Твой приятел
П[андели] Кисимов
На Господина
Василия Манчовича
учителя в Свищов
Бай Василе,
Вашето честно [писмо] от 8 текущаго на ръце имам и ида да ви ся отговоря.
Причината, дето позаглъхна взаимното писание в доволно време, побратиме,
ти я каза и аз нямам да ся извинявам много. Когато твоя милост си пътува
по описаните си места на България, а аз, байне, както знаеш от по-
125
напред, още ходих из Ц[ариград]ските улици на вересия, и като търсих
рога, додох си и без уши по реченото му. Та какво искаш да ти пиша, с какво
ли божем да та зарадвам! Ако ради обстоятелствата ний винаги не можим да
си пишем, не ти прощавам, ако помислиш, че това е явление на устинало приятелство,
кроме да си бъдем за това снизходителни. Искаш ли да ти пиша новини от
тука, зер Търново много далеч от Свищов, та каквото става тука, да го не
чувате. Новините, байне, ще ся подновят пак, ако приемете Ж[урнал] Д’Орина,
четете и слушайте. Ха, да ви кажа една, ама не и тукашна: Иларион еленченина
го направили владика за българската в Ц[ари]град църква, кажи не струва
ли за мюждетет по вината? Вярвам, че вашето пътувание да си е удовлетворило
целта си, но не ща да ва запитвам, нели ще додите до сурваки, санким на
деня си, и тогива ще са поразговорим...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Като не можих дозволение за печатницата да получа, колкото засега аз
ся реших една книгопродавница да отворя, и за сега дал съм на Цанкова [да
печата] 3 рода книжки т. е. „Електричесний телеграф”, „Алгебра” и „Геометрия”.
Те до 3—4 месеци ще да излезат от печат. От сите тия книги ще проводя на
ваша милост, за да ми продавате. Бива ли?
Пишеш ми за ходението си по България, [171] ама не ми явиш другото във Влахия, усещаш ся — първото за общо добро и обща полза си направил и за него всякий трябва и може да знай, а второто за собствен подлог и по-мил предмет, за който нямат другите право да пишат и знаят.
И друго по-много за други път.
Търново
11 октомврий 1858
Ваш като брат
Панд[ели] Кисимов
На Господина
Василия Манчовича,
учителя в Свищов
Побратиме!
С Рача из онзи ден ти писах и сега пак ида да подрапщаа без работа.
Владиката [в]се е сега на Ряховица. До сега
126
е бил в[се] на такси[ди]од по селата и като беломорски просяк, брате, събирал е пари от хората. На Габрово не му дадоха, както си ся е научил, а от сичките други села се' зел. Сега ся кани да доди на Свищов да зема и вашите пари.
Аз зная, че свищовците са хора владикопочитатели, за това ти пиша да ги предизвестиш, че който е повече благочестив от другите, той с пълна плоска шампания вино да излезе, владиката да посрещне, защото му прилича. А за пари, дето няма да му дадете, то белли' я!
Михайловски с призова от Сливен и дойде. Пое Директорията на училищата ни и преподава на всичките класове. Мога да кажа, че добър ход зеха и тукашните учебни заведения. Дай Боже! това за винаги постоянно да бъде!
Търново, 15 ноемврий [1]858.
Твой като брат
Пандели х. Г. Кисимов
До Почтенейшаго
В. Манчовича
в Търново или Свищов
Почтенейши г. В. Манчович!
Тъй като владетелите на таблиците, които Ви изпроводиха, не ви познават
да си искат от Вас лично парите, то те идат на мене да казват това да направя
и даже ми ся сръдят, чи до сега не съм ся постарал да извадя тия пари.
Моля Ви избавете мя от тия неприятности. Ако бяха мои таблиците, аз Ви [ги] харизвах, а не Ви исках парите толкова пъти, но сега, като владетелите им не ми дават покой, принуден съм и аз да Ви обезпокоя. Надявам ся, че ще пожалите и себе си, и мене и не ще оставите място за обезпокоение в будущето.
Габрово, 27 мая 1859
Ваш Т[одор] Стоянов Бурмов
127
Многострадалний ми друже!
Като ся едва сега научих за освобождението ти (от Андрея книгопродавеца)
незабавям да ти явя как ето три месени става ся намирам в Битоля, призован
от Димка, Тодорче и Пателията — хекимат за учител на българското училище,
обаче Митрополията с нейните привърженици не мя оставят да влеза [в училището]
по причина защо съм правил празник у Прилеп [на] Кирила и Методия, което
и причини оставанието ми из Прилеп и напротив Тоде Кулевски и Миле Здравевски
намерили време чрез вестниците да ме компрометируват и Бурмов, това магаре!
Моите дописки потули, а не приятелските ми обнародва. И то помина: всяко
чюдо за три дни!!
Друже! Сега да ти кажа тукашната наша новина, послушай! Тук в града ни станаха в разни времена доста [вмешателства] на митроп[олита]: за този предмет (за бълг[арското] училище да ся снабди с по-добър учител, а именно с мене), но противниците на народността ни постоянствуват удобрявающе Зинзифа [172] за способен още за две-три години. Като никак ся до сега не удобри да вляза [в училище], гореказаните ми [приятели] мя не остават да си ида, като намислихме за по-добре да ся даде един махзар на Портата (в Цариград), който ся направи и ся подписува от еснафите и проч., чрез когото просят от Великославното правителство това народно добро, в когото явяват и неприпознаването на гръцката матерхана и [искат] [с]увершеното отделяне от нея.
Това до сега действувах и изработих, та макар и още три месеца да седа, не ще умра гладен, но да попитам Бурмова, той до сега сос шарлатанския си вестник що изработи?! (гаванките габровски)!
Днес бях в конака при Ахъ бей (твой ученик), с когото приех тесно знакомство и с когото имахме разговор за тебе и за народните ни работи. Той ми ся обеща да издействува да вляза в училището.
Битоля
1866, септември 9-ий
Остаям до край твой
Г[еорги] Экономов [173]
128
Monsieur Vasil Mantschevich
Profeseur a l’Ecole Bulgare
a Sistof
Побратиме!
Телеграфът ти приех. Ако да бях убеден, че ще помогна на спасението
на Недялка, непременно щях да дода с тоя вапор: моето присъствие не е по-голямо
и по-силно от съчувствието на приятелите ми и особено на роднината ми доктора.
[174] Но каквото и да бъде моето дохождание, невъзможно
ми е да го направя по-рано от идъщата сряда, защото като директор на бъдащото
българско читалище в Русе аз днес раздадох пригласителни билети за осветяванието
му, на което моето присъствие е неизбежно утре.
Утеши Радка и помоли от моя страна доктора да си усили грижите за отърванието на детето ми от смърт. Много здраве на приятелите
1867, априлия 8
Русе
Твоят
Д[раган] Цанков
Mon cher ami!
Поръчките ти ще купя, Букваря [175] ще туря на
печатание. От Пеща проводих книгите, които г. Дечов ми беше поръчал по
австрийското консулство, с молба да ги пригледа скоричко на цензурата и
да ги предаде на г. Цанков, комуто писах да ся погрижи да ги проводи на
Генкович. Не ми пишеш нищо за читалищните книги в Русчук. Не ми пишеш нищо
за каквото ся върши в града, за общите народни работи!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Виена, 9 април 1867
Ваш усердний приятел
Г[ригор] Д. Начович
129
Любезний ни съотечествениче! В. Манчович в Ангора
Приехме писмото ти от 7 септемврий 1868, на което съдържанието много
ни зарадва, защото от отделението ни от тебе (1867 септемврия) хиляди мисли
ни дохождаха на ума, от които мисли най-утешителната за нас беше, че са
те оставили свободен в столицата под поручител. Казваш, че си ни писал
чрез пощата два пъти и няколко пъти чрез други случаи, но ни едно освен
туй сме получавали, защото се намираме в затворът, без да виждаме бял свят,
та за туй са пропадали, а туй ни го донесе един търговец тукашен. Ще питаш
кои са причините на толкоз дългото ви мълчание, та но ми отговорихте, да
се поутеша и аз? Отговор: причините на толкова дългото ни мълчание са доста
много; но ний ще ти изложим само три, от които: първата е, че нямахме случай
да дадем писмото на пощата; втората е, че като не сме биле в състояние,
щото мислите на синца ни да бъдат еднакви, за да са сговорим едно-що; и
най-сетне третята (която е била най-главната) е, че по причина на лошавия
и несносния за нас тукашен въздух, като ставаше причина да бъдем ту здрави,
ту болни, секи се бореше с болестта, която произлизаше от неволята, и тъй
под тия приключения преминахме повече от една година в затвора. Като страдалци
за едно име, като съотечественици и още като покорни на твоето достойнство
не ни допуща съвестта да премълчим, без да ти задоволим желанието (за приключенията,
които ни са случили от разделението ни дори до днес). Затуй одързостяваме
перото си и захващаме по-накратко да ти явим неописаните наши за народност
и за свободата на народа престрадателни приключения, които ни[й] сами,
които сме ги претеглили, не можем ги изприказа на учения онзи списател,
който би са заел да описва, защото ние сами, като ги притеглихме и преминахме,
та понякога, като захванем да ги повтаряме лично, не ще да вярваме, че
е било тъй. Затуй благодариме [на] всемогъщето и всеведъщето провидение,
чи ни избави и ни поживи до този час; слава и хвала на неговото царство
и на неговото име! Слава! . . .
Ето приключенията: 1867, декемврий 23. Заминахме от Цариград с железата на краката, както ни видя. Във вапора, ка-
130
то ни натикаха в една ка'мара дълбока, натрупани един връз други, заедно с някои пунгаши за сюргюн, преминахме три дена, до гдето излезохме на Сампсон, дето приседяхме два дни; на третия ден, като ни извадиха от тамкашния затвор, а да пътуваме овенчани с лалетата [176] на вратовете (десет уши в един синджир и дванадесет в другия). В него ден дъждът идеше като из котли и тъй тръгнахме из пътя — кал до колене — един пада, други става, тъй щото в него ден сцената беше неописана, същото са, продължава шест дена до р. Амасия, гдето преседяхме два дни и са принудихме да си продадем дрехите, за да си хванем добичета да ни носят. И тъй като хванахме двама едно добиче и като ни удариха на ръцете келепчета, тръгнахме.
Пътуването ни ставаше от ден на ден по-опасно и по-страшно по причина на тежката зима и тъй най-сетне кьортопал [177] стигнахме в град Мезре (Харпут), гдето, като ни натикаха в един затвор, по-лошав от гробница, боледувахме синца и оставихме жертва Божидара (1868, януария 10) и Симеона Влаха (1868, ян[уария] 3. Там приседяхме 20 дена (в него град християните искаха да ни извадят от затвора с поручителство, защото планината Менрам не са минуваше, но пашата им отказа). От там тръгнахме — някой полумъртъв привързан на коня, някой куца, някой пък не можи да гледа. Оставихме на гр. Аргана жъртва Андреа Петров (яну[арий] 7, 1868), додето най-сетне достигнахме в Диарбекир в затвора при другите другари, които от десет бяха останали девет (дали жертва Митя Йонката — 1867, декемврий 21). Техното Угуване не е било по-леко от нашето. Тука, като боледувахме синца на ред от (тифос) тежката болест, дадохме жертва Коля Илиев Копоев (1868, марта 26), до дето най-сетне са поуталожихме. Сетне като излязохме на лято, паднахме пак болни от треска. Дадохме и на нея жертва Никола Тодоров Врачанов (1869, януари 16), също дадоха и вехтите жертва Петра Павлов Пловдивчанин (1869, април 30).
От туй като ся отървахме, почнахме да навикваме на този мръсен въздух и сега слава Богу сме добре.
От дохожданието ни тук до някое време не излизахме никак по вън; после няколко време започнаха да ни пущат с пазач за доставление на нуждите си — 5—6 души с един джандарин до пазар, 1—2 часа за пазарлък; додето най-сетне (апрелия 3), като мина през тука губернаторът Мидхат паша, повика ни на конака, дето беше спрял, и като ни съветува по-добре от един баща и ни са обрече да на освободи, а за пре-
131
дателя Юрданча [каза], че станал пишман що не го обесил, по турски: „пишман олдум сени асмадим.”
Помежду сичките му въпроси попита ни: „Не е ли този (Юрдан) причината, дето вие изгоряхте?” Ний едногласно отвещахме: „Евет ефендим, този е.”
В същия ден (априлий 4), ако и да беше петък, доди е няколко от тукашните главатари и управителя на сарая и ни повика пак синца ни, дето след дълги разговори и съветования освободи ни да ходим от сутрена до вечерта кой на каквато работа намери, а нощя да спим в затвора, и за по-голяма свобода каза, че ще пиши в Цариград или за назад в столицата или да ни земе при него си, да ни нареди той на работа, или да останем тука се свободни.
Заб: на 1868 юлия 9 почнаха да ни дават по един и половина гроша на ден, а като мина Мидхат паша, направиха по два гроша и тъй следва сега.
След заминаването му за Вавилон излязоха няколко души за шиене дрехи на джандарите и няколко души за сеизи по нашански капии и днес за днес са намират в затвора (за нощем) Илия Кирияколу, Митю Цоков, Иван А. Иванов, Иван Панков, Данийл Илиев, Милош Василюв, Михал С. Клаев и Юрданаки предателя и трима души от вехтите (и сърбина, дето тръгна от Цариград с нас). А останалите са вън под поручители, същото искат и вътрешните да си дадат поручителите, да излезат и тие вън, но не ги пущат за своя работа да излезат, като казват, че само за царска работа можат да са земат поручичели.
Напоследък и Юрдана го прости М[идхат] паша, но той, научен като свиня да рови всяка минута, ся труди да ни хвърли в по-голям огън. Но Бог, като не ни е забравил и няма никога да ни забрави, открива делата му и ний си земами мерките, както например миналата година ся трудеше да избегне, за да ни хвърли в по-голям огън. Също и преди два месеца се трудеше да избегне с някои си краювци и беше вече приготвен, но съдбината, която иска да ни отърве, откри му делата. Като известихме на правителството, [то] заповяда да ходи с пазач по вън, чи да видим занапред как ще стане. Дано Бог да му скъси динете, чи да ся отървем и ний, та да живейм по-отпуснати. Писмото ти го дадохми и той да го прочете.
Старците [178] стана една година и повече как са излезли вън по причина уж с болест, и тия сега са вън и са доста добре от към здравето, поздравляват те и те благославят. Димитър Стоянов Тулчанец те поздравлява и ти желай драгоценното
132
здраве, също и прочиите от старите те поздравляват. Писма и книги от отечеството [Свищов] приемаме редовно, също и вестници „Македония” и „Право” приемаме редовно.
Миналата година получихме два телеграфа, чрез които ни утешаваха, чи царската милост е голяма и няма да ни забрави. Също и на 12-тий изтекшаго ни до'ди един телеграф със съдържание: „за вашата работа като не беше още известно, не им писахме, сега, хвала Богу, благополучно молим са за царя ни, чакайте писмото ни”. [179] И тъй сега сме в надежда от две грани: или от писмата на Мидхат паша, или от отечеството ни, чи да видим на къдя ще я въртим. За тукашните жители, ако питате, са повечето христиени, но от разни секти, сиреч гърци-арапи и гърци-католици, сириянци и сириянци-католици, ерменци н ерменци-католици, патри милети, килданци и протестанти. От поменатите най-малко са гърците-православни, около 30 къщи, и имат две църкви — една малка „св. Георги” една голяма „св. Безсребреници Кузма и Дамян”, на които мощите са в нея и дават голямо изцеление; от разни изповедания ходят за изцеление; в нея живеят нашите старци, които твърде рядко ги остават да служат.
Жените тук ходят, като нашите кадъни, покрити и обути в желти ботуши. Обичат да пият много ракия, която сами варят, мезето им е семе от дини, от тикви, от пъпеши и пр., пражени със сол. Естето им е пилаф от булгур, моряни патладжени тъпкани, яхни хаярлар и пр.
Питаш за учител Тодора Т. Хрулева, той починал неколко месеца след пристигванието му и един месец след смъртта му дохожда заповед да го пуснат, но той бил заминал за вечния нпот. Бог да го прости, вечна му памят и лека му пръст.
Иван А. Иванов получи портрета ти, за който много ти благодари, като та целува особно от все сърце.
Кога ни пишеш, да надписваш писмото чрез: Диарбекир де Кюркчи Макси Кузмая Хулеся усул була; до Диарбекирде Зищовли булгар махмуслара; А булгар: до Иван А. Иванов Свищовец в Диарбекир.
С туй, което ти пишем толкоз на пространно, защото сме в надежда за същото от тебе, като ти желаем за всегда драгоценното ти здраве и сладко ви прегръщаме и целуваме от се сърце, та с туй смеем да ся наречем
Твои състрадалци и съотечественици
1. Иван А. Иванов
2. Илия Монив
3. Янко Манчув
4. Манол Цвятков
5. Иваница Танасов
6. Димитър Гюджулев
133
7. Милош Василюв
8. Илия Кирякоглу
9. Иван Панков
10. Митю Кабаиванов
11. Георги Бошнаков
12. Никола Глигорюв
13. Бони Костадинов
14. Кара Иван
15. Колю Нейков
16. Митю Цоков
17. Михал Влаев
18. Стоян Радюв
19. Данаил Илиев
20. Иван Влаха
21. Личу Милошолу
22. Пени Николов
23. Илия Пашунов
24. Христо Райнов, дето бил с тебе в Цариград в затвора, когато си
са върнал от Битоля, та поздравява.
В нетърпение и надежда за отговор
Същи
Диярбекир
12-ий септемврий 1869
Искрений ми друже и състрадалче г-не Василе, бъдете ми здрав!
Неописана е скръбта ми, която чювствовам от разделение то ни в Ц[ари]градский затвор... Ах, черна, грозна и немилостива бе орисницата, която предрече нашето разделение, що и писмено не можем да ся споразумеим.
Вярвайте, друже, че много ми е криво: защото от като при ехме многожелаемото Ви [писмо] от 4 септемврий 1858 до сега с туй четири писма става как Ви пиша и изпращам, а не бях щастлив ни на едно да получа отговорът. Първото [писах] наскоро подир приемането на честното ви [писмо], нахождащ ся в затвора; второто по Възкресение; третото - летос в юлия, като излязох от затворът, и насто[ящето] 4-то сега, за което вярвам сигурно, че ще получите, защото е с майстория изпратено, както ще ви явя.
През динете отидохме с Иванов на пощахането. Аз като изпратен от страна на енджинерите рекох: „Главний ендж[инер] пита може ли изпрати писмо до един негов приятел в Енгюре, а те ми отториха, че сигурно може да го пратят и тъй
134
скроихме планът, защото разно мислехме, че писмата ни може да са възпират, пропадат и пр. Любопитствувахте да ся научите тук за градът и живущите в него, но защото в първите си писма ви съм писал за това напространно, а сега и Иванов тоже за това ви пише, аз ще ви явя в кратце само за състоянието си. В пътуванието що срещнахме и страданията са за неописание. Последствие от тях, като стигнах в Диарбекир, повеч от 2 месеца боледувах от тифос. Като изумял бях станал и очите ми цяла зима бяха изкривогледени, т. е. янгьозлия. После като пооздравях, и те са пооправиха. През лятото, непривикнал на топлийт и сквернийт въздух, сдобих ся с треска холерична, която като фтресе человека, 24 час[а] го държи в ог[ъ]н и в 2—3 пъти втрисание, до толко отпада человек, щото става като че из гробница е излязъл. Благодарение доктору Махмуд ефенди (добър человек), който сегис-тогис ни визитируваше, че с лекарствата с`е малко-много ни подкрепяше. После като пооздравях (че и болен като бях твърде не смотряха), поч[н]аха с жандарми да ни изкарват да работим , работа, която не бяхме ни сънували. Вий знаете какво работят запрени хора. И тъй един път като ни попресилиха повечко време да работим и ся изпотих добре, а вечерта като нямах риза, за да ся преоблека, спечелих си една стара и дългокоренна треска, треска 16 месячна през 2 дни. Пих лекарства, държах диета, сичко бе безполезно. Благодарение на Мидхат паша, който ни даде дневна свобода, отивающец за Багдад, заащото като ходихме свободни, намерих случяй да ся опозная с тукашните енджинери (за които по-дълго ще ви явя) и като им явих състоянието си, постараха ся да мя избавят от затворът и да мя извлечът от неизлечимата треска.
После като излязох от затворът, залови ма срочка (сюрме) тамам 30 дни, съвсем бях изнемощял и с тояжка като старче ся подпирах, та ходях. То помина, а после него венцеболие тоже месец, а после него сърцеболие и не знам що, но да свършим с толко, защото са за неописание мъките и теглилата, що съм претърпял. За сега здрав съм, слава Богу на царските дни, еще съм и свободен, живея в домът на освободителите ми г[оспо]да Равичя, Корвена, Гомера и Кличерскаго, родом поляци, сички енджинери. Първийт главен ендж[инерин] на сичка Азия, вторийт вилаетский тук в градът, 3-ий в Харпут и 4-ий в Аргана Мадени. Първийт е от онези хора, които рядко ся намеруват — т. е. учен, дипломат и проч. В Сърбия бил 7 год[ини] под тая служба, цяла Европа е обходил, в Америка е бил, в България е бил в гр. Видин, Търново, Рус-
135
чюк, Варна, Сливен, Габрово, Шюмен и в други някои йоще и в манастирите Рилски, Габровски и проч. Много обича русите, разумевай какъв человек е. Едър, пълен, червенак, русокосяст, на 40 год[ини] мъжяга. В Ц[ари]град е бил член на комисията за публичните работи и сега пред 40 дена е отишел в Ц[ари]град за правителствени работи и скоро ще да ся върне. Голяма надежда имаме и от него, защото има приятелство с някои от по-първите паши и българе, като с Тъпчилеща, х. Иванакя [180] и проч.
Със състрадалците си тук, със стари и млади, със сички съм добре в изключение на „обичнаго” ни Юрданча, който на скоро сега пред 1 месец изяде пак едни говна. Познато Ви е добре, че Св[ищовската] община непременно ся труди за избавлението ни. Пред 5 месеца бяха ни изпратили от общ[ината] 50 л[ири т[урски] чрез турски един търговец да си ги поделим — секому по 2 за пътни разноски. Ний приехме парите от търговеца и секому дадохме по 2, а неговите задържахме по причина, че летос еснафът терз[ийски] от Свищов чрез зетя му бе изпратил 3 л[ири] т[урски] за общо, които негово свинскородие задържа за себе си. Като видя, че му задържяхме парите, без да размисли по-надълго подаде жялба против търговецът, че сякому дал от изпратените от Свищов по 2 лири само неговите спрял. Търговецът отговори, че ни дал в куп и 50-те да си ги поделим. После ний поехме давията и сред мезлишът сички отговорихме, че по тая причина спираме неговите лири. С тази си постъпка проклетийт син компрометира търговеца пред правителството. Яви на мезлишът, че ни дохождат пари от Свищов. И още други такива добрини ся труди да струва, туй краставо куче.
От другите кажи, че секий е на работа: кой сеизин при Метерф паша; някой при кадията: моя милост векил-харч и на другите слуги нагледател в Панскаго дома, повечето терзии и секий по занаятието си — щото изчюква, изпуква, караме я тъй днес за днес, че за сутра Алах-керим . . . . . . . . . . . . . . . .
Общината Свищовска с неуморните си трудове за избавлението ни до толко бе успяла, щото беше ни телеграфирала и изпратила 50-те лири за пътни разноски. Но като ожидахме повелителна заповед от В[исоката [ порта, за да ся върнем, не знаем как стана работата съвсем наопаки. Съобщиха ни на за говезни, дошло емирнаме за нас от Ц[ари]град, дадоха ни копието му, което ви и изпращаме. От съдържанието му ще разумеете, че само на 4-мина позволява да ся върнат в Ц[ари]град, от които 2-мината росчюклии си отидоха йоще в октом-
136
врия, догде не беше пристигнала тая заповед. Останалите двама — Стоян, техний другар на росчюклиите, и наший Манол Цветков свищовец, който си изпълни 3-те год[ини], днес едва после 40 дена как е дошла заповедта му позволиха да си тръгне за в Ц[ари]град сутра в събота, а горепоменатий Стоян не узнаем по каква причина остана в Диарбекир да си изпълва годините.
На 10-таго приехме общо писмо от Св[ищовската] община, което големи надежди ни дават пак, че да видим.
Приятелю, Вий от таквиз работи повеч омирисвате, молим ако има нещо таквоз, известете ни, защото някои от нас искат да ся пооженят тук . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Молим да ни пишете по на пространничко за сичко. Приемете приличните поздравления от старците и от сичките стари и нови състрадалци. Наконец приемете сърдечно поздравление и сладко целование на искрений си състрадалец
Диярбекир, 1870 март 13-ий.
Георги Г. Бошнаков
До [Васил] Манчевич
[Цариград]
Любезний и великопочитаемий Господине Манчевич!
Здраствуйте!!
Безпристрастна [та] и голямата Ви любов наумява си за якой си малък Кочо Нунов терзия от Тиквеш, когато сте преди 11 години начинали [да учите] в Монастир — [в] българско училище при мосю Лепавека. Аз съм бил тогава дете и имал чест да бъда вашийт ученик и до сега не съм забравил за Вас и за Вашите мъдри поучения. И много съм благодарен за вашето трудолюбие заради моето първоначално наставление, както и всичките мои съдругари, а ваши ученици от оновал време. Ви благодарят и сладко споменуват.
Аз, както съм излезъл от училище преди 3 години, от две години съм учител в най-сиромашко село Брайчино — 8 [часа] ход от Битоля. Малко деца селани[те] пущат на мое училище: само от 7 до 10 имам деца и село[то] е малко, чифлик
137
на един турчин. Затова селане, като сиромаси и притеснени, не сакат и не можат хич да ми платат, само ме хранят, затуй имам голема беда и немам со що да направим си руба. В Монастир и другаде не мога да намера место и затова Ви ся моля от всичко сърце, Благоговейний Господине Манчевич, да ми намерите некое место в Цариград, хаванджия при некое хастане или некакво друго место по-хубаво и добро. Аз зная и френцкий, гръцкий и мало турский и почти съвершено български. За доброто, което ще ми направите, каквото що са надевам на благодетелственото Ви сърце, ще ма одължите на цял живот и никога не ке заборавя за Вас.
Наум Мартиновский, който беше мойт другар в онова време, при вречание на това писмо ще Ви разкаже подробностите.
Моля Ви се, мой любезний господине, да ми отпишете по скоро на моето смирено молитствование.
Покорний слуга и ученик на Вашето Господство
Коста Нунов, учител в Брайчино
Монастир-Битоля
21/9 август 1873.
Достопочтеному г[осподи]ну
Василию Манчев
В Ц[ари]град
Драгоценний ми приятельо, г-не В. Манчев!
В наший родствен град Охрид случили ся и следват още много и разновидни
приключения относително до църковните работи, които раздират сърцето на
чувствителнийт българин; обаче за них публиката малко нещо или нищо знае,
понеже до сега никой почти от нашите не ся наел да ги опише подробно, а
напротив, гръцките вестници непрестанно и безпрепятствено бръщолевят против
гражданите ни охридяни.
Напоследък след нашето в Битоля пристигвание един съотечественич, г. К[узман] А. П. Шапкарев [181], когото може би да познавате лично, а който Ви познава и ви поздравлява братски, предприел да извърши тая длъжност; следователно с
138
по-миналата поща изпратил до „Левант Таймс” [182] три писма, препоръчани на Н[егово] Пр[еосвещенство] Пелагонийскаго г-на Евстатия, когото молил да настои за обнародването както на изпратените, така също и на бъдащите да ся напечатат. Но понеже редакцията на “Лев[ант] Таймс” може да не приема дописки, написани на друг язик освен на французкий или на английски, а речените писма били и ще бъдат писани на българский, то молим Ви за хатър на страдущата българщина, принесите един труд, една заслуга на отечеството ни, възприемете да преведете речените писма на речений язик — французкий и настойте да ся напечатат в поменутий вестник. Ето и сега Ви ся изпраща 4-то писмо, състояще от 1 ? листа, и по реда ще ся изпроводят и другите. Главнийт наслов, забравен да ся пише в първото още писмо, а нужен да ся тури, ще бъде: „Писма за последните църковни приключения в Охрид”.
Ако благоволите да услишите молбите ни, не само народу ни ще послужите, но и ще задължите вечнопризнателствущите Ви приятели Ваши
Мил. Манчев
и К. Шапкарев
Битоля
21 априлия 1874
Старий ми приятелю, г-не Манчев!
В Ц[ари]град
С по-миналата поща изпроводихме Ви с г-на Мил. Манчев обще наше писмо, с което ся умолявахте да земате труда да преведете на французкий няколко писма за обнародвание в „Л[евант] Таймс”, от които три по-напред бяха вече изпратени до Н[егово] Пр[еосвещенство] г-н Евстатия, а едно заедно с поменуто ни обще писмо бех приключил в един и същий плик до Вас. Как ще са приеме от ваша страна молбата ни, не зная; надявам ся обаче на вашите родолюбиви чувства, че не ще пощадите труда си, за да послужите народу си въобще и нам охридяним — чястно.
139
Ето и с тази надежда и днес ви пращам още две подобни писма, които също моля ви, да преведете и да настоите да ся обнародват в “Л [евант] Таймс”. Ако обаче този вестник не ще да ги обнародва поради дълготата им, в такъв случай земете ги вий, та щом ся появи Куриер д’Ориан”, който мисля и той ще ся издава от сега и на българский, та в него обнародвайте ги. Как да е, чинете, како ще чинете, обнародвайте ги или в единийт, или в другийт вестник . . .
Най-после, като чекам отговор за сичко, що ви пиша, надея ся да съм Ваш всегдашен приятел
К[узман] Шапкарев
уч[ител] в Битоля
Битоля
28 априлия 1874
Достоуважаемий г-не Васил Манчев
в Цариград,
Вий, мисля, помните некогашнийт си ученик, който ако и да не ви е видял
в разстояние на неколку неблагоприятни години, но като духом всекий път
се намира при Вас, днес се счита за счастлив да поднови старото си татково
приятелство с Вас, за да извлече некоя полза от него.
Зная, че желаете да научите как върват народните ни работи в градът, дето за да се съживи народното чувство, първ поборник сте били Вий. Но такъво едно желание за научавание [на] новости из народнийт ни живот е общо за всички, които желаят духовната свобода и напредъкът на цел бъл[гарский] народ. За сега задоволете се с това, което пише в приключената в настоящево статия, която почтително се умолявате да сторите трудът да я дадете да се обнародва чрез някой от двата български вестници — „Напредък” [183] или „Левант Таймс”.
Ако некое предложение или период на речената статия може вашето искрено перо да поправи така, щото да дойде по-гладко и по-на местото си, и това се умолявате да направите. Тъй ке ме насърчите и за напред да Ви пиша за подобни работи.
140
Кажете моля на г-н Ив. Найденова да ми изпровожда редовно за 6 месеци вестникът „Напредък”. Ке се постарай да найда уже неколко спомоществователи за реченийт вестник в града ни, та че тогава ке му изпроводя стойността и за своийт си лист. Се умолявате още да сторите тоя труд, щото да ми пишете, когато ке имате време, за цената на два вида бълг[арски] букви — по-големи както А, Б и пр. и по-малки, както а, б и пр. за един книговезец.
Оставам с почитание
Иван Каранджулов
Битоля
1-ий август 1874
На Българската Екзархия
Господину Василио Манчев.
в Ц[ари] град
Орта-кьой
Уважаемий ми приятелю г-н В. Манчев,
От како чрез последнето ми от миналаго месеца писмо Ви отговорих на
Ваши 2—3, с което Ви съобщавах и некои неща относително до нашенските стърпи,
от тога и още от по-напред писмо Ваше не съм зел. Подражаещ обаче Вас,
който, ако и да не земехте по некогаш отговор на писмата Ви до мене, пак
не престанвехте да ми пишете второ и трете, и аз зех перото да Ви повторя.
Но сега нема да Ви пиша нещо за общински, а само и само за чястни работи.
Помните добре, че преди неколко месеца бехте ми писали за една статистика на училищата по нашиве стърни; помните и що Ви отговорих — „понеже трудовете ни и пощенските разноски отиват на ветъра, скърших си перото, та нема веке да пиша за нещо”. Но като ся поосвободих от чястите ми занятия и поразмислих по-зреличко, че ангелите от небесата не щат да слезат наземи, та да пишат що е за нас и за наший беден народ полезно и нужно, но требва ние самички да ся заловим за работа, то реших и аз по възможности със слабото си перо да послужа. Понеже овая година поради некои причини мисля да остана у дома си и току речи без собствена работа,
141
то имам намерение да ся заловя да работя в дописническото поприще при некое периодическо списание или вестник. А понеже в народната ни книжовност и вестникарство несъмнено първо место държи периодическото Ц[ариград]ско списание „Читалище” [184], предпочитам от всекое друго, ако бъда приет да принеса службата си нему. Но понеже като учител, немощен в материално отношение, имам нужда и от парична помощ, не зная дали ще бъде в състояние читалището да ми подпомогне материално в замена на дописките, които редовно на всеки две седмици ще му изпращам. От материалът, що съм избрал да снабдявам една цела година „Читалището”, чяст ще бъде оригинален, чяст превод от по-стари и по-нови периодически списания-гръцки, от различно съдържание. Прочее за повод на упътванието ми, щом земите настоящево ми, моля Ви, споразумейте ся от моя страна с почтеното настоятелство на читалището, що ке произведете от споразумението ви с него, чяс по-скоро известите ми за мое знание, или нека пишет и същото настоятелство, ако го вижда благословно и ако ся интересува, направо до мене. В противен случай да принеса другаде службата си или да ся заловя за друга некоя.
За сега толко стига, а до пътя повече. Чакам непременно отговор.
И като Ви поздравлявам братски остаям за всегда Ваш приятел
Ваш приятел
К[узман] П. Шапкарев
[Битоля], 25 септемврий 1874
Г[осподин] Васил Манчев
[Цариград]
Първо ида да Ви получа в добро здрави и второ да Ви явя какво достигнахми в Кютахия живо здраву. От правителството, без да ми кажат нищу, питаха ма от мезлишя каде ходи, — ходих в Цариград, дадух жялба да са избавиме — и те ми казаха: „Язък, бу фукаралар, алах верейди куртулсунлар” (Жал ко за тия сиромаси, Господ да им даде освобождение) и друго
142
нищу. А сега молиме коленопреклонно сторете мукает дано да са нзбавиме тука за малко.
[По] едно време, вярвай бе брати, чи не остана здраве у нас, не можиме да ся прихранваме, няма от кого да земнеш дребни [пари], за да ся преминат динете, и ако би, чи не ще остани тука за два месеца нищу, ази пак ще ся чюшна на нейди, за да ся прихраня, чи каквото ще стани, ни ща мисля за сетнината, само за да ся прихраня, защото гладен ни ся седи. И Симу беши в Бруса — не можа и той да намери работа. Върна са и той. Поздравя та зетят ми Стояна и оставями в надежда за добър отговор.
Приемнети поздравления от Сима, Колча и Ванчо, Павли, Кънчо, Симеон.
Оставям в здрави
сущий Стати Димчов
1875, майя 8, Кютахия
Осъден съм на три години калябендство, заедно с лишение от граждански правдини. Две години и три месеца съм пресеял в затвор, остават ми още 9 мес[еца] черни дене.
Попитайте господина Михайловскаго може ли ми ся помогна да ся опростя, или поне до изтичанието на времето ми да ходя да работя из града под поръчител, на основание на туй, че зимас, като пътувах за Кютахия, от големий мраз, след 25-дневно боледувание, повредих ся в краката и очите. На туй свидетелствува и докторский рапорт. Още и как да ся постъпи? Дали ще би потребно и прилично нашата Ловчанска община да даде жалба и да ми изиска опрощението.
Много ще Ви длъжа за отговора Ви върху туй.
Приличните си за Вас поздравления
М. Хр. Радославов, учител от Ловеч.
Кютахия, 1875, юлия 9.
143
Господине,
По желанието на Н[егово] блаженство българскийт Екзарх индната неделя
(20 юлия) след божествената служба ще стане у екзархийскийт дом едно събрание
под председателството на Н[егово] високопреподобие г(осподин) Григория
Доростолочервенский митрополит, с цел да ся разискат мерките, които могат
да ся земат за улучшението на българското училище в Ортакьой.
Като жител на това село и като желател на народното просвещение, умолявате ся и Вий да присъствувате на това събрание и да земете участие в разискванията му.
За настоятелството на бълг[арското] училище в Ортакьой
Д[раган] Цанков
1875, юлия 16
Ортакьой
Госпо[ин] В. Манчев
Ц[ари]град
Благородний господине!
Вашето писмо от 27-ми заминалаго, колкото ся прие с възторг, толко
и с нетърпение очаквами да видим мазбата, за която ставаше дума в него.
Колкото и да бехме сиромаси, ние пак събрахме по между си 300 (триста)
гроша, като продадохме кой дреха, кой дюканский такъм и проводихме человек
до Бруса, за да одири мазбата. Человекът ся върна и мазбата пристигна на
27-ий того в тукашното средоточие. Но какво да видим? Съдържанието на Вашето
писмо не ся спосреща с нея и ние наместо да тръгваме за Цариград и да ся
радваме, тойзи път пак посърнахме както зал`ени с гореща вода от съдържанието
на мазбата, с тая разлика, че ние тойзи път както пътници изпродадохме
все, и останахме с голи ръце. А наший приятеле, които не знаеха положително
работата ни, сега с прочитанието на мазбата, отстинаха към нас. Съдържанието
й бе: да ни пуснат не преди изтичането на 17 още месеци. Ний
144
туй си знаехме и без нея. А ако оттам са издействували подобно опрощение с подобен акт, то те не са сторили нищо друго, освен според пословицата: да изпишат вежди, избодоха очи.
Но и пак ся съмняваме да не би да е променена нейде мазбата (или в Бруса, или другаде). Както и да е, нашето отчаяние ни дава сега повод да Ви пишем и да поискаме от Вас разяснение дали ще бъде същата проводена из Ц[ари]град или не. Разпитайте г-на Михайловскаго подробно и поблагодарете любопитството ни. Ние на всякой начин ще бъдем благодарни, щем и не щем. Когато няма дъжд, земята ся благодари и на град.
Очакваме отговаря Ви Ваши приятеле търновци заточеници
Стати Димчов
Симо П. Шишков
Н. Стоянов
Павле Ганюв
Кънчо Момчов
Симо Дим[итров] от Казанлък
Иванчо Колюв и
Атанас Петров
Кютахия, 1875, юлия 30.
До [Васил] Манчович
[Цариград]
Уважаемий г-не Манчович!
Като имам предвид страданията, които претърпяхте в [18]57-та година,
Ви[й] знаете какви мъки и неволи претърпява човек в тъмниците, особено
който е осъден до живот в окови на заточение в Азия и който са лишава от
средства за пропитание.
Нещастието, което в разстояние на пет месеца ни владее с най-големи адски мъки и неволи, днес то продължава да ни преследва почти със същите угнетения. Лишен от всякя утеха на нещастното си положение, особено от средства за пропитание, което ще бъде причина за скрътяванието на живота ми, а още повече, като ся лишавам и от дрехи за обличание!
Затова, г-не Манчович, като сте ми съгражданин и при това
145
и родолюбив българин, дързая да Ви помоля да бъдете милостиви към мене нещастнийт, със щедрата си помощ да облекчите положението ми, за което ще Ви бъда вечно признателен. Уверен на Вашето съчувствие, надея ся да не останете хладнокръвни на прозбата ми.
С уважение към Вас остаям Ваш съгражданин
Иваница Данчов
Цариград (темницата)
1876, октомврия 24
Господину Манчевичу
члену в Градский съвет в Свищов
Господине Манчевич,
Потрудете ся, моля Ви, да намерите помещение за красний крест, каквото
трябва, което ще Ви покаже подателят на настоящето княз Долгоруков.
Н[айден] Геров
16 септ[емврий] 1877.
Свищов
Драгий ми господине В. Манчов,
Приех писмото ви от 17-ий настоящаго и бързам да ви ся отговоря, при
всичко че съм потънал в работа. Аз твърде до бре помня онова, което ви
казах, когато вий бяхте, и при това аз не съм да не оценявам вашите трудове
и заслуги. Мога да ви уверя, че не веднаж и дваж аз настоях да ся наредите
ней де съгласно с вашите способности и заслуги. Всякога обаче ра ботата
на свищовский градский съвет до де, та ся изпречи — едно препятствие както
за вашето засега настанявание на някоя прилична служба, тъй и за онова
на други някои ваши
146
бивши събратя. Без да гледам това, що ся говори както в Свищов, тъй и другаде за тази злополучна работа, излишно е, мисля, да ви казвам как аз съм гледал още отначало на нея и как още когато бях в Русчук, осъдих както постъпката на подполковника Михайлова, тъй и поведението в този случай на самийт губернатор. Без никакво лицеприятие аз гледах на таз работа от друга точка зрения, аз мисля по-висока и по-полезна на добре разумяваните интереси на Свищов. Както и да е обаче, тази работа е подигната и ето, че тя се явява пречка, засега на вашето назначение. Моля ви обаче да бъдете спокойни и да потърпите още малко. По мое настояване, делото на Свищовский градский съвет е поискало тука от Министерството на вътрешните работи, за да видим какво е то, какви са обвиненията, върху които стават те именно. Според важбостта и ще ся даде такъв или инакъв ход на работата, но както и да е, тя ще ся свърши сега твърде скоро. По крайней спор аз ще настоя да не ся провлача безполезно и във вреда на интересующите ся. Вярвам, прочее, че подир малко аз ще имам удоволствието да ви дам новини благоприятни. Съобщете, моля ви, ако обичате, това мое писмо и на г. Д. Анева.
Без друго, поздравлявам ви и оставам ваш усърдний
Марко Д. Балабанов
София, 22 септемврий 1879.
Драгий старий колега! Аз продължавам да си блъскам ангелите за пусти „Исторически работи” [185] и ако си виждал „Българска сбирка” на г-на Бобчева [186] и „Миналото” на г-на Заим[ова] [187], чел си и знаеш в какво се те състоят. Видял си при това, дето всичките относителни документи по тия „Исторически работи”, които документи бях намерил в книжата на покойния Грудов в Букурещ, съм наредил в досар и предал на съхранение в тукашната народна библиотека. Това също искат сега да направя с доку-
147
ментите, които ми се намират върху работите на Любена Каравелова и Ботева, за които дълги статии и критики имаше във в. „Отечество” [188]; [тук] както знаеш, влиза и адресът със златните слова на Каравелова до сръбския крал Милан от името на българския народ, който адрес се намери в книжата на Любена, та намерихме за по-добре да се пази у тебе. [189] Този адрес искат да го приложа в досара при другите документи за по-добро спазвание в библиотеката, отколкото у частни ръце. Наближаваме края на живота си и що е у нас за пазение, нека го дадем на по-сигурно място. Затова аз бих Ви молил и друго каквото би имали писмено нещо от по-вето и сегашно време с историческо значение, пратете ми наедно с той адрес, за да ги туря в делото (досаря), с препроводителното Ви даже писмо за спомен. Чакам отговора ти и те поздравлявам.
Искрения ти П[андели] Кисимов.
София, 9 октомврий 1897.