СПОМЕНИ

12. В тъмницата с Миладинова
 

В началото на месец март 1861 година, падаше се рамазанът на турците, дошла била заповед от садразамина да ме арестуват. Тогава бяха докарали и Димитрия Миладинова.

Връщах се от урок от военното училище и един полицейски стражарин дойде, та ме повика, че ме викал пашата, там на сарая. Аз, щом обядвах, без да зная защо ме търсят, отидох при Кая бей — помощник на валията, който ми каза, че съм арестуван по заповед от Цариград. Влезнах в двора на стария сарай, гдето са тъмниците. Беше часът тъкмо когато пущаха затворниците да се поразходят. Тогава съгледах един, който ме викаше е ръка и на име. Обърнах се и видях покойния Димитър Миладинов. В същия ден и той бе докаран вързан в синджири и като го видях, се смаях. Аз се бях срещал други 4 пъти с Миладинова, по-преди, в Битоля. Той беше дохождал при мене два пъти в мисионата да се видиме и се разговорихме надълго, тъй щото ме познаваше много добре, както и аз. „Какво търсите тук?” — ме попита той. „Ти видиш — му казах, че и Вие сте в същото положение, както и аз.” После едно заптие доде и каза, че не е свободно да приказвам с него.

Отведоха ме в стаята на джандарите. Там, като се мръкна, доведоха и покойния Димитра Миладинова при мене. Престояхме до една седмица в стаята на стражарите. Извадиха го него и после мене и ни затвориха в каменното здание, гдето са секретите (дулапите). [134] Това здание можеше да има 40 метра надлъж и 20 метра нашир. Караха ни мене отделно и него отделно. От двете страни на една широка стая бяха разпределени долапите — надясно и наляво с железни врата. Височината можеше да има 8—10 метра. Мене вкараха в третята желязна врата, а него в петата. Там престоях 4 дни. Казематът беше 1 1/2 метра широк и дълъг и отдолу течеше вода, канал. Прозорци нямаше, само един вид мазгал, тесен прозорец, кол кото 2 човешки юмрука. Не знаех кога е ден, кога е нощ.

76

Когато наближи да се свърши рамазанът, повикаха ме три пъти да ме разпитват нощем, защото деня писалищата са затворени. Додето бяхме при стражарите, едвам два пъти пуснаха господин Лепавек да дойде при мене и веднъж господин Паунова, търговец, охридчанин, който живееше повече в Солун. По-нататък никого не пуснаха. От казимата не ни изкарваха вън никога. Там имаше постлано малко плява и една счупена стомна, която ни оставяха на всеки 24 часа пълна с вода, и едно парче хляб от най-лошо качество.

Както казах, първия път ме викаха да ме питат подробности къде съм се родил, къде съм учил, все такива безвязни въпроси. Втория път ме викаха, както и първия, нощем и тогава ми задаваха пак все маловажни въпроси, а на третия започна въпросът защо мразя владиците. Аз му казах, че да има доста мастило и да пише, ще му кажа защо. Тогава почнах да му разправям причината, която ме кара да мразя гърците и гръцкото духовенство. Разправих подробно всички мерзости, за които мразя гърците и тяхното духовенство.

Първия път, когато ме доведоха, стаята на изследователя беше пълна — гръкофили, власи, гърци и гръцко духовенство. Също и на втория и на третия път. На третия път обаче, като свърших и се обърнах — не видях никого.

Държаха ме тук и след рамазана и аз с недоумение чаках какво ще стане. Една вечер тъкмо сънувам, че две жеии дошли да ми теглят феса, а аз държа и не пущам, чух вратата - външните, че скръцнаха. После чух стъпки по едно необикновено време и че идат къмто мойта казимата. През ключалката блесна светлина. Тъмничната врата се отвори в долових гласа на господин Колберта, който беше дошел с гавазина, ключара и началника на затвора и от вратата ми извика по френски: „Жив ли си, господин Манчев?”. „Слава богу — му казах, — живея още.” А началникът на затвора ми вика: „Излезте. Сега сте свободен.”

Скочих веднага и излезнах из тази дупка. Оттамо, придружен от господина Колберта, отидохме до сарая, право при пашата. Там беше владиката и още двама-трима души. Като влезнах, пашата стана и се оттегли в стаичката, която е току до самия мезлиш. Стоях прав. Дойде един от прислугата и ми каза да влезна при пашата. През същата врата отидох при него. Той постоя малко, дигна очи и ме погледна: „Елате да ви предобря с владиката Венедикта. Той ще те възнагради и ще те има като добър приятел.” Каза по турски, че ще ми даде едно хубаво момиче. Засмях се и му отвърнах, че то-

77

ва е немислимо и невъзможно. Казах му да знае, че те са и техни, и наши душмани. После той приседя още 2—3 минути да размишлява и си отиде обратно в мезлиша, а слугата дойде да ме извика. Тогава заявил на господин Колберта, че трябва да дам поръчител и тогава съм свободен. Поръчителите бяха приготвени, но не бяха българи, бяха арменокатолици.

Щом се свърши това, стана консулът и излезнахме наедно. Той ме придружи до мисионата. Там до вратата ме остави и аз отидох вътре, гдето ме чакаше господин Лепавек. Благодарих на господин Лепавек и той отиде да си легне, а пък аз, като си взех премяна, отидох на банята, умих се и се преоблякох. На другия ден, като си отспах добре, отидох да си видя дрехите и да ги дам да ги очистят. Но какво да видиш? Палтото ми, което беше отвътре подплатено с кожа, изгнило от влага и не можеше да послужи за нищо. Благодарение на младостта ми и на здравото ми телосложение аз се усещах здрав и весел.

Отидох първо да благодаря на господин Колберта и на господин Соретича. Към гръкоманите бях хладнокръвен и ги презирах.

Колкото за Миладинова, бяха го извадили в особена стая и го държаха още няколко дни. Аз имах време да отивам при него да го утешавам, но той беше вече решен да претърпи всичко. Помоли ме да пиша на брат му Константина, който се намираше в Загреб при епископа Щросмайера, което аз изпълних. Тамо колко се помая в затвора, всеки ден ми пишеше и ми поръчваше да не забравям семейството му. После тия писма аз дълго време ги пазих, но когато се беше наближило времето през 1865 година по априлий, щяха да ме дигат и аз от осторожност да не се компрометирам и да не компрометирам други някои лица бях принуден да ги изгоря.

Писмото ми Константин Миладинов като приел в Загреб, на минутката станал да отиде в Цариград, но според както ми чете писмата господин Лепавек, когото бях помолил да ходатайствува чрез господина Боре и посолствата, Константин Миладинов постъпил много неосторожно. Щом отишел в Цариград, макар и с препоръчително от Щросмайера до австрийскито посолство, той нямал търпение да поиска съдействието на посланика или не е знаел, че тъй трябва да постъпи, скроил да се отнесе до милосердните сестри от Сан Бенедето. Преоблякъл се като техен слуга и влезнал с милосердните сестри в затвора, като разпитвал за Миладинова. Там един шпионин от патриаршията съгледал и усетил, че той търси брата си Димитра Ми-

78

ладинова. Завчас доложил на мерилая на затвора. Хванали начаса и го хвърлили и него в затвора на особен казимат.

Когато ме бяха изпратили от Битоля за в Цариград, в теманханата свещеникът поп Михаил Карманлия, който беше отреден от патриаршията да дохажда в затвора, дохаждаше при мене и се разговаряхме. Попитах го един ден дали помни Миладинова, защото той е от дълго време там. Той ми каза занего следующето: „Той, като дойде в затвора, заболя. Постоянно крееше затворен самичък в казимата. Болен го отнесоха в двора на Голямото заптие. Там има 22 кревата за болни. От врата като почнеш, от дясна страна, единайсетият беше Миланова. На дванайсетия, на срещната лява страна, да се случи неговият брат, когото бяха довели наскоро и той болен. Всеки ден съм длъжен да заобикалям в затвора. Повикаха ме изповядам на № 11 един болен в тамкашната болница. Аз отидох да го изповядам и той почна да ми приказва. Беше на последна минута. Казваше, че с тъга на сърцето ще умре, понеже не може да се срещне с брата си Константина. Попитах го кой му е брат и къде е. „Той е ... в Загреб ... в Австрия ... и не знам дали знае нещо за мен ... та да дойди да ме иди.” Насреща, на 12-ия номер се дигна болният. Той да бил брат му Константин, който преди един ден донели там, и му Извикал: „Братко Димитре, ти ли си? Аз съм Константин!” След това се прегърнаха двамата и умреха. Поръчах, както беше моя длъжност, и ги дигнахме вечерта. Погребахме ги на аклий, там, гдето погребват арестантите християни от затвора.”

Не зная дали е жив този свещеник, но знам, че ме уверяваше, че знаел мястото и гроба. После, когато бях в Цариград, не можах да се намеря с него и да ми го покаже. Заровени били в един гроб.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

134. Д у л а п — в смисъл на килия за политически затворници.