СПОМЕНИ

10. С мисия до Солун и Кукуш
 

На 14 септември стигнахме рано в Солун. Пътуването ни беше много приятно. На 13 септември излезнахме от Дарданелите (Чанак кале). Възхитен и възрадван, си припомних за Дарданелите (Хелеспонта), за които бях чел в гръцката история. Местностите ми напомняха, когато още учех географията. От дясната страна като отивахме, оставаше Енос. Срещу ни бяха островите Лимнос, Имброс, Самотраки и Тасос, а от лявата страна малоазийските брегове. Додохме до Света гора и рано на другия ден влезнахме в Солунския залив. В парахода се запознах с господин Фонтон, тогавашен руски вицеконсул в Чанак кале, който отиваше също в Солун. Френският параход хвърли котва в пристанището срещу Солун. Не можах да се нагледам на солунското пристанище, особено като си припомних, че тук е отечеството на св. Кирил и Методий. В същото време ни оградиха много варки с посрещачи католици, които идеха да посрещнат господин Боре. Излезнахме на пристанището. Там друго множество ни чакаше. Надпреварваха се да целуват ръка на господин Боре и Тюрок. Оттам ни заведоха право в масионата [115] на лазаристите [116]. Вечерта ни нагостиха и покана дойде от господин Тисо, френски генерален консул в Солун. Бях уморен и не отидох, но на другия ден учителят, който предаваше гръцки език в училището на мисионата, ме покани, ако обичам, да изляза и да се разходим из града Солун. Най-първо ходихме в преобърнатата на джамия православна черква „Св. Димитър”, гдето е гробът на светеца. После излезнахме на тържището. По-много от населението, което срещнах, е евреи, турци, туктаме гърци, а още по-малко българи. Тоя ден го прекарахме в разглеждане на града. Късно вечерта дойде да ни извести драгоманинът от френското консулство, че книжата от турското правителство са почти готови и че на другия деи можем да тръгнем за Кукуш.

Рано на 16 септември излезнахме от Солун. Тъкмо когато щяхме да излезем, дойдоха и ни казаха, че с нощесния австрийски параход е пристигнал дядо Иларион Макариополски. По пътя за Кукуш, на север от Солун, беше много приятно. Господин Боре, аз и господин Шоде по на един кон, а подир нас вървеше гавазинът от консулството с едно заптие. Като изминахме нещо до 1 час от Солун, под сянката на няколко дървета на една височина спряхме да позакусим. Слезнахме до едно изворче и седнахме да похапнем. Аз не можах да се наситя, като си спомвах за миналите времена, които ми на-

62

помняха битките около Солун и особено за нашите двама равноапостоли св. Кирил и Методий, които са измислили азбуката. В това също време съгледахме отдалеко, че идат двама на кон и едно заптие с мекере, натоварено с калабалъци. Разбрахме, че те трябва да са дядо Иларион и Григория, [117] русчушки митрополит по-после, който беше негов архидякон. Бърза ха и искаха да ни надминат. Като минаха покрай нас, поздравиха ни и продължиха пътя си.

Половин час след почивката яхнахме на конете да стигнем до вечерта в Кукуш. Разстоянието от Солун до Кукуш е 6 часа, все на север. Два часа преди да се мръкне, ние наближихме Кукуш. Аз попитах господин Боре позволява ли ми да отида напред и се видя с господин Нако Станишев. Той одобри моето намерение и ми позволи да ида. Бутнах кончето, припнах и твърде скоро пристигнах край Кукуш. Конят ми бе станал вир вода. Щом додох до града, съгледах един човек, който поливаше градината си край градеца. Повиках го и го попитах знае ли къщата на господин Нака Станишев. Той каза “да”. Тогава му дадох един грош да ме заведе там.

В четвърт час аз бях в къщата на господин Нака Станишев. Намерих го на двора, че се разпореждаше нещо със слугата. Поздравихме се и му казах, че господин Боре и Шоде идат след мене да вземе мерки и свика гражданите да ги посрещне. Денят беше събота. Щом излезнахме из тържището, гдето имаше пазар, той пътьом се отби на 2—3 места и каза на ония да идат и кажат на свещениците колко може по-скоро да се облекат и излязат, че иде господин Боре. В пет минути чаршията се затвори. Всички рукнаха да ги видят. Мълчишком заминаха да ги видят, като казваха, че идат Папата и Наполеон, и едно огромно множество се фукна да ги срещне. В това време четирима свещеници с херувими и серафими и учениците около 300 души с черковни песни потеглихме към една широка поляна, наименована от Димитър Миладинов през време на тамошното му учителствуване „Станислава”. Срещу нас отдалеко се зададоха господин Боре и Шоде. Начело бях аз с господина Станишева и другите съмишленици, духовенството, децата от училището, начело с учителя Андроник, българин от Охрид, и Неофит, калугерче от светогорските монастири — взаимоучител. Аз напред на гражданството, като приближихме, с уважение целунах ръката на г. Боре и г. Шоде. Така постъпиха след мене Станишев и другите граждани. После захванаха и свещениците да се ръкуват, а децата се изредиха да целуват ръцете им. Почти целият па-

63

наир, граждани и гражданки бяха излезли. Полето беше пълно с хора. Ние триумфално напредвахме към черквата, която е край града. Отсреща на височините е митрополията, а до черквата — народното училище с една широка градина. Там се спряха току до черковната врата и аз стъпих на едно високичко място на един камък и държах слово, което трая повече от 1/4 час. Казах на народа, че в дните на султан Абдул Меджида ние сме щастливи да се видим освободени от фанариотското иго и припомних на присъствуващите, че след толкова векове ние подаваме ръка на римския първосвешеник папа Пий IX да се съединим, както сме били по времето на цар Бориса и царя Асеня. [118] Католическата черква и православната черква ще станат едно.

Оттук влезнахме в училището и народът си разотиде.

В това също време гледах как слънцето залезваше зад Олимп и обливаше със своите златни лъчи цялото множество и града. Съгледахме двама с господин Боре как отгоре, от Митрополията през спуснати пердета гледаха дядо Иларион Макариополски и 3-та владици, които бяха дошли да разгледат и разпитат по заповед на патриарха за желанието на кукушкото население. Вечерта уморени се оттеглихме — те да молят богу и да спят, а аз отидох у господин Нака Станишев, който ме беше повикал и гдето се бяха събрали наши съмишленици, по-първите граждани, за да размислим какво трябва да се прави. Казах им, че постъпката се направи и сполучливо. Може патриаршията да обещава много, но ние да и й вярваме, защото тя, щом види, че сме развалили това съглашение, ще гледа полека-лека да ни вкара във фенерската патриаршия. Ние имаме нужда да си имаме наше духовенство и патриарх, което да познава само римския папа за глава па черквата, а останалото да остане по нашия ред — литургията, богослужението, както са били по времето на цар Бориса и Асеня.

На другия ден аз отидох с господин Нака Станишев да направя визита на дяда Илариона. Тамо бяха и тримата владици. Поздравихме се с дяда Илариона, а другите 3-ма стояха настрана и мълчаха. Отвори се дума за въпроса, който е на дневен ред. Доста се препирахме с дяда Илариона. Том твърдеше, че ние трябва да държим наедно с гръцката патриаршия. Аз не му давах дума да се каже за примирение. После малко взехме и с другите владици да говорим ту на турски, ту на гръцки, ту на български. Разправяхме се дълго

64

После, като разговаряхме там до два часа, аз станах и си отидох с Нака.

Ние, господин Боре и аз, по негово желание направихме на по-първите граждани в Кукуш визита. Той се разговаряше ту на турски, ту на гръцки, но слабо говореше по турски и гръцци — едвам колкото да се разбират. Повече от разговора го водех аз.

Преседяхме около 2 недели и в това време правехме често визити. Едни ден отидох с господни Нако и другите граждани да посетя манастира „Св. Георги”, който е твърде близо в планината, и щом влезнах, съгледах над вратата на черквата гръцки надпис. Покачих се и го унищожих.

В свободните си часове пишех кореспонденции до вестник „България”, като описвах всичко, което се е случило, тъй и за хода на тази наша мисия.

Ходихме заедно с Боре и направихме визита на мююдюрина (градския управител). Често пъти се разговаряхме с господин Доре за впечатленията, които ми е направила тая мисия в Кукуш. Настоявах да го убеждавам, че целта, която гоним, не може стана отведнъж. Градът и цялата епархия е на наша страна. Населението е пропищяло кански от тия владици и не иска да чува за тях. „Сега трябва да гледате и се споразумеете с Рим и Париж да се отворят тук училища и пансиони и за момичета, и за момчета. Да се вземат по няколко деца момчета и момичета и да се изпратят в Париж да почерпят оттам висше образование и да се направи една болница. Населението е готово да Ви последва, стига да му улесните да се образова, и делото полека-лека ще върви напред. Такива работи не се вършат веднага.”

Господин Боре всеки ден пишеше в стаята си и поддържаше кореспонденция с Цариград, Рим и Париж и в това разстояние, през което седеше там, той се споразумя и с Цариград, и с Рим, и с Париж. Каза ни: „Теренът е готов, но ще се чака време.” После ми каза, че се е решил да се върне в Цариград, и ме попита мене какво намерение имам аз. Тогава му казаx, че съм решен да вървя напред. Целта ми е Битоля. Ще отида там да отворя едно българско училище. Битоля е почти център на турските владения в Балкански полуостров. Там има валия. Валията е почти за цяла Македония, без Солунския винджак. Да се върна в Цариград, какво да правя. Тогава той ми каза: „Че Вие пари нямате.” Аз му отговорих: „Да.” В Цариград напоследък бях останал с една турска лира, която заех на Цанкова. Той имаше голяма нужда от пари и когато

65

тръгвах, развали я и три меджидиета даде на мене, а две зема той. Господин Боре ми каза: „Вашето решение е свято, но е пълно с опасности. Вие там без едно покровителство не ще можете да се задържите. Затова аз ще Ви дам препоръчително писмо до супериора (началника) на лазаристката мисиона господин Лепавек [119]. Той ще Ви помага, за да достигнете Вашата цел.” После извади и ми даде 30 наполеона, за да имам за по път. Благодарих му и на другия ден се приготвиха да се върнат обратно за Цариград.

По същия начин както го посрещнаха, така славно го из пратиха кукушани, но една епизода се случи много смешна. Господин Шоде, който владееше добре флейта, учеше децата да свирят по латинската литургия песни, които се пеят на погребение, за да събуди в тях ревност към музиката. Деца та бяха доста напреднали, без да знаят значението на тия черковни песни. При изпращането децата, без никой да им внуши това, на полето “Станислава” помежду другите наши черковни песни запяха и една латинска песен, която се пее на погребение. Това много учуди г. Боре и г. Шоде. А аз се направих, че не зная нищо, и тъй се свърши мисията на господин Боре.

Престоях още два дни и си наех кон и човек да ме води за Дойран, Неготин и Прилеп. Тук ще помена и за Кукуш пак, че имах случай във времето, до когато бях там, да се науча за Миладинова (Димитър), който е бил там учител, и за брат му Константин, когото бе изпратил на наука в Москва. По-подробно твърде интересни неща ще изложа после, когато дойде реда да говоря за Миладинов.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

115. М и с и о н а   сграда, помещение, където се намира представителството на лазаристката мисия. Думата е производна от „мисия”. В текста В. Манчев употребява и „мисионата” и „мисионната”, без да прави някакво разграничение.

116. Л а з а р и с т — католически монах, член на лазаристкия мисионерски орден.

117. Г р и г о р и й  Н е м ц о в  Х и л е н д а р с к и — род. в Сарока, Бесарабия. Става монах в Хилендарския манастир при Неофит Бозвели. Известен е под името Григорий Доростолочервенски.

118. А с е н — отнася се за цар Калоян.

119. Л е п а в е к — католически мисионер от ордена на дазаристите. Развива активна дейност за разпространение на унията в Битоля, като за целта открива френско мъжко и девическо училище. През 1859 г. В. Манчев постъпва като учител в това училище. По-късно Лепавек съдействува за откриване на колежи в Одрин и Пловдив. В интерес на своите цели той се явява защитник на българите пред турската власт.