III. 1876 ГОДИНА
ПЛАН ЗА ВЪСТАНИЕТО. МОЖЕШЕ ЛИ ДА СЕ ОТЛАГА ПОВЕЧЕ ТО. СЕЛО РАЗЛОВЦА
ВЪВ ВЪСТАНИЕ. ВЪСТАНИЕТО СЕ РАЗПРОСТИРА ДО С. МИТРОШИНЦИ. КАКВО СТАВА ПРЕЗ
ТОВА ВРЕМЕ В С. РАЗЛОВЦА. ЧЕТАТА ОТ С. ЛАКИ. ЩО СТАВА С ВЪСТАНИЦИТЕ ОТ
БЕРОВО. ПРАВИТЕЛСТВЕНИ МЕРКИ. ПОВТОРНО РАЗОРЕНИЕ НА С. РАЗЛОВЦА. КАК БЕ
ПОТУШЕНО ВЪСТАНИЕТО. НЕБЛАГОПРИЯТСТВУВАЩИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НА ВЪСТАНИЕТО.
В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стоян. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирването на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четица околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пеянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците, а турци, колкото се намерят, ще бъдат избити. Оттам въстаническите сили трябваше да се опътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 кьщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук [24], което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар. [25] Около първи май Димитър Беровски беше вече обиколил
51
Малешевските планини — негде нагласил, негде не успял, и се готвеше да замине към осоговските планини за Пиянечките села. Но на 7 май, както бяха събрани около 30 души на съвещание на определеното място над с. Разловца, пред тях ненадейно дойдоха няколко селяни и известиха, че в селото са дошли спахии, тапиджии и пр. и викат селяните да дойдат да си вземат тапиите [26]. Те, според думите на селяните, сякаш били подушили нещо по приготовлението, защото говорили, че ще изгорят селото и на мястото на къщите и колибите ще бъдат посети ниви с ячмен. Защо бяха наистина тези заплашвания? Дали имаше предателство някакво по средата? Само това се знае, че на сутринта най-видните около десет души селяни трябваше да бъдат закарани и затворени в Царево село и че две моми от селото били отбелязани от турците да се потурчат. Сложени така бързо и враждебно обстоятелствата и считайки за срам да оставят своите братя да гният по затворите и челядта си — потурчена, те решиха още същата нощ, срещу събота, да обявят въстанието. Така щото утрешният ден трябваше за пръв път да огрее нашата земя нацапана с тиранска кръв. Досред нощ бяха вече готови около 60 души и събрани чакаха определения час да влязат в селото, за което имаше начертан особен план. Дванадесет душл трябваше да проникнат във вътрешността на селото и тук ще се разделят на две: едните ще отидат в п. Стояновия хай срещу коджабашийската къща, в която квартируваха трима от турците, а останалите шест души — в една сенарница, близо до другите турци. Другите ще завземат двата главни пътя на селото и моста. Силен дъжд обаче заваля през нощта и не спря до половината на 8 май. Това беше първото неблагоприятно обстоятелство за бързото разпространение на въстанието. Но най-сетне съмна. Сега турците ще отидат на кафе при другарите си и след това ще тръгнат за Царево село на пазар. Там те ще явят на правителството, че селяните не рачат да си взимат тапиите и не плащат данъка на таксилдарите. На 7 май вечерта турците бяха арестували Нико п. Атанасов, роднина на п. Стоян, от с. Истемник и заедно е него се упътиха към другарите си от коджабашийската къща. Нико и брат му Стоил п. Атанасови бяха дошли
52
да придружават въстаниците, но само на Стоил се удаде честта
да носи оръжието, а неговият брат има жестоката съдба да умре, но съвсем
не от вражески куршум. Турците наближиха към заложената им засада и един
силен гърмеж залиса селската тишина. От този залп пръв падна Нико, смъртно
ранен, а турчинът Алиман, също тъй ударен тежко, се повлачи по корема си
и подпомогнат от една жена, се скри от пусията. В това време пред къщата
на коджабашията излиза един от турците и един селянин му поднася агне,
за да го заколи. В същата минута изгърмяха две пушки из п. Стояновия хан
и турчинът, като остави агнето да избяга, падна моментално на земята. До
като той лежеше и риташе с краката си, коджабашийката Злата излезе и му
донесе вода да се измие от кръвта на агнето. Тя беше се научила за раняването
на Алимани като негова приятелница го оплакваше с висок глас. Обаче, като
видя агнето избягало и турчина окървавен, тя си спомни за двата гърмежа
от п. Стояновия хан и разбра, че тук има нещо устроено. Повика своя мъж,
обясни му за опасността, в която бяха поставени и останалите живи турци
и скоро те се върнаха в къщи, за да ги укрият. Те им помогнали да излязат
през тавана на къщата и ги опътили към р. Брегалница. Турците обаче, като
видяха моста завзет и реката голяма, не знаеха дълго време какво да правят,
и най-сетне, до мишци във вода, ранени, успяха да избягат. Прибраха се
всички момчета в селото. И те тутакси узнаха, че някоя си баба Йордана
била помогнала на Алиман да избяга от пусията и ранен го скрила в избата
си. Узна се тоже, че и коджабашията Нико довел при него още и тапиджията
Юсреф, кюстендилец. След големи настоявания, а главно под насилванията
на Око и Стоила, братът на когото биде убит по погрешка, бабата показа
скривалището на турците, което тозчас бе предадено на огън. От вътрешността
на зимника бидоха дадени няколко пищовни гърмежа, обаче, когато димът и
пламъкът обгърнаха всичките ъгли на зданието и турците надушиха това, тапиджията
се показа на прага на вратата и през трясъка на пожара до ушите на момчетата
едва можеха да достигнат тези негови думи: „Раи чорбаджилар." В отговор
няколко пушки изгърмяха и го53
повалиха на земята. Главата му бе отрязана от Атанас Цинцо, което направи голям ефект у другарите, а турчинът Алиман изгоря заедно с къщата. Много селяни бяха безучастни зрители на тази небивала случка. Мъже, жени, по-възрастни деца, всички стояха на местата си като вкаменени и въздишаха от дълбочините на сърцето си. „Свършихме я" — говореха те в уплаха си. И наистина такива нови неща за един поробен и напълно подавен народ, можеха най-много да възбудят страх и сътресение, чувства доста неблагоприятни за едно революционно дело. В такива случаи щастие е, ако се намери някоя авторитетна личност, която да окуражи духовете. И ето такъв един авторитет се показа и заговори пред селяните тъкмо в тази решителна минута.
— Селяни — извика дядо Нако, — що сте се така угрижили и умислили? Това, да сте живи още по 100 години, няма да видите с очите си. Помните ли, кога нямахме мост на реката, па се случеше да дойдат тези гадове срещу селото и викат хора да ги пренесат на гръб вместо на коне? А сега, вижте ги до гуша газят мътната Брегалница, като по сухо.
С такива няколко думи той можа да привлече още няколко от селяните и всички заедно събраха каквото имаше, като тапии, спахийски тефтери, коджабашийски рабоши, чатали и др. и ги хвърляха на огъня. След малко от тях и от убитите турци не остана нищо освен пепел.
Това ставаше сред селото пред хана на п. Стоян и той даде заповед на сина си да го запали. Скоро пламъците обгърнаха плевнята и грамадния широк хан от минута на минута ставаше жертва на разрушението. В това време п. Стоян, който пазеше нужното хладнокръвие, не преставаше да дава своите разпоредби.
— Нека видят всички — говореше той пред селяните, — че аз със своя собствена ръка запалвам имота си и нека ме последват. Но време е вече за обяд, нека всеки си отиде и обядва, което ще бъде и последният ни, но най-сладък домашен обяд.
Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово, а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се
54
прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче ослаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост.
Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрошинци. При входа на това село се поставиха трима души за стража, а всички останали влязоха във вътрешността на селото и наближиха п. Стоиловата къща. Още отдалеко един въстаник съпикася [27], че има турци в къщата на митрошинския поп и дружината се останови за минутка. Турците бидоха сериозно учудени, като видяха въоръжените момчета и сами грабнаха пушките си. Това прочее не им попречи да отдадат пак общоупотребителните турски почести пред п. Стоян и Д. Беровски, които не закъсняха да им отговорят. Скоро обаче след това разменение на поздравленията турците разбраха незавидното си положение и намериха за по-благоразумно да залостят вратните и да се скрият в къщата, която другарите минутно обстъпиха от всички страни. Тези двама турци бяха от Пехчево и, както се оказа, гостуваха в къщата на селския поп по случай сватбата на сина му, която станала една неделя преди това. И наистина, не след много се показа и самият стопанин на къщата, целуна ръка на п. Стоян и, без да покаже вид, че се досеща за нещо, го покани да заповяда и му честити снаха. Той, в своята наивност, намери дори за нужно да му обясни, как тази неделя, сиреч първата след сватбата, щял да очаква роднините на булката и може би щеше да го занимава с още много други атрибути на селския сватбен обред, ако неговите глаголствувания не бяха прекъснати от п. Стоян, който без да го слуша повече, се обърна към турците и с твърд, но спокоен глас им предложи доброволно да сложат оръжието си.
— Приятелю Османе (Осман Кадънков и Дервиш Алия, така бяха имената на двамата пленници), пре-
55
дайте оръжието си — казва един от другарите по име Костандия п. Георгиев. — Ние сме дошли да съберем селяните и да им прочетем едно писмо, което ни е изпратено от Русия и след прочитането му ще възвърнем оръжието ви и ще заминем да го четем и в мюдурлука в Пехчево, както го четохме в с. Разловца.
— Ние мирно ще седим — отговарят турците от къщата, — но оръжието си не даваме, докато ни глава стои.
Бързината, която се налагаше иа въстанието, и в този случай прекъсна по-нататъшните преговори и за последен път на турците биде предложено да се предадат в случай, че нямат желание да бъдат обърнати на пушено месо.
Сламата биде пренесена и дадена на самия стопанин на къщата, на когото в същото време, онзи, който я даваше, каза шеговито, че той е длъжен сам да подпали къщата си, за да не може сетне да счита въстаниците за виновници на това.
— Страх ме е — казваше на подбив въстаникът Костандия п. Георгиев — да не ми чиниш давия в хукюмата [28], затова, на, иди отвътре сам да си я запалиш.
Къщата имаше две противоположни една на друга врати, които турците решили взаимно помежду си искусно да използуват. Когато къщата пламна и огнените езици вече облизваха нещастните двама турци, едната врата се отвори и единият от пленниците почна да бяга, обаче той биде застрелян. Планът на турците, който е преследвал в своите цели да спаси поне един от бегълците, беше донякъде сполучлив, защото тъкмо в това време, възползвай от дима, който окръжаваше другата врата, вторият турчин излезе и търти да бяга, колкото можеше. И наистина другарите щяха още много време да чакат турчинът да последва другаря си през същата врата, ако п. Стоян не бе го забележил и ранил доста силно, което, обаче, не му попречи да продължава да бяга.
Между това, в полето на Митрошинци се показал един чауш с десетина души заптиета, които като видели селския пожар, уловили един селянин и го накарали да им обясни причините на последния. Този им разправил как около пладнина били дошли от Разлов-
56
ца някакви си въоръжени хора и им предал всичките подробности по произшествието с п. Стоиловата къща. После, разбира се, те му дали заповедта да ги последва и им покаже най-удобното място, отдето може да бъдат атакувани въстаниците в с. Митрошинци. Те скоро бяха приведени до поста на стражата, която в това време бе напуснала определеното си място и бе отишла да гони пъдарина на селото — и ненадейно и бързо откриха огън в тила на въстаниците.. Тези тъй също скоро отговориха на техния огън и можаха да ги прогонят надалеко от селото. Обаче още на първото сбиване четата претърпя една голяма загуба с нараняването на Д. Беровски, който макар че можа да пренесе тежката рана в главата, лиши четата, а особено п. Стоян, който възлагаше на него твърде големи надежди, от един добър съветник, какъвто беше той при оная бързина на функциите, която се налагаше на въстанието предвид на неговото преуспяване. На връщане от тая атака, на пътя бе срещнат и убит турчина Ваит, който служеше за куриер до Кочанско. А в това време трима души българи от някое ближно село, като вървели, намерили ранения от п. Стоян турчин, който им разказал за случката и ги молил да го занесат жив или умрял при баща му, който бил много богат и щял да ги възнагради затова много щедро. Те обаче, не били съгласни на неговото предложение, което даже им се видяло много чудно и го убили с камъни.
Всички селяни от Митрошинци заедно с покъщината си се пренесоха в планината и оставиха едно съвършено пусто село. А между това другарите от с. Разловца още не пристигаха и четата трябваше лишен път да се връща, за да се съедини с останалите въстанически части. Вече се стъмваше, когато нашите момчета тръгнаха из пътя за с. Разловца като преди всичко качиха Д. Беровски на кон и определиха трима души, които да го крепят. Самото това връщане по един път, който бяха изминали с такава неописуема радост, навяваше вече достатъчно мъка в душите на момчетата, във вътрешността на които те осъждаха това излишно и вредно кръговръщение. Късно през нощта те стигнаха до полите на Голак в местността, дето беше избягало населението от с. Разловца и бе докарало всич-
57
ката си стока. Те тук намериха страшен безпорядък. От студа и снега, който владееше на 8 май вечерта и старци, и жени, и деца, и стока — всичко беше вцепенено, всеки трепереше. Предчувствията на въстаниците, значи, се бяха сбъднали и техните корави сърца все повече и повече се свиваха от жал пред тия безпомощни същества, които роптаеха против виновниците на това бедствие и по нямане на оръжие бяха принудени да стоят със скръстени ръце или да станат безвъзмездна жертва на турското опустошение. Така и беше станало. Още на 8 май, когато нашите другари бяха в с. Митрошинци, след пладне башибозукът от околните пеянечки турски села са нападнали на с. Разловца, което след малко съпротивление станало плячка на озверените и голи турци. От това нашествие са загинали 10 души селяни и две жени срещу трима от страна на нападателите, които, след като разбили църковните врати, ограбили скъпоценностите по иконите, а кандилници, потири, черковни книги — всичко това задигнали като трофей на победата. От свещените одежди и тия около проскомидията царевоселският турчин Мустафа Ревенко направил дрехи на жена си и на двете си деца, които, както казват, поради това светотатство били опустошени от смъртта в разстояние на една седмица. Къщата на п. Стоян, още три други къщи и няколко сенарници били изгорени и цялото село щяло да последва тази участ, ако едно случайно обстоятелство не бе попречило на това. Десетина души турци от ближните села, закъснели по някаква си причина, пристигнали в селото, тъкмо когато техните другари отвътре почнали да го опожаряват. Случайно пищовът на един от тях изгръмва от пояса му и наранява друг един от компанията. Стреснати от тоя гърмеж, ония от селото, като забелязали въоръжени хора наблизо, помислили, че това са неприятели и ударили да бягат. Далеч из разловския синор те, за свое щастие, набутали сума големи селски стада, оставени от пастирите им, които те като победители намерили за твърде уместно и порядъчно, да разделят като чиста печалба и закарат по домовете си. Разправят един забавен епизод от това събитие. Помежду козите на един турчин от пианечките села имало един пръч. Жената на този турчин виждала у съседите, че
58
понякога и стопаните мълзят [29] козите си, затова и нашата нова хазайка решила да си достави това удоволствие. Но, за своя зла чест, кадъната не познавала и не била срещала друго четвероного в къщата си, освен загаря на турчина. За първи път тя издоила няколко кози и много се радвала на млякото в котленцето, докато най-после дошъл реда и на пръча. Този, ненавикнал на такава процедура, почнал да вряска, да рита и само със своята бесовска сила можал да изкопча „вимето" си из неучтивите стискания на кадъната, която все не можела да излезе от недоумението си, докато една съседка не й обяснила работата.
Същият ден, 9 май, близо 2 часа до Голак, в с. Цеклена, Кочанско, пристигна редовен аскер, който се готвеше да замине за сръбската граница, предвид на военните действия, които се очакваха откъм тая страна. [30] Те обаче бидоха спрени от въстанието и принудени на 10 май, когато вестта за последното се разпространи навсякъде, да навлезат из малешевските села и да почнат своите действия в смисъл на потушаване. Между това, високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стоян Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан — и затова прибягнаха до едно твърде рационално средство. Те намериха двамата свещеници п. Георги Миленков и п. Атанас Стоилов от с. Вирче, които отидоха в с. Разловца и съветваха селяните да се възвърнат надире, ако не искат да разсипват домовете и стоката си. Те им казаха, тоже по заповед от правителството, че то имало сведения, какво те са подмамени от попа, който прочее, нито със 100, нито с 1000 души не може да отнеме земята на царя. Всякой, който се предаде доброволно, ще бъде свободен, защото правителството знае, че всички селяни не може да бъдат размирници, но те са народ прост, който не знае сам по кой път трябва да върви. Така свещениците свършили увещанията си и, когато след заминаването на тия носители на мир, пристигнаха и момчетата, няколко души селяни застанаха пред п. Стоян и го попитаха какво
59
трябва да правят, на което последният разбираше, че нищо положително не може да отговори. Той скоро обаче разбра своето изключително положение и можа да се постави умело в своята двояка роля на войвода и, преди всичко, пастир.
Той им наведе случката от 8 май с дядо Христо Ходжов, когото турците заклаха и хвърлиха от моста, когато коленопреклонно се предаваше и просеше милост за цялото село; напомни им тоже за участта на Нико Коджабашията от с. Разловца, който, придружен от Стоимен Кацарина, отиде след заминаването на четата и повика турците от с. Истемник — заради която услуга те и двамата бидоха съсечени на връщане оттам; осъди поведението на двамата попове и високо ги нарече лъжци, защото идат да увещават своите братя със същите предателски и фалшиви слова, които властите са вложили в устата им. Най-после, в заключение, той се опита да окуражи тия паднали духом селяни и каза:
— Братя мои, не се сдавайте в ръцете на турците и не изгубвайте надеждата. Бог ще помогне на слабите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвували нашите бащи и деди, ние щяхме сега да бъдем свободни. И жертвата, която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за нашите синове и внуци и те ще останат на вечни времена да се радват на своята независимост.
След това слово въстаническият отряд замина за Кочанско и Малешевско. На 10 май те стигнаха в планината Плачковица на мястото, дето бяха избягали селяните от с. Лаки, от което само 30—40 души, предвождали от четника Цоне Данчов, бяха снабдени с оръжие. Тъкмо по това време в празното село бяха дошли около 60 души турци, които, обаче, благодарение на един предател, бидоха уведомени за опасността, що ги застрашаваше и побързаха да се оттеглят в някое по-сигурно място. Така те избягаха и отнеха възможността за едно хубаво поражение, каквото обещаваха на сдружените две чети. Между това, едната от тях — тази на Цоне Данчов, остана при с. Лаки, а другата премина към Радовишко и спря над с. Смилянци, на което тоз час биде известено тайно
60
за стоенето на четата и предложено, колкото въоръжени сили имаше да излязат в планината, като не забравят да донесат със себе си два товара хляб и две кожи за цървули. Нашите момчета носеха най-разнообразни обуща, които от влагата бяха съвършено изпокъсани. Исканият хляб биде приготвен, въоръжените селяни се събраха и се готвеха да излязат, обаче селският вардач узнал и за благовременно донесъл бързи сведения за това до правителството и беговете от гр. Радовиш. Колкото въоръжени сили имаше, всички изпокриха оръжието си и пристигналите в Радовиш 100 души аскер и башибозук се задоволиха само с няколко благи увещания към селяните. По такъв начин оттук надеждата биде изгубена. Обаче най-голямата пречка, която направи тая загуба, беше значителното закъснение на четата, която трябваше да бърза в това време към Берово, дето между другото 300 души бяха на оръжие и цели 4 дена стояха в бездействие в планината и очакваха въстаниците от Радовишко. Но благодарение закъснението на последните и бързите мерки на правителството и аскера, те бидоха склонени и се върнаха по домовете си.
Малешевските планини са обширни планини и те винаги са пълни с всякакъв добитък като говеда, овце, кози, свине, коне и др. Тук цяло Малешево, целите околии: Кочанско, Щипско, Струмишко, Мелнишко, Джумайско — чуват своята стока, която се гледа и отхранва от самите стопани или тяхната челяд, придружени с нарочни затова слуги. Правителството издаде силна и бърза заповед, която задължаваше селата да смъкнат всичкия добитък от планината заедно с пастирите им и да го пасат в полетата. Всяка вечер те бяха обязани да го вкарват и затварят в селата, дето неразлъчно трябваше да квартирува по малко войска. Било пастир или орач — всякой беше пазен то работи и къде отива като предварително му премерваха хляба, който имаше право да нося в торбата си. Тази разпоредба над селата, явствено преследваше пасивната цел да амортизира всяко тяхно сношение с въстаниците и да отнеме на последните всякакъв източник за прехрана. И тъй, всичките планини се изпразниха, като останаха да стърчат само тук-таме по някоя ограда за добитък или друга някоя
61
пастирска колиба. А между това мерките на правителството ставаха все по-енергични и по-строги. На 15 май в Струмица и Радовиш пристигнаха 500 души редовен аскер, в Мелник и Петрич — 1000, в Джумая — тоже 1000 души. Тук, мимоходом ще отбележим, стана едно гнусно предателство, дело на двама богаташи от с. Лешко, Джумайско, в резултат на което учителят Димитър Марков биде хванат и обесен от солдатите на джумалийския мост.
Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табор войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна. Майки са захвърляли своите рожби и са бягали с куп нещастни селяни, подплашени като добитък под убийствената жарава на куршумите. Това е било ад, из който малцина са успели да избягат. Войниците са ги гонили и са им давали знакове да се спрат в ниските места около реката и с. Разловца. Обаче, който се е мернал само по-надалечко, бил е замерван като беглец и е ставал жертва на куршумите. Така са загинали двама мъже, по същия начин са били ранени още две момичета и една жена. В резултат фамилията на п. Стоян и още други десет семейства, между които и няколко изгубени из четата въстаници, бидоха запрени и изпратени под конвой в Кюстендил, а победоносните пълчища оставиха пепелищата на нещастната Разловца и отидоха да се присъединят към другите войскови части, определени за потеря на въстаниците. У тези духът беше значително отпаднал и — едни от страх, други изгубени — почнаха да липсват от четата. Четирима души, от които единият беше известният Атанас Цинцо, намериха даже удобен момент
62
да избягат и се предадат в ръцете на турците, които с вързани ръце ги изведоха вън от селото, на пътя между Разловца и Царево село и имаха удоволствието да се позанимаят малко със своите благонамерени и доброволни пленници. Тяхната екзекуция беше нагоряване с разкалени маши; те всички бидоха лишени от носовете и ушите си, в добавък на което нещастният Георги Семерджията изгуби и езика си. Обаченаказанието им не се изчерпи с тези мъки: те бидоха съсечени и купът от техните късове трябваше по една висша заповед да остане на същото място за страх, на населението и плячка на зверовете. Друг един, по име Георги Голчов, биде незабелязано оставен в една кошара и намерен от потерята. Но той отблъсна техните мазни увещания и не се даде, докогато не свърши всичките си куршуми. Той биде убит.
По показанията на четиримата убити пленници от с. Разловца войската
се упъти за малешевските вършуги, но тя там не намери никакви въстаници,
защото те бяха преминали в Петричко. Потерята, прочее, се върна обратно
в Малешево и тогава се почнаха страшните претърсвания и арести, от които
всичките местни затвори бяха препълнени и правителството биде принудено
да премести известна част от тях в гр. Струмица. През това време главният
военен съд по въстанията заседаваше в София и на неговата компетентност
подлежаха всички разбунтувани области, даже и ония като Малешевско, Петричко
и
др., които се нахождаха под управлението на други вилаети. Затова ние виждаме
цели десетки отряди затворници, докарани в синджири и наблъскани в софийските
затвори. От Малешевско 57 души, от Струмица 7 [*]
— всички минаха през тоя военен съд, след като бяха претърпели ония невероятни
изтезания, които ги съпътствуваха из малките адски кауши, които те биваха
принудени да посещават през своя път. Подозрените, непрями участници във
въстанието бяха съдени навсякъде — в Скопие, Кюстендил, Сер, Солун и др.
— обаче и те биваха жестоко изтезавани. Така стана е
*. В числото на тия нещастници бяха: Ставре Тимов, Костадин Русев, Мито х. Мишов, брат му Глигор х. Мишов, п. Атанас п. Христов, Нико Тренов и др.
63
18 [*] души от Кочанско и 11 души от град Радовиш, които, оклеветни от разлошкия учител Иван Димитров от гр. Виница, прекараха дълго време в скопския затвор. По тяхното следствие бе докарана нарочно и попадията на п. Стоян Разловски от Кюстендил, която заблаговременно подучена от скопския митрополит Кирил, даде такива показния, в резултат на които всички бидоха освободени, с изключение на известния нам Цоне Данчов от с. Лаки, който бе отровен. В Солун също тъй бяха докарани и след дълги изтезания осъдени на по 15-годишен затвор в Какли-Куле селяните от с. Митрошинци: п. Георги, Иван Любенов, Стойко Мръко, Дончо Валаз и Мицо Вълчов. Най-тежкото престъпление на тези нещастници беше, че бяха подозрени, макар да не са вземали никакво участие във въстанието. Само първите двама от тях можаха да излязат след 15 години от затвора, останалите всички положиха своите бренни тела в стените на средновековната гробница. [31] С една дума, мъченията и добитите чрез тях показания съставляваха тогава официалната съдопроизводителна система, жертва на която станаха мнозина хора. Между другите ред е да споменем за п. Димитри Рибнишки от с. Рибница, Мелнишко, който бе мъченик на серския затвор, и Георги Цонев Тишански, един от затворените в Кюстендил, който умря от непоносими мъки. Ала като най-бляскав тестамент на тая система без съмнение ще останат случките от пехчевския затвор, дето на няколко души малешевчани покапаха от бой месата от задниците; един от тях по име Георги Манолов, ще кажем мимоходом, не можа да пренесе мъките и умря в самия затвор. И това беше настоящ факт, защото то бе констатирано от докторите в София, дето нещастните подозрени българи заявиха, че не признават нищо от своите показания, които те считат за несъстоятелни, защото са изтеглени със сила и изтезания.
Пленените от Разловца — мъже, жени и деца на брой около 60 души бяха,
както знаем, докарани в
*. Между тия 18 души бяха: Стефан Стоянов Винишки, който беше доставчик на голямо количество куршуми, барут и кремъци, X. п. Стефан от с. Зърновци, двамата п. Павле и п. Димитри от гр. Кочани, игуменът на манастира „Св. Пантелей" и един монах.
64
Кюстендил и по-виновните от тях, няколко души, препратени на военния
съд. [*] Тук, между другото, като важен трофей на
победата, бе донесена и една желязна изработка, която солдатите бяха намерили
в една от селските къщи. По тия места начесто обикаляха някакви си далечни
сръбски цигани, които успешно лъжеха християнското население, че владеят
тайната за правене на пари. Такъв един циганин най-убедително ще докаже
на българина, че от една монета, само като я разтопи, може да изкара две,
от пет — десет и пр., докато му вземе парите и каже, след като ги тикне
в джоба си, че маята се била развалила и разтопеният метал отишъл на фира.
Такава беше и тая железуринка, която войниците донесоха и предадоха на
каймакамина на Кюстендил. Тази трескотина, ако следим процеса на нещастните
разловчани, ще видим, съставяваше против цялото село едва ли не едно от
най-тежките обвинения, което предвиждаше най-малко рязане на ръцете. Без
да влизаме обаче в подробностите на едни политически процеси, които всякога
са били много печални, но за съжаление и днес тъй общи. Ограничавайки се
в своята историографическа задача, ние можем да отбележим с положителност
това, че най-накрай едни от затворниците бидоха пуснати на свобода с неимоверни
взятки, други — оправдани по недоказаност, трети — препратени в София пред
военен съд, който между нас казано, беше значително намалил своята ревност,
откак на сцената се бе изстъпила
*. За допълнение на картината длъжни сме да отбележим и ония няколко души кюстендилци, които бяха съдени в София заедно с другите подозрени във въстанието. Те бяха приблизително 20 души, преимуществено богати и всички можаха да се освободят само със своите големи парични суми. Това ще ни обрисува, от друга страна, оня особен начин, по който тогавашната администрация подбираше своите „подозрени" и който, както се вижда, преследваше изключителната цел за забогатяване. Така се освободиха четиримата братя п. Новкови, двамата братя Манол и Димитър Друмоарски, Христо Бояджията, Ангел Митрев от с. Горна Гращица и още много други с изключение на таушанът от с. Соволяно, който умря още в кюстендилския затвор. Той биде обесен с главата надолу, което доставяше голямо удоволствие на неговите мъчители, кои в заключение отрязаха въжето, свързващо краката на нещастния селянин и той, благодарение на своята пълнота, падна много тежко, за да не стане вече никога.
65
тъй наречената „Европейска комисия". Частно за разловчани процесът свърши с това, че фамилията на п. Стоян: попадия, две снахи, две дъщери, внучета, две ратайкини с децата си и други близки роднини бяха поставени под полицейски надзор, от който се освободиха след 5 месеца. Слугата на п. Стоян, Димитър Ташов, един от изгубените в с. Разловца въстаници, бе тоже докаран като обикновен пленник, но [*] той призна своето участие във въстанието и затова, биде изпратен на вечно заточение в Мала Азия, отдето се върна след две години с общата амнистия.
Около това време, ще отбележим като заключение на събитията, в един от броевете на издавания тогава български вестник „Зорница" [32] в Цариград един протест обърна вниманието на четящия свят. Авторът на тоя протест беше една жена, жената на двигателя на въстанието, която силно подкрепена от скопския митрополит, издигна високо своя глас против опустошенията на войските, от които във висока степен бяха пострадали имотите на селяните, а главно на мъжа й. Техните многобройни стада станаха плячка на гладните башибозуци и големите пълни хамбари на разловския поп преминаха в десятъчния хамбар. В резултат тоя протест можа да предизвика една комисия, в която влизаше кюстендилският митрополит Иларион [*] и по представленията на тази комисия правителството издаде заповед, която предвиждаше съзиждането на изгорените от турците къщи и отпускаше даром на селяните нужните за сеитба храни.
Това беше, по видимо, едно помирение между победените и победителите.
Тези, които бяха съзнали, че животът им е несигурен, че те са длъжни да
спечелят своето право, за което проляха и своята кръв, бяха помирени. Но
те получиха ли удовлетворение на това„ що искаха, подобриха ли своя материален
живот? — Не и пак не! Те се смириха, но аргументацията на това помирение
беше оръжието. Наместо свобода, хляб, живот — даде им се огън и сеч, които
запушиха устата на робите, и те престанаха да викат. Селяните взеха да
се връщат по домовете си, които окадени или само облизани от пламъците,
навяваха особено мрачно впе-
*. Другите членове в тая комисия бяха: каймакаминът Мехмед бей, Хр. Ст. Бекиларчев и Димитър Чорбаджи Гогьев.
66
чатление на бедните техни души. [*] Ръцете бяха оставили оръжието, за да грабнат остена, те вече не меришеха на барут и мушкаха вола над закоравялата отдавна неораиа земя.
С това, може да се каже, завършва първата част на въстанието, защото,
както ще видим по-нататък, то не угасна заедно с подавлението на мирното
безоръжно население, а само доби по-друга форма.
*. Някои домове, обаче, интересно
е да отбележим, останаха завинаги пусти, защото нямаше вече кой да ги обитава.
Една такава къща беше тази на братя Горанови, от които един по име Илия
умря в четата, вторият Атанас падна от куршум при първото опустошение на
с. Разловца от 8 май, а третият брат Георги беше в числото на ония нещастници,
които турците съсякоха на селския път. И днес не остава нито един изземък
от тая къща, който да напомня за нейната печална участ. Тази същата история
се повтаря във фамилията на Иван Ташов, един от гореспоменатите четирима
пленници. Брат му Димитър, слуга у п. Стоян, наистина се върна от заточението
в Мала Азия, обаче той умря много скоро след това от зловредните последствия
на затвора. А майка им, баба Яня, умря убита със се-кира, като спала пред
кошарата си, така щото и тази нещастна къща остана звинаги пуста и като
единствен потомък от двамата братя не оставя да съществува [никой], освен
детето Митра Иванова, която днес е храненица на кюстендилския гражданин
Стефан Касабов.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
24. Село Пехчево е център на мюсюлманите в Малешевската кааза. По данни за 1864 г., изготвени по искане на Ст. Веркович, селото било „място мюдюрско (т. е. седалище на околийския началник — Б. К.) с 500 къщи турски и 90 християнски". — Документи за българското възраждане... с. 108.
25. Планът, както и проследяването на конкретните действия по време на въстанието твърде наподобяват действията по време на Априлското въстание. По този въпрос вж. Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 111—112.
26. Става дума за подмяна на документите за собственост върху земята, претекст, използуван от султанските чиновници да свикат населението.
28. Давия в Хюкюмата — в смисъл да заведе дело пред управлението.
30. Става дума за Сръбско-турската война. Освен отклоненият отряд редовна войска, в Пиянечко пристигнал и потушителят на Баташкото въстание Кел Хасан паша с един батальон анадолски войници и 2 планински оръдия.
31. За съдбата на тези българи научаваме от един документ от 5 януари 1880 г., открит от Д. Дойнов в архива на М. Хитрово, пазен в Института за руска литература в Ленинград. „Преди 3 години чета въстанали българи уби близо до село Митрошинци (Малешевско) двама турци, вследствие на което последва арестуването на пет невинни българи от това село (един от тях е някой си свещеник Георги) и се държат и досега. Един българин от техните близки дойде днес в канцеларията в Солун и със сълзи на очи моли ходатайството на Ваше превъзходителство за тяхното освобождение от затвора. От гореказаните 5 човека само двама (свещеникът и някой си Иван) са останали живи, а тримата са се спасили със смърт." Цит. по Дойнов, Д. Националнореволюционните... с. 125. За потушаването на въстанието в Разловци вж. Пак там, с. 121—131.
32. В бр. 25 от 18 юни 1876 г. на българския протестантски вестник „Зорница" е поместена дописка с доста умерен тон, в която се акцентира върху башибозушките насилия при потушаване на въстанието. За отразяването на Разловското въстание в българския и чуждия печат, в консулските донесения, както и в кореспонденция на съвременници вж. Дойнов, Д. Пос. съч. с. 118—121.