13. В СЪЗВЕЗДИЕТО НА БЕЗСМЪРТНИТЕ
Избила хиляди септемврийци и десетки видни работнически и земеделски водачи, фашистката власт замисля нови масови арести и преследвания, нов удар върху партията и прогресивното революционно движение в България. Поредната проява на открита война срещу тях са организираните през август и септември 1924 г. арести и избивания на видни прогресивни дейци. В уводната статия „Новият правителствен поход” от август 1924 г. „Работнически вестник” посочва, че правителството вдига голям шум в страната и чужбина за някаква „страшна болшевишка опасност”, че Москва му „запалва слама под краката”. И вестникът разкрива целта на неговия план: „да се арестуват масово комунисти и земеделци и да се колят неизкланите през миналогодишния септември”. [1]
За замисъла на правителството открито пишат и някои буржоазни вестници. Особено активен и насъскващ е органът на цанковистите в. „Демократически сговор”. В почти всеки брой той публикува статии и други материали, с които подготвя общественото мнение за бъдещите ексцесии. В броя си от 12 август, след като пише за някакви „опити на Москва и на някои комунисти да подпалят отново България и Балканите”, вестникът предоставя колоните си на министъра на вътрешните работи. „Правителството съзнава своя дълг — започва генерал Русев. — То е готово и бди. То следи най-зорко всички, които искат да смутят страната.” И след тези патетични слова, напомняйки за действията на властта през изминалия юни и септември, екзалтираният министър става още по-драстичен: „Ще се действува все със същата неумолимост и неотслабваща енергия. Фронтът на комунистите и на нелегалните дружбаши ще бъде за всякога окончателно разгромен.” [2]
Един от политическите дейци, попаднали в „черните списъци” на развилнялата се власт, е Димо Хаджидимов. Той не е първата, нито последната жертва на фашизма. Но подлостта, с която военната клика и правителството на Ал. Цанков се опитват да опетнят името му и това на партията, стига върха на своя цинизъм.
295
Като комунистически депутат в XXI Обикновено Народно събрание Хаджидимов е предизвикал омразата и ненавистта на сговористкото мнозинство. След смелите му парламентарни прояви фашизирани елементи започват открито да го заплашват — и в заседателната зала, и на улицата. Заканват му се, че ще го изгонят от парламента, хулят го, преследват го. Още след първата му реч в камарата екзалтиран царски офицер с чин полковник го заплашва с убийство. [3] По ул. „Владайска”, по която депутатът излиза или се прибира у дома си, започват да се мяркат съмнителни личности. Те се застояват в кварталната кръчма или в V полицейски участък, намиращи се близо до къщата му. По някаква лоша игра на съдбата хората на властта стават неговата „смъртна” сянка. Дори в шумното кафене „Континентал” платен убиец, без да подозира присъствието на Хаджидимов, открито се заканва. В спомените си дъщеря му Дафина пише: „Няколко дни преди убийството татко седи в кафенето със свои другари. На съседната маса сяда младеж с каскет и започва да се хвали, че е натоварен да убие Хаджидимов, но страхливецът се криел в миша дупка. Той изважда револвера си и го слага на масата. Чул това, татко става, приближава се до убиеца и казва: „Страхливецът Хаджидимов е пред тебе, стреляй, мръсно куче!” Убиецът се стресва и побягва, оставяйки като трофей револвера си.” [4]
Този и други случаи на заплаха Димо Хаджидимов посреща със спокойствие, придружено със свойствената му иронична усмивка. Това респектира неговите врагове и учудва приятелите му. „Тая висока жива фигура безсмъртник от Олимп ли е, или делничен живот от плът и кръв като всички други?” — по-късно ще възкликне Наум Терзиянов. [5]
Лятото на 1924 г. минава за комунистическия депутат в несигурност и заплахи. Той не знае дали ще замръкне, или осъмне жив. Куршумът може да дойде из засада или в упор, през деня или през нощта, по време на парламентарна реч или сред хорското гъмжило на улицата. Все едно къде — смъртта не се повтаря. Но го измъчва мисълта, че няма да може да се отбранява — кой знае кога и откъде ще йзсвисти куршумът. А не иска да живее „като къртица” в някоя нелегална квартира. Дейността му в партията, сред емиграцията, дву-
296
боят му в парламента изпълват цялата му същност на борец и революционер. Затова и така упорито отказва да се укрива. Но при мисълта за трите си невръстни деца той приема предложението на своите другари. В спомените си дъщеря му Дафина пише: „Злобни хули се отправяха по негов адрес и ние много се страхувахме за него. За да ни успокои, татко отиваше да спи при един приятел. Казваше се Лазар. По такъв начин татко за известно време водеше полулегално съществувание. Бяха му съобщили честни хора от противоположния лагер, че дворецът и върховисткото ръководство са му произнесли смъртна присъда.” [6]
В това време партията е взела сериозни мерки, за да съхрани оцелелите си кадри. След явните заплахи срещу Хаджидимов Централният комитет го снабдява с фалшив паспорт и подготвя неговото прехвърляне зад граница. Целта е час по-скоро той да емигрира в Съветския съюз. „Като сега виждам пред очите си татко с този паспорт в ръка — спомня си Дафина. — Той каза на мама: „Сашке, ти знаеш колко обичам Съветския съюз и ето предлагат ми да замина за там.” [7] На въпроса на другарката му, какво мисли да прави, Хаджидимов отговаря: „Ще го върна. Аз много обичам Съветския съюз, готов съм да пожертвувам живота си за него, но аз няма да замина, защото, ако ние всички избягаме, кой ще остане да работи в страната?” [8] А пред другаря си, съдействувал за изготвяне на задграничния паспорт, отронва с укор: „Ти си се погрижил за мършата ми, за да овонее в нея всичко онова, което е по-ценно от живота ми.” [9]
Според собствения му морал на комунистически депутат и гражданин той нямал право да емигрира. И все повече свиква с мисълта за предстоящата смърт, говорейки за нея с такава естественост и простота. Чувството му за лично и гражданско достойнство отново го активизира като деец на партията. „И понеже непременно ще бъдел убит — спомня си думите му Ив. Харизанов, — той ми предаде завещателните разпореждания: след смъртта да се погрижа за многолюдното му семейство.” [10] Само няколко мъжки сълзи свидетелствуват за трагичното му примирение.
Има нещо много трогателно в този факт. И показателно. Богатите завещават имения, къщи, злато. А
297
бедните — едно име и чест. Три дни преди куршумът да прониже гърдите му, Хаджидимов пожелава да направи семейна снимка — последната. Вглъбен, замислен, с познатата библейска брада, обграден от трите деца и жена си Александра. На кадъра е запечатана не само някаква тъга, дълбоко скрита в очите му, но й признакът на бедността: едри бръчки разсичат голямото му чело.
Влизането му в парламента като народен представител само привидно опровергава написаните от него преди двадесет години, когато предлага на Александра венчалния пръстен, редове. Още с първото му изключване от заседанието той знае, че ще последва второ, трето. Когато сговористкият парламент прокарва закон за увеличаване дневните на депутатите от 250 на 400 лв, неговите съседи започват да говорят, че ще станат богати. На децата си той заявява: „Ние никога няма да бъдем богати, защото не в богатството се състои щастието.” [11]
И не избягва. Остава на поста си. И чака всеки ден, всеки миг... един куршум.
В такива съдбовни дни се проверява характерът на революционера. Хаджидимов проверява себе си. Той не е фаталист, за да се остави на течението на съдбата. Страда при мисълта за дебнещата го смърт. Но не от страх, а от това, че не може да се бори срещу нея. Когато приятели пъхат в джоба му пистолет, душата му изстенва: „И мене ще пречукат. Но не зная нито кой ще ме убие, нито кога и къде.” И с мъка добавя: „Подлеците ще ме пречукат изотзад.” [12]
Хаджидимов се е срещал лице с лице със смъртта при сражения, произнасял е надгробни речи и винаги неговото витално чувство е стояло над смъртта. Всички знаят любимата му фраза: трябва не „героизъм за смърт, а героизъм за живот”. Той укорява епохата, създала слаби хора, които се влачат „като пребити”, без да намерят сили „и малко повече живителен балсам на вярата в новия живот, в идеала на новите поколения и величието на новите борби”. [13] Той иска от себе си да бъде винаги с будна съвест и развълнувана душа, да се „хвърли във вихъра” на борбата за новия живот. „Ако за него трябва да се мре — изповядва Хаджидимов, — нека се мре, както се е мрело през
298
паметните революционни борби.” [14] Търси утеха за личните несгоди в общите борби: „...колкото и тежка да е борбата днес на честните хора и особено на честните революционери, тя се понася по-леко и най-твърдо, когато се обедини с общата борба на всички, които страдат.” [15]
Такива са корените на неговия стоицизъм.
През август планът за убийството му е пуснат в действие. Изстрелът на платения убиец трябва да достигне жертвата, където и да се намира тя: в Народното събрание, на улицата или у дома. Затова двама похитители започват да вървят по петите му. Дори веднъж изпускат удобния случай. 10 август, определената дата за покушението минава, а Хаджидимов е още невредим. Отложен ли е пъкленият план? Нима е заговорила съвестта на наемниците? Едва ли. Престъпното решение трябва да се облече в черната мантия на подлостта. Замислената провокация трябва да се оправдае пред общественото мнение, предвидените жертви и кървавата вакханалия, която ще се разиграе по улиците на различни градове в страната, трябва да получат най-приемливото обяснение. В какво се състои замислената провокация? Дворецът и военната клика не могат да се помирят с мисълта, че Димо Хаджидимов и другарите му допринасят да се парализира дейността на подкрепяната от тях ВМРО на Т. Александров. Те са разярени от Виенския манифест, който прокламира споразумение за съвместни действия на всички македонски революционни сили. Водачът на десните сили във ВМРО Александров, макар и да се отказва от манифеста, изгубва доверието на двореца и властта. Те стигат до идеята, да го ликвидират, а после да го обявят за „национален герой”, като припишат убийството на „московските агенти” и чрез печата предизвикат емиграцията: „Ето убийците на Александров! Справете се с тях по вашему.”
Тайните служби на властта се раздвижват. Тук-там изречените хули срещу Александров трябва да се заличат. Това ще отпусне нервите му, ще възвърне вярата му, че все още остава доверено лице на двореца. Пък и ще притъпи неговото внимание.
299
В това време депутатите са разпуснати във ваканция. Хаджидимов прекарва летните дни сред семейството си и приятели. На 28 август заедно с Гоце Гърков и Наум Терзиянов той се подготвя за своя традиционен излет до Черни връх. Преди пладне стигат до хижа „Алеко”, но завалява дъжд и те се връщат обратно в София. Няколко дни по-късно, на 6 септември, отново поемат пътя за Драгалевци. Нощуват на Вълчата скала, а на другия ден стигат Черни връх.
Този неделен ден, 7 септември 1924 г., е ясен и слънчев. Незабулено от облаци, над Витоша синее небето. Димо се изкачва на скалата, над която струи началният извор на Струма. Седи дълго време, зареян в далечните очертания на Рила и Пирин — взира погледа си все на юг. В паметта му се възкресяват родния край, четническите години, смъртта на Гоце. В очите му се набиват робските картини от Македония, в слуха му — Яворовите стихове:
Ден денувам — кътища потайни,
нощ нощувам — пътища незнайни...
И по шумоленето на сребристите води на потока той мислено минава
пътя на четите — към Банско, Разлог, Мелник, Роженския манастир. И все
натам — към хайдушкия Пирин. И все навътре в спомена — за сборната чета
на Яне, за първия брой на хелиографския вестник, за окървавената робска
земя...
А някаква загадъчна неизвестност тегне над София. Сред емигрантските среди е пусната вестта за убийството на Т. Александров. Злодеянието е вече извършено от властта, но колко трудно е да се докаже верността му. Нужни са почти детективски старания, за да се стигне до някои оскъдни данни. По-важното в случая е да се разбере замисълът на двореца. Хаджидимов го изрича гласно пред свои другари: палачите преследват двояка цел. Ще се опитат да обезглавят левицата в македонското революционно движение, а чрез покушения над комунистите, участници в него, ще ударят пряко върху Българската комунистическа партия.
Хаджидимов е имал основание за такава страшна прогноза. Тя се долавя от правителствения печат, а
300
секретните служби започват да слухтят и да предизвикват явни провокации. Това смущава комунистическия депутат, но го мобилизира да вземе някои мерки. Той урежда среща с дейците от бившия Серски окръг Чудомир Кантарджиев, Александър Буйнов, Георги Пенков и Георги Скрижовски, но по неизвестни причини срещата не се осъщестява.
В същото време Алеко Василев прави опит да създаде нова вътрешна македонска революционна организация. За учредители поканва Г. Казепов, Т. Серски, Ст. Хаджиев и др., от които иска да се откажат от поддръжката на Виенския манифест и да дадат втора клетва. Но последователите на Сандански и Хаджидимов не приемат. Ал. Василев се опитва да заангажира и авторитета на Хаджидимов. Още през лятото с телеграма го кани в с. Добринище, Разложко, но Хаджидимов отказва да замине. „Няма да направя чест на тоя палач — спомня си думите му Наум Терзиянов. — Нека да разберат, че истинският път на чиста, самостоятелна Македония е този, който ние проповядваме от десетина години насам.” [16]
Моралният патос изчезва и идва времето на пошлостта. Това е най-тежкото време за македонските революционери. Сблъсъкът между тях, дирижиран от двореца, е сблъсък между две политически линии. Какво от това, че ще завърши с кървава вакханалия? Главното е дворецът да постигне своето. И той пуска в действие пружината на своя механизъм. Хората от специалните служби откриват в архива на телеграфната станция въпросната телеграма, както и хората, поканени на срещата в с. Добринище. Те са доволни, че името на Хаджидимов фигурира в поканата, за да го замесят в бъдещата провокация. „Иска се — пише в спомена си Наум Терзиянов — да се сгъсти „подозрителната” атмосфера около Хаджията, след като правителството на Цанков е решило убийството на Т. Александров.” [17]
За 31 август 1924 г. в дебрите на Пирин е свикана конференция на Серския революционен окръг. На нея е предвидено да се разгледа положението в окръга, позицията му по манифеста и недоразуменията между ВМРО и Илинденската организация. На сбирката са поканени да присъствуват и членовете на ЦК на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров. На път за мястото
301
на конференцията, край с. Лопово, когато Александров сяда да почине, войводите Щерю Влахов и Димчо Вретенаров го убиват. [18]
Хората на Тодор Александров се заклеват да пазят в тайна убийството му, докато „не издирят интелектуалните убийци и не им отмъстят достойно”. [19] В същото време правителствените генерали и шефовете на министерствата на външните и вътрешните работи свикват заедно с десните от ВМРО в Горна Джумая „конгрес” уж за изглаждане на противоречията между десницата и левицата. На него са поканени представители и от двете течения. Поканени са и водачите на Илинденската организация — Георги Занков, Михаил Чаков, Владислав Георгиев, Арсени Йовков, Петър Ацев. Поканен е и Хаджидимов, но той не отива на срещата.
Вечерта на 12 септември с помощта на военните започва „вартоломеевата нощ”. Град Горна Джумая е блокиран от редовна войска, четници и агенти от Дирекцията на полицията. Вакханалията започва с бомбени трясъци и пушечни изстрели, които създават паника сред жителите на града. Падат убити Ал. Василев, Г. Атанасов, В. Елшански и др. Едновременно с убийството на Василев друга въоръжена група нахлува в хотел „Лондон”, където се намират серчани и някои привърженици на Алеко Василев. Обкръжените жертви са в недоумение. Бързо разбират опасността, но е късно. От илинденци Г. Занков и Ар. Йовков успяват да се измъкнат от обръча, но Йовков бива настигнат и убит.
Горноджумайските кланета са само една прелюдия.
Същия ден чешкият публицист и пражки кореспондент в София Вл. Сис успява тайно да се срещне с генерал Протогеров. В кореспонденцията си до в. „Независима Македония” той съобщава за разговора си с генерала и цитира „продължението” на пъкления му план: „А утре в София ще загинат други двама: Славчо Ковачев и Димо х. Димов, после други. Техните часове са преброени вече.” [20]
Наистина в следващите дни наемниците на монархо-фашистката власт избиват първите хора на серската група, някои илинденци и дейци на федеративното движение в България. В Петрич загиват Стою Хаджиев и
302
Медникаров, в Пловдив — Крум Чудов, в Свиленград — Георги Скрижовски, в Разлог — Александър Буйнов, в София... „На другия ден — продължава чешкият кореспондент — аз се върнах в София. Градът беше разтревожен от убийството на федералиста Ковачев и комунистическия народен представител х. Димов.” [21]
Всъщност в списъка на жертвите за 12 септември е предвиден и Хаджидимов,
но той не заминава за Горна Джумая. Това заблуждава софийските му преследвачи
и те го изпускат. Така Хаджидимов „удължава” живота си с още една нощ и
един ден. Последните. Те са изпълнени с обикновени житейски неща: разговор
с децата, среща с приятели, тревога за събитията. Дори с жена си се канят
да отидат да гледат „картинки”, както тогава наричат немите филми. На стигналия
до него слух за убийството на Т. Александров той скептично отговаря: „Този
палач се е укрил, за да извърши някое злодеяние.” [22]
Като астрономически отрязък от време 13 септември 1924 г., събота, е като останалите дни на месеца. Слънцето изгрява в 7 ч. и 3 минути, а залязва в 19 ч. и 41 минути. Продължителността на деня е 12 ч. и 38 минути — време нищожно за вечния слънчев кръговрат и достатъчно дълго за цяло събитие в живота на един човек или на един град.
В София механизмът на тайните служби е твърде напрегнат — под строг секрет генерал Ал. Протогеров донася за убийството на Т. Александров. [23] Същия ден вестниците съобщават за убийствата, станали в Горна Джумая. Настъпил е часът да се справят и с другите предвидени жертви. Макар че правителственият орган съобщава за взетите „най-енергичии мерки, за преследването и изкореняването на наемното бандитство” [24], платените убийци в столицата се раздвижват.
А иначе животът в града си тече нормално. Вестниците съобщават за речта на външния министър Хр. Калфов в Обществото на народите, която е „произвела много добро впечатление”, за заседанието на Висшия съвет на Демократическата партия и нейните разногласия, за полагане основите на Агрономическия факултет и пр. [25]
303
Столицата дори живее под едно празнично настроение — от два дни са започнали тържествата по освещаването на храм-паметника „Александър Невски”. На тържествената литургия са дошли министрите и някои народни представители. Царят не присъствува, възпрепятствуван „от простуда, добита през пътуването му от Варна до София” [26]. На края на този импозантен церемониал, кой знае защо, софийският гарнизон, след като е поздравен от министъра на войната генерал Вълков, дефилира пред храма. Изобщо през целия ден на няколко места из града се чуват звуците на военна музика, а вечерта градът очаква да блесне в илюминации. Може би затова столицата остава глуха за убийството на съдията Славчо Ковачев, извършено посред бял ден сред празничния шум и военни маршове.
Димо Хаджидимов не присъствува на тържествата, той е изпълнен с тревога от убийствата в Горна Джумая. Към 8 часа сутринта при него идва Наум Терзиянов, който му предоставя временно квартирата си да се укрие. „Довечера ти си домакинът — казва му Терзиянов. — Ще ида с една таратайка до Чамкория, оттам пеша до Мусала. Тръгваме днес в 2 ч. след пладне, връщаме се утре вечер.” [27] След отказа на Хаджидимов те и двамата се запътват към кафене „Рила”, срещу Халите, където Хаджидимов е поканен на среща от някакво лице. „После се узна — пише Терзиянов, — че това лице е носило писмо с дата 13 август от П. Чаулев от Виена до Г. Занков в София, което писмо обаче, по някакъв мистириозен начин е попаднало вместо в ръцете на адресанта, в тия на Ив. Михайлов. Разговорът Хаджията отнесе в гроба. Не е ли бил той с наркостично съдържание, за да се тури перде пред очите на Хаджията пред дебнещата го опасност? Това знае само събеседникът му.” [28]
Като революционер, задочно осъден на смърт, Хаджидимов знае, че наближава и неговият край, но не и неговият последен час. И все пак — търси погледа на децата си, на Александра. Разговаря с Дафина, току-що върнала се от Дупница, където е гостувала на роднините на майка си. И с някакво предчувствие я заговаря: „Ти не си малка и знаеш, че революционерите рядко умират от своя смърт. Рано или късно това може да се случи и с мен, но аз предпочитам такава смърт, отколкото дълъг и никому ненужен живот.” [29]
304
Това са последните думи, изречени пред дъщеря му. И неговото съкровено верую, завещано в наследство.
Същия ден след обяд неговият другар Наум Терзиянов тръгва за кафене „Бурел” да пие обичайното си кафе, а по това време и Хаджията пиел своето. На площад „Св. Крал” Терзиянов научава за убийството на съдията Славчо Ковачев. „Усетих болезнено бодване — спомня си той. — Убийство на пладне, нервно, бързо. Става нещо. В кафенето сядам на шилци. Няма време да отърча до дома на Хаджията — таратайката след час тръгва. Иде Кръстьо Гермов — Шакир. „Бягай при Хаджията и му кажи за убийството на Ковачев.” Хаджията у дома си бил. На съобщението казал: „Пак ли започнаха?” [30]
Не след дълго Хаджидимов се отправя към кафене „Галик”, за да научи от свои другари подробности за последното убийство. С ужасяващ страх Александра го съпровожда до пътната врата, без да го спре. Остава дълго да гледа след него, докато се изгуби от погледа й — висок, строен, спретнат, с бастун в ръка. По-малката му дъщеря Катя си спомня този миг: „Сбогува се с мама, която остана на ъгъла да чака, докато той зави и се изгуби в дъното на улицата.” [31]
Часът е 17 и 30 минути. По това време ул. „Владайска” е безлюдна. Един младеж, дни наред слухтял из квартала, излиза от кръчмата, намираща се наблизо, и тръгва след Хаджидимов, който завива по ул. „Позитано” в посока към „Пиротска”. Преди да пресече ул. „Нишка” платеният убиец стреля отблизо в комунистическия депутат и го поваля на земята. Но това му се вижда недостатъчно — навежда се над повалената жертва и стреля още два пъти в агонизиращото тяло.
В сражението при с. Баница куршумите на турския аскер не можаха да го улучат, той издържа ужасите на пленничеството и победи смъртта на о. Трикери. Но не можа да избегне куршума на двореца. След покушението убиецът Владо Черноземски дори не бърза да скрие следите си. Апатично оставил се в ръцете на възмутените граждани, той спокойно чака закрилата на полицията. На въпроса й знае ли кого е убил, той цинично отговаря: „Не знам как се казва, но знам, че моят човек е с черна брада, висок и че живее на ул. „Владайска”. [32]
305
Вестта за убийството на видния комунистически депутат и революционер бързо се разнася из столицата. Дъщеря му Дафина, която е излязла на разходка из „Борисовата градина”, си спомня: „По „Цар Освободител” непрекъснато чувах „Хаджидимов”. По едно време някой каза: „А кой ще го замести в парламента?” Затичах се да кажа на татко какво съм чула, но в това време татко не беше жив.” [33]
На улицата край дома им тя среща ужасени братчето си Иван и сестра си Катя, които през сълзи повтарят: „Како, да знаеш какво се случи!?” И нямат сили: да произнесат страшната вест. „Заварих къщата пълна с хора — продължава спомена си Дафина. — Не видях мама и чичо ми каза, че тя излязла, понеже научила, че са застреляли татко.” [34]
До късно вечерта към дома на ул. „20 април” № 17 се движат работници,
служители, емигранти. Веселин Манов си спомня: „В дома ни връхлетя запъхтян
другар, който едва изрече: Хаджидимов е убит.” [35]
Тези страшни думи обикалят работническите квартали, където живее македонската
емиграция. При убития идват и партийните ръководители Яко Доросиев, Иван
Манев и др. До обвития с червен плат ковчег застава прочутият червен кмет
на Ловеч Никола Илиев и с кратко слово приковава на позорния стълб истинските
убийци на Хаджидимов. „Баба Хаджийка — спомня си Манов — беше седнала на
железния креват, обхванала в прегръдките си сгушилите се в нея дечица,
които плачеха. В погледа й имаше нещо металическо, остро, което поглъщаше
влагата на очите й.” [36]
На другия ден след убийството някои от столичните вестници излизат с кратка репортьорска бележка: „Снощи на пресечката на ул. „Найчо Цанов” и бул. „Драгоман” неизвестни лица извършиха покушение върху депутата Димо Хаджидимов.” И по-късно в парламента съобщението за убийството на депутата е още по-лаконично. Преди да пристъпи към дневния ред, председателствуващият заседанието прави „скръбното съобщение” за смъртта на Теодор Теодоров и за убийството на Димо Хаджидимов. И колкото е щедър за буржоазния политически деец, толкова е по-кратък за Хаджидимов:
306
.„Той падна убит на една от софийските улици, станал жертва на нежелани братски борби.” Депутатите стават на крака и произнасят едно „Бог да го прости”. [37]
И това е всичко. А работниците и селяните, младежите и емигрантите очакват да чуят истината. Те питат: „Разбирате ли кой и защо уби нашия Хаджидимов?” [38] Отговора на този въпрос иска да чуе и цялата прогресивна общественост. И почти целият печат, макар и от различни позиции, се заангажира с убийството на депутата. Публикуват се съобщения, изнасят се подробности, прогресивният вестник „Наши дни” дори озаглавява специалната си статия „Дайте светлина!” Той настоява да се изясни случая с убийството на Хаджидимов, да се заклеймят неговите морални убийци.
Над петдесет обществени организации, съюзи и дружества отпечатват некролози. В тях е изразена обичта и признателността па работниците и селяните, на служещите и младежите, на емиграцията в България към Хаджидимов. Ето и редове от някои протестни телеграми:
Група търговски служители: „Още една скъпа жертва даде работническа България пред олтаря на народното освобождение, падна повален от ръката на наемни убийци, изпратени от същите народни врагове, които през юни и септември избиха безброй борци за народна свобода и „клаха народа си, както турчин не го е клал.” [39]
Група добруджански емигранти: „Другари емигранти, задръжте сълзите си! Снемете шапки и мълком се поклонете пред още един гроб, гробът на др. Димо х. Димов. Пощаден от ятагана на султановите башибозуци, падна от куршума на родните такива. Злочеста Българийо и още по-злочеста Македонийо, само убийци ли можете да откърмите!” [40]
Работническата младеж на България: „Когато Димо х. Димов клеймеше противонародната политика, той с това запазваше и нас, младежите, бъдещето на българския народ. Ние ще изучаваме неговото участие в македонската борба и с наслада ще препрочитаме неговите малко, но исторически речи в парламента.” [41]
Земеделската дружба в София: „Димо! Кажи на Петка, че възобновената от него столична околийска земеделска дружба стои будна на своя борчески пост
307
и отстоява позициите на трудовата демокрация — подпечатана с неговата и твоята кръв.” [42]
Софийските работници: „Страната е превърната в черна тъмница; народните свободи са погазени, народът е окован в тежки вериги; затворите са пълни с хиляди народни борци; към хилядите безкръстии гробове на верни народни синове всеки ден се прибавят нови; в чужбина се скитат и живеят в черна мизерия други хиляди народни синове; капиталът свободно разиграва своите оргии над народните нещастия, смъртта свободно размахва смъртоносна коса... Димо х. Димов излиза напред мощен, велик и казва: Народе, горе главите!... Работници, разбирате ли кой и защо уби нашия велик х. Димов? Но напразно проливате кръв, тирани. Водачите на народа живеят и след смъртта си.” [43]
Очаквала протеста на народните маси, „жълтата преса” веднага надава вой с цялата гама на своето лицемерие и подстрекателство. Дават се „авторитетни” мнения защо, кога и как е убит Т. Александров. И цялата шумотевица е насочена с една цел — убийството на Александров да се припише „на Москва и нейните агенти”. „Както се разкрива — пише в. „Демократически сговор” — на 15 т. м. е трябвало да бъде обявена в този край (Петрички окръг — б. м. Б. К.) съветска република.” [44]
За неориентирания читател версията за някаква съветска република и участието на Хаджидимов в убийството на Александров би могла да прозвучи правдоподобно. Стига да се повтори няколко пъти и тя може да се приеме за вярна. Затова и с такова усърдие правителственият печат коментира „изнесените факти”, прави нови „открития”. Вестник „Зора” в съобщението си с предизвикателното заглавие „Къде е решено убийството на Тодор Александров?”, пише: „В Разлог, с. Добринище, през лятото е станало едно събрание от противниците на Александров, начело с Алеко Василев. Установено било кои лица са участвували на тая сбирка, гдето е било взето решение да се убие Тодор Александров от привържениците на „новата ориентировка”, т. е. организацията да върви с III Интернационал.” И вестникът продължава: „Знаят се източниците и оръдията на Москва. Център на конспирацията е бил все таки комунистическият депутат Димо х. Димов.” [45] А в. „Илин-
308
ден” обобщава: „Страшният и адски замислен заговор е разкрит, изменниците — наказани.” [46]
С особена охота им пригласят вестниците „Мир”, „Слово”, „Народ”, „Епоха” и др. Те излизат с гръмки заглавия и измислени „факти”. Особено злобен е в. „Народ”, който пише за „страшните размери, които взема болшевишката язва у нас”. [47]
Ехото отеква и в световния печат. Враговете на революционния процес бързат да обвържат убийството на Александров с комунистите. Сръбският в. „Време” обвинява Илинденската организация, „намираща се във връзка с комунистите”. [48] Румънският в. „Универсул” в броя си от 18 септември пише: „Без да имаме подробности, можем положително да твърдим, че той (Т. Александров — б. м, Б. К.) падна убит от куршума на македонските федератисти, които са се разбрали с болшевиките.” А специалният кореспондент на в. „Свободна реч”, съобщава, че в Обществото на народите убийството се свързвало с „интригите на болшевиките”. [49]
За убийството на Т. Александров са обвинени Коминтернът, комунистите и левицата във ВМРО. Буржоазията, макар и да знае истинския убиец, продължава да разпространява различни версии и да иска отмъщение. Особено разюздани са журналистите около правителствените вестници. А материалите на ВМРО толкова много набъбват, че излизат в специална брошура „Заговорът против Тодор Александров”. В нея авторите сипят огън и жупел, търсят доводи и обяснения, за да внушат, че БКП и Димо Хаджидимов са в основата на това убийство. След риторичния въпрос „Кому беше нужна неговата смърт?” и редица изреждания на „факти” прословутите жреци на Темида стигат до познатото: „На ония, чиито попълзновения са да проникнат във ВМРО, да я превземат и използуват за близките нужди на своята партия и за по-далечните цели на своите патрони.” [50] Тук се намеква за опитите на партията да привлече македонската революционна организация в единния фронт, в борбата против фашисткото правителство на Ал. Цанков. И ако в първите страници на брошурата се прави опит за някаква обективност, то всяка следваща е изпълнена с хули: „Москва устрои пъкления заговор”, „Всички... връзки, споразумения, действия са ставали по инструкции и ръководство на централата във
309
Виена”. За „спойка” според авторите е избран „идеалистът” и комунистическият депутат Димо х. Димов. Тази дума, изречена с ирония е нужна за поредното заключение: „Той се заема да сключи тоя чудовищен компромис: да замаскира зад фирмата на една „идея” самото престъпление.” И перото на озлоблението продължава да сипе хули и обиди. Хаджидимов е обвинен, че е влязъл „в съюз с най-тъмни и престъпни фигури” и „разбойническа тайфа”, наречен е „комунистически македонствующ” и интелектуален подбудител за убийството на Т. Александров. [51]
Срещу тези клевети и инсинуации спрямо партията и Димо Хаджидимов се надига целият прогресивен печат. „Работнически вестник”, „Оранжево знаме”, „Наши дни”, „Отзив”, „Балканска федерация” и др. посочват истината, късат съшитите с бели конци версии и фалшификации. Особено настъпателен е „Работнически вестник”. В осем броя — от 36 до 43 — той влиза в остра борба с хулителите и истинските похитители на Александров. С болка вестникът се провиква: „Българската буржоазия тържествува — х. Димов убит!” [52] И все така категорично: „Централният комитет заявява: лъжа е, че убитият другар Димо х. Димов в двете си срещи с А леко е уговарял убийството на Тодор Александров.” [53] А в. „Балканска федерация” остроумно пита: „Ако Д. х. Димов и Сл. Ковачев бяха участници, биха ли се движили свободно по улиците?” [54]
Истината е друга — и партийният орган я прави достояние на българския
народ: Т. Александров, като един от членовете на ЦК на ВМРО разбира, че
„спасението е само в подкрепата на Съветска Русия” [55]
и затова подписва манифеста във Виена. Това раздразва правителството на
Цанков и то го ликвидира.
Разбрала за намерението на Централния комитет да организира внушително погребение на Хаджидимов, властта взема бързи мерки да го предотврати. Тя помни демонстрациите при погребението на Дядото, на Тодор Петров и Петко Д. Петков. Александър Цанков прави опит да демагогствува. На 14 септември изпраща в дома на Хаджидимов свой пратеник, за да предаде съболезнованията му. Александра Хаджидимова поглежда
310
правителствения пратеник с презрение и сред траурното мълчание гласът й високо отеква: „Идете и предайте на шефа си, че не приемам съболезнования от интелектуалните убийци на скъпия ми другар.” [56]
В същото време чрез печата властта заплашва организаторите на подготвяната манифестация. След като напомня, че тялото на убития е било балсамирано, за да се изчакат хора от провинцията, в. „Демократически сговор” пише: „Тъй като тая нощ са разлепени провокационни позиви и за да се избегнат нежелателни инциденти, наредено е тялото да бъде пренесено в църквата на гробищата, гдето ще се извърши опелото с погребението. Проектираната от приятели на Димо х. Димов манифестация не ще се състои.” [57]
В сряда, на 17 септември 1924 година, след обяд черен полицейски камион, охраняван от войници, поглъща обвития в червен плат ковчег с тялото на Хаджидимов. Заповедта на властта е недвусмислена: на погребението могат да присъствуват само най-близките му. И когато униформените и въоръжени лица посягат към ковчега, Александра, безсилна физически да им се противопостави, заявява: „Вие можете да вземете трупа, но вие не сте в състояние да заличите образа на Димо в паметта ни.” [58]
Изплашена от народното негодувание, властта тайно пренася ковчега на Димо Хаджидимов до гробищата. За да не наруши християнския ред, оставя го пред църквата, където го очаква свещеник. „Ние около десетина души — спомня си Дафина — се отправихме към гробищата. Трупът беше оставен в преддверието на черквата. С нас тръгна свещеник. Мама го помоли да ни остави, тъй като погребваме атеист, а и тя самата не е вярваща.” [59]
Гробът е изкопан до този на секретаря на ЦК на партията Тодор Петров, на мястото, където само преди два месеца Хаджидимов произнася прощалните си думи пред партийния другар. Но и сега пред неговия гроб е неспокойно — взвод войници, командувани от офицер, го пазят. И все пак, въпреки щиковете прозвучават признателни слова към поредната жертва — първо говори съпругата му Александра, а след нея — Иван Палейков и Иван Боргов. После някой подхваща „Вий жертва паднахте...” Прегърната от учителката си по история
311
Стела Благоева, Дафина Хаджидимова си спомня: „...и с това свърши погребението”. [60] Тези думи са произнесени с болка, но и с една синовна гордост: само достойните ги изпращат с песен. Като потвърждение на това е и споменът на друг участник в погребението: „Има мъртви — пише Наум Терзиянов, — които са по-опасни от живите. От тая група бе и Димо Хаджидимов.” [61]
Дни наред след погребението на Хаджидимов печатът не млъква — той се изпълва с нови версии и писания. Сега се обръща към следствието и залите на съда. В броя си от 19 септември в. „Независима Македония” пише: „Убиецът на Димо х. Димов още не е направил признания по причините за убийството.” [62] Вестник „Отзив” обвинява правителството като „виновник за кървавите разпри всред македонската организация”. [63] Правителственият вестник „Демократически сговор” търси съдействието на прокурора, който изнася признанията на убийците. „Те заявили, че са извършили убийството на Димо х. Димов и Славчо Ковачев при пълно съзнание за дълга си към организацията и затова, защото убитите са били предатели на делото й. И двамата убити били осъдени на смърт, и с изпълнението на тая присъда са били натоварени задържаните.” [64] И прокурорът обобщава: „При пълните признания на обвиняемите няма нужда от много свидетели.” [65]
Всъщност следствието бърза да претупа случая със софийските убийства. Разбира се, то е привлякло свидетели, каквито са му нужни. Не след дълго Черноземски убива и Н. Томалевски, след което призовава за свидетел Хаджидимова. В протестното си писмо, изпратено до редакцията на в. „Отзив”, Александра пише: „Това е връх на цинизъм!” След като характеризира дейността на своя другар като комунистически народен представител, който „оплю” предателите на българския пролетариат, тя продължава: „В България наистина всичко е възможно — съдят без присъди, без техни свидетели, със съдействието само на полицейски свидетели-палачи. Издават се закони за амнистия на убийците на славни и доблестни народни борци.” [66]
А в отговора си на клеветите на в. „Народ” тя отново издига глас на протест: „Принципиален противник на всякакви убийства, няма по-мръсна лъжа от обвинението за някакво негово участие в заговора против То-
312
дор Александров. Не е ли известно на господа редакторите на „Народ”, че в царството на буржоазията, и особено днес, се убиват хора заради техните политически убеждения?” [67]
Така пред трудеща се България е дискредитирана фашистката власт. За разградските работници Хаджидимов е „неустрашим апостол на пролетарското дело” [68], за врачанските трудещи се — ..защитник сиромашии” [69], за селяните от Видинско — „герой, на който речите и борбите в камарата възхищаваха и ободряваха угнетените пролетарски сърца” [70], за сиромашията от Трънско — „пламенен борец за народни правдини”. [71]
След този апотеоз за героя мъката и отчаянието се стопяват. Остава примерът му, вдъхновената му борба „за нов свят и много човечност и красота”, които вдъхновяват всички отрудени, от чиито уста като клетва се изтръгва: „Жив е Хаджидимов! Той живее и ще живее в нашите сърца.” [72] И като връх на всичко пролетарският поет Димитър Полянов изпява един реквием за героя, който се превръща в непреходна метафора за човечност, в критерий за социална и политическа съвест.
Убит. Прострен бездушен на земята!
Падна плебейският учител и бунтар!
Принесена е нова жертва свята
Пред Македонския кървав олтар!Безумна жертва! Страшно приношение! —
Загина ратник, занеме пророк!
Фатална дан на умопомрачение
Пред идол кръвожаден, сляп и строг!. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Затуй ти падна, скъпи наш другарю,
Затуй, че гледаше далеч напред.
И виждаше смъртта на строя старий,
И пращаше на новия привет!
* * *
Не след дълго над пресния гроб на Димо Хаджидимов е поставен скромен паметник, издигнат от призна-
313
телните революционери. В гранита длетото с издълбало стиховете на пролетарския поет Христо Смирненски:
И ако слънцето угасне в боевете,
то моето сърце кат слънце ще им свети...
Тези думи са най-подходящи за епитафия над гроба на комуниста и
революционера. А червената звезда над паметника допълва поетичната метафора
на едно безсмъртие. Полицията я сваля, но тя пак се появява, отново поставяна
от последователите на Хаджидимов. А когато през 1932 г. паметникът е разрушен,
гробът разровен и костите разхвърляни, Ал. Хаджидимова ги събира в торбичка
и ги заравя в гроба на неговия баща. Разбирала ли е властта, какво кощунство
е извършила?
С паметник или без паметник гробът на Димо Хаджидимов в деня на убийството му събира за равносметка борците против фашизма и капитализма. На отделните листчета-покана за панахида, написани от другарката или от децата му, откликват десетки революционери. Те идват на гроба му, за да потърсят нови сили и духовна опора в борбата. Така панахидите Александра Хаджидимова превръща „в своеобразен митинг против властта” [73], а домът й става убежище на комунистически дейци. „След смъртта на татко — спомня си Дафина Хаджидимова — мама превърна къщата в своеобразен клуб, в който се събираха другарите на убити и затворени в Софийския затвор другари. Събираха се храни и облекло за затворниците, пласираха се марки на помощната организация, водеше се постоянна преписка с Атанас Кабов, осъден на доживотен затвор.” [74]
Така ще бъде години наред. И колкото нощта над България става по-черна, толкова по-често името на Хаджидимов се издига като знаме. Пиетет към безсмъртното му дело изпитват работници, селяни, интелектуалци. По случай 15-годишнината от смъртта му Никола Вапцаров със свои приятели посещава преданата му другарка Александра. „Група другари — спомня си Бойка Вапцарова — решихме да отидем да изкажем съчувствия и уважение към съпругата на Димо Хаджидимов, която преживяваше тежката загуба на сина си — умрял преди година и половина. На път за квартирата на семейството си припомнихме отделни моменти
314
от живота на Димо Хаджидимов. Съпругата на Хаджидимов беше болна, но се зарадва много и ни благодари, че не сме забравили светлата му памет.” [75] През 1941 г., когато се сформира Разложката партизанска чета, най-младият партизанин Асен Лагадинов приема за свой псевдоним неговото име — Димчо. В специално табло за жертвите в България, изработено в Москва, портретът на Хаджидимов стои от лявата страна на Димитър Благоев. Той е наред с ликовете на Гоце Делчев и Яне Сандански. Неговата крилата фраза „Бъдещето е наше, бъдещето е на социализма” става азбука на революционния оптимизъм, верую на цели поколения борци.
Тя звучи като победа и над смъртта.
1. В. „Работнически вестник”, бр. 32, август 1924.
2. В. „Демократически сговор”, бр. 254, 12. VIII. 1924.
3. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
4. Личен архив на проф. Д. Хаджидимова, пос. спомен, с. 28.
5. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
6. Пос. спомен на проф. Д. Хаджидимова, с. 29.
9. В. „Ден”, бр. 25, 28. IX. 1945.
10. Възп. лист „Яне Сандански”.
11. Пос. спомен на проф. Д. Хаджидимова, с. 30.
12. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
13. В. „Освобождение”, бр. 19, 24. IX. 1921.
16. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
18. В. „Илинден”, бр. 7, 20. IX. 1924.
343
20. В. „Независима Македония”, бр. 76, 19. IX. 1924.
22. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
23. В. „Демократически сговор”, бр. 281, 15. IX. 1924.
24. Пак там, бр. 280, 13. IX. 1924.
27. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 38.
29. Пос. спомен на Д. Хаджидимова, с. 31.
30. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 38.
31. С копнеж и борчески порив, сб. за Иван Хаджидимов. Спомени, статии, биография. С., 1979, с. 182.
32. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391. По спомени на съпругата на Сл. Ковачев Владо Черноземски е трябвало да убие Ковачев, но понеже го е познавал лично, го преотстъпва на платения убиец Стефан Кикиритков, а той убива Димо Хаджидимов. По-късно Вл. Черноземски убива Н. Томалевски, френския министър Барту и сръбския крал Александър. При последното убийство Черноземски е съсечен от акредитирания към краля френски генерал Жорж.
33. Пос. спомен на Д. Хаджидимова, с. 31.
37. Дневници..., II р. С., 2 з., л. 1, 31. X. 1924.
38. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 386.
44. В. „Демократически сговор”, бр. 282, 16. IX. 1924.
46. В. „Илинден”, бр. 11, 17. X. 1924.
47. В. „Народ” от 18. IX. 1924.
48. Цитатът е по в. „Илинден”, бр. 8, 27. IX. 1924.
49. Пак там, бр. 9, 4. X. 1924 и 6 от 13. IX. 1924.
52. В. „Работнически вестник”, бр. 37, октомври 1924.
53. Пак там, бр. 36, октомври 1924.
54. Сп. „Балканска федерация”, бр. 4—5, 1924.
344
55. В. „Работнически вестник”, бр. 41, октомври 1924.
57. В. „Демократически сговор”, бр. 283, 17. IX. 1924.
58. Пос. спомен на Д. Хаджидимова, с. 31.
61. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 38.
62. В. „Независима Македония”, бр. 24, 19. IX. 1924.
63. В. „Демократически сговор”, бр. 285, 19. IX. 1924.
64. Пак там, бр. 282, 16. X. 1924.
66. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 47.
73. Пос. спомен на Д. Хаджидимова, с. 32.
75. Б. Вапцарова. Летопис за живота и делото на Никола Вапцаров. С., 1978, с. 256.