12. СЪВЕСТТА НА ПАРЛАМЕНТА
Така метафорично българският народ оценява заслугата на Димо Хаджидимов като комунистически народен представител в сговористкото XXI Обикновено Народно събрание. За безстрашната и последователната му борба срещу реакцията по време на първата редовна сесия, продължила седем месеца и няколко дни, „Работнически вестник” го нарича „българският Карл Либкнехт”. [1] Всъщност Хаджидимов участвува в работата на последните двадесет и пет заседания, на шест от които е отстранен. [2] Но и те са достатъчни той да се изяви като един от най-смелите народни избраници, които познава историята на парламента у нас през годините на капитализма. За деветнадесет дни в сградата на българската „светая светих” Хаджидимов успява да изнесе становището на Българската комунистическа партия по редица икономически, политически, исторически и културни въпроси и то с неподражаема убедителност и сила. Тяхната стойност е още по-голяма като се има предвид, че двубоят му в парламента става по време, когато дейността на партията е забранена, а нейният печат е инкриминиран.
Има и друго важно обстоятелство, което прави неговата задача трудна и изключително отговорна. Когато от трибуната на парламента осемте комунистически депутати трябва да провеждат линията на партията за разобличаване на деветоюнокото фашистко правителство, да защитят септемврийската линия, да работят за укрепването на единния фронт между работниците и селяните, да повдигат борческия дух на народните маси, сред тях вземат връх капитулантските настроения на ликвидаторите.
Още в началото на първата редовна сесия, открита на 9 декември 1923 г., става ясно, че някои от депутатите комунисти ще заемат антипартийна, ликвидаторска позиция. В декларация на групата, направена на 24 декември, се защищава деветоюнската тактика на партията, а Септемврийското въстание се нарича „безумие” и „авантюра”. Отрича се необходимостта от нелегална партия на работническата класа и се заявява,
262
че те са представители на някаква си легална партия, която ще действува в рамките на законността. [3]
За новия Централен комитет и за Димо Хаджидимов става ясно, че кървавият терор, който последва Септемврийското въстание, е оказал пагубно въздействие върху част от интелигенцията и дребнобуржоазните елементи в партията, както и върху депутатите комунисти, излезли от техните среди. Поведението на д-р Н. Сакаров и с-ие, твърде сходно с това на ликвидаторите в РСДРП по време на Столипинската реакция, ясно характеризира техния капитулантски лик. Това налага ЦК да ги лиши от правото да се представят от името на партията и народа, като в официална декларация обявява Сакаров за изключен от партията. В декларацията се посочва, че ЦК счита за изключен от партийните редове всеки депутат, който застъпва ликвидаторските възгледи. [4] Наред с това се правят опити да се въздействува на някои от тях. Пръв осъзнава грешката си Хараламби Стоянов. През януари 1924 г. той излиза със статия „Да бъдем на чисто”, с която порицава ликвидаторите, а през март същата година депозира в Народното събрание специална декларация. „Занапред — заявява депутатът — оставам да се числя в парламента като комунист и като такъв ще защищавам интересите на работническата класа и на тия, които са ме избрали.” [5] Малко по-късно към него се присъединява и депутатът Тодор Страшимиров, с когото започват открита борба срещу правителството на Ал. Цанков.
Наред с методичния тормоз, заплахи и преследване срещу комунистическите депутати, развилнялата се фашистка власт се насочва и към депутатите леви земеделци, които са приели платформата на партията за единния фронт. Особено насъскваща роля играе правителственият в. „Демократически сговор”. Той често предоставя страниците си на Ал. Цанков, генерал Русев и други министри, които отправят открити заплахи. А в уводна статия от 9 май 1924 г. вестникът ясно посочва, че „дружбашко-комунистическият единен фронт е факт и е крайно опасен”, че в тази „игра” земеделците рискуват да си „изгорят не само ръцете, но и главите”. [6]
В тези дни Димо Хаджидимов е в тясна връзка с
263
левите земеделци Д. Грънчаров, П. Д. Петков, Н. Петрини и др. Още преди изборите той работи с Петков, възхищава се на смелостта му. Пред свои другари Хаджидимов със задоволство говори за смелия „завой” на левите земеделци. В един спомен земеделският деец Димитър Зографски пише: „Той бе съидейник на единнния фронт между Земеделския съюз и Комунистическата партия”. [7] Зад тази обща констатация се крият много срещи, разговори и общи действия. Единофронтовският депутат П. Д. Петков вече се е изпречил на пътя на Ал. Цанков, поискал е сметка от Сл. Василев за убийството на Стамболийски, репликирал е — колко ли пъти? — министъра на външните работи Хр. Калфов. На 67-то заседание на камарата от 16 април 1924 г. Петков изобличава и министъра на вътрешните работи. „Аз твърдя — заявява депутатът, — и го твърдя с всичката отговорност, че ако има някой да конспирира в настоящия момент, това е полицията на господин министъра на вътрешните работи, която сега замисля един голям процес срещу нас и може би ще иска да си послужи с него за поставяне нашата организация извън законите.” И когато разярените сговористи крещят от всички страни „дайте доказателства!”, гласът на оратора се извисява още по-силно: „Ето ги... Наш другар от село Златица отива в Перник, за да получи своята заплата. Той е хванат и бит — просто обезобразен дойде в София. Заставен е да подпише, че яз и моят другар Дилянов сме го пратили в мината, за да организира бойни групи... Заставени са сдружените земеделци, след като са бити, да подпишат, че аз съм конспиратор. Това са четиридесет души бити в Сливница. ..” Идва покъртителният миг — от чантата си Петко Д. Петков изважда кървава риза и високо я размахва в заглъхналата зала. И с насочен пръст към генерал Русев завършва речта си: „Ето кой е конспиратор!. .. Аз считам за свой дълг да изоблича министъра на вътрешните работи. Конспиратори седят на министерската маса...” [8]
За сговористките депутати това изглежда твърде много. Толкова много, че дните на Петков са преброени. В деня на първата годишнина от злодейското убийство на Ал. Стамболийски, 14 юни, агентът от Обществената безопасност Стефан Каркалашев посред бял
264
ден стреля срещу депутата на една от централните софийски улици. Още един борец срещу фашизма е отстранен. Смъртният му „грях” е този, че се обявява за разбирателство с БКП, за единодействие с комунистите.
„След печалната кончина на П. Д. Петков — пише в спомените си Димитър Зографски — Хаджията имаше амбицията и успя да го замести на трибуната на Народното събрание.” [9] Тази оценка на земеделския деец е много показателна. След убийството на Петков сред народните маси започва да се говори за осиротяване, за оставане „празно” мястото на смелия парламентарен трибун. Разбира се, загрижеността у народа се дължи на факта, че в „свещената сграда” истинските негови представители наистина оредяват. В такава трудна политическа ситуация съвсем естествено е Хаджидимов да се стреми да отговори на доверието на избирателите си като подгласник на Петков, достойно да продължи борбата му в разобличаване на сговористкия парламент.
Но въпросът има и друга страна. Тя се отнася до личните качества на депутата, до стоицизма на личността. Само един силен характер — целеустремен и боек — може да поеме такава отговорност. При това желанието на Хаджидимов се превръща в определена цел — да продължи делото на своя предходник. Той знае какви трудности ще срещне. Дори трябва да преодолява препятствие от чисто психологическо естество — славата на Петков като безстрашен народен представител. Минавала ли му е мисълта, че като го следва и неговият живот ще завърши със смъртоносен куршум? Да. Преди още да пристъпи прага на Народното събрание пред Д. Зографски той изповядва: „Следвайки пътя на Петков, знам, че и мене ще пречукат”. [10] И въпреки това Хаджидимов с нетърпение очаква да влезе в парламента. Макар и да предчувствува, че и върху него тегне сянката на фатална обреченост, той извисява своя оптимизъм. Неговите съвременници потвърждават тази жизненост: „...и крепко се смееше, като цял се тресеше от своята неустрашимост.” [11] Тук смехът, това отприщване на духовната свобода, се явява като синоним на безстрашие, на готовност да се служи на народа.
265
Но има и нещо по-съществено. От коя страна на барикадата ще застане депутатът. Историята на българския парламент познава много силни и изявени личности. В заседателната зала са звучали смели слова, демонстрирани са силни характери. Дори един Сакаров прави опит да бъде смел. Но позицията му е ликвидаторска. Затова трудността на Хаджията ще бъде двойно по-голяма — трябва да разобличава сговористите, но и да се бори срещу сакаровци. А това изисква не само силен характер, смелост, но и комунистическа принципност, болшевишко мислене, готовност за саможертва. Това не са просто думи.
И така в тези трудни за партията месеци навършилият 48 години Хаджидимов, избран от софийската избирателна комисия, по професия журналист се готви да замести Петков с определената партийна задача: да засили комунистическото ядро в парламента. Още с влизането му в заседателната зала на 19 юни 1924 г. го пари мисълта за убийството на неговия предходник, бунтува се гражданската му съвест, наранена е благородната му душа. Когато свещеник Иван Писев го подканя да целуне кръста и евангелието, Хаджидимов отказва да изпълни ритуала при полагане на депутатската клетва. Председателствуващият заседанието Н. Найденов се намесва, а сговористкият депутат Ив. Симеонов злобно просъеква: „Това е голяма контрадиция: кълне се в името на царя, а не иска да целуне евангелието.” [12] Предизвикан от злобната реплика, комунистическият депутат настоява да се обясни, но не му дават думата. И все пак твърдият му глас прокънтява в залата: „Аз не исках да целувам това евангелие, защото са го целували юди и клетвопрестьпници.” [13]
След като е принуден лично от министър-председателя Ал. Цанков да изпълни установения обред, Хаджидимов настоява да му се даде думата, за да направи „малка декларация”. „Господа народни представители! — започва развълнувано новият депутат — Едно трагично обстоятелство ме довежда тук при вас, една потресна смърт опразни мястото, което идвам да запълня сега. Преди няколко дни падна подло убит и пладнешки застрелян като бясно куче софийският народен представител Петко Д. Петков всред една от най-многолюдните улици на София, близо до сградата на Народното събрание...” [14]
266
Председателствуващият, изненадан и объркан, силно размахва звънеца. От дъното на залата към трибуната долита злокобният глас на депутата И. Лекарски: „Вие нямате морално право да говорите това!” [15] Навярно сговористът иска да намекне за някакво участие на партията в това убийство. Но ораторът не се поддава на провокацията. А може би заради нея той става още по-нападателен: „Това злодеяние — продължава Хаджидимов — биде посрещнато от цялата страна с възмущение и погнуса и няма две мнения, че това злодеяние не е никаква провокация, не е дело на лична мъст, че не е работа на някаква революционна организация, цялото име на която се разнася из софийските улици от няколко дни насам. Обществената съвест в този случай не може да бъде заблудена, тя знае истината. А тази истина е, че това убийство е убийство политическо, едно от многото и неизброими политически убийства, станали тук, у нас, които характеризират днешния режим.” [16]
Неочакваните думи на оратора предизвикват буря в залата. Сговористките депутати настръхват. Изпаднали в истерия, те злобно крещят и цепят въздуха: „Долу! Позор!” Неистовият рев се слива с тропота по банките. В мигновените затишия се чува гласът на депутата Н. Рачев: „Без да има доказателства в ръка, не може да нанася обида на правителството и на целия парламент. Да се изключи!” [17] Към този призив се присъединяват депутатите Ц. Бръшлянов и Н. Падарев. После предложението им се подема от други двама-трима, от десетки: „Да му се отнеме думата! Вън провокаторите!” [18]
Разгневен отново се намесва председателствуващият заседанието А. Найденов. Той обвинява оратора, че си е позволил да припише на режима извършването на политически убийства и по такъв начин обидил правителството. И предлага да се отстрани Хаджидимов от три заседания. От залата долитат нови крясъци: „Да се изключи от пет заседания, от десет заседания!” След протеста на Хаджидимов да не бъде прекъсван, председателствуващият го предупреждава да ограничи речта си само „с обяснението” и „съгласно правилника”.
Достойнството и самолюбието на правителствените избраници е накърнено. Затова и войнствената кано-
267
нада от викове и тропане по банките продължава с минути. Но Хаджидимов, изправен на трибуната, висок, сух, с кокалесто лице, обраснало с черна брада, с остър поглед отбива идващите към него крясъци. Печатът на напрежение е отбелязан по лицето му, набръчкано и изопнато, от което според съвременниците му „лъхаше твърдостта на несломимата му воля”. [19] И в промеждутъка от хули и обиди, след разправията с квестора X. Христов, който се опитва да го отстрани от трибуната, неговият глас отново прогърмява: „А ако тоя режим създава факти, които ми дават право като народен представител да кажа, че той може да се характеризира като една или друга система на управление, нима трябва за това да ме изключите за три дни от заседанията? Аз не мога да разбера какво право имат тогава народните представители?” И с достойнство завършва речта си: „Аз съм изпратен от избирателите, които имат свои интереси, да ги защищавам, а не да угаждам на вас.” [20]
На раздразнената буржоазна страст Хаджидимов противопоставя логика, на дръзките заплахи — непоколебимост и безстрашие, на бруталността на квестора — решимост да се бори за интересите на трудещите се.
Страхът от истината отново поражда крясъци и заплахи от страна на сговористкото мнозинство. То се аргументира с някаква нанесена му обида и незаслужено оскръбление. Попаднал под влияние на тази афектация, председателствуващият заседанието обявява изключването на комунистическия депутат. Принуден да напусне залата, Хаджидимов заявява: „Протестирам за тоя неокачествим произвол!” [21]
Влизането на Хаджидимов в парламента и смелото му държане още по време на първата му реч пред 106-ото заседание внася живец в комунистическата парламентарна група. Вместо хленч пред фашистките главорези, депутатите комунисти разобличават управлението на сговора в системни убийства и насилия. Такова е поведението и на някои земеделски депутати. За тяхната смелост са изключени за по три заседания и депутатите Н. Петрини, Г. Косовски, М. Дилянов, Ковачев и Алексиев.
На другия ден поведението на Хаджидимов в пар-
268
ламента става известно на обществеността. Силно разгневен е в. „Демократически сговор”, който с негодувание пише: „Още с встъпването си в камарата, той предизвика скандал... Д. х. Димов поиска думата и започна да обижда по дружбашко-комунистически маниер правителството.” [22] Но прогресивният печат, макар и строго наблюдаван от цензора, изразява своето задоволство от депутата-комунист.
Така словото на депутата не остава само между четирите стени на камарата,
вестта за изключването му поражда гняв у неговите избиратели. А той, без
страх или поза на героизъм, все така скромен и безшумен поема истински
„кръста си” на народен избраник. Заедно с горнооряховския народен представител
Хараламби Стоянов прави питане до министъра на вътрешните работи и народното
здраве във връзка с убийството на д-р Емануил А. Иванов от Берковица. Възмущава
се от арестуването на младежите, които с венци и свити юмруци са протестирали
над гроба на Петко Д. Петков. В запитването си до председателя на камарата
Хаджидимов заявява: „Тия младежи, повечето работници и студенти, не само
не са освободени, но са били подложени на ужасен режим и даже на многобройни
побоища с цел да се изтръгнат от тях признания, които са били нужни на
органите на Обществената безопасност за преследването на БЗНС, на Комунистическия
младежки съюз и Българската комунистическа партия.” И с целият си ръст
на обвинител той пита: „Докога Обществената безопасност ще бъде синоним
на средновековната инквизиция у нас?” [23]
След деветоюнския преврат и погрома на Септемврийското въстание правителството на Ал. Цанков взема открит курс към възкресяване на великобългарския шовинизъм и реваншизма. То манифестира непрекъснато враждебното си отношение към болшевишката партия и Съветска Русия. Засилват дейността си фашистките организации „Кубрат” и „Родна защита”, а предложеният за обсъждане бюджет на страната има подчертано военен характер.
Ръководейки се от принципа на пролетарския интернационализъм и от желанието на българския на-
269
род да живее в мир и добросъседство с останалите народи на Балканите и в Европа, Хаджидимов и другите депутати комунисти развиват огромна дейност в тази насока.
На 24 юни се провежда поредното 110-о заседание на сесията. Един от въпросите, поставен за разискване, е 19-ото постановление на Министерския съвет от 23 септември 1923 г. Неговата същност е „съкращаване формалностите по разходите, извършени по време на войната”. Поради очакваната съпротива от депутатите единофронтовци в този „душен юнски ден” сградата на Народното събрание е поставена „под особено засилен полицейски кордон”. [24]
В залата е още по-горещо. Депутатът Славейко Василев, един от убийците на Ал. Стамболийски, е взел думата. Той надълго и нашироко говори за историята на българската армия, за „величавите победи” и за нейните физически и морални изпитания през войната от 1913 г., характеризирайки я като „жестока и съкрушителна за честта на войнството ни”. И започва да хули земеделското правителство, че на мястото на тази армия, искало „да постави оранжева армия”.
Сред депутатите е и изтърпелият „наказанието” си Димо Хаджидимов. Не свикнал да слуша хули и несправедливости, той рязко апострофира оратора: „Вие унищожихте една оранжева гвардия, но въздигнахте на нейно място друга конспиративна организация, друга гвардия.” [25] От банките сговористките депутати започват да протестират. Сам Сл. Василев се провиква: „Ти си нов гост тук, от три дена си в камарата, бъди по-скромен.” [26] Но и Хаджидимов не му остава длъжник: „Искам да ви поправя, че вие не сте освобождавали българския народ от някакъв тормоз, от някаква въоръжена сила.” [27]
Същия ден във връзка със започналото обсъждане на законопроекта за военния бюджет Хаджидимов произнася първата си голяма реч. „Една снажна, висока, стройна фигура бавно се надига от мястото си — пише в спомените си присъствувалият на сесията Д. Юруков. — Изправяйки се в целия си ръст, неусетно се отдели от банката, на която седеше и, стъпвайки тежко, с бавни и отмерени крачки, се отправи към трибуната.” [28] Според очевидеца колкото походката му е бавна.
270
толкова речта му се „оказа бърза, темпераментна и парлива, която караше съставът на парламентарния елит да бъде в непрекъснато напрежение и често да подскача от местата си”. [29]
Още в началото на речта си Хаджидимов заявява, че депутатите-комунисти няма да гласуват предложения бюджет на правителство, дошло на власт чрез насилие и в противоречие с гражданския морал на конституцията. Ораторът веднага е поставен под „градушка” от провокаторски апострофи. Отвсякъде се чуват „диви викове”, десетки „юнаци” от елита вдигат заканителни юмруци. Според Д. Юруков залата се превръща в „истинска зверилия”. „При все това обаче — продължава Юруков, — ловко използувайки апострофите на сговористкия елит, той успя в речта си да издигне, че въпреки кървавия терор на властниците, те не ще успеят да се справят с БКП.” [30]
Изпитали оръжието на оратора — безстрашие, последователност и революционна страст, сговористите отново противопоставят организирани провокации. Но стремителната логика към набелязаната цел побеждава: „Вие сте доста и много викате, за да ме заглушите — злъчно иронизира депутатът, — обаче имайте търпение да чуете какво ще ви кажат хората, които представляват много по-голяма част от българския народ, отколкото сте вие... Грамадната част от българския народ няма абсолютно никакво доверие в днешното правителство...” [31] В продължение на минута изпадналият в ярост елит продължава да тропа по банките, да го нарича „лъжец”, „провокатор”, „болшевишки агент”.
Сам изпитал ужасите на войните, Хаджидимов не спира дотук речта си. Свидетел на разрухата в страната, той призовава не към въоръжаване, а към разоръжаване на буржоазията и на всичките й фашистки организации. Фарисейските проповеди на фашисткото правителство, че защищава интересите на работниците и селяните, събуждат присмех и негодувание у депутата. Призивът му да се въоръжат народните маси но примера на руските работници и селяни е посрещнат с нови протести. Сговористките депутати изгубват точката на равновесието и крещят от всички страни: „Болшевик!”, „Предател!” Видимо обладан от някакво
271
особено чувство на доволство, че му се е удал удобен случай да се изкаже за любимата си велика страна, Хаджидимов продължава: „Когато става дума за Русия, аз ще ви кажа, че вие напразно бълвате помия против нея. Тя е една свещена земя, която ние адмирираме и за която мога да извикам тук: „Да живее Съветска Русия! Спасението на България ще дойде от Москва! Съветска Русия ще спаси България! Да живее още веднъж Съветска Русия!” [32]
За силните на деня буржоазни депутати и тяхното фашистко правителство това е нечувано, това е най-скандалният случай в „свещената сграда”. Да се говори за Съветска Русия в Народното събрание е било според тях кощунство. Но кой може да спре гласа в защита на младата съветска република, какво е заплахата пред изключителното безстрашие на комуниста? Грубите обиди, заканителните погледи, войнствените ръкомахания могат ли да спрат летежа на изказаните вече думи: „Да се изливат фантастични лъжи и клевети за живота на великата земя, дето се кове мъртвешкият ковчег за международния империализъм и капитализъм, аз не съм съгласен.” [33] Направил ироничен намек за политическите убийства на видни комунистически и земеделски водачи, изразил вярата си в бъдещата победа на трудещите се, Хаджидимов заявява: „Позволете, аз, който познавам какво нещо е Съветска Русия, който съм изучавал нейното основаване, нейното съществуване и бъдеще, и който се въодушевявам просто от тази земя, да кажа: и на улицата, и тук аз казвам — това наистина е една велика, една славна земя, народът й е един велик народ, който извърши едно велико дело в собствената си земя и който носи знамето на освобождението на всички поробени народи на Балканския полуостров и по целия свят. За тази Съветска Русия аз съм готов да се боря и да сложа главата си, и пет глави, и десет глави, ако имам, готов съм да ги сложа винаги и навсякъде — в защита на тази нова Русия!” [34]
След тези думи и гостите „от галериите”, които до този момент само ръмжат и от време на време „спотаено” съскат започват „гласно да се надигат и шумят, да тропат, да отправят епитети и закани към оратора”. А някои от екзалтираните депутати напускат местата си и
272
се отправят към трибуната. Квесторите се нахвърлят върху оратора, но той не се стъписва: „Аз не оттеглям думите си... Съдете ме за тях... Протестирам!” [35]
В тези трудни минути за правителството председателското място заема
председателят на камарата проф. д-р Т. Кулев. След кратко съвещание с министрите
той предлага и мнозинството решава Хаджидимов да бъде изключен за три заседания.
Депутатът напуска за втори път заседателната зала. На другия ден правителственият
печат излиза с фрапиращи заглавия. В статията си „Предизвикателство на
комунистите” в. „Демократически сговор” пише: „Димо Хаджидимов с една предизвикателна
реч възбужда мнозинството. Чашата на търпението прелива и народните представители
искат да му се отнеме думата. Хаджидимов в обясненията си подчертава верността
си към Съветска Русия.” [36]
Три дни по-късно, на 113-ото заседание, Димо Хаджидимов отново се надига от банката. „Но какво, моля ви?” — с уплаха реагира председателствуващият заседанието д-р Б. Вазов. „Вчера — започва той от мястото — стана един инцидент: изпъди се депутат от Народното събрание. На какво основание той е изпъден?” [37] От председателското място скорострелно се разнася гласът на д-р Вазов: „Нямате думата! Седнете на мястото си! Пазете ред! Сега не ви давам думата!...” [38]
Веднъж реплики, втори път — въпроси. На пръв поглед тези „вклинявания” на Хаджидимов не са опасни. Направени от място, те могат да бъдат отминати незабелязано и да се удавят във вълната от викове. Но често те изкарват от равновесие и най-здравите нерви. При това депутатът обвинява председателството в нарушаване на елементарния ред на парламента: „Аз трябва да протестирам против отнемане правото на една парламентарна група да се изкаже по интерпелацията за убийството на Петкова!” И все така настойчиво пита: „Ще ми дадете ли думата? Кога?” [39]
Несъмнено активността на Хаджидимов и чрез най-малките му изяви се забелязва от неговите другари, вдъхва им кураж и решимост. Но поведението му на смел депутат се следи с особен интерес от народните маси. За протеста му срещу отстраняването от три за-
273
седания на Хараламби Стоянов в. „Трудов глас” пише: „Болшинството и председателят отново заглушиха гласа на Димова, който протестира против терора, на който систематически е подложена групата му.” [40] Веднага след това депутатът получава десетки телеграми, в които работниците го окуражават и насърчават.
На същото заседание се поставя за разискване едно решение на правителството за отпускане на временни помощи на живеещите в България руски офицери и чиновници, участвували в Освободителната война. В списъка са включени 54 имена, а цялата сума възлиза на 640 хиляди лева годишно. По внесения за обсъждане документ на 2 юли пръв се изказва Хаджидимов. Законопроектът сам по себе си е хуманен, но той служи за прикритие на други правителствени цели — покрай заслужилите руски солдати то иска да възнагради белогвардейски офицери, воювали срещу съветската власт. Хаджидимов схваща това и демаскира неговите автори. „Поканени сме да одобрим едно решение — започва ораторът, — с което ще създадем една нова категория пенсионери в България, които не са български поданици, не са имали никаква държавна служба, но които по известни съображения правителството намира, че заслужават да бъдат наградени с пенсия, наречена народна, а после временно пособие, и ще се изплаща месечно неизвестно докога, вероятно толкова временно, колкото временно ще бъде поскъпването на храните и хляба...” [41] Тук Хаджидимов сполучливо следва онази иронична кирковска линия, неведнъж изкарвала „извън релсите” разни депутати и държавни мъже. С един усложнен синтаксис той казва твърде много: за пенсионерска България, за нарушаването на традициите, за нестабилността на икономиката в страната. И друго. Личи умението на оратора да сменя „регистъра” от чувства и изразни средства. След първите думи, кипящи от ирония, той преминава към сериозно излагане позицията на своята партия: „Не сме ние, които ще откажем да се помогне на страждущи хора от каквато нация и да произхождат, откъдето и да идват те.” [42] Всъщност само в едно изречение, вмъкнато уж между другото, депутатът демонстрира хуманизма на своята идеология, нейния интернационализъм. И преди още неговите идейни противници да започнат да нервничат, Хаджидимов прави своя
274
контрапункт: „Но тук случаят е много особен.”
И депутатът започва да разплита възела: покрай няколко цивилни чиновници са включени офицери, воювали против собствената си родина. В риторичните въпроси „какви са тези хора, откъде идат те, кога са дошли и за какво са дошли?” няма място за спокойствие. Ораторът се изпълва с гняв, настроението му става адекватно на атмосферата на предстоящата полемика. „Това са хора — пояснява той, — които водят една борба против своето отечество Русия; това са хора, които са участвували в редица нападения, устройвани от съглашенския империализъм против свободата и независимостта на руския народ. Това е исторически факт, който, мисля, няма какво да се оспорва тук.” [43]
Полемичната реч на депутата се извисява с цялата си сила. Хаджидимов изнася факти, назовава имена,, припомня, че от страна на министрите се сипят хули, клевети и измислици по адрес на комунистическите депутати. Особено пък фразите „московски агенти” и „провокатори” не слизат от устата на сговористите. В случая това припомняне е много важно за психологическата същност на започналия двубой. Изброените от него факти и аргументи са му нужни, за да стигне до извода: „Е добре, господа народни представители, като е въпрос за провокация, позволете ми да кажа, че това решение, което искате да прокарате, от политическа гледна точка не е нищо друго, освен една провокация към една велика държава, която се нарича Съветска Русия.” [44]
След тези думи започват атаките от страна на сговористките депутати. Те тропат по банките, крещят,, ругаят. Но колкото по-брутални стават те, толкова по-активен става и Хаджидимов. С вълнуващ глас той нарича младата съветска република „велика страна”, „мощна”, предвещава й историческа мисия: „Вие можете да не споделяте болшевишките методи на управление, дори да презирате управлението и живота в Русия, но тя е една велика страна, достатъчно мощна, която във всички последващи събития — балкански и европейски — ще играе една могъща роля.” И предупреждава: „Вие не можете и няма защо да забравяте, че интересите на България, която не е само ваша, изискват тая страна да не се провокира по никакъв начин.” [45]
275
Връщайки се към същността на законопроекта, Хаджидимов заключава: „Това е направено главно, за да се манифестира една неприязън към руската държава, за да се изкаже една благодарност към тези руски хора, които са напуснали своето отечество, които комплотират против него и му изменят, и вие искате да дадете премия на тия хора за тяхната измяна. Вие това не бива да си позволите.” [46]
След тези думи се намесва депутатът П. Петрович и в негова подкрепа се чува едно продължително ръкопляскане. Свикнал да бъде винаги нащрек Хаджидимов предупреждава: „Вие, които сте толкова свободни да говорите против нас, и не само против нас, а против най-голямата част от българския народ, имайте малко търпение.” Депутатите Т. Думанов и Д. Тодоров продължават да апострофират. Дори последният се провиква с учудване: „Че тия са стари хора — как ще се сражават?” Възненавидял лъжата и демагогията, Хаджидимов се противопоставя с несломима логика: „Провокацията, която според нас се извършва спрямо Съветска Русия, същата тая провокация — аз съм готов да кажа тук и пред всички вас — се извършва и спрямо нашия, български народ. Българският народ в най-голямата си част не може да одобри този ваш акт не за това, че тия хора са участвували в Освободителната война на нашия народ — той е готов да изрази всичката си признателност към участниците в Освободителната война — но, защото тия ли са участниците в нея?” [47]
И когато сговористите отварят уста в учудване и протест, той напомня за участието на руски белогвардейци в готвения преврат срещу правителството на Стамболийски, участието им в задушаването на Септемврийското въстание. И предизвикателно пита: „Вие може да искате с това да се отблагодарите на тия руски генерали, полковници, щатски съветници и т. н., защото всички или поне част от тях са взели пряко или косвено участие в борбите, които вие поведохте спрямо българския народ.” [48]
И на зададения въпрос сам си дава отговор: „Хората, на които вие искате да гласувате пенсии, са хора, които са участвували във всички комплоти, във всички съзаклятия, които съглашенските империалисти правеха спрямо Съветска Русия, във всички контрареволюционни
276
походи на различните генерали — Врангеловци, Колчаковци, Деникиновци и пр., които нанесоха един такъв тежък удар на руската земя, на руския народ и на руските богатства, какъвто удар не биха могли да нанесат всичките природни стихии, ако бяха бушували над Русия в продължение на цяла година.” [49]
Находчив и много добре информиран, ораторът използува хулите на буржоазния печат срещу руската революция, към гладуващите в Поволжието и трудностите в Русия, и заключава: „Ако животът там е такъв, това се дължи на този мръсен, на този жесток контрареволюционен поход, предприет от цяла капиталистическа Европа, който разори, който разруши руските богатства за дълги времена.” Вече нищо не може да спре депутата: „Господа министри, имайте предвид, че е опасно, много опасно да копаете още по-дълбоко ямата, която съществува между България и Русия. Не, не да копаете тая яма, а трябва да я запълвате. Българският народ от градове и села адмирира Съветска Русия. Помнете това добре!” И сред воя на екзалтираните политици с все сила гласът му проечава в залата: „Съветска Русия тепърва има да играе роля на Балканите и в Европа, от която роля поробените народи могат да очакват само закрила, само помощ, само освобождение.” [50]
Неизчакали да отзвучат и последните думи на оратора, няколко сговористки депутати се надпреварват да застанат зад трибуната: Методи Хранов, Никола Милев, Хинек Майер, Стоян Костурков, Никола Мушанов... Различни по манталитет и депутатски опит, но всички с омраза се нахвърлят срещу комунистическия депутат и „хвалената” от него република. Хранов обвинява Съветска Русия, която уж провокирала България, като назначила „на големи постове” Г. Димитров, В. Коларов и Т. Луканов, които били опозорили страната ни. Редакторът на в. „Слово” проф. Н. Милев е по-въздържан, но не по-малко нападателен. Най-многословен и разгневен е Н. Мушанов. Той дава пример с пребиваването на Лайош Кошут в България, с арменските бежанци и демагогски се провиква: „Аз си помислих, че чувството на човещина у господин Хаджидимов е надделяло над партизанското чувство на болшевика. Но за нещастие аз бях изненадан от заключението,
277
което той направи.” [51] Хаджидимов го апострофира: „Не забравяйте историята с Врангеловата афера!” [52] Като оспорва, че това е „измислица”, Мушанов поучително заявява: „С вашите пледоари и с вашите атаки срещу властта, като че ли по ваш някакъв партизански интерес, вам изнася да покажете на Съветска Русия, че България в своята политика върши някакви противосъветски дела, които действително могат да й пакостят.” [53]
На позата на Мушанов Хаджидимов противопоставя искреност, на поучителните
забележки — факти: „Няма защо да казвате, че аз идвам тук да влошавам отношенията
между България и Русия... Има исторически факти, които никой не може да
опровергае. Врангеловата афера не е само българска афера, тя е балканска
афера.” [54] Хаджидимов продължава да репликира Мушанов,
не оставяйки нито една демагогска мисъл неоспорена. Особено остра е реакцията
му срещу вносителя на законопроекта Д. Бошняков, който в края на разискванията
обвинява Хаджидимов като говорител на Москва и че имал уж за задача „да
компроментира парламентаризма в България”. [55]
Както се вижда, правителството на Ал. Цанков не бездействува. То се стреми да използува Народното събрание за прокарване и на други закони, които да му развържат ръцете. Така на 30 юни министър-председателят Ал. Цанков предлага на депутатите първата редовна сесия да продължи до 10 юли включително. С царски указ № 9 предложението е узаконено и камарата продължава своята работа.
Междувременно в края на юни д-р Н. Сакаров и другите депутати около него подават декларация до Председателството на камарата, в която заявяват, че остават като комунистическа група. На 4 юли декларацията им става достояние на народните представители. Председателствуващият 119-ото заседание д-р Б. Вазов проследява накратко историята с позицията на Сакаров и другарите му. Прочита и декларацията им, която завършва: „...за избягване на всякакви недоразумения, ние заявяваме, че си оставаме в парламента като комунистическа група, която ще продължава да се бори
278
на легална почва и ще защищава класовите интереси на работниците и малоимотните маси в страната”. [56]
Дързостта на Сакаров стига своя връх. Макар изключен от редовете на партията, той иска да говори от нейно име в рамките на законността, т. е. фактически признава дошлото чрез преврат фашистко правителство. В своята реч Хаджидимов разобличава версията на „десните” ликвидатори и посочва, че парламентът не може да счита независимата трудова група като комунистическа парламентарна група, макар тя да подава нова декларация. „Тези хора — изтъква депутатът — не могат да се считат като комунистически представители, защото те са изключени от партията като изменници и такива те си остават и след новата декларация... Аз пак повтарям, за да се чуе вън от Народното събрание, че независимата трудова група не е комунистическа група.” [57] Той високо заявява, че само Хараламби Стоянов и той са депутатите комунисти.
В един от броевете си под заглавие „Комунистическа метаморфоза” в. „Демократически сговор” съобщава за декларацията на Сакаров. И след като посочва, че тя не е подписана от Хаджидимов и Стоянов, вестникът бърза да ги характеризира като комунисти, „които искат да останат по-правоверни пред московския интернационал”. [58]
Много силна е речта на Хаджидимов по законопроекта за подпомагане на бежанците, произнесена на 5 юли. В нея депутатът прави редица принципни и дори технически предложения, от които се вижда с каква загриженост и болка се отнася към тяхната съдба. Той настоява да се направи точна статистика на бежанците, без която според него не може да се работи делово, настоятелно иска да се включат в комисиите представители на самите бежанци и на емигрантските организации. Негодува, че в тези комисии са включени околийски управители, тъй като те могат да изкористят закона и да облагодетелствуват свои съпартизани и близки. Хаджидимов предлага да се увеличи кредитът, предвиждан да се даде на бежанците, както и да се гарантира този кредит веднага, а не да се чака с месеци или години. Изказва се и против голямата лихва на заема: „Ако не намалим лихвата — заявява депутатът, — ще излезе, че това, което даваме с дясната ръка, го вземаме обратно
279
с лявата!” [59] Въоръжил се с неоспорими факти, Хаджидимов не пропуска да засегне политическата страна на проблема. В речта си той поставя големия въпрос — кои е виновен за нерадостната участ на бежанците? Комунистическият депутат открито обвинява буржоазните правителства и двореца, които водят националистическа политика, не вървят по пътя на разбирателство с балканските народи, не искат създаване на една балканска федерация, която би спестила много кръв и нищета на тези народи.
Двамата български монарси — Фердинанд и Борис III, и тяхната камарила неведнъж са изпитвали камшика на неговия сарказъм. Още през 1904 г. той пише на жена си: „Ето ме в Кутловица. Тя сега се нарича Фердинанд, ама на мен е по-мило народното име на този град. Представи си, минало преди години височеството и щурият общински съвет през онова време решил да го зарадва със заменяне славното име Кутловица в някакъв си келяв Фердинанд.” [60] И сега, след двадесет години от трибуната на парламента Хаджидимов заявява: „Българската буржоазия... има отгоре на всичко един луд монарх, който най-добре отговаряше на нейния манталитет.” [61] Както и на други места, така и тук депутатът използува изразното средство персонификация, за да придаде образно-емоционална и идейно-политическа оценка на полемичната си реч. Името на монарха и на други политически личности претърпяват десетки превъплъщения. Но главното оръжие в саркастичния похват на Хаджидимов са драстичните изрази: „Българската буржоазия, алчна за завладяването на чужди земи, некадърна да се издигне до по-високи пресмятания, както беше кадърна да нареди своето обогатяване през траенето на войната, има отгоре на всичко и престъпното безумие да мисли, че като хвърли целия български народ на заколение, ще достигне до една велика България.” [62]
В края на речта си Хаджидимов посочва каква трябва да бъде новата политика на България спрямо балканските държави и освободителното движение. Тази политика според него трябва да се облегне на мирната политика на Съветска Русия, която „има да играе първенствуваща роля”. И като посочва, че такава политика българската буржоазия не може да води, той прави из-
280
вода, че такава политика може да води само една нова власт на работниците и селяните.
Речта му предизвиква нови ругатни и протестен шум сред сговористките депутати. Наричат го „продажна твар”, „метежник”, упрекват го, че се „радва на нещастията на хората”, че „светотатствува” с тях. А той, хуманистът, цял живот милял за бежанската участ на емиграцията, спокойно им отговаря: „Напразно се вълнувате, господа, когато се казват истини. И за бежанския въпрос не искате да слушате, защото съзнавате, че всичката отговорност носите на плещите си.”
На другия ден правителственият орган в. „Демократически сговор” пише: „По повод една предизвикателна реч, четена от комуниста Димо Хаджидимов, взе думата министър Русев.” [63] Колко много се е разчитало на генерала се вижда по време на заседанието — сговористките депутати го аплодират още с появата му на трибуната. Генералът обвинява Хаджидимов, че се е изказал в защита на бежанците не от чувство да им помогне, а от желанието „да ги привлече в мрежата на комунистите и да ги подготви за нови беди и нещастия”. Ораторът е толкова афектиран, че прекрачва границата на приличието — нарича Хаджидимов човек със страшно жестока душа, която „нагажда своите цели според блясъка на златото, което иде отвън”. [64]
Това е вече много и от мястото си Хаджидимов започва остра словесна схватка с екзалтирания министър на вътрешните работи:
„Димо Хаджидимов: Господин министре, протестирам!
Някой от сговористите: Мълчи бе, продажна твар!
Иван Русев: Хаджидимов със спокойствие си е написал речта и дойде тук да я прочете — и както имах случай друг път да кажа — с жестоката си душа ще отиде да джироса тая реч на друго място. Господин Хаджидимов е метежник!
Хараламби Стоянов: Хайде де...
Иван Русев: .. . иска кърви, иска нещастия. В тях ще намери той удовлетворение на своята съвест.
Димо Хаджидимов: Протестирам от дъното на душата си против тая клевета!
Иван Русев: Вие поменахте за родно огнище, за отечество. Аз ви благодаря, че понякога у вас се появява чувство за отечество и чувство за народност.
281
Димо Хаджидимов: Ние винаги го имаме.
Иван Русев: Позволете ми да ви кажа, че вие търгувате и сега, когато говорите за родно огнище.
Димо Хаджидимов: Търговците са известни, знае се къде са те.
Иван Русев: Аз зная, господин Хаджидимов, че вие употребихте твърде големи усилия да повлечете и други организации към вашата адска кауза.
Димо Хаджидимов: Ние боравим с идеи.
Иван Русев: Вашата реч е гласена, за да се напише и да се чуе вашият зов за метеж, за въстание!” [65]
В помощ на генерала се притичват депутатите С. Чакъров, Д. Кънчев. Те наричат Хаджидимов „безотечественик”, „агент”, който нямал право „да се нарича българин”. А Т. Тодоров настоятелно насъсква председателството: „Който вика „Да живее съветската република!” — вън!”
Димо Хаджидимов не е първият депутат комунист, който така смело защищава своите идеи. В залата са ечали речите на Благоев, Кирков, Коларов, Димитров... Всички са били прями и настъпателни, твърди и последователни. Всяка тяхна реч или реплика е предизвиквала реакция сред буржоазните депутати и възхищение у работниците. Всеки е носел нещо свое, специфично, неповторимо. Още навремето профсъюзният деец Драгой Коджейков изтъква някои индивидуални особености у тях. „Противниците — пише той, — които тъй или иначе „обичаха” да слушат Георги Кирков и Васил Коларов, не обичаха да слушат Георги Димитров, защото той беше по-яростен, по-прям в критиката и разобличенията си, езикът му — по-остър.” И след кратка пауза Коджейков с особено вътрешно удовлетворение добавя: „Но го слушаха!” [66]
Хаджидимов макар че носи нещо от иронията на Майстора, повече прилича на Димитров. Той няма неговия гръмлив глас, но като него е безпощаден в критиката си. Предизвиква ненавист и омраза към себе си, но изкарва от равновесие сговористките депутати. И за него можем да кажем: „Но го слушаха!” Когато завършва речта си в осем часа вечерта, председателствуващият д-р Б. Вазов примирено се обръща към него: „Вижте колко голямо е нашето търпение. Говорихте четвърт час излишни работи.” [67]
282
Колко са „излишни” личи от десетките благодарствени телеграми, които
емиграцията изпраща до него чрез редакцията на в. „20 юли” и другия прогресивен
печат. В телеграма до в. „Трудов глас” от Русе се казва: „За бляскавата
защита на беззащитната бежания и за отлично изнесената позиция по македонския
въпрос, нашите братски поздрави. Вашето слово се разнесе по всички краища.
Желаем Ви енергия за да продължите смело службата си.” [68]
Ето и телеграмата от Хасково: „На доблестния борец, всякога на своя пост,
достойният защитник на емигрантите в България, нашият привет. Те сплотени
стоят зад Вас.” [69]
На 124-ото заседание от 9 юли, преди да започне третото четене на законопроекта за трудовите земеделски стопанства, председателствуващият уведомява депутатите, че е постъпило питане от Димо Хаджидимов. В него депутатът посочва, че намиращият се в Централния затвор Йордан Палиев бил извикан от килията и заведен в Обществената безопасност и там изтезаван. И той се обръща към министъра на вътрешните работи с въпроса: ще спрат ли побоищата в неговото учреждение или те ще станат система? Тъй като знае, че питането му няма да получи отговор, Хаджидимов настоява да му се даде думата, и когато от председателската маса го обвиняват в излишно подозрение, той се аргументира: „Аз моля председателството на камарата, ако то не мисли така, както мислят някои господа министри, особено министърът на вътрешните работи, че те не са длъжни да обръщат внимание на питанията, да им внуши, че трябва да отговарят на депозираните питания. Ние питаме тук не за някакви обикновени инциденти, а за хора, които се убиват, които се изтезават.” И все така негодувайки, той се провиква към председателството: „Заявете, че няма да получим отговор на толкова питания... В участъците бият, изтезават се хора, потъпква се свободата на печата, а като отправяме питания, не ни отговарят. Петдесет питания вече се отлагат.” [70]
На другия ден, 10 юли, депутатите пристъпват към второ четене на законопроекта за продоволствието и намаляване на скъпотията. Сам по себе си този факт го-
283
вори за безизходицата, в която се намират народните маси. Предишния ден са изслушани речите на А. Ляпчев и П. Петрович, както и речта на председателя на камарата проф. д-р Т. Кулев. Депутатите демократи са стигнали до извода, че напразно парламентът се занимава със закон за продоволствието, че с прилагането му ще се постигне само едно на сто облекчение за населението. А Кулев е бил още по-категоричен: не е работа на държавата да се грижи за прехраната на населението или да ограничи спекулата.
В практиката на парламентарните групи е да възлагат становищата на своите партии на различни говорители. Но в сговористкия парламент депутатите комунисти са само трима. Хаджидимов отново трябва да се противопостави на правителствената демагогия. Въпреки голямата си ерудиция и чувство за импровизация, той старателно се подготвя и за този двубой: проучва опита на разтурените комуни, нанася поправки върху законопроекта, формулира практически предложения.
При започване на дебатите той пръв взема думата. Въпреки киселите гримаси вече е накарал враговете му да го слушат. И да търпят сарказма му. „След всички тези тържествени изявления от големи и отговорни хора — започва предизвикателно ораторът — нямаше нужда човек да прочете самия законопроект, за да разбере, че наистина той е един мъртъв закон, че той е едно книжно дело, че той е просто едно преписване на членове от правилници, с които така много изобилствуваше някога Дирекцията за стопанските грижи и обществената предвидливост.” [71]
Депутатът иронизира вносителя на законопроекта Ц. Бръшлянов, който не може да го защити, съгласява се, че държавата няма да има успех с приемането му и стига до своя извод: „... за да могат общините да изпълнят своя дълг към гладуващото население, тези общини трябва да бъдат в ръцете на трудещите се класи”. [72] И когато от залата се чува едно „А-а-а”, той припомня опита на комуните. На репликите, че тяхното дело е нищожно, той заявява високо: „Можете да хвърляте кал върху дейността на тези комуни, но от паметта на българския народ няма да изчезне споменът за голямата ползотворна дейност... Всички правител-
284
стза и особено най-много настоящето имаха за свой свещен дълг да възпрепятствуват те да изпълнят своята продоволствена програма. Това беше една предварителна точка от големия план за унищожаването на Комунистическата партия в България.” [73]
Отново започват да го апострофират и провокират, но и той не им остава длъжник: „Ние сме правили много предложения, можем и сега да направим, макар че вие често си позволявате да се присмивате над тях. Обаче аз смея да ви кажа, че най-добре ще се смее този, който последен ще се смее.” [74] Последните му думи предизвикват остра реакция, чуват се насмешки и подигравки. В такива случаи, за да бъде реваншът му по-силен, той с висок глас им противопоставя своето верую: „Ние сме идеалисти в пълния смисъл на думата. Ние ще вървим по пътя, по който мислим, че ще можем да излезем на желания край.” [75]
Погледът на Хаджидимов върху събитията и политическите въпроси на деня е винаги ясен и никога партийното му гледище не го напуска. За него обсъжданият закон няма за цел да преследва спекулата, която „изсмуква бедните слоеве и пълни кесиите на търговците с пари и злато”. Депутатът го сравнява със Закона за защита на държавата и стига до печалния извод: колко малки са наказанията за спекула и колко безчовечни и жестоки са наказанията за политическа дейност. Хаджидимов припомня думите на депутата П. Петрович, че не бивало да се конфискува стоката на заловения спекулант. И с целия блясък на саркастичния си талант той подхвърля: „Защо не се вслушате в думите на г. Петрович, че да им дадете известен процент печалба?” [76]
Пръв срещу речта на Хаджидимов се нахвърля министър Андрей Ляпчев. Той с неприязън припомня изборните успехи на комунистите в общините, говори за някакво насилие в тях, за липса на демокрация. Толкова много е впечатлен от дейността на комуните, че и по-късно, през 1932 г., когато избирателите ще се готвят отново да тръгнат с виненочервената бюлетина към изборните урни, той отчаяно ще напише: „Отиваме значи към комунизиране на големите градски общини?” И ще последва един трагичен глас, отправен с укор към нацията: „Не беше ли така през 1920 година? Не сме ли в аналогичен етап на обществено-политическото разви-
285
тие?” [77] Но и сегашната му реч е изпъстрена с горчивия спомен от комуните. „Тъй щото, господин Хаджидимов — заключава Ляпчев, — когото аз познавам за един добър работник, за когото аз вярвам, че не всякога се е обвързвал със заповеди, откъдето и да били те, все трябваше да си припомни тази истина.” [78]
Какво е това снизхождение към Хаджидимов? За първи път в тази зала се чуват добри думи за него. Дали Ляпчев иска да припомни, че някога Хаджидимов е назначаван от него в Министерството на търговията и труда? Или е искал да припомни онзи случай, когато при едно негово отсъствие от страната Михаил Такев го уволнява, а след завръщането си Ляпчев отново го назначава. Тогава печатът писа: „Такев уволнява, Ляпчев назначава.” [79]
Комунистическият депутат не се поддава на евтини примамки. Той рязко апострофира някогашния си шеф: „Лични комплименти не ми правете.” Едва свършил Ляпчев, с депутата се захваща проф. Д. Мишайков. Свързвайки ги с думите на Хаджидимов за даване на общинската власт в ръцете на работниците и селяните, ораторът дава примери с гладуващите в Съветска Русия и тържествено заключава: „Това са, господа, факти, които господин Хаджидимов ни препоръчва като образец, който ние трябва да следваме.” [80]
Хаджидимов от място го иронизира, като му препоръчва да отпечата речта си във в. „Слово”. И след като посочва трудностите в младата Съветска република, той ясно и високо заявява, че там „са поставени големите основи на едно истинско разрешаване на всички обществени проблеми”. [81]
При гласуването на законопроекта Хаджидимов се спира на член по член и посочва, че всички са във вреда на народа. Той търси аналогия със Закона за защита на държавата, наричайки последния „насилнически”, закон „за подклаждане гражданска война в страната”. Депутатът А. Урумов протестира, председателствуващият заседанието Н. Найденов го заплашва, но депутатът продължава: „... този закон има 14 члена, в 13 от които се предвиждат само драконовски наказания: затвор и глоби много големи. Ето, аз ще ви посоча само няколко, за да направим един паралел...” [82]
Фактите от съпоставката са потресаващи: за орга-
286
низиране на непозволени групи (чл. 2) — 15 години затвор; за организиране
на бунтове (чл. 6) — 10 години затвор и глоба до 500 хиляди лева; за разрушаване
на инсталации и материали — 15 години затвор и глоба до 500 хиляди лева...
„Тези текстове от Закона за защита на държавата — се провиква депутатът
— са насочени да унищожават хора, квалифицирани като „престъпници”. А в
предлагания сега закон не се предвижда нищо за спекулантите, тези разбойници
„без пушки”, които убиват не отделни лица, а подлагат на измиране цяло
общество.” И заключава: „Ето една ясно очертана класова, а не народна политика.
Ето защо срещу тая политика и срещу тоя закон трудещите се класи трябва
да следват своя път.” [83]
Важна легална акция на партията е кампанията за защита жертвите на Юнското и Септемврийското въстание. Инициативата на писателя Антон Страшимиров, брат на народния представител Тодор Страшимиров, е подета и е създаден Общограждански комитет. Зад неговия хуманен призив застават редица дейци на литературата, науката и изкуството, работници, студенти и ученици. За политзатворниците и техните семейства се събират храна и дрехи. Помощната акция протича под лозунгите на единния фронт, на борбата за установяване на работническо-селска власт.
Тази акция се засилва през пролетта на 1924 г. и прераства в борба за амнистия на арестуваните, против Закона за защита на държавата (ЗЗД), против разтурването на БКП, БКМС, Партията на труда и ОРСС. На събрания работниците гласуват резолюции, в които спонтанно се противопоставят срещу фашисткия закон и настояват за легално съществуване на своите организации.
Най-силна е борбата в Народното събрание. На 10 юли, съгласно указа на царя, дните за продължаване на сесията завършват. Министър-председателят прави второ предложение и сесията продължава до 16 юли. Същия ден от името на правителството депутатът Ив. Хрелопанов прочита законопроект за амнистия на бившите министри, довели страната до два национални погрома.
287
Още на сутрешното заседание пръв се изказва Хаджидимов, Той протестира, че към обсъждането на този важен законопроект се пристъпва „почти изненадано”. В негова подкрепа се обаждат и други депутати. „Очевидно е желанието и стремлението на известни среди — продължава депутатът — тоя законопроект да мине някак си контрабанда, някак си набързо, когато хората, които ще трябва да се изкажат ги няма, а другите, които са тук, не са достатъчно проучили въпроса.” [84]
Той вече е свикнал да го апострофират, затова и не обръща внимание на председателя на камарата проф. д-р Т. Кулев. Съсредоточен, спокоен, но и настъпателен Хаджидимов обявява поредната си присъда над режима: „И така, като венец на всичко, ние присъствуваме в един момент когато се тронясва, когато се коронясва, тъй да се каже, политиката на един режим, който властвува в страната от 9 юни насам. И щеше да бъде наистина много чудно, ако сесията не беше завършила именно с този закон за амнистия. Сега вече лъсва истинската природа на този режим и за всички ония малцина, които все още мислеха, че тоя режим наистина е дошел да донесе някакво обновление в страната.” [85]
И преди да пристъпи към законопроекта за амнистия, преди да зададе въпроса „Кой се амнистира и за какво?”, опитният полемист накратко характеризира политиката на фашистката власт. „Днешният режим — заявява той — е режим противонароден. Днешният режим иде да обере както и обра всичките... придобивки, които бившето правителство под напора на едно народно движение вътре в страната беше принудено да даде.” [86] За комунистическия депутат амнистирането на министрите от кабинета на д-р В. Радославов и следващите го кабинети цели да се покаже една явна солидарност с тези противонародни кабинети, които доведоха страната до национални катастрофи, да оправдае собствената си политика. И той с ирония заявява: „Не сте вие толкова милостиви, за да раздавате милост, или по право вие сте готови да раздавате милост само на тия хора, само на вашите класови братя. Вие искате да амнистирате една политика, която докара катастрофа на България.” [87]
Ораторът използува случая да защити закона за съдене на виновниците за националните катастрофи, приет
288
от правителството на Александър Стамболийски. За него това е закон, дошел под напора на народното негодувание, това е израз на накипялата воля на работниците и селяните след погромите от войните. Искането на Цанковото правителство да се отмени този закон и да се амнистират бившите министри, Хаджидимов окачествява като провокация спрямо народните маси. За него виновниците за погромите на България са „най-големите престъпници по отношение интересите на българския народ”.
След първата стъпка депутатът прави втора, след едни аргументи посочва други. Те са в защита на Септемврийското въстание и против деветоюнците, които „отнеха всички свободи на народа да действува легално”. „Свобода на печата, свобода на личността — заявява той, — всичко това беше погазено от полицейския юмрук и от полицейския камшик.” Като поема защитата на водачите на въстанието, Хаджидимов с болка възкликва: „Когато ние тук разглеждаме въпроса за амнистията на Радославовите министри, в същото време други истински народни синове, които нито са продали България, нито са я въвличали във война, лежат по затворите, мрат или биват избивани, или се скитат немили-недраги вън от границите на България.” И с все сила ораторът напомня: „Това са жертвите на страшните юнски и септемврийски дни.” [88]
Едва споменал имената на водачите Коларов и Димитров, от всички страни засвистяват остри протести и викове. Но това не стряска депутата. „Вие гледате с презрение към тях — продължава той. — И не само с презрение, но храните една жестока омраза към тях. Вие често пъти подхвърляте по адрес на Коларов и Димитров, че са предатели на своето отечество, че са искали да го хвърлят в разорение. Не! Тук трябва да ви заявя, че това са най-достойните народни синове, които изпълниха своя дълг и които, ако не умряха, кога да е ще умрат в защита на своето отечество!” [89]
Димо Хаджидимов разяснява платформата на единния фронт. Той пламенно говори, че властта на работниците и селяните ще доведе страната до вътрешен мир, до премахване на военната опасност и фашисткия режим. „Единният фронт между работниците и селяните — посочва депутатът — това е законното средство на бъл-
289
гарския народ да се спаси от един режим, в който той няма доверие, защото не застъпва неговите интереси, а застъпва само интересите на буржоазията.”[90]
Депутатът отново е обсипан с апострофи. Но дал простор на силните и смели думи, Хаджидимов не може да спре по средата. Той бърза да атакува: „И ако вие тук скачате като ужилени, когато ви се спомене само думата единен фронт, нека ви кажа, че след тази амнистия вие можете да бъдете сигурни, че единият фронт между работниците и селяните ще се изгради още по-здраво, още по-мощно и тоя единен фронт най-сетне ще успее да се справи с вас.” [91]
В речта си Хаджидимов пледира и за легална борба. Той призовава правителството да й отприщи пътищата, защото в противен случай „идеята да се свали настоящата власт по същите пътища, по които тя успя да се наложи на народа, ще добие широк кредит, въпреки нас и въпреки вас!” [92]
Сговористките депутати продължават да го апострофират. Над всички се открояват хулите на министър Рашко Маджаров: „Изчадие! Провокатор! Агент!” Свикнал да не остава длъжник на противника си, Хаджидимов моментално го стрелва с думите: „Вие не знаете аслъ друго, освен че сме агент-провокатори.” И с едно затрогващо вълнение извисява гласа си: „Ние сме агенти само на българския народ — и само на него. И ако ще трябва да мрем, ще мрем само за тоя народ!” [93]
Находчив и непоколебим, ерудиран и надарен с неизчерпаема енергия, саркастичен към противниците си и дълбоко убеден в партийното си верую, депутатът не се страхува от нищо. В противовес на правителствения документ Хаджидимов и другите депутати комунисти внасят свой проект, който изразява волята и желанието на народните маси. Той предвижда амнистиране на „престъпления”, извършени във връзка с Транспортната стачка от 1919/20 година. В него се предлага амнистия и на деяния, предвидени в ЗЗД. В мотивите към законопроекта се казва: „След войните народните маси поради разрушения или поради повдигнатото им политическо съзнание взеха интензивно участие в големите политически борби. Тия борби и до днес не са престанали. Но тия борби не са и не могат да бъдат водени в тесните рамки на съществуващите закони. Неизбежно
290
е нарушаването на законите, поради невъзможността и нежеланието на обществото и държавата да задоволят нуждите, които предизвикаха тия борби. Но тоя род борби по необходимост са масови. Правеха и продължават да правят престъпник народните маси, от чието име се създават законите. Престъпленията престават да бъдат престъпления, щом в правното съзнание на народа тия деяния като масови и наложени престават да се смятат за престъпления. Трябва да се амнистират всички тия престъпления, които са вършени масово в процеса на големите социални борби. Затова предлагаме за разглеждане и узаконяване настоящия законопроект.” [94]
След текста следват 32 подписа, но законодателното предложение не вижда
бял свят. Под предлог, че не е подкрепено от необходимия брой депутати,
то не е поставено на разглеждане. В изявлението си Хаджидимов посочва истинската
причина за неговото пренебрегване. „Аз съглеждам в това — заявява той —
едно желание да се пренебрегват, да се престъпват най-елементарните правила
тук, само и само да се демонстрира една голяма неприязън към всички инициативи,
които изхождат от нашата среда.” [95]
Първата редовна сесия на XXI Обикновено Народно събрание завършва на 16 юли 1924 г. Продължила сто осемдесет и шест дни, това е най-дългата сесия в историята на българския парламент. И най-реакционната. За правителството, разбира се, тя е градивна и „твърде плодотворна”. Заслугата й според подпредседателя на Народното събрание д-р Б. Вазов е тази, че тя „възвръща политическия живот у нас в рамките на законността и парламентаризма”. [96] А в своето слово при закриването й министър-председателят Ал. Цанков заявява: „Ние разчистихме оттук нататък пътя на България.” [97] Все пак и двамата политици не скриват недоволството си от поведението на единофронтовските депутати, които са я направили „доста дълга и уморителна”, с „много неприятни инциденти”. Като пожелава на депутатите „добра почивка” през летните дни, Цанков изразява надеждата, че „наесен ще се явим тук и отляво и отдясно много по-примирени и много по-сплотени”. [98]
291
Примирени и сплотени! Единофронтовските депутати не мислят така. Димо Хаджидимов възнамерява веднага да се срещне с избирателите си и да им разкаже истината за работата на сговористкия парламент. Два дни след закриването на сесията, на 18 юли, той изпраща заявление до столичното градоначалство с молба да му бъде разрешено да се срещне с избирателите си. „В качеството си на софийски народен представител — пише той — смятам се за задължен да дам отчет пред столичното гражданство за дейността на завършилата първа сесия на XXI Об. Нар. събрание. Поради това Ви моля да разпоредите пред подведомствените си полицейски органи да считат, че публичното събрание, което ще бъде свикано за горната цел, е разрешено от Вас.” [99]
Когато на другия ден депутатът се явява за отговор, градоначалникът му заявява „отсечено”, че неговото искане остава неудовлетворено. Мотивът е кратък: тъй като Хаджидимов се е обявил в Народното събрание за комунистически депутат, а партията е разтурена по силата на Закона за защита на държавата, то нямало на кого да дава отчет. „Напразно бяха моите възражения — пише депутатът, — че нито аз, нито моите избиратели сме изгубили своите граждански и политически права само за това, че сме се числили някога към разтурената Комунистическа партия.” [100]
Човек на дълга и твърдата воля Хаджидимов не отстъпва така лесно. В разговор с главния секретар на Министерството на вътрешните работи той отново иска своето законно право, но отново получава същия отговор. Депутатът предизвиква лична среща с министъра. Генерал Русев го приема на 21 юли и му заявява недвусмислено: „Няма и не можем да Ви позволим да проповядвате навън това, което ни проповядвахте в Народното събрание. Комунизмът е запретен от Закона за защита на държавата и никакво публично събрание не може да бъде разрешено на комунисти.” [101]
Хаджидимов, който за втори път идва в кабинета на министъра, знае неговите методи. Но и генерал Русев добре познава комунистическия депутат. Все така се случва, че разговорите им остават недовършени. Затова има какво да си кажат и насаме. Хаджидимов остро реагира, че такова решение е неправилно и противо-
292
законно, че за това, което би казал на събранието, е готов да отговаря. „Добавих още — пише той, — че с отказа да ми се позволи отчетното публично събрание се отнемат не само моите права като депутат, но и правата на една голяма част от софийските избиратели, които ми дадоха своето доверие и които имат гражданска длъжност да изслушат своя представител както за дейността на камарата, така и за неговата лична дейност.” [102]
Полицейският министър се чувствува по-сигурен в кабинета си отколкото в камарата. Затова така твърдо държи на своя категоричен отказ. Той отново се нахвърля срещу депутата, че комунистите били чужди оръдия, че подклаждали вътрешните смутове по заповед на Москва и пр. На свой ред и Хаджидимов се възпламенява: „Ако Вие господин министре, държите на подобни обвинения, тогава елате да се явим свободно пред народния съд, елате и вие и ние да се обясним пред тоя народ и нека сам той свободно да прецени и да бъде съдия — вие или ние подготвяме смутове, вие или ние подклаждаме гражданска война. Но вие се боите от народния съд и затова сте заприщили всичките пътища на легалната борба, като дори запрещавате и един депутатски отчет.” [103]
Освен познатата смелост този прецедент позволява депутатът да прояви и друга своя характерна черта. И най-малката проява на нарушаване конституционния ред той изнася пред обществото, осъжда я не само в бърлогата на полицията, но и пред народа. Затова в „Писмо от един депутат” Хаджидимов описва случая и го изпраща до редакциите на някои столични вестници. „Изнасям горния случай — пише той, — за да му се даде гласност и без да отправям какъвто и да е протест, защото за какво по-рано вече трябва да се протестира в тая земя, аз предоставям поведението на министъра на вътрешните работи и изобщо на правителството по горния въпрос за легалната борба в страната на народна преценка.” [104]
Вестниците „Бедняшка дума” и „Епоха” публикуват целия текст на писмото, а в. „Радикал” го хроникира. Изобщо комунистическият депутат с голяма отговорност и добросъвестност се отнася към цялата си дейност в Народното събрание. „Хаджията — спомня си негов
293
съвременник — обмисляше въпросите дълго. Когато се изказваше, беше прецизен,
точен. Уважаваше се сам: не говореше набързо, без да е обсъдил внимателно
това, което ще каже.” [105] Въпреки цензурата, прогресивният
печат популяризира неговите смели парламентарни речи и те стават достояние
на народните маси. Славата на комунистическия депутат се разнася из цялата
страна. Наричат го „съвестта на парламента”, „българският Карл Либкнехт”.
Но за фашистката власт Хаджидимов е трън в очите й. И тя никога няма да
му прости.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. В. „Работнически вестник”, бр. 37, септември 1924.
2. Дневници на XXI ОНС, I р. С., 106 з., с. 2444; вж. също в. „Демократически сговор”, бр. 210, 20. VI. и 214, 25. VI. 1924.
3. Пак там, I р. С., 24. XII. 1924.
4. В. „Звезда”, бр. 27, 27. XII. 1923.
5. Пак там, бр. 98, 27. III. 1924.
6. В. „Демократически сговор”, бр. 177, 9. V. 1924.
7. ЦПА, пос. спомен на Димитър Зографски № 247.
8. Дневници..., 67 з., с. 1518.
9. ЦПА, пос. спомен на Димитър Зографски № 247.
12. Дневници..., 106 з., с. 2443.
19. ЦПА, ф. 3, оп. 4, а. е. 60, л. 24.
20. Дневници..., 106 з., с. 2443.
22. В. „Демократически сговор”, бр. 210, 20. VI. 1924.
23. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 81.
25. Дневници..., 110 з., с. 2584.
28. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 395.
31. Дневници..., 110 з., с. 2593.
36. В. „Демократически сговор”, бр. 214, 25. VI. 1924.
37. Дневници... , 113 з., с. 2716.
40. В. „Трудов глас”, бр. 2, 1. VII. 1924.
41. Дневници..., 117 з., с. 2832.
341
58. В. „Демократически сговор”, бр. 213, 24. VI. 1924.
59. Дневници.... 120 з., с. 2967.
60. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 407, писмо от 3. II. 1904.
61. Дневници..., 120 з., с. 2967.
63. В. „Демократически сговор”, бр. 224, 7. VII. 1924.
64. Дневници,.., 120 з., с. 2971.
66. Др. Коджейков. Първите. С., 1973, с. 236.
67. Дневници. .., 120 з., с. 2970.
68. В. „Трудов глас”, бр. 16, 18. XII. 1924.
70. Дневници..., 125 з., с. 3109.
77. Вж. по-подробно Б. Кастелов. Реквием за червените кметове. С., 1979, с. 172 и сл.
78. Дневници... , 125 з., с. 3177.
79. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
80. Дневници..., 125 з., с. 3179.
84. Пак там; вж. също ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 81.
342
93. ЦДИА, ф. „Народно събрание”, а. е. 3607, л. 1.
94. Дневници..., 124 з., с. 3136.
97. Пак там; вж. също в „Демократически сговор”, бр. 22, 17. VII. 1924.