Бележки и коментар
В Пловдивската народна библиотека се съхранява личният архивен фонд на Васил Манчев, който постъпва през 1921 година като дар от съпругата на фондообразователя — Анка Манчева.
Голяма част от матариалите в архива са писма до Манчев от М. Балабанов, Т. Бурмов, Н. Геров, Г. Икономов, Ив. Каранджулов, Др. Цанков, Гр. Начович, К. Шапкарев и др. В тях се съдържат сведения за Българската екзархия, за живота на цариградските българи и борбата им срещу патриаршията, за откриването на училища в Тракия и Македония, за подпомагане на затворници и заточеници. Засягат се и въпроси, отнасящи се до издаването на български книги, набирането на абонати и спомоществователи. Трогателни са писмата на граждани от Свищов, заточени в Диарбекир, Кютая и Цариград (1869—1876).
Васил Манчев не е запазил в архива си преписи от писмата си до своите другари и съвременници. Останала е само чернова на писмото му д М. Балабанов от 1879 г.
Много ценен документ в архива са спомените на Манчев. В старата инвентарна книга на библиотеката под № 269 през 1921 г. директорът Борис Дякович (известен български археолог) е вписал следното за тях: „Спомени. Ръкопис в три отделни тетрадки на В. Манчев (Манчевич) от Свищов със 183 ръкописни листа. Ръкописът е предаден от г-жа Манчева, вдовицата на В. Манчев, директору на библиотеката Б. Дякович. Първата тетрадка е в желта обвивка, а другите две са подвързани в проста мукавяна подвързия.”
Във външното оформление на „Спомените” прави впечатление, че са писани с два различни почерка. Вероятно това се е наложило поради отслабналото зрение на автора. Началото им не е датувано. Ръкописът е започнат от Манчев (първа тетрадка, л. 1—7), а е продължен от друг. Личи, че многократно е бил прекъсван. По страниците на третата тетрадка са вписвани дати София, 25. VI. 1904; 2 юлий 1904 — л. 169; 3 юлий 1904 — л. 176; 7 юлий — л. 177).
От това, че стилът и езикът са изцяло Манчевн, съдим, че той е диктувал на някой свой близък. На места има нанесени поправки с неговия почерк. Последният ред на спомените е недовършен.
В това издание са включени и негови публицистични материали — дописки във възрожденския периодичен печат.
При работата над ръкописите и подготовката им за издаване стремежът бе да се запази автентичният текст. Правописът е нормализиран, но не са засегнати фонетичните особености на авторовата реч. Спазени са точ-
151
ното предаване на съдържанието, хронологията на събитията (така както са описани), стилът и езикът на оригинала. Първата част от своите „Спомени” Манчев е озаглавил ,,Свищовът”. Тоя факт, както и начинът на изложението на материала, даде основание на съставителите да възприемат разделянето му на отделни глави, чието название бе подсказано или извлечено от самия текст. „Спомените” на Манчев и част от кореспонденцията се публикуват за пръв път. Изключение правят само дописките, които са обнародвани във възрожденски периодични издания, но са труднодостъпни за по-широк кръг читатели.
152
1. В а р д и м — село, източно от гр. Свищов, разположено на брега на р. Дунав по шосето за Русе.
2. Н о в е (Novae) — античен град. В околностите му са намерени следи от тракийска култура. От I в. от н. е. до края на античността тук лагерува I италийски легион. Край лагера възниква градско поселение. В историческите извори от IV—VI в. се споменава като значителен икономически кръстопътен център.
3. Ю с т и н и а н I В е л и к и — византийски император, управлява от 527 г. до 565 г. По негово време хуните и славяните започват да минават р. Дунав и се настаняват край бреговете й.
4. Ц а р с т в е н и к — първото печатно издание на Паисиевата „История славянобългарска”, преработена от Христаки Павлович. Пълното заглавие на Царственика е „Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произишли, колко са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго попаднали, из Мавробира латинското, Барония, Йоана Зонаря, Буефира французкаго, Теофана греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрано. Издание первое. У Будиму, 1844”.
5. С е р г е й Михайлович К а м е н с к и — руски генерал, син на фелд-маршал Михаил Феодорович Каменски; участвува във войната срещу Турция (1810 г.) и се отличава в боевете при Шумен и Никопол.
6. З и м н и ч (а) — град в Румъния, разположен на р. Дунав срещу гр. Свищов. Става известен през Руско-турската война (1877—1878 г.), тъй като близо до него руските войски преминават Дунава и навлизат в Европейска Турция.
7. Ф а н а р и о т с к и п р и н ц о в е (бейове) — управляват във Влашко и Молдова като представители на турската власт от края на XVIII в. и първата половина на XIX в. Повечето от тях са потомци на едновремешната византийска аристокрация. Известни са имената на Константин Ипсиланти, на синовете му Александър и Димитър Ипсиланти — организатори на Хетерията, на Александър Маврокордата, на Маврочени бей, на Суздубей, а също така и на българина Стефан Богориди (Вугуриди бей).
8. С в и щ о в с к и т ъ р г о в ц и — емигранти в Румъния, съдействували за развитието на учебното и читалищното дело в родния си град. С особени заслуги са: Димитър Хадживасилев — с негови средства е построена търговската гимназия в Свищов; Ангел Хаджипанталеев — член на читалището в Свищов и участник в четата на Филип Тотю в Сърбия през 1876 г.; Параскева Карабиберов — търговец, един от основателите на Бъл-
153
гарското народно дружество (1848), в програмата на което се чувствуват революционните идеи на Европа и което е предвестник на Добродетелна дружина; Илия Чернев — завещава имотите си на училищата; Атанас Дянков — читалищен деец, след Освобождението открива печатница в Свищов и други.
9. П р а в и т е л с т в е н д о м — държавно учреждение, управление.
10. Ц ъ р к в а т а „С в. Д и м и т ъ р” — най-старата църква в града, разположена на западния край на „Калето”. Мненията за времето на нейното изграждане са противоречиви. Г. п. Христов в книгата си „Свищов в миналото. 86—1877” (1937, с. 48) пише: „Твърде вероятно, че тя е построена преди турското робство. Около нея черква е било първото селище на града.” Прот. Ст. Ганчев в “Свищов. Принос за историята му” (1929, с. 47) не споменава нищо за Матей Бесараб. Той отбелязва, че Михал бей, който през 1596 г. подпомагал турците във войната с маджарите и немците и се отличил с храбростта си, е „подпомагал материално църквата”. В сборника „Сто години народно читалище Свищов” (1958) Ст. Стефанов съобщава (с. 360—365), че църквата “Св. Димитър” е построена към края на XV в. или в началото на XVI в. В нея е запазен дървен кръст. От надписа върху него се разбира, че е изработен по времето на влашкия войвода Йоан Матей Бесараб. Вероятно това заблуждава В. Манчев, който счита, че църквата е строена по времето на Матей Бесараб.
11. Е м а н у и л К. В а с к и д о в и ч (ок. 1795—30. IX. 1875) — роден в Мелник, където учи в гръцко училище. От 1815 г. до 1845 г. учителствува в Свищов. Тук открива първото светско елино-българско училище. Заедно с Неофит Бозвели съставят малка енциклопедия за ученици в шест части — „Славеноболгарское детоводство. . . “ (1835). Пише „Прескорбное оправдание” (1846) — автобиография с характер на самозащита. Известно време учителствува и в Плевен (1845—1854). Издава различни учебни помагала.
12. К и о (X и о с) — остров в Егейско море. Тук се създава едно от първите светски училища с преподаване на философия, богословие, физика, математика и филология. Известни учители в него са били Неофит Вамва, Вардалах, Челеби.
13. Т ъ р г о в и щ е — румънски град, разположен северозападно от Букурещ на десния бряг на р. Яломица; стара столица на Влахия до 1716 г., когато Константин Бесараб пренася столицата в Букурещ; културен център, свързан с развитието на българската книжнина.
14. О с м а н П а з в а н т о г л у (1758—1807) — турски феодал. В 1794 г. завладява Видин и се обявява за независим владетел. Организира собствена войска, сече монети, поддържа дипломатически отношения с чужди държави. Открито се бори срещу султан Селим III. След няколко безуспешни действия срещу Пазвантоглу турското правителство бива принудено да го удостои със званието паша и да го признае за управител на
154
Видинската област. Следващите удари, нанесени му през 1803—1804 г. от войската на русенския аянин Тръстенаклията, и особено участието в борбата против сръбското въстание (1804), подронват могъществото на Пазвантоглу.
15. А н г о р а — старото име на Анкара.
16. А л е к с а н д ъ р Г и к а — румънски княз, произлиза от бележито семейство от албански произход, дало видни държавници на Молдова и Влашко през XVIII—XIX век.
17. И л а р и о н К р и т с к и (Критянин) — гръцки владика, родом от о-в Крит, изпратен през 1821 г. от Цариградската патриаршия за търновски владика. Разрешава на свищовци да построят църквата „Св. Преображение” и се отнася благосклонно към техните просветни начинания. Заради това патриаршията го обвинява в недостатъчна ревност към елинизма. След правителствена анкета през 1827 г. бива отстранен от търновската епархия, но в 1831 г. е възстановен отново. Умира в Търново (1838).
18. М у с т а ф а Б а й р а к т а р (Т р ъ с т е н а к л и я т а) — (1765—1808) — турски политически и държавен деец, аянин на Русенската област. В началото на Руско-турската война от 1806—1812 г. е генерал-губернатор на Силистра и командуващ войските на Дунавския фронт. Привърженик е на реформи в турската държава и на т. нар. „нова система” по време на управлението на султан Селим III.
19. Я ш к и м и р — сключен в гр. Яш (Румъния) през 1791 г. между Русия и Турция. В спомените си В. Манчев погрешно го споменава, а има предвид Букурещкия мирен договор между Русия и Турция от 1812 г.
20. К о н с т а н т и н В а р д а л а х (1775—1830) — прочут гръцки енциклопедист и педагог, ръководител на Бейската академия в Букурещ. Учителствува в Букурещ, в Одеса, на о-в Хиос. Автор на обширна енциклопедия, на ръководства по физика, граматика, реторика.
21. А л е к с и Д а м я н о в (неизв. — 1845) — виден свищовски гражданин, ревностен защитник на българската просвета; успява да уговори Емануил Васкидович да остане в Свищов и съдействува материално за откриване на българско училище.
22. Д и м и т ъ р И в. С т а н ч е в (1792 — неизв.) — виден свищовски гражданин, владеещ отлично гръцки и румънски език. Воюва срещу гърцизма, полага усилия за утвърждаване на българската просвета.
23. Х р и с т а к и (Хрисант) П а в л о в и ч (1804—21. VII. 1848) — родом от Дупница (Станке Димитров), учи в Рилския манастир, Мелник, Серес; учителствува в Свищов. Подготвя и напечатва учебници и други книги, между които „Аритметика” (1833), „Месяцослов” (1833), „Перва болгарска граматика” (1836), „Царственик” (1844).
24. Г е о р г и М и х а й л о в и ч В л а д и к и н — по народност русин, остава в Свищов през 1829 г. при отстъплението на Дибич Забалкански. През войната срещу турците участвува в отряда на генерал Киселев. Ус-
155
ловен е за учител в свищовските училища от 1832 г. до смъртта му — 1858 г.
25. Е д р е н е (Адрианопол, Едрине, Едирне, Едирня, Орестия) — едно от старите имена на гр. Одрин в Турция.
26. Д и б и ч З а б а л к а н с к и, Карл граф фон (1785—1831) — руски фелдмаршал, син на един от адютантите на пруския крал Фридрих II. Получава военно образование в Берлин, постъпва на служба в руската армия (1806) и става генерал-лейтенат (1813). В Руско-турската война през 1828 г. се отличава при обсадата на Одрин и принуждава турците да сключат мир. Тогава получава маршалски жезъл и титлата Забалкански.
27. П а в е л Д м и т р и е в и ч К и с е л е в (1788—1872) — руски държавен деец и дипломат; привърженик е на движението за освобождение на крепостните селяни; участвува в Руско-турската война 1828—1829 г., след което става управител в Молдавия.
28. А р а п и (араби, аравитяни) — жители на Арабия.
29. Ф а л а н а (фаланга, фалага) — приспособление, с което са стягали краката на ученика при телесни наказания в училищата до Освобождението.
30. И в а н С т о я н о в — учител, родом от с. Мерданя, Търновско. Издава „Две советователни слова Плутарха Херонея о воспитании детей и Исократа Ритора о благонравие юности. Преведени с сръбскаго на словено-болгарский язик в ползу славеноболгарского юношества от Йоана Стояновича, учителя. Белград, в Княжеско-сръбска типография, 1845”.
31. Н е о ф и т Д у к а (1760—1845) — учител, писател, автор на исторически и езиковедски трудове.
32. Пълното заглавие на книгата е „П и с м е н и к общополезен на секого ми болгарина от кой и да е чин и возраст. Сочинен според днешнийа писмописателен способ от Христаки П. Дупничанина, учител в Славено-елинското в Свищов училище. В Белграде и Княжеско-Сербской типографии, 1835”.
33. Отнася се за книгата „А р и т м е т и к а или наука числителна. Разположена на три части и оканчавающа с един месяцослов празничен. За българските деца кратко и весма ясно сочинена от сущаго из Дупница Макендонская Хрисанта Павловича, учителя в Славено-елинското в Свищов училище. В Белград, у Княжеско-Сербската типография, 1833”.
34. Б р а т я М у с т а к о в и (Христо, Никола, Константин, Димитър), произхождат от известно габровско търговско семейство, установило се в Букурещ. Дават средства и съдействуват за откриването на Габровското училище (1835 г.).
35. О д е с к и б ъ л г а р и — заможни български търговци, емигрирали в Одеса; подпомагат развитието на учебното дело в България. През 1854 г. създават благотворителна организация (Одеско-българско настоятелство). Наред с просветните и благотворителни задачи то си поставя за цел да съдействува за създаване на българско независимо конституционно кня-
156
жество, което да се опира на либерално-буржоазната идеология. С помощта на настоятелството в руските учебни заведения се учат десетки българи, по-късно изтъкнати революционери, общественици и културни дейци; много български църкви са снабдявали с богослужебни книги, а училищата с литература и пособия. Най-активни дейци от одеските българи са В. Априлов, Н. Палаузов, Н. Тошкович.
36. З а х а р и Попхристов И к о н о м о в и ч, К р у ш а (1809—1881) — родом от Самоков; учителствува в Копривщица, София, Враца, Одрин, Панагюрище, Самоков, Радомир; работи и като секретар на общината в София.
37. М а х м у д II — турски султан (1785—1839). При царуването му се подема акция за унищожаване на еничарския корпус.
38. А б д у л М е д ж и д (1823—1861) — турски султан (1839—1861). Поема властта с обещание да реформира управлението. Издава Хатишерифа (1839), а през 1856 г. — Хатихумаюна. С голяма жестокост потушава въстанията в Албания, Сирия, Босна и Черна гора.
39. К о с т а к и (Константин) Т е о д о р о в и ч — учител, родом от Свищов; заедно с Г. М. Владикин издава „Новий болгарский буквар” (1847).
40. Б у д и м (Будим града) — име на Будапеща в нашите стари исторически извори и народни песни.
41. Точното заглавие на книгата е „Р а з г о в о р н и к грекоболгарский за ония, които желаят греческии язик да научат, при когото и една кратка Болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-елинското в Свищов училище. Белград, 1835”.
42. Отнася се за книгата „П р е с к о р б н о е о п р а в д а н и е Еманоила Васкидовича, тридесятолетного учителя Свищовского училища святаго Преображения против клеветника. Будим, 1846”. Манчев допуска грешка в годината на издаването, като вместо 1846 г. сочи 1847 г.
43. М а ч и н — градец в северна Добруджа (Румъния), разположен на един ръкав на Дунава срещу Браила.
44. И л а р и о н М а к а р и о п о л с к и (Стоян Стоянов Михайловски) (1812—4. VI. 1875) — роден в Елена, първоначалното си образование получава в родния си град. През 1832 г. става монах в Хилендарския манастир и учи на о-в Андрос, в Атина и в Куручешменското училище в Цариград. Заедно с Неофит Бозвели застава начело на църковната борба, заради което биват заточени в Света гора, а през 1861—1866 г. — в Мала Азия. През 1872 г. е избран за Търновски митрополит.
45. Д и м и т ъ р М и л а д и н о в (1810—1862) — роден в Струга, получава образованието си в манастира „Св. Наум”, в Охрид и в Яннна. Учителствува в Охрид, Струга, Битоля, Кукуш, Прилеп, като воюва за ут-
157
върждаване на българския език и на българско училище. Заедно с брат си Константин издава сборника „Български народни песни” (Загреб, 1861).
46. Р и ш е л ь о в с к и л и ц е й — основан през 1817 г.; учебно заведение с десетгодишен срок на обучение. Възпитаниците му получават средно гимназиално и университетско образование.
47. А н д р е й П о п д о й н о в Р о б о в с к и (1801—1858) — роден в Елена, учи в Свищов при Хр. Павлович, учителствува в Елена, Горна Оряховица, Лясковец и Трявна. От 1842 г. става свещеник в Елена. До смъртта си работи като книгоиздател и общественик. Автор е на „Жертва или служба Аврамова” (1858), „Хранилище души или пазител на душата” (1858), „Разказ за трима мъже, тоест за владика, за изповедник и за поп” (1859).
48. П е т ъ р А н г е л о в (1829—1886) — роден в Свищов, завършва история и филология в Киев, учителствува в Петропавловското училище в родния си град, представител е на свищовци в Църковно-народния събор в Цариград по разрешаването на църковния въпрос. По време на Руско-турската освободителна война е преводач в руската армия. След Освобождението участвува в Учредителното народно събрание в Търново (1879). В 1880 г. е назначен за преподавател, а по-късно за директор на Софийската класическа гимназия.
49. Н и к о л а й Д и м и т р о в К а т р а н о в (1829—1853) — роден в Свищов, учи в Историко-филологическия факултет в Москва; прототип на Инсаров от романа на Тургенев „В навечерието”.
50. Х а т и ш е р и ф — първият султански указ за реформи в Турция през 1839 г.; нарича се още Гюлхански — по името на двореца, в който е издаден.
51. Т а н з и м а т — реформи, започнати по времето на султан Махмуд II и допълнени с Гюлханския хатишериф (1839) и с Хатихумаюна (1856). Тези реформи не траят дълго и не оправдават надеждите на поробените българи.
52. А н а с т а с П о п п е т р о в Г р а н и т с к и (1825—1879) роден в Котел, учи в Сливен, в Куручешменското училище в Цариград и във военно-медицинското училище. Работи като секретар в сръбската легация, а след това е учител в Шумен, Ловеч и Търново. Известен е като книжовник и преводач.
53. По-известни у ч и л и щ н и
н а с т о я т е л и са:
Д и м и т ъ р Н а ч о в и ч (Начевич) (около 1812—1901)
— род. в Свищов, търговец на колониални стоки. През 1856 г. в неговия дом
се взема решение да се основе свищовското читалище. Щедър дарител е на
училищата и читалището. С негови средства е издаден „Буквар илк Началное
учение с разни полезни наставления” от учителя Т. Хрулев.
А п о с т о л К о н к о в и ч — търговец, член на ръководството на свищовското читалище, общественик и дарител; съратник на Г. С. Раков-
158
ски; участвува в Кримската война, за което е награден с орден. След събитията от 1867 г. се преселва в Румъния, където и умира през 1872 г.
Н и к о л а й Ц е н о в и ч — роден в Свищов, търгува във Влашко; взема живо участие в революционното движение около 1868—1869 г.
Г е н к о А н е в — крупен търговец през първата половина на XIX век; баща на революционерите Димитър и Андрей Аневи; голям училищен и църковен благодетел.
54. Г а г а у з и — население, .което живее в отделни области на Североизточна България (най-вече във Варненско и Шуменско), в Румъния, Молдавия и Украйна. Говорят гагаузки език, който е от тюркски произход, близък до турския. Гагаузите са запазили християнското си вероизповедание.
55. Б а б а д а г — град в Румъния (Северна Добруджа); в миналите векове — силна турска крепост и важен търговски център. Текето на турския светец Баба се посещавало от много мохамедани.
56. К а р а к а л — румънски град на р. Олта, югозападно от Букурещ.
57. К а р а н т и н а — санитарен пост, сгради за преглеждане на лица, добитък, превозни средства и стоки, които идват от места, където върлуват епидемични болести.
58. Н и к о л а С т о я н о в М и х а й л о в с к и (1818—1892) — роден в Елена, брат на Иларион Макариополски. Завършва гимназия в Атина и Историко-филологическия факултет в Москва с докторат по философия. Учителствува в Елена, Търново, Сливен Виден общественик и борец срещу фанариотското духовенство. Известен е като книжовник и преводач.
59. И в а н Н и к о л о в М о м ч и л о в (1819—1869) — роден в Елена; известен учител и съставител на учебници. Учителствува в Елена. По-късно — в Горна Оряховица (1859—1864), застава начело в борбата срещу фанариотите. След 1864 г. се отдава изцяло на книжовна дейност. През 1868 г. основава „Книгопродавница Момчилов и сие”.
60. Б е б е к — квартал на Цариград; в периода, за който пише В. Манчев, тук се намира френското католическо училище на лазаристите. В колежа на Бебек се учат български младежи не само от Цариград, но и от страната. Чрез това училище католическата пропаганда се стреми да засили влиянието си. Оттук се разпространяват пропагандни материали в полза на унията.
61. К у р у ч е ш м е — квартал в Цариград, забележителен с това, че в миналото Патриаршията е имала училище за светско образование. Тук се учат много българи, между които Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, А. Гранитски, Ил. Макариополски, Ив. Богоров, С. Доброплодни и др.
62. Д о л м а б а х ч е — султански дворец в Цариград на самия бряг на Босфора, построен през 1853 г. за султан Абдул Меджид; дворецът е в тежък ренесансов стил.
159
63. К о н с т а н т и н I В е л и к и (Кай Флавий Аврелий) — римски император. Премества столицата на империята от езическия Рим във Визанса, който в негова чест се нарекъл Константинопол. От стария град са оцелели останки от Големия дворец. В. Манчев вероятно има предвид тях.
64. Н и к е я — древен град в Мала Азия, разположен на Никомидийския залив. Забележителен е с двата вселенски събора — първият е свикан от Константин Велики (325) във връзка с арианската ерес, а вторият — по искането на императрица Ирина (787) за осъждане на иконоборството и възстановяване на иконопочитанието.
65. В е л и з а р и й — велик пълководец на Източната римска империи, по народност славянин. Роден около 490 г. в с. Герман, близо до Охрид. Бива наклеветен в съзаклятничество против Юстиниан, и императорът, убедил се в неговата невинност, му възвръща званието и почестите.
66. Ф е н е р — гръцки квартал в Цариград, където се намира гръцката патриаршия. Жителите му — фанариотн, са заемали високи постове в Османската империя и са съдействували за погърчването на българите.
67. Ц ъ р к в а т а „С в. С т е ф а н” — изграждането й е свързано с борбата за църковна независимост. Под натиска на българската общественост начело с Неофит Бозвели през 1874 г. е издаден ферман за построяването на първата българска православна църква в Цариград. В началото е направена временна дървена църквица с метох на място, подарено от Ст. Богориди на Златния рог. Решението на църковното настоятелство от 1859 г. за нейното цялостно преустройство се осъществява едва през 1898 г. Желязната конструкция става причина тя да бъде наричана Желязната църква „Св. Стефан”.
68. К е а т х а н а — библиотеката в Цариград.
69. Б а л к а п а н х а н — хан в Цариград, където е била съсредоточена българската емиграция. През 1847 г. тук е образувана българската църковна община, която става център и организатор на националната църковна борба.
70. С к а р л а т о с, В и з а н т и о с (1794—1878) — учител-лексикограф. Книгата му „Описание на Цариград” е издадена през 1852 г.
71. Б р а т я Т ъ п ч и л е щ о в и, Христо (1812—1878) и Никола (1817—1893) — търговци в Цариград и влиятелни дейци в националната църковна борба. След Кримската война (1856 г.) заедно с И. Д. Гешоолу, Г. Золотович, Ал. Екзарх, Г. Моравенов и др. се борят за създаване на независима българска църква. През 1870 г. Хр. Тъпчилещов става член на временния съвет за управлението на екзарахийските работи.
72. Д и м и т ъ р Д о б р о в и ч — търговец, родом от Сливен, един от участниците в националната църковна борба в Цариград.
73. П а в е л П е т р о в Г р а м а д о в (Кьорчоолу) (1813—1877) — роден
160
в Арбанаси, Великотърновско; сподвижник на Г. С. Раковски; командир на българска доброволческа дружина през Кримската война.
74. Г о л я м о т о з а п т и е — централен затвор.
75. С а л ч о Иванов Ч о м а к о в — крупен пловдивски търговец, роден в Копривщица, брат на д-р Стоян Чомаков.
76. А л е к с а н д ъ р Стоилов Е к з а р х (1812—1891) — български публицист, роден в Ст. Загора, учи в Букурещ, Будапеща и Париж. Заедно с Ив. Богоров основава „Цариградски вестник” (1848). След Освобождението е член ча административното съдилище в Пловдив.
77. „Ц а р и г р а д с к и в е с т н и к” — излиза в Цариград от 1848 г. до 1862 г. Първите годишнини имат информационен характер, а след това и общообразователен. По-известни сътрудници са Б. Петков, Т. Хрулев, П. Р. Славейков, Д. Чинтулов, Н. Геров, Й. Груев, Н. Палаузов, Е. Васкидович, Н. Катранов, С. Филаретов и др. Вестникът води остра полемика с в. „България” и с някои гръцки вестници по въпросите на униятството и църковната борба.
78. А л е к с а н д ъ р Дмитриев Ч е р т к о в (1789—1858) — руски историк, нумизмат и археолог, участник в Отечествената война от 1812 г. Редица негови трудове са посветени на древната руска история и на древните народи на Южна Европа (тракийци, пеласги).
79. А л е к с а н д ъ р Сергеевич М е н ш и к о в (1787—1869) — руски княз, адмирал и държавник. При конфликта с Високата порта за Светите места (1853) Меншиков е изпратен за посланик в Цариград. При избухване на Кримската война е назначен за губернатор в Крим, но войската му претърпява поражение при Алма и Акерман и той се отказва от военната кариера.
80. Ш а ф р а н — унгарски емигрант, известен учител по музика в Шумен и Пловдив. Мемоарите на В. Манчев допълват сведенията за него, като се съобщава за връзките му с Др. Цанков и пребиваването му в Свищов.
81. К а л а ф а т — град в Румъния, на р. Дунав, срещу Видин. Край този град стават сражения между руси и турци през 1828, 1853 и 1877 г.
82. Т о д о р Х р у л е в (Хрулювский) (ок. 1821—1865) — роден в Лясковец, учи в Пловдив и Свищов, учителствува в Свищов. Преследван заради прогресивните си убеждения, през 1864 г. е арестуван за разпространяване на противодържавна литература и осъден на заточение в Диарбекир, където умира. В спомените на В. Манчев погрешно е отбелязано времето на Хрулевото заточение.
83. П а в е л К а л и е н д ж и е в (Калянджи) (1838—1890) — роден в Лясковец, учи в Свищов. През Кримската война е доброволец в руската армия. След това учи в Ришельовския лицей в Одеса. Учителствува в Лясковец (1859), Галач (!860) и на други места в Бесарабия. След Освобож-
161
дението става търговец във Варна. В. Манчев говори за брошури, които П. Калиенджиев през Хрулев изпраща на брат си С. Калиенджиев.
84. Според Г. Боршуков Г. С. Раковски се установява в мушията на братовчед си Н. Балкански в с. Станое. Там дочаква края на войната и Парижкия мирен договор (1856). След това се отправя за Нови Сад. (вж. Г. Боршуков. За отечеството — с оръжията на публицистиката. — Г. Раковски. Българийо, майко мила. С., 1967, с. XIII.).
85. Точното заглавие на изданието е „Б ъ л г а р с к а д н е в н и ц а”. Ред. Г. С. Раковски. Нови Сад. 1857, излазяща всяка неделя. Издава, урежда и отговаря Дан. Медакович. Книгопечатна на Др. Дан. Медакович у Нови Сад”. Изданието е спряно от австрийското правителство при отпечатването на бр. 19.
86. Д - р Г е о р г и А т а н а с о в и ч (1821—1892) — роден в Свищов, учи в училището на Ем. Васкидович, по-късно продължава образованието си в Атина. Следва медицина в Букурещ и Париж. Участвува в настоя телството на Добродетелна дружина. Професор е в Медицинския факултет в Букурещ. Развива богата обществена дейност. Полага грижи за училищното и читалищното дело в родния си град. След Освобождението е министър на просветата. Умира в Свищов.
87. Д - р П е т ъ р Д. П р о т и ч (1822—1881) — роден в Търново, лекар и професор в медицинското училище в Букурещ.
88. П а р и ж к и м и р е н д о г о в о р — сключен на 30. III 1856 г. С него се слага край на Кримската война и Турция се задължава от страна на Великите сили да подобри положението на християнското население в Османската империя.
89. С а к е л а р и е в о у ч и л и щ е — наречено така по името на свищовеца Филип Сакелариевич. Крупен търговец във Виена, през 1812 г. той прави дарение от 19 000 форинта. Неговата мечта е в родния му град да се изгради училище по западноевропейски образец. Самата сграда на училището е построена през 1832 г. при активната намеса на Ем. Васкидович. Със съдействието на своите ученици той разрушава тясната и непригодна училищна сграда от 1824 г. Още същата 1832 г. учениците влизат в новото училище, а през 1840 г. то е окончателно завършено. В тоя си вид то се запазва до 1889 г., когато сградата е съборена и на нейно място е построс на нова двуетажна, просъществувала до 1958 г. Сакелариевото училище по своя характер е светско елино-българско училище. Дългогодишен учител и него е Ем. Васкидович.
90. Г р и г о р Димитров Н а ч о в и ч (1845—1920) — роден в Свищов в търговско семейство. Учи в родния си град, в Цариград (Бебек), вън Виена и Париж. Работи като търговец в Свищов, Букурещ и Виена. След Освобождението е общественик, министър, дипломатически представител в Цариград и др. Сътрудничи на в. ..България”, „Летоструй”, „Стара пла
162
нина”, „Отечество” и др. По убеждения е консерватор и застъпник на австрийското влияние у нас.
91. Д и м и т ъ р Г. А н е в — роден в Свищов, подпредседател на свищовския революционен комитет; буден и просветен свищовец — владее френски, румънски и немски език. След Освобождението е народен представител и окръжен управител.
92. Н и к о л а (Николай) Б о ж и н о в — роден в Свищов, член на революционния комитет (1867 г.), читалищен деец, общественик.
93. И в а н (Яни) С т а н ч е в — син на Димитър Станчев; служил в Дунавското параходно агентство; владеел италиански, гръцки, румънски и немски език.
94. И в а н Николаевич Д е н к о г л у (1781—1861) — роден в с. Балша, Софийско; заминава за Русия и става търговец; подпомага материално и с книги Габровското училище; завещава суми за построяване на училище и църква в София; учредява стипендии за български младежи в Московския университет; подпомага издаването на Венелиновите съчинения.
95. И в а н Н е д я л к о в — свещеник в църквата “Св. Преображение” в Свищов, противник на гръцкото духовенство. През 1846 г. при идването на гръцкия владика той е обвинен в унищожаването на гръцки черковни книги и арестуван. Свищовските първенци се застъпват за освобождаването му.
96. Н и к о л а й С т а н ч е в — син на Димитър Станчев, чиновник в Свищовската дунавска параходна агенция, общественик и читалищен деец.
97. К а н д и я — град на о-в Крит и пристанище на северното му крайбрежие. Името Кандия в миналото се давало на целия остров Крит.
98. Г л о ж е н с к и м а н а с т и р „Св. Георги” — намира се близо до с. Гложене, Ловешки окръг, на стръмните склонове па в. Лисец. Построен през XII в. От старите постройки е запазена само килията, в която се е укривал В. Левски.
99. Ч е р е п и ш к и м а н а с т и р „Св. Богородица” — създаден през XV в. През XVII в. манастирската библиотека разполага не само с богослужебни книги, но и с исторически и агиографски четива.
100. К а р л у к о в с к и м а н а с т и р — разположен па левия бряг на р. Искър, на 8 км югозападно от Луковит. Предполага се, че тук се развива оживена книжовно-просветна дейност до момента на насилственото помохамеданчване на съседните павликянски села през XVI—XVII в. Манастирът запада и едва през 30-те год. на XIX в. отново процъфтява, но бива изгорен. В манастирската църква „Успение Богородично” е запазен надпис, посочващ годината на нейното изографисване — 1602 г. Счита се, че надписът е по-късен от самия стенопис.
100. А л е к с а н д ъ р Ш и ш м а н о в — роден ок. 1800 г. във Видин, завършва висше търговско училище в Темишвар, получава австрийско по-
163
данство; един от първите търговци в Свищов, чичо на проф. Ив. Д. Шишманов.
102. И в а н Д о б р о в с к и (Добрович) (1. IV. 1812—28. I. 1896) — български учител и публицист от епохата на Възраждането. Роден е в Сливен, получава образованието си в Атина и после с И. Макариополски и Ст. Чомаков учи при прочутия учител Каири на о-в Андрос. Учителствува около 20 години в Браила, Сливен, Самос, Котел и др. Редактира сп. „Мирозренйе”. Обнародва много статии в цариградските български вестници. Представител е на Сливен на Първия български църковен събор, който изработва устава на новосъздадената Българска екзархия.
103. „Б ъ л г а р и я. Вестник за българските интереси. Ред. Др. Цанков. Цариград” — вестникът излиза от 1859 г. до 1863 г. По своя характер е обществено-политически. Пропагандира унията и е проводник на френското влияние. Във връзка с това остро полемизира с „Цариградски вестник”, „Дунавски лебед” и други български вестници. Негови сътрудници са Т. Икономов, Г. Миркович, Хр. Ваклидов, Ст. Изворски и др.
104. Х р и с т о Дочев В а к л и д о в (1841—1891) — роден в Казанлък, учи в Одрин и в Цариград в католически училища. Учителствува в Ст. Загора. В Браила издава в. „Българска пчела” и сп. „Зорница”. В Цариград работи в редакцията на в. „Източно време”. След Освобождението е административен служител. Пръв превежда и издава на български език части от „Скитника евреин” на Евгений Сю (1860).
105. Е в г е н и Б о р е — лазарист, главен ръководител на католическата пропаганда в Цариград. Известен дипломат, ориенталист и просветен монах. Чрез полските емигранти (Чайковски и Чарториски) се свързва с Др. Цанков и му помага да получи правителствено разрешение за откриване на печатница, като го увлича в дейността на католическата пропаганда. Боре прави опити за утвърждаване на униатството в Кукуш (1859 г.) и в Цариград (1860—1861 г.).
106. Ф а у д М е х м е д п а ш а (1815—1869) — турски държавник, заема високи длъжности — имперски комисар в Дунавските княжества (1848 г.), посланик в Русия (1894 г.), министър на външните работи (1852—1853 г.). Взема участие в Парижката конференция (1856). От 1867 до 1868 г. е велик везир.
107. А л е к с е й Борисович Л о б а н о в — Р о с т о в с к и (1824—1896) — княз, руски дипломат, министър на външните работи, посланик в Турция, Англия, Австро-Унгария, Германия. Събира голяма колекция писма, документа, мемоари, отнасящи се за събития и лица от XVIII и началото на XIX в.
108. Н а к о С т а н и ш е в — роден в Кукуш ок. 1810 г., търговец, организатор на движението за църковна независимост в родния си град. В борбата срещу фанариотите начело на кукушани потърсва подкрепата на католическата мисия с цел да се упражни натиск върху Патриаршията и
164
руското посолство в Цариград. Дванадесет години преди създаването на екзархията Н. Станишев успява да доведе български владика в Кукуш — епископ Партений Зографски (1859 г.).
109. Отнася се за фанариотския владика М е л е т и й.
110. Вестник „България” (бр. 25 от 12. IX. 1859 г.) публикува „П ро ш е н и е” до папа Пий IX. Прошението съдържа пет клаузи, които изясняват позициите на молителите, а именно: 1. Присъединяване към западната църква и признаване на върховната духовна власт на папата. 2. Невмешателство и „никакво изменение да не се направи в нареди-ти (обичаи, тържества, богослужения) църковни и в раздаването на тайнствата и в състоянието на нашите свящеиици и в языкот”. 3. Подчиняване епархията на един епископ, „избран с нашити общи желания”. 4. Архиепископът и цялото духовенство да са българи. 5. Училищата да са под управлението на архиепископа и епитропите и българският език да бъде застъпен както в училищата, така и в църквите.
В прошението се отправя молба до папата — френското правителство да ходатайствува пред султан Абдул Меджид против всяко „неправедно притеснение и гонение, които зломисленото безсъвестно гръцко духовенство може да дигни против нас”. Следват подписите на кукушани.
111. „П р е с д ’О р и а н” — френски вестник, излизащ в Цариград, орган на католическата пропаганда, редактиран от известния журналист Балиго.
112. Т ю р о к — началник на католическата мисия в Солун, ревностен застъпник за въвеждане унията; запознат с патриотичното движение на българите в Кукуш и други селища и борбата им срещу фанариотите.
113. Ф р а ц и с к Ф а в е р и а л — лазарист, помощник на униатския епископ в Цариград, изтъкнат мисионер, сътрудник на в. „България”.
114. П а в е л Б р у н о н и — граф, архиепископ, католически викарий в Цариград; застъпник на идеята за строго католическо църковно-каноническо отношение към униатите.
115. М и с и о н а сграда, помещение, където се намира представителството на лазаристката мисия. Думата е производна от „мисия”. В текста В. Манчев употребява и „мисионата” и „мисионната”, без да прави някакво разграничение.
116. Л а з а р и с т — католически монах, член на лазаристкия мисионерски орден.
117. Г р и г о р и й Н е м ц о в Х и л е н д а р с к и — род. в Сарока, Бесарабия. Става монах в Хилендарския манастир при Неофит Бозвели. Известен е под името Григорий Доростолочервенски.
118. А с е н — отнася се за цар Калоян.
119. Л е п а в е к — католически мисионер от ордена на дазаристите. Развива активна дейност за разпространение на унията в Битоля, като за целта открива френско мъжко и девическо училище. През 1859 г. В. Манчев
165
постъпва като учител в това училище. По-късно Лепавек съдействува за откриване на колежи в Одрин и Пловдив. В интерес на своите цели той се явява защитник на българите пред турската власт.
120. Й о р д а н X а д ж и к о н с т а н т и н о в Д ж и н о т (ок. 1818—1882) — роден във Велес, учи в родния си град, в Самоков и Солун. Учителствува във Велес, Скопие и Прилеп, като въвежда белланкастерската метода. Сътрудничи на „Цариградски вестник”. Заради борбата си срещу фанариотите е изпратен на заточение в Айдън.
121. С т е ф а н Д у ш а н (1308—1355) — сръбски крал, роден в Шкодра (Албания), починал в Девол, водил завоевателна политика.
122. Ч е р к е з А б д и п а ш а — турски маршал по време на Кримската война.
123. М и х а и л А л е к с а н д р о в и ч Х и т р о в о (1837—1896) — руски дипломатически агент в Битоля и Солун през 60-те и 70-те год. на XIX в ; началник на дипломатическата канцелария при главнокомандуващия по време на Руско-турската освободителна война.
124. Д - р Г е о р г и В ъ л к о в М и р к о в и ч (1825—1905) — роден в Сливен, учи в Котел, Киев, Цариград. Работи като лекар в Ст. Загора, Букурещ, Браила и Лом. Известно време е директор на училище в Болград. Осъден е за революционна дейност и заточен в Диарбекир, (1869). След Освобождението е лекар и общественик в Сливен, Ямбол и Пловдив. Сътрудничи на в. „България” и в. „Македония” и др. Издал е „Кратка и методическа българска граматика” (1860).
125. Д - р К о н с т а н т и н М и ш а й к о в (1807—1884) — деец на националното възраждане, противник на патриаршията и на униатската пропаганда. Роден е в с. Пътеле (Леринско), брат на Панарет Пловдивски.
126. П а н а р е т П л о в д и в с к и (Петър Мишайков Иванов) (1805—1883) — български митрополит, деец на националната църковна борба. Учи в Битоля и в Историко-филологическия факултет в Атина. През 1843–1844 г. учителствува в Битоля. В 1844 г. приема духовно звание. В 1851 г. е назначен за митрополит в Ксанти, а през 1863 г. — в Пловдив. Участвува във временния смесен екзархийски съвет на Българската екзархия и в първия Свети синод.
127. Д и ф и с и з — в смисъл на разединител.
128. Й о с и ф Г е о р г Щ р о с м ай е р (1815—1905) — хърватски католически свещеник и политически деец, един от основателите па академията на науките и изкуствата в Загреб. Подпомага братя Миладинови при издаване на сборника им „Български народни песни” (1861 г.). Ратува за единство на южните славяни.
129. М и х а и л Ч а й к о в с к и (Садък Паша) (1804—1886) — полски политически деец и писател. След разгрома на полското освободително въстание 1830—1831 г. емигрира в Париж, а след това се установява в Цариград, където през 1841 г. създава постоянна полска агентура. В 1850 г.
166
преминава на турска служба, приема исляма и името Садък паша. По поръчение на турското правителство през 1853 г. организира казак-алая. През 1873 г. Чайковски се връща към православието и се установява в Киев. Той е автор на исторически повести за бита на казаците и южните славяни. С български сюжет са романите му „Кърджали” (1839) и „България” (1873).
130. Г о р и ц а — област в Австро-Унгария.
131. В спомените си В. Манчев погрешно посочва годината на Адрианополския (Одринския) мир. Истинската дата е 14. IX. 1829.
132. К ъ б р а з л и М е х м е д п а ш а — мютесариф па Пловдив, одрински губернатор, велик везир.
133. Г а в р и л Б а е в К р ъ с т е в и ч (1817—1898) — роден в Котел, учи при Р. Попович, а след това в Куручешкенското училище в Цариград и в Юридическия факултет в Париж. От 1845 г. до 1850 г. е секретар на Ст. Богориди. В Цариград редактира сп. „Български книжици” и взема дейно участие в национално-църковната борба като водач на консервативното течение.
134. Д у л а п — в смисъл на килия за политически затворници.
135. Й о с и ф С о к о л с к и (ок. 1786—1879) — роден в с. Нова махала (дн. Априлово). Габровско; български архиепископ, уният.
136. Р а ф а и л П о п о в (Райно Попов Добрев) (1831—1876) — роден в Стрелча, учител, монах в Рилския манастир, униатски духовник, епископ в Цариград.
137. Н е д е л я П е т к о в а (баба Неделя) (1826—1894) — родена в Сопот (В. Манчев погрешно посочва Карлово); българска учителка, работи за разпространението на девическото образование в България през Възраждането. Учителствува в София, Самоков, Охрид и др. Открива първите български девически училища в Прилеп, Велес, Битоля и Солун.
138. Манастирът „С в . Н а у м” е разположен на югоизточния край на Охридското езеро на тясна ивица земя между Галичица планина и езерото. Построен е в началото на X в., по всяка вероятност от Наум.
139. Ю с т и н и а н II (Риномет) — византийски император (685—695 или 705—711), разбит от българите и от арабите; проявява се като тиранин, поради което избухва бунт и бива свален от престола. С подкрепата на българския хан Тервел, комуто дава титлата кесар, завзема отново властта.
140. И с а к II А н г е л К о м н и н (1185—1204) — византийски император, внук на Алекси Комнин.
141. И в а н (Харитон) Г е н а д и е в (1828 или 1836—1890) — родом от Охрид, син на митрополит Генадий Дебърски и Велешки. Учи в Атина, служи като секретар при баща си. От 1874 г. е учител в Пловдив, а след Освобождението — секретар на пловдивския митрополит.
142. Г е н а д и й (ок. 1800—1876) — български митрополит под ведомството на гръцката патриаршия. Преминава на българска страна в борбата за църковна независимост. Роден в Подкожани, Охридско; учител в Ох-
167
рид; протосингел на битолския митрополит и на дебърския и велешкия митрополит.
143. П р е с п а н с к и я т м а н а с т и р със старинната църква “Св. Ахил” е разположен на о-в Ахил в Малкото преспанско езеро. Там са се намирали и дворците на Самуил.
144. С л е п ч а н с к и я т м а н а с т и р “Св. Иван” в миналото е център на просветата и хранилище на народните традиции в Крушевско.
145. П е т ъ р Т о д о р о в М у с е в и ч — Б о р и к о в (18381840—1914) — роден в Пазарджик, протестантски агент, търговец, книжар и събирач на старини.
146. Й о а н Ж и н з и ф о в — баща на Райко Жинзифов, учител.
147. Р а й к о (Ксенофонт) Ж и н з и ф о в (1839—1877) — роден във Велес, учи в гръцко училище. През 1856 г. постъпва в Прилеп като помощник учител при Д. Миладинов. Двамата воюват за утвърждаване на българския език в училището и църквата. В 1858 г. заминава за Русия. Постъпва в Одеската семинария, а след това в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Включва се в издаването на сп. „Братски труд” (1860). Участвува в създаването на Българското книжовно дружество. Сътрудничи със статии и стихотворения в българския и руския периодичен печат.
148. Н и к о л а П. Г е н о в и ч (1835—1912) — роден в Свищов, учи в родния си град и в Цариград (училището в Бебек). Занимава се с журналистическа дейност — редактира в. „Турция” и „Източно време”, цензор на българските издания в Цариград.
149. Х р и с т о С т а н ч е в А р н а у д о в — роден в Габрово, търговец и турски държавен служител в Цариград, шпионин на турците и враг на революционното движение.
150. О с м а н п а з а р — гр. Търговище.
151. А л е к с а н д ъ р, Й о н К у з а (1820—1873) — роден в Галац, умира в Хайделберг, княз на Молдова и Влашко. Управлява от 1858 г. до 1866 г., когато бива свален с военен заговор.
152. Н а й д е н П о п о в С т о я н о в (1830—1876) учител и книжовник, роден в Копривщица. Работи в Панагюрище и в Свищов. Принуден е да напусне Свищов заради участие в революционното движение. От 1867 г. до 1876 г. е учител в родния си град, където развива активна просветна и обществена дейност. Загива през 1876 г. като водач на Априлското въстание в Копривщица.
153. Отнася се за Т а й н и я ц е н т р а л е н б ъ л г а р с к и к о м и т е т (ТЦБК), който се създава през 1866/1867 г. в Букурещ. В. Минчев допуска грешка. По това време Л. Каравелов е в Белград и през м. май 1867 г. създава “Български комитет”, чиято цел е да организира българските емигранти в Сърбия за борба за освобождение.
168
154. Писмата, за които споменава В. Манчев, не са приложени към спомените му.
155. „Т у р ц и я” — обществено-политически вестник, излиза в Цариград (1864—1873). Негов редактор е Никола Генович. Вестникът провежда про-турска политика и се бори против революционното движение и руското влияние.
156. „Д у н а в” — вестник, орган на турското правителство за Дунавската област; излиза в Русе (1865—1874). Българската час на вестника се редактира от Стоил Д. Попов и Иван Чорапчиев. Пропагандира реформаторската политика на Мидхат паша. Води борба против българското национално движение. Излиза на български и турски език.
157. С и п р и а н Р о б е р т — професор по славянска филология в Париж. Живее няколко години сред южните славяни, за да изучи техния бит, език и култура. Плод на неговите ирочувания е книгата “Les Slaves de Turquie”, Raris, 1852, t. I, II”. В т. I се описва и зверското потушаване на Видинското въстание през 1850 г.
158. М е м о а р на БТЦК до султан Абдул Азис — излязъл през 1867 г., мемоарът разкрива основните разбирания на БТЦК за създаване на една дуалистичка турско-българска държава с независима българска църква.
159. В е л и з а р Я к о в — син на Яков Илиев Цанков. Бащата е сподвижник на Г. С. Раковски от времето на Тайното общество и доброволец в руската армия по време на Кримската война. Велизар Яков е актиаен читалищен деец, един от първите свищовски актьори, член е на свищовския революционен комитет.
160. Й о р д а н (Юрдан) Г е р г и ц о в — буен, невъздържан младеж, член на свищовския революционен комитет, предател. След преминаването на четата на Филип Тотю той е един от първите арестувани, но веднага е освободен. Въпреки предупрежденията на другарите си да се укрие той не напуска града. На 21 май е арестуван отново. Тогава извършва предателство. Мидхат паша го изпраща дори в Цариград, за да издаде и ония, които са успели да се укрият в турската столица. Благодарение на добрата система и организация на свищовския революционен комитет на Гергицов е била известна малка част от неговите членове.
161. О б е щ а н и е т о на Мидхат паша е привидно и В. Манчев е заточен в Ангора. В спомените си („Исторически работи”, С., 1897—1903) П. Кисимов отбелязва: „Мидхат паша излови и изпрати на заточение много свищовски младежи, между които и учителя Васил Манчев. Той последний на 1873 г. биде освободен и се завърна в Цариград от Енгюре, гдето беше заточен, та ходи да се представи на Мидхат и да му благодари за освобождението си. „Тоя даскал видите ли — говорел Мидхат паша на находящите се там други паши — нямаше никакъв кабахат, но наказах и него за пример и за сандърмак на свищовските българи.” Така ни е разказвал сам
169
поменатият В. Манчев още тогава в Цариград, гдето беше и живеехме в една квартира в Ортакьой.”
162. Т ъ р н о в с к о в ъ с т а н и е (Дядо Николово въстание) — несполучлив опит за въстание а Търново и в Габрово през 1856 г. под ръководството на Никола Филиповски (Капитан Дядо Никола). Подготовката му започва по време на Кримската война. Съзаклятниците влизат във връзка с Г. С. Раковски и с българските колонни в Одеса и Букурещ. По време на въстанието турската войска разпръсква четата, нанася големи поражения, а войводата бива предаден и убит. Заловените четници са наказани със смърт или изпратени на заточение. В. Манчев погрешно посочва 1862 г. като година на Търновското въстание.
163. А к и я (Сен Жан ДАкр) — крепост в Сирия, в която са заточавани българските революционери по време на османското робство.
164. Дотук прекъсват спомените на Е. Манчев. Последното изречение е незавършено.
165. Един родолюбец българин — от предпазливост пред турската власт В. Манчев скрива името си зад този псевдоним.
166. Словото е писано във връзка с празника “Три светители” — м. януари, отбелязан като училищен празник преди обявяването на 11 май (деня на Кирил и Методий) за празник на българската просвета.
167. П а н д е л и (Пантелей) Хаджигеоргиев К и с и м о в (1832—1905) — роден в Търново, търговец, общественик, публицист. Редактирал в. „Отечество”. Автор на мемоари.
168. К ъ н ч о К е с а р и е в (Кесаров) — учител в Трявна.
169. Д - р В а с и л С т о я н о в Б е р о н (1824—1909) — род. в Котел, сестрин син на д-р П. Берон, завършил медицина, директор на гимназия в Болград; лекар, общественик, книжовник, член на Българското книжовно дружество в Браила.
170. Т о д о р С т о я н о в Б у р м о в (1834—1906) род. в с. Нова махала, Габровско; учител, книжовник, журналист, обществен деец, виден борец за църковна независимост.
171. Отнася се за пътуването на В. Манчев из България през 1858 г., описано в спомените му.
172. 3 и н з и ф а — отнася се за Йоан Жинзифов, бащата на Райко Жинзифов.
173. Г е о р г и (Економов) И к о н о м о в (1822—1865) — родом от Дупница, учителствува в родния си град, в Карлово, Сопот, Велес, Самоков, Прилеп.
174. Отнася се вероятно за д - р Д и м и т ъ р П а в л о в и ч, син на Христаки Павлович и брат на възрожденския художник Николай Павлович.
175. Б у к в а р и — става дума за учебника на В. Манчев „Методический буквар на французкий язик” (1868).
176. Л а л е т а — със значение на вериги.
170
177. К ь о р – т о п а л — слепи-куци (в смисъл „ни живи, ни умрели”).
178. С т а р ц и т е — отнася се за Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки, които през 1861 г. по настояване на патриаршията биват заточени от турското правителство.
179. Свищовци не забравят заточениците в Диарбекир. Те подготвят прошение до правителството с молба за освобождаването им. В притурка на в. „Право” (от 8. XI. 1872 г.) се съобщава за обнародвано във в. „Levant Times” такова прошение до императорското правителство и за решението на великия везир да освободи заточениците.
180. X а д ж и И в а н а к я — става дума за х. Иванчо Пенчович.
181. К у з м а н А т а н а с о в П а с к а л е в, Ш а п к а р е в (1834—1909) — родом от Охрид, учител, книжовник, фолклорист.
182. „Л е в а н т т а й м с” — англо-френски вестник, който от 12. I. 1874 г. започва да се печата и на български език. Редактор на българското издание е Петко Сандов. От 31. VIII. 1874 г. приема българско име „Източно време” и се обособява като самостоятелен вестник с нова номерация.
183. „Н а п р е д ъ к” — вестник:, продължил традициите на в. „Право”, свързан с екзархията и отразява нейните позиции по църковните въпроси. Негов редактор е Ив. Найденов, възрожденски учител и журналист, родом от Казанлък.
184. „Ч и т а л и щ е” — периодично списание, издава се от българското читалище в Цариград. Задачите на списанието са просветни. Излиза от 1870 г. до 1875 г. Негови редактори са били М. Балабапов, Л. Иовчев, Т. Икономов, П. Р. Славейков, С. С. Бобчев и Др. Цанков.
185. „И с т о р и ч е с к и р а б о т и” — става дума за мемоарите на П. Кисимов.
186. С т е ф а н Савов Б о б ч е в (1853—1840) — род. в гр. Елена, политически деец, член на Българското книжовно дружество и на редица научни дружества.
187. С т о я н З а и м о в (185253—1932) — род. в с. Тюркмешлий (Рупките), Чирпанско; учител, революционер, книжовник и общественик.
188. „О т е ч е с т в о” — излиза в периода 1881—1885 г. С назначаването на П. Кисимов за редактор вестникът се счита за продължение на Кисимовия „Отечество” от 1869—1871 г. Вестникът пропагандира идеите на консервативната партия. В борбата си с Петко Каравелов си служи с нечестни средства, очерняйки и Любен Каравелов. Автор на някои от клеветническите статии е и П. Кисимов.
189. Адресът па Л. Каравелов до сръбския крал
заедно с документите от архива на В. Манчев попада в Народна библиотека
„Ив. Вазов” — Пловдив, през 1921 г.
[Previous] [Next]
[Back to Index]