12. КЪРВАВАТА 1923 ГОДИНА. ЧЛЕН НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА
БКП (т. с.)
Провокациите на автономистите в Кюстендил, убийствата в Дупница, извършени от екзалтирани фашистки елементи, разтурянето на десетки комунистически общини и ексцесиите над червените кметове през 1922 г. са сигнал за настъпление на реакцията. Партията вдига трудещите се на крак, държи ги по израза на Г. Димитров „в положение на мобилизация”. Военната комисия към Централния комитет засилва дейността си: осигурява оръжие, подготвя скривалища, прави други приготовления. „През 1922 година — спомня си Александра Хаджидимова — беше дадено нареждане от партията да изкопаем в нашето мазе едно скривалище за оръжие. Това скривалище го копахме аз, Хаджията, Яко Доросиев и Атанас Стратиев.” [1] Но и кървавият юни на 1923 г. наближава. На 11 април анонимен съзаклятник пише в дневника си: „Ние сме почти готови с фиксираната дата за акцията.” [2] Царят, който с всеки ден губи изпълнителната власт, бърза с помощта на Военната лига да нанесе удар върху правителството на Ал. Стамболийски. Зачестяват тайните му срещи с проф. Ал. Цанков и с генерал Ив. Вълков. Офицерите от лигата дават инструкции на хората си от военните области, подготвя се директива за конкретни действия. Английският журналист Дж. Суайър дори сочи „механизма” на бъдещия преврат: „Вълков и Лазаров направляваха военната организация, а Цанков — политическите приготовления.” [3]
Фашизмът в България бърза да заеме място в историята.
Срещу тази опасност се подготвя и Лозенската партийна организация, в която членува Димо Хаджидимов. Той е зачислен в десеторката на Борис Михов, тогава чиновник в кооперация „Освобождение”. В нея влизат още Иван Недев, Марко Димитров, д-р Младен Григоров, Христо Топлийски, Стефан Кискинов, Христо Николов, Кирил Добрев и Христакиев. [4] Районът, в който действува тя, включва: дясната страна на бул. „Македония” до Руския паметник, северната страна на
239
еврейските гробища, източния край на бул. „Христо Ботев”, както и части от улиците „20 април”, „Ивайло” и „Владайска”. [5] За явка на членовете от групата служи обущарницата на Ив. Недев, малко дюкянче на бул. „Македония” № 2. „Отивайки или връщайки се от работа — спомня си обущарският работник, — партийните другари често се отбиваха в дюкянчето, В много случаи Борис ми поръчваше да им предам едно или друго партийно поръчение.” [6]
Сутринта на 9 юни 1923 г. на площад „Македония”, близо до III полицейски участък, пристига отделение войници с картечница, което заема подходяща позиция. Към 11 часа на проверка идва лично командуващият Софийския гарнизон генерал Лазаров. Около него се събира екзалтирана група, пред която генералът се провиква: „Граждани, поздравявам ви с новата власт и ви пожелавам успех в търговските ви работи.” [7] След тези думи той се качва в колата си и заминава. „Личеше — спомня си очевидецът Ив. Недев, — че превратаджиите още не бяха спокойни и сигурни в успеха си.” [8]
Чул глъчката, живеещият наблизо Хаджидимов излиза от дома си и се запътва към площада. Обущарят бърза да го предупреди за събитието. „Един от първите, който зърнах, беше Димо Хаджидимов, когото аз пресрещнах и му съобщих за преврата. Той веднага се върна, преди още да е стигнал военния пост.” [9] В обущарницата пристига и Борис Михов, а след него — Хр. Топлийски, Хр. Николов, К. Добрев. Пред тях стои открит въпросът: какво да се прави. След кратки разисквания групата решава Б. Михов да се свърже с партийното ръководство и съгласно неговите указания да действува. „Към обяд — спомня си Недев — Борис ни съобщи, че по решение на ЦК ние оставаме неутрални. На това се зарадва само Хр. Топлийски, другите другари го посрещнаха с негодувание. Може да се каже, че през целия ден това беше предмет на коментарии.” [10]
Хаджидимов се прибира у дома си дълбоко разтревожен. „Татко — по-късно ще си спомни дъщеря му Дафина — каза на мама: — Правим капитална грешка, за която много от нас ще сложат главите си.” [11] С такава тревога той участвува и в няколкодневните об-
240
съждания в столицата на деветоюнската тактика на партията. Хаджидимов се солидаризира с оценката в резолюцията на ИККИ, осъждаща политиката и на неутралитет. Неговата позиция изкристализира, когато Г. Димитров застава начело за изясняване на необходимостта от единен фронт на всички демократични сили, когато теоретически обосновава концепцията за работническо-селско правителство като „въпрос на въпросите за страната и народа”. [12] Като политик с усет за новото Хаджидимов търси своето място и отговорност за приобщаване на бежанските маси към единния фронт на трудещите се.
В средата на август 1923 г. издателският отдел на кооперация „Освобождение” отпечатва брошурата му „Работническо-селското правителство и борбата за национална независимост”. [13] Още в първата глава „Настъплението на капитала” авторът посочва, че са изгорели всякакви илюзии за „класов мир” и „социална хармония”. „Една голяма и напълно оправдана тревога — пише той — е обзела всички трудещи се маси в страната, откак тая буржоазия в лицето на старите партии се възцарява отново като господар на държавата. Тревогата иде от това, че тия партии, след като се настаниха с насилие и чрез преврат в държавното управление и се облякоха с държавна власт, се запретнаха здраво да турят тая власт напълно в услуга на спекулантските интереси на българския капитал.” [14] По-нататък Хаджидимов констатира, че фашистката власт „трескаво се организира и въоръжава, за да брани своето господство”. В същото време превратаджиите обличат одеждата на творци на „нов ред”, прокламират отровния си плод като „хляб насущний”. Залели с гъста чернилка всичко честно и прогресивно, те поставят „под желязната си пета” всяка противопоставяща им се класа. „Поради това — пише авторът — явява се като една голяма и неизбежна необходимост, щото всички заплашени от тях класи и съсловия от народа да се сплотят и си подадат ръка за общ отпор и обща борба против насилието, против реакцията и против господството на една власт като днешната, която под булото на някаква „обнова” и под смешните предлози за някакъв „ред, законност и демокрация” върши делото на капиталистите.” [15]
241
За автора е ясно, че спасението на експлоатираните класи от веригите на капитала е в преминаването на властта „в ръцете на едно работническо-селско правителство”, т. е. в ръцете на всички трудещи се, които „могат да дадат истинска народна власт, изходяща от самия народ и служеща на неговите интереси”. За революционера борбата в името на такова правителство е „желязна необходимост за народните маси”. И в тази борба те ще успеят единствено, ако се обединят „под знамето на единния фронт”. [16]
Хаджидимов определя и мястото на емиграцията в тази борба, която не може да бъде „сляпа и безогледна на всичко онова, което предшествуваше заробването на Македония, Тракия и Добруджа”. Авторът напомня, че борбите за автономия и независимост ще се увенчаят с успех, когато „тия борби отиват в хармония и в съгласие с борбите, които днес трудещите се във всички страни чрез единен фронт водят и се готвят да водят против буржоазията за установяване на спасителната работническо-селска власт”. Като предупреждава емигрантите да не „останат слепи и наивни”, защото може да извършат „страшна измяна на собственото си дело”, Хаджидимов напомня, че без да хвърля народа в „безумни завоевателни войни”, нито пък да насъсква към „национално съперничество и гонитба”, единствено работническо-селското правителство е способно „прямо, искрено, безрезервно” да подкрепи всички поробени народи. [17]
Този труд на Хаджидимов има за цел да разясни новата линия на партията. Неговата сила е в безпощадната присъда над превратаджиите, в посочването на спасителния път на емиграцията. Появата му след историческото заседание на Централния комитет на партията от 5—7 август 1923 г., на което се взема решение за „всенародна подготовка на масово въоръжено въстание”, допринася за разясняване сред емиграцията на идеята за единния фронт, така необходим в тези предсептемврийски дни.
„Хаджията — спомня си Александра Хаджидимова — споделяше възгледа на онези другари от ЦК, които бяха за вдигане на въстание.” [18] Той предоставя скривалището в своя дом за складиране на оръжие, поддържа връзка с Г. Димитров, Т. Петров, Я. Доро-
242
сиев, често посещава дома на заболелия Благоев. С особена грижа се захваща да приобщи някои от македонските войводи към единодействие с партията и другите прогресивни сили в страната.
Наред с практическата си работа Хаджидимов не изпуска и перото. В броя си от 7 септември „Работнически вестник” помества като уводна статията му „Един удар върху империализма”. [19] Написана по повод изтеглянето на съглашенските войски от Цариград съгласно Лозенския мирен договор, в нея доминира мисълта за миролюбивата роля на Съветска Русия на Балканите. Европейският империализъм прави опити. „да окове не само турския народ, а и целия изток, включително и Балканите”, но той среща съпротивата на младата съветска държава. „Без нея — подчертава авторът — турският народ би бил погубен, без нея целият Изток и Балканите биха били превърнати в пълно безправни съглашенски колонии, а робството на национално потиснатите днес населения би било благословено и увековечено.” [20]
Както другите партийни публицисти, така и Хаджидимов докосне ли се до
съветската тема, подчертава всемирното значение на руския Октомври. В лицето
на руските работници и селяни авторът на статията вижда истински защитници
„на свободата и независимостта на турския народ”. Що се отнася до България,
подчертава Хаджидимов, може да се каже, че „тя без Съветска Русия би била
окончателно задушена и превърната в истинска „задунайска губерния” пред
стените на Руския Цариград”. И статията възторжено завършва: „Съветска
Русия със своето грандиозно освободително дело, извършено на границата
между Европа и Азия, запази поробените днес народи от всички робства.”
[21]
Вечерта срещу 12 септември 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприема провокация срещу партията: извършва масови арести на ръководни дейци, разрушава клубове, конфискува вестници и книги, въвежда полицейски час. Отново плъзва сянката на зловещите сили. Само до обяд в столицата са арестувани осемдесет по-видни комунистически дейци. Тежко за-
243
болелият Д. Благоев е поставен под домашен арест. Тревожни са известията и от провинцията. Нанесен е удар на партията и в Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора... Броят на задържаните само през този ден достига хиляда седемстотин осемдесет и шест.
Арестуван е и Димо Хаджидимов. Той е влязъл в списъците на деветоюнците и военните още след излизането на брошурата му. За това свидетелствува Никола Разлогов: „Съобщих на Георги Казепов и Димо Хаджидимов за опасността, която грози живота им. Предупредих ги, че е необходимо да емигрират, но и двамата отказаха.” [22] Попаднал в V полицейски участък на ул. „Марин Дринов”, сега Хаджидимов е в ръцете им. „Всеки ден — пише в спомените си дъщеря му Дафина — ние, семействата на арестуваните, обикаляхме участъка с надежда да узнаем кога ще бъдат пуснати на свобода. Фактът, че приемаха храна, ни караше да мислим, че нашите близки са живи, макар и да знаехме, че са изтезавани.” [23] Неизвестността тегне над всички. Слухът, че безотговорни фактори се готвят да ги измъкнат от участъка, всява смут в цяла работническа София. „Тази нощ осъмнахме пред участъка. Може би наличието на огромна тълпа попречи на полицията да осъществи намерението си” — продължава спомена си Дафина Хаджидимова. [24]
Революционните сили на емиграцията посрещат вестта за масовите арести
над видни политически дейци с тревога. Когато Хаджидимов заедно с Хр. Кабакчиев,
д-р Н. Исаков, Ив. Клинчаров, В. Главинов и др. се намират в участъка,
група македонски войводи отиват в дома му, за да съобщят, че са готови
да вземат участие в подготвящата се борба. За този случай Дафина Хаджидимова
си спомня: „Мама се свърза с намиращия се на легло тежко болен член на
ЦК на БКП Тодор Петров за съвет. Той я прати при Тодор Луканов, защото
Димитров и Коларов бяха заминали да ръководят отблизо въстанието. Тодор
Луканов казва на мама, че никакво въстание няма да има и да съобщи на войводите,
че техните услуги са ненужни.” [25]
Септемврийското въстание е потушено, народът — повален, партията — тежко наранена. Силата не се оказа на страната на правдата. Пушките и оръдията над-
244
деляват над вилите и косите. Погромаджийският марш на шпицкомандите и царската войска не може да бъде спрян. Хаджидимов тежко изживява погрома и жертвите. Когато научава за обесените септемврийци на площада в Горна Джумая, той остро осъжда извършените убийства. Сред жертвите е и Тодор Чопов, племенникът на Гоце Делчев. „На подлите палачи — спомня си думите му Наум Терзиянов — не трепна ръката им, когато стягаха въжето около врата на Тодор Чопов... И с такива кървави ръце те ще „освобождават” Македония! Срамува се човек да живее в днешното подло време.” И Терзиянов добавя: „Той със същите чувства изживя кървавия ужас, който заля цялата страна след Септемврийското въстание.” [26]
А правителството на Ал. Цанков продължава да афишира своята „демократичност” и „правов ред”. Наред с мисълта за амнистия, то лансира идеята за парламентарни избори. Дори определя датата на провеждането им — 18 ноември 1923 г. Целта е ясна: фашистката власт се нуждае от парламентарно утвърждаване на своите настоящи и бъдещи действия. Затова е нужно да се обещае така желаната от народа амнистия, която ще послужи на правителството като „конституционна” маска. Хем ще се покаже пред народа като великодушен милосърдец, хем ще възвести пред външния свят, че в България „цари демокрация”. Близкият до правителството в. „Слово” ясно посочва, че чрез изборите то иска „да получи парламентарен живот”. „Във всички среди (правителствени — б. м., Б. К.) — продължава вестникът — правилно се схваща, че милосърдието към тези жертви ще бъде акт на държавническа мъдрост и ще допринесе извънредно много за успокояване на страната.” [27]
Сред скърцащи бесилки, пожарища и жесток терор — избори за XXI Обикновено народно събрание!? Това е невероятна демагогия. Каква стъпка ще направи партията? За пръв път пред нея възниква въпросът за участието й в изборите за фашистки парламент и за разгръщане на революционната борба в него. На свиканата конференция в София една част от столичните комунисти се обявяват за бойкот на изборите, но надделява линията на здравото септемврийско ядро. То има примера на болшевиките, които след пораже-
245
нието иа Декемврийското въстание през 1905 г. използуват успешно трибуната на Втората, а после на Третата и Четвъртата държавна дума.
В този дух Софийската партийна организация постига разбирателство с левите дейци на столичната земеделска дружба за съвместно участие в изборите. [28] Те излизат с общ призив към избирателите, в който се казва, че, „сближени през димящата кръв на своите паднали братя, двете най-големи организации на трудещия се народ си подават ръка, за да протестират срещу днешната кървава власт и да развеят висока знамето на труда и единния фронт срещу правителството на потисническата коалиция”. [29] Обявена е и листата за единофронтовските кандидати, между които след Петко Д. Петков е посочен Димо Хаджидимов.
Преди изборите част от арестуваните комунистически дейци са освободени, но ги грози нова опасност. Властта си има своя логика — покушение над тях може да се извърши и без нейна отговорност. „Работнически вестник” предупреждава: едни са освободени с гаранция, а други — без гаранция. [30]
Към последните спада и Димо Хаджидимов.
Още по време на ареста той е заплашван с отвличане. Към „безотговорните фактори”, които си точат зъбите, се числят някои от реакционните водачи на ВМРО. Те не могат да му простят, че в дните на потушаването на въстанието той ги разобличава. Намиращият се в участъка Кирил Д. Божиков си спомня: „Прекарахме няколко тревожни нощи. Македонските главорези нощно време идваха, псуваха и се заканваха, че ще ни изколят.” [31] Властта не се решава да им предаде арестуваните — след като ги пуснат на свобода, да се справят с тях „по своему”. „Близките дни — отново информира „Работнически вестник” — ще ни покажат каква ще бъде „свободата” на пуснатите от затворите комунисти. Упорито се говори, че мнозина от тях са пуснати само за да бъдат по-лесно убити, без за това да понася правителството непосредствена отговорност.” [32]
След като чрез помощник-градоначалника Карагьозов близките на Хаджидимов разбират деня и часа на освобождаването му от участъка, те наемат файтон и той се прибира у дома си „невредим”. Но кой може в тези предизборни дни да гарантира сигурност
246
на кандидата за народен представител, включен в единофронтовската листа?
Когато отшумява изборният ден, от вестниците Хаджидимов научава за резултатите, вглежда се в състава на сговористкото Народно събрание. Равносметката е потресаваща: 67 адвокати, 19 земевладелци, 11 професори, 11 търговци, 10 журналисти, 9 бивши министри... И с тревога се пита: Къде е представителността на тази камара? Къде са представителите на работниците, на селяните, на прогресивната интелигенция? И с болка отронва: „Колко много народът е осиротял.” Сто и седемдесет депутати с офицерски мундири, с професорски титли, с адвокатски кантори, притежатели на хиляди декари земя, банки и предприятия. Няма ги истинските пратеници на трудещите се.
И все пак. Победата на правителството в парламентарните избори за XXI
Обикновено народно събрание не е абсолютна. Въпреки терора и беззаконието
близо триста хиляди избиратели дават своя глас за кандидатите на единния
фронт. Избрани са осем депутати комунисти и над двадесетина земеделци.
След потушаване на Септемврийското въстание Централният комитет на партията не е в състояние да изпълнява ръководните си функции: Д. Благоев е тежко болен, В. Коларов и Г. Димитров са в емиграция, а Хр. Кабакчиев, А. Иванов и Н. Пенев — в Софийския централен затвор. Още не е минала опасността и за останалите на свобода Т. Петров и Ив. Манев. Затова скоро след погрома са формирани временен Централен комитет и нова Контролна комисия, в състава на която е включен и Димо Хаджидимов. [33] Препоръчан лично от Благоев, той е кооптиран в комисията в изключително труден за партията момент, когато трябва да се утвърждава нейната септемврийска линия.
„Понеже в това време другарят Кабакчиев беше в затвора — пише в спомените си Александра Хаджидимова, — то партийната работа се пое от моя другар.” [34] Той нелегално пътува из страната, подпомага възстановяването на окръжните партийни комитети, събира помощи за жертвите на белия терор. Особено голяма е заслугата му за възстановяване на Софийската партийна организация.
247
Неуспяло да се справи с четническото движение, правителството на Ал. Цанков търси допир с дейци на партията, заплашвайки ги, че ако не бъде прекратена четническата дейност, ще последват нови мерки на властта. Наум Терзиянов разказва за такава среща между генерал Русев и Хаджидимов, на която смелият комунист респектира министъра с достойното си поведение. „Господин министре — заявява му Хаджидимов, — вие сте отнели всички свободи, спрял е всякакъв обществен, политически и културен живот. Не може вече да се диша. Отпуснете бента и само тогава ще се възстанови нормален живот.” [35]
Хаджидимов активно подпомага секретаря на ЦК Ст. Димитров в борбата му срещу настъплението в партията „отляво” и „отдясно”, срещу капитулантската дезорганизация в нея. Той изхожда от разбирането, че всякакви подобни действия пречат и забавят процеса на ленинското й идейно превъоръжаване. Макар и близък на д-р Н. Сакаров, той осъжда неговата дезорганизаторска роля, заклеймявайки стремежа на групата му да ликвидира революционния характер на партията. Наред с това Хаджидимов вижда опасност и „отляво”. Негодува, когато Ив. Ганчев предоставя страниците на в. „Лъч” на сакаровци, вижда в техните писания „отровния серум на опортюнизма”.
В началото на 1924 г. Централният комитет на партията обсъжда идеята за създаване на легална партия на работническата класа. Хаджидимов активно подпомага ЦК в създаването й. Той е един от 27-те основатели, които на 16 януари излизат с призив към трудещите се. Участвува в изработване програмата на новата Партия на труда, присъствува на учредителното събрание в театър „Нова Америка”, сътрудничи на нейния печатен орган в. „Знаме на труда”.
Но най-голяма е заслугата на Хаджидимов в борбата на партията за насочване на националнореволюционните движения и бежанците по пътя на самостоятелната революционна борба и включването им в единен фронт с всички прогресивни и революционни сили. Такава задача, разбира се, не е по силите на една личност. Но подходящата личност може да даде тласък напред, да организира здравите сили около себе си, които да навлязат в различните емигрантски органи-
248
зации, да създадат комфракции и да им окажат съдействие и подкрепа. Идеята на партията е да се навлезе особено в освободителното движение в Македония, което е най-масово, но затова пък и силно обхванато от буржоазното влияние. [36] Тя намира, че наред с неколцина други дейци най-подходящата личност за тази цел е Хаджидимов. Той е типичен революционер от годините на Гоце и Яне — романтик и реалист, поет по душа и неукротим воин на свободата, но и винаги носещ нещо ново за времето си. Тази сплав от революционни добродетели го прави влиятелен и нежелан, очакван и мразен, обичан от емиграцията и ненавиждай от новите водачи на ВМРО. Хаджидимов поема тази отговорна задача, въпреки да знае, че отива на явен риск. Но времето настойчиво изисква да се даде „плът и кръв” на единофронтовската линия на партията.
Когато през пролетта на 1924 г. Хаджидимов заедно със свои другари се заема „да измъкне” македонското движение от влиянието на буржоазията и да го „постави на демократични релси”, за това вече има някои обективни предпоставки. Още след потушаването на Септемврийското въстание по повод използуването на емиграцията за противонародни цели, партията се обръща с апел към нея и я призовава да противодействува на правителството. В апела се изтъква, че нанесеният удар върху Комунистическата партия е всъщност удар и върху македонското освободително движение, защото то може да възтържествува само при истински съюз и подкрепа на пролетариата и комунистическата партия. „Дайте ръката си — завършва апелът — и ще имате поддръжка на истинските революционери — комунисти, и на трудещите се маси на Балканите. В съюз с тях само ще се освободи многострадална Македония.” [37] През март 1924 г. партията заявява, че иска да се намира в единен фронт с авто-номистката организация. [38]
Междувременно и ръководителите на ВМРО са дали съгласие да влязат в преговори с партията, търсят сътрудничество с недоволните националности в Югославия и Албания. Когато през 1924 г. Виена се превръща в средище на балканска политика, те продължават започналите преговори с представители на Съвет-
249
ския съюз за оказване помощ на организацията. [39] Поради острите борби между реакцията и демокрацията на Балканите пред ВМРО на Т. Александров остро изпъква въпросът: с кого? Позицията — нас ни интересува само македонският въпрос — остава фраза без съдържание.
Всичко това улеснява задачата на Хаджидимов. Той засилва своите срещи с дейци на македонското движение, търси връзка с войводите Алеко Василев и Георги Атанасов, които управляват Петрички окръг. На личните пристрастия и различия противопоставя идеята за единния фронт. И се заема да преодолява разногласията, да разчиства задръстените пътеки на старата борба, да спечелва емиграцията, навлязла в Съюза на македонските братства, културно-просветната организация „Илинден” и Федеративната организация. Хаджидимов особено много разчита на санданистките войводи и на дейците от Илинденската организация с лява ориентация.
Роден да бъде редник и водач, пръв в новата битка и последен в претенциите и суетата, Хаджидимов е отново в напрежение. „При всички случаи — пише Хр. Калайджиев, — когато македонското движение се изпречва на кръстопът между реакционното и демократичното, се възправя мощната фигура на Хаджията, сочеща пътя на демокрацията.” [40] Като човек с влияние сред дейците от различните крила в македонското движение, той се заема „да даде плът и кръв” на новата политическа линия. [41]
Още през 1921 г., когато се създава организацията „Илинден”, Хаджидимов предупреждава някои от нейните водачи: ако бъде подведена и стане проводник на вътрешни котерийни борби или загази в блатото на национализма, в лицето на цялата комунистическа емиграция тя ще има „един жесток и непримирим изобличител и противник”. [42] Той смята емиграцията за част „от могъщите сили” на народните маси. Затова се отнася скептично към „спомагателната същност” на илинденци. Затова им напомня, че „ще се измамят жестоко, ако помислят със заплашвания и други средства от една умряла епоха да бранят своите „позиции”. Намекнал за жестоките избивания сред водачите, той заявява: „Хората, които биха влезли в проектираната ор-
250
ганизация, ако не са в състояние още от сега да разберат, че тя няма никакъв смисъл, нека бъдат внимателни и осторожни, за да не изплеснат „благотворителните идеи” в някоя шумна история.” [43] Идеологът на македонската левица предупреждава: „Борбата ще бъде борба въпреки всичко и на всяка цена, щом интересите на емигрантското комунистическо движение и изобщо на комунизма, го изискват.” [44]
Разбира се, тези думи са от времето, когато партията си е поставила за задача да привлича емиграцията в своите редове. Но все пак опасенията му от действията на Илинденската организация през първите й години са основателни — до деветоюнския преврат тя върви ръка за ръка с ВМРО на Александров и Протогеров. Оперирайки добре с лозунга за автономна Македония, ВМРО успява да стане авторитетна сила и пред илинденци. Сега през 1924 г. Хаджидимов променя тактиката — вместо открита борба той търси допирни точки с илинденци. Дори става член на организацията, към която „се бе държал отрицателно и критично от самото й основаване”. [45] „Тук — се казва в един документ на ВМРО — той влезна не за да намери своето естествено място, а да й даде колорит.” [46] Знаейки авторитета на Хаджидимов, враговете на единодействието на илинденци с партията възкликват с негодувание: „Занков и Йовков вкараха за член в организацията и х. Димов.” [47]
Те имат основание да се страхуват. Връзките на Хаджидимов с управителното тяло на илинденци се засилват. Поводите са различни — политически, интелектуални или чисто човешки, но като личност — ярка, напориста и покоряваща, той започва все по-силно да им влияе. Корените на разбирателството се намират дълбоко в освободителната същност на движението, в новите тенденции на единодействието, в чистотата на неговите пориви. С войводата Михаил Чаков го свързва сражението при с. Баница, с Петър Ацев — работата им във Временното представителство, с Георги Занков и Арсени Йовков — Илинденската организация. Приятелството със счетоводителя на организацията Наум Терзиянов му осигурява допир и с „кухнята” на управителното тяло.
По това време в организацията „Илинден” същест-
251
вува разнолика и сложна обстановка. Но рискът на Хаджидимов се базира и на голяма доза реализъм. Сред членовете на организацията преобладават емигранти, които по своята социална принадлежност са истински пролетарии. Трудността идва от някои членове на нейното ръководство, които са под влияние на александровци и протогеровци. И все пак — стъпка по стъпка Хаджидимов го спечелва за единни действия с прогресивните и революционните сили в страната.
Преди всичко Хаджидимов се свързва с редактора на в. „Илинден” Ар. Йовков, който му предоставя печатната трибуна на организацията. Това предизвиква негодувание срещу Йовков и сарказъм срещу „новия сътрудник” на вестника. В един материал на ВМРО се казва: „След болшевишките статии на Йовков се редят заядливи бележки срещу „бебешката” политика на емигрантските организации и трогателно „патриотичните” откровения на новия сътрудник — х. Димова.” [48]
Колко много илинденци са се „отклонили” от линията на правителството личи от меморандума на управителното тяло до Министерския съвет от 17 април 1924 г. В документа се посочва, че Илинденската организация е за създаване на балканска федерация като единствен път за разрешаването на националния въпрос на Балканите [49]. Чрез в. „Илинден” меморандумът става достояние и на цялата емиграция, насочвайки я към нов път за борба.
Всъщност меморандумът е един буржоазен националнореволюционен документ, който не произлиза от левицата, нито от десницата, а от центъра на емиграцията. Независимо от това обаче Хаджидимов устно и писмено подкрепя неговите идеи. Той намира, че това е първата стъпка в откъсването на организацията от буржоазното влияние. И колкото той е оптимист и поощрява неговите автори, толкова по-зли и атакуващи стават правителствените вестници, които откриват в меморандума „болшевизъм”. Наричат го „вулканически”, с който започнал „рязък завой” в програмата на в, „Илинден”. Обвиняват Йовков и Хаджидимов в желание „за факторство”, в „комунизъм” или „предателство”. „Още с Меморандума — пише В. Думев — те дадоха знак за голямата политика, която искаха да играят.” [50]
252
Междувременно поради някои неблагоприятни обстоятелства за ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров нямат друг изход, освен да се наредят под знамето на единната борба на революционните движения на Балканите. За да не останат изолирани, на 29 април 1924 г. и тримата членове на ЦК на ВМРО излизат с обща декларация във Виена, в която заляга новата ориентировка на организацията. В документа се заявява, че ЦК поддържа своята първоначална цел — „освобождението и обединението на разпокъсаните части на Македония в една напълно самостоятелна (независима) политическа единица, в нейните естествени етнографски и географски граници”, разчитайки на сътрудничеството с „революционните движения на другите балкански народи”. [51]
Съдържанието на декларацията на ЦК на ВМРО става известно на ръководството на Илинденската организация чрез Хаджидимов. За това свидетелствува Петър Д. Шанданов: „Изглежда, че някои от ръководното тяло на Илинденската организация веднага са били уведомени от Виена за постигнатото съгласие между ръководните личности на Македонското революционно движение с другите революционни движения и по-специално с комунистите, та А. Йовков започна да списва вестника в духа на новата ориентация на ВМРО.” [52] На една среща в канцеларията на „Илинден” той сварва Хаджидимов, който възбудено му казва: „Хаирлия да е!” „Вследствие се разбра — продължава спомена си Шанданов, — че той бил уведомен за станалото във Виена от Никола Харлаков.” [53]
В духа на новата ориентация започва подготовката и на предстоящия конгрес на Илинденската организация. На събранието на софийското илинденско дружество за избор на делегати присъствува и Хаджидимов. Разискванията за мястото на организацията в демократичния процес на Балканите са „нервни и оживени”,, дават си сражение представителите, и на двете крила. Очевидецът Наум Терзиянов си спомня: „Взе думата Хаджидимов. Неговото име предизвика вой, хули, закани. Но той беше по-висок с една глава не само телесно, а и идейно, морално, борчески. Той изчака да мине воя и със свойствената си усмивка, в която имаше и съжаление, и гняв, заговори. Изнесе тезата на леви-
253
дата. При тогавашните конкретни условия желязната логика и аргументация обезоръжиха противниците.” [54]
До каквото и да се докосне Хаджидимов, винаги се чувствува неговата личност. При срещи с емиграцията той оставя следите на прозорлив политик, в чиято мисъл се чувствува тръпката на епохата. Дори когато говори с езика на делника — ясен и конкретен — в неговия глас се чувствува една сърдечна струна на изповед, която веднага намира отглас у събеседника. И винаги революционерът намира свой ъгъл на зрение към големия въпрос за единни действия на емиграцията с работническата класа и прогресивните сили в страната. И подходящи образци за пример и въздействие.
През 1922 г., когато реакцията у нас надига глава и се противопоставя на най-малките демократични свободи, Хаджидимов посочва за пример демократизма на Гоце Делчев. В статията си „В памет на Гоце Делчев”, написана по молба на емиграцията от Варна, той пише: „И ако днес ние имаме нужда да свържем делото си в настояще време с революционните борби в миналото, това е именно Гоце Делчев, който може най-достойно да ни даде тая историческа връзка във всичката й широчина и дълбочина.” [55] Сега, две години по-късно, той издига знамето на апостола в една беседа, произнесена в Пловдив пред илинденското дружество в града. Речта на Хаджидимов е едно от най-хубавите написани и произнесени слова за Г. Делчев. За нея по-късно Хр. Калайджиев ще каже: „Всяка дума, всеки израз сякаш извираше направо от пламенното му сърце, от кристално чистата му душа.” [56]
Хаджидимов пише и две статии за Гоце Делчев, публикувани във вестниците „20 юли” и „Звезда”. [57] Те излизат с определена цел — да напомнят на емиграцията, че тя има само едно знаме и един идеал — знамето и идеала на Г. Делчев. В тях Хаджидимов разказва ценни епизоди за връзките на Делчев със социалистите. „За него — пише авторът — нямаше по-любими събеседници във всяко време и при всеки случай от тогавашните социалисти и въобще от хората, които минаваха за „крайни” пред „реалните” националисти и политици.” [58] Делчев не пропуска да вземе лично участие „в нито един работнически митинг, в ни-
254
то една работническа манифестация.” И авторът възкликва: „Гоце Делчев беше една могъща фигура, олицетворение на всички лични и борчески добродетели на македонското революционно движение.” [59]
Друга фигура, която изиграва голяма роля за привличане на емиграцията под знамето на единния фронт е Д. Благоев. Така се случва, че само няколко дни след статиите си за Делчев Хаджидимов трябва да пише за Дядото, но вече за мъртвия пролетарски деец. В статията си „Македонската емиграция и смъртта на Димитър Благоев” авторът посочва заслугата на Дядото в създаването и възпитанието на „цяла фаланга” македонски революционери, които взимат най-живо участие в освободителното дело, някои от които дават „кръвта и костите си”. Предназначена да призове емиграцията за поклонението пред ковчега на пролетарския вожд, поставен в работническия театър „Надежда”, статията има призивен характер. Но тя звучи и като лична изповед: „Един от хилядите негови последователи аз свидетелствувам, че още от първите дни на създаването на революционното македонско движение и през всичкото време на големите борби и събития, които това движение преживя, Димитър Благоев имаше в гърдите и душата си пламенна любов към всички македонски революционери.” [60] Примерът на Дядото вдъхновява за борба и емиграцията. Затова според автора на статията преклонението пред гроба на вожда няма да бъде стрес или страх от смъртта, а преклонение пред надеждата, че в учението на покойника „ще намерим здрави и сигурни средства за своето избавление и че тия средства ще станат общи за цялата македонска емиграция”. [61]
В тогавашния печат за първи път се явява оценка за големите заслуги на Благоев в пренасянето на социалистическите идеи сред македонските революционери. Освободителното дело е близко на Благоев не само поради „една специална причина”, че е родом от село Загоричене, сгушило се в подножието на Вич планина, а защото той ясно вижда, че спасението на балканските народи е в социализма. В друга статия за Дядото Хаджидимов пише: „Не с пушка в ръка броди той из македонските поля и гори, но той наводни тия поля и гори с плеяда млади борци, чийто революцио-
255
нен жар идваше направо от него, водача на революционния социализъм в България и на Балканите.” [62] Според автора Благоев създава „бележита школа”, през която са минали няколко генерации революционери. Те помнят неговите уроци: „да не бъдат увлечени и използувани от чужди реакционни фактори.” [63]
Смъртта на Благоев е тежка загуба и лично за семейство Хаджидимови. Човекът с непоклатима принципност, твърдост и безкомпромисност с враговете на марксизма и партията изцяло въздействува върху формирането на Хаджидимов като комунист и революционер. Къщите им са на близки улици и те често си гостуват. Така възниква и дружбата между Вела Благоева и Александра Хаджидимова. А когато Стела Благоева става учителка на дъщеря им Дафина, в семейството настъпва истинска радост. От това време са и спомените на Дафина за Благоев. „Дядо Благоев — спомня си тя — много често идваше у дома. Дори когато се разболя и партията му купи файтон, за да отива на работа, той често спираше файтона пред нашата къща, преди да си отиде у дома. Той много обичаше татко и високо го ценеше. Татко също беше много привързан към Дядото.” [64]
Над гроба му, задавен от мъка, със свити в юмруци ръце, Хаджидимов едва
започва прощалната си реч: „Поклон пред лежащия тук великан...” Нарича
го исполин на волята и борбата, дал „социалния идеал” на македонското освободително
движение и примера на много дейци, обрекли „сили, младост и живот” за делото.
И завършва — по човешки просто и със силно идейно внушение: „А ти, скъпи
Дядо, бъди спокоен и знай, че хилядите твои последователи ще извоюват победата.
Кажи това на всички паднали наши братя и другари през революционните борби
и въстания, кажи го на Гоце Делчев и на всички други наши македонски революционери.”
[65]
Новата обществено-политическа обстановка изисква и нова тактика на борба, изработена от ЦК на партията на нейната Витошка конференция, проведена на 17 и 18 май 1924 г.
Под ръководството на Станке Димитров и Яко До-
256
росиев подготовката й се извършва по всички правила на конспирацията: с явки, сборни пунктове, отвеждане на делегатите, охрана на нощните заседания в местността Трендафила. Към групата за осигуряване на делегатите от провинцията е привлечен и Хаджидимов. „На 16 май 1924 г. — спомня си пратеникът на Дупнишкия партиен окръг Димитър Максимов — Олга Стоянова [66] ми съобщи, че на другия ден трябва да замина за София, като ми даде адреса, на който трябва да се обадя, а също и паролата. В 12 часа на 17 май почуках на вратата на квартирата на ул. „20 април” № 17. Там заварих Димо Хаджидимов, с когото се познавах от по-рано. След малко пристигна непознат мъж на около 30 години. Хаджидимов ми каза: „Ще вървиш с него.” [67] И след конференцията семейство Хаджидимови е поставено на сериозно изпитание. Поради предателство, макар да не успява да се добере до сбирката, властта е влязла по следите на някои делегати. Арестувани са някои от тях, но по липса на доказателства не след дълго са освободени. По-късно Тотю Петков си спомня: „Съпругата на Димо Хаджидимов, хаджийката, ме прегърна и ми каза: „Димо е спокоен сега”. [68]
Но Хаджидимов не е само техническо лице по време на конференцията, той е в течение на нейния идеен курс. Близък другар на Ст. Димитров и Я. Доросиев, той е възприел септемврийската линия, която побеждава на конференцията. Засега не се знае дали Хаджидимов и Коста Янков са участвували в нея. „Остава спорен въпросът — пише Любомир Панайотов, — дали са присъствували и ако са присъствували, на кои организации са били представители.” [69] Допълнителните проучвания не хвърлят нова светлина върху този въпрос. Едно обаче е сигурно, че Хаджидимов изцяло споделя взетите решения на Витошката конференция — в благоприятен момент партията „да поведе масите към насилствено сваляне на буржоазната власт и установяване на работническо-селска власт”.
Като новоизбран член на Централния комитет на БКП (т. с.) му се възлага да работи сред бежанските маси и главно сред македонската емиграция. Той застава начело на възобновената Централна емигрантска комисия към ЦК на партията. Сега Хаджидимов
257
хвърля всички сили конгресът на Илинденската организация, обявен за 24 май, да мине под знака на новата ориентация. Но тук в Пловдив атмосферата е „парлива и преситена с експлозив”. „Не е парадоксално да се каже — спомня си Н. Терзиянов, — че парабелите бяха повече от делегатите. Нужно бе само да се натисне копчето и да пропукат.” [70]
Централният комитет на партията изпраща приветствие до конгреса и овои делегати, между които и Хаджидимов. По-късно Ал. Пирчев ще признае: „Ръководното тяло чакаше х. Димов за обяснение... Аз не му дадох да говори (пред конгреса — б. м., Б. К.), когато дойде.” [71] Но вече е късно — тласъкът е даден, голяма част от делегатите подкрепят новата линия в организацията и лявото крило взема надмощие. Въпреки опитите на някои дейци като Ал. Пирчев, Сл. Абазов и др. под влияние на Ал. Протогеров да обвинят Г. Занков и А. Йовков, „че са тръгнали по нов път”, гласът им остава нечут. С избирането на Г. Занков за председател, М. Чаков — за заместник-председател и А. Йовков — за редактор на в. „Илинден”, е нанесен удар на реакционното буржоазно влияние в тази организация. Участник на конгреса по-късно ще възкликне: „С каква радост Арсени споделяше с Хаджидимов доволството си от резултата на конгреса!” [72] Но Йовков и другарите му са заплашени, че „борбата ще се пренесе на улицата”. [73]
След конгреса новото управително тяло на Илинденската организация засилва процеса на олевяване сред своите членове. То е в постоянна връзка с Хаджидимов, който ги информира за резултатите от преговорите във Виена. По този повод по-късно В. Думев с негодувание ще каже за Занков и Йовков: „Връзките им с х. Димов и Виена не подлежат на оспорване.” [74] Но и те сами не го отричат. В една своя статия редакторът на „Илинден” посочва, че организацията е не само навлязла „в пътя на интернационализма”, но и че е „носител на една идея за балканска федерация”. [75] Поведението на Йовков предизвиква омраза у Александров и Протогеров. В писмо до А. Василев от 11 юни 1924 г. те настояват Занков и Йовков да бъдат отстранени от организацията. [76]
Когато чрез илинденци се свързва с някои дейци на
258
александровата ВМРО, на прицел е поставен и Хаджидимов. Тъй като е опасно да пътува до Петрички окръг, срещите му с Ал. Василев стават в София. „На втората среща — се казва в един материал на ВМРО — се е говорило за новата насока на организацията и за списването на в. „Илинден”. [77] Опитите на партията и на Хаджидимов за спечелване на емиграцията за единния фронт са квалифицирани като „тъмни попълзновения”, „домогвания на Москва”. И все в този предизвикателен тон. „Да омаломощят, да разнебитят ВМРО, за да я използуват като авангард в похода срещу правителството в България.” [78]
Във връзка с годишнината на Илинденското въстание в статия без подпис, отпечатана в „Работнически вестник”, Хаджидимов посочва, че партията и работническата класа са „естествени съюзници на истинските македонски революционери”. „А Комунистическият интернационал и великата Руска съветска република — продължава авторът — ето естествените покровители и защитници на всяка борба за народно освобождение и самоопределение!” [79] По поръчение на управителното тяло на „Илинден” Хаджидимов написва специално брошурата „Илинденското въстание и поуките от него за сегашните македонски революционери.” [80] Авторът очертава характера на въстанието, неговите размери и трагичен край. ВМРО макар и „пеленаче”, по думите на автора, успява „да извърши колосални успехи в делото на повдигане общия революционен дух и в подготовката на почти цялото македонско население да се хвърли масово в едно въоръжено въстание”. Започнало „при един ентусиазъм и при едно самоотречение, които може да прояви само народ, възпитан да умре за своята свобода”, въстанието според автора е „голям исторически факт”, „най-забележителна страница” в борбите за освобождението на Македония. Голямо място в брошурата е отделено на неговите поуки и пример след войните. Прославил руския Октомври, трасиращ пътя на „нова епоха на победи и освобождение”, враг на всякакъв шовинизъм на Балканите, Хаджидимов завършва брошурата с пламенния призив: „Ония от вас, които вече побеляват или са побелели, нека бдят над останалите и нека им напомнят винаги, че дето и да са те, тук или там, с перо или с оръжие,
259
те са длъжни да не опозоряват илинденци, да не забравят Илинденското
въстание, което ги обезсмърти.” [81] На 2 август 1924
г. брошурата е разпространена сред участниците на учреденото от организацията
тържество. Разбрала за нея, полицията я конфискува.
Същият ден, 2 август 1924 г., в. „Илинден” отпечатва пълния текст на Виенския манифест от 6 май 1924 г. В него се казва: „Революционната борба за свободата на Македония може да разчита единствено на прогресивното революционно движение в Европа. Нито едно от правителствата на балканските народи не мисли за освобождението на Македония. Поради това ВМРО е принудена да заяви, че политиката на всички балкански правителства е враждебна на свободното и самостойно политическо съществуване на Македония и ще се бори решително против тяхната завоевателна политика...” [82]
Правителството на Ал. Цанков посреща манифеста с раздразнение и тревога. Тайните служби на властта са поставени в движение, някои правителствени фактори призовават към решителни действия. Веднага след завръщането на Александров и Протогеров в България, те са притиснати. „Чрез министър Стоенчев — пише „Работнически вестник” — правителството е убедило Александров и Протогеров да се откажат от Манифеста и да излязат с декларация.” [83]
На 2 август двамата членове на ЦК на ВМРО изпращат до всички поделения на организацията окръжно № 774. [84] Раздразнени от дейността на партията и на редица дейци за „олевяване” на македонското движение, те поставят на прицел преди всичко Хаджидимов. „Комунистическата партия в България — се казва в окръжното — чрез своя идеолог по македонските работи Димитър х. Димов обяви безмилостна борба срещу македонското освободително движение и срещу ВМРО и нейните водители, като с това насърчаваше разкола в редовете на организацията.” [85] За да настроят емиграцията срещу него, авторите на окръжното посочват и най-големия му „грях”: „Македония ще получи своята свобода — уж цитират негови думи, — ако ВМРО стане комунистическа.” [86] Омразата им към Ха-
260
джидимов стига дотам, че свързаните с него македонски революционери са назовани с нарицателното за тях „хаджидимовци”.
Вече изменил на своята позиция, Т. Александров бърза да изпрати до редакциите
на столичните вестници едно комюнике, в което посочва, че Виенският манифест
е бил „болшевишка примка” и че ЦК на ВМРО „ще излезе с подробна и ясна
декларация по въпроса”. [87] Буржоазните вестници му
пригласят. Особено силна е атаката срещу редактора на в. „Илинден”. В един
печатен материал на ВМРО се казва: „Започнатата в „Илинден” печатна пропаганда
на ориентировка в ляво има своя кулминация. Едва що бе пристигнал първият
брой от балканския орган на болшевиките „Балканска федерация”, дето беше
напечатен Манифеста, и Арсени Йовков го грабва за своя вестник.” [88]
Някои фактори пряко свързват идеята за отпечатването на този документ с
Димо Хаджидимов. След отказа си от манифеста Александров и Протогеров продължават
да сгъстяват боите около Димо Хаджидимов. Петричкият войвода Ал. Василев
иска да се срещне с него. „Човек не може да разбере — с. колебание отбелязва
Хаджидимов — кой е по-близък до правителството — Тодор (Александров — б.
м., Б. К.) или Алеко — генерала.” [89] Другият петрички
войвода Георги Атанасов прави изявление, че „вече ВМРО ще върви със съветите”.
[90] И всичко това се свързва с уж някакво намерение
Хаджидимов „да комунизира организацията и да прави от Петричко Съветска
социалистическа република”. [91] Истината е друга: през
цялото време Хаджидимов се бори да направи македонското освободително движение
равноправен съюзник на демократичните движения у нас и на Балканите. Въпреки
отделните успехи, партията и дейците, работещи сред емиграцията, не успяват
навреме и достатъчно здраво да се свържат с македонската левица и емиграцията,
„за да бъдат подготвени срещу очакващия се удар на фашизма”. [92]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
2. В. „Лъч”, бр. 35, 23. I. 1929.
3. Дж. Суайър. Българската конспирация, с. 2.
4. Софийски градски партиен архив (СГПА), спомен № 316.
11. ЦПА, ф. 151, сп. 1, а. е. 392.
12. Г. Димитров. Съч., т. 7, с. 247.
13. Д. х. Димов. Работническо-селско правителство и борбата за национална независимост. С., 1923.
18. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
19. В. „Работнически вестник”, бр. 80, 7. IX. 1923.
22. В. „Пиринско дело”, бр. 57, 23. III. 1975.
23. Спомени на проф. Дафина Хаджидимова. Личен архив.
26. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
27. В. „Слово”, бр. 411, 11. X. 1923.
28. Сп. „Комунистическо знаме”, кн. 6, 1927, с. 301.
29. ЦПА, ф. 18, оп. 1, а. е. 18.
30. В. „Работнически вестник”, бр. 4, 18. XI. 1923.
32. В. „Работнически вестник”, бр. 5, 27. XI. 1923.
33. ЦПА, ф. 3, оп. 1, а. е. 40, л. 1.
36. Вж. Ст. Димитрова. Борбата на БКП за свързване с масите. С., 1963.
37. ЦПА, ф. 3, оп. 1, а. е. 12, л. 1.
38. В. „Работнически вестник”, бр. 20, март 1924.
39. К. Палешутски, вж. по-подробно цит. съч., с. 141.
40. Сп. „Македонска мисъл”, бр. 3—4, г. I, 1945.
41. Пак там, г. II, бр. 62—63, 23. IX. 1946.
42. В. „Освобождение”, бр. 25, 10. III. 1921.
45. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 396.
47. В. „Илинден”, бр. 10, 10. X. 1924.
48. Заговорът против Т. Александров. С., 1924, с. 63.
49. В. „20 юли”, бр. 2, 20. IV. 1924.
50. В. „Илинден”, бр. 10, 10. X. 1924.
51. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 12, л. 1.
54. Пак там, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
339
55. В. „Освобождение”, бр. 9—10, 30. VI. 1922.
56. В. „Патриот”, бр. 72, 13. IX. 1954.
57. В. „20 юли”, бр. 7, 4. V. 1924; в. „Звезда”, бр. 129, 6. V. 1924.
58. В. „Звезда”, бр. 129, 6. V. 1924.
64. Личен архив на проф. Д. Хаджидимова, цит. спомен, с. 28а.
65. В. „Звезда”, бр. 134, 12. V. 1924.
66. Олга Стоянова е сестра на Александра Хаджидимова.
67. ЦПА, спомен № 50; вж. също в. „Звезда”, бр. 6, 21. I. 1971.
69. Л. Панайотов. Витошката нелегална конференция на БКП през 1924 г. С., 1959, с. 36.
70. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64.
71. В. „Илинден”, бр. 10, 10. X. 1924.
72. ЦПА, ф. 151я, оп. 1, а. е. 64.
74. В. „Илинден”, бр. 10, 10. X. 1924.
75. Пак там, бр. 6, 13. IX. 1924.
79. В. „Работнически вестник”, бр. 31, август 1924.
80. Брошурата е подписана с псевдонима „Илинденец”.
82. В. „Илинден” е разпространен в много екземпляри по време на голямата манифестация, проведена на 2. VIII. 1924 г.
83. В. „Работнически вестник”, бр. 41, септември 1924.
89. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 64. Спомени на Н. Терзиянов.