3. Петнадесетгодишна, дъщеря й Станислава става първа българска учителка
в Битоля — Богатия цинцар на полугодишния изпит — Охрид. Гъркомански интриги
— Празникът св. Кирил и Методий — Обискът на Костаки ефенди. Притеснения
от владиката Мелетий — Ферманът за независима Българска екзархия. Гъркомански
притеснения — Наклеветване и заточаване на Гр. Пърличев
Сега да дойдем на въпроса си. След много препятствия причинени от гръцките шпиони и цинцари-фанариотски мекерета — свърши се и втората учебна година в Прилеп. Но за следующата година тя твърдо реши да не остава там. [52]
Охридяни бяха дошли в Прилеп (по причина на панаира, който става в началото на август) [53]. Поканиха я за учителка и тя склони. Но трябваше да отиде в Охрид и направи условно, което трябваше да направи тайно от владиката Мелетий (грък), който бе в Охрид. Под предлог на болестта си, тя замина за манастира „Св. Наум” и там са направили условното. Като се върна в Прилеп, за да прибере багажа и мене, получихме писмо от Кюстендилската община, подписано от п[е]тнадесет души, с което ме канят да им стана учителка. Майка ми склони да ме изпрати, но господин Димко Радев от Битоля я разубеди; той пишеше така: „Ако си народна жена трябва да доведеш работници в Македония, а не да изведеш, кюстендилци са в България, те ще си намерят друга учителка, а ний нямаме. Ето става три години откак господин Тошков [54] праща по три хиляди гроша на годината за девическо училище [55], но като нямаме учителка, нямаме и училище”.
И така аз едвам встъпвах в петнадесетата си година когато ме условиха за първа българска учителка в Битоля със заплата три хиляди гроша годишно и да живея в същата стая, гдето ще бъде училището; в условното наречено контракт бяха подписани седем души, именно Димко Радев, Никола Робев, Димко Оцев (велешенец), д-р Пателейшев [56], Хаджи Петко, Поп Георги и Теохар Софийски Икономов. В този последния се помещаваше училището. То бе на Орта пазар,
24
състоеше се от една широка стая, която заран трябваше да измитам понеже
слугиня не съществуваше, също и вечер премитах по два пъти, защото си постилах
и спях там — в училището. На втория ден от дохождането ми се събраха 102
ученички, които трябваше аз, петнадесетгодишно дете да управлявам и то
без никакви помагала, упътвания и пособия, даже нямаше чинове, черна дъска,
маса и пр. Децата седяха по дъските наредени едно до друго около стаята
като се почваше от вратата и свършваше до врата. На самата врата, опрена
стоях аз, като почвах да клякам от дете на дете и им записвам по една само
буква, която трябваше да научат да я пишат и изговарят, а вечерта преди
да си тръгнат им разказвах по една малка приказчица (вземана от някоя читанка).
Те оставаха много доволни и с нетърпение чакаха следния ден за нова приказка.
Така се изминаха два месеца. Ученичките се увеличаваха из ден в ден — станаха
вече сто двадесет и шест, а моята кесия се бе вече изпразнила. Малкото
пари, които ми бе оставила майка ми се свършиха, ако и да се хранех както
обед така и [на] вечеря с десет пари хляб и пет пари кисело мляко! Но не
оста[на] вече парица в джеба ми, а настоятелите и не мислеха да ми плащат.
На втория гладен д[ен] [*] отидох при брата си Еремия,
когото майка ми бе настанила да учи аптекарство при копривщенеца д-р Найден
Брайков [**], девер на госпожа Нонка Брайкова, която
след мене зае учителската длъжност. Отидох в стаята на брата ми, който
отсъствуваше и грабнах едно парче сух хляб, което бе оставено на масата
му и си избягах. На другия ден след като разпуснах децата упътих се на
разходка вън от града. Хапвах си от всяка тревица по малко... Тогава узнах,
че люлякът е горчив, дивата чубрица налютнува, пачи трева е бланава [57],
чревцата са по-вкусни и пр. Но третия ден не можах да издържа, гладът ме
бореше. Реших и след като пуснах децата отидох у Д. Радев. Госпожата му
бе на двора. „Моля госпожо, казвам й, дайте ми един бешлик срещу заплатата”.
„Ех, каза тя, ние сме жени, немаме пари, а Димко го нема овде, посакай
от другите”. Из-
*. Ръкописа повреден — (бел. съст.)
**. Той бе военен д-р, много деятелен. Султанът го прати в Мала Азия, където турците от завист го отровиха ( бел. авт.)
25
лязох от там смазана. Отидох у Н. Робев, жена му бе на балкона: „Шо сакаш даскала?” „Моля ви дайте ми един бешлик срещу заплатата ми”. „Можит, можит, ама Никола е на чаршия и ке си доид вечерта, ела утре много рано за да го затечаш овде”. Ех, помислих си, на третото място все ще излезе нещо. Отидох в Хаджи Петкови (жена му е цинцарка) — „Шо сака даскала?”. „Моля, казвам, дайте ми един бешлик срещу заплатата ми”. „Улае, како ке ти дам, я от дека да и найдем. Хаджията е у Солун, кога си доид нека се соберат и който треби да даиш”. Е, вече помислих си, ще се мре от глад! Вървя из улиците наведена и роня сълзи като град. Никого не поглеждам и не зная из коя улица пътувам. Ненадейно един глас ме извика от един прозорец над главата ми — учителко, учителко, кай така? Бързам, казвам, да отворя училището. Учениците ме чакат. Не, неможе да си о[д]иш и една от слугините ме застигна и хвана за ръката [и] ме отведе при господарката си. Тя бе госпожата на д-р К. Пателейшев — красива и благородна жена. С влизането си не можах да се удържа, ревнах с глас и паднах на канапето. Добродушната госпожа седна при мен, прегърна ме и почна да ме утешава и разпитва за всичко. Аз се пресрамих н й казах вкратце всичкото си патило и скокнах да отида и отворя училището. Тя не ме пущаше, но аз надвих и си тръгнах за дома. Усетих, че ми пусна нещо в джеба, а след отпуск[а]не учениците, нейната слугиня ми донесе в една тепсия кюфтета, суджуци и разни сладкиши с един самун хляб. Това бе за мене велики заговезни! Макар и малолетна обаче хапвах си по малко, за да не ми повреди тридневния глад. А вечерта като се събличах да лягам една монета се търкулна по дъските — това бе бяла меджидия, която ми бе пуснала докторката в джеба. Светнаха ми очите и извиках „вън сиромашио”! От него ден благодатната тепсия често ме посещаваше и аз живеех доволна откъм стомаха. Обаче по-големи злини ме налегнаха. Гъркоманите подкупиха хазяите ми и под предлог, че ще развалят къщата си изместиха училището. За такова определиха в къщата на Хаджи Петко една голяма стая правена връз хамбар, между всяка дъска по един пръст разстояние. Работата тръгна, учениците ме много обичаха и почитаха, но времето напредваше, започ-
26
наха есенните студове. Печка нямаше. Настоятелите купиха десет оки кюмюр и не повториха вече. Учениците бяха твърде много, едвам се помещаваха. Няколко пъти се изсипваше мангала до дъските. Хазяйката (цинцарка и гъркоманка) кипеше от злоба, всеки ден ми се караше и пъдеше: „Вон, вон, ми викаше, натемате, си дошла от гяолската майка овдека да буричкаш народо ке ми изгориш щицива и кукява”. Макар отдавна да бяха се свършили 10-тях оки кюмюр, а аз зъзнех като куче. Вечер, след като измитах два пъти, постилах си на дъските един дюшек (беднотията тогава не бе сънувала креват), една възглавница и един юрган, натрупвах върху колкото дрехи имах, напр. ризи, гащи, фусти, рокли и пр. (а те не бяха в изобилие). Като се сгушех зъзнех и плачех, та едвам призори заспивах, но ето тропат ученичките. Скоквам, натрупвам дрехите в сандъка, постелките отгоре, навличам една фуста, една басмена рокличка и една връхна дрешка от чоха без подплата, наречена полка и посрещам радостна и весела децата, извикват всички „добрутро учителко!” Някои ме прегръщат, целуват кой ръце, кой рокля, а аз хвърча от радост. Във възторг съм от ученическата любов, а и аз бях дете. Сряда, следобед бях определила урок по българска история на открито поле. Те се въодушевляваха. Почвахме да пеем разни народни песни и като поиграем хоро, връщаме се в училището, от там всеки по дома. Но това не бе за дълго. Почнаха силните студове. Топливо нямахме, а и никой не се погрижваше да купи такова. Ученичките почнаха да се простудяват, разболяват и намаляват. Прибързах да направя полугодишен изпит. Поканих с билети по-видните граждани, а най-вече власите. Те дойдоха, училището се препълни. Всички стояха на крака. В средата бе турена маса и отгоре се качваше ученичката, която трябваше да отговаря на въпросите ми. Като свърших с българките, качих връз масата едно влахинче. То почна да чете чисто и ясно с висок глас по влашки. В публиката владееше гробна тишина. По едно време в публиката се зачу едно хлипане, а после се обърна на ридание, то бе най-богатият от цинцарите старец 70—80 годишен, но държалив; след като свърши ученичката, той едвам си проби път, дойде при мене и извика с ридающ глас: „Даскале, я денеска се родих, оти
27
си го чух язикот, сега и да умрам не жалям”. Отметна златния си часовник с дъл[ъ]г сребърен кюстек, даде ми го подарък. Това бе за мене голяма награда. Изпита свършихме благополучно, всеки си отиде предоволен и аз останах да се боря със студа и немотията. Същия ден бащите на влашките ученички доволни от напредъка на децата си отказаха се от гръцката патриаршия, като се подписаха под българската екзархия [58]. Но и така училището си оста[на] в същото положение. Студът почна да върлува. Ученичките много намаляваха и аз от тъга и студ — сковаха ми се членовете и едвам можах да напиша майци си да дойде и ме вземе. Това бе четири дена преди Р[ождество] Христово. Мама тръгнала и на мястото наречено „Гявото” замръзнала на коня, но благодарение на близката там кула, където се помещавали няколко турски пазачи, едвам я свестили и тя пристигна благополучно в Битоля. На другия ден майка ми отива при настоятелите и ги попитала: „Какво направихте с вашето училище?” А те й отговарят: „Земи керка си, отведи я в Охрид за да я лекуваш. Ние сме сбъркани в другите работи, та не можем да поддържаме училище. Главното е, че нямаме пари”. „Ами где са деветтях хиляди гроша, които господин Тошков ви е пращал в продължение на три години?” „Ти си ябанджийка, й отговарят сърдито, не трябва да се мешаш на нашите работи. Той ги е пращал нам, а ние ще ги харчим където си искаме!” „Вие знаете само да се хвалите, но за работа ви не бива. За интерес продавате и съвест и народността си. Пращат ви пари да ви отворят очите, а вие ги злоупотреблявате.” Като им казала това, излязла си.
След три дни заминахме за Охрид, но минавайки през местността Петрич насмалко щяхме да умрем от студ. В това пътуване се похарчиха 250 гроша. След три месеци писах на битолчани: „Имате ли намерение да отваряте училището?”. Те ми отговарят: „Ние чуваме, че в Охрид сте имали много ученички, помагай там на майка си, догдето се разправим ние тук. И тамошните девойки са наши, защото охридяни са наши братя”. И така аз оста[на]х в Охрид.
Направи се и тук полугодишен изпит [59]. Ученичките били изработили някои ръкоделия, които бяха изложени на изпита. Настоятелите решили да ги подарят
28
на каймакама (за защита от гъркоманите). Речено, сторено! Подариха ги, но с условие да ги заплатят на ученичките. Те струваха 450 гроша, а после се отказаха и мама волю-неволю ги изплати на ученичките.
Докато хазяина бе в обтегнати отношения с владиката, живеехме добре в къщата му, но щом като владиката избави сестрината му дъщеря от потурчване, сприятели се с него и почна да ни прави големи главоболия. Децата му почнаха да чупят джамовете на училището, както правеха гръцките ученици. Домовладиката се караше и кряскаше за най-маловажни неща.. Това бяха владишки уроци, който го насочваше по какъвто и да е начин да затвори българс[ското] училище. Между малките ученички имаше около двадесет възрастни, на които преподавахме повече ръкоделие (според волята на родителите им.) Тях бе отделила в една стая от долния етаж на училището. Един ден осемгодишното момче на домакина във време на мамино отсъствие дошло при вратата и искало да влезе при ученичките. Те му не отворили, като казали, че ключът е в учителката. Детето отишло, та казало на баща си, който дохожда при врата[та] и с голяма свирепост я ритва три-четири пъти. Вратата изпращява и пада връз един гергев, който станал на парчета (добре, че не е било въз някоя глава). Разярений звяр влязъл в стаята, грабнал мангала с огъня и го хвърлил на двора. Това не било доволно за бесотията му. Но се обърнал и издумал на ученичките най-гнъсни и ниски думи, като им рекъл да не стъпват в къщата му още еднаж. Когато мама слезла при тях, те били много изплашени и потънали в сълзи. От тогава те не стъпиха вече в училището. След десетина дни от това приключение, дохожда пак хазяина и казва: „Да си найдете кукя и да си излезете. От сега моята кукя нема да бъде школьо.” Мама му отговаря: „За това нещо трябва да говорите с настоятелите.” „Аз не знам никого. Теб думам да излезеш от кукята ми с тоя орляк. Аз съм пазарил за петдесет момичета, а не за двеста и петдесет. Що си ми ги довлякла. Ке ми урните кукята. Давам ти три дни мувлет (срок), а после ке фърлам сичко.” Мама отиде при настоятелите и им каза всичко. Те повдигнали рамене и нищо повече. Изтече два дена мувлет. На третия ден, рано ето ти го иде хазяина силен, разпъва
29
ръце и с един див дрезгав глас вика гръмогласно: „Още ли не излязохте от кукята ми? Или чакате со джандар да ви заберем”. Това казвайки почна да хвърля на двора що му попадне — маси, столове и пр. Всичко ставаше на парчета. Ние го помолихме да спре, за да изнесем сами нещата. Той си отиде и ние пренесохме останалите вещи в съседите, а за нас място нямаше. Благодарение на една вдовица по име чобан Ставревица, тя ни прибра привременно в къщата си.
На другия ден мама отиде при настоятелите с молба да намерят помещение за училище и за наше жилище. Това се протака няколко дена догдето най-после й казаха да отиде в гръцкото училище, което било празно. Там да съберем ученичките. Влязохме в горния етаж на гръцкото училище. Напълни се с ученички. Но гъркоманите-българи, като надъхани от владиката винаги се стараеха да правят разни пакости и тук си показаха рогата. Те условиха българина Савин за гръцки учител, който на другия ден дойде в училището само с дванадесет деца, защото нямаше повече. Всичките деца бяха избягали в българското училище, където учителствуваше господин Д. Узунов [60]. Савин се качи горд с децата, влезе в едното отделение, изхвърли ръкоделието на нашите ученички и се намести. Вратата на помещенията бяха една срещу друга в един коридор. Още от първий ден учениците на Савина почнаха да правят разни пакости на ученичките. Късаха им книгите, биеха ги, хвърляха камъни в училището и пр. Затова ние всякога държахме вратата затворена. Когато някоя от ученичките отиваше по нужда трябваше една от нас да върви с нея. Помолихме настоятелите да условят един человек, който да пази ученичките от гъркоманските ученици, но напразно. Настоятелите се бояха да не изпаднат в ноктите на гръцкий владика затова и мълчаха.
Един ден, когато правехме молитва и пеехме училищна пес[е]н, дойдоха Савин и владиковия слуга, натиснаха училищната врата и я свалиха на земята, учителят извика гръмливо: „Хей, балканът ли искате да доведете тука? Тук е Дебр, разбирате ли?” „Ами вие тая сабя от Гирит ли я носите? Похаби се пущината”, му възрази майка ми. С това се свърши комедията, извикахме човек да закове вратата, а на другия ден
30
Савин дошел в училището ни рано, изпъдил ученичките, постлал рогозки и натурял учениците наоколо си. Ние като отидохме и видяхме това крайно безобразие, аз и по-големичките ученички почнахме да изхвърляме рогожите. Мама грабна една линия и започна да бие учениците по глава, по уши, по ръце, по гръб. Това сражение трая около две-три минути. Учениците се изплашиха и избягаха. Най-после избягна и Савин, обаче веднага отишъл при Мелетия владика и му разказал за станалото. Мелетий праща поп Стефан да ни съди. Ние му разказахме всичко и прибавихме, че хора които не взимат от дума полага им се сопа.
След това събитие преместиха училището в Кецкаровата къща и така ние се избавихме от Савина и той от нас.
За заплата не ставаше и дума. Цели три месеци не бяха плащали на майка ми, а учителствувахме двама. Преживявахме с крайна икономия. Срещу Великден ни донесоха двадесет гроша, да си накупим нужното за празниците. В къщата на Чобан Ставревица, в която бяхме влезли уж привременно, живяхме цели три месеци. Много пъти молихме настоятелите да ни намерят къща за живеене, но напразно. Те всякога си правеха оглушки, обаче с много си дрънкане едва ни намериха една стая. Но и тук фанариотската злоба взе участие. През деня пренесохме всичките си вещи в новото си жилище и аз придружена от една ученичка оста[на]х да спя там. Майка ми позакъсня, а щом пристигнала до къщата — среща я учителя Д. Узунов и й казва, че къщата е запечатана от властта-конака, понеже притежателят й бил длъжен някому си. Ами настоятелите ще ли му заплатят дългът, попитва го тя.. „Незная как стои работата”, отговаря Д. Узунов и си отива. Мама остава в тъмнината сама саминка, седнала на един камък и взела да рони сълзи като оплаквала своето минало и настояще. Тя се толкова отчаяла, че била като изумена. В такова положение забравила себе си и че се намира среднощ в улиците на града, а заредила с глас: „Къде си мило отечество? Криеш ли се от мен? Няма ли едно кътче да сложа главата си? Къде сте и вие мои мили дечица да вадите майка си в какво е нещастие изпаднала, ако бяхте знаели положението на милата си майчица, бихте я оплакали
31
с горчиви сълзи! Защо, о ти Боже, си създал такива творения, които не състрадават на подобните си! Человека си направил, а защо си му дал такова направление на мислите? Ох! колко мъки трябва да се прекарват на този свят... Спряла, като че ли някой глас й казал, дерзай, бог е прибежище на страдалците и в тая минута се отваря една врата близо при нея и се показва главата на Кръстю Терзиян. „Кой е там?” — запитва я добрия человек. Аз съм бъл[гар]ската учителка, отговаря тя. Къде е С[ла]вка? Не зная. Защо си се толко смут[ила!, не сещаш ли се, че това е фанариот[ска] работа? Хайде ела у дома, моята кукя е всякога отворена за вас. Тя влязла в къщата му и се успокоила. Аз като видях, че новото ни жилище е запечатано от правителството, върнах се и спах в ученичката, която ме придружаваше. На следующия ден оста[на]хме да живеем в къщата на К. Терзиян.
Наближаваше празникът Св. Кир[ил] и Методий. Много ни бе мъчно да го
отпразнуваме тук. Събрахме настоятелите и им предложихме да ни спомогнат,
за да го отпразнуваме тържествено. Един от настоятелите по име Антон Митан
[61] каза: „Страх ме е да не изгубим поради малкото
и многото”. И наистина твърде бе възможно да произлезат някои лоши последствия
следствие на това тържество — тоя общонароден български празник, понеже
гърците и гъркоманите търсеха твърде малка причина да затворят българските
училища. Да се празнува явно тоя празник бе невъзможно, затова с учителя
Константин отидохме у поп Христо, който бе владишки наместник и го попитахме:
„Какво ще правите утре, като е празникът на вашето училище?” [*]
„Никоя година не сме правили нищо, така и утре” — отговори попът недоволен.
„Ами голяма ли е работа да святите вода, от което ще се ползувате най-малко
петстотин гроша?” „Като как ще взема аз тия пари?” „Ето как: попадията
ще нашари една тепсия коливо и ще я донесе в черквата. Във времето на бо-тослуженнето
ще извадите диск, ние ще хвърлим бяло меджидие, друг половина, трети четвърт
и пр.” „Дали трябва да се каже на владиката?”, попитал попът. „Защо ще
досаждаме на владиката?”. Малко ли са не-
*. Името на училището бе Св. Кирил и Методий (бел. авт.)
32
говите главоболия, та ще идем да го смущаваме за един водосвет. Той ще се задоволи само като чюе, че сме му турили един хубав венец на портрета, който е закачен в училището ви”. „И това ли ще направите”. „О, разбира се”. Извихме венци за училището, повикаха ни и от Кошишкото училище, направихме и там същото. Много народ бе се събрал да види това, което не бе видял. Всички бяха радостни и весели, като че ли се посрещаше Великден. В това време дойдоха еснафите и решиха молеб[ие]то да стане в черквата „Св. Врач”. Заранта като тръгвахме за черква казаха ни, че като се научил владика[та] за тържеството, заплатил на свещениците сумата, която настоятелите им бяха обещали и им запретил строго да [*] участвуват в молебена. Ние всички заедно с настоятелите отидохме в черква, а от там върнахме се в мъжкото училище. Певецът Миле взе една китка босиляк, поръси четирите страни на училището, като пееше: „Догодина по-велико, рода да е жив. Любовта която е дадена нам от Господа да съществува во веки и да се изпълни народното желание”. Всички гръмогласно викаха „Амин”. Децата изпяха по няколко песни и народа се разотиде предоволен. Разпределихме по една група ученици и ученички да ходят по къщята и поздравляват с тържествения празник. Народът срещайки се из улиците викаше: „За много години, догодина по-велико”.
Господин Иван Паунчев [62] бе приготвил обед за тридесет души. Отидохме с настоятелите и по-видните граждани и бяхме богато нагостени.
Следобед придружени от ученички и ученици, граждани, гражданки отидохме
при Джеладинбеговите [**] ко-
*. В ориг. „Да не” (бел. съст.).
**. Тоя Джеладин бег е бил преди един век като княз в Охрид [63]. Той бил независим от султана и правил каквото си щял, затова след многото негови изстъпления, пратеници от султана го убили и сараите му изгорили. Има само остатъци от тъмниците му, които са с широки зидове, железни врати и с по едно твърде малко прозорче. Стари хора разказват по предание, че под конака си направил подземно скривалище, където полагал богатствата си, а след свършване на скривалището изклал всичките дюлгери, които участвували при градежа. В тъмниците си е запирал всички християни, които не му вървят по гайдата. По едно време се появили харамии, които нанасяли пакости и на Джеладни бега. Тогава се събрали другите бегове заедно с християните и молили Джел[адин] бега да тури на войниците си за главатар — бюлюкбашия-християннн, за да излови харамиите, за което има песен:
„Събрали са се набрали33
охридските бегове
с бургаските кметове
при Джеладин Бега отишли,
на Джеладин Бега думаха
Джеладин Бего господар,
дали ти дава кетапот
гуяр бюлюкбаша да биде
арамии да ти излови,
раята да ти избави от
тия пусти кръвници.
Дей гиди Кузман Караман [64]
Джеладин Бегов капитан и пр. (бел. авт.)
наци с агне и пр., приготвено от настоятелството. Доведоха и свирачи. Бе сложена голяма обща трапеза. Пиха се много наздравици, след което се играха разни хора. Тържеството се продължава до вечерта.
След няколко дена дойдоха Расим паша от Битоля и Акиф паша от Солун, заедно с тях бе и някой си моавин [65] (техен главен секретар), по име Костаки ефенди [66]. На другия ден бе празника Константин и Елена. След черковния отпуск по заповед на настоятелите отидохме с ученичките във владиковия конак да честитим празника на Костаки ефенди. А той вместо да ни благодари, взе да ни съди — защо сме отваряли училището него ден. Ние му отговорихме, че празнуваме тоя ден. Не, казва той, аз видях момичетата да отиват на училището с книгите. Може да сте видели ученички [с] книгите си, които отиват при другарките си, да си приготвят уроците за другия ден. Не! Вие сте говорили, че тоя празник е гръцки и затова не трябва да се празнува. Не знаем, отговорихме, дали царят Константин е бил грък и си отидохме. На другия ден Костаки ефенди дойде с юзбашията (пристава) и един джандар в училището. Прегледа учебниците на децата, както и моите книги и си отидоха. След малко дойде едно заптие и каза на мама да отиде във владиковия конак. Щом влязла, Костаки ефенди с една приветливост и скрито лицемерие я посреща и поканва да седне. Почва най-приятни разговори, за да я предразположи на откровеност. С мек и благ глас, с ласкателство, което е свойство на гръцкото лукавство. А като вижда, че тя е от него по-стара почва прямо с въпроса: „Ще те питам нещо, ама право да ми кажеш. До тебе дошли книги, които носили название „Народност” [67]. В тях писвало само за българите, тия книги били от Русия.
34
Ти си ги давала на младежите да ги четат. Разбира се, че ти в това не се обвиняваш, понеже тъй ти е заповядано. Ако кажеш правото ще получиш нишан (медал) от царят.” „Ефенди, отговорила мама, да лъжа, за да взема нишан, съвестта ми не позволява. Нямам такива книги за каквито ме питате. Това е чиста измислица”. „От къде ти иде заплатата? От Русия ли?” „Не, от Охридската община си получавам заплатата”. След това изпитание я затворили в една стая.
В същото време Костаки ефенди повикал и настоятелите, които подложил на същий изпит. След двачасов арест дошло едно заптие, отворило вратата и казало: „Слез долу, че те чакат”. Като слязла долу видяла и нашите настоятели във владишкия двор, стоящи малко по-[на]страна от Костаки ефенди, двама влад[ико]ви хора, юзбашията и едно заптие. Костаки ефенди се обръща към мама с на[чу]мерена физиономия, като че ли е пил оцет и с горделив тон казал й: „Да вървиш право в къщата си и никъде да се не отбиваш!” И така по височайша заповед тя тръгва за къщата си. По едно време като се обръща що да види! Костаки ефенди със свитата си и настоятелите идат след нея. Тя си помислила, че Костаки ефенди като не можал да улови нещо чрез изпита и като видял, че я обвинил несправедливо иде да проси извинение за обидата, която й нанесъл. А то било съвършено противното! Като влязоха у дома, свалиха от полицата всичките ни книги, прегледаха ги една по една. Случайно Костаки ефенди се докопа до една черковна книга. Тази е печатана в Русия, извика той. Всичките си черковни книги добиваме от Русия, казах аз, защото нашите ги изгориха неприятелите. „Я да видим що има в сандъка”. Извадихме всичко каквото имаше в сандъка, в долапи и пр. и като не намери нищо противно на правителството започна да ни ласкае. „Колко ви плащат за година?” „Четири хиляди и петстотин гроша”. „Вчера видях редът на училището ви, много ми се хареса. Вие не сте за такава малка заплата. Аз ще ви намеря друго място, да ви плащат по пет хиляди гроша”. „Нашите българи не щат повече от това, що им се пада”, казах. „Какво искате вие българите, цар ли?” „Ние искаме да си имаме свои черковни пастири, които да не ни клеветят. Владиката
35
Мелетий какво искаше да прави с една беззащитна жена? Ако бе гъркиня щяхте ли да й претърсвате къщата?” „Ние изпълняваме длъжността си, затова не трябва да ни се сърдите”. От нас отидоха у господин Яким Сапунджиев (настоятел) и у господин Д. Узунов — учителя, да търсят бунтовнически книги, но и там нищо не намерили. [68]
От многото притеснения мама се разболя и почна да плюе кръв. Охридският
доктор бе приятел на владиката, затова се страхуваше да се цери тук. Намерихме
за добре да отиде в Битоля и там да се цери. Битолските доктори й спомогнаха
и като оздравяла, намерила се с общинарите, попитала ги кога ще отварят
училището си. Те се показали с обикновеното си равнодушие към учебното
дело и отговорили: „Сега сме заняти с други работи, та не можем да мислим
за училище”. „Господа, трябва да знаете, че срока на контракта за дъщеря
ми изтича и вие сте длъжни да й платите!” „Как ще й изплатим, когато не
е работила, освен шест месеца.” „Намерете й къща за училище, извикайте
я, нека ви работи.” „Тогава почакайте да намерим къща, съберете децата
и после идете доведете Славка да учи децата, а вие си заминете за Охрид.”
Мама се съгласила на това предложение и чакала цял месец, а те си гледали
работата и умълчавали. Най-после тя разбрала, че тия хора са чисти готованци,
забрала една жена арнаутка, слугиня на Хаджи Коста — велешанец; (Той бе
един от подписавшите контракта ми). Цял ден търсила къща и най-после намират
в домът на госпожа Гела Икономова [*] голяма стая за
училище. Отваря го, събират се 114 ученички. Тогава праща брата ми Еремия,
който ме доведе в Битоля и почнах работата си. Понеже ученичките бяха много
господин Робев замоли мама да прати от Охрид една от по-възрастните си
ученички, която да ми помага, като се обещаваше, че освен пътните разноски
ще й плати и заплатата за прослужено време. За такава мама ми изпрати госпожица
Анастасия Терзянова (сестра на поменатия Ставре Терзян), на която освен
дето платих пътните разноски,
*. Госпожа Гела разказваше, че баща й бил [софиянец]. Той избягал от там заедно с 80 фамилии софиянци [задраскано в текста] във време на кърджалийското размирие и насилия вършени от тях. (Бел. авт.)
36
храних я и й изплатих за тримесечната й помощ в училището. А господин Робев не изпълни нищо от обещаното. Но братя македонци знаят как да карат колата си. Техний патриотиз[ъ]м се простира вън от кесията, ако се докоснеш до нея там ги няма, а колкото за самохвалство — стой и слушай... Но да си дойдем на думата, защото между тях има и много добри хорица. След един ден получавам писмо от мама, в което ми пише, че гъркоманите подкупили хаз[яи]на на училището и се помести[ла] в друга къща и то благодарение на господин Антон Митан, който забрал настоятелите да намерят помещение за училище. Но за добра чест един охридянец [жи]вущ в Белград подарява къща[та] си на черквата, която къща назначили за училище. След няко[лко] дена извършили годишните изпити. След изпитите прочита във в. „Македония” [69] едно обявление от учили[щното] насто[ятел]ство, че търсят учителка, когато [спо]ред условието трябвало да й кажат три месеца преди учебната година. Като видяла каква е работата взела да се готви за път. В това време настоятелите й казват, че обявлението им ще остане без последствие и молят да остане пак на мястото си. Господин П. Шапкарев [70] предложил да се впише в контракта, че ако се отметне учителката и напусне преждевременно да плати хиляда гроша глоба и й придали 300 гроша върху заплатата. Тя приела всичко и условното се подписало.
В това време излиза царски ферман за независимо българско духовенство. [71] Охридяни са очаквали тоя ферман като месия. С най-голяма радост се получил фермана и прочел в черквата. Обаче когато го четял един от учителите, именно Д. Узунов и тъкмо когато извикал негово императорско величество султана чрез своя ферман подарява независимо духовенство на българите, свещеникът Стефан — гръцко мекере на владиката, извиква от олтара с гръмлив глас: „Лайна ви подарява царят!” Поп Стефан пак крещи и вика на служащия свещеник: „Мини бре, с преноса, не давай време да реве това магаре”. А учителя продължава: „Да е жив царят, който ще ни избави от козните на гръцките владици!” „Слизай долу, бре!” — дере си гърлото от олтара поп Стефан, същото повтарят и неговите внуци. Народът се спуснал да им плати заслу-
37
женото, до гдето успели да затворят черквата и се свърши разпрата. Мама като излязла от черквата извикала: „Чакай, аз да ида и обада на пашата защо викате [на] царската дума лайно!” Вследствие на това разярените поп Стефанови синове разпръснали се по улиците да търсят някой си Бекир ага Дебранец да убие мама и ония, които са били противни на владиката. На тия поп Стефановите синове е помагал и гъркоманина Насто Бояджията. Н[. Рамзов] [*] настоятелите, мама с ученичките и Д. Узунов с учениците отишли пред конака да благодарят на па[ша]та за тая царска милост. В [то]ва време юзбашията пит[ал] свещеника, който излизал из черквата: „Какво ставаше във вашата черква?” „ Една ялан книга [72] пееше даскал Узунов” и пр. Тогава юзбашията хваща попа и внуците му, та ги арестува. Като откараха поп Стефан на конака дошъл до мама... [**] дръпнал я за ръкава и й пошепнал тихо на ухото: „Скоро ела у дома” и се отстранил. Тя отишла в къщата му. Той й казал, че дебрани били излезли с пушки, ножове и пищове, за да я убият, понеже нея сметнали виновница за поп Стефановото и [на] синовете му арестуване.
Но гърците не спяха. Те наклеветиха Н. Рамзов, че говорил лошо против пашата. След това пак гръцкият владика наклеветва Гр. Пърличева [73], че имал сношение със сестриний си син, който бил бунтовник и живеел във Влашко. Пашата, като подкупен от гърците, не издири много, много как е работата всъщност. Улавя Гр. Пърличев, сестра му и по-малкия й син, туря им тежки окови и ги хвърля в тъмницата. След дълги изпитвания, които са били придружаващи с бой, качват ги на коне, вързват ги добре и в един голям студ закарват ги в Дебър на заточение. След като са минали 15 дни, улавят и И[ван] Пърличев, брат на гореспоменатий Гр. Пърличев, сковават и него по същий начин и една нощ, когато спи божието око изваждат го навън, ударили му непоносим бой и по една антерийка зимно време препращат го окован пак в Дебър да се прибере при домашните си. [74]
А гърците тържествували, радвали се и каменосър-
38
дечните изроди българи-гъркомани, които продаваха чест, съвест и народност само и само да подобрят материалното си положение, да напълнат с лой шкембетата си, та кога се смеят пред пашата да бъдат по-представителни и с по-голяма тяжест да изговарят раболепното „евет”.
Сега трябваше да се обмисли как да се постъпи за избавление заточените.
Решиха да направят арзухал (прозба) и я пратят на пашата, а ние им казахме
по-добре да съберат и изпратят пари. И действително, след като събраха
шест хиляди гроша и някои подаръци, изпратиха ги на пашата, а след две
седмици възвърнаха се заточените. Но те бяха толкова изнемощели, че ако
биха оста[на]ли там още една седмица щяха да остават кости в Дебър.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
52. За учителствуването на Н. Петкова в Прилеп се срещат противоречиви сведения. Особено силно я нападат в спомените си К. Шапкарев и Н. Еничаров. И според двамата причина за напускането й била невъзможността Петкова да се приспособи към „строгата дисциплина и цензура”, както и ниската й професионална подготовка. Шапкарев я обвинява дори в неморална дейност. К. Шапкарев, цит. съч., с. 144–147; Н. Еничаров, цит. съч., с. 91 и 103–104. Г. Трайчев също споменава, че през 1867 г. Н. Петкова била принудена да напусне Прилеп „поради твърде свободното й носене и пушене тютюн.” Г. Трайчев, цит. съч., с. 137.
53. Панаирът в Прилеп се провеждал всяка година от 1 до 15 август. Освен като пазар за стоки той е бил използуван и като средище за продажба на книги, срещи на българите от района и др. Така например през 1868 г. по инициатива на прилепското читалище „Надежда” са проведени няколко вечерни беседи, на които са специално поканени да присъствуват български учители н книжари от различни краища на Македония. Г. Трайчев, цит. съч., с. 150.
54. Николай Миронович Тошков. (1816–1874). Роден в Калофер, от 1833 г. живее в Одеса. Занимава се с търговия. Член на Одеското българско настоятелство. Един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила, участвува в освободителното движение. След Кримската война разширява обхвата на търговската си мрежа н достига до Триест, Марсилия и Лондон. За него вж. Н. Генчев, Одеското българско настоятелство. — Год. СУ, ФИФ, Т. LXIV, кн. III — История, 1970. С., 1972, с. 101–220.
55. Тошков развива огромна благотворителна дейност, подпомагал български книжовници, като Г. С. Раковски, Ив. Богоров и др., изпратил чрез Цариградската община 3 000 гр. на преследваните от Патриаршията през 1860–1861 г. български владици, финансирал издаването на песните на Добри Чинтулов. Отпускал ежегодна помощ за развитието на девическото образование в Охрид, Неврокоп и Битоля. Вж. дописките във в. „Македония”, I, бр. 11, 11 февр. 1867 и II, бр. 14, 2 март 1868, както и некрологът му във в. „Век”, I, бр. 48, 4 дек. 1874.
56. Константин Мишайков, наричан още Пателейшев или д-р Патейли на името на родното си село Пателе, Битолско. Роден 1807 г., учил гръцко училище в Битоля, после в Атина. Завършил
143
медицина в Пиза, заедно с д-р Ст. Чомаков. След завършването си в продължение на 30 години е градски лекар на Битоля. Взема дейно участие в изграждането на българската община и откриването на училища в града. Построява със собствени средства параклис. По време на Сръбско-турската война 1876 г. е принуден от властите да напусне града. Заселва се в Пловдив, където през 1880 г. умира. Преди смъртта си завещава на българите в Битоля имотите си на стойност 25000 лв. За него вж. Л. Касъров, Енциклопедически речник, Т. 2, с. 1398–1399; Н. Еничаров, цит. съч., с. 365, 366, 369; Ат. Шопов, Из живота и положението... с. 267.
57. Диал. блудкава, безвкусна.
58. Казано в смисъл, че са застанали на българска страна в борбата с Цариградската патриаршия — по времето, за което става дума в спомените, Българската екзархия още не е съществувала.
60. Димитър Хр. Узунов. (1842–1887). Роден в Охрид. Учителсгвувал в родния си град, Кукуш, Струга и Битоля. След Освобождението — помощник-библнотекар в Народната библиотека в София.
61. Антон Митанов (Митан). Охридски първенец. Съученик на К. Шапкарев в Охридското елинско училище през 1855 г. Впоследствие банкер в Цариград и дългогодишен касиер — секретар на Българската екзархия. Чрез него са събирани помощите от цариградските българи за училищата в Македония. След Освобождението, при откриването на Солунската гимназия, авансира големи суми без лихва и гаранция. През негови ръце минавала и субсидията за учители и учебни пособия, които Екзархията изпращала на общините в Западна Македония. За него вж. Алманах Македония, С., 1930, с. 108.
62. Иван Паунчев е зет на д-р К. Робев — вж. К. Шапкарев, цит., съч., с. 308.
63. Джеладин бег е бил васал на Али паша Янински. Според В. Кънчов оставил много добри спомени за себе си сред охридското население, като запазил града от арнаутските грабежи — В. Кънчов, Битолско, Преспа и Охридско. В: Избрани произведения, Т. 1, с. 440. Конаците му се намирали на западния хълм на града. Изгорели през 1832 г. Вж. Ат. Шопов, цит. съч., с. 295.
64. Кузман Караман — легендарен охридски герой, подчинен на Джеладин бег, охраняващ мирното население от разбойнически нападения. На него е посветена баладата на Григор Пърличев „Сердарят”. За живота и перипетиите в отношенията между
144
Кузман Караман и Джеладин бег вж. Гр. Пърличев, Избрани произведения. С., 1970, с. 294–300.
65. Муави'н — ар.-тур — помощник, заместник на началника.
66. Костаки ефенди, известен още като Костантиниди паша. Помощник на солунския валия. Гонител на българщината в Македония. Замесен в арестуването на Гр. Пърличев, за което се споменава по-долу. През 1881 г. с освободен от заеманата длъжност, вероятно по настояване на руското генерално консулство в Солун.
67. Вероятно става дума за „Народност. Българский всеобщ вестник”, излизащ под редакцията на Ив. Богоров, И. Грудов и Ив. Касабов в Букурещ 1867–1869 г. и подновен подир Освобождението от Ив. Касабов 1880 г. в София. Започва да излиза като орган на Българския таен централен комитет в Букурещ.
68. В руско консулско донесение се съобщава, че през юли 1868 г. бил направен обиск на българското девическо училище от официални лица и преводачи, съпроводени от пет заптиета. Търсили комитетска кореспонденция и революционни книги. Вж. Д. Дойнов, Национално-революционните... с. 69.
69. Вестник „Македония. Вестник политический и филологический”, излизащ от 1866 до 1872 г. в Цариград под редакцията на П. Р. Славейков. Обществено-политически и общообразователен вестник, изразяващ интересите на българската либерална буржоазия. Спиран пет пъти от турската цензура.
70. Петър Шапкарев. (1843–1898). Роден в Охрид. Занимава се с търговия с кожи, като продава и книгите на брат си Кузман. На панаира в Прилеп неговата книжарница стояла наред с книжарниците на Андрей от Ресен и Хр. Г. Данов — Д. В. Манчев. След Освобождението идва в Княжеството, където работи като съдия, адвокат и училищен инспектор. Вж. Н. Еничаров, цит. съч., 83.
71. На 28 февруари 1870 г. турското правителство издава ферман, с който провъзгласява независима Българска екзархия, обхващаща следните епархии: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловешка, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без гр. Варна и Кюстенджа и двадесет приморски села), Сливенски санджак (без градовете Поморие и Несебър), Созополска кааза (без крайморските села) и Пловдивска (само част от гр. Пловдив — без Асеновградска кааза, някои села и манастира). След плебисцит към Българската екзархия имали право да се присъединят и други, неспоменати във фермана епархии (имат се предвид Скопска, Охридска, Дебърска, Битолска, Мъгленска, Воден-
145
ска, Струмишка, Костурска, Полянинска, Драмска, Мелнишка, Одринска). Текстът на фермана вж. у Хр. Христов, Н. Генчев. Българско възраждане. Христоматия по история на България. Част II. С, 1969, с. 212–214.
73. Григор Пърличев (1830–1893). Роден и починал в Охрид. Учил при Д. Миладинов в родния си град, после в Атина. Взел активно участие в църковната борба. За него вж. автобиографията му, публ. в Гр. Пърличев, Избрани произведения, с. 199–290.
74. В края на ноември 1868 г. в Охрид са арестувани Гр. Пърличев и неговият племенник Георги Пърмаков. Властите задържат писмо, писано от брата на Пърмаков — Коста, в което последният описва своето участие в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, под ръководството на Спиридон Беров от Битоля. Въпреки че при обиска не били открити компрометиращи материали, Пърличев и Пърмаков са откарани и затворени в Дебър. Опит за спасяването им прави охридският гражданин Яким Сапунджиев, което довежда и до неговото арестуване. Пърличев е освободен подир близо двумесечен затвор. Вж. Д. Дойнов, цит. съч., с. 69–70. Събитията, обаче са станали не подир фермана, а през 1868 г.