СПОМЕНИ
11. Учител в Битоля
Нако Станишев ми даде препоръчително писмо до Димка Радева в Битоля. Тръгнах къде 4 октомври за Дойран — местност твърде хубава, до езерото, в което се лови хубава риба. Там престоях около 2 часа и потеглихме за Неготин. Денят беше пазарен. Щом пристигнах, панаирът се беше разотишъл донегде. Накупих прекрасни нарове (калинки), и то твърде евтино — 20 пари оката. Видях, като се свърши панаирът, хора, които бяха донесли жито за продан. Понеже годината беше плодородна, нямаше много купувачи и те го изсипаха на земята. На въпроса ми защо го хвърлят, ми отговориха, че нямали що да го правят.
66
На другия ден минахме край Ваташан и Кавадарци, големи паланки, места прекрасни, оризарници (чалтиди), разработени места чудесно, но гористи местности няма толкова. Преминахме Вардара и през село Петриче стигнахме в Прилеп. Денят беше неделя. Къде вечерта влизам в града и когато минавах през главната улица, от една черква излизаше сватба. Невестата беше на кон. Обичаят е там, като изкарват .невестата от черквата, всичкият се стекъл народ да пее особени за тая цел песни. Това ми направи дълбоко впечатление.
Надвечер в неделята няколко от по-първите граждани се научили за моето дохождание и додоха да ме видят. Надълго се разговаряхме за положението на българския народ, неговото тежнение, притесненията на патриаршията и гръцкото духовенство, интригите и пр. На втория ден посетих училището. Тогава главен учител беше Йордан х. Константинов [120] от Велес, който сегиз-тогиз пишеше кореспонденции на „Цариградския вестник”. В стаята му съгледах една голяма лавица, която обхващаше 3-те стени, пълни с черковни и литургически книги, също стари ръкописи, които задигнал под различен предлог като непотребни от различни манастири. Той ми се хвалеше, че е в кореспонденция с белградското читалище и че го е снабдил с много книги, стари и интересни, които сега намират в библиотеката на това читалище. По неговите респонденции, които четях в „Цариградския вестник”, можех да съдя, че е оригинален човек. Във Велес го прекарват Йордан Чунов. Той се дърли много с гърците, гръкоманите, но те не мигат от неговите тупурдии. Разговорът му беше много несвързан. Захващаше го, а не завършваше.
На другия ден като отидох при него, взех си сбогом и му казах, че отивам в Битоля да отворя българско училище.
Като се върнах в хана, намерих игумена на Трескавицкия манастир, който беше дошел да ме види и ме покани в манастира. Беше изпратил и кон. Много му благодарих, че намерих случай да видя този манастир. Той е вън от Прилеп на един километър, на един хълм. Манастирът е стар, защото игуменът ми показа на зида, на юг откъм черквата, един стар надпис на Стефан Душана, [121] сръбски крал, който е идвал там и го е посетил.
На другата вечер аз благодарих на дяда игумена за неговия добър прием и той беше тъй добър, щото не ме остави да си наема кон, а ми даде манастирския кон и манастирското заптие да ме придружи до Битоля.
67
През нощта пътувахме от Прилеп до Битоля. На разсъмване пристигнахме и като поспах, станах да ида и направя визита на господина Лепавек. В Битоля влезнах с европейски костюм, с шапка, а не фес, който бях разменил с Драган Цанков, като ме изпращаше. В мисионата попитах за началника господин Лепавек. По една случайност той беше долу в една стая и слугата му извести за мене. Дадох му писмото, което ми беше дал господин Боре, и се разговорихме нещо близо до един час. Казах му моето намерение, че дохождам в Битоля с цел да отворя едно българско училите. Понеже знам, че гръцката пропаганда от Атина и фанариотският битолски владика ще гледат да ми попречат по всеки начин, затова съм решен да се споразумеем, щото това училище да се отвори в мисионата. Той каза: „На драго сърце”, но попита ме каква плата ще искам. Казах му, че плата не искам, но да ми отпусне помещение, защото там имаше доволно празни помещения, без да плащам кирия. За движението сред българите по присъединяване българската черква към римската ще му бъде необходимо да се научи български и аз му обещавам да му предавам уроци по български език както нему, така и на другаря му господин Касани, а в замяна на това ще ми плаща 500 гроша месечно и ще ме улесни да изпиша от Пловдив нужните български книги. Тъй като имам леглото и храната си, ще мога да постигна целта си да събера ученици безплатно да ги уча на български. За него беше ползата, че в мисионата ще се отвори българско училище под покровителството на френското правителство и че ще се ползуват учениците от френски език и ако поискат някои, мога да им предавам и на гръцки. Той се съгласи напълно на моите предложения, тъй щото аз имах пълна свобода на действията си. Френската мисиона се намираше всред града, на самата местност, гдето е бил манастир, и оттамо се тегли названието на града — Манастир, а по български — Обителя.
През времето на Кримската война това място е било пусто (празно). Местният валия, който тогава европействувал малко, съгласно с маршала Черкез Абди паша [122] поискал да направи тамо като един вид хотел с гостилница, билярд, кафене казино, за да дохождат там консулите и техните чиновници и с това да привлече и чиновниците на турското правителство, защото Битоля беше главен пункт от военна точка зрение за цялата европейска Турция. Тамо бяха издигнати от време пространни казарми, които да събират до 2 полка кавалерия, артилерия и пехота. Имаше и болница, превъзходна за тогаваш
68
ните времена, и военно училище (мектеби идадие). Беше седалище на много паши и бегове, така също на военни и цивилни чиновници от битолския санджак. От битолския валия зависеше и Скопският санджак, тъй щото там можех от всяка страна да работя в полза на българското население.
От първия ден още излезнах да посетя клуба на гръцката пропаганда. Той се намираше в същото здание, наето от мисионата — две големи стаи. Там като отидох, се събраха гръцки учители около мене да ме видят. Влезнах в читалнята — гледам, че имаше нещо до 80 разни гръцки вестници и един само френски вестник. Направих веднага бележка на присъствующите, че се удивлявам защо няма поне един български вестник и един на турски език. Това ги жегна и те настанаха да се препират с мене, че тука нямало българи, а само гърци. Тука е Македония. Аз им изложих накъсо тяхното заблуждение и им казах, че залудо си харчат паричките и че гонят вятъра. С една дума. спорихме около 2 часа и най-после им казах поговорката, че няма сляп по-сляп от онзи, който вижда и не ще да вижда, и че няма глух по-глух от онзи, който чува и не ще да слуша. После аз им казах, че и друг път ще дода да си поприкажем и разберем.
От първи път аз не почнах училището, а останах само за няколко месеца с уроците, които предавах на двамата мисионери. След няколко дни отидох да направя едно посещение до господина Димка Радева, на когото трябваше да дам препоръчителното писмо от Нака Станишев. Отидох дома му една сутрин рано и го намерих в градината. Таман си пиеше кафето и си пушеше с наргиле. Подадох му писмото и му разправих целта на моето дохождание в Битоля. Той ме изслуша и ми каза, като прочете писмото; „Господин Манчев, аз съм българин, родом от Велес. Тук съм от неколко години и както видиш, съм един от първите българи. Занимавам се с банкерството. Изключително аз събирам доходите на военното министерство и на гражданското министерство, с една дума, правителствен сарафин на цяла Европейска Турция, без Одринския и Цариградския санджак. По военно отношение под мое ведомство са и Шумен, и Видин, и Босна, и Македония, и Тракия, но щом посегна да помогна и да се смесвам в гражданските рабоия — първо гръцкият владика и гръцката пропаганда ще стане на крак да ме опропасти. Затова Вие немайте надежда за помощ от моя страна. Вие следвайте, без да ме смесвате мене. Аз като българин не ще ида против Вас. Когато
69
обичате, идвайте дома като къщен приятел. Аз имам двама синове, които са учили в Атина и във Виена и сега са тука.”
Тогава му казах, че „аз си направих длъжността да Ви предложа. Да не казвате после защо не съм Ви попитал. Сега остава на мое усмотрение да работя, както ми иде по-сгодно”.
В също време отидох и направих визита на господин хаджи Пано Кусевич, велешанин, който боравеше с атарат (десятъка) и си имаше кантората недалеко от мисионата.
В скоро време аз влезнах в съглашение с по-първите българи в Битоля. Намерих ги в крайно небрежение за народния си език и за народното си просвещение. Толкова много бяха изолирани от българите на крайдунавските и тракийските гра дове, че те не знаеха, че има български букви и българска книжнина, така щото аз бях принуден да нося у себе си по 2—3 книги — буквари и други, за да ги убеждавам, че те са заблудени от гръкоманите и фанариотите. Влезнах в сношение с разни търговци българи, като Димко Оцев от Велес, имаше някой търговци и от Ловеч.
Колкото време стоях в Битоля, аз никой път не помислил да ида и да направя визита на местния фанариотски владика Бенедиктос, който, преди да се назначи в Битоля, беше във Видин. Срещах се често със секретаря му челеби Димитраки, който водеше сестрината му дъщеря. Много пъти си говорихме, но той предпазливо се разговаряше с мене.
С господни Лепавек отидохме да направиме визита на английския консул господин Колберт, който беше наскоро до шел на мястото на г. Лонгфорта, преждебившия. Наедно с господин Лепавек направихме едно посещение и на австрийския консул г. Соретич, родом хърватин. Руският консул още не беше дошъл. Също нямаше и гръцки консул, но не се мина много, назначиха за руски господин Михаил Александрович Хитрово [123], а също и елински консул. Аз влезнах в прями сношения с господин Хитрово. По-късно, когато аз бях в затвора през 1861 година, в месец декември, и той идва да ме види.
Не се мина много време господин Лепавек и господин Касани продължаваха да се учат български. Първият беше на 62 години и се беше завзел да учи български, а другият — на 45 години. За по-лесно аз им доставих по едно евангелие от Американското общество, печатано на български, и от българското превеждахме на френски, а от френски на български, тъй щото много лесно им доде да се учат български. Съвременно им предавах и от българската граматика на доктор Миркови-
70
ча [124] и тем им беше драго, че могат да влезнат в сношение с местното население.
Аз почнах да давам уроци във Военното училище. Първо на един от учителите — Селями ефенди, който по-после стана Селями паша. Той беше предприел да се учи френски. Там пак някои от по-главните ученици на по-първите местни бегове по препоръка на Мехмеда паша, директора на училището, почнаха да вземат уроци. Аз се бях запознал и с покойния доктор Константин Мишайков [125] от с. Патели, брат на дядо Панарета, [126] пловдивски владика, който беше учил в Атина и после в Париж. Той, като градски лекар, имаше голямо влияние и ме препоръчваше към всичките, които го питаха за мене. Един ден Ттй ми каза, че Халил бей, който стана по-после Халил паша — един от най-богатите бегове в Битоля, който имаше 23 села негови, чифлици от по 100—200 къщи селото, че той и двамата му синове, които бяха възрастни и вече оженени, искат да се учат и аз отидох един ден и му направих една визита. Той и синовете му ме приеха любезно. Синовете му бяха чиновници в мезлиша. По-големият се именуваше Зекирия бей, а вторият — Риза бей. Имаше и братя, твърде влиятелни бегове в Битолския санджак — единият Садък бей, а другият Атъф бей. Те също почнаха да учат френски, а и синът на началника на военната болница Мустафа бей. Не се мина много и ме повика маршалът Абди паша, който беше черкезин и имаше двама синове. И двамата се бяха учили в Париж по 10 години, но бяха слаби с френския език, така щото аз имах много уроци и се плащах добре. От Халил паша 3 лири месечно, от маршала Абди паша 4 лири, така щото месечно ми се набираха нагоре от 20 лири.
Българите, като ме виждаха, че аз сполучих да се препоръчам в първите пашовски и беговски конаци, се отнасяха с мене вежливо и с почитание, а учителите на гръцките училища, както Гьошо, Спас и други още куцовласи младежи, захласнати елинофили, не можеха да се стърпят в кожата си, и бяха научили децата да ми викат по пътищата отдалеч дифисиз, [127] тъй щото от началото на 1860 година до 1866 година 15 априли, упорно учениците ми викаха по 10—15 подире ми дифисиз. Много пъти, като се случех с приятели, не можеха приятелите ми да търпят и ги гонеха, но аз нищо не им правех. Така щото бях известен на всички. Гръкоманите — куцовласи и българи, постоянно в очите ми викаха, че съм лаопланос (народен заблудител).
През 1861 година беше се отнесъл господин Лепавек до
71
Щросмаера, [128] загребски епископ, и му беше поискал един свещеник от православната реч, за да доде в Битоля и почне да служи в черквата на славянски. Мислеше с това, че ще прив лече народа да дойде и слуша словото божие в католическата черква. Аз нищо не му казах, а го оставих да прави каквото си иска, защото знаех, че нищо не ще може да направи. В началото на 1861 година пристигна обещаният от Щросмаера свещеник Иван Вокадинович Чокърлан, сърбин, униятски свещеник, и почнал беше да служи, по славянски казваше евангелието и идеха много любопитни да слушат.
В това време беше и поляшкият казашки полк на Садък паша. [129] Аз имах случаи да се запозная с офицерите-поляци, които служеха в този полк. Имаше и доста войници българчета, които служеха в него. Тогава се запознах и с господин Канели, който беше майор в този полк. Още щом бях влезнал н Битоля, запознах се и е английския вицеконсул Джорджаки Джорджевич, който беше вицеконсул в Георджа (Горица). [130] Той беше син на австрийския консул Джеорджевича, който беше консул във времето, когато Дибич Забалкански беше стигнал до Одрин и сключиха Адрианополския мир в 1832 година [131]. Тогава бил там руски консул господин Фонтон, който е приподписал адрианополския трактат. Дъщерята на господина Фонтона — Марионка, беше съпруга на господин Джорджаки Джорджевича, а брат й, господин Фонтон, беше вицеконсул в Дарданелите (Чанак кале), с когото се видях в едренския параход. Дъщерята на господин Джорджевич се ожени за господин майор Канели. Името й е Афразия. Тази е една фамилия, която аз имах често да посещавам.
През 1860 година аз се завзех полека-лека да събирам ученици за българското училище. Господин Лепавек ми отстъпи 2 особени стаи и аз прибрах в началото на месец януари няколко ученици, които имаше там от армено-католически фамилии. Първият ученик, когото взех от българите, беше синът на Димитър Мартинов — Наумче. После додоха още 5—6 и аз полека-лека събрах още няколко — като сина на Илия Дюмерина от с. Цер, Кичевско. После се намериха още десетина от селата. Събраха се до петнайсетина. Едва къде ваканцията почнаха да идват още.
Бях изписал от Пловдив потребните таблици и книги от книжарницата на господин Данова и почнах редовно по 2 часа заран и 2 часа вечер. На другите по-силни ученици (армено-католици) предавах по френски, така щото имах 3 часа сутрин, 3 часа вечер и по 1 час сутрин и вечер на господа Лепа-
72
век и Касани. Останалите свободни часове преподавах по разни конаци бейовски: на сина на маршала Черкез Абди паша— Хюзреф бей, също на Халил паша и на синовете му. В тази същата година през лятото пропагандата гръцка от Атина, която поддържаше клуба за разпространение и поддържание на елинизма в Македония, беше вирнала глава и се вярваше, че е всесилна. Учителите на градските училища, които разпространяваха науката само на гръцки, се силеха колко по-скоро да погърчат тамошните българчета. В това време се бяха разпалили страстите между гърците и се вярваха всесилни по причина на някои представления, които беше направила Русия на Високата порта и другите сили. Министерството в Цариград на външните дела беше се разпоредило и султанът беше заповядал на Къбразли Мехмед паша [132] — великия везир, да излезе по обиколка из България, която той направи, като посети Варна, Русе, Свищов, Лом, Ниш, Скопие и Битоля.
Когато влизаше в Битоля, аз излезнах на прилепския път, както и много друго множество, да го посрещнем. Надвечер пристигна и на другия ден ходиха консулите да го поздравят „добре дошел”. С него беше дошел и Гаврил ефенди Кръстевич, [133] Мусури бей и Фодиядис бей, който стана управител на Крит. Те тримата бяха настанени като гости на Димка Радев. Аз понеже бях къщен приятел на фамилията, синовете на Димка Радев дохождаха често при мене и покойният Петър Радев, синът му, който беше пристигнал скоро от Виена и Атина, ме обичаше много, на другия ден къде вечерта дойде и ми съобщи тайно, че чул с ушите си как разговаряли за мен, че ще се даде заповед на полицията да ме хване насред пътя и да ме затворят. „Затова — ми каза Петър Радев — земи мерки и пази се.”
Аз съобщих на г. Лепавек. който ме изслуша и попита какво мисля да правя. Казах му, че трябва да отиде, той или аз, да поговорим с г. Колберта — английския консул, и с г. Соретич — австрийския консул, и да видим какво ще правят. Господин Лепавек одобри моето мнение и каза да говоря аз първо с тях. Говорих и с двамата. Те ми казаха, че ще чакат да видят как ще постъпи правителството и после ще видят какво да правят. Като си взех сбогом оттам, отидох при господин Лепавек и му съобщих всичкото. Той се поразмисли малко и ме пита какво мисля аз — да чакаме ли или да направи той някаква постъпка. Казах му: „Вие като началник, супериорин на мисионата, представлявате тукашната католическа мисия. Вие трябва да отидете и можете да ме земете и мене да ги поз-
73
дравим за добре дошел. Той не забави, като одобри моето мнение и написа едно писмо до садразамина. Заяви, че желае да иде да го поздрави и пита кога и кой час ще благоволи да го приеме. Като свърши билета, приключи го и го запечата, даде ми го и каза да отида и го занеса на неговия ескретарин. Аз не забавих и отидох в същата минута право в правителствения дом, гдето той беше на гости, и го предадох на секретаря му. Той влезе и му го предаде собственоръчно. После, като излезе, секретарят ми каза, че ще ни явят кога да идем. Това беше събота срещу неделя.
В неделя, къде 2 часа по турски, дойде неговият адютантин и ни каза, че на три часа, т. е. след един час, ще ни приеме.
В 3 часа по турски ние излезнахме от мисионата двама с господин Лепавек и на определеното време щом дойдохме, моабеанджията му ни заведе в приемната стая. Щом го видя, господин Лепавек го поздрави и се обади, че е началник на френската мисиона. Той накратко, а както и ние, почна да говори с него твърде любезно. После господин Лепавек ме представи като учител по български език и се похвали, че и той сам е почнал да учи български. Обади името ми. Изведнъж Къбразли Мехмед паша наежен се обърна, дойде до мене наблизо и сърдито ми каза, че той е известен за моята личност. Препоръчали са ме за руски емисарин. Господин Лепавек отвърна: „Това не е вярно, Ваше Височество. Аз го имам от година и повече при мене и не съм забелязал такива тенденции.”
Тогава и аз исках думата, помолих го да ме изслуша и почнах: „Ваша Светлост. Аз съм българин, родом от Свищов. Учил съм в Романия, в Свищов и в Цариград. Бил съм в Свищов 3 години учител и после на служба при каймакамина. Можете да попитате тамошното правителство и да се научите за мене. Тука предавам български, а елинската пропаганда упорито се труди да погърчва българите и фенерската патриаршия им помага в това дело. Ние, българите, сме верни поданици на Негово императорско величество султан Абдул Меджида. Българският народ не иска по никой начин да измени езика си. Заявил е толко пъти пред Високата порта, че иска пастири не гърци, които не отбират от езика му, а пастири от своя род. Гърците са един коварен народ. Те са се опитвали и нас да увлекат, но ние отстояваме и не даваме внимание на техните обещания. Техният патриарх беше първият бунтовник против отоманската порта и по времето на Кримската война, когато се беше дигнала Русия да воюва, ние си стояхме мир
74
ни, а пък в Елада хаджи Петро и други се бяха подигналн и бяха настъпили да подигат жителите на Тесалия. Благодарение на съюзниците, както и на войската на Негово императорско величество, френската войска се изпрати да окупира Гърция, а ние българите, като верни поданици на султана, такова нещо нито мислехме да правим.”
Тогава и господин Лепавек каза на Къбразли Мехмед паши: „Ваше Височество! Във време на последната война аз бях изпратен в Крим от френското правителство като дивизнонен свещеник. Неведнъж съм помагал в опасност, за да изпълнявам там длъжността си. Като френец и съюзник на султана ние искахме да преградим пътя на русите за Цариград. Това го шаете твърде добре. Ето аз имам господин Манчева повече от година. Ако да виждах в него някои замисли или наклонности русофилски, щях минутно да Ви го предам. Това е клевета, гдето са говорили пред Вас за него.”
Тогава се обърна Къбразлията и му каза: „Ето, аз го оставям на Вас да си продължава службата.” И весело се обърна към нас: „Седнете, за бога! Защо стоим на крака?” После ни донесоха обикновеното кафе и чибук за двама ни. Като си и шихме кафето, поприказвахме малко. Той самичък спомена, че като бил в Скопие и в Ниш, народът се оплакал от гръцкия владика. Като стигнел в Цариград, щял да поразмисли какви мерки да вземе против злоупотребленията на фанариотското духовенство.
После 2—3 минути ние станахме и си взехме от него сбогом.
Надвечер, в същия ден, Къбразлията беше излезнал на разходка къде извора Кисела вода, който течеше на 1/2 час от Битоля. Там като отиде, изпречили му се неколцина от гръцките учители и му подали един протест на гръцки (той знаеше, добре гръцки, понеже беше родом от Кипър). Тоя протест бил от един влах, гръкоманин, които се скарал на пазара с един турчин преди 6 месеца и турчинът извадил нож да го пребие. Влахът сполучил да го хване за ръката, макар и наранен, и със същия нож мушва турчина, който пада на място и умира. В този протест настоявали да искат оправданието и освобождението на влаха. Щом садразаминът прочел този протест, кипнува и през нощта полицията по негова заповед отишла и конфискувала клуба им. После арестували по-първите куцовласи, захласнати елинофили, заедно с учителите. На сутринта садразаминът по заповед на султана тръгна за Цариград, като предварително взе и арестуваните със себе си. След дълговре-
75
менно пролежавание из цариградските тъмници те бяха изпратени на заточение
в Анадола. Помежду тия, които придружавала садразамина и гръцките учители,
бяха и Спас и Гьошата, чист българи от Скопие, захласнати елинофили. Имаше
и няколко власи, от които по-богати бяха Дискулус и Бишта. Тия последни
те бяха осъдени и след няколко години можаха да се върнат по настояването
и непрекъснатите молби на патриаршията.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
120. Й о р д а н X а д ж и к о н с т а н т и н о в Д ж и н о т (ок. 1818—1882) — роден във Велес, учи в родния си град, в Самоков и Солун. Учителствува във Велес, Скопие и Прилеп, като въвежда белланкастерската метода. Сътрудничи на „Цариградски вестник”. Заради борбата си срещу фанариотите е изпратен на заточение в Айдън.
121. С т е ф а н Д у ш а н (1308—1355) — сръбски крал, роден в Шкодра (Албания), починал в Девол, водил завоевателна политика.
122. Ч е р к е з А б д и п а ш а — турски маршал по време на Кримската война.
123. М и х а и л А л е к с а н д р о в и ч Х и т р о в о (1837—1896) — руски дипломатически агент в Битоля и Солун през 60-те и 70-те год. на XIX в ; началник на дипломатическата канцелария при главнокомандуващия по време на Руско-турската освободителна война.
124. Д - р Г е о р г и В ъ л к о в М и р к о в и ч (1825—1905) — роден в Сливен, учи в Котел, Киев, Цариград. Работи като лекар в Ст. Загора, Букурещ, Браила и Лом. Известно време е директор на училище в Болград. Осъден е за революционна дейност и заточен в Диарбекир, (1869). След Освобождението е лекар и общественик в Сливен, Ямбол и Пловдив. Сътрудничи на в. „България” и в. „Македония” и др. Издал е „Кратка и методическа българска граматика” (1860).
125. Д - р К о н с т а н т и н М и ш а й к о в (1807—1884) — деец на националното възраждане, противник на патриаршията и на униатската пропаганда. Роден е в с. Пътеле (Леринско), брат на Панарет Пловдивски.
126. П а н а р е т П л о в д и в с к и (Петър Мишайков Иванов) (1805—1883) — български митрополит, деец на националната църковна борба. Учи в Битоля и в Историко-филологическия факултет в Атина. През 1843–1844 г. учителствува в Битоля. В 1844 г. приема духовно звание. В 1851 г. е назначен за митрополит в Ксанти, а през 1863 г. — в Пловдив. Участвува във временния смесен екзархийски съвет на Българската екзархия и в първия Свети синод.
127. Д и ф и с и з — в смисъл на разединител.
128. Й о с и ф Г е о р г Щ р о с м ай е р (1815—1905) — хърватски католически свещеник и политически деец, един от основателите па академията на науките и изкуствата в Загреб. Подпомага братя Миладинови при издаване на сборника им „Български народни песни” (1861 г.). Ратува за единство на южните славяни.
129. М и х а и л Ч а й к о в с к и (Садък Паша) (1804—1886) — полски политически деец и писател. След разгрома на полското освободително въстание 1830—1831 г. емигрира в Париж, а след това се установява в Цариград, където през 1841 г. създава постоянна полска агентура. В 1850 г. преминава на турска служба, приема исляма и името Садък паша. По поръчение на турското правителство през 1853 г. организира казак-алая. През 1873 г. Чайковски се връща към православието и се установява в Киев. Той е автор на исторически повести за бита на казаците и южните славяни. С български сюжет са романите му „Кърджали” (1839) и „България” (1873).
130. Г о р и ц а — област в Австро-Унгария.
131. В спомените си В. Манчев погрешно посочва годината на Адрианополския (Одринския) мир. Истинската дата е 14. IX. 1829.
132. К ъ б р а з л и М е х м е д п а ш а — мютесариф па Пловдив, одрински губернатор, велик везир.
133. Г а в р и л Б а е в К р ъ с т е в и ч (1817—1898) — роден в Котел, учи при Р. Попович, а след това в Куручешкенското училище в Цариград и в Юридическия факултет в Париж. От 1845 г. до 1850 г. е секретар на Ст. Богориди. В Цариград редактира сп. „Български книжици” и взема дейно участие в национално-църковната борба като водач на консервативното течение.