СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

4. Битоля — Велес — Шиене на знаме със „Свобода или смърт”, възложено от В. Левски — Неделя Петкова е изпратена в Битоля и Солун за съдене. Станислава отива учителка във Воден (1870 г.) — Спорът с гъркоманите-македонисти Нуше Киров и Петре Стоянчев— Воденският родолюбец Георги Гогов и госпожа му Пенелопа — Постоянно интерниране на българските учители във Воден по гъркомански  интриги — Първо отпразнуване на св. Кирил и Методий.  — Литургия в черквата „Св. Врач”, спречкване с гъркоманите, арести. Неделя Петкова се застъпва пред госпожата на валията в Солун за освобождаване на арестуваните българи
 

Майка ми след като свърши изпитите в Охрид дойде при мене в Битоля. През цялата година моят живот бе непоносим. Със сто и четиринадесет ученички, нередовно изплащане и терзания от гъркоманите, които не ме оставаха на мира. В началото на отваряне на училището бях определила един път в седмицата (в сряда след обяд) да извеждам ученичките на открито поле — при Кисела вода. Там им преподавам българ[ска] история. Но гъркоманските деца, а и по-възрастни почнаха да ни следят. Хвърляха върху ни с камъни, кал и с каквото завърнеха. По-после същата история се повтаряше и из улиците. Гоненето се толкова усили, че не бе възможно да не разкървавят на някое момиче главата, а защита от никъде не се явяваше, догдето най-сетне взе ни се и това удоволствие. Обаче друго по-голямо зло ме сполетя. Неколцина подкупени от гъркоманите общинари под предлог да ми се помогне условиха за помощница една сръбска учителка, която туриха в друго помещение, при която отидоха само дванадесет ученички. Бащите им уверяваха, че било все едно „все славянско учение”, казваха те. Тя не можа да успее с толкова ученички, обаче общинарите отнимаха половината ми заплата, за да плащат ней. Вън от това тя почна да дружи с гъркоманките, насъскваха децата си против мене, гонеха ме из улиците повече от други път. Зимно време ме засипваха с топки сняг, а едно по-голямко момче бе турило камък в снежната топка, че като ме удари в главата паднах на ули-

39

цата в несвяст. Кръв изтекла от главата ми. Намерили се и добри хорица, та ме прибрали в къща, затъкнали дупката в главата ми с тютюн, червен пипер и пр. Като се свестих намерих се в чужда къща положена връз един миндер и около ми 3—4 плачущи жени, които ме омиха, утешиха и една от тях вечерта ме отведе до дома. От тогава не можех да излизам по улиците, а след два дни започнах работата си.

Храната ми бе обед и вечеря все едно и също — [за] десет пари кисело мляко и пет пари хляб. За повече не можеше и да се мисли. Един ден д-р К. Пателеллиев ме попита: „Станиславо, ние отдавна не сме ти давали пари, с що и как поменуваш?” „Ех, казвам, изплета някоя тантелка или шивичка и то нощя и я продавам на една цинцарка, която ми дава кога един, кога два бешлика. Аз ги икономисвам като си купувам [за] пет пари кисело мляко и пет пари хляб — с такава храна обядвам и вечерям, а не закусвам.” Той се хвана за главата, даде ми една бяла меджидия и като слизаше из стълбите съзрях, че течеха сълзи от очите му. С тоя голям подарък аз си купих едни емении, понеже обущата ми бяха вече толкова изпокърпени, та не можеха да се носят.

Свърши се учебната година, правих чудесен изпит. Мама се прибра от Охрид, изказахме си теглилата и решихме да напуснем вече Македония и да се отправим за България. Тръгнахме за Пловдив, но велешани ни оставиха да им погостуваме, а в това време се събрали и единодушно се съгласили да ни условят за учителки в града им. След няколко дена ни поднесоха по едно условие, в което ни обвързват да им учителствуваме три години за тридесет хиляди гроша и квартира. [75]

Реката Вардар дели Велес на две части — махали, затова те си имат две общини, две черкви и две училища. Мене настаниха в махалата наречена Спротива. Квартирата ми бе в Митрополията, а мама в махалата наречена Пърцорек. Едномесечната ваканция прекарахме в родното ни място — Сопот. След което се възвърнахме във Велес и почнахме работата си.

Отворихме училищата, където се събраха по стотина ученички, основахме женски дружества. [76] Всеки празник се събираха на събрание, държахме сказки,

40

четяхме им някои полезни разкази и се разотивахме предоволни. От членски вноски в късо време се събраха 2000 гроша. Но орисницата пак ни попречи. Преди мене в Спротива е имало сръбска учителка, след която естествено имаше зародиш от сърбизъм. Там имаше неколцина тайни партизани, които работеха под рогоже, дано успеят да затворят българските училища. Те намериха причина и ни предадоха на правителството. Ето що бе: след три месеци от отварянето на училищата във Велес дойде пратеник от Левски с кореспонденция от Централ[ния] комитет в Балкана, с молба да им ушием едно знаме, за което бе изпратен и модел. [77] Пратеникът бе поп Константин (карловец), който си остави куфара у дома (когото предадохме в музея). Ние с майка ми с голема готовност приехме. Накупихме каквото трябваше и усилено работихме (понеже трябваше да го свършим за два месеца). Работехме само нощя и то доста предпазливо. Левът бе ушит с червеникава подходяща коприна, а над главата му бе ушито с бели едри букви „Свобода или смърт”, а отдолу „станете да ви освободя”. Имаше работа за довършване на знамето още за пет-шест нощи, обаче подушиха това. Митрополията бе употребена за училище, а квартирата ни бе в къщата на гражданина Георги Колев. Един съботен ден след обед, когато си бяхме в къщи, припка хазяина запъхтян и казва: „Скоро скрийте гергефа (на когото бе опънат левът), защото Зафираки бей (един [от] турски произход чорбаджия, който в същото време бе и заседател[ен] член в съдилището), ви е предал и ето идат юзбашията с трима джандари да обискират квартирата ви”. Тогава ние смъкваме един портрет от стената, изрязваме буквите около лева, заковаваме левът върху портрета и го закачваме на стената, а коприната [*] от Левски, заедно с една песнопойка под заглавие „Цигулка” пълна с бунтовнически песни [78], пъхваме в един щивал [79], който поваляме до стената. Всичко това стана със светкавична бързина. Майка ми, аз и приятелката ми К. Крепиева седнахме с книги в ръце, уж четем, а сърцата ни играеха ръченица. В това време се чу тропот по стълбите и вратата се отвори с блъскане. „Стойте там по местата си,
 

*. Думата е разчетена по предположение.

41

Да не се мръдвате, ни извика юзбашията и ние се вдървихме по местата си. Тогава по заповед на юзбашията разтвориха долапи, сандъци, развързаха бохчи, разхвърляха из цялата стая каквото имахме, изтърсиха и последния парцал, разпраха възглавници, дюшек, юрган, разковаха миндера, погледнаха нагоре в оджака и вече не оста[на] дупка ненадникната и парцал не похванат. Аз, горката, не смеех да погледна към щивала, който се мъдреше до стената, когото ако бяха похванали и погледнали вътре стражарите, не им трябваше никакво друго претърсване. Най-после се изправи юзбашията, разпъна ръце на кръста си и с висок дрезгав глас извика: „Хей, ходжи, казвайте къде сте скрили байрака, гдето сте го шили?” А ние преспокойно в един глас казахме, че това е гола лъжа и клевета. Ние сме шили един портрет и аз посочих портрета на стената, като казах, ето това куче шиехме. Юзбашията забележи: „Ама това не прилича на куче.” „Ех, ефенди, ние не [сме] учили във Френско, та неможахме да го докараме толко[ва] хубаво.” Той като видя нашето спокойствие погледна още еднаж мнимото куче, поклати глава и каза на стражарите си: „Хайде, чеканъс дишари” (излезте вън). Но Зафираки бей настоял на своето, като казал на пашата, че ние сме наостроювали младежите да направят въстание (в това имаше цяла истина, понеже ние с мама всяка неделя вечер ходехме в къщата на Георги Копандов, където се събираха младежи, четяхме им кор[еспонденцията] от Центр[алния] комитет и пеехме народни песни, чрез което се развиваше в тях силно желание за въстание. [80] Самия Георги ходи в Битоля с писмо от нас до руския консул Якобовски, когото молехме да помогне материално, за да изпратим няколко момчета в Балкана. Обаче той ги възвърнал обратно като ги посъветвал да си гледат работата и мируват, че още не му е дошло времето за въстание. Това бе 1869 год. Зафираки бей настояваше да се затворят училищата. Сполучи той с адските си клевети и затвори училищата. Тогава еснафите се възбунтуваха против чорбаджиите, на които искаха сметка за сумите, които населението влагаше за поддръжка на училищата. Зафираки бей, заедно със своите закоренели чорбаджии, настоял пред пашата да се не събират еснафите двама на едно място, а на нас, които

42

шием знамето, да се наложи строго наказание. Майка ми изпратиха в Битоля за съдене, а от там в Солун [81]. На следующата година аз отидох за учителка във Воден [82], а майка ми остана в Солун, понеже П. Мусевич [83] й обеща, че ще издействува да й се плаща от българското читалище в Цариград [84].

На пътя за Солун ме срещнаха воденичарите Нуше Киров и Петре Стоянчев.

„Е, даскала, майка ти да не е ошла в Солун да сее Бугария?”

„Бог е поел навремето и благословил този град, от когото са изникнали двамата братя Св. Кирил и Методий, които просветиха цял славянски свят. Но неприятеля немилостиво нападна на този град и заглъхна хубавата пшеница, която се нуждае от работници да я оплевят от плевелите и ние с майка ми сме едни от тия ничтожни работници.”

„Саде овде нека расне овая китка”, отговори Нуше.
„Ние не ке се делиме от мегали иклишиа”, притури Стоянчев.

„Българите като видяха, че във вашата иклишия мегали не могат да се сместят, попросиха позволение от султана да си имат своя черква и той им подари чрез фермана си.”

„Бугари има много малце овде.”

„Ами вие не сте ли българи, вие не сте ли, които ставате против еднокръвните си братя? От къде сте взели този български език, на когото говорите и на когото говорят из цяла Македония, па даже и турците?”

„А ке речиш, оти и турците са бугари!”

„Ох, братя, преди двеста години мегленци, тиквешани и нашите помаци в Родопско не бяха ли българи, а тях ги потурчиха повечето насила, а по-малко доброволно.”

„Това не можи да бидит, они са били от времето турци.”

„Така стана и с вас, вие бяхте както и сте чисти българи, но станахте гърци само за интерес. Вие презирате братята си, като ставате против тях заедно с гърците, които в Македония на пръсти се броят.”

„Ние сборуваме по бугарски, но сме чисти гърци. Ето как; едно време гърците се биели со варварите. Варварите надвили гърците и като нахлули орди на орди вземали цяла Македония, като се награбили со жени — гъркини. Заплашили ги да не сборуват по гърцки оти ке им сечат язиците и вака загинал нашию гръцки език”.

„Тия варвари, които са нахлули в Македония са били славяни и ти си тяхна порода. Трябва ли да хулиш прадедите си, а да се гордееш за славната им

43
победа!”

„Не са били славяни, ами варвари. Ето на, цар Александър се учил на гръцки език и сборувал все гръцки. Така пише в гръцките книги, а кога се разлютвал псувал на свой матерен язик”, извика Стоянович.

„Ах, значи и Александър е бил славянин-македонец!”. Но понеже ни застигнаха и други пътници спряхме тая интересна разпра. Вечерта пристигнах във Воден и слязох в къщата на родолюбеца господин Георги Гогов [85]. Там ме приеха и гледаха като своята дъщеря [*].


Още на другия ден господин Гогов свика неколцина воденчани основа община, в която ме назначиха за писар, а след една седмица се отвори първо българско училище във Воден, в къщата на Гогов. Събраха се 117 ученички. От Цариград пристигна учителя Д. Македонский [86] и отвори в същата къща мъжко училище и се събраха деветдесет ученика. Но макар да няма във Воден нито един грък, имаше много гъркомани, понеже Патриаршията бе успяла да им основе гръцки две училища — мъжко и девическо. Затова гъркоманите се здраво завзеха да затворят нашите училища и почнаха да интригуват против учителя Македонский, че бил комита и дошъл във Воден с цел да повдигне въстание. Турското правителство — каймакамина, без да изпита за поведението и действията на Д. Македонский, след шестдневното му учителствуване го интернира, а децата оста[на]ха да обучавам аз.

След две седмици дойде друг учител на име Тръпко Иванов, когото постигна същата участ. След едномесечно учителствуване и него го изпратиха обратно, така щото аз оста[нах] да бъда учителка и учител. В същото време аз им бях писар в общината, псалт в черквата. Свещеника по име поп Туше, макар и българин, не знаеше да чете по български, затова аз почнах да му преписвам Евангелието с гръцки букви и български думи, а след прочитането на Евангелието аз взимах ролята на дякон, качвах се на амвона и разправях им по-подробно за прочетеното от поп Туше Евангелие (вечер прочитах по еднаж-два пъти тълковението съставено от Неофит Рилски [87] и в неделята им го проповядвах). А гръцки ето как се научих: щом дойдох във
 

*. В оригинала „Пенелопа” — задраскано.

44

Воден, за голяма моя радост, оста[на]х да живея в господин Готова, на когото госпожата бе чиста гъркиня, родом от Серес. Тя произхождаше от богато и благородно семейство. Нейният чичо е бил патриарх Йоаким в Цариград. (Тя разказваше, че преди смъртта си, разделил имота си ней и на брата й Димитраки, само бисер им разделил по една паница. Тя и дъщеря й носеха по една топка (стопчена на върви) бисер на врата си и всеки от тях се ценеше 5—6 хиляди лири). А имаше от наследството цял прибор за сладко от чисто злато, сервиз за трапеза — чисто сребро, наниза й бе гривни от чисто злато и с по три големи брилянта връз закопчалката, други гривни за всеки ден също златни без брилянти, кръст „енголпион”, с когото е служил патриархът, друг по-малък с 9 големи брилянта, друго перо с кръст, копие и пр. посипано с брилянти, а обици и пръстени безброй. Тя притежаваше патриарховия пръстен, който бе голям, от чисто злато — от едната и другата страна по един фасулообразен изумруд, а с средата един голям колкото лешник брилянт. А покъщнина[та] и меката й мебел бяха баснословни. Описвам ги защото после има да опиша някои произшествия за тях.

Да си дойда на думата. Помежду си те говореха на гръцки, а пред външни говореха по български. Тя бе благоразумна и държеше страната на мъжа си — българеше се. Аз говорех с тях винаги гръцки (ако и да ненавиждах гърците) и в разстояние на три-четири месеци говорех чисто гръцки, а за писмения език нарочно се сприятелих с гръцката учителка, която замолих да ми преподава по гръцки, а аз ней по български. Тя прие да ми преподава с голямо удоволствие гръцки, а аз да й преподавам [български] ето що ми отговори: „Даскала, аз като имам чист бял хляб, защо ми е черния? Пази го за себе си”. Аз се много докачих, но понеже имах нужда от нея оставих я да се храни със своя глупав фанатизъм и продължавах да взимам уроци.

В това време дойде дякон Агапий Войнов [88] за учител и помощник в черквата, но едва сключи пет седмици и него постигна същата участ — интернираха го посред нощ. [89]

В къщата на господин Гого освен гдето живеехме аз и учителите, архимандрита Павел Божигробский [90],

45

в две от стаите в същото здание бе употребено за училище. В това време се черкувахме в същата къща [на] долния етаж, който пред[и] 3—4 години бил фабрика за произвеждане и обработване на коприна от пашкули. (Главната търговия на воденчани е хранене на буби. Те почват от април и свършват юни). Около Воден има големи черничави градини, до тях са смокинени и безброй лозя с разновидни гроздя. Самият Воден е реки, които минавайки през града спущат се от мястото наречено Кремно и образуват четири огромни водоскока, които се сливат от стръмнината в едно голямо пространство обработено и разпределено на смокинови градини и лозя. През тая отвестност от призмите на водата се образуват цели канари бигорливи красиви камъни; водата във Воден е варовита. Тези четири реки с разни направления минуват край градеца Енидже Вардар, който се слави с произвеждането на прочутия Енидже-вардарски тютюн, сусам, памук и пр.; вливат се във Вардара. Близо до водоскоците измежду смокините и наровите градини намира се един манастир в двора на когото има няколко гробници, които изглеждат да са римски. Това ясно [се] доказва от монетите, които в изобилие се намират по тия градини и лозя. А над Воден се намира селото Владово, през което също минават гореказаните реки. А като се излезе из селото тръгва се по шосе — пътя за Битоля. Тоя път е много красив. Отивайки за Битоля от Воден виждаш от дясната си страна гора — кестенява, а от лявата — чемширева. То е богатство неизчерпаемо! Но за жалост турците са още невежи и неумеят или не се сещат да използуват тия богатства, напр. в гората към Родево, където са най-вкусните кестени, има каменна сол, от която селяните взимат за употребление. Близо до с. Мисимер из гората се намира руда, която е в голям размер и някои буци приличат смес злато, а друга буци чисто желязо. Близо до с. Църковени, отивайки за Воден, далечко от пътя има една средна големина канара, която е покрита с пъпки пак каменни на величина грахови и лешникови зърна. Те са сиви и облаковидни. Ние с господин Гого и госпожата му сме ходили по тия места и с нож сме откъртвали няколко от тия пъпки, които според един англичани-минералог казваше, че е необработен брилянт. Обещаваше голяма и

46

преголяма сума за да го отведем при тази канара, обаче ние се спогледахме и като че ли се съгласихме да притаим това богатство, като му казахме, че ние незнаем къде се намира тая канара, която неизвестен селянин видял из гората търсейки изгубения си добитък.

В с. Църковени имаше един народен человек, именуем Нуше. Той служеше като куриер между руските посланици Солун—Битоля. Гъркоманите го мразеха и постоянно подтикваха турците да го убият. Един ден го хващат турците между Воден и Солун, носейки пощата. Подложили го на изтезания, като му викали: „Кажи, гяур, що мисли московеца за нас?” Той горкия повтарял все едно и също: „Не знам, аго, не знам ефендим”. Но те продължавали да го измъчват. Отрязали му носът, ушите, вадили му зъб по зъб, отрязали му ръцете, краката и най-после му наляли газ в устата и го подпалили. Така е свършил мъченика Нуше. [90a] (Неговият син Константин Нушев ми бе ученик във Воден).

Но да дойдем на предмета си. Училището в черквата вървеше доста успешно. Ученици и ученички се изпреварваха в успеха, за да надвием гъркоманите. Аз бях определила всяка сряда следобед да отиваме на полето. Там имахме урок по българска и естествена история. Децата се толкова много възхищаваха, че ме молеха да стоим там до късно, само и само да им разправям за ня[в]гашните български царе. Преподавах им без книги и се връщахме в града по тъмно с песни. Аз се сприятелих с жената на каймакама, чрез която изисквах по един джандар да ни пази от произвола на гъркоманските деца. Но колкото повече децата ми напредваха, толкова повече бащите им нехайствуваха. С голяма просия ми купиха черна дъска и един стол (децата се редяха по земята). В черквата захода бе разоборен и нечистотиите течеха по двора. Молих се на неколцина да го поправят, обаче те все прехвърляха от един на друг, до гдето като си получих определената от Екзархията лира, дадох на един дюлгерин една бяла меджедия и една за материал [и] захода бе поправен. За учител вече и не мислеха, понеже който учител и да дойдеше гъркоманите чрез турците го интернирваха. Така щото аз 17-годишно момиче опъвах каиша на учителка, учител, писар, певец и дякон.

47

Когато навършвах третата учителска година във Воден дойде известие от руското в Солун [*] консулство, че се изискват четири ученички, които да се възпитават в Москва. [91] Аз силно желаех да бъда една от четирите, но воденци силно запротестираха, че от моето отсъствие ще се затвори училището им и аз, както и майка ми, дадох жертва себе си за да не попреча на народното дело. Майка ми взе едно момиче от Велес, друго от Воден, трето от Кукуш и четвърто от Солун и ги отведе в Русия, [92] а аз оста[на]х в Солун за учителка. Когато тръгнах от Воден, изпратиха ме всичките ученици на брой 174 заедно с майките си вън от града. [93] В долния етаж на господин Гоговата къща, която преди 3—4 години е била фабрика за пашкули се намираше импровизираната ни черква всред фабриката, която бе много широка — десетина метра, бе обградено с килими. Вътре друга преградка пак с килими за олтар. В тая черква, където се четеше по български се събираше много народ. Събравшите се винаги слушаха с радостни сълзи че са доживели да чуват молебствие на родния им език. Тук за пръв път се отпразнува Св. Кирил и Методий. Ето как стана: от преди една седмица бях поръчала на всичките деца момчета и момичета да им ушият родителите бели дрехи и им купят по 4 аршина червени панделки. На 10 май пратих момчетата да донесат от гората разни цветя (а там флората е много развита и разнообразна). Те донесоха много едри бръшляни и разни красиви цветове с големи виющи се растения. Особено имаше едно, което децата наричаха света лоза. То бе с големи виющи се стъбла, по тях цъфнали розови гроздовидни цветове. Други цветове слаби, а вързали същински чушки. Едно, на което децата казваха совалки (и то бе виющо) цветът сив, а завързало същински совалки. А от към Владово, село над Воден по пътя за Битоля, ми донесоха цял товар чемшир. Направихме венци и укичихме целите училища, черквата, па даже и вратите, дворът, всичко бе потънало в цветя и зеленина. А сутринта всички ученици и ученички бяха облечени с бели дрехи превързани през кръста с червени панделки, косите им разресани и вързани със същите панделки. Мом-
 

*. Задраскано.

48

ченцата също с бели дрешки и превързани през рамо с червени панделки. Картината бе величествена, народът възхитен. Мнозина от тях се просълзиха. След бож[ията] служба направи се насред двора молебен. Д. Македонский бе във Воден. Той държа прочувствована реч (а след една седмица чрез гръцки шпионства турците го интернираха). От там ученици и ученички, с майки и бащи, излязохме вън от града при местността наречена Гавальотица. Насядахме на зелената трева. Аз станах, разказах им за произхода на двамата братя Св. Кирил и Методий, за техните действия и мъченически живот. Народът бе във възторг. Донесоха от града нарочно приготвена храна. След разкошния обяд изпяхме няколко народни песни, изиграхме разни български хора и вечерта с песни из целия град се разотидохме. Народът така възхитен и ободрен реши да си превземе и служи в една от гръцките черкви. Това бе след десет дни, именно на празника Св. Елена и Константин. Всичко бе уговорено. Храбрият и безстрашен Хаджи Григор Чамов с Петър Божков и Христо Занешев отвориха черквата „Св. Врач” и влязоха със свещеника, който веднага почна бож[ията] литургия. След него аз с учениците и по-видните граждани българи, стария Занеш със синовете си Зано и Вани, Хр. Камче, Хр. Лембарче, Г. Гогов, Калимата, Люшката, Безовеца, Ташко Константинов, Иван Сребре, Д. М. Фотев, Никола Иванов и пр.

Гъркоманите известени за това веднага отиват и съобщават на каймакамина, че сме им взели черквата и ще правим въстание. Попът тъкмо излизаше да каже „със страхом Божий”, влиза каймакама с няколко души стражари и извикват „Чикънъс дишари!” (излезте на вън). Но старият Занеш каза: „Ефендим, като си свършим молебена ще излезем всички”. Тогава стражарите по заповед на каймакама почнаха да бият наред българите, главите им изпочупиха, кървове потекоха. Една от госпожите — Христовица Камчева, като видя, че мъжът й падна окървавен, удари с чадъра си каймакама по ръката и той се разяри още повече. Черквата се обърна на бойно поле. Ученички и ученици пищяха с глас, стана голяма олелия. Аз, като псалт, бях се забравила на стола. Тогава дойде П. Божков, дръпна ме за ръката; аз поведох децата из олтар-

49

ната врата, излязохме на улицата. Сега тука дойде моя ред. При къщата на Л. Бинчев се бяха събрали много жени-гъркоманки, които с викове „дръжте овая да я удавиме, она буричка целио град” — пред нас бе реката, те ма сграбиха, нанесоха ми силен бой и туко-що щяха да ме хвърлят в реката, спуснаха се всичките ученици, разиграха се юмруци, заскубаха се коси и едвам можаха да ме избавят от ръцете на гъркоманките. Прибрах децата в училището, ободрих ги, казах ако за сега бащите ви са смазани от бой, всичко това е от гръцките мекерета, които искат да ни уничтожат, но вие старайте се да бъдете редовни и прилежни, чрез което ще можем един ден да възтържествуваме над тях. Каквото и да стане, казах им, аз няма да ви оставя. Те радостни и весели си отидоха по домовете си. Бащите им бити и ранени ги арестуваха, където стояха десет дена с кървавите дрехи без да позволят да влезе някой от домашните да им помогне с нещо. [94] След двеседмично стоене в затвора, изпратиха ги в Солун и то посред нощ — Зано Занеш, П. Божков, Хр. Камче, Хр. Лембаров, Хр. Занеш, Ташко Николов, Люшката и пр. и ги хвърлиха в „канли куле” и пр., затвор, където затварят закалените престъпници. След една седмица дойде от Солун валията със следовател, прокурор и пр., за да разследват делото. Аз с всичките ученици и ученички излязох вън от града да посрещнем валията. Като наближи да мине покрай нас (учениците държаха китки в ръце), хвърлиха китките си върху му, изпяхме му една хвалебна песен с името на Султана. Той оста[на] доста поласкан. Една от ученичките му подаде заявление за освобождение на бащите им от Солунския затвор. Аз му изпратих едни шити чехли. Това бе пет-шест дена преди Рождество Христово. Аз взех отпуска от общината и два дни преди Рождество отидох в Солун като взех със себе си една хубаво везана възглавничка. На другия ден след пристигането си в Солун, отидох в къщата на валията, изпросих позволение да влеза при госпожата му — ханъмката. Позволиха ми, след направената ми тамана разправих й по турски (понеже пак се учила в турско училище) всичко което българите теглят не от турците, а от гъркоманите: „А ние, милостива госпожо, не искаме друго освен да се молим Богу на своя си език. Ето във Воден има 7 черк-

50

ви направени от гражданите, а ние се молим Богу в една къща заградена с килими. Гражданите са правили училища, а гъркоманите са ги завладели и в които учат чужди за тях гръцки език и то само осемдесет ученици и ученички, а аз се мъча с 210 ученика и ученички и то ги събирам в една къща от две стаи. А сега, ханъм ефенди, моля ти се да подействуваш с молбите си пред ваали паша да освободят арестуваните седем души — воденчани, които бяха се провинили само в това, че искат да се молят Богу в своя черква” и й подадох хубавата везана възглавница, която като я взе, разгледа я и ме попита кой я е работил. „Аз, отговорих, покорната ти слугиня, както и чехлите на ваали паша”. „Е, тогава като свършите изпитите ще дойдеш тук при мене, та да ме учиш да веза такива работи. А за арестованите аз ще моля пашата да ги пусне.” И наистина след пет дни бяха пуснати на свобода. И така преди Нова година затворниците пазариха две брички и се завърнахме във Воден посрещнати от домашните им и ученичките ми с възторг. Една седмица след това произшествие дойде заповед от валията да си вземем черквата „Св. Врач”. Тогава ние вече тържествувахме. Черкувахме се в „Св. Врач”, а горе в женската черква събирах учениците. Но за частния ми живот никой и не помислюваше.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


75. Във в. Отечество, I, бр. 5, 22 авг. 1869 г. се съобщава, че сръбската учителка във Велес е заменена с Н. Петкова. Според В. Кънчов сръбската учителка Мария е била изгонена, защото е отказала да въведе български учебници в училището. — В. Кънчов, Сегашното и недавното минало на град Велес. В: Избрани произведения, Т. 2, с. 276.

76. Дружеството е основано през 1869 г. от Н. Петкова. Неговата касиерка е била Кицка М. Кушева, а писарка Мица Дръндарева. Дружеството просъществувало кратко време — приблизително до 1870 г. Вж. Б. Василева, Български женски организации през Възраждането, Год. СУ, ИФ, Т. 70, 1976, С., 1980, с. 291.

77. Д. Дойнов свързва факта, че Левски е възложил на двете учителки да ушият знамето на организацията с това, че Н. Петкова и дъщеря й посетили през ваканцията на 1870 г. родното си място — гр. Сопот, един от опорните пунктове на Левски. Вж. Д. Дойнов, цит. съч., с. 79–80.

78. Вероятно става дума за „Цигулка с народни и любовни песни, съставени и други събрани от Х. Мавридов. Болград, в училищната книгопечатница. 1869”, в която има песен за Х. Димитър и Ст. Караджа.

146

79. Щивал (щифал) — нем.-ит. — висока обувка, ботуш.

80. Двете учителки разпространявали сред населението революционни песни. Според руски консулски доклад през 1870 г. велешкият младеж Станче Богданов, син на члена на меджилиса — Антон Богданов, преписал няколко революционни песни, дадени му от Н. Петкова, като от своя страна ги предал за преписване на Георги Колев, у когото били открити от властта. Последвали арести и разследвания, които властта се стремяла да използува, според руския консул Якубовски, „за преследване на някои от българите в предположението за връзки с българските комитети”. Цит. по Д. Дойнов, Национално-освободителните... с. 70.

81. Пак според Якубовски след завършване на разследването Н. Петкова е била изпратена в родното си място — АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1870, д. 1424, л. 36–36 об.

82. Според руския консул в Битоля Максимов Ст. Караиванова с била принудена да напусне през 1870 г. Велес (в доклада погрешно Битоля), когато „ея ручныя работы, имевшия целию наглядно выразит политическия стремления болгар, вызвали преследовання турецкой администрации.” Вж. тук, с. 128–129.

83. Петър Мусевич Бориков (1838 [1840?] –1914). Роден в град Пазарджик. Учи в родния си град и в протестантско-мисионерското училище в Пловдив. Работи като пътуващ книжар и протестантски проповедник. От 1870 г. събира старини за турския народен музей в Цариград. 1872–1875 г. е деловодител па Благотворителното братство „Просвещение” (вж. бел. 84). През 1876 г. за участие в революционното дело е затварян в Пловдив и Одрин. През Руско-турската война работи в руския Червен кръст. Умира в София.

84. Българско читалище в Цариград. Основано на 6 март 1866 г. от формираната през 1864 г. Българска книжовна дружина. Една от главните му задачи е откриването и подпомагането училища и читалища в Македония и Тракия, снабдяването им със средства, книги и учители. Читалището отправя апели към родолюбците, организира лотарии и пр. Със средствата, получени от всички краища, населени с българи са изпратени български свещеници и учители, а училищата и читалищата са снабдявани с голямо количество учебници и литература. През 1868 г. по инициатива на П. Р. Славейков, към настоятелството на Цариградското читалище се създава благотворително братство „Просвещение”, което си поставя за цел „да подпомага бедните български училища от всички места на страната.” През 1871 г. читалището свиква събрание, на което избира специален комитет, наречен „Македонска дружина” в състав Г. Груев. Л. Йовчев (по-сетнеш-

147

ния екзарх Йосиф), Ст. Брадински и Л. Моравенов, който има за обект на своята дейност изключително въпросите на просветата в Македония. Македонската дружина развива изключително активна и разнородна дейност — от апели за подпомагане на просветата на македонските българи, до организиране на театрални представления с благотворителна цел. В резултат на дейността й са събрани значителни средства, назначени са учители в застрашените ог гърцизма райони, отпуснати са значителни суми на българските общини в Македония за изплащане учителските заплати, строеж и поддръжка на училища и на общинските стипендианти. За дейността на Цариградското читалище, Благотворителното братство „Просвещение” и Македонската дружина вж. Й. Ванчев, Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. С., 1982, с. 61–64 и цитираните там извори и литература.

85. Георги Гогов (1821 [?]–1876). Роден и починал във Воден. Сведенията за този деец са изключително оскъдни, разпръснати и противоречиви. Затова публикувам изцяло некролога, поместен във в. „Напредък”, XI, бр. 120, 25 февр. 1877, ръководен от съображението, че това е първото, ако не и единственото, съобщение, където накратко е предадена цялата му дейност:

„С голямо прискърбие известяваме за смъртта на любезний ни брат г-н Гого Георгиев, който е събрат на нашите народни възродители. Градът ни изгуби за всегда един от своите най-първи поборници на черковните ни правдини.

Той бе с развити чувства, патриотическо сърце, и съвременно, като бе имал случай да обиходи по добрите страни на Европа и види живота и поминъка на свободнин свят, не можеше с хладнокръвие да гледа да пъшкат братята му под фенерското духовенство и да учат язик съвсем непознат тям. Той пръв повика учител, отвори българско училище в своята си къща и събра доволно деца и от двата пола. Народът задоволен, а особно да слуша матерния си язик гледаха на него като на свой благодетел и избавител. Владиката с интриги[те] си затвори училището ни, но наший събрат с разумността си сполучи и отвори училището, което и до днес съществува.

По благоволението народно той беше и представител на Воденската епархия в Българский църковен събор в Цариград на 1871.

Като има злочестината не преди много време да изгуби едничката си наследница на 18 годишна възраст, и той на 1876 год. ноемврия 11-ий на възраст 55 годишна се пресели във вечната обител.

Обстоятелствата, като не позволяват да се киже нещо повече върху живота и делата на тоя отечественолюбец, свършвам с: Вечная му памет.

С почитание. За Воденската община К. Евров 1877, ян. 10-ий, Солун”.


86. Димитър Василев Македонски (1847–1898). Роден в с. Емборе, Битолско. Син на цариградски градинар. Завършил българско, гръцко и френско училище в турската столица. Учител в Битоля (1868 и 1873–1875) и Цариград (1871–1872). Книжар в Битоля (1875–1876). След Освобождението се установява в София, където се занимава с адвокатска и журналистическа дейност. Заминава за. Цариград, за да поеме редактирането на екзархийския орган „Новини”. На 21 февр. 1898 г. е застрелян в квартирата си от Евтим Димитров Гещаков (родом от с. Дупени, Ресенско), вратар на българската болница в Цариград. При разпита от Варненския околийски управител (като български поданик Гещаков е екстрадиран) той заявил, че извършил убийството, защото Д. Македонски неправилно отразявал положението на българите в Македония по страниците на вестника.

87. Неофит Рилски (светско име на Никола поп Петров). Роден 1793 г. в Банско. В 1811 г. се замонашва в Рилския манастир. Образованието си получава в манастирското училище, а от 1821 — в гръцкото училище в Мелник. Учител в Самоков (1826-27 – 1831), Габрово (1835–1837), Копривщица (1837–1839). 1848–1852 г. е учител по славянски език в богословското училище в Халки. Игумен на Рилския манастир (1860–1864). Умира в манастира 1881 г. По инициатива на Лондонското библейско дружество превежда иа български език Новия завет, излязъл в Смирна през 1840 г., който въпреки забраната от страна на Патриаршията претърпява 6 издания. За Неофит Рилски вж. Р. Радкова, Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975, 209 с. (За превода на Новия завет — с. 100–109.)

88. Агапий Войнов (1838–1902). Роден в Кюстендил. Учител в Пианечкото училище (1857–1859). От 1861 до 1866 г. е на служба при гръцките владици Дионисий Ксантийски и Теоклит Маронски. В 1866 г. се връща в Цариград, където постъпва дякон в българската черква „Свети Стефан” и българското училище. От 1869 г. учителствува в Македония — Солун (1869), Воден (1869), Струмица (1870–1872) и другаде. След Освобождението е председател на Видинския съдебен съвет (до октомври 1878), учител в Кюстендилското класно училище, секретар на Окръжната кюстендилска комисия (до 1894). Умира в Кюстендил в пълна забрава и крайна мизерия. За него вж. у Й. Иванов, Северна Македония. С., 1906, с. 348–352.

149

89. Йеродякон Агапий пристига във Воден на 8 ноември 1869 г. и открива българско училище с 45 ученици. Няколко дни подир откриването на училището той е арестуван и изпратен под конвой в Солун, но валията Сабри паша го освободил като невинен. Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура. С., 1937, с. 71. В донесение от 3 февр. 1870 г. до Н. П. Игнатиев руският консул в Солун Н. Максимов съобщава, че с решение на турския меджилис на Войнов е забранено да учителствува във Воден. Молбата на 40 воденски жители за връщането на учителя в града им е оставена без последствие. Като виновник за преследването на йеродякон Агапий Максимов посочва сръбския митрополит Никодим. АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1870, д. 2268, л. 11–14 об.

90. Архимандрит Павел Божигробски. Роден в с. Кониково (Гуменджанско) през 80-те години на XVIII в. (Непосредствено след Кримската война е бил на 60–65 години). Главен представител на божигробските таксидиоти (божигробски протосингел) в Солун от 1850 г. Близък приятел с Йерусалимския патриарх Кирил, което може би е помогнало последният да не признае схизмата. Подпомага българското образование в Солун. За кратко време игумен на Лесковския манастир. В последните години от живота си -- председател на Воденската община (вж. писмата у Й. п. Георгиев, Материали по църковната борба. — Сб. НУНК, кн. XXIV, 1909, с. 316.). За него вж. А. п. Стоилов, Архимадрид. Павел Божигробски — Общ подем, I, 1917, бр. 11, с. 578–579.

90a. За конфликт на консулския куриер с турските власти се говори в едно от донесенията на В. Максимов до Н. П. Игнатиев. В него се съобщава, че куриерът Нуше Гелов на 6 май 1876 г. е бил оскърбен в качеството си на руски куриер. Шериф Араба, битолско заптие се опитало на два пъти да свали шапката на Нуше. След оплакването на консула, заптието било осъдено на 2 месеца затвор, заменен с преместване на заптийска служба в Дебър. АВПР, ф. Посольство в Константинополе, д. 1430, л. 51–53. Консулско донесение на В. Максимов, Битоля до Н. П. Игнатиев, Цариград. 7 май 1876 г. Датата на документа показва, че случката с Нуше (ако приемем, че не е плод на авторовата фантазия) трябва да бъде отнесена към по-късни години.

91. През ноември 1870 г. към Славянския комитет в Москва се създава „Дамско отделение”, чиято главна задача е уреждането на специално училище за славянски девойки в Алексеевския женски манастир в Москва. Девойките са обучавани по програма, разработена от Т. Бурмов, М. Дринов, Н. Бончев, Одеското бъл-

150

гарско настоятелство, директорът на Фундуклеевската гимназия в Киев А. И. Линниченко, „кореспондент” от Босна и др. Програмата е предвиждала да задоволява нуждите на южните славяни, целяла е девойките да придобият не само практически навици в домакинството, но и научни знания. Началото на 1872 г. чрез руските консулства в Македония е било обянсно за откритото през октомври 1871 г. училище, както и вакантните 4 стипендии. (АВПР, ф. Пос. в Конст., 1872, д. 2270, л. 33–33 об.). Молбите на македонските българи постъпвали чрез руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев, който участвувал в избора на кандидатките по молба на комитета. Избрани са, и през май 1872 т. са изпратени за турската столица, придружени от II. Петкова следните девойки: Елисавета Иванова Паужинкова от Велес, Фанка Георгиева от Битоля, Елена Петрова от Солун и Борислава Константинова от Воден (пак там, л. 127–127 об.). За откриването на училището, неговата програма, преподаватели, вътрешен ред, възпитаничкп и пр. вж. Л. Степанова, цит. съч., с. 100–106.

92. За престоя на Н. Петкова в Русия, както и за положението на българските ученички в Москва вж. АВПР, ф. Пос. в Конст., 1872, оп. 517/2, д. 628, л. 34–36 об.

93. От тук насетне спомените, записани от Ст. Караиванова следват доста объркано. Без да се спазва нужната последователност тя говори за своето учителствуване ту в Солун, ту във Воден. Предаваме ги както следват в оригинала, като размествания са направени само на места, където авторката изрично отбелязва това с бележка.

94. За инцидента вж. публикуваните донесения на фон Кнапич, австро-унгарски консул в Солун до министъра на външните работи във Виена от 10 юни и 11 юли 1871 г. у Кирил, патриарх Български, Принос към българския църковен въпрос — документи от Австрийското консулство в Солун. С., 1961, с. 70–71 и 73. На 1 юни 1871 г. воденци подават молба за освобождение на своите съграждани лично до руския посланник в Цариград Н. П. Игнатиев (АВПР, ф. Пос. в Конст. 1871, д. 2269, л. 61–61 об.), в която доста картинно и твърде преувеличено описват собствената си невинност и зверствата на турските заптии, които с ятагани са се втурнали в черквата. На 15 юни 1871 г. руският консул в Солун Леонтиев донася на Н. П. Игнатиев, че българите са признати за виновни и осъдени на затвор (пак там, л. 77–77 об. и 78).