10. НАЧЕЛО НА ЦЕНТРАЛНАТА ЕМИГРАНТСКА КОМИСИЯ (ЦЕК)
Тръгнала по пътя на своята болшевизация, БКП след Първата световна война вече гледа на емиграцията като на съюзник на пролетариата в борбата му за власт, като съставна част в изграждането на единен фронт. Поради социално-икономическото си положение емиграцията е лесно податлива на революционно влияние. В нея партията съзира свой съмишленик, симпатизант и бъдещ противник на съществуващия буржоазен строй. Голяма част от новодошлите бежански маси се включват в организираните от партията събрания и митинги. В един документ на емигрантите в Лом се казва, „че интересите им като наемни и малоимотни не са в противоречие с идеалите на работниците, че те са готови „да водят борба под същото знаме и в съгласие с тях”. [1] В тази насока партията си поставя специална задача: да води комунистическа пропаганда сред македонските, тракийските и добруджанските бежанци чрез създавани и ръководени от нея организации.
В изпълнение на тази задача Централният комитет на партията изработва „Временни наредби за основаването, назначението и дейността на емигрантските комунистически групи при ЦК на БКП (т. с.).” [2] В документа се посочва, че тези групи се основават от македонски, тракийски и добруджански емигранти и бежанци с цел „да се просвети и организира работническата и малоимотната... емиграция под знамето на БКП (т. с.)”. [3] Вярна на своя класов принцип, партията търси организационни и политически форми за привличане съюзници на пролетариата с ясно определената цел: „малоимотната емиграция” да се изтръгне от влиянието на буржоазията, да се привлече към партията и чрез нея да се включи в общобалканското революционно-комунистическо движение. Призовавани под нейното знаме, бежанците трябва да се борят за постигане на максималните задачи на партията.
Така в края на 1919 г. в редица селища, населени със значителен брой бежанци, партията започва да организира свои поделения. Поради централистичният
223
характер на устройството й, тези поделения не са самостоятелни партийни организации за бежанците, а групи, които се явяват като помощни органи на Централния комитет за работа сред емиграцията в страната. Създадена е и Централна емигрантска комисия (ЦЕК), която се заема практически да осъществи „временните наредби”. За нейни членове са привлечени Васил Главинов, Иван Клинчаров, Благой Касабов, Христо Янков и Димо Хаджидимов, който е избран и за секретар на комисията.
Когато се създават ЦЕК и „временните наредби”, партията все още няма ясно разбиране за своите съюзници, което личи от отношението й към селяните и емиграцията. Ограниченост във вижданията се забелязва и в членовете на комисията и в нейния секретар Хаджидимов. Негов съвременник твърди, че по внушението му ЦК създава тази комисия, която „ще поеме ръководството на левицата (в македонското движение — б. м., Б. К.) и това движение ще се развива още повече”. [4] В архивните материали се срещат и други мнения. „Хаджията не беше много съгласен с това — пише Александра Хаджидимова, — но като решение го прие и го изпълни. Казваше, че тази работа не е правилна.” [5] Сам Хаджидимов пояснява, че като член на лартията „не му оставало нищо друго, освен да се съгласи”. [6]
Работата на БКП с емигрантските маси по пътя на крайната й цел е труден и многопосочен. Не всяка стъпка се оказва най-вярна, не всяка форма — най-подходяща. В случая обаче ни привличат търсенията на Хаджидимов. Той с тревога гледа на идейните разногласия в емиграцията, но и ясно вижда, че само единството й с другите революционни сили ще постигне националния идеал. Той е човек на трезвия ум, но и на риска. Затова когато Централният комитет му възлага да оглави ЦЕК и да поеме редактирането на нейния печатен орган в. „Освобождение”, той приема. Надява се, че по този път ще се спечели пролетарската емиграция за бъдещата социална революция. Затова отдава всичко, което притежава — революционен опит, публицистично перо, горещо сърце. Отново настава време, когато няма да има „личен живот”. „Той работеше извънредно много — денем и нощем — спомня си Алек-
224
сандра. — Когато се връщаше вечер късно от някое събрание или заседание, той редовно сядаше на работната си маса. Понякога осъмваше... Той работеше с такава издръжливост, че човек би се смаял — за него умора нямаше.” [7]
Несъмнено като секретар на ЦЕК Хаджидимов поема почти цялата организационна работа върху себе си. Неговата стая се превръща в седалище на комисията и в редакция на вестника. Тук се заседава, вземат се решения, пишат се окръжни. Тъй като ЦЕК се ръководи направо от ЦК на партията, нейният секретар поддържа постоянна връзка с Георги Димитров и Васил Коларов. Уж „временно”, а с месеци преписката с клеймо от различни градове на страната пристига на адреса „20 април” № 17. В десетки писма емиграцията пита за начина на организиране, съобщава за своята дейност и пр.
Хаджидимов и другите членове на комисията обикалят страната и с тяхното пряко участие се създават първите емигрантски комунистически групи. За тази цел се заангажират и други видни дейци като Димитър Благоев, Владимир Поптомов, Радослав Крайчев и др. Така към средата на 1920 г. са създадени групи в София, Сливен, Плевен, Петрич, Русе, Провадия, Варна. След учредяването на емигрантската група в Русе събранието изпраща телеграма до комисията: „Убедени в тържеството на комунизма — се казва в нея, — сгъстяваме редовете на пролетарската армия. Чрез него и за него към свободата, към интербалканска федеративна република. Да живее комунизма!” [8] От столицата й пишат: „Софийската организация има своя комунистическа група, която в скоро време ще брои стотина членове.” [9] Емигрантите от Сливен и Плевен съобщават, че там идеята за създаване на групи е „подета по-рано”. Това дава повод на Хаджидимов оптимистично да възкликне: „Навсякъде се чувствува нуждата от сплотяване на безимотната емиграция, за да се прояви като сила.” [10]
Желанието обаче не се покрива напълно с истината. По различни причини създаването на емигрантски комунистически групи върви сравнително трудно. В началото на 1921 г. Хаджидимов и останалите членове на комисията предприемат допълнителни мерки за съз-
225
даване на нови групи и увеличаване на числения състав на създадените. Втората седмица от м. януари е обявена за „червена емигрантска седмица”. В резултат на агитационната дейност са създадени нови групи в Кюстендил, Неврокоп, Мелник, а малко по-късно и в Нова Загора и Харманли. [11] Организационно укрепват и увеличават числения си състав групите в Дупница — с 26 нови членове, Ямбол — с 23, Пловдив — с 22. [12]
При анализа на резултатите от проведената кампания секретарят на ЦЕК отчита някои недостатъци от организационен характер: мудност, липса на инициатива и др. Но трудностите идват преди всичко от факта, че на много места бежанците са привлечени от другите македонски организации. Това пречи за масовизиране на комунистическите групи и поставянето им под знамето на партията. Затова и втората „червена седмица”, проведена през март с. г., дава частични резултати: основани са три нови групи: в Борисовград (Първомай), Стара Загора (възобновена), Горна Джумая (Благоевград) с общо 262 нови членове. [13] Поради господството на автономистката ВМРО в Петрички окръг „се намерило удобно” да не се основават веднага емигрантски групи. [14]
Като опитен партиен деец секретарят на ЦЕК разчита на партийните организации по места. От името на комисията сам пише окръжни, в писма поощрява и най-малката проява на групите, вълнува се от всеки „неочакван подем” или проявен „ентусиазъм”. На 22 ноември 1920 г. от името на комисията подготвя окръжно № 3, в което прокарва идеята за борбата на емиграцията против националистическите идеи на буржоазията. Макар и да има характер на официален документ, в окръжното си „правят среща” пламенността и конструктивното мислене на автора. След като напомня, че комунистическото движение сред бежанците още няма масов и повсеместен характер, авторът му насочва групите към конкретни действия и инициативи, оценява като „наложително” партийните ръководства в бежанските центрове да предприемат „по-енергична работа за организация и публична дейност”.
Авторът на окръжното посочва и конкретни форми на просветна работа, за да разберат бежанските маси, че избавянето им от тежкото положение, в което се
226
намират, може да стане само чрез „комунистическата революция”. В текста ясно е очертан идейно-организационният аспект на движението. „Нашето движение — се посочва в окръжното — има за главна и непосредствена задача да подкопава основно идеите на национализма и практиката на националистическите организации на буржоазията. То е емигрантско дотолкова, доколкото ще има да се бори с емигрантските организации на буржоазията, като откъсва масите изпод тяхното влияние. То обаче по същество е комунистическо и като такова трябва да следва пътищата на Комунистическата партия.”
Остротата, с която се поставя въпросът, че в групите не бива да има място за „бивши войводи и комитаджии”, предпазва бежанците от заблуждение, че те ще се борят чрез въоръжени четнически нахлувания в Македония, Тракия и Добруджа, за да ги „освобождават”. Накрая в окръжното Хаджидимов изразява увереност, че след спечелването на здравите емигрантски елементи в полза на комунизма, партията чрез тях ще привлече на своя страна и останалите бежански маси. [15] С писмо от 6 април 1921 г. Хаджидимов съобщава на емигрантските комунистически групи, че в страната те са нараснали на 21 с 1600 членове. Като напомня за наближаващия Празник на труда, секретарят на ЦЕК им препоръчва да го използуват като „удобен случай”, за да „се хвърли комунистическото семе и върху българската емигрантска почва”. [16] Макар да се говори и пише за „голям ентусиазъм”, с който е посрещната идеята за обособяване бежанците в комунистически групи, успехите в тази насока са скромни. Независимо от това по решение на ЦЕК Хаджидимов изпраща писмо до групите, с което ги уведомява, че предстои провеждането на национална емигрантска конференция. Между другото в него се казва: „Наближава време за свикване на първата Емигрантска комунистическа конференция. Организациите трябва да се стегнат, да приведат в ред всичко, да изпълнят ясните си задължения и да бъдат всякога готови.” [17]
Така след известна подготовка на 22 май 1921 г. в София се събират делегатите на 16 групи. По различни причини не изпращат свои пратеници групите от Харманли, Лом, Борисовград и с. Дълбоки. [18] Конфе-
227
ренцията е открита от Васил Главинов, който предоставя думата на Димитър Благоев. Посрещнат възторжено и с овации, патриархът на българските социалисти произнася приветствена реч, оценена от присъствуващите като „исторически преглед” на събитията, които създават големия емигрантски въпрос. „Който говори днес искрено за освобождение и който иска да служи на това дело без корист — заявява Благоев, — той трябва да подкрепи пролетарската революция. Без ликвидиране с господството на буржоазията, няма освобождение, няма обединение.” [19]
Задачата на конференцията е да се „направи преглед” на постигнатите успехи, „да затвърди, задълбочи и разшири това движение”. Нейните организатори смятат, че конференцията ще „отвори вратите на новите пътища” на емиграцията под знамето на социалната революция. С тази цел ЦК на БКП (т. с.) решава да изгради Емигрантски комунистически съюз (ЕКС), като свиканата конференция се превръща и в негов учредителен конгрес.
В отчетния доклад на Централната емигрантска комисия нейният секретар Хаджидимов предупреждава делегатите, че всичко, което има да чуят, не е „бляскаво, както излезе парадната страна на конференцията, че езикът на цифрите и суровите факти не е така гладък”. [20] Въпреки големите усилия на ЦЕК, Хаджидимов не премълчава трудностите при създаването на емигрантските групи, диференциацията на емиграцията в различните македонски организации. Но както винаги той е изпълнен с вяра и оптимизъм. „Ако нашето очарование от действителността в тоя начален мо-мет не може да бъде силно и топло — заявява ораторът, — то вярата ни в бъдещето, в близкото бъдеще, трябва да бъде винаги гореща, защото тая вяра, съпроводена с общите и съзнателни усилия на всички емигранти комунисти, ще ни доведе бързо до успехите.” [21]
Отчетът на Хаджидимов е изслушан с голямо внимание. Макар и в сбита форма, в него са посочени „всички страни” на емигрантското комунистическо движение. В същото време отчетът е окачествен като „опит да се начертаят точно и правилно пътищата на новия емигрантски съюз, организацията на новата предстояща дейност, както и неговите задачи в общото кому-
228
нистическо движение в България и на Балканите”. [22]
Хаджидимов теоретически обосновава решението на Централния комитет на партията за създаване на ЕКС. Той изхожда от разбирането, че широките емигрантски маси „с право се сочат за най-злощастни жертви на капитализма и войните”. От друга страна, те най-късно „идват в комунистическите води”, защото живеят с изгнаническа психика, „която неудържимо ги тегли към родното място и позволява на всички буржоазни заблудители да ги държат винаги нащрек чрез всевъзможни подхранвания на техните надежди”. Докладчикът се противопоставя на подхранваната илюзия, че краят на емигрантското тегло е и край на всяко тяхно тегло. Той посочва, че единствената власт, която може да избави „всички народи от владеющата криза” е властта „на работническите и селски съвети”. Затова и задачата на Емигрантския съюз е „да подпомага комунистическото движение в България, а посредством него и онова в съседните балкански държави, общата крайна цел на които е създаването на Балканодунавската Съветска федерация”. [23]
Както в дейността на Централната емигрантска комисия, така и в целите и задачите на ЕКС се чувствува отпечатъкът на ограниченост. Поради това че партията няма издигната минимална, по-реално осъществима програма, Хаджидимов като теоретик на ЕКС не откроява жизнени и конкретни искания и задачи, от които имат нужда бежанците. Това е една от причините новото движение да не може да пусне дълбоки корени. С неутвърдено занятие и местожителство, изгубили всичко, което са имали в родния край, бежанците са по-податливи на идеите на буржоазния национализъм.
След учредителния конгрес на ЕКС Хаджидимов продължава да бъде един от активните участници в голямата битка за спечелване на стоте хиляди бежанци в армията на пролетариата. Когато на 30 юни 1921 г. пред дома си в София пада убит Гьорче Петров, Хаджидимов излиза с остра статия „Около един пресен гроб”. С болка наблюдава как пред гроба му се събира „едно гъмжило от лицемери и фарисеи”. „Ония — гневи се Хаджидимов, — чиито очи бяха овлажнели от искрена печал за неговата смърт, не можаха да се
229
приближат, защото ги бяха окупирали подли фарисеи.” [24]
След като посочва, че неуспешен се е оказал опитът на някои да видят разногласия
между двамата дейци на Вътрешната организация, той пише: „В нищо нечестно
не смея и не мога да подозирам Гьорче Петров. Съпроводих тялото му до гроба
с вяра в неговото безкористие. Той не падна, както мнозина паднаха в калта.”
И авторът, опиянен от успехите на международния пролетариат под влиянието
на руския Октомври, възкликва: „Няма вече революционни идеи, било вътрешни,
било външни, освен идеите на комунизма.” Те според него са единствени,
които ще донесат общото ни спасение и ще турят край на позорните самоизтребления,
инспирирани от буржоазията. „Това са последните ми думи — завършва статията
си Хаджидимов, — които искам да кажа пред пресния гроб на Гьорче Петров.”
[25]
Най-свойствена за темперамента на Хаджидимов и най-близка до неговата професионална подготовка се оказва работата му като редактор на в. „Освобождение”. И ако все пак канцеларията на комисията от 1 юли 1920 г. се премества в сградата на Синдикалния дом на ул. „Кирил и Методий” № 54, то редакцията на вестника остава в неговия дом. Всъщност той е сам в редакцията. За сътрудници привлича Васил Главинов и другите членове на комисията, а за автори на проблемни статии — Димитър Благоев, Христо Кабакчиев, Васил Коларов, Владимир Поптомов и др. Чрез емигрантските групи и партийните организации той прави опит да създаде и дописническа мрежа. И все пак цялата тригодишна биография на „Освобождение” е свързана с неговото име — като редактор, автор на повечето материали и администратор. Тук Хаджидимов отново изявява своите качества на блестящ организатор и талантлив партиен публицист.
Вестник „Освобождение” по своята същност е издание на партията. Той излиза два пъти в месеца — на 1 и 15 число — и се печата в издателския отдел на кооперация „Освобождение”. Нямаме данни дали наименованието на партийната кооперация и това на вестника е съвпадение, но то вярно отразява същността
230
на неговите задачи и цел. В статията „Задачите на „Освобождение”, отпечатана в първия му брой (1 май 1920 г.), се посочва, че комунистическото движение в България „върви с бързи стъпки към своето засилване” и че партията увеличава своето влияние сред трудещите се. В този процес като „комунистически” в. „Освобождение” има за задача „да подпомага и насърчава засилването на комунистическото движение, да съдействува за сгъстяване стройните редове на БКП, да бъде нейно помощно средство във величавата й борба за постигането на ония идеали, на които тя се явява естествена носителка”. Освен това вестникът трябва да внася своя дан във важното партийно дело — „подготовката на комунистическата просвета, класова пропаганда и организация. Нищо повече и нищо по-малко.” Тази негова отговорна задача става още по-актуална, като се има предвид, че той „ще действува в една специална среда”, т. е. в средата на емиграцията, която след „разорителната катастрофална война би трябвало без всякакво двоумение да се нареди масово под знамето на комунизма”, да се превърне „в борец за себе си, за своето общество и за комунизма”. Наистина, се казва в статията, това е задача доста трудна, но постижима.
Освен това в. „Освобождение” си поставя за задача „да смъква маската” на различни патриотарски организации, съюзи и комитети, които прикриват „позора и престъпността” на българската буржоазия. По такъв начин, се твърди в статията, вестникът ще може да изтръгне от тяхното влияние многобройните емигрантски маси и ще ги насочи към съзнателно участие в професионалните и политически организации на Българската комунистическа партия. Тя завършва с призива: „Да работим за комунистическия идеал, осъществен вече на дело в земята на братския руски народ!” [26]
В. „Освобождение” се легитимира като орган на Македоно-тракийските и добруджански комунистически групи в България, а по-късно като орган на комунистическата емиграция, на Емигрантския комунистически съюз в България в зависимост от уточняването на наименованието на секцията. Но неговото мото остава неизменно: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” В подходящи рубрики като „Организационен
231
живот”, „Отзиви”, „Из Македония”, „Из Тракия”, „Из Добруджа” и др., чрез темпераментно и културно написани статии вестникът се заема да осъществи поставените му задачи.
Голяма е организаторската и мобилизиращата роля на в. „Освобождение” и неговия редактор за изграждането и укрепването на емигрантските комунистически групи. Когато ЦЕК поставя за изпълнение важни организационни и обществено-политически задачи, вестникът намира подходящ начин да пропагандира тяхната важност, да посочи средствата за постигането им. В рубриката „Организационен живот” всеки брой на вестника отразява състоянието на групите — движението на числения състав, създаването на нови групи, културни и други техни прояви. Редакторът не отминава и най-малката проява, намира интересна форма за нейното отразяване. Той е особено внимателен в работата си с кореспондентите и техните материали. Дори при бегло вглеждане в тях се открива активната му намеса. След като съобщава за учредяване на емигрантски групи в Бургас и Варна, редакторът сякаш продължава материала на дописника, възкликвайки: „Пожелаваме на новите борци за комунизъм бляскави успехи всред емиграцията, като нанесат пълно поражение на патриотарството в жалките му усилия да завлече масите към нови престъпни безумия и авантюри.” [27] Има и друг вид „намеса”. След дописката за създадена нова група редакторът пояснява на читателя: „Тя е 12 по ред. Явява се на комунистическата сцена със същото единодумие и ентусиазъм, с който се появиха всички.” И верен на призивния финал на подобни материали, хрониката завършва: „Не ще остане център с по-компактна емигрантска маса без свой ръководител във великото дело на освободителния комунизъм.” [28] В стремежа си да мобилизира започнатото дело на партията, често пъти Хаджидимов прибягва до емоционални изблици и силно мобилизиращо слово. В някои броеве се открояват чрез каре отделни мисли и лозунги като: „Други пътища за освобождение не остават освен единственият и общ път — пътят на комунизма” и др.
Димо Хаджидимов се проявява не само като добър организатор и редактор на вестника, но и като талант-
232
лив публицист. През тези години партийната публицистика у нас има своите върхове. Политическата проза на Благоев, Кирков, Георгиев, Димитров е образец на воюваща марксистка публицистика. Сам Хаджидимов вече е оставил своя следа в страниците на прогресивния печат. Но сега излезлите от перото му материали са предназначени специално за емиграцията, призована да се нареди под знамето на партията и другите прогресивни сили. И няма да бъде пресилено, ако се каже, че Хаджидимов прави пионерско начинание в тази насока.
Някога Гоце Делчев е мечтаел за публикации, от които робът да черпи „морална сила”, вестник, който да „запази чиста линията на вътрешността”. [29] Сега при други исторически условия и политическа обстановка Хаджидимов със специален вестник и с перото си ратува за запазване идейната чистота на емигранта-пролетарий, за постигане на неговия национален идеал по пътя на социалната демокрация.
Хаджидимов е автор на редица статии, които засягат дейността на другите бежански организации. Повечето от неговите материали са свързани с това, доколко те имат отношение към емигрантските комунистически групи и връзките им с буржоазните партии. Те изцяло илюстрират тогавашното становище на ЦК на партията и носят темперамента на автора им и неговите пристрастия. Максимализмът му понякога достига до доктринерство. Безкомпромисен и всеотдаен на пролетарското дело той иска и от членовете на емигрантските комунистически групи същото. Настоява пред пролетаризиращите се бежанци да намерят истинското си място в редовете на партията. Негодува от онези дейци, които „сноват из страната и искат да организират изново емиграцията по стария калъп”. Протестира срещу „македонското братство” в Сливен, което пречи на тамошната емиграция да влезе в емигрантската група. Изобщо в статиите за дейността на някои македонски дейци и братства, станали „маша” на буржоазията, перото му става безпощадно. В лицето на „Македонските братства” той разобличава буржоазните политици, които „усърдно” подвеждат братствата да служат на „управленческите камарили”, да ги превръщат, в „най-пригодно оръдие”, чрез което капиталистите вадят „кестените от огъня за себе си”. [30]
233
В спомените си Александра Хаджидимова пише: „Повечето уводни статии бяха негови.” [31] И те са пропити с духа на „временните наредби” на Централния комитет на партията. „Неговите лозунги и методи за борба — напомня Хаджидимов за вестника — са лозунгите и методите на БКП.” [32] А те все повече се обогатяват в необратимия й път към усвояване на болшевишките лозунги и методи на борба. Затова и Хаджидимов обективно разширява тематичния диапазон на вестника.
Наред с чисто емигрантски проблеми уводните статии носят полъха на големия класов двубой от световен мащаб. Чрез такива статии като „Празникът на труда”, „Политиката на мирно разбирателство”, „Парижката комуна”, „Крахът на националните раздори и войните”, „Двата свята” и др., той запознава читателя с най-актуалните за момента проблеми на партията и на международното работническо движение. Пише статия за Енгелс, запознава читателите с работата на II и III конгрес на Коминтерна. „Възкръсва днес — възкликва в статията си за Парижката комуна — не като спомен, а като едно дело, което се прилага и налага и което никаква капиталистическа съпротива не е в състояние да спре и задуши.” [33] Дори когато публикува материали из архивите на Васил Левски и пише статия за Христо Ботев, той намира начин да подчертае, че българските комунисти са продължители на техните идеали.
Още в първата си статия „Празникът на труда”, поставена като уводна в първия брой на вестника, той пише: „Българската комунистическа партия ще събере на Първи май под своето комунистическо знаме цялата трудеща се България, защото за тая България е вече напълно ясно, че господството на буржоазията е източник на всички злочестини и нещастия, на всички военни и стопански катастрофи и че премахването на това нейно господство е вече неотложна историческа необходимост.” Изразил радостта си от величавия подвиг на руските работници и селяни, авторът им определя челното място сред „многомилионните работни маси”, празнуващи Първи май. Техните мечти са действителност, защото руският Октомври „осъществи вече у дома си пролетарския идеал и издига високо по-
234
бедните си знамена, за да се пречупват през червения им тон лъчите на слънцето”. „Под благотворното действие на тия обагрени в комунизма слънчеви лъчи — продължава Хаджидимов — се сплотяват и въодушевляват работническите маси по целия капиталистически свят и на Първи май международният капитализъм ще види в тяхното лице гробаря на своето кърваво, позорно и престъпно господство.” [34]
Всяко събитие или факт, до които се докосне перото на публициста, приемат отпечатъка на неговата ярка индивидуалност. Изписал толкова страници за поробеното население в Македония и Одринско, за добросъседството между балканските народи, защо след заревото на Октомврийската социалистическа революция да не даде простор на своя оптимизъм? При това на Балканите се чувствува революционен подем на масите, усеща се новата тръпка на епохата.
Статията си „Емиграцията и нейното спасение” той започва оптимистично: „Залогът за побратимяването на страждущите балкански народи и в Гърция, и в Сърбия, и навсякъде е налице. Национализмът и шовинизмът като обществени проявления са на път да банкрутират напълно, както е банкрутирала вече и буржоазията на Балканите.” Съвременният читател, който има поне школски исторически познания, може иронично да се усмихне над тези редове. Но дръзката мечта на автора им и неизбежните процеси на развитие изпреварват действителните факти. В края на краищата последни имат думата борещите се народи. Затова Хаджидимов превъртва часовниковите стрелки напред във времето, отъждествява тенденцията с действителността. И с риск да прояви привързаност, той търси и намира така необходимия за тогава политически и емоционален ефект: „Погребалният звън ще се чуе скоро, за да се поздравят след това освободените и помирени народи с настъпването ерата на мирен труд, щастие и благоденствие за тях и за целия свят.” [35] Според възможностите на вестника Хаджидимов информира читателите му за някои прояви и на международното комунистическо движение. В статия за Втория конгрес на Коминтерна той възторжено съобщава за неговото откриване „в белокаменна Москва”, където „под гърма на славните победи на великото черве-
235
но време” представителите на световния пролетариат се готвят „да турнат кръст по кървавата капиталистическа земя”. Цялата статия е раздвижена и изпъстрена с експресивни изрази и емоционални изблици. „Всесветската комунистическа революция — пише авторът — иде да погребе стария свят с всичките му кървави ми-язми, анархия и страдания.” Работата на конгреса и неговите решения са оценени като „велико пролетарско дело”. В края на статията той отправя протест срещу румънските власти, арестували българските делегати за конгреса Васил Коларов и Георги Димитров. [36] Когато прави преглед на „големия целосветски двубой” между капитализма и световното работническо движение („Два свята”), Хаджидимов посочва в младата съветска република основния фактор за победата на световния пролетариат. Според автора около съветската държава се сплотяват всички прогресивни страни — „победителки и победени, малки и големи”. Но световната реакция е „на чисто” по отношение на Съветска Русия: тя се опитва да я смаже, „ако ще би за това да загине половината от човечеството”. Типично за авторовия оптимизъм, статията завършва: „Близък е вече денят, когато единият, решаващият от всички фактори, които пълнят днес съдържанието на живота в целия свят — руската революция ще тържествува напълно, за да прекрои тоя свят по спасителните методи на социализма и комунизма.” [37]
Хаджидимов използува и най-малкия повод да популяризира историческото значение на Октомврийската революция. Поканен от емигрантската група във Варна да говори за „историята и съдбата на националните идеали на България и мястото на емиграцията”, в препълнената зала на театър „К. Ранков”, той завършва беседата си с думите: „Вълните на морето ви носят всеки ден и всеки час приветите на Съветска Русия, чиито брегове го мият. Нека в едно много близко бъдеще тия вълни занесат на великия руски народ радостното известие, че тук, в България, редом с трудещия се свят върви и сплотената емиграция, и че тя е готова да изпълни достойно своя комунистически идеал.” [38]
От страниците на вестника не слиза и зовът му към балканските народи да последват примера на руските
236
работници и селяни. В статията си „Краят на националните раздори и войни” авторът възкликва пред спасителната мисия и мощ на съветската държава: „Съветска Русия даде на цялото човечество нов пример за пълно и всестранно освобождение на народите от всяка мизерия, от всякакво потисничество и от всякакво робство.” Като посочва източника „на всички кръвопролития между народите” — капитализма, авторът стига до извода, че неговото изкореняване може да стане само по примера на руската революция: „Само чрез смъкване на властта и диктатурата на капиталистическата класа, която, особено в малките държави, като тия на Балканите, насажда и раздухва изкуствено междусъседски вражди, да пролива кръвта им за своите класови интереси.” Авторът ясно и открито се обръща към балканските народи — победители и победени, че те трябва да изберат един от двата пътя: „или пак с буржоазията, която ги измори и обра, или с революционния пролетариат, който издига знамето на пълното нацивнално помирение; или отново към национални раздори и изтребления, или под червения флаг на великата Съветска република, към окончателно национално и социално омиротворяване и освобождение.” [39]
Когато в края на 1920 г. Червената армия нанася съкрушителен удар на белогвардейската армия на генерал Врангел и империалистическите сили търсят начин да се освободят от разноските по тях, те решават да я изпратят в България и Югославия. Още с първите известия за това чрез страниците на в. „Освобождение” той издига лозунга: „Не искаме руски контра-революционери в страната!” Хаджидимов влиза в полемика с П. Абрашев и Д. И. Маджаров, излезли със статии във вестниците „Мир” и „Ден”, където пишат за разбитите белогвардейски части „с толкова разчувствено сърце”, и задавени „от плач и ридание” подготвят общественото мнение, че българите трябвало „да се загрижат за тежката им участ”. [40] А при пристигането на първите три хиляди белогвардейци на пристанището в Бургас, протестирайки, Хаджидимов пише: „Ясно е като ден, че всички буржоазни партии в България проявяват своята класова вражда към Съветска Русия и своята готовност да подкрепят всички съзаклятия против нея.” [41]
237
Когато световната и българската реакция сипят огън и жупел срещу младата съветска държава и социализма, Хаджидимов и неговият вестник намират различен начин да се противопоставят, да кажат истината за държавата на руските работници и селяни. Той публикува уводни статии „Руската съветска република”, „Истината за съветска Русия”, препечатва статията на чешкия в. „Правда” — „Русия и Европа”. След като посочва, че срещу нея „се е озверил и опълчил” целият капиталистически свят, в статията „Руската съветска република” авторът пише: „От три години насам не може да прекара нито една нощ спокойно пред това велико дело”. [42] И авторът пояснява защо — „защото тоя народ дава пример на всички останали народи как да се справят със своите потисници”. Хаджидимов атакува световния и българския реакционен печат, буржоазните телеграфни агенции, разни „бюра за противоболшевишка пропаганда”, които „фабрикуват денонощно лъжи” за живота в Русия, целейки „да държат в заблуда” народните маси. Той призовава българските вестникари „да възстановят истината” за Съветска Русия. [43]
Хаджидимов и в. „Освобождение” информират читателите за първите мероприятия
на съветското правителство, за успехите на съветските хора. След като посочва
отделни цифри за съветската промишленост, в броя си от 17 юни 1920 г. вестникът
заключава: „Цифрите на производството говорят за една треска — всичката
дейност на доблестния руски народ, който пръв има щастието да помете буржоазния
капиталистически паразитизъм и да вземе съдбата си в своите собствени ръце.”
[44] Редакторът често проявява журналистическа находчивост.
Когато няма достатъчно информация, той чрез своя убедителен коментар постига
пропагандната цел. Такъв е случаят с кратката бележка „Просветата в Съветска
Русия”, която завършва с думите: „Тъй поразителна ще бъде енергията на
всеки народ, който ликвидира господството на капитализма и частната собственост.”
[45]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. В. „Освобождение”, бр. 6, 17. VII. 1920.
2. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 295, л. 2.
4. Д. Влахов, пос. съч., с. 209.
5. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
6. Д. Влахов, пос. съч., с. 209.
7. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
8. В. „Освобождение”, бр. 2, 15. V. 1920.
11. Пак там, бр. 22, 20. II. 1921.
14. Пак там, бр. 28, 31. III. 1921.
15. ЦПА, ф. 133, оп. 1, а. е. 3, л. 1—2.
16. Пак там, ф. 199, оп. 1, а. е. 25, л. 2.
17. В. „Освобождение”, бр. 25, 10. III. 1921.
18. Пак там, бр. 6, 15. VI. 1921.
337
19. Пак там, бр. 5, 9. VI. 1921.
20. Пак там, бр. 7, 22. VI. 1921.
23. Пак там, бр. 8, 2. VII. 192L
24. Пак там, бр. 9, 9. VII. 1921.
26. Пак там, бр. 1, 1. V. 1920.
27. Пак там, бр. 5, 1. VI. 1920.
28. Пак там, бр. 6, 17. VII. 1920.
29. Сп. „Македонски вести”, бр. 15, 1935, с. 15.
30. В. „Освобождение”, бр. 6, 17. VII. 1920.
31. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
32. В. „Освобождение”, бр. 10, 15. IX. 1920.
33. Пак там, бр. 16, 18. III. 1921.
34. Пак там, бр. 1, 1. V. 1920.
35. Пак там, бр. 2, 15. V. 1920.
36. Пак там, бр. 6, 17. VII. 1920.
37. Пак там, бр. 7, 1. VIII. 1920.
38. Пак там, бр. 5, 30. VI. 1920.
39. Пак там, бр. 6, 17. VII. 1920.
40. Пак там, бр. 26, 18. III. 1921.
41. Пак там.бр. 51, 9. VI. 1921.
42. Пак там, бр. 7, 22. VI. 1921.