9. ЧЛЕН НА ВРЕМЕННОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА ОБЕДИНЕНАТА БИВША ВМРО
Още неотдъхнал от Балканските войни, българският народ е поставен пред прага на друга война — още по-разрушителна и гибелна. Наричана „европейска” или „световна”, тя ще донесе на България втори национален погром. Обещаваният неутралитет на страната е само един от ходовете на правителството. След като на 1 август 1914 г. пламва пожарът на Първата империалистическа война, то приема извънредни кредити, задържа в казармите войнишки набор, снабдява армията с ново оръжие, привиква запасните набори на обучение... С това и борбата на тесните социалисти за предотвратяване влизането на България във войната става още по-тежка и по-отговорна.
Димо Хаджидимов отново е в антивоенните редици. Той разяснява сред народа и емиграцията, че войната има империалистически характер, че ще доведе до нова подялба на територии. С голяма мъка посреща убийството на Яне Сандански, извършено по указание на двореца. В този престъпен акт Хаджидимов вижда намерението на правителството да сплаши серчани и другите дейци, които хранят ненавист към новата авантюра на цар Фердинанд. По-късно в блестящата си статия — реквием за Сандански, той ще напише: „Кръстът над гроба му виждаме изправен и в самата „история”. Завесата ще бъде вдигната... Серчани могат да бъдат спокойни, че истината рано или късно ще бъде възстановена и историята на миналото поправена.” [1]
На 26 май 1915 г. Хаджидимов получава военно предизвестие, че в случай на мобилизация трябва да се яви в Междинния интендантски магазин в Радомир. Документът на Военното окръжие завършва недвусмислено: „да имате готовност за всяко време”. [2] Това време не закъснява — на 11 септември в 01,00 часа започва първият мобилизационен ден. Под бойните знамена на царя е привикан и младши подофицерът от набор 1896-и. Като чиновник в Министерството на търговията, промишлеността и труда Хаджидимов е изпратен за помощник-началник в продоволствения ма-
192
газин при 7-ма Рилска дивизия. Отначало складовете на магазина се намират в Дупница, а от 31 май 1916 г. се преместват по посока на Рупел, Крупник, Левуново, гара Демир Хисар.
На пръв поглед животът на военния чиновник от тиловата част минава безметежно: често пътува из вътрешността на страната и до София, има време да пише писма до семейството си. В картичка по случай новата 1916 г. той пише на сина си: „Ванчо, след като си проходил, пожелавам ти да почнеш да тичаш, но да не падаш. Нека ти е честита първата година и да дочакаш много, много такива.” [3] Спокойствието в интендантския магазин обаче е привидно. Тук при него са мобилизирани видните тесни социалисти Борис Хаджисотиров и Станке Димитров. Макар да не влизат в сражение със съглашенските войски и тримата са на война — против войната: пропагандират сред войниците лозунгите на партията за мир и разбирателство, разпространяват „Работнически вестник”, създават нелегални войнишки комитети.
Скоро Димо Хаджидимов заболява и със заповед на Дирекцията за стопански грижи е изпратен в болница „с молба да бъде опериран”. Два месеца по-късно Хаджидимов е извикан в Управлението на Главната реквизиционна комисия в София, където работи като „чиновник за поръчки с цивилно облекло при военна фуражка”. Тук той с възторг посреща вестта за победата на руските работници и селяни, за разбунтувалите се войници през септември 1918 г., насочили оръжието си срещу двореца и правителството.
След капитулацията на България на 29 септември 1918 г. емиграцията, предчувствувайки, че Македония ще бъде разделена и това ще осуети завръщането й по родните места, започва да става все по-активна. По това време е приключила и Третата конференция на БРСДП (т. с), която обсъжда въпроса за националното освобождение на потиснатите народи на Балканите. В приетата резолюция се посочва, че близката задача на революционната борба на балканския пролетариат „е събарянето на съществуващите династично-буржоазни режими и създаването на Балканска федера-
193
тивна демократична република”, че това е пътят за осъществяване на националното обединение и независимостта на балканските народи, който ще доведе „до победата на социализма”. [4]
Всичко това несъмнено съдействува да се засили процесът на идеологическата еволюция в национално-освободителното движение. „Извърши се — пише Владимир Поптомов — една забележителна преориентация, едно идейно превъоръжаване в левицата на македонското движение.” [5] Разбира се, новата крачка „наляво” не става така леко и безболезнено. В това време засилва дейността си възобновената ВМРО на Т. Александров и Ал. Протогеров. В една от аудиториите на Софийския университет на 24 ноември 1918 г. става учредителен събор и на македонските братства, който минава под лозунга за неделима Македония и нейното присъединяване към България.
Въпреки приетата резолюция за обединение на македонските сили, партията заработва сред емигрантите дотолкова, доколкото бежанците трябва да следват свой собствен път, да не преминават в служба на буржоазията. Само някои нейни дейци, работещи и преди в националноосвободителното движение, са натоварени да внесат новия дух сред емиграцията. Несъмнено най-авторитетен от тях е Димо Хаджидимов. Със съгласието на ЦК на партията той, заедно с Гьорче Петров, застава начело на македонската прогресивна емиграция в България.
До 10 октомври 1918 г. Димо Хаджидимов е все още ангажиран с някои дейности в Главното интенданство при Министерството на войната, след което отново се връща на старата си длъжност в Министерството на търговията и труда. Задачата, която му възлага Централният комитет на партията, изисква изцяло и безрезервно отдаване на работата сред емиграцията. Хаджидимов използува правото си „на двойно зачитане” на времето, прекарано през войните, и с писмо от 20 март 1919 г. моли пенсионното отделение в Министерството на финансите да „определи и утвърди” полагаемата му се, макар и незначителна по размер, пенсия. [6]
Както и при други трудни обстоятелства, така и сега революционерът-комунист пренебрегва личните си
194
изгоди, за да изпълни новата партийна задача. А тя се оказва не съвсем лека. Голяма част от емигрантските маси не са се определили ясно политически, някои от санданистките войводи трудно еволюират, други македонски дейци носят „заразата” на буржоазното влияние. При новата обстановка след войната те проявяват известно изчакване. Емигрантът Н. 3. Лимонев от Плевен в писмо до Хаджидимов съобщава, че част от емиграцията в този град е решила „да не се присъединява още открито към никоя организация”. [7] Такава е позицията на бежанията, сред която Хаджидимов има авторитет и влияние и в другите краища на страната. За това му помагат редица лични качества. „Това, което отличаваше Хаджидимов от другите македонски революционери — пише Владимир Поптомов, — бе неговият извънредно гъвкав ум и верен революционен усет към новото.” [8] Към тази характеристика нека прибавим и оценката на друг негов съвременник: „Хаджидимов не беше работник на шаблона, не вървеше по утъпкания път” — напомня Христо Калайджиев. [9]
Надарен с проницателен ум, Хаджидимов стига до разбирането, че след войната националноосвободителното движение излиза от периода на изолираната борба. Той вижда, че на политическия хоризонт се появяват нови социално-политически сили, нови фактори в общественото развитие на страната. Хаджидимов е един от първите дейци, които разбират, че македонското движение трябва да направи крачка напред, че то не може повече да стои изолирано от другите революционни движения и прогресивните сили на Балканите и в света. И стига до извода, че движението има нужда от една нова ориентация — към единна борба с освободителното движение на работническата класа и с другите демократични и прогресивни сили на Балканите.
Дейна натура, която не оставя събитията „да протичат безследно за него” [10], Хаджидимов бърза да действува. У него отново се надига будният пирински дух, той пак се чувствува като четник от времето на Гоце и Яне, пак агитира, убеждава, бърза да обедини разпокъсаните сили на бившата Македоно-одринска организация. От тези години е и споменът на Христо Калайджиев: „И сега още виждам високата му фигура с буйна брада, с кротки очи, които гледаха право в
195
очите на събеседника си. От тях се излъчваше човечност и другарство. Хаджидимов беседваше неподправено, без патос, без жестикулации, без маниерност. Тези му качества го правеха достъпен и винаги близък.” [11]
Краят на империалистическата война, която той нарича „убийствена и съдбовна”, освобождава у него дълбоко заложения новаторски усет. В сложния спектър на дългогодишни идейни противоречия сред емиграцията той трябва да намери нов подход, нова изходна позиция. „Трябваше, наложително беше — убеждава другарите си — да се издигне една честна мисъл и да се поеме тя от места и среди, които да не вдъхват никакво подозрение в чистотата на тая мисъл и искреността на борбата за нейното осъществяване.” [12] Тези среди Хаджидимов открива в запазените ръководни кадри на Вътрешната революционна организация, в дейците на бившия Серски революционен окръг. За верния последовател на Гоце и Яне старата ВМОРО се явява като „единствена нравствена сила”, като единствен фактор, чието минало, традиции и борби могат да измъкнат македонския въпрос от неговата „кървава постановка”, от положението, което „войните, враждите и страстите на балканските правителства го сведоха в последния час на общочовешко междуособие”. [13]
За кратко време Хаджидимов се среща с редица дейци, пътува до Горна Джумая и Петрич, изпраща писма и телеграми за нови срещи. В отговор за една такава среща Александър Буйнов го уведомява: „Отсъствувах, много съм зает, не мога на Таско (Таско Серски — б. м., Б. К.) да му се обадя.” [14] На дейците от софийската емиграция внушава: „Ние вече имаме мощни съюзници, не сме сами. Трябва да проумеем тия условия, да се нагодим към тях, да се слеем с тая демократична вълна и да застанем начело.” [15]
През есента на 1918 г. в неговия дом на ул. „20 април” № 17 все по-често започват да се събират идейните другари на Сандански: Чудомир Катранджиев, Александър Буйнов, Георги Казепов, Георги Скрижовски. Особено заяква дружбата му с Таската Серски. Александра Хаджидимова си спомня: „Таската и Хаджидимов често бяха заедно.” И добавя: „Всичките приятели на Сандански идваха често у дома. Събираха се, съветваха се.” [16] Навярно през дългите нощни раз-
196
говори, под оскъдния блясък на светилото се ражда неговата идея за обединение на дейците от бившата ВМОРО.
Поради сложните взаимоотношения между балканските държави почти всяко ново дело по македонския въпрос започва трудно и мъчително. Затова спомагат и студените ветрове на емигрантските пристрастия. Сам човек на чувствата, Хаджидимов все пак е един от дейците с най-трезв ум — премисля, претегля, дозира. И приема ударите, ако от новаторска гледна точка се възпламени сблъсъкът между старото и новото виждане по македонския въпрос. Това му коства много клевети, хули, крайни оценки, но му дава предимството да бъде стожерът, около който ще се изплита мрежата на бъдещото обединение.
По негова инициатива и под негово ръководство през ноември 1918 г. някои от дейците на бившия Серски революционен окръг се събират в бирария „Балкански” и изслушват реферата му за събитията на Балканите от зараждането на освободителното движение до края на войната. [17] След няколкодневни съвещания и разисквания по реферата и станалите събития участниците в сбирката вземат „единодушно решение” да излязат с Декларация „пред свободните балкански народи и пред останалия свят”. [18]
Последният вариант на Декларацията излиза от перото на Хаджидимов. В този изненадващ документ той и другарите му се противопоставят на дележническите и присъединистките стремежи спрямо Македония. На мястото на балканския национализъм, на империалистическите стремежи за завладяване на чужди земи и господство над по-слаби народи, серчани издигат „старото знаме па македонската автономия, знаме на балканския сговор и на бъдещото балканско братство”. В декларацията няма словесна неяснота: серчани искат Македония да се възстанови в нейните географски граници и главно върху базата Солун, Вардарската долина, Скопие и Битоля, които да имат „своя естествен географски и стопанско-икономически хинтерланд”. Убедени, че териториалното обособяване на Македония не е акт на вражда към свободните балкански народи, нито пък „насилствено и сепаративно нащърбяване на тяхната територия”, те възлагат голе-
197
ми надежди на Македония, която според тях ще сплоти балканските народи „за живот и мир, искрено сътрудничество и честита бъднина”. Лелеяни от дългогодишната си мечта за освобождението на останалите под робство области, серчани фетишизират тяхната бъдеща роля като стожер в този район. Но важното в случая е, че те свързват неизменно автономизма с идеята за федериране на балканските народи. Хаджидимов и серчани определят и държавнополитическия образ на Македония, нейното бъдещо управление. Изхождайки от многонационалността на населението, те смятат, че най-подходяща форма на управление ще бъде тази, създадена „по образеца на Швейцарската федеративна република”. [19]
Някои ръководни дейци на ВМРО продължават да поставят на първо място идеята за присъединяване на Македония към България. Техен неизменен спътник продължава да бъде национализмът. Тази ръжда особено дълбоко се е загнездила у генерал Ал. Протогеров, който много остро реагира срещу декларацията на серчани. Още по време на сбирката им в бирария „Балкански” той заявява: „Знам положително, че там, в Ючбунар, в тоя час групата на Сандански обмисля декларация по автономията на Македония. Трябва да се пресече на тия безотечественици възможността им да предателствуват.” [20] А след изготвянето на декларацията генералът и неговите приближени силно деформират фактите в нея и, преиначена, тя стига до обществените среди през черната мътилка на мълвата. Нейните автори са обвинени в „непризнателност” към България, че уж били носители на „антинародни чувства”, „амбиция”, „сектантство” и т. н.
Хаджидимов като идеолог на серчани дава остър отпор срещу тези и всякакви други клевети. В тази ситуация позата на съзерцател му е чужда — той търси трибуна да се противопостави на хулите, да направи декларацията достояние на всички. „Протогеровци — ще напише по-късно той — си позволяват от време на време да инсинуират срещу тая декларация и да я представят за нещо чудовищно. Това ни кара да я обнародваме изцяло, за да видят всички, че това е един документ, който отговаря достойно на всички подмятания...” [21]
198
Идеите в декларацията на серчани Хаджидимов доразвива в брошурата си „Назад към автономията”. [22] Той изхожда от убеждението, че Македония като единно географско и стопанско цяло не може, по силата на икономическите закони, да съществува разпокъсана. Нейното обединение е обективна необходимост, която трябва да признаят всички и особено мирната конференция в Париж.
От такава позиция Хаджидимов изхожда и когато излага появата и развитието на идеята за автономия. Тя се ражда като българска идея в резултат на „инстинкта”, т. е. на съзнанието за неделимостта на Македония като стопанско цяло и невъзможността да бъде присъединена цяла в никоя от съседните държави. Другите народности не възприемат тази идея. Междувременно тя е опорочена от някои ръководители на организацията, които стават оръдия на българския национализъм. Според автора идеята за автономизма бива спасена от серчани. „Заедно със себе си — пише Хаджидимов — те спасиха и самата идея. И спасиха я като българска идея, което е още по-голяма тяхна заслуга, защото с течение на обстоятелствата и от гледна точка на общото положение на Македония тази идея трябваше преди всичко да стане българска, за да може по-нататък да обедини около себе си и другите националности.” [23] Затова при новите условия според Хаджидимов именно серчани имат право да издигнат отново знамето за автономна Македония.
Така в резултат на няколко срещи между серчани и дейци от Вардарска Македония на 9 март 1919 г. се изработва и друг документ — „Апел до македонското население и емиграцията в България”. [24] Споделяйки идеята на серската група от Декларацията за автономна Македония, авторите на апела с болка констатират, че Изпълнителният комитет на македонските братства се противопоставя на прогресивните дейци в национал-ноосвободителното движение. „Ако тия искания са действително искания на нашите съотечественици там и тук — завършва апелът, — ако са тия въжделения както на населението в Македония, така и на емиграцията в България и ако ние, подписалите тоя апел, подали братски ръката си в името на един народен идеал и решени задружно да вървим докрай, имаме качества-
199
та да представляваме бившата революционна организация и да й служим вярно, дайте ни доверието си, дайте ни подкрепата си. Ние ще се постараем, щото тая организация с всичките си запазени сили да се издигне отново на краката си.” [25]
Под апела освен серчани се подписват и дейци от другите революционни окръзи на бившата ВМРО, или общо 19 дейци: Г. Петров, П. Ацев, Т. Деливанов, М. Герджиков, Т. Серски, А. Лозанчев, Д. Хаджидимов, Д. Икономов, Хр. Янков, Кр. Льондев, II. Пушкаров, протойерей Т. Николов, Ч. Катранджиев, Р. Ризов, Г. Скрижовски, П. Попарсов, П. Христов, Л. Джеров и М. Шкартов. [26]
На същата сбирка подписалите апела излъчват „по сбщо съгласие” шестима дейци за Временно представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация в състав: Г. Петров, Д. Хаджидимов, Т. Серски, М. Герджиков, П. Христов и П. Ацев. От този момент представителството поема „грижата да продължи започнатото дело”. [27] От негово име Хаджидимов пише: „Чувствуваме се слаби за голямата роля, с която се нагърбваме. Защото действително ние не сме в състояние да канализираме всестранно надигащата се стихия от пробудено съзнание.” [28] Без да претендира да бъде постоянно, защото не е получило мандат от емиграцията, представителството схваща своята роля на „временно тяло”, което преди и по време на Парижката конференция трябва да отстоява решаването на македонския въпрос чрез създаването на независима македонска държава, която да гарантира свобода за българската национална група в тази област. [29] Разбирайки трудността на тази мисия, Хаджидимов заявява, че той и другарите му биха били „щастливи”, ако емиграцията не ги „обвини в бездействие или в недостатъчно желание да изпълним своя дълг, въпреки всички препятствия”. [30]
Неочаквано организационният порядък в живота на емиграцията е нарушен. Двадесетина революционни дейци „сами, без ничие пълномощие, без никакъв избор” [31] застават начело на новото движение. Разбира се, Хаджидимов е всепризнатият „двигател на това движение”. Пословично скромен, той бърза да се постави в редицата на тези деятели „без особени заслуги”, ко-
200
ито обаче и „без никакво колебание” издигат знамето на Гоцеделчевата ВМОРО. [32]
Като човек с реалистично мислене Хаджидимов съзнава трудността на новото движение, не си прави илюзии за лесно постигане на неговата цел. И заедно с трезвия ум у него съжителствува фанатичната вяра, както е у големите личности. Независимо от войните и техните резултати, поради които „случайни победители” искат свободно да се разпореждат, движението си поставя за цел „да изиграе своята осведомителна роля” пред конференцията в Париж, определена от него като „съдебен процес” спрямо Македония. [33]
Междувременно за Париж заминава главният викарий на българските униати Пол Кристов, упълномощен от Временното представителство да участвува в дебатите около сключването на мира и да настоява за независима Македония. [34] Колко много представителството е разчитало на честната му позиция личи от специално публикуваната от Хаджидимов статия, в която Кристов е охарактеризиран като „високоблагороден чужденец”, живял и бродил дълги години в България и Македония. Хаджидимов с охота цитира и неговите думи: „Отивам! Вярвайте, както аз вярвам във вас, както вярвате всички в светостта на македонската кауза.” [35]
Във връзка с излизането на декларацията и апела през 1919 г. се засилват противоречията между Временното представителство и Изпълнителния комитет. Чрез в. „Македония на македонците”, излизащ на френски и английски език, комитетът засилва пропагандата извън страната. Той започва да издава „Лист на македонската емиграция”, който става постоянна трибуна в словесната му престрелка с представителството.
Емиграцията вижда, че на конференцията в Париж съседните държави се готвят да използуват националната трагедия на България и да разпокъсаг Македония и Одринско. При липсата на друга перспектива не само дейците на бившия Серски революционен окръг, но и дейците от другото течение в България, както и българското население и другите народности в Македония, отново издигат знамето на автономията и независимостта. Чрез редица изложения и меморандуми до представителите на великите сили те отново из-
201
разяват своя национален стремеж — да не бъдат откъснати от България или в краен случай Македония да бъде обособена в отделна автономна единица под гаранция на великите сили. Такова е съдържанието на меморандума на Изпълнителния комитет на македонските братства, изготвен в началото на февруари 1919 година. [36] В меморандума на ЦК на ВМРО, изпратен на 1 март, се казва, че за да има мир и спокойствие на Балканите, Македония трябва да се запази неделима и в никакъв случай да не се оставя под властта на Сърбия и Гърция. [37]
Някои нюанси в позицията на Изпълнителния комитет и на ЦК на ВМРО раздвижват Хаджидимов и другарите му от представителството. На 15 март 1919 г. те излизат с Предупреждение към македонското население и македонската емиграция в България. [38] Както и в другите документи на представителството, така и в този се чувствува безкомпромисният стил на Хаджията. Т. Александров и Ал. Протогеров, подписали изложението до председателството на мирната конференция в Париж, са наречени „личности”, които „отдавна нямат нищо общо с революционната организация и отдавна вървят не по нейния, а по свой собствен път”. Водени от желанието да опровергаят становището на десницата, Хаджидимов и другарите му призовават емиграцията, цялото население и онези, които му съчувствуват да осуетят готвеното безумие — Македония да бъде защищавана пред мирната конференция „от оръдията на кайзеризма и от шумните герои на царските тържества в Ниш”. [39]
Спорът — кой да представлява населението в двете области в Париж — продължава и през следващите месеци. На 18 април привържениците на комитета излизат с апел, в който се настоява той да стане единственият представител на цялата македонска емиграция в България, което щяло да придаде „по-голяма тежест и авторитет” на мисията. [40]
Идеите на Временното представителство за разрешаване на македонския въпрос и за запазване на българското население във Вардарска и Егейска Македония повторно са посочени в изложението му от 30 май 1919 г. [41] Три дни по-късно, на 2 юни, изложението, подписано от шестимата членове на представителството,
202
е връчено на българското правителство. Този документ, ако не изцяло, то поне в последния си вариант излиза от ръката на Хаджидимов. Това личи не само от позицията на лявото течение на бившата ВМРО, чийто идеолог е той, но и от темпераментността на изложението, от емоционалната задъханост на всеки ред. „Часът, страшният час на съдбата наближава. С вълнение и тревога го очакват българите отсам, със страх и ужас го очакват българите оттатък. Над цяло племе витае призракът на провалата и смъртта. Цяло племе е пред безпримерния трагизъм на своята участ, на своето бъдеще. Жертвата е Македония. Тя е преклонила глава пред силата, пред юмрука...” И точно когато резигнацията и отчаянието са на път да вземат връх, издълбоко приижда един вътрешен глас, незаглъхнал през годините: „...но никой не може да и отнеме свещеното право да издигне глас за себе си, глас за своята съдба. И го издига.”
Още в самото начало на изложението се вижда, че неговите автори ще полемизират с великите сили и балканските правителства. Затова те питат: „Може ли, трябва ли и необходимо ли е да се спаси българското племе от чуждо политическо владичество?” В защита на своята позиция за автономна Македония те изброяват „цяла редица аргументи”, които, според тях, не могат да бъдат отхвърлени, освен ако в Париж „се турне кръст на всяка идея и човещина, ако там възтържествува грубата сила”. В изложението се напомня, че „съдбата на Македония не зависи днес от волята на България, колкото и неоспорими да са моралните й права за намеса в един спор, в който историята е на нейна страна”. Честата употреба на понятията „македонски българи”, „българщина” не е случайна. Мисълта, че разпокъсването на областите, останали под робство, ще доведе до насилнически и асимилаторски режими в тяхната гръцка и сръбска част, отново ги кара да издигнат лозунга за автономия на Македония. В изложението се посочва, че „единственият изход е създаването на една самостоятелна Македония в нейните естествени географски очертания, с равенство на всички населения без разлика на численост и под закрилата на нейния неутралитет от Обществото на народите.” Според авторите на изложението това е пъ-
203
тят, който ще попречи на Сърбия и Гърция „да затвърдят господството
си над чужда земя и чужд народ”, ще се предпази българското племе от разруха.
Всякакви други илюзии, се напомня в изложението, са изгорели в пламъците
на войните. [42]
Само за няколко месеца линията на Временното представителство се възприема от голяма част от емиграцията. Димо Хаджидимов пише, че движението, въпреки „всички противодействия”, успява „да се прояви напълно като едно народно движение”. [43] В редица места акциите на представителството са възприети изцяло, подкрепяни са с ясни резолюции. В гр. Ксанти на 9 май 1919 г. емиграцията от девет околии [44] приема твърде показателна резолюция. В нея се подчертава, че „политически самостоятелна Македония е от общобългарски интерес”, че „разделението й ще означава реализиране на готвеното от векове покушение върху българизма в Македония от страна на гърци и сърби”. Тук фразата е изострена, напрегната до болка при мисълта, че „последен и решителен е настоящият политически момент за запазването или напълното за-триване на българщината в Македония”. Подкрепяйки представителството, в резолюцията се казва, че няма нищо антибългарско „в стремежа на българите от Македония да предотвратят и отстранят угрозата за национално затриване” и само една политически самостоятелна Македония, с автономно управление, под прекия контрол на Лигата на народите „може да даде зарята на побратимяването и конфедерирането на балканските народи”. Накрая в резолюцията се изразява ясната позиция на събранието, че за единствена „представителка на македонския български народ” то признава обединената бивша ВМРО в лицето на останалите „верни на идеалите на македонските българи нейни членове”. [45]
Подобни резолюции и писма представителството получава и от други градове. В писмо до Хаджидимов от Плевен се казва: „Апелът ви се прочете в публична сбирка и съдържанието му трогна събралите се.” [46] На събрание във Варна, където са присъствували емигранти от „двете течения”, са четени извадки от апела
204
па представителството. В защита на неговата линия са събрани стотици подписи. „Ние — пишат варненци до Хаджидимов — излязохме с подписи и събрахме близо 600 такива, а ако не бързахме, щяхме да имаме и 800.” [47] В резолюция на емиграцията в Кюстендил, приета на 18 май 1919 г., се отправя благодарност на представителството „за доблестната му дейност”, като го уверява, че то може да разчита на нейната „морална и материална подкрепа”. [48] На 20 май 1919 г. от Гюмюрджина Н. Текелиев пише до Хаджидимов: „Най-учтиво Ви моля от страна на емиграцията от Дойранска околия да наредите, щото да бъде достояние, какво че ний напълно поддържаме апела.” [49]
Димо Хаджидимов става не само идеолог на движението, но се и заема да му намери най-подходящата организационна форма. В статията си „Към ликвидация на миналото” той препоръчва на емиграцията „да не се конструира в братства” и въобще в учреждения от типа на съществуващите, а да се сплотява около временни представителства или управителни тела, които „да влязат в сношение” с централното Временно представителство. [50] Според него в провинцията не е необходимо да се образуват отделни групи по околии. Той съзнава, че животът ще покаже най-подходящата организационна форма, но до предстоящия конгрес намира за необходимо да препоръча една „преходна форма”. „Бъдещето ще покаже — пише той — какви цели и каква организация ще бъдат най-подходящи за живота на емиграцията.” [51]
Затова Хаджидимов се впуска в конкретна дейност. Дал идейно оръжие на Временното представителство, сега той обикаля страната, среща се с населението от тогавашния Струмишки окръг. Особено силно е влиянието му в Петрички (Горноджумайски) окръг. „Тук му е мястото да се каже — посочва се в един архивен документ, — че в Петришки окръг Димо Хаджидимов имаше не само едно обаяние от миналото на неговата революционна дейност, но и верни съподвижници и помощници, които той успя отново да сгрупира около себе си.” [52]
Емигрантските маси не навсякъде са се определили политически. Една част от тях членуват в създадената през 1918 г. ВМРО на Т. Александров и Ал. Протоге-
205
ров, друга — в Съюза на македонски братства. От името на представителството Хаджидимов дава указания, води преписка, обикаля из градовете с апостолската самообреченост, останала от младостта му. Среща се с бивши дейци на движението, с младежи и войници.
Хаджидимов и другарите му срещат трудности преди всичко от страна на властта и военните, както и от буржоазния печат. Те не могат да приемат, че членовете на представителството застават на „интернационална почва”. „Възприели фразеологията на тесните социалисти — се казва в един материал, — те се въодушевляват повече от постигането на балканска федерация.” [53] Затова властта пречи на тяхната агитация. В писмо от Неврокоп Д. Икономов му пише: „Тук военните много ни обезпокояват.” [54] Хаджидимов сам изпитва грубата намеса на един кавалерийски ескадрон по време на събрание с войници в Горна Джумая. Командирът на гарнизона, след като прочита „един пасаж” от заповед на командира на 7-а дивизия, в която се казва, че се забраняват „събрания на автономистите и на ония, които изпращат чети в Македония”, разгонва събранието. [55] По този повод на 2 юни 1919 г. Хаджидимов изпраща протест до министъра на вътрешните работи. „Нашата група — се казва в протеста — не е революционна и с нищо не сме станали причина да се изпращат ескадрони, за да ни разгонват, въпреки българската конституция, законите и последните разпоредби на изпълнителната власт.” И с присъщата си смелост завършва протеста с възмущение „от незаконните нареждания за каквито и да било ограничения”. [56]
Примерът на Хаджидимов насърчава и останалите членове на представителството, въодушевява стари поборници на движението. Това се вижда от писмата, които получава. Н. З. Лимонев от Плевен съжалява, че късно е подета борбата „със самозваните представители” на македонската организация. И заключава: „Идеалът на първите основатели на вътрешната организация напълно се възприе от тукашната комисия, която на 8 того (юни 1919 г. — б. м., Б. К.) организира благотворителна македонска дружба.” [57] От Неврокоп (Гоце Делчев) Д. Икономов в писмото си от 17 юни му пише: „Ти недей се страхува, че ще изоставим започ-
206
натото дело. Това през ум да не ти мине. Правим чести събрания, водим полемики с противниците си, които вече са на окончателно смазване.” [58] А в отговор на призива за подкрепа Ал. Божков от Видин го уверява: „Драги Хаджи, ще бъдеме живи и ще видиш, че винаги сме били с другарите си от Временното представителство. Можете винаги да разчитате на нашата морална и материална подкрепа.” [59]
През цялата 1919 г. между ВМРО на Т. Александров и Ал. Протогеров и Временното представителство се води идейна борба. Тя се води разгорещено чрез широка устна и печатна пропаганда. В почти всеки брой на „Лист на македонската емиграция” се публикуват купища обвинения и закани срещу „шестимата”. В статията „Истинският смисъл на тяхната борба” се казва: „Шестимата не само не могат да бъдат „представители” на тази организация, но и даже нейни членове.” [60] Особено силна е атаката срещу Хаджидимов. Наричат го „самозванец”, „нов смутител”, който считал себе си „за свръхизбран”. И за да го обявят пред емиграцията за враг номер едно му дават следната характеристика: „идеолог на санданистите, тесен социалист, натрапва се със своята сектантска мисъл”. Гневът срещу него особено се сгъстява, когато стигат до извода, че „вероятно добиваше инструкции от центъра” на БКП. И следват драстични закани за разправа. [61]
За да защити своята позиция Временното представителство започва да издава Бюлетин, чийто редактор става Димо Хаджидимов. Първият му брой се появява през април, а последният, 10-и брой — през август 1019 г. Отначало Бюлетинът излиза два пъти в месеца, а по-късно — всяка седмица, докато властта го спира.
Като опитен журналист и публицист Хаджидимов добре знае организаторската и пропагандаторската роля на един печатен орган. Макар той и да е ограничен по формат и тираж, редакторът на Бюлетина набързо групира около себе си Г. Петров, П. Попарсов, Хр. Янков, Ч. Катранджиев, Ал. Буйнов и други дейци от левицата на освободителното движение с опит в идейната борба и словесната полемика. И все пак основната работа по списването и отпечатването му пада върху Хаджидимов. В почти всеки брой той напомня:
207
„За работи, отнасящи се до редакцията, а също и по въпроси, засягащи представителството, желаещите нека се обръщат до Димитър х. Димов, ул. „20 април” № 17.” [62] Хаджидимов се занимава с хартия, печатница; той е редактор и коректор. „За печатните грешки? — извинява се на читателите. — Нямаме коректорска служба.” [63] Но най-много го затруднява липсата на средства за издаването му. Редакторът обременява и без това оскъдния си семеен бюджет, но и не помисля за неговото спиране. Като опитен редактор той иска да създаде цяла дописническа мрежа, обръщайки се към емиграцията активно да участвува в списването на Бюлетина. В специална препоръка към дописниците Хаджидимов посочва и начина за отразяване на събитията. „Дописниците нека бъдат кратки — съветва ги той. — И без много коментарии.” [64] Изобщо препоръката му е сътрудниците „да се добират до проверени сведения” и да пишат за всичко, „което става в редовете на емиграцията”. [65]
Бюлетинът на представителството има за задача да даде гласност на новото движение, да стане организатор и пропагандатор на това движение. Чрез неговите отделни рубрики „Из живота на емиграцията”, „Отзиви”, „Разни” и особено чрез уводните материали редакторът търси най-верния път до читателя в тази трудна за идеологическо ориентиране обстановка. За да възкреси старите идеали Хаджидимов предвижда да публикува и редица исторически справки от миналото на организацията. Особено място редакторът отделя на статии и материали като „специален отговор на всички комитетски и на Дирекцията на печата издания против нас”. [66]
Чрез страниците на бюлетина представителството се обявява решително против допускане на комитетски пратеници в Париж, обвинява Александров и Протогеров като оръдия на българската националистическа буржоазия и на германския империализъм. Сам автор на повечето от материалите в Бюлетина, Хаджидимов не само провежда линията на представителството, но и като българин чувствува тръпката пред неизвестността на парижките решения. Сърдечната струна на патриота бързо намира отглас в сърцата на емиграцията, прозорливостта на революционера привлича нови съ-
208
мишленици, революционната му патетика отстранява възможните колебания.
В първия брой на Бюлетина е отпечатана статията му „Нашият въпрос”, която има програмен характер. [67] С целия си синовен дълг и ерудиция на политик той се противопоставя на „враговете на българското племе”, които твърдят, че македонският въпрос датира „от военното поражение на България”. Корените на българската трагедия идват още от Берлин. „Историческият конгрес в Берлин — пише Хаджидимов, — който отхвърли без особени сили руския проект за Сан-стефанска България и създаде вместо него ново териториално разпределение и разграничение на част от турските владения в Европа, зарегистрира чрез вота си върху източните проблеми формулата, че на Балканите — това кръстовище на всесветски икономически и политически състезания — се допуска условно съществуването на малки държавици върху известна национална база, но в никакъв случай и една просторна и силна средиземноморска държава до стените на Цариград.” И отново авторът подчертава, че българската народност, орисана да среща непрекъснатото противодействие на съседните държави, пострада най-много от „формулата”, приета на Берлинския конгрес. „Грехът й (на България — б. м., Б. К.) — продължава авторът — беше само тоя, че бе разлята в центъра на балканските пътища към юг и изток.” И последва непоправимото „фатално орязване и разпокъсване” на земите й, придаване на нейни части към територията на съседните държави. Така идеалът за обединението на всички българи, обобщава авторът, получава „удара на първата торпила”, идеща от „берлинската конгресна формула”. [68]
Като българин Хаджидимов дълбоко изживява изкуственото разделяне на брат от брата. Още от детството си той и неговото семейство изживяват като лична драма „ударът, отправен към кораба на България”. Сам той знае, че неговите близки, останали под робство, живеят с „бляна” за обединяването на разпокъсаните части на България. „От ония първи години след паметния конгрес, когато все още не бе заглъхнал споменът за новородената и веднага одушена национална България, македонските българи свързаха много естествено порива за свобода с бляна си да се видят под попечителството на единна България.” [69]
209
Въпреки това срещу Хаджидимов и другарите му се изплита мрежа от доноси и интриги, оспорва се тяхното национално чувство. В статията си „Да сме на чисто”, отпечатана в пьрвия брой на Бюлетина, Хаджидимов пише: „Обвиняват ни, че не се чувствуваме достатъчно българи, злословят, че прикриваме своето национално качество и дори, че ни липсва всякакво българско съзнание. Обвиняват ни, интригуват, клюкарствуват, клеветят, но не открито и с доказателства, а по най-недостойни пътища и с най-долни средства.” [70] Аргументирана с факти, полемична по своята същност, в стила на нейния автор — разгорещена и настъпателна — статията защищава новите тенденции в освободителното движение. И на въпроса „що сме ние?” той отговаря с цитати от искането на Временното представителство до конференцията на великите сили в Париж. И завършва с реторичните въпроси: „Българи ли говорят тук, или не? Скрихме ли от външния свят, че сме българи? И че говорим и изказваме желанието си като българи?” [71]
Като член на представителството и редактор на Бюлетина той призовава емиграцията към обединение под знамето на първите чисто революционни борби, изобличава шовинистичната политика на Гърция и Сърбия, както и тази на българската реакция. Не вярва и на конференцията в Париж. И с отчаяние и безнадеждност отронва: „Тъмно е, много е тъмно над окървавената македонска земя. Зловещи са облаците, виющи се над нея. И ако съдбата на близкия вече час се излее върху й със своята последна жестокост и забие ножа в гърдите, кои демони от тъмнините на вселената ще могат със своите крясъци и виения да заглушат страшните писъци на една поругана народна съвест, на съвестта на македонските българи, които с миналото си, с историята си, с борбите си и с героизма си ще подвият врат под чуждо владичество поради една... историческа фаталност.” [72]
Хаджидимов е особено безпощаден към тези, които се ужасяват, че социалистическите идеи навлизат и сред бедната емиграция. В саркастичната си бележка „Ах, тия крайни елементи” той с ирония пита: „Какво дирим ние при болшевиките? Те ли ще ни водят?” И на тези въпроси, които смущават някои от водителите
210
на ВМРО, Хаджидимов отговаря: „На всички мъката разбираме добре. Прави са: в представителството наистина има двама хора от тоя чешит. Но освен тях има и четирима други от друг чешит. При все това разбират се добре.” [73] Авторът на бележката показва истинската причина за това разбирателство: никой от Временното представителство „не мисли за себе си и за своите убеждения”, нито пък има намерение „да прави партия от движението”. [74] На свой ред и той пита: „Но защо пък да е позволено на тоя или оня съборянин да е народняк, стамболовист или анархист, а нам забраняват да бъдем анархисти [75] и социалисти?” [76]
Авторитетът на Хаджидимов сред емиграцията толкова много нараства, че някои буржоазни политици започват да спекулират с неговото име и политическата му позиция. Особено изобретателен в своите „дяволски хитрувания” е Григор Василев. На събрание в Гюмюрджина, след като афишира „своето честно слово”, той се провиква: „Господа граждани, даже и Хаджидимов не мисли другояче. През време на войната той беше чиновник в Дирекцията за СГОП и се намираше в пълно разбирателство с Протогеров. Той бе най-добрият негов довереник, който докладваше даже и тайната му кореспонденция.” [77] Това е вече много! А докато изчака ефекта от речта си, няколко дни по-късно от страниците на в. „Пряпорец” Гр. Василев хвърля нови обиди и клевети срещу Хаджидимов и Гьорче Петров. [78]
Ефектът от словесното жонгльорство на буржоазния лидер обаче се оказва обратен. В писмо до Хаджидимов от 28 май 1919 г. един от присъствуващите на събранието пише: „Съдете сега Вие, г-н х. Димов за стойността на „честното слово” на този ренегат в Демократическата партия.” И добавя: „А на Вас — горещи поздрави и искрени уважения.” [79]
Враговете на Хаджидимов обаче продължават да напомнят, че той е „дългогодишен” и „висок” чиновник в българската държава. Тези намеци са достатъчни, за да разбере Хаджидимов, че трябва да млъкне. Но вместо подобно поведение, нападките пораждат у него силен гняв и пролетарски протест. „Именно защото е бил чиновник на българската държава — провиква се Хаджидимов, — а не нещо друго, вече четвърта
211
година крепи своя опротивял живот със средства на близки другари и приятели.” Той изтъква, че до такава степен чиновническият механизъм е обрал „нравствената му сила”, че всеки момент го е грозяла опасността „да загине от мизерия”. [80]
Хаджидимов търси обяснение от редакцията на в. „Пряпорец”. В писмо до нея той пише: „Приятели от Гюмюрджина ми съобщават, че г. Григор Василев на публично събрание там казал, че аз по македонския въпрос съм споделял правителственото гледище, респективно и това на неговата партия и че когато съм бил в Дирекцията, бил съм „човек на Протогеров” и в „пълно” разбирателство с него по същия въпрос.” [81]
Характерно за публициста е буйството на фразата, развихрената енергия на езика. Макар да знае, че на писмото му няма да се даде „зелена улица”, той е категоричен: „Моето гледище по македонския въпрос се знае от двадесет години. Никога то не е било правителствено.” И ако в изясняване на позицията си е категоричен и сдържан, то по адрес на клеветниците за своя личен живот е остър и язвителен. „Аз, човек на Протогерова! — възкликва иронично. — Самият той ще се смее на това откритие.” И накъсо отрича всякакви връзки с Протогеров в СГОП: „Абсолютно никаква връзка освен служебна с Протогеров не съм имал.” И завършва: „Аз — негов открит противник сега, го каня да каже истината.” [82]
Ио Хаджидимов не се задоволява с това — изпраща писмо и до Протогеров. „На едно публично събрание в Гюмюрджина г. Григор Василев си е позволил да твърди, че аз, когато бях в Дирекцията на прехраната съм бил „Ваш човек” и в пълно разбирателство с Вас по македонския въпрос. Още днес отправих писмо до редакцията, че това е басня. Ние сме нещо повече от противници, но Вие сте длъжен да го кажете.” [83]
Защо Хаджидимов държи толкова много да се разграничи от генерала? Не отделя ли повече внимание на своята личност? На тези въпроси сам той отговаря: ,„Не защото съм много чувствителен към своята персона. По дяволите престижа на тогова или оногова! Но тук се касае за престижа на самото движение.” Целта е: атакувайки Хаджидимов и Гьорче Петров, едни от най-авторитетните дейци, те искат да злепоставят движението, да го компрометират.
212
Страниците на Бюлетина Хаджидимов използува и за решаването на някои организационни въпроси: отправя призиви за обединяване на емиграцията около представителството и за напускане редовете на македонските братства; за разпространяване на Бюлетина, за събиране на помощи за издаването му и пр. Когато властта започва да конфискува пощата, адресирана до него, той в един инструктивен материал от 19 юни 1919 г. пише: „Докато намерим начин да изпратим Бюлетина, послужете си с единия брой. Побързайте със свикване на публично събрание съгласно указанията в Бюлетина. Резолюцията да се изпрати с препоръчано писмо.” [84] И по други поводи редица други организации в страната търсят „писмено сношение” с представителството, но това не се оказва така лесно. „Всичко, което можем правим, — пояснява Хаджидимов, — но нека се има предвид че представителството е в едно невъзможно положение.” И с неудобство добавя: „То няма ни канцелария, ни какъвто и да е помощен персонал. Всичката работа, включително и Бюлетина, е в тежест на 1—2 души и то при много жестоки условия.” [85]
Все пак за кратко време Бюлетинът стига до част от емиграцията. Това
личи от редица резолюции, отпечатани на страниците му. В дописка от Дедеагач
се изразяват „големи чувства към делото и към достойните негови ръководители”.
[86] В едно писмо от Плевен, придружено със списък от
„волни пожертвувания за Бюлетина”, се заявява: „Бюлетина ревностно се разпространява
между емиграцията и се чете охотно.” [87] Влиянието
му обаче е частично поради ограничения тираж. Въпреки това властта не може
да го търпи и го спира. Временното представителство прави постъпки за възобновяването
му, но те са безуспешни.
На събора на ВМРО на 6 юли 1919 г. Изпълнителният комитет, притиснат от емиграцията, решава „единодушно да се работи само за самостоятелна Македония”. [88] За такова решение спомага и явлението на конгреса на четирима членове на Временното представителство, които представят „лично предварително подготвени предложения по идеята за самостоятелна Македония”. [89] С този акт на пръв поглед отпадат противоречията между Изпълнителния комитет и Времен-
213
ното представителство. Редица от македонските братства започват да недоумяват, че емиграцията продължава да бъде разединена”. Дори буржоазният печат се провиква: „Помирете се!” Тази шумотевица изтласква на повърхността на спора между двата центъра на освободителното движение на Македония редица несериозни доводи. Търсят се дори лични мотиви, определят се дискусиите като спор за надмощие на отделни личности, като безпринципна борба и кариеризъм от страна на някои членове на представителството.
Особено силно е атакуван Димо Хаджидимов. Като всепризнат „двигател на това движение”, той е обвиняван в какви ли не грехове: наричат го „безотечественик”, „изменник”, „продажник”. Атаката срещу него се засилва, особено когато става известно, че той и П. Христов не са подписали декларацията, предложена на събора на македонските братства.
По този и други поводи в бр. 7 на Бюлетина е отпечатана бележката „Две думи за една интрига”. В нея се казва: „Особено яростно се нахвърлят отвсякъде върху личността на Димо х. Димов. Не могат да му простят задето разбулва търгашите и контрабандистите с „автономията” и подхвърлят, че той се стреми да използува движението за тесносоциалистическата партия. Разбира се, Димо х. Димов не крие своите убеждения. Той е болшевик и в костите. Вземете си, ако искате и бележка от това. Той се гордее с тези си убеждения и смее да заяви, че е в най-малко противоречие с партията си като участник в македонското движение, защото тя едничка и единствена не носи отговорност за днешното положение.
Но при все това той не мисли за друго, освен за това движение, за което много отдавна е жертвувал даже и своето членство в партията, към която духовно принадлежи. Напусто се интригува.” [90]
Всъщност истинската причина за липсата на конкретни стъпки към „помирение” и „единни действия” е, че не може да се намери подходящата идейна формула и организационна форма, които да изиграят ролята на обединители. Трудността се подсилва и от това, че представителите на ЦК на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров не могат да се доближат до по-широките и демократични разбирания на „левицата” сред
214
емиграцията. Когато през лятото на 1919 г. те са извън България, от името на 21 македонски братства е излъчена 5-членна комисия, наречена „неутрално-помирителна”, а след това „неутрално-обединителна”. Самата еволюция в наименованието и говори за нейните цели и задачи. На 25 август членовете на комисията Челбов, Н. Ризов, Н. Киров, арх. Д. Юруков и К. Размов изпращат писмо до Временното представителство. Основната мисъл в него е да се свика общ събор на емиграцията, който да я обедини в името на една бъдеща „автономна управа на целокупна Македония”. [91]
Два дни по-късно, на 28 август Временното представителство подготвя отговор до комисията. [92] След подписа на Хаджидимов следват и тези на Г. Петров, М. Герджиков и П. Христов. В отговора си представителството приветствува идеята „да се свика общ събор” за помирение. То нито отхвърля идеята за единомислие и единодействие, нито отказва да съдействува за него. Но както преди, така и в този документ е формулирано известното становище на Хаджидимов и другарите му. Временното представителство държи „за чистотата на тая идея във всичката й цялост и за искреността на нейните подържатели.” Затова пред комисията то поставя осем условия, които биха могли да гарантират „тая чистота”, между които организацията на събора да премине под негово идейно ръководство. [93]
На 6 септември излиза „притурка” на Бюлетина в 4 страници, с формат на вестник. Временното представителство и редакторът й Хаджидимов преодоляват множеството споменати трудности, за да дадат чрез страниците му гласност на становището си по въпроса за обединението на македонската емиграция.
Тъй като комисията възразява на редица пунктове от условията на представителството, в ново писмо от 3 септември той пише: „Вашият отговор ни поставя в недоумение относно ролята, която си присвоявате, като неусетно заехте позиция на трета страна с претенциите на върховен някакъв съдия, вместо да посредничите неутрално за скромната цел, с която се явихте пред нас.” [94] Все пак представителството не се противопоставя на по-нататъшните усилия на обединителната комисия. Но поради това, че няма мандат да го-
215
вори от името на цялото движение, то преустановява връзката си с нея, като всяка по-нататъшна стъпка предоставя „на ума и съвестта” на емиграцията. От другите материали в „притурката” личи, че нейният редактор все така страстно защищава идеята за свързване на македонското освободително движение с борбите на българската работническа класа и прогресивните движения в страната и на Балканите.
На 16, 17 и 18 октомври 1919 г. Временното представителство свиква съвещание в София, известно като предконгресно. В него участвуват 27 дейци от бившата вътрешна революционна организация. „Цялата изгнаническа Македония — се казва в материалите от съвещанието, — пръсната из Гюмюрджинския и Струмишкия окръзи и най-многолюдната организация из останала България бяха представени на съвещанието.” [95] На това „безшумно събрание” от името на представителството Хаджидимов отчита дейността му. Наред с чисто организационните въпроси в отчета се адмирират неговите усилия да възкреси „самостоятелните и величави някогашни идеи и борби” на революционната организация. Остър протест се изразява срещу решенията в Париж, където конференцията поделя „цяла област между Гърция и Сърбия”. Отправя се апел към онази част от македонската емиграция, която е идейно независима, да се предпази да не стане „несъзнателно оръдие” на буржоазията. Накрая в отчета се посочва, че представителството се легализира като законен представител на цялото движение и се натоварва в същия състав да продължи своята работа до свикването на конгреса на организацията. [96]
След сключването на мирния договор в Париж обаче дейността на Временното представителство започва да отслабва. На два пъти Хаджидимов прави опит да съживи дейността му, но няма резултати. Неоснователно Димитър Влахов твърди, че Хаджидимов е причина за разпадането му. [97] Влахов посочва, че между Хаджидимов и Гьорче Петров се е появил конфликт, свързан с различните им идейни позиции. След убийството на Петров Хаджидимов ще напише: „В нищо нечестно не смея и не мога да подозирам Гьорче Петров.” Причините за кризата във Временното представителство са по-дълбоки. Идеята на „шестимата” не
216
може да се превърне в масово движение, тя не може да обхване значителна част от емигрантските маси. След спирането на Бюлетина представителството прави опит да създаде свой печатен орган, но властта не му разрешава. Това пречи представителството „да внесе светлина” по своята позиция сред обществените кръгове както в България, така и в чужбина, „които останаха съвършено непосветени по същинския характер на нашето дело и по борбите в средата на македонската емиграция”. [98] „Освен стоящите извън нас спънки — се казва в материалите на представителството — имаме и една вътрешна: липса на средства.” [99]
Така в края на 1919 г. Временното представителство се саморазпуска.
Едни от дейците се отказват от политическа дейност, други не могат лесно
да еволюират, трети навлизат във водите на буржоазния национализъм. Димо
Хаджидимов със свойствената си последователност продължава да търси нови
форми за свързване на емиграцията с освободителното движение на работническата
класа и другите революционни сили, ръководени от БКП. А дълбоко в недрата
им през декемврийските дни на 1919 г. закипява буря от протест и социални
искания — назрява най-драматичната и най-остра стачка на работниците в
България — Транспортната.
Никога в годините след Първата световна война София не е била така тревожна, както в предновогодишните дни на 1919 година. Зимният студ я сковава и разкъсва с остър, сух вятър. Общата разруха в страната тук се чувствува най-силно. Зад замръзналите стъкла на магазините зеят празните рафтове. Разни субекти по невидимите пътища на спекулата всекидневно увеличават цените от първа необходимост. По заснежените улици на столичния град в дрипи на безработни броди нищетата. От призрака на стопанската разруха се ражда политическата криза.
Коалиционното правителство на Т. Теодоров не иска да я признае, но крещящият й вик е предупреждение и заплаха. Не помага и „великодушно” предложената помощ от Съединените американски щати, заплатена с близо половината от златните запаси на България. Като един от говорителите на депутатите ко-
217
мунисти Георги Димитров от трибуната на парламента настоява да се премахне всякаква спекулация с предметите от първа необходимост. Замисълът на партията е по парламентарен път да принуди държавата да поеме прехраната на бедните, да нормира цените на предметите от първа необходимост, да конфискува храните на едрите житари, да открие общински фурни...
Пламвали са надежди, изчезвали са разочарования. И отново из улиците се чува гласът на гладния: хляб! И отново гласът на партията призовава: „Пълна конфискация на храните, за да бъдат раздадени на народа!” [100]
В деня на откриването на Народното събрание, 24 декември, БКП организира повсеместна народна демонстрация в цялата страна. Нейните искания разпространява „Работнически вестник”: „На улицата! За хляб, топливо, облекло, жилища!” И отново призовава: „Бащи и майки, синове и дъщери на работния народ! Гладни, голи, боси! Напуснете работа!” [101]
Това правят синовете и дъщерите на София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Стара и Нова Загора, Берковица, Горна Оряховица... Въпреки забраната и куршумите. Въпреки терора и жертвите. И на многохилядни мирни демонстрации отново поставят своите искания: „Да се конфискуват складираните от обирачи-те и банките храни и бъдат разпределени между ония,, които нямат! Да се отнемат от народните обирници натрупаните чрез обир богатства и да се обявят за народни! Да се изгонят из България войниците на руския кръвопиец генерал Деникин!” [102]
Правителството не прави никакви отстъпки пред исканията на работниците и решава да уволни държавните служители, взели участие в демонстрацията. На другия ден, 24 декември, железничарите от София организират нова демонстрация. Към старите искания те добавят нови: да бъдат върнати на работа уволнените служители.
На 23-то заседание на парламента от 26 декември избухва остър конфликт между правителствените депутати и тези на комунистите. В речта си министър-председателят обявява демонстрантите за революционери, които искали „да погубят България”. След като подканя правителството да се вразуми и да освободи
218
арестуваните, Димитров високо се провиква: „Правя предложение да се афишира най-широко в цялата страна тази лудешка реч.” [103]
На другия ден Георги Димитров, Васил Коларов и Христо Кабакчиев оглавяват обявената обща стачка на железничарите, пощенците и миньорите. Министерският съвет се разпорежда за арестуването им, сипе хули и закани срещу стачниците. В дадената за публикуване правителствена декларация се казва, че пред страната е поставена дилемата: да живее или да загине. Кръгът на правителствената пропаганда се заключава в три думи: комунистите готвят революция. Те се подемат от целия буржоазен печат, за да се създаде обществено мнение за разправа със стачниците и Централния стачен комитет.
През тези бурни дни в края на 1919 г. Хаджидимов търси мястото на емиграцията в класовата борба на работниците. Сам той, виден партиен деец, се включва в помощ на Централния стачен комитет. Когато мерките за сигурност на неговите членове налагат те да минат в нелегалност, да сменят тайните си квартири, Хаджидимов им предоставя дома си. В спомените си Александра Хаджидимова пише: „Когато животът им у нас не беше сигурен, те напускаха жилището ни и отиваха да живеят в дома на д-р Иван Пашов, който също им даде добър прием, оттам — в дома на Станко Нотев и след това пак у дома.” [104] Външната порта, която води към двора, леко се отваря и Луиза Пашова отново ги връща у Хаджидимови. „Няма другаде по-удобно място — отбелязва Димитров. — Тука сме най-добре.” И все така сърдечно се обръща към домакинята: „Александра, утре пак да ни свариш македонски боб.” [105] Животът в малката едноетажна къща на ъгъла на улиците „Владайска” и „20 април” сякаш няма никаква промяна: Хаджията излиза и се връща от работа, стопанката тършува из двора и в стаите. Децата, както всички деца от махалата, бързат да се приберат в къщи, подгонени от хапливия януарски студ. И никой не подозира, че „невидимият щаб” на стачниците, сполучливо наречен така от вестниците, се намира в дома на ул. „20 април” с № 17, недалеч от III полицейски участък.
Но спокойствието и липсата на промяна в този дом
219
са само привидни — тук всеки има определена задача. „Трябваше да бъдем много внимателни — споделя Александра. — Аз редовно отварях прозорците за проветряване, както обикновено. Ако се звъни и чука нощем, аз трябваше най-напред да съобщя на Георги Димитров и тогава да ида да отварям.” [106] За да не предизвиква съмнение „голямото семейство”, Александра възлага част от покупките на един емигрант, другар на Хаджидимов.
Най-често Александра служи за връзка на „гостите” с техните близки и особено с Люба Димитрова и майката на Димитров. В едно от писмата си до Люба той пише: „Аз схващам пълната сериозност на положението и лично за мен, но съм съвършено спокоен. Ако съдбата е определила да падна „курбан” — и това няма да ме стресне. Но това няма да бъде.” [107] А след като проучва всички възможни изходи от къщата, заявява на Александра: „Жив няма да ме хванат!” [108]
Но „постоянната” задача на Александра е да изпълнява поръченията на редактора на „Работнически вестник” Христо Кабакчиев. „Много често — спомня си тя — скрити в мене редакционни материали съм пренасяла до нелегалната печатница на ул. „Паисий”. [109] Тя предава на словослагателите уводните статии за вестника „Истинското положение”, „Напред в борбата”, „Положението и стачката”, „Борбата продължава” и др. А на другия ден тя е една от първите читатели на пламенните статии. И с особено чувство на преклонение по-късно ще напише: „Кабакчиев беше сух, скромен човек. От ранна сутрин до късна вечер, а понякога и по цели нощи непрекъснато пишеше материали за нелегалния печат. Чрез неговото перо излизаха лозунги, позиви, упътвания, какво да се прави, как да се действува през време на стачката.” [110]
И децата на Хаджидимови са заангажирани с нещо. Малките им дъщери Дафина и Катя почистват обувките на баба Парашкева, която като свръзка на нелегалните незабелязано идва при тях. Въпреки напрегнатата обстановка, през малкото свободни часове нелегалните по бащински им се любуват. За новогодишната нощ Коларов ги научава да пеят нова песничка, помага им в подготвянето на елхата, а на четиригодишния Ваньо пожелава да стане безстрашен като баща си. [111]
220
Задачата на Хаджидимов е най-трудна. Като виден революционер и партиен деец той е поставен под наблюдение. Бившият чиновник в Министерството на търговията и труда все така прави впечатление с безукорното си поведение. Чете внимателно вестниците, следи хода на стачката, слуша разговорите за „невидимия” стачен комитет из кафенетата. Най-често се застоява в кафене „Континентал”, което се намира на ъгъла на „Леге” и „Клементина”. За постоянните му посетители, повечето от елита на София, Хаджидимов е „тих човек”. Но за идейните си другари той идва в кафенето „не току тъй”. Веднъж на една маса екзалтирани дейци на властта се заканват срещу Димитров, че полицията щяла да го открие всеки момент. „Чиновникът” с дългата апостолска брада се намесва внимателно в разговора. „Димитров ли казвате! — спомня си думите му неговият другар Наум Терзиянов. — Какво ще търсят Димитров в София, когато миньорите от Перник са все негови хора.” [112]
Тези негови думи леко раздразват шумната компания, но тя се и замисля върху подхвърлената идея. А Хаджидимов все така непринудено, с весел тон продължава да занимава с духовитостите си седналите до него приятели. И никой не подозира, че зад това весело поведение, което излъчва безгрижие, се крие изключителна воля, нравствен стоицизъм. По-късно Христо Калайджиев ще възкликне: „Колко пъти сме се заливали от смях, когато той пущаше шегите си. Но в този скромен, обикновен на пръв поглед човек бяха събрани непреклонен борчески дух, желязна воля и безстрашието на професионален революционер.” [113]
Както се вижда животът на Хаджидимов в тези размирни дни външно е безшумен. През повечето от времето на 55-дневната стачка неговият дом е „невидим щаб”, за който заедно с цялото си семейство той бди и охранява. Макар че Транспортната стачка претърпява поражение, под влияние на Октомврийската революция партията продължава да държи жива искрата на революционния подем. Все още неизяснили задачата си в работата с националноосвободителното движение, първите дейци на партията бързат да привлекат емиграцията в нейните редици. Тази линия се засилва по време на стачката. Дори някои автори твър-
221
дят, че Г. Димитров и В. Коларов дават указание на Хаджидимов да разтури
Временното представителство, за да бъде привлечена емиграцията в редовете
на
партията. „Временният комитет — се казва в един документ — се разпадна
главно по вина на Димо Хаджидимов.” [114] Разбира се,
този извод е неправилен, но като дисциплиниран партиен деец той изпълнява
решението на Третата й конференция, където партията стига до извода, че
като единствена революционна организация в страната, тя трябва да обедини
в своите редове всички революционни сили, в това число и македонските революционери.
Тогава партията все още недооценява националноосвободителното движение
като част от общия революционен фронт, давайки подчертано предимство на
чисто класовата борба пред националната.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Възп. лист „Яне Сандански”.
2. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 374.
3. Иван Д. Хаджидимов (1915—1938). Литературен критик, организатор на младежките и студентските борби у нас и Чехословакия, пламенен антифашист и партиен функционер. Умира на 7. III. 1938 г. в болницата за гръдоболни „Буловка” в Прага.
4. БКП в резолюции и решения..., т. I, С., 1947, с. 247.
5. Сп. „Македонска мисъл”, кн. 2, 1945.
6. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
8. Възп. лист „Яне Сандански”.
9. В. „Пиринско дело”, бр. 22, 30. V. 1949.
334
10. Възп. лист „Яне Сандански”.
11. В. „Патриот”, бр. 72, 15. IX. 1954.
12. Пос. Бюлетин, № 5, 21. VI. 1919.
14. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 11.
20. Пос. бюлетин (притурка), 6. IX. 1919, с. 4.
21. Пак там, № 6, 5. VII. 1919.
22. Д. х. Димов. Назад към автономията. С., 1919.
24. Идейни основи на ВМРО (обединена). 1927, с. 60—64.
26. Пос. Бюлетин (притурка), 6. IX. 1919, с. 3.
28. Пак там, № 2, 10. V. 1919, с. 1.
29. К. Палешутски. Македонският въпрос в Буржоазна Югославия 1918—1941. С., 1983, с. 81.
30. Пос. бюлетин № 2, 10. V. 1919, с. 1.
31. Пак там, № 5, 21. VI. 1919, с. 4.
32. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 63.
33. Пос. бюлетин, № 10, 27. VIII. 1919.
34. Пак там, № 3, 23. V. 1919.
36. Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, д. 299, с. 408—410.
37. Пак там, д. 300, с. 410—417.
38. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 48, л. 41—42.
41. Документи и материали..., д. 302, с. 419—426.
43. Пос. бюлетин, № 10, 27. VIII. 1919.
44. Пак там, № 5, 21. VI. 1919, с. 8.
46. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 211.
48. Пос. бюлетин, № 4, 3. VI. 1919, с. 10.
49. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 266.
50. Пос. бюлетин, № 2, 10. V. 1919.
335
52. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 396.
53. Кои са самозванците? (брошура), 20. VI. 1919.
54. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 168.
60. Лист на македонската емиграция. С., 1919.
61. Пос. бюлетин, № 8, 19. VII. 1919.
62. Пак там, № 4, 3. VI. 1919.
63. Пак там, № 6, 5. VII. 1919.
64. Пак там, № 7, 12. VII. 1919.
65. Пак там, № 4, 3. VI. 1919.
66. Пак там, № 7, 12. VIII. 1919.
73. Пак там (притурка), 6. V. 1919, с. 3.
75. В текста става въпрос за анархиста Михаил Герджиков.
76. Пос. бюлетин (притурка), 6. V. 1919, с. 3.
77. Пак там, № 4, 3. VI. 1919.
81. Пак там: вж. също ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 70.
84. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 71.
85. Пос. бюлетин, № 5, 21. VI. 1919.
86. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 96.
88. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 50, л. 33.
89. Пос. бюлетин, № 7, 12. VII. 1919.
91. Пак там (притурка), 6. IX. 1919.
336
95. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 405.
97. Д. Влахов. Мемоари. Скопjе, Нова Македониjа, 1970, с. 208.
98. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 405.
100. В. „Работнически вестник”, бр. 140, 22. XII. 1919.
103. Дневници на XVIII ОНС, I р. С., 23 з., с. 534.
104. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.
107. Пак там, ф. 146, оп. 2, а. е. 1169, л. 70.
108. Пак там, ф. 151, оп. 1, а. е. 391.