Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА III

ПОТЕГЛЯНЕ НА ЧЕТАТА

Една сутрин в началото на септември, преди да е изгряло слънцето, Милев и аз се отправихме към софийската гара, където си купихме билети за Татар Пазарджик. Там между другото са местата на кланетата, стоварили върху главите на султана и на Дизраели гнева на Гладстон и причниили косвено намесата на Русия. Тъй като все още бяхме на българска територия, носехме цивилно облекло. Оръжията и мунициите бяха изпратени преди това с влак. Несъмнено българските власти бяха осведомени за пратката, но линията им на поведение бе да си затварят очите пред действията на четите, стига те да пазят известна тайна.

Както вече имах повод да отбележа, българските влакове са бавни и стана обяд, докато пристигнем в Татар Пазарджик, град по средата на пътя за Пловдив. На гарата бяхме посрещнати от кмета на града, добър революционер и комита в своята младост, който обядва с нас. Смятам, че обикновено изразът "обядвам с някого" предполага ядене с известни достойнства. Нека не изглежда, че приемам онова, което е невярно. Хотелът в Татар Пазарджик не бе особено хигиенично място. Няколко прасета и една коза, да не говорим за кокошките, влизаха и излизаха от кафенето по време на яденето и търсеха остатъци от храна между краката ни. Тъй като моите приятели като че ли не обръщаха внимание на това, аз започнах да се преструвам, че също се чувствувам удобно, но не можех да не се възмутя от смушаващото появление в скута ми на една свинска глава. След това синът на собственика бе оставен до вратата, за да държи прасетата извън помещението.

В два часа потеглихме отново, като се качихме на нещо, което тук наричат файтон. Приличаше на нашата лека двуместна карета. За да стигнем до село Лъджене, близо до границата, трябваше да преминем прохода Абадан, пресичащ едва планинска верига. Тази част на България до голяма степен не е почувствуяала облекчаващия допир на цивилизацията и пътищата са просто ужасни. Предназначени са за волски каруци и рядко предоставят възможност за бързо пътуване. И което е по-лошо, в планината те без съмнение крият опасности.

И все пак въпреки естественото желание на потърпевшия да критикува, справедливостта изисква да се каже, че българските инженери всяка година правят всичко по силите си да оправят тия недостатъци. А когато човек е донякъде запознат с турските пътища, няма да е склонен да одумва българските.

Природата беше прекрасна – необитаема и сурова. Пътят вървеше по самия проход, придържаше се към него и често едва осигуряваше безопасността. Той многократно пресичаше рекичката, която стремително течеше по дъното, а солидната конструкция на мостовете, които често прехвърляха буйния поток, доказваше колко опасно може да бъде при наводнение. Високо горе, издигащи се вертикално, се извисяваха планинските грамади, мити и изровени от снеговете, а склоновете им бяха покрити с буйно израснали ели.

Непрестанно трябваше да слизаме от конете, за да могат да си починат. На два пъти спирахме в крайпътни ханове за по едно тъничко червено винце и яхния, струващи 20 или 30 стотинки, равно на 4 – 6 цента. Понякога, като наближавахме завой, където ръбеста скала, стърчаща напред, изцяло скриваше онова, което идваше отсреща, някакъв вик отекваше през дефилето и в силен галоп се появяваше на мършаво планинско конче куриер, който размахвайки камшик, едва се разминаваше с файтона и се изгубваше надолу по пътя.

Понякога пък, след като в тръс преминавахме някой от тия неочаквани завои, изведнъж се озовавахме забъркани сред група запрели и напрягащи се волове, 20 или 30 на брой, впрегнати само в една скърцаща кола с дървени колела, заседнала в някаква яма. Неведнъж нашият файтонджия почти бе пробождан от животински рог, но това изглеждаше не го безпокоеше много. Ако другият файтонджия или пастир се случеше християнин, и двамата се разсмиваха. Но ако бе помак, както наричат българомохамеданите, разменяха си многозначителни думи,

Това бе едно неудобно пътуване. Струваше си обаче всичките неприятности и безпокойства. Горе в планината бяхме, ако не в друг свят, то със сигурност на друг континент. Всички хора бяха облечени в оригиналните носии на българските селяни. Покрай нас върволичеха мулета, гонени от кобили със звънци на шията и яздени от дългурести дървари. Имаше и помаци, мургави на вид, облечени в ярки цветове и носещи сребърни обици и широки панталони, стегнати в глезените. Изглеждаха неприятно и докато крачеха тежко редом със своите волски каруци, навъсени и отблъскващши, повечето от тях с широки и мръсни тюрбани, човек се радваше, че не е сам.

Освен помаците имаше и цигани, пръснати в изобилие из балканските земи. Те са диви, тъмнокожи и с лоша слава. По пътищата е разпространена поговорката, че "честен човек не лагерува близо до циганин или помак". Видяхме няколко енорийски свещеници и монаси от планинските манастири с черни одежди и високи шапки, които яздеха дребни кончета, а краката им почти достигаха земята.

На свечеряване приближихме най-високата част на прохода и в подножието на последния склон файтонджията ни заяви, че ако искаме да стигнем Лъджене, преди да е съмнало, ще трябва да дадем на конете почивка. Тъй че слязохме и тръгнахме да вървим по тясна пътека, която се виеше нагоре по планинския склон и стигаше до върха. Далече под нас файтонът пълзеше по пътя. Напред се простираха необятни планини, а слънцето залязваше зад тях в чудно съчетание от цветове. Тъмночервени, розови, оранжеви и виолетови, лъчите сякаш разпалваха гората, докато целият пейзаж с назъбени върхове на хоризонта биваше обхванат от пламъци.

Когато файтонът пристигна, подновихме пътуването. В по-ниските долове започваше да се стъмва и преминахме покрай много лагери от дървени фургони, сгушени на подходящи места из хълмовете. Весело пламтяха огньове, зли кучета изтичваха, за да лаят срещу нас, и доловихме гласове, изпълняващи в хор някаква циганска песен, които трепереха с неукротимите страсти на Изтока и едва уловимо внушаваха мирис на пушек и преживяне на добитък.

Около единадесет часа се натъкнахме на сравнително добър коларски път и след няколко минути навлязохме в Лъджене. Там, както и в Татар Пазарджик, представителни граждани едва не ни посрещнаха с официални приветствия. В същност, знае се, че Лъджене е гнездо на революционери, като се започне от кмета и общината, та чак до най-малкото пеленаче. Тук е обичайното място за спиране на четите, които навлизат в Македония по източния канал, и както от само себе си се разбира, целият град знаеше за какво и ние сме там.

На другия ден след закуска, която в провинциална България се състои от руски чай, хляб и сирене, членовете на четата се качиха в една стая на втория етаж, за да пълнят торбички с пачки патрони. Скринът, леглата и подът бяха покрити с пушки, револвери, патрондаши и униформи. По-голямата част от сутринта бе прекарана в пълнене на тия торбички и изпробване на пушки, като известно време всичко се вършеше при отворена врата. Един офицер от армията, чиято стая бе в другия край на коридора, погледна вътре веднъж и продължи пътя си. Не каза нищо, но ми се стори, че видях клепачите му леко да трепват по посока на вратата. За всеки случай един четник стана и я затвори.

Според първоначалните планове трябваше да тръгнем тази нощ, но тъй като Василев, пунктовият началник на революционерите в района, не бил в състояние да осигури товарен кон за целия багаж, бяхме заставени да изчакаме един ден. В сутрешните часове пристигнаха и останалите четници. Бяха общо дванадесет души: Никола, наричан Куриера, и Андрей – и двамата помощник-войводи; Коце, строен човек с жълтеникавочервена коса и талия като на момиче; Петър и Джони – и двамата чудати комити. Джони имаше и българско име, но то бе неразбираемо за мене. Тъй че с голямо взаимно удовлетворение постигнахме съгласие да го наричам Джони. Казах му, че това е почетна титла в Америка. Имаше и няколко други, чиито имена не помня, но не бива да забравям Тодор.

Той за първи път щеше да е комита, а още нямаше 18 години. Усмивката не слизаше от лицето му и бе благотворно успокоителна. Често пъти след тежък поход или напрегната битка момчешката усмивка на Тодор вдъхваше на всички смелост и решителност. Той кипеше от живот и не знаеше какво е умора, дори когато тя ясно личеше по младото лице и очите му се взираха празни. Няма да забравя как пристигна в хотел "Македония" с един стар и раздрънкан файтон, седнал до майка си. Жена със спартанска външност, чийто вид говореше, че би могла да бъде родена в Масачузетс.

В присъствието на всички ни тя строго се сбогува с Тодор и го повери на Милев, като му заръча да го направи добър боец. След като стисна ръцете на Милев и останалите (мене тя благослови, защото бях чужденец и се интересувах от нейния народ), тя се качи отново във файтона и неподвижна, с изправена стойка се изгуби в облак от прах. Никога повече не я видях и не зная дали тя отново е видяла своя син.

Двата дни, прекарани в Лъджене, бяха посветени на уреждане подробностите, свързани с похода. През по-голямата част от времето Василев бе с нас. Той беше учител и македонски бежанец, умен човек и по-европеизиран, отколкото повечето свои приятели. Ние наминахме у тях и се запознахме с неговата жена и сестра, които както изисква вежливостта в провинцията, ни поднесоха турско кафе и сладко от череши.

Същата сутрин посетихме една аптека, където с учудване хвърлих поглед към няколко белязани с червени кръстове книжни пакети, които се приготвяха за Милев. Той забеляза изненадата ми и се усмихна.

 – Арсен – каза той. – В случай, че турците ни хванат. Имам пакетчета за всички четници. Не е приятно да те заловят турците.

Вероятно изглеждах малко изненадан. Това бе евентуалност, неангажирала моето внимание. Чувал бях, че обикновено революционерите носят със себе си отрова, защото се смяташе, че турците имат навика да измъчват пленниците, но винаги съм бил склонен да отхвърля тези приказки като пълна безсмислица. Милев открито се изсмя на изразената от мене погнуса и продължи.

– Разбирате ли, необходимо е. Турците ни изтезават винаги, когато ни хванат живи, и четниците имат заповед да пазят последния патрон в револверите за себе си. Но понякога те забравят или пък нямат край себе си оръжие и тогава имат на разположение отровата. Бива, нали? По-добре е, отколкото да те измъчват.

Свих рамене и трябва да си призная, че изминаха няколко часа, докато се съвзема от особеното чувство, че ми се повдига. За самоубийство, дори когато е наложено, не е приятно да се размишлява.

Тази нощ всичко бе готово. Осигурен беше и кон, собственост на един македонски горски работник на име Борис, воювал в голямото въстание през 1903 г., заловен и изтезаван от турците. Той се радваше да отвърне с удар на своите врагове.

Тъкмо преди да потеглим, се случи нещо доста смешно. Георги, съдържателят на хана, гордо доведе пред мене двама души, които говорели английски. Единият се казваше Атанас и заяви, че е работил като кондуктор на трамвай в Ню Хейвън. Първото нещо, което ме попита, бе за резултата от последния футболен мач между Йейл и Принстън (Йейл - университет в Ню Хейвън, щата Кънектикът; Принстън - име на университет в щата Ню Джърси. - Бел. прев.). Каза ми, че ги е видял веднъж да играят. Атанас бил голям привърженик на "сините" (Любимият цвят на Йейлския университет) и се постара да изпее в кафенето любимата песен на отбора. Вторият човек бе научил езика в американското мисионерско училище в гр. Самоков.

До девет часа всички облякоха униформите и взеха оръжието и снаряжението в ръка. Снаряжението на един македонски четник е предназначено главно за водене на бой, бой решителен и продължителен. Удобството се смята изцяло за нещо второстепенно. Имахме на себе си два ката долни дрехи, едните дебели и вълнени, другите леки и памучни, непосредствено върху кожата. С падането на нощта в планината става много студено и вълненото бельо е абсолютно необходимо за предпазване от измръзване.

Всеки носеше патрондаж с муниции за 150 пълнения на пушката, пояс с патрони за 50 пълнения на револвера, френски барабанлия със седем патрона и карабина манлихер с нож. Револверите висяха на една връв около врата, тъй че при ръкопашен бой човек можеше да пусне оръжието и с двете ръце да се хване за ножа. Системата да се раздават на хората доброкачествени револвери и пушки действува много добре. Неведнъж четници са преодолявали превъзхождащи ги турски войски, единствено защото имат в запас седем сигурни изстрела.

В конюшнята на хана Никола и Борис приготвяха денковете, за да ги качат на коня. В тях имаше някои необходими хирургически инструменти и медикаменти, допълнително боеприпаси, още няколко револвера, купчина литература за разпространение из македонските села, електрическа батерия за възпламеняване на мини и достатъчно храна за четири или пет дни.

Четата се бе събрала на горния етаж в една голяма стая и се сбогуваше с някои от селяните. От уважение към офицерите, които се хранеха долу, разговорът се водеше шепнешком. Особеното напрежение, което винаги предшествува някое важно начинание, се усещаше във въздуха. Мъжете опипваха своите раници, наместваха наметалата и припрени непрекъснато разговаряха. На прага стоеше агне, любимец на съдържателя, което щом имаше възможност, отмъкваше хляб от раниците ни.

Струва ми се, че кметът шепнешком се сбогуваше, когато влезе келнер, чиито ръце бяха пълни с високи бутилки българска бира. Бяха раздадени чаши и образувахме неправилен кръг, някои седнали по леглата, други на столове. Светлината от мъждукащите газени лампи танцуваше върху дулата на пушките, по брадясалите лица и дългите коси на мъжете, и блестеше през чашите, докато те се вдигаха в отговор на приглушената наздравица "Да живее Македония!" Тихото им звънтене бе единственият шум.

– Хайде! Тръгваме! – каза Милев, като остави чашата и с опакото на ръката избърса брадата си. През тъмното преддверие се промъкнахме на двора, ярко осветен от звездите и кръглата луна. Когато Тодор се появи на прага, той се усмихваше, а в този момент отвътре се чу някакво трополене. Миг след това един здрав селянин с премятане през глава се стовари долу, след като бил силно ударен от агнето на Георги, което желаейки да премине, го бе блъснало встрани. В същия момент светлината в стаята на офицера в дъното на коридора угасна. Ако го бяха извикали да докладва, той би могъл да се закълне, че е бил в леглото, когато четата на Милев е отпътувала.

Портата на двора се отвори със скърцане и Борис изведе мулето навън. Последва го Никола, който щеше да е водач при преминаването на границата. Следващите бяхме Милев и аз. Докато се изнизвахме в колона по един, селяните се натрупаха, за да ни стиснат ръцете.

На лунна светлина пътят се разстилаше пред нас като парче бяла лента. Понякога меките лъчи биваха улавяни и отразявани от къс стомана, но повечето време се мяркаха само плъзгащи се сенки, които показваха, че по княжеското шосе от Лъджене за Баня [16] се придвижват хора.

При кръстопътя на около километър от селото Василев и Георги се сбогуваха с цялата колона, като се спираха при всеки и тържествено го целуваха по бузата. Обикновено българите не разкриват чувствата си и затова малката церемония впечатляваше. Докато успявахме да ги виждаме, те все стояха на кръстопътя, две мънички черни точки в амфитеатъра на долината, където планините се извисяват край тях.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


16. Село Баня или Баня Чепинска, по-късно Чепино, което заедно с Лъджене и Каменица от 1948 г. образуват Велинград.