Спомени. Дописки, писма
Васил Манчев
 
ДОПИСКИ
(„Србски дневник”, бр. 5 от 17 януари 1857;  „Цариградский вестник”, № 318, 2 март 1857;  „Македония”, бр. 37, 28 март 1870;  „Македония”, бр. 52, 23 май 1870)
 

„СРБСКИ ДНЕВНИК”, бр. 5 от 17 януари 1857

Дописка. Зверско нападение на черквите срещу Коледа отстрана на фанатизирана тълпа от турски реакционери.

Свищов, 1856-го, декемврия 31

Важна и твърде противна на градската тишина случка сяслучи, която повреди народните ни права, както ще я видите по-долу.

В 23-го сего месеца агаренците ся възбудиха противо нас. Причината произлезе, чи тези вечно неусмиримите врагове на христпянството, каняха ся отколя да ни избият и разорят къщите ни. Сега, като видяха, че ние започехми да строим начало за една клопотница, определиха да нападнат върху ни да ни избият, църквата и къщята ни да разкопаят, зато и не закъсняха да турят в действие тази тяхна зла омисъл. В гореречения ден сутрента рано грозен един бунт избухна в градът ни. Чернобог излезе от пъкъла и ся разкрили и опълчи против нас заедно с тези диви зверове, които пият кръвта ни и ядат месата ни. От вредом из улиците градски изпъкуваха като червеи безчетна плен от врагове и бунтовници, насякъде ся раздаваха смътни гласове, зловестници на вражеска и злосторна предуготовления, пъкъла сякаш веки, че се е разтворил да погълни една шепа христиени, що сми в градът. Тяхното това бесовско предуготовленне трая до подир църква. Щом излязохми да си идим по къщята, не чувами друго освен гръмогласни проповеди на кликачите, които дигаха лист и пръст върху нас, тези бесове, щом заприщиха сичките улици з[а]пряха ся до конака, там чакаха да излезат техните предводители да ся поведат на където им са изпъкнали очите. Половина час туку речи са побавиха, съгледахми, че управителят ни нещо си заедно с кадията и агите като тартора от пъкъла заедно със своята челяд поведоха тези поразилници, като буря и вихр[у]шка носяха ся против махалата ни, и право ся срукнаха на църквата ни Св. Преображение, но щом я намериха заключена, като побеснели и разлютенн тигрици закачиха да ся катерят по зидовите и прескачаха и щом строшиха кличалката на портата, нападнаха като люти зверове на клопотницата да я разсипят, и щом я разориха до дъно, закачиха да трошат кръстовете по гробовите и самите

109

гробови да разорават, църквата покъртиха, с брадви удряха църковните железни врата да ги строшат, но като видоха това невъзможно, дръпнаха ся назад. Аз като гледах това, извиках: О Боже! милий Боже! защо търпиш, че не гръмниш тези поганци, да си покажиш твоята праведна ярост връх тези безбожници.” Много жени и деца бяха дошли да ся прикажат за Рождество на духовника, но в тази залис не можаха да избегат, но привариха, та ся заключиха заедно с духовника и поповите в църквата, там деца пищяха и жени и други те ся молеха Богу да ги отърве от това примеждие. Оттам като ся върнаха, разпръснаха ся по улиците, като ся здумваха нощес да постъпят да ни изсекът. Помислете каква вечер дочакахми! И каква тежка нощ пренощувахми, на всичките очите и ръцете бяха дигнати към небеса[та], на Бога само ся надявахми да ни отърве. На другия ден, щом ся разсъмна, безчетно множество от поганци бяха събрани на съмнища и ся раздражаваха от техните ходжи с мръсни и богохулни укорения, на всякъде из улиците стърчаха наисправени дърва, тоеги, лостове, колови и брадви, готови да принесат опустошение на градът ни. От вредом пъплеха омразни вещици кадъни с камъни с ръце, готови на първи беляг да изручат върху нашите градоначалници, които ся викаха от управителя ни нещо си да си дадат такрира. Но, както ся види, Бог ся смили за нас и смъти умовете им и те не знаеха какво правяха, един теглеше на сам, други на татък и започеха да ся карат. Нашите съграждане, твърди на своето решение, писаха до Видин, Търново и Русчук, определиха да чакат помощ от царски войски. На 27-го влезоха войските в градът ни, повика[ха] градоначалниците и им каза[ха] да си кажат оплакуванията и водителите на тази буна, те отговориха, чи искат да ся следува изпитванието писмено, на което и ся склони тисящника. Снощи дойде един нарочно проводел от Търново за тази причина, на име Али бей Мекишлията, той днес заедно с тисящника повикаха нашите съграждане христиени, че подадоха такрират си и им предложи да ся помирят. Нашите отговориха, чи не са са карали с тях, чи сега да ся по миряваме, ние си искаме честта на църквата ни и порука твърде основна за живота си, имотат и за тишината градска. Но надявами ся, чи Негово величество Султан Абдул Меджид не ще да търпи, чи таквизи ядовити зверове и змии да опустошават царството му, но, напротив, ще да ги накажи строго да иска честта на цървата ни и да обезпечи животът ни.

(Един родолюбец българин) [166]

110

N. В. В същата вечер, когато нападна[ха] на църквата В. Преображение, нападнаха и на Св. Димитрия, в Чуката, една безчетна плен от бесовско порождение от уруци и уручита. От първо удряха н[е]смислено с камани на свещеника, който такаши [ = молчеше], но бедния свещеник, като видя веке голяма неволя и обиколен от тези пъсови, заключи ся в църквата, но пощо видя, че тия хвърлят из дебело камани в църквата, свет[ия] престол проронял с камани, керемидите съвсем строшени и стъклата на прозорците изтрошени, отчаял ся вече, като виде св[етата] наша църква тъй да страда, откличил вратата и с голямо отчаяние бранял святото място. Божа сила го подкрепила, че се борел с тези беззаконни, безбожни и ядовити погани зверове.

(Същий)


„ЦАРИГРАДСКИЙ ВЕСТНИК”, № 318, 2 март 1857.

Свищов, 1857, февруария 12-й

В Цариград
Г-не Вестникоиздателю!

Приемам честта да ви принеса настоящето словце и да ви помоля да го вместите във вестника, което, като видях разпалената ревност на нашите съотечественици към учението, четох за свята длъжност да река и аз нещичко към тях.

СЛОВО

Мили съотечественици и любими съграждане!
Кой християнин, кой Българин, кой съотечественик, коя душа не ся наслаждава от радост, като погледни на тукашните съграждане, с каква невиразима радост, с какво неизказано благодарение сичките купно са дошли с торжество да празнуват днешните три святители, [166] покровители на народното наше училище, да празнуват, казувам, уречения празник на учебното това седалище. Учение! реч сладка и много нужна за нашия род. Учението, мои съграждане, е една искра много свенлива, която, като озари человека, взема същото подобие и образ Божий, както и сам пророк Мойсей дума в „кни: Бития или 1 сти: 26-й и 27-й и сотвори Бог человека по образу и подобию своему”. Учението е безопасен път, по който, като върви някой, приближава ся скоро и без заблуждение към

111

Бога и ясно познава длъжностите си към него, към царя си и към отечеството си.

Тая безценна искра, това небесно светило, като ся принеси преди 45 години в отечеството ни, посрещна страстни защитници, които не пригледуваха нито имота си, самия си живот полагаха и полагат в опасност, за да го закрепят и защитят. Зато и техните синове и потомци с усердие и признателност гордо им вият китки и венци, за да увенчават великолепно паметниците и образите на техните благодетели и покровители. Зато и околните градове и цяла България с рукоплескания похвалява и одобрява вашите дела, сили ся да подражи вашите примери, като ви нарича огледало на България: тъй и сега ся показахте вредни за тая чест и похвала, дерзайте! . . . бъдете вредни да одържите принесената чест и похвали вечно неоваляни, но само имайте соединение сякоги, защото това го иска Бог, нашата вяра повелява да го имами.

Като един кораб, който, като плува по просторний океан и в бурно време, ако всеки от находящите ся в него не положат ръце на греблата, за да гребят чивръсто, но, напротив, ся разделят и карат, тъй и едно общество в бурни обстоятелства не бъде ли съединено, тежко нему! За него няма спасение!!! Или как някоя тежест го налегни тежко, пак съединението Ще го побави, защото, колкото и да е тежка оная тежест, че 20 или 30 души не можат да подигнат, но 50 и 60 души ще да бъде възможно да я дигнат, ако ли пък бъдат 150 или 200 души, то за тях оная тежест ще бъде по-лека от едно перо. От тия примери всякий познава ся кой съотечественик можи да вникни и добре да разумее колко е нужно съединението за нас и какви повреди и неизцелими пагуби докаруват вражбите и раздорите: пък защо да ся не обичами? Защо да не бъдем съединени? Не сме ли една вяра, едно творение, един род? Не живеем ли в един град, защо да не бъдем едно тяло, една душа? Защо всякоги да не си спомагаме като братя тъй и в опасните времена? Коя е причината? Кажете ми? Погледнете на птичките небесни, немилостивите ловци като убиват майките на бедните малки пиленца, горките не остават необхранени, но съседните майки на другите пиленца удвояват старанията и трудовете си, носят веднаж на техните и веднаж на сирачетата, и тъй заедно с техни [те] пораствова[т] и сирачетата: виждате, чи самата природа ни показува примери за съединението.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

ВАСИЛИЙ МАНЧОВИЧ
 

112

 

„МАКЕДОНИЯ”, бр. 37, 28 март 1870

Дописки на „Македония”.
Ангора (Енгюре). На 17 марта 1870.

Разигра ми ся сърцето от радост и не мя побираше вече място, като разгърнах и прочетох императорскнй ферман, чрез който официално ся припознава народното ни свещеноначалство, потъпкано толкози години от фенерските патрици!... Вярвай ми, че за първи път аз в живота си усетих таквази радост неизказана и в две и пол годишното ми заточение, след толкози мъки, тегош и страдания аз усетих сърдечно едно олекчение и голямо едно душевно утешение. С фермана разгърнат в ръце аз въздигнах очите си прелени със сълзи и невинно извиках: Слава тебе. Господи! Нека бъди вечно твоето име благословено и прехвалено! ...

Ако не бях достоен да видя с очите си освободено народното ни свещеноначалство, барим ся удостоверих да чуя и уверя, че ся е вече освободило. Ако умра тука на заточение, не ще ми бъде жал отсега нататък . . . (забележете добре, че аз съм тук на заточение без срок, можи да си оставя костите тука; в сряд Анадол, без да знам престъплението си. Знам обаче, че станах жертва на караказанските клевети по причина на народнийт ни въпрос, решен вече).

Особено ся благодарих, като прочетох във вестника ви, брой 30-й, под заглавие: Какво ще правим ние сега? Няколко съвета, които ся отнасят не само към Светийт ни бъдъщий Синод, не само към смесенийт народопредставителний събор, но въобще към целийт народ, особено към градските общини и народното ни духовенство.

Но аз, като намерих тези съвети твърде добри, но като малко късички, смея да приложа още нещичко, като потребно мисля да го имаме пред очи в сегашните обстоятелства. Сиреч ако постъпят било високото ни духовенство, било нарадните ни големци или народните ни общини умно, съгласно и безпристрастно, то народните ни работи и народното священоначалство ще тръгни напред и останалите български иархии, които още не са припознати официално, не ще закъснеят да ся присъединят и приберат под управлението на народното ни священоначалство.

Напротив, недай боже! Ако постъпят наопако, то не само

113

гореречените епархии ще отбягнат да ся приближат до Йерархията, но и тия, които са сега припознати, ще ся разглобят за голяма радост на враговете ни ....

В[АСИЛ] М[АНЧЕВ]


„МАКЕДОНИЯ”, бр. 52, 23 май 1870

Ангора (Енгюра) на 12-й мая 1870

От като ся появи царскийт ферман, чрез когото ся пригласи народната наша Йерархия свободна и полунезависима, не е престал достопочитаемийт ваш вестник да излага занимателни членове било от страна на редакцията, било от други любородни лица, които имат на сърце народното благоденствие и напредък.

По-многото от тези членове ся занимават за нарежданието и одобрението на устава, който ще бъди основа и водител занапред на светийт събор на народното ни духовенство и народното образование и просвещение.

Гледам още, че и някои общини от Дунавскийт вилает са си писали помежду си и разписали по другите общини, за да ся споразумеят предварително връх състава на този устав. То добро. Но никъде не видях във вестника ви, било в някои от основните членове на Редакцията, било в някоя дописка на някой ваш кореспондент или на друго лице, да поговори за бъдащите представители, които ще разглеждат и одобрят устава.

Дали няма нящо да ся казва за избиранието и качествата на представителите? Дали този предмет е съвсем маловажен, та не струва да ся говори нищо за него? Аз мисля, че този предмет играе голяма важност в бъдащето на народната бъдъщност. Защото, ако представителите бъдат някои невежи или чорбаджии, забележени от тяхното минало като миросани с фанариотско помазание, не е мъчно да ся предвиди, че това събрание ще има шантави заседания, неразбрани разисквания и лошави следствия, обидни за народа и злочести за духовенството.

Напротив, ако представителите бъдат човеци образовани и

114

просветени, които са заслужили народната чест и доверие, които са следували занимателно хода на народииит въпрос от неговото начало досега, също тъй да познават от народното ни минало и да са проницателни за неговата добра бъдъщност, то ся разбира, че такова едно събрание прави чест на народа ни, препоръчва го пред цяла Европа и пред цял свят. Несумнено, че неговите заседания ще бъдат правилни и може да ся очакват от това събрание приятни следствия за народа и за нарежданието на народната ни Йерархия и за народното ни образование и просвещение.

Зато моля ви да поговорите нещо и за този важен предмет, защото сте в течението на народните ни работи и познавате по-добре от мене нуждите на народа и можите по-добре от мене да му покажите пътя, по когото той трябва да пристъпва, за да достигни до един добър свършак.

Колкото за от моя страна, аз мисля, че е добре всяка кааза (каймакамлък) да размисли добре и избере безпристрастни каквото има по-отбрано, по-вещо, което да владее доверието му, и да го изпрати в резиденцията на мютесарифите, за да ся изберат бъдещите представители, та после тези представители да ся съберат в резиденцията на вилаета и оттам да дойдат в столичнийт град.

Назначението на кандидатите трябва да бъди безпристрастно. Тъй ако ся постъпи, мисля, че ще налучат добрийт път, за да достигнат до едно добро следствие. Желая добра сполука на народа си.

В[АСИЛ] М[АНЧЕВ]

[Previous] [Next]
[Back to Index]


166. Словото е писано във връзка с празника “Три светители” — м. януари, отбелязан като училищен празник преди обявяването на 11 май (деня на Кирил и Методий) за празник на българската просвета.