Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА II

РЕВОЛЮЦИОННИЯТ КОМИТЕТ

Не много след като пристигнах в София, се заех да търся революционния комитет, ръководещ борбата в Македония. Имах известен опит в откриването на южноамерикански заговорници из Ню Йорк, но все пак се чувствувах донякъде несигурен за това как да започна издирването на революционери в един непознат град. Излезе обаче невероятно проста работа. След час-два стана ясно, че с моето незнание на езика е безполезно да действувам самостоятелно и се обърнах към портиера на моя хотел, един чудесен австриец, на име Карл, който говореше шест езика и разбираше още толкова.

Карл веднага ме посъветва да взема за водач един от хотелските прислужници и да отидат в ресторант "Балкан", където, каза той, вечерят много от изтъкнатите революционери. Съобразно с това в часа за вечеря се отправихме натам и вървяхме през лабиринт от тесни, криви улички, като пресякохме Градската градина, където е бил убит Стамболов.

Ресторант "Балкан" се намираше надолу, по една криволичеща странична уличка с дюкяни и ханове по нея, притежаващи вътрешни дворове, пълни с овце и говеда. Представляваше ниска, широка стая, изпълнена с маси и почти всички места бяха заети. Цигарен дим бе зацапал стените, по които нямаше друга украса с изключенне на портрет в цял ръст на княз Фердинанд, който заема почетното място във всеки хан, без политическите чувства на собственика да имат някакво значение. От масите се издигаше на облаци дим, а заедно с него звънтенето на ножове, вилици и непрекъснат неясен шум от разговор.

Човек трудно може да си представи, че този ресторант "Балкан" притежава забележително минало. Тук са обмисляни някои от най-смелите нападения из турската територия. Тук е и главната квартира на много от прочутите водачи на революцията. На какви само случки е била свидетел тази неугледна и доста опушена малка стаичка! Веднъж пристигна куриер с новини за Дечевата чета, наброяваща 60 души, която двадесет дни не е допуснала 30-хилядна армия да се доближи, след което се оттеглила със загуба на половината хора [7]. Същата тази вечер в стаята отеквал звънът на чашите и виковете; "Да живее Македония!"

Едва имах време за тия наблюдения, преди да ме отведат към маса в дъното на ресторанта, където седеше необикновена група хора. Имаше нещо в тях, което приковаваше вниманието. Начело седеше едър мъж, кривоглед с едното око, червендалест и с плешива глава. Това беше от комитета Иван Гарванов, който заедно с Борис Сарафов бе убит през декември 1907 г. от друг водач, техен съперник [8]. От дясната му страна се намираше човек с типичен вид на селянин, какъвто беше и по произход, който говореше съвършен френски. Това беше Христо Матов, третият член на комитета. Вторият член, Сарафов, бе извън града.

С тях седеше също и един франт, облечен по последна виенска мода, журналист, на име Петко Пенчев, който в продължение на две години бе издавал революционен вестник в някакъв турски гарнизонен град, а през това време турските шпиони непрекъснато се бяха опитвали да открият местонахождението му [9]. Пълният човек в редингот беше дипломат, първи секретар на легацията в Рим. Шестима офицери в стегнатата униформа на българската войска бяха пръснати сред групата, а имаше и други – войводи, доктори, адвокати, учители. Те заедно с двамата членове на комитета бяха умът на революцията. Всеки от тях бе македонец по рождение и изгнаник в България заради това, че не бе свел глава под турския ярем.

В края на масата седеше д-р Божидар Татарчев, бивш председател на революционерите в Лондон, който говореше английски превъзходно.

За известно време разговорът се въртеше около американските интереси в македонския въпрос. Македонците се чувствуват мъничко виновни за аферата с мис Стоун. Извиняват станалото с това, че се нуждаели от средства, но започват да разбират, че случката е настроила много хора срещу тяхната кауза. Въпреки всичко те силно уважават Америка и президента Рузвелт. По-късно открих снимката на президента в няколко изолирани села от двете страни на границата.

Постепенно обърнах разговора към сегашното състояние на нещата в Македония и попитах дали не мога да бъда изпратен през границата с една от четите и сам да видя положението. Първоначално бяха склонни да погледнат с недоверие на този проект и имаше дълги словоизлияния за физическите несгоди, с които ще трябва да се справям.

– Вие сте слаб човек – каза д-р Татарчев. – Смятате ли, че ще можете да издържите? Много е трудно. Не можете да си починете. Аскерът е винаги по петите ви. Обут сте в цървули, които не предпазват краката. Често трябва да вървите и без храна. Когато сте уморен до изтощение, захвърляте последния си хляб, за да не трябва да пожертвувате част от патроните. Това е тежък и неблагодарен живот, господине.

– Вие не разбирате характера на военните действия, водени от турците. Не е така, както в Западна Европа. Няма никаква милост. Няма да помогне и това, че сте цивилен. Ако ви хванат, така или иначе ще ви убият. Аскерът никога не взима пленници. Млад сте и животът е пред вас. Помислете за това. Дали си струва? Помнете, че не сте като нас и ние не сме като вас. Защо трябва да рискувате живота си за някаква си чужда кауза? За човек, който влезе в Македония, среден път не може да има. Той тръгва или с турците, или с четниците, а ако тръгне с четниците, трябва да е въоръжен.

– Разбирам рисковете – казах аз. – Знам какви ще бъдат и желая да ги поема.

Те доближиха главите си една до друга, а един старши офицер от пехотата, който седеше през едно или две места, издърпа сабята си напред и с остро възклицание се намеси в разговора. Д-р Татарчев се обърна към мене:

– Умеете ли да стреляте? – запита той. – Преди да разгледаме вашия случай, необходимо е да се знае това. Всички наши хора, които прехвърлят границата, са безпогрешни стрелци. Можете ли да боравите с пушка?

До този момент заниманията ми с пушки се ограничаваха до ходене по стрелбища и случайни излети от време на време за зайци. Видях обаче, че сега е моментът чистосърдечно да излъжа.

– Разбира се – смело отговорих аз. – През целия си живот съм бил добре запознат с оръжия. Възпитаник съм на военно училище.

В известен смисъл това беше вярно и както забелязах, това силно ги впечатли. Изразът "военно училище" очевидно го навеждаше на мисълта за обучение като това в Уест Поинт.

Старшият офицер от пехотата ме подкрепи с одобрителен поглед и каза нещо на Гарванов, който повечето време мълчеше. Другите офицери на масата кимнаха одобрително, а дипломатът енергично заклати глава и възкликна: "Недейте, недейте, нещастни човече".

Д-р Татарчев отново се обърна към мене:

– Господата от комитета като че ли гледат по-благосклонно на вашата молба – каза той. – Има една чета, водена от Петър Милев, войвода от Неврокопския район, който след няколко дни тръгва за Македония [10]. Неврокоп се намира в североизточната част на Македония и е близо до границата, тъй че ако се уморите, няма да е трудно да ви върнат. Но вие разбирате, че това правите изцяло на ваша отговорност. Не можем да ви отделим хора за голяма охрана. Ако тръгнете, заминавате като четник, въоръжен като четник и ще се биете като четник! Съгласен ли сте?

Честно казано, бях приятно изненадан, защото не се осмелявах да се надявам, че ще ме изпратят с бойна чета. Най-многото, което очаквах, бе едно кратко пътуване през границата с група овчари.

– Съгласен съм – казах аз.

Старшият офицер от пехотата, който засукваше своя извънредно щръкнал мустак, погледна въпросително д-р Татарчев, набързо му каза нещо и той скочи на крака. Другите офицери го последваха, а останалите на масата се надигнаха със смях, дипломатът все още клатеше глава. Само аз бях седнал. Старшият офицер от пехотата вдигна чашата си.

- Да живее! – извика той. – Да живее американският четник!

Така те ме приеха за другар и никога след това нямах повод да съжалявам за това. Противно на казваното от други, всички, които срещнах, доказаха, че са честни и благонадеждни, а също и напълно безкористни.

Скоро разбрах, че сред революционерите съществуват разногласия [11]. Едната група, тази, която първоначално срещнах в ресторант "Балкан", се ръководеше от Гарванов и Матов. Тя поддържаше едно примиренческо поведение към българското правителство, което се бъркаше в работите на революционерите, използувайки факта, че са му задължени за това, че им е разрешено да установят седалището си в България. Тази група бе повече или по-малко в съюз с една трета група, малобройна, но сплотена, под ръководството на прочутия Борис Сарафов. Без съмнение Сарафов не бе нищо повече от един платен агент на българското правителство, използуван от княз Фердинанд като лост за контролиране хода на революцията.

Трябва да се разбере и ще поясня това, че докато българският народ като цяло не търсеше каквато и да е егоистична изгода от революцията, правителството я считаше единствено като средство за завладяване на допълнителна територия и власт. За да задоволи собствените си цели следователно, то се опитваше да ръководи хода на събитията и да ги насочва не в интерес на Македония, а на България. Групата на Гарванов приемаше, че макар и незадоволително, това е по-добро от открито несъгласие с правителството.

Втората революционна групировка се предвождаше от касиера на организацията Петър Попарсов, който служеше като представител на Яне Сандански и Христо Чернопеев – двамата ръководители, които плениха мис Стоун, неоспоримо най-силните индивидуални водачи на революционерите. Девизът им бе "Македония за македонците" и твърдо се противопоставяха срещу всякакви опити за посегателство от страна на българското правителство върху самостоятелността на организацията.

В края на краищата тия разногласия завършиха с убийството през декември 1907 г. на Сарафов и Гарванов, извършено от Никола Паница, войвода и един от заместниците на Сандански. Той бе официалният изпълнител на смъртни присъди на своята група, която твърдо бе решила, че щом Сарафов и Гарванов действуват срещу най-висшите интереси на Македония, по-добре е да бъдат отстранени.

Както впоследствие научих, втората революционна групировка известно време енергично се е противопоставяла на идеята да се изпрати чужденец в Македония и то не за друго, а само за това, че изпращането ми там се е желаело от Гарванов и неговите привърженици. Но личната среща, която имах с Петър Попарсов, бе достатъчна, за да го спечеля за моя план. Селянин по рождение [12] като всички революционери, той притежаваше значителни умствени способности и скоро видя предимствата, които ще се прибавят в полза на всички, ако един безпристрастен чужденец погледнеше революцията отблизо.

Колкото до мене, стигнах до заключението, че въстаническите предводители от всички групировки неизменно са способни хора, с които човек добре може да се разбере. Почти всички се бяха издигнали сами и никога не чух някаква враждебна критика към нечий морал, с изключение на Сарафов. Честно казано, Сарафов имаше в родината си слава на безчестен човек. Било напълно доказано, че е злоупотребил 100 000 долара организационни средства [13], една голяма сума за Балканите, но бандата убийци под негова власт му била толкова предана, че никой не се осмелил да тръгне срещу него. Той беше и много ценен за княжеското правителство, за да подпомогне то усилията за изправянето му пред съд.

София гъмжеше от турски тайни агенти и всички видни македонци ходеха въоръжени. Първоначално открих това по време на един обяд в ресторант "Балкан". Група от нас седеше на маса, близо до прозорец към улицата, когато едно лице се появи, плътно долепено до стъклото. Трябва да е стоял там няколко минути преди келнерът, едно македонче на име Филип, да го забележи. Филип ахна, а паницата фасул, която носеше, падна на пода. Гарванов, който седеше до мене, пъхна ръка под палтото си и успях да зърна блясъка на стомана. Беше стиснал револвер. Мигновено лицето се отдръпна. После се изясни, че това е бил просяк, привлечен към прозореца от видяната храна.

Едно друго приключение, което преживях с Гарванов няколко месеца по-късно, бе по-вълнуващо. Връщахме се по тъмно от ресторанта и вървяхме към квартирата му. Имаше дървета покрай улицата, минаваща през старата част на града, и за разлика от повечето улици в София тя беше тясна и не добре осветена. Внезапно той ме улови за ръката и ми даде знак да замълча, а едновременно с това бавно извърна главата си встрани, за да може да погледне назад. Последвах неговия пример. Ясно видяхме някаква сянка, която бързо се изгуби сред дърветата.

– Какво има? – попитах аз бързо.
– Турчин, таен агент – мрачно отговори той. – По-добре ще е да ме оставиш, приятелю. Може да има и други.

Шпионина обаче повече не видяхме.
Може би ще е добре да отбележа, че революционният комитет е една организация, редовно избирана от Македонския конгрес, който се свиква всяка година (когато е в състояние да се изплъзне от турските патрули) в Македония, точно отвъд граничната линия. Последните няколко години турските тайни агенти са били толкова резултатни, че редовни заседания в Македония са се оказали невъзможни. Последният конгрес е бил проведен през 1905 г. при доста трудни условия не заради разцепления в собствените му редове, а заради действията на турските ловни дружини [14].

Няколко групи от делегати, тръгнали натам от различни окръзи в Битолски вилает, югозападната част на Македония, били издебнати и избити от турските войски. Даже Дамян Груев, най-големият български комита, бе предателски убит на път за този конгрес. Името на Груев ще живее в песните и разказите дълго, след като турците бъдат изгонени от Европа. Човек, разбира се, не бива да вярва на всички легенди за един народен герой, но ако една незначителна част от онова, което неговите съратници разказват, е истина, значи той е обичал приключенията и е достоен да застане редом с Уилиъм Уолъс и Робин Худ (У. Уолъс - 1272-1305, шотландски герой и патриот; Р. Худ - легендарен герой в средновековна Англия. - Бел. прев.). Бил е съвършен кавалер, в това не може да има никакво съмнение.

Неговата малка чета от осем човека се подслонила една нощ в колибата на един гръцки овчар, някъде из Серските планини. Ако не бил лютият студ, щели да спят на открито, както обикновено постъпват въстаниците, Те се доверили на гърка, защото в миналото получавал благодеяния от тях и винаги изтъквал приятелството си, за разлика от повечето свои сънародници, които мразели българите повече от турците.

Гъркът нагостил четниците с козе мляко и сирене, а когато се приготвили за сън, се измъкнал навън, като казал, че ще иде да нагледа добитъка. Но през дълбокия сняг се отправил колкото се може по-бързо към най-близкия турски пост и по изгрев слънце аскерите изскочили от края на гората и се втурнали към колибата, където лежали Груев и неговите хора. Битката била кратка и люта.

Дори превъзхождани по численост, четниците пробили турските редици с добре насочени залпове на манлихерите. След това те се спуснали напред и ожесточено се били с щикове и револвери. Паднали двама четници, но останалите успели да се измъкнат и боят продължил по планинските пътеки часове наред. Накрая когато останали само четирима, един куршум ударил Груев в бедрото. Раната обилно кървяла, но той успявал да ходи и другарите му се молели да им разреши да останат с него.

Той отказал. Знаел, че за аскера ще бъде лесно да върви по следите, оставени от кървавите превръзки, и строго наредил на хората си да го оставят и да продължат пътя си към мястото, където трябвало да се проведе конгресът.

 – Нека ме благословят – казал той. – Оставете ми толкова патрони, колкото можете да отделите, и вървете.

Те тръгнали с плач. Нека се знае, че това е факт, а не измислица.

Два дни по-късно една изцапана с кръв група аскер се довлякла до най-близкия гарнизонен град и представила на командуващия една торба. В нея била главата на Груев, която според разбиранията на турците за истинско воюване била изложена на площада, побита на кол. Когато снегът се стопил, на един планински връх група овчари намерили купчина кокали, близо до мястото, където другарите на Груев се сбогуаари с него. Скелетът бил почти покрит с празни пачки от патрони и гилзи. [15]

Много такива случаи ми бяха разказани през трите дни преди отпътуването на четата. Те спомогнаха да разбера характера на борбата, което не би било възможно, ако не бяха ги разправяли хора, които са ги преживели.

Няколко дни след вечерята в ресторант "Балкан" Милев, войводата на четата, и Петър Попарсов ме съпроводиха до едно фотографско ателие на площада пред катедралата, където ми взеха мярка за четническа униформа, тютюнева на цвят, от плътна и груба тъкан. Куртката бе двуредна, а панталоните бяха дълги и прилепнали, пристегнати в глезените така, че човек може да носи върху тях навуща или чорапи за голф.

Освен място за фотографиране, това магазинче беше и военен склад на революционерите. Мазето бе пълно с оръжие и муниции и оттам фотографът извади една карабина манлихер с прикрепен към нея щик, след което ми показа нейното действие. Той беше дребен на ръст човек, пъргав, имаше четинести мустаци и на времето е бил прочут войвода.

Войводата Милев бе прекрасен човек, въпреки че в цивилни дрехи донякъде разочароваше. Отпуснатата му тромава фигура с увиснали панталони и зле скроена куртка не го представяше в най-благоприятна светлина, но разрошената му буйна червеникава коса, рунтавата му брада и очите, които винаги весело примигваха, бяха дори по-ценни от недостатъка. А в бойните дрехи той изглеждаше великолепно.

Тогава се виждаше, че е просто една грамада мускули и здрави кости, подвижен като тигър. В действителност за неговото телосложение той бе най-силният човек, когото някога съм познавал. С изключение на онзи великан, куриера Никола, в неговия район нямаше човек, който да го повали при борба, а борбата е спорт, където българите са познавачи. И на последно млсто, Милев беше двадесет и седемгодишен, но изглеждаше по-възрастен. Воювал откакто бе станал на двадесет, в продължение на седемте години като командир той си бе извоювал добро име. Навсякъде чувах, че неговият район е един от най-добре организираните в Македония.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


7. Вероятно става дума за войводата Никола Дечев, роден през 1880 г. в Стара Загора и загинал през септември 1903 г. край с. Лукорско, Кратовско. Сведенията обаче са явно преувеличени.

8. Борис Сарафов (от с. Либяхово – Илинден, Гоцеделчевско) и Иван Гарванов (от Стара Загора) са убити на 28 ноември 1907 г. по присъда, издадена на Серския окръжен революционен комитет начело с Яне Сандански. Изпълнител на присъдата е Тодор Паница (а не Никола, както неправилно е посочено в книгата), роден в Оряхово, по-късно войвода в Драмско.

9. Петко Пенчев (от Варна) издава нелегален хектографиран вестник "Революция". Излиза през 1906 г. в Щипско.

10. Петър Иванов Милев е роден в с. Косача, Радомирско. До и по време на въстанието през 1903 г. е четник при Яне Сандански. След това става войвода в Неврокопска революционна околия, привърженик на Сандански. Убит през нощта на 9 срещу 10 юли 1908 г. в с. Ковачевица, Неврокопско, от противници в револоционното движение. Заедно с него са убити четниците Петър Янакиев (Янков) от Горна Оряховица, Коцо Душков Мърваков от с. Зърнево, Костадин (Коце) Тодоров Мардев от с. Каракьой и Никола Узунов от с. Ковачевица. В книгата те са Хубавия Петър, Костадин Маворок, помощник-войводата Коце и куриерът Никола.

Убийството е извършено от четата на Костадин Иванов Дробенов от с. Търлис, Неврокопско, бивш привърженик па Сандански, но след това преминал на странатана неговите противници.

11. Групите, за които говори авторът, са оформилите се след Илинденско-Преображенското въстание течения в освободителното движение: десница начело с Христо Матов и Иван Гарванов, към която се присъединяват привържениците на Б. Сарафов, и левица начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев.

12. Петър Попарсов е роден в с. Богомила, Велешко. Той е един от основателите на ВМОРО в Солун в края на 1893 г. и автор на първия устав на организацията. През 1897 г. по време на Винишката афера е арестуван и изпратен на заточенне в Подрумкале (Маля Азия). На общия Рилски конгрес през 1905 г. е избран в Задграничното представителство на организацията. Симпатизира на дейците от левицата в освободителното движение.

13. Оценките за Борис Сарафов са противоречиви. Обвиненията за злоупотреба с организационни средства идват от времето, когато е председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Те се отправят срещу него през 1901 г. от противниците му в легалната организация начело с ген Иван Цончев. Проверките в архива на Върховния комитет не потвърждават обвиненията, но слуховете за извършени злоупотреби остават.

14. През октомври 1905 г. в Рилския манастир, на територията на свободна България, се провежда първият общ конгрес на революционната организация след Илинденско-Преображенското въстание, известен като Рилски конгрес на ВМОРО. Разглеждат се широк кръг от въпроси, свързани с миналата и предстоящата дейност на организацията, нейното устройство и управление, отношението й към чуждите пропаганди и пр. Конгресът приема нов устав и правилници, в които залягат принципите на демократизма и децентрализацията, застъпвани от левицата в движението. За членове на Централния комитет са избрани Дамян Груев, Пере Тошев и Тодор Попантов, а в Задграничното представителство - Гьорче Петров, Димитър Стефанов и Петър Попарсов.
 
Писаното от Смит по-надолу се отнася за опита за свикване на втори общ конгрес през следващата година. В действителност той се провежда през пролетта на 1908 г. в Кюстендилско и е известен като Кюстендилски конгрес на ВМОРО.

15. Сведенията за смъртта на Дамян Груев не са предадени точно. Ето подробностите:

На път за България, за да вземе участие във втория общ конгрес на ВМОРО, който трябвало да се състои в края на годината, на 9 декември 1906 г. вечерта Груев с чета от няколко души пристига в с. Русиново, Малешевско. Заедно с трима четници – Сандо Китанов, Георги Думчев – Карчо и Григор Попстоянов, и куриера (войвода на селската чета) Иван Белчев отсядат в къщата на един от селските първенци на име Димитър Алагьозов. Останалите четници се настаняват в друга къща. На следващия ден, неделя преди обед, докато Алагьозов със семейството си е на черква, Груев и другарите му са открити от турци. Започва престрелка, в която се намесва и намиращият се в селото турски караул.

При опита на революционерите да се измъкнат, двама от тях – Сандо Китанов и Гр. Попстоянов, са убити пред прага на къщата. Груев и Карчо, макар и ранени, успяват да излязат извън селото. Пресрещат ги други войници. Изскубват се и от тях и се отправят към връх Петлец. Там и намират смъртта си. На другия ден след сражението турските власти разрешават на селяните да погребат убитите. След това идват представители на властта от Пехчево и нареждат да се изровят погребаните и да се фотографират. Тогава се установява, че между убитите е в Даме Груев. Останалите четници и Ив. Белчев се спасяват.