II. ПРИГОТОВЛЕНИЕ
СРЕДСТВА ЗА ВЪОРЪЖЕНИЕТО. КОИ И С КАКВА ЦЕЛ ПРЕКУПВАТ ДЕСЕТЪКА НА С.
РАЗЛОВЦА. АПОСТОЛ ОТЕЦ ГЕНАДИ. СОЛУН КАТО КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР НА СЪМИШЛЕНИЦИТЕ.
ПРИГОТОВИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАТ ОБРАТНО В С. РАЗЛОВЦА
Настъпи хиляда осемстотин седемдесет и петата година. Още от зимата като вятър се пренесе вестта между населението, че тая година ще има въстание, но незнайно как и где. Тази новина се предаваше от уста на уста и се държеше под камък. По-учените, по-заможните започнаха да разговарят, взеха да беседват. Случеше се да се съберат 5—10 души и предметът за разговор сам дохажда на устните им. Старият почне да разправя, как бил слушал някога, че руските царе имали от старо клетва да освободят християнския свят от турците. Това време, както изглежда, трябва да е дошло, но за това е нужно да се вдигне въстание. Друг пък на това отгоре добави, че наистина е дошъл часът на въстание, но то изисква много пари и оръжие, каквото се намира само у турските търговци. Тия спънки, обаче, лесно разрешава друг от беседващите, който им доказва, че нашите български юнаци и с ръждясали пищови ще съумеят да си набавят оръжие и джепане [8] от самите турци.
— Някой си чичо Бойо — им разправя той — бил сиромах човек, пастир в планината, но добър юнак, 25-годишна пора [9]. Това било във времето, когато на-
42
шите деди и бащи много патели от арнаутите [10]. Земята на тези е слаба, та те повече изкарвали прехраната си с грабеж. Един ден на колибата на нашия пастир, който пасял козите си, дохаждат двама добре въоръжени арнаути. Бойо ги посрещнал, въвел ги в кошарата и гледа сиромахът, не може да се нагледа на оръжието им. Много се искало на чичо Бойо да носи такова оръжие, затова страшно докривяло на душата му и внезапно в неговата бедна глава блеснала една решителна идея; жилото на тая идея го накарала енергически да подскочи. Той застанал пред своите почтени гости и им изказал своето дълбокомислено съждение, че сега са времена лоши, опасни и за силни, и за слаби. „Дано никакво зло да не ви сполети, ... ама кой знай..." — казал той в заключение.
На това негово мнение агите се опитали да отвърнат с насмешка, но нашият овчар незабелязано възвил тоягата си, завъртял я и като вихрушка я стоварил върху главата на единия от тях, който тъкмо тогава го уверявал и му доказвал, че и сто души да им излязат насреща, те двамата няма да трепнат. Тази сопа е била една порядъчна върлина, каквито се употребяват по планините наместо маша и лопата при опичане на хляба и се славят с името „ватрал". Моментално Бойо се извръща и с един страшен удар поваля и другия смаян гост на земята. У тях той намерил богатство много, което няма да забравят и правнуците му. Тъй че на добър юнак — привършва убедително разказвачът — и най-лошото оръжие служи, а нали оръжието само не работи, на слабия и най-доброто оръжие не принася полза.
— Море, с празна ръка — възразява чичо Цоне — змия не се лови: ръката ще ти отиде и змията пак жива ще остане. Трябва оръжие, а и юнаци, които да го употребяват.
— Това въстание. — добавя друг — не е лесна работа, трябва да обмислим добре дали ще можем да дадем едно такова въстание, що не се е с очи видяло, нито се е чуло. Ние сме далеч от нашите дунавски проповедници [11], не можем да се сношаваме с Румъния и Сърбия и нямаме познанство освен с дядо Ильо [12], и не се знае дали ще можем да поддържаме дълго въста-
43
нието, за да ни дойде помощ от войводите из Сърбия и Румъния.
— Ех, мой брате — възразява друг по-разсъдителен, — един селянин твой съсед, чакаш, па не знаеш кога ще дойде, а камо ли да чакаме нещо из далечните държави като Сърбия и Румъния. Зер, турците ще им останат пътищата свободни, както на търговци, да дойдат тъкмо когато ни трябват. Помнете ми думите, дорде да ни дойде помощ, нашите глави много има да видят, без да знаят даже в чужбина за това, както и ние не знаехме и не сме чули, когато се освобождаваха сърби и ромъни.
И тъй, едни бяха на мнение, че ние, робите, сами нищо не можем да направим на Турция. Ще убием няколко души турци, и нас ще убият; нищо повече. Но това мнение падаше всякога под възражението, че турците ни убиват всеки ден, но незабелязано, един по един, че ако ни изтребят наведнъж, не сме пшеница, дето се казва, да огладим света. Бащите ни и чичовците ни бяха мирни хора, те не трепваха, от своя смърт ли умираха, до колко години доживяха? Защо барем да не мрем за своя роден дълг, не трябва ли да убедим чалмите, че българинът по-добре умее да коли?
През 1875 г. поп Стоян отиде в Солун при зетя си Димитър и. Георгиев Беровски [13], който се преследваше от правителството по черковните въпроси [14]. Тук те направиха първото съглашение по въстанието. Беровски тогава нямаше готови пари със себе си и упълномощи дядо си поп Стоян да продаде нещо от недвижимите му имоти в Берово и му изпрати сумата. Поп Стоян имаше голяма чест, той беше спечелил доверието на всички към себе си и направи всичко, както му беше поръчано. Между това, Константин п. Стоянов, Цоне Спасов и коджабашията Нико дойдоха в Кюстендил да прекупят за обща сметка на селяните десетъка на с. Разловца. Това беше направено с цел да не дохаждат спахии в селото и да не разберат за приготовленията. От друга страна, те причиняваха големи разноски на селяните, тъй като всеки път биваха съпровождани най-малко от десетина души кафеджии, писари, сеизи, чибукчии и пр. След много мъчнотии, а главно, благодарение на 50 турски лири подкуп пред Зейнел бега, прекупа на десетъка остана върху селя-
44
ните. Поръчители на селото станаха Костадин п. Стоянов и Цоне Спасев, обаче това поръчителство беше недостатъчно и окончателното прекупване стана след втора гаранция от двамата кюстендилски жители Христо Стоянов Векиларчев и Димитър Топузов. Между това, п. Стоян повика десетина души селяни от Разловца, хаджи Атанас от с. Драгобраща, Цоне Данчов от Кочанско и др. и направиха едно съвещание по набавянето на оръжия. Олово и барут решиха да достави п. Стоян от Д. Друмарски из Кюстендил и от Стефан Стоянов из гр. Виница, Кочанско; оръжие и джепане да се набави чрез някой селянин от един турчин в Пехчево. Този пехчевец има неблагоразумието да разгласява причините, по които му се харчеха толкова много пушките, ала скоро пак разбра, че в интерес на своята търговия трябва да мълчи, което нещо го отърва даже от нещо повече: макар да беше турчин, той щеше насмалко да намаже въжето.
През декември 1875 г. поп Стоян намисли да изпрати собствения си син Костадин и Коте Карчов [15] в Солун, за да набавят още нужните оръжия. За тази цел той им даде осем от най-добрите свои крави, два вола, два товара масло, няколко кожи и двамата мними търговци заминават за назначението си. Те стигнаха в Солун и се настаниха в именуемия „Таш Хани". Продадоха кравите, скоро се похарчи маслото и мешините, обаче нашите търговци се продължават да се въртят из кюшетата на честната странноприемница. Цял месец съдържателят, богобоязлив елин, ги дебне: нещо купуват, нещо продават, постоянно идват и излизат някакви хора, по цели нощи приказват — и се прикрито. От тия, които ги посещаваха ще споменем Костандия, п. Иван и Алекси п. Георгиеви, Стоян Цоцов, Гоге Ширтов, п. Петър Солунски [16], баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови [17] и братя Еврови. Един ден ханджията влиза в стаята на двамата търговци и, след като им изказал своето удивление по предмета на тяхното особено водене на търговията, той им обяснил какво трябва човек преди всичко да гледа интереса си и свършил със заявлението, че, ако не му направят добрината да си излязат от неговата гостилница, ще яви на градоначалника Алай бей. Но и в другия хан, дето се настаниха, те не бяха свободни от
45
подобни подозрения. И там те имаха чести случаи да изпитат особеното внимание на полицията. Както и да е, в три месеца отгоре, бидоха накупени достатъчно револвери и двуцевни пушки; направи се даже едно свилено знаме, което трябваше да се развява над Малешевските и Осоговски планини. Това знаме представляваше един огнен лъв без корона, върху жълто поле. То беше красива изработка на учителките баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови. И днес още то се съхранява от Димитър Беровски. [18] Тези учителки по-преди учителствуваха във Воден, дето биваха подлагани на много гонения от страна на гръцкия солунски владика, който настоятелно искаше да убеди воденци, че него трябва да слушат и че там са нужни само гръцки учители.
Настъпи седемдесет и шестата година. Тук нищо не знаеха за революционните
брожения, които ферментуваха през тая знаменита година в Северна и Южна
България. През м. март при приготвителите в Солун се яви известният в Софийско
отец Генади [19], който бе обиколил цяла България, ходил
в Сърбия, Измир; Цариград и др.; п. Петър Солунски му повери за приготовленията,
които се вършеха вътре в Солун и го накара непременно да се стави и разговори
със съмишлениците. В тези разговори отец Генади им откри, че цяла България
и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания. На п. Петър се
искаше да покаже какви приготовления ставаха и в Македония, затова те отидоха
във Велес, дето устроиха едно събрание, което за жалост бе тутакси прекъснато
по милостта на някоя предателска личност и п. Петър Солунски едва можа
да достигне до Солун, без да донесе някакви положителни сведения, а отец
Генади се спаси от преследванията на турците само върху сръбската територия.
[*]
И така, проповедник освен отец Генади в Ма-
*. Това и други подобни нему обстоятелства трябва да бъдат отбелязани като твърде чести атрибути на онова време, които причиняваха много мъчителни перцепции в интелигентните слоеве на обществото. Пишещият тези възпоминания по същия повод много пъти е имал случай да си спомня думите на Димитър Томов Македонски, просветен и виден навремето си учител в Кюстендил, замесен тоже в революционния водовърт, който в една беседа със сина на п. Стоян и дякон Рафаил в кюстен-
46
кедония не е имало, или пък ние не сме имали възможност да го узнаем. Самото време, обаче, със своите сложно ситуирани обстоятелства беше най-добрият агитатор на идеите от тая революционна ера. Думата ни е за въстанието в Херцеговина [21], което оказа силно влияние над умовете на робите. Геройските подвизи на херцеговинските патриоти тук се цитираха с горещо съчувствие; и нашите приготвители в Солун бяха свидетели при докарването на ранения аскер от полесраженията на Херцеговина. Ние можем даже да отидем по-далеко в нашите съждения, без да бъдем обвинени в парадоксалност, като на същото херцеговинско въстание отдадем и онова хроническо единство, което ни дава историята на българските въстания от тая епоха. С какво друго можем да си разтълкуваме факта, според който нашето въстание и онова на Средна гора възникнаха в едно и също време, без да имат някакви сношения помежду си? Самите събития, повтаряме, бяха най-добрият агитатор на идеите от онова време.
Властите в Кюстендил сякаш подушиха приготовленията в с. Разловца, вследствие
на което п. Стояв биде повикан. Попитаха го за много неща и в заключение
му заявиха, че тъй като неговият син Костадин отсъствуваше като поръчител
за откупа на селския десетък, те него ще считат за отговорен подир сина
му, в случай, че не желае да го поискат по административен начин от солунските
власти. Това беше заблаговременно направено с цел да бъдат прибрани десетъчните
пари за избежение от всяка непредвидена опасност. П. Стоян даде исканото
обещание за изплащането, върна се в селото и разясни всичко по-под-
дилската митрополия бе изтъкнал нуждата от много народ, без който всяка революция е осъдена на гибел. Тази революция, обаче, като първа на нашето племе носеше именно тоя отпечатък: приемайки в съображение неблагоразположението на българина към всякакъв вид новаторство, като се видя, от друга; страна, оня екзалтиран, бръз, самоуверен характер на тогавашната революционна агитация и херметическата изолираност на въстаническите локали от всяка външна подкрепа — всеки добър наблюдател можеше да предвиди залеза на революцията. Ние, които отстоим на четвърт век от нея революция, тъй можем и смеем да разсъждаваме, но преди 25 години не беше тъй; тогавашното reflechir значеше flechir. [20]
47
робно на селяните, които в отговор му напомниха негови някогашни обещания, че той ще плати десетъка, но те да си набавят сами по нещо от оръжие. Поп Стоян беше човек с пълно доверие, затова при първо поискване кюстендилският митрополит Иларион [22] му зае 4000 гроша; други 4000 гроша той зае от един богат турчин от с. Дръвник по име Молла Един. Тук му е мястото да отбележим, че в това приготовление не са се практикували никакви революционни контрибуции върху населението и че обдръжките на въстанието лежаха изключително върху гърба на няколко души състоятелни селяни, имотни личности, а главно на п. Стоян Разловски. Като доказателство на това може да служи актът за откупването на десетъка, който акт пасивно имаше за цел да помогне за въоръжението на селяните. Ето и самият запис, даден от п. Стоян на покойния митрополит Иларион:
4 000 гроша. Аз, отдолуподписаният свещеник заемам от Негово Високопреосвещенство Г-на Иларион в заем горереченото число гроша, които ще му върна подир един месец от днес. А на по-голямо негово уверение, че ще му ги върна след един месец от днес, давам му настоящия си задължителен запис и се подписвам.
С а м о четири хиляди гроша23 февруарий 1876 год., Кюстендил.
П л а т е ц: Стоян
от село Разловца.
При приготвителите на въстанието се навърташе еднн старец от Мелнишко,
по име дядо Иван, който живееше в Солун от няколко години и не можеше да
се върне в родното си място. Решителен и много добър стрелец, дядо Иван
като дете имаше слабостта да се хвали. Нито ден не минаваше, без да се
ознаменува с някой нов план за въстание от дядо Иван. Колчем кръвта у младите
закипеше и почнеха да беседват по бъдещите хероични подвизи, що ги очакваха,
нашият старец скачаше от ентусиазъм и им доказваше с най-убедителна самоувереност,
че ако той не е, нищо те не могат сами да направят. Според думите на дядо
Иван, неговата „пушка карамфили" гърмяла на два гласа и убивала по петима
турци наведнъж.
48
— Ех, вие сте деца още — казваше дядо Иван, — един турчин не можете да убиете, ама дядо ви да им подпали карамфилята, че да видите как се чистят турчаги.
Така дядо Иван прекара няколко дни весело. Но сега той седи умислен. Запалил е малка чубучка и слуша — нещо младите приказват скришом от него.
— Нашето приготовление е страшно — се издаде гласът на един от говорещите. — Седим в Солун, дето има силен паша, който само ако подуши нещо, всичко ще загине. Турция е силна държава, пък нашата работа не е като при Дунава: фесът се червенее при белия Дунав. Като пилци ще ни изтрепят.
Не се досети бедният старец за хитростта, която му заложиха тези млади хора, за да го изпитат; той цял трепереше.
— Ах, душмани — казва със задавен глас и става на крака. — Не ви ли думах, че нищо не можем да направим, само ще изгинем напразно. За мене, както и да е, навекувал съм се, но за вас младите ми е жал.
— Не слушай тези страхливци — го насърчава друг от младите. — Като направим въстанието, ще подмамим турците в една пусия, ще наредим добри юнаци и тогава, като окървавим цели хендеци и скали, ние ще се видим господари на нашето отечество, малко но хубаво.
— Слушайте мене — каже дядо Иван, — аз ще бъда на първо място в пусията, ама да ми напълните карамфилята с дремлии [23], не с куршум: куршумът убива само един, а дремлиите много. Па да не смее някой да хвърли пушка преди дядо Иван! Най-първо аз ще хвърля, хем ще меря право в очите, па тогава: ха, бре дядови, ще ви кажа: елате колете клети турци, като осветени кокошки нощна доба. И ако остане някой жив, ще има да разправя за дядово-Иваново гърмене.
Един левент отгоре на това му изпя на дядо Иван:
„Отметна лудо пушка шарена,49
Та удари лудо мома Румена:
Телли куршуми в клетото сърце,
Дребни дремлии в бялото гърло..."
Няколко потреби за въстанието се изпратиха вече по разни кираджии из
Солун, обаче работата с револверите и патроните изискваше по-голяма внимателност.
Тях трябваше нощно време да ги пренасят двама от самите съмишленици: Димитър
Беровски и Коте Карчов. Те взеха един кираджийски кон от един пеянчанин
с условие да му го предадат в с. Разловца. Минали Дойранско, Поройско,
дошли на връх планината Беласица и конят им умира. Що да правят с един
товар от 100 оки! Приготвили една дървена сана и кое как го довлекли до
подножието на планината. Отива един от тях да потърси кон. Такъв скоро
се намерил и заедно със стопанинът му донасят товара до с. Игуменец, дето
разменили коня и зели още двама кираджии, защото ще вървят през планината
Огражден. Тези обаче, като помислили, че това може да са пари, (двамата
пътници наистина криели съдържанието на сандъците, за което впрочем отпосле
щели много да се разкайват) намислили да откраднат товара. Това било нощно
време. С тази цел те поостанали малко надире от двамата другари, после
силно се спуснали из едно стръмно потайно място и скоро, като разтурили
товара, видели, че това не са пари, а револвери, които те не посмели да
пипнат. В това време другарите се досетили за измамата, но въпреки че носели
по един револвер в пояса си, те не се решили да ги преследват в тъмнината
и предвид на някоя засада от страна на кираджиите, решили да чакат разсъмването.
Трудно можем да си представим какви мисли са се трупали през тези няколко
часа в главите на нашите пътници. Те тогава се разкаяли, задето не бяха
казали що именно носеха, за да не възбуждат подозрение в простите кираджии.
От друга страна, още повече те са били смазвани духом от перспективата
на отговорността пред делото. Призори техните мисли били прекъснати от
един изстрел. Това бил сигналът от страна на кираджиите, който нашите другари
разбрали и тръгнали по посоката, отдето бе дошъл. След малко те наистина
намерили товара разтурен и двамата любопитни кираджии в най-голяма бъркотия.
Работата била загладена по приятелски — те продължили пътя си и с големи
усилия и мъки най-после оръжието бе донесено в с. Разловца. Това беше през
месец април.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
8. Джепане — бойни припаси, муниции.
10. Вероятно става дума за преселените от Прищина черкезки фамилии, които притеснявали местното население. Вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX век. С., 1976, с. 92. За засилените нападения на мюсюлмани над християни говори руският консул в Солун в доклад от 15 декември 1875 г. — АВПР, Гл. Арх. V А2, д. 906, л. 99.
11. Има се предвид БРЦК в Букурещ.
12. Ильо Марков. Роден около 1805 г. в с. Берово, починал 1898 г. в Кюстендил. Легендарен войвода в Пиянечкия край. Участник в Първата българска легия, пандурин в Рилския манастир. Хайдушката му дейност започва от 1848 г., когато начело на чета действува в Малешевската планина, Пирин и Рила. Дейността му, заедно с тази на други войводи — Румяна, Стоимен, Цеко, укрепвали народното съзнание и създавали борчески традиции сред населението в този край.
13. Димитър Попгеоргиев-Беровски. Роден в с. Берово (дн. Югославия) през 1841 г. Учи в Одеската семинария, която напуска през 1860 г. поради агитацията му за преселението на българи от Видинско в Русия. Заминава за Белград, където вероятно участвува в Първата българска легия на Раковски, а във втората половина на 1863 г. — в сръбската войска като доброволец. В 1865 г. се връща в родното си село, където работейки като учител, взема дейно участие в борбата за църковна независимост. Освен като основен участник в събитията, за които става дума в настоящата книга, Д. Попгеоргиев взема участие в Кресненско-Разложкото въстаниа като за известно време е началник-щаб на въстаническите сили. Участвува като доброволец в Сръбско-българската война. След Освобождението е заемал редица постове в освободена България. Умира през 1907 г. в с. Долна Грашица, Кюстендилско. За него вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 97—102; както и книгата на неговия внук Беровски, Д. Димитър Попгеоргиев Беровски. Живот и дело. С, 1986, с. 224, където са приложени документи от архива на малешевския революционер, предадени през 1959 г. в Националния военноисторически музей.
През 1867 г., като учител в Берово се жени за дъщерята на поп Стоян Разловски. Според Д. Беровски Димитър Попгеоргиев извиква в Солун поп Стоян да го запознае с намерението за въстание. (Беровски, Д. Пос. съч. с. 31.).
14. След връщането си от Княжество Сърбия, поради участие в църковната борба, Д. Попгеоргиев Беровски е подложен на преследване от страна на гръцкия владика. Вж. писмото му до Стефан Веркович от 18 май 1868 г. публикувано в: Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович, С, 1969, с. 326—328. Особено остра форма придобива борбата за църковна независимост през 1873—1874 г., когато Беровски застава начело. В последна сметка той е принуден да напусне Берово.
15. Вероятно става дума за Цоне Спасов от Разловци, тъй като по това време Костадин (Коте) Карчов се намирал в Солун, за да изпитва въстаническите принадлежности. Вж. Дойнов, Д. Пос. съч,. с. 105 и Беровски, Д. Пос. съч. с. 133.
16. Поп Петър Димитров. Родом от с. Зарово, Солунско. Свещеник в града. Взел активно участие в националните борби в района. Известно време е обвиняван от Екзархията, че е преминал на страната на унията, за което е бил отстранен от поста си. Възстановен, подкрепен от Симеон Преславски и Иларион Търновски. За него вж. Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура, С., 1937, с. 121—122.
17. Неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова са първите български учителки в Македония. Освен в просветното и църковното движение, взимат участие и в революционните борби на този край на България. Така например по време на учителствуването си във Велес шият знаме, поръчано от пратеник на Левски — поп Константин от Карлово. За тях вж. Петкова, Н. Спомени. С., 1987.
18. Знамето е предадено, заедно с архива на Д. Попгеоргиев през 1959 г. на Националния военноисторически музей (тогава Централен музей на народната армия). За него вж. Дойнов, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пиянечко 1876 г. — Музеи и паметници на културата, 1964, № 2, 3—15.
19. Генадий Ихтимански (светско име Иван Стоянов). Роден около 1832 г. в гр. Ихтиман. Умира 1900 г. в Рилския манастир. Сподвижник на Васил Левски, с когото участвува в Първата българска легия в Белград. От 1871 г. — игумен на Драгалевския манастир.
20. Разсъждавам, обмислям — поддавам се (фр.)
21. Херцеговското въстание изиграло голяма роля за събуждането на духовете в Македония. По свидетелство на Ив. п. Панайотов Асянчин, българите в този край научили новината от цариградския вестник „Македония" и това допринесло за революционизирането на населението. Вж. Панайотов Асянчин, Ив. п. Принос за изучаването на Разлога и по-частно с. Баня, Разложко. Пловдив, 1905, с. 35—36.
22. Иларион Ловчански и Кюстендилски (светско име Иван Иванов). Роден 1800 (1801?) г. в Елена. Учи в Капиновския манастир. От 1852 г. е ловчански владика, като в 1868 г. скъсва с Патриаршията и заминава за Цариград. От 1872 г. до смъртта си през 1884 е кюстендилски митрополит.