СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

2. Самоков — Прилеп — Препятствия от власите-гъркомани — Първо отпразнуване на деня на св. Кирил и Методий в Прилеп (1865) — Манастирът „Трескавец”. Изгорен сандък със славянски книги от гръцкия владика
 

След тригодишно учителствуване [25] в София мама се отправила за Пловдив да види децата си. В това време получила писмо от Кюстендилската община, с което я канят за учителка [26]. Господин Найден Геров се

16

обещал да плаща една част от разноските за поддържане на голямата ми сестра Нонка в Пловд[ивско] училище. Сестра ми оста[на] там, а ние с майка ми тръгнахме за Кюстендил. Това бе два дни пред Рождество. Времето бе много студено (по него време нямаше нито железница, нито свестни шосета, а файтон или талига не е било по кесията ни). Та пазарихме кираджийски коне — единия натоварен с постелки и пр. и мама отгоре, втория със сандъци и аз отгоре, а на третия — кираджията, софийски селянин. Него ден бе пазар. Тръгнахме рано, студът режеше, а кираджията бе се налюхал и като такъв не свързал добре денкове[те]. На сред пътя между Пазарджик и Пловдив сандъците паднаха и аз с тях. Предните зъби ми се пречупиха. Маминият кон бе заминал напред. Аз ревях колкото мога. Благодарение, че пазарджиите се връщаха за селата си, та натовариха коня ми и ме туриха отгоре и ни закараха в село Цалапица — далече от пътя. А кираджията паднал от коня, търкалял се из калта и едвам сред нощ пристигнал в Цалапица! Заранта рано тръгнахме за Пазарджик, влязохме в един хан да се поогреем и похапнем. Току-що бяхме седнали зачуха се пушкания и викове. Ханджията дойде и ни каза, че една че'та разбойническа — турска, която често бродела из пътищата, иде, затова трябва да се качите на конете и да продължаваме пътя си. Но ето, че се изпречиха на вратата четиринадесет души, облечени в разни облекла: кой с бяла фустанела, червен фес и син дълъг пискюл, кой с потури, кой с европейски дрехи и пр. Майка ми бе още млада, та поискаха да се гаврят и запознаят с нея. Но тя извади една тенекиена кутия. В нея бяха свидетелствата й от София, подписани от валията, рус[кия] и австрийски] консули и разни еснафски печати! Показа им ги и им каза: „Елате да се върнем в Пловдив, там пред валията ще се запознаем”. Тогава техният големец каза: „Бъракънсъ шу болу” [27] и се оттеглиха, а ние се опътихме и вечерта стигнахме Пазарджик в роднините си Шарлаганджиеви (сега Генерал Пачеви). На другия ден нощувахме в Момино, а бъдника щяхме да правим в Самоков. Тръгнахме много рано, заваля ни пороен дъжд от Св. Неделя минувайки през Белово, майка ми замоли кираджията да нощуваме тук, че времето бе лошо, а пътят дълъг.

17

Той не щя, като каза: „Че караме до Самоков”. Щом излязохме из Белово дъждът се обърна на сняг, яви се фортуна и ние продължавахме пътя из гората. Застигна ни един таксилдарин (турски бирник), изпсува кираджията защо не е спрял в Белово и ни каза да вървим по неговите следи. Обаче той скоро се изгуби от очите ни и ние се изкачихме до мястото наречено „Борич”. Следа никаква. Кираджията двадесет години не минувал през тоя път. Фортуна — ужасна, мръкна съвършено и ние се въртехме с конете до гдето заглеблахме в снежна яма. Разтоварихме конете, върза им празни торби на врата да се топлят; мама поела връз снега, легнахме да спим. Снегът валеше на парцали, покри ни добре. Цяла нощ се чуваха виелици и вълчи виения. Така осъмнахме на Бъдни вечер, а утринта рано ни събуди кучешки лай! Турци-ловджии бяха дошли в гората. Вкамениха се като ни видяха заровени в снега. Почнаха да бият и псуват кираджията, защо не спал в Белово и пр. Те помогнаха да се натоварят конете и ни опътиха за Самоков. Но утренният студ ни пронизваше, мокрите ни дрехи замръзнаха и щръкнаха като малакофи! [28] И боси, по чорапи, пеши (понеже конете постоянно потъваха в преспи) пристигнахме в Самоков сред ден. Хората бяха се наобядвали и тръгнали по гости. Влязохме в Паспалевия хан, където едвам ни свестиха. След това дойде покойния Д. Смиркарев [29] и ни отведе в къщата си. На другия ден мама отиде при кираджията, за да тръгнем за Кюстендил, но Самоковската община решила да спре мама за учителка. Платили и изпратили кираджията. Те дойдоха в Смиркареви и казаха на майка ми: „Миналата нощ си спала в нашата гора в такова време, където никой не би остал жив! Щяхме да даваме двесте гроша за погребението ви, дадохме ги на кираджията и го изпратихме. Никъде няма да отиваш, кюстендилци нека си търсят друга учителка”. И така остахме там.

Училището се помещаваше в частна къща [Зографски [*]], събраха се двесте и четиридесет ученички. Не можеше да се поберат, та гражданите решиха да си направят училище. Но братя х. Гюрови [30] и Сребърникови [31] не се съгласяваха, затова не даваха да се отпускат
 

*. Добавено допълнително.

18

пари от черковната каса. Тогава Хаджи Орешко подари място. Дядо Хаджи Мито продаде къщата за седем хиляди гроша и вложи пари за училище и други граждани събраха из помежду си остатъка и направиха девическо училище [32]. След изпитите майка ми замина за Пловдив да вземе обратно харизаното си дете. Понеже търговецът, който я бе осиновил, изпаднал и като му дала десет лири, взела си я и доведе в Самоков, а другата година прибра от училището и другата ми сестра Нонка. След два месеца училището ни посети един търговец от Битоля, който като се завърнал в града си, похвалил сестра ми на тамошния български учител В. Манчев (родом от Свищов) [33], който без да я види писменно проси ръката й. Майка ми, както и сестра ми се съгласиха и му отговориха: прието. След седем-осем месеци дохажда друг търговец също от Битоля и разправя такива небивалици и всячески оклеветява господин Манчева; така щото връща се годеж Манчеву и майка ми оженва сестра ми за известния Иванчо Хекимина (Лекарски [34], вдовец с четворица синове) не по възрастта й, така щото тя почнала да линее, а когато се свърши в Самоков третата учител[ска] година отидохме в Кюстендил [35] и след един месец тя се помина в разцвета на младостта си, 23 / IV. 1865 год. на 22 год[ини]. По причина сестрината ми смърт майка ми се полуизуми, тръгна да пътува. Отиде във Велес, от там в Битоля, за да се види с годеника г. Манчев, намерила го, влязла в стаята му, видяла връз масата шита кесия, която сестра ми му бе изпратила, грабнала я в ръцете си и й припаднало. Добродушний В. Манчев се притича на помощ (вместо да негодува), той се потрудил да я свести и утеши; след това по негово настояване и [защото] не е могла да вижда сестрините ми другарки и разни спомени, остава учителка в Македония, [в] Прилеп [36]. Това е било юли 1865 г.

От тук вече почва дейността й из Македония. Прилепчани незабавно й намериха къща за живение, къща за училище [37] и всички училищни потреби, както и редовно изплащаха заплатата й; но всичко това е било от еснафите, а малобройните власи (цинцари) не давали да се изплаща от черковната каса, понеже искали да си доведат гръцка учителка. Вън от това битолският владика Венедикт е бил най-върлия българомразец.

19

Като пръв приятел на валията диктуваше и клеветеше българите както си ще. Тоя фанариотин-сатаниско изчадие е причинил толкова злини на българите в Македония, че не може да се изчислят, безброй учители са бивали изпратени в заточение. Същата година [38] по негово поощрение изпратиха В. Манчев на заточение в Ангора — Азия. На много свещеници са обръсвани брадите и изпъждани. (Един от тях — бащата на сегашния художник Разпопов, е бил грозно изтезаван, обръснат, разпопен и най-после изпъден. Той като си разправяше разнородните мъчения, притуряше: „Ако сум жив, кога се освободи Македония, ке одим в Битоля, ке ископам коските на Венедикта и ке ги горам”.) [39]

В началото на учебната година майка ми поиска да се направи водоосвещение при отваряние [на] първо[то] българско девическо училище. Няколко пъти е ходила да моли Хаджи попа (Архиерейски наместник) [40] да отпусне свещеник за тази цел, той все не позволявал. Домовладиката на училището (цинцарин) казваше, че по никой начин не трябва да се прави българско тържество и да ходи свещеника с одежди из улиците; ами за умрял българин как ходи? — питала го майка ми. Ех, той е кьорав, та да не види! От много настоявания най-после отпуснаха един свещеник. И така сутринта в неделя ученичките на брой 180 [41] тръгват за черква с учителката. Среща ги изпратения поп Бъчва (така го именуваха) и носи в ръцете си една книга увита в кирлив патрахил и казва: „Хаджи поп ме прати да пея на девойките молитва”. Това ще стане след отпуск на черквата, каза мама. Кирливият поп си отиде, а ние се отправихме към черква. След отпуск, придружени от свещеника Димитър, Илия псалта и множество народ, дойдохме в училището. Направи се тържествен водсвет. Учителя[т] Хр. Колчаков [42] държа реч, описа целта на училището, ползата от задружното работене в просвещението и насърчи гражданите към учебното дело. Народът възхитен се разотиде. След обяд всички ученички придружени от майките си излязохме вън от града на определено място, гдето се веселихме до вечерта и се върнахме с песни. Вечерта мама поведе разговор с домовладиката (влах), похвали българите, че работят задружно в народополезни предприятия и пр. Влахът изръмжа и каза: „Не бързай да

20

хвалиш твоите българи. Нека чуе владиката, ще прати афоризмо (писано проклятия, която четат в черквата по заповед на владиката) и пашата като интернира неколцина, ще се изплашат като гарги, към които като хвърлят камък избягват и пр.” „Ех, каза мама, ще дойде враме, когато българите не ще се плашат от владишкото афоризмо, което е противозаконно, а и правителството ще престане да слуша гръцките клевети.”

Тази година за пръв път прилепчани видяха да се отпразнува деня на славянските братя Св. Кир[ил] и Методий, което стана много тържествено.

Също и годишните изпити се извършиха тържествено. [43]

Втората година власите и някои от старите по душа чорбаджии казаха на еснафите да си гледат работата, те щели да я условят и изплащат от черковната каса [44]. Започнаха да се събират всеки ден уж за условяние на учителка и нищо не излизаше от събранието им. От много места из България й пишеха да отиде за учителка, но тя не искаше да се затвори училището. Еснафите, които предвиждаха, че власите коват интриги, молеха мама да не отива нигде, а да чака резултата чорбаджийски. Хазяинът Ташко Гира (влах) й казва, че власите с чорбаджиите искат да доведат гръцка учителка, а нея оставят сама да се разочарова и си отиде. Най-после, след като се събираха тридесет и два пъти с разни интригантства и лъжи, еснафите поканиха мама в Ачковия хан и я условиха на ново за учителка [45]. В тази втора година настъпват за майка ми съвсем противоположни разни мъки, приключения и разни клевети от страна на продадени умове на повласените българи. Тая година училището се помести в друга къща, уж българска, а то излезе... [*] За училището бе определено две стаи в горния етаж, но хазяина Хаджи Кочо побърза та даде едната с кирия на една фамилия с дечица, другата стая бе с два прозореца, единия счупен и залепен с книга, а другия с джам, подът бе замазан с вар и послан с рогожи. В тая стая се помещанаха сто и осемдесет ученички, без чинове, които наредени една до друга не можеха да мръднат, а и не трябваше да мърдат, понеже домакинята живееше от-
 

*. Неразчетена дума

21

долу и на всяко малко потропвапе извикваше: „Учителко, защо ги не биеш, ами ги оставяш да тропат като коне!” Рогожите се скъсаха, а повласените настоятели не повториха да купят други. Вдигаше се голяма прах, която задавяше ученичките — то бе нетърпимо! Печка нямаше, а въглища не купиха през цялата зима, защото нямаше място за мангала. За немарливостта на настоятелите мама се оплака на господин Тоде Кусев, [46] оплака му се че няма кой да се погрижи за изплащане заплатата й. Хаджи Грашо, който бе епитроп и от когото й казвали да взима пари, той я праща при Хаджи попа, наречен деспот векили (Архиер[ейски] наместник) да й дава разписка, с която да й изплащат заплатата. Но Хаджи попа, това фанариотско мекере [47], види се, че е бил известен за машинациите на извергите общинари, та колкото пъти отивала да му иска разписка за пари все й отговарял: „Защо тражиш разписка, ти си иди, а аз ще им реча да ти дадат пари”. Обаче изминаха четири месеци и все по същия начин повласените гръцки подлизурци-общинари се подиграваха с нея.

Един добър българин на име Кузман й казал, че тази игра била на власите надути от Венедика, които се стараели по всякой начин да я изпъдят от Прилеп, затова я посъветвал да направи арзухал (заявление) до каймакамина (окол[ийския] нач[алник]), за да й изплащат заплатата, което и направила. Каймакама повикал Хаджи попа и трима от общинарите и ги питал защо не изплащат на учителката си. А те в един глас отговорили, че наистина я условили за учителка, но нямали позволително от владиката да й плащат. Хаджи попа прибавил, че владиката му писал да й изплатят само за прослуженото време и да я изпратят да си отиде, понеже народа я не искал. Каймакама полюбопитствувал да се запознае по-отблизо с тая работа, изпитал някои от гражданите как са разположени към учителката. Те му казали, че: една учителка, която има двесте ученички и която служи втора година неможе да се не ползува с добра репутация и любов от гражданите. Като разбра каймакама каква е работата, накара населението да направи махзар, подписан от желающи учителката и те направили с много подписи и го изпратили в Битоля до Димко Радев [48] (нарицаем Па-

22

ша Димко), бащата на министъра Радев, защото прилепчани се страхували да не би и каймакама да е подкупен. Но когато се научил за махзара владиковият сродник (грък) Димитраки, отишъл при Димко Радев и го убедил да не дава махзара, че той щял да пише на владиковия наместник да й изплатят. След две-три седмици дадоха й една част от заплатата и с това се свърши въпроса с махзара.

След многото мъчнотии по местенето на училището прилепчани се решиха да си направят девическо училище. В едно заведение гражданите събраха за училището десет хиляди гроша и ги предадоха на Мирчо Бомболът [49] да купи потребния материал за градене.

На това място, гдето щяха да съграждат училището имаше едно голямо орехово дърво, което власите не даваха да се отсече с думите: „Не трябва да сечете това дърво, то е антика на града ни, не само ний, но и владиката ако чуе ще се сърди”. В това време изгоря манастира „Св. Богородица”. [50] Власите се възползуваха да възпрепятствуват на българите за направата на девич[еското] училище. Те се показаха повече набожни, отколкото усърдни към просвещението и така по тяхно настояване взимат материала, който бе предназначен за училището и го употребяват за съграждане на манастира наричан „Трескавец”. Тоя манастир е наречен „Трескавец”, че след направата му паднал гръм връз олтара. Той е съграден в една живописна местност, около нея се намират много старини, като пещера в земята с много изкусно изработени камъни, стари каменни гробове, старославянски книги и пр. На вратата е нарисуван Крали Марко. За тоя манастир има и друго предание: при превзимането на нашето царство от турците, султан взел за жена Шишмановата дъщеря Мария, която наричали Кали Мария. Тя пожелала да иде в тоя манастир и пристигнала придружена от турска войска, но калугерите не я пуснали да влезе в манастирската сграда, понеже била потурчена. Мария се разсърдила та пратила войската, че погубила всички калугери, които били на брой седемдесет души. Тогава се поселил някакъв си звяр, от когото за дълги години не можал никой да влезе в манастира. Но един ден паднала трескавица и убила звяра, който живеел в олтара. [51]

23

Един ден бяхме отишли в манастира с майка ми. Имаше един старец на 112 години, който помнеше много неща от битието на манастира. Той разправяше, че в пещерата имало един много голям орехов сандък, нашарен с разни седефени парчета, а вътре бил пълен със славянски книги, писани връз заешки кожи. Гръцкият владика, като посетил манастира, влязъл в пещерата и като видял сандъка с книгите накарал игумена да ги извади всичките навън и ги запалил. Те горели цели три дни, а владиката постоянно пращал хората си да потикат огъня, за да не остане следа от тях.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


25. Учителствуването на Н. Петкова в София протича плодотворно. Тя провежда два годишни изпита — през 1859 и 1860 г. —

138

на които получава много висока оценка както от българските първенци, така и от турските управници. Вж. АНГ, Т. 2, с. 528 и 562–563. Писма на С. Филаретов до П. Геров от 11 май 1859 и 31 юли 1860 г., както и тук, с. 118–119. За следите, останени от Н. Петкова сред софиянки 8 години подир нейното заминаване говори в своите „Белешки” Коста Михайлов: „Госпожите софиянки, по вдъхновение на учителката Неделя Карайованова, вдъхнати от народен дух и по примера на другите градове и под председателство на госпожа Йорданка Филаретова [през 1869 г.] основаха на яки основи дружество „Майка”. Цит. по П. Динеков, цит. съч., с. 220.

26. През месец януари 1861 г. в София идва за учителка Рахил Барак-Душанова. (Вж. В. Паскалева, Българката през Възраждането. 2 изд. С., 1984, с. 86). Откритото от нея училище, благодарение на по-високата й подготовка за късо време отнело две трети от ученичките на Н. Петкова и тя се видяла принудена да затвори училището. Тя се обръща с молба за помощ към Н. Геров, от когото получава обещание. Вж. тук, с. 120–121. Изглежда софийските общинари са гледали на Н. Петкова само като на временна учителка, която да постави началото на девическото образование в града, и на нея не са били възлагани големи образователни надежди. „... колкото за сега она ще върши работа...” пише Филаретов на Н. Геров десет дни след нейното пристигане в София — АНГ, Т. 2, с. 516. Една година след нейното учителствуване отново Филаретов известява Геров, че някои от ученичките вече четат и пишат по-добре и от самата учителка — пак там, с. 531.

27. Тур. В смисъл „Оставете тази работа”.

28. Малаков — от фр. Широка рокля с обръчи от тел по полата, за да стои издута.

29. Димитър х. Йоанович Смрикар (1810–1876). Роден в Самоков. Като малък за кратко послушник в Рилския манастир. Учи при Прокопий [Рилец?] в Габрово и Неофит Рилски в родния си град. Собственик на чаркове за гайтан, търговец в Самоков, Сараево и Цариград, наемал манастирския хан в Дупница. Взел дейно участие в църковната борба срещу гръцкия владика Матей. За него вж. Хр. Семерджиев, Самоков и околността му. С., 1913, с. 87–93. (За заслугите на Смрикаров за образователното дело и Самоков — с. 89–90).

30. Братя хаджи Гюрови. Самоковски първенци — Захари, Димитър, Иван и Христо. От тях най-известен с големите си заслуги по църковната борба е най-възрастният брат — Захари, (ок. 1800–1892), дългогодишен представител на самоковци в Ца-

139

риград. За братя х. Гюрови вж. у Хр. Семерджиев, цит. съч., с. 81–87.

31. Става дума за Христо Сребърница — зет на Димитър х. Гюров.

32. Подробности за строежа — у Семерджиев: „Първоначално училището се помещавало в частна къща (Микручковата), а в 1863 г. било построено общинско. В сметката за 1863 г. на митрополитската църква намираме: 16 160 гр. г[господин] х. Димитра за женско [училище] що е похарчил; в сметката за 1865 г. пак: „За женско у-ще 11 439 гр.”. Основата му била поставена по-рано, 21. III. 1862 г., когато гражданинът х. Орешков подарил място за тази цел, х. Мито Цветанович — къща, а З. х. Стамов — 2000 гр.”. Хр. Семерджиев, цит. съч., с. 151. За откриването на девическото училище в Самоков вж. тук с. 122.

33. Васил Манчев. Роден ок. 1825 г. в Свищов. Учил в Букурещ и Цариград, където завършва католическото училище Сан Бенедето. Учителствува в Битоля (1859–1866 г.). Под покровителството на битолския валия Хаджи Юсни паша, на чиито деца преподавал френски, открива в собствената си къща българо-френско училище. След заминаването на Юсни паша гъркомани и лазаристи затварят училището, а Манчев е заточен в Мала Азия. След завръщането от заточението от 1873 до 1877 г. е учител в Цариград. След Освобождението е служител в София и Силистра. Умира 1907 г. За него вж. Н. Еничаров, Възпоменания и бележки. С., 1906, с. 358, както и В. Манчев, Спомени, С., 1982. За заточаването на Манчев вж. у АНГ, Т. 1, с. 587. Писмо на Георги Икономов до Н. Геров. Прилеп, 1 май 1866 г.

34. Става дума за Иван Христов Велков (Иванчо Икимина). Според неговия внук Иван Лекарски той е бил женен последователно за Сара и Аника от Самоков и Мария (?) Караиванова от Сопот. Вж. бележките на Иван Лекарски в Софийски градски окръжен държавен архив (СГОДА), ф. 1345 К, оп. 1, а. е. 111, л. 30.

35. Няма данни за учителствуването на Н. Петкова в Кюстендил. Според Ив. Лекарски, в града е учителствувала нейната дъщеря Йонка. Ив. Лекарски, Една от първите (80 години Кюстендилска гимназия). — Литературен фронт, 15, 1959, бр. 40 от 8–14 окт. 1959 г.

36. В своите спомени В. Манчев пише, че Н. Петкова била назначена за учителка в Прилеп по негово ходатайство. В. Манчев, цит. спомени, с. 81.

37. Според статия във в. „Светлина”, 3, 1893, бр. 2, с. 38 (която представлява съкратен преразказ на печатаните тук споме-

140

ни), училището било открито в къщата па Ангел Белев, докато според Христо Шалдев то било настанено в къщата на Тошеви — деди на Пере Тошев. — Хр. Шалдев, Град Прилеп за своите училища, Македонски преглед (МПр.) 1, 1924–1925, №1, с. 51.

38. Годината на заточаването не е „същата”, т. е. 1865, а следващата — вж. бел. 33.

39. За огромното недоволство от Венедикт говори фактът, че когато през 1862 г. се подготвя въоръжен бунт в Битоля, организиран от поп Константин от с. Буф, в плановете влизало убийството на гръцкия владика. Д. Дойнов, Национално-революционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX в., С., 1976, с. 65. За антибългарската дейност на Венедикт вж. и консулските доклади на М. Хитрово от Битоля, публикувани в книгата на Д. Косев, Русия, Франция и българското освободително движение. 1860–1869. С., 1978. Вследствие на огромното недоволство през 1869 г. Венедикт бил сменен с Партений — вж. АВПР, Гл. архив, V—А2??, 1865–1871, д. 1185, л. 389.

40. Хаджи поп Константин (хаджи поп, хаджи Попо). Родом от с. Варош, близо до Прилеп. Първоначално учител в частното училище в града. След започването си дълги години архиерейски наместник, после представител на българската община. Починал 1895 г. Вж. Г. Трайчев, Град Прилеп, С., 1925, с. 95 и 109.

41. В различните източници е посочен различен брой ученички. Според Еничаров, цит. съч. с. 84 те са 100–120. Н. Ванков в книгата си История на учебното дело в България от край време до Освобождението, Ловеч 1903, с. 78 приема цифрата 180. В дописка от Прилеп за провеждането на „междинен” изпит, три месеца подир започването на първата учебна година се казва, че училището наброява „пойке от 200 девици” — вж. тук, с. 124.

42. Христо Колчаков. Родом от Прилеп. Помощник-учител на Георги Икономов в Прилепското мъжко училище. Вж К. Шапкарев, Материали за историята на възраждането на българщината в Македония от 1854 до 1884 г. — В: Кузман Шапкарев, За възраждането... Неиздадени записки и писма. Състав, и ред. Ил. Тодоров н Н. Жечев, С., 1984, с. 135.

43. Задоволени от резултатите от изпита първенците единодушно решават да поканят Н. Петкова и за следната година. Взето е решение да бъдат закупени и „приходи за зданието”. Вж. Хр. Шалдев, цит. съч., с. 52.

44. До този момент училището било издържано от частни лица — вж. Н. Еничаров, цит. съч., с. 84.

45. В хана на Димко Ачков се извършвали заседанията на Прилепската община. Там са били условявани и учителите. Много

141

картинно описва обстановката в хана при наемането му за учител Н. Еничаров — вж. цит. спомени, с. 80–81.

46. Тодор (Тоде) Кусев. Роден през 1838 г. в Прилеп. Учи в частното училище при х. Костадин (вж. бел. 40). Взема дейно участие в кръжока на Йордан Константинов Джинот, учител в града. Пише дописки до вестниците. Активен деец на прилепското читалище „Надежда”, общински писар, делегат на Учредителния събор на Българската екзархия в Цариград през 1871 г. Секретар на прилепската община през 1872 г. и автор на общинския правилник. 1872 г. е делегат на Архиерейския събор в Цариград, където по настояване па екзарх Антим I се замонашва под името Методий. През 1876 г. като архимандрит и протосингел на пловдивския митрополит събира сведения за Априлското въстание, като ги прави достояние па европейската дипломация и английската преса. По време на Руско-турската война 1877–1878 г. избягва в Одеса, оттам в Румъния, където е прикомандирован към руската главна квартира. Инициатор на идеята за депутация пред Великите сили в защита на Санстефанска България. Първите години след Освобождението е помощник на екзарх Йосиф в Цариград. Следва Киевската семинария и Петербургската духовна академия. 1892–1893 г. е избран ректор па Цариградската семинария, 1894 — назначен за управляващ Старозагорска епархия, а от 1896 — за старозагорски митрополит. Умира в Стара Загора на 1 ноември 1922 г. За него вж. Г. Трайчев, цит. съч., с. 95–101.

47. Оценката, която се дава за х. поп Константин, е погрешна. В действителност владишкият наместник в Прилеп, бидейки винаги българин е играл положителна роля за поддържане на българщината в града. Според Еннчаров „Благодарение на тяхната умелост, иа тяхното застъпннчество, до гъркоманските училища всякога е имало и българско...” — Н. Еничаров, цит. съч., с. 80.

48. Димко Радев (1807–1890). Родом от Велес. Битолски първенец, едър търговец в града.

49. Мирчо Бамбол. Роден в Прилеп. Едър търговец. Постоянен член на общината, полагал големи грижи за училището и черквата. Под негово ръководство е направен известният прилепски иконостас, работен три години. Умира на 5 декември 1890 г., като оставя 500 лири за новостроящото се училище. За него вж. Г. Трайчев, цит. съч., с. 94–95.

50. Манастирът „Св. Богородица”, близо до Прилеп. Основан преди идването иа турците на Балканския полуостров. Притежавал грамоти за владеене от български, сръбски и византийски владетели. Манастирът притежавал богата библиотека. Хри-

142

совулите били изнесени в Сърбия през 1860 г. За манастира вж. в Й. Иванов, Български старини из Македония, С., 1931, с. 67–70.

51. За преданието вж. у Ат. Шопов, Из живота и положението на българите из вилаетите. Пловдив, 1893, с. 345–347.