Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА 1

СОФИЯ

Трудно е да се разбере защо Балканите толкова дълго са останали встрани от утвърдените туристически маршрути. Човек може да си купи билети, да си запази хотел и място в спален вагон – всичко, което бихте желали, за едно пътуване до Египет или водопада Виктория, но когато стане дума за Белград или София, служителят от туристическата агенция се опулва приятно изненадан и казва: "Но за там никой не пътува. Съжалявам, но нямаме никаква информация за този район. Но след седмица имаме една специална екскурзия до Калкута – извънредно интересно място. Мога ли... Ако сте разумни, ще отклоните неговото предложение и ще продължите без услугите на туристическата агенция.

Смешно е колко често се среща погрешна информация за Балканите. Това е в сила не само в Америка, но и в Западна Европа. Когато някой каже на приятелите си от Лондон или Париж, че има намерение да посети София, те настойчиво го разубеждават и накрая казват: "Е, добре, но си вземи добър револвер. И внимавай, не носи със себе си големи суми".

Между впрочем в България един чужденец е напълно в безопасност, а тези, които са посетили София, смятат, че това е град в Европа с най-добре охраняван обществен ред. Трябва да признаем, че понякога е твърде добре охраняван. Градът има сто хиляди жители, улиците са осветени от електрически лампи, има няколко трамвайни линии, телефоните са нещо напълно обикновено и във всички квартали ще откриете много повече полицаи – на коне или пеша, отколкото в която да е част на Ню Йорк.

Това описание може би ще разочарова пътешественика, който търси необикновеното. Но той не трябва да се безпокои. София не е чак дотам напреднала, че да загуби очарованието на Стария свят, ароматния дъх на Изтока. В някои отношения белезите на цивилизацията са само външни, а в други тя не е предизвикала осезаеми промени. Щом слезете от вагона и стъпите на перона на ниската, чиста, жълта гара в София, инстинктивно чувствувате, че Европа е останала зад вас и че сте в сянката на Ориента.

Влакът, от който току-що сте слезли, е теглен от изработен в Америка локомотив. Гарата пред вас е претъпкана от селяни в старовремски дрехи, а на чести интервали стоят жилести мургави полицаи. в сивосини униформи, въоръжени със саби и револвери. Офицери в сивобежови шинели с блестящи ширити си проправят път през тълпата, крещейки заповеди. Един турчин изкарва от чакалнята на трета класа група забулени жени и едва имате време да осъзнаете, че това е харем, който пътува транзит за един от македонските градове на юг.

Макар че от едната ви страна трака телеграфът, а на другата върти търговия една сергия за бързи закуски с обичайната за Провидънс скорост, минути преди тръгването на експреса "Ню Йорк", не може да не почувствувате разликата и не сте удивен даже, когато униформен мъж сграбчва багажа ви и насила ви взема под своя закрила. Опитайте се да си представите нюйоркски полицай в подобна ситуация. В същност още с влизането си в Сърбия с твърде опасната скорост от около 30 км в час вие навярно сте свикнали с такова разнообразие от комични контрасти.

Нито Сърбия, нито Белград са толкова приятни, колкото България и София, но в "Белия град" човек получава първите си впечатления от Балканите и от хората тук. Съзаклятничеството се носи във въздуха. Тълпите по белградските кафенета се държат като заговорници. На всяка крачка има войници. Понастоящем Сърбия се управлява от военна клика, кралят е само една марионетка и поради това тази страна не е особено приятно място за чужденци. Високомерното отношение на военните, което се забелязва из цялото кралство, не е привлекателно. Цивилните никога не са застраховани срещу евентуални оскърбления.

Но да продължим: Сърбия в нито едно отношенне не е толкова интересна страна, колкото България. Управлявана е лошо, селячеството е мърляво, невежо и заблудено, а преминавайки през гарнизонните градове, лесно се забелязва, че най-приветливите сгради са казармите. За училище служи колиба, а много от селяните живеят почти в дупки, издълбани по склоновете.

Във всички случаи България е най-важният фактор на Балканите. Като всички други малки нации от района, който е синоним на романтика, тайнственост, смели и рисковани постъпки, тя изнемогва от многото злини, но не чак толкова, колкото нейните съседи. Румъния е по-богата, но й липсва здравото, упорито и трудолюбиво селячество, което е гръбнакът на България. Между другото, може да се отбележи, че то е и най-оригиналното. Вече споменах за нелепите за един американец контрасти, с които София изобилствува. В трамваите могат да се видят селяни от близките села – в широки бели панталони, стеснени под коляното, с цървули и везани елечета, които се качват провирайки се под страничния парапет с маниер на Бруклинец, бързащ за в къщи. Жените носят по няколко поли, които стигат до под коляното, и елечета с много шевици.

Най-разпространената шарка при шевиците са клонките червени рози със зелени листенца. Зеленият цвят е предпочитан и се счита за национален. Момите ходят гологлави и сплитат косите си на плитка, отзад на гърба. Омъжените жени носят бели забрадки, които когато са чисти, им отиват много. В селските области на България никой не носи европейски панталони. Даже в София много от по-бедните жители са запазили националните си носии.

София е разположена красиво върху едно поле 550 метра над морето, обградена от всички страни от планини. От запад и от юг над града като стена се издига отвесно планината Витоша. Ако в ранните сутрешни часове е мразовито, хората поглеждат към Витоша: има ли сняг по върха – това е лош знак, но ако е изчезнал или се топи, тогава разбират, че слънчевата топлина се увеличава. Вечер жителите поглеждат към дефилето в десния склон на Витоша, известно като "Барометъра". Щом през него се вижда ясно небе, според традицията, времето на следващия ден ще бъде приятно. На няколко пъти през годината климатът се разваля, но винаги е здравословен.

Възможно е от пръв поглед Софня да изненада своя посетител. Всичко събужда чувство за нелепост. Има толкова претенция, такъв очевиден стремеж към себепоказване, като в комична опера. Градът е явна имитация на някои от по-големите европейски столици. Държавният протокол се прилага с цялата му тържествена пищност и официалност. Тържественото шествие на крал Едуард, когато отива в парламента, е относително по-малко впечатляващо от това на княз Фердинанд по улица "Цар Освободител" до Народното събрание.

Ако някой вникне по-надълбоко, лесно може да стане по-снизходителен. Българите се стремят към усъвършенствуване – стремят се с дръзката енергичност на един млад народ, упорит и горд. Те искат да са цивилизовани. Преди 30 години бяха роби без идеали, без изявени стремежи, без национално чувство. По онова време София е била село с една-единствена представителна сграда – църквата "Света София", построена преди осемстотин годнни и превърната в джамия от турските завоеватели. Жителите на града изтъкват, че мизерните колиби от кал, които градът е представлявал на времето, сега се използуват за краварници. Вярно, трудно е да не се изсмееш, когато файтонджията ти съобщи, че развалената улица, по която се друсате, особено с дупки, които котка трудно би могла да изкатери, е булевард "Левски". Трябва само да се има пред вид, че по време на турското иго булевардът е бил пущинак. Същият булевард сега е осветен от електрически лампи и засаден със сенчести дървета. Понякога софиянци се изсилват и после се сгромолясват. Неотдавна започнал строеж на нова общинска сграда, която трябвало да бъде толкова голяма, колкото сградата в Ню Йорк, ако не и повече. След като била построена част от основите, властите установили, че няма повече пари. От друга страна, в момента се строи – с пари, внесени от селяните – катедрала, която ще е облицована с мрамор и ще бъде най-голяма на Балканите.

Друго нещо, с което новодошлият трудно свиква, е военната парадност. Тя изглежда безсмислено екстравагантна за една млада и бедна държава. Човек забелязва, че двете най-големи сгради в града принадлежат на Офицерския клуб и на Министерството на войната. Този въпрос заслужава да се разгледа по-подробно. Човек открива, че готовността на хората да поемат разходите, свързани с една голяма армия, не е привидна, а съвсем истинска. Те не роптаят срещу това бреме или срещу факта, че една трета от годишния бюджет отива в Министерството на войната. Всички, включително и образованите, които в повечето случаи са против политиката на правителството, са единодушни, че армията е необходимост – необходимо зло, както се изрази един.

До преди година тези хора са живели в постоянен страх от Турция – не толкова от турците, колкото от мисълта, че биха се оказали неподготвени да използуват първата възможност за извоюване на своята пълна независимост и освобождението на Македония. Всеки ден софийските вестници отделяха много място за коментари върху политическите новини от Цариград и за успеха на революционната пропаганда в Македония. В Западна Европа често могат да се чуят изявления, че македонското революционно правителство или е унищожено, или свръхнапрежението е довело до естествената му смърт. За всеки, който е бил в България и Македония, подобни приказки са абсурдни. Въоръжената борба няма да спре, докато не се въведат трайни реформи.

В подготовка за възможна война с Турция българската армия е приведена в състояние на висока бойна готовност и предполагам, че по относителна численост тя не отстъпва на нито една в Европа. Въоръжението е напълно съвременно. Между частите й има взаимодействие, офицерският корпус е чудесен със здрав демократичен дух, който не се среща често в Европа. Мирновременният й състав е 55 хиляди души, но по време на война може да бъде увеличен на 200 хиляди, а ако е необходимо и на 400 хиляди души, макар че цялото население не надвишава 4 милиона. Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че всеки годен мъж е войник.

Интересът, който българите проявяват към революционното движение на своите съотечественици в Македония, не е формален. Той е станал част от националния живот. В повечето от по-заможните семейства е станало традиция един от синовете да се посвети на революцията. Другите синове отбиват задължително военната си служба, но най-добрият се откупва с трудно припечелените семейни наполеони, за да отиде да се сражава за Кръста като "комита".

Този интерес към революцията се проявява навсякъде. Той е особено забележим в София, поради хилядите македонски изгнаници в града. Веднъж присъствувах на една огромна демонстрация, организирана от революционния комитет в София [5] по повод посещението на Великия княз на Русия Владимир – син на цар Александър II.

Една колона от 3 – 4 хиляди души, която се образува пред ресторант "Балкан", една от главните квартири на македонските последователи в София, начело с музика премина по улиците към двореца. Непосредствено след оркестъра вървяха ветерани от голямото македонско въстание през 1903 г., които носеха знамена с черен креп и надписи "Скърбим за Македония".

Колоната изви към двореца, но за момент спря на ъгъла на "Цар Освободител", единствената прилично павирана оживена улица в София. По силата на съдбата в същия момент зад ъгъла изскочи лека двуместна карета. На капрата – кочияш и лакей с червени фесове, а зад тях седеше симпатичен мъж в редингот и фес. Това бе турският комисар. [6]

Виковете на тълпата прераснаха в мощен рев. Макар и без думи, смисълът му бе ясен. Комисарят се наведе напред, втренчен в пътя. Видях как ръката му се плъзна в страничния джоб. Мигновено една група офицери и стражари, стоящи пред портала на двореца, се впусна напред и се строи пред екипажа, отстранявайки със сила тълпата, удряйки наляво и надясно с тъпото на сабите. Кочияшът подкара конете, комисарят с хладнокръвно любопитство кимна учтиво на офицерите, които се бяха притекли на помощ, и каретата изчезна в галоп.

По-късно същата сутрин аз стоях на стъпалата на Народното събрание и наблюдавах тълпата, която се беше разраснала с още няколко хиляди. Тя коленичеше в праха пред конната статуя на Александър II, Освободителя, която се намира на големия площад с лице към Народното събрание.

Очевидно цяла София бе зарязала работата си, за да участвува в демонстрацията. Оркестърът провлачено свиреше траурен марш, група свещеници излязоха напред и прочетоха молитва, а пред паметника бяха поставени венци. След това един поп започна да се моли и хората на площада като един паднаха на колене. Макар че слънцето палеше, виждаха се само гологлави хора. Над тях като стена се извисяваше планината, която на кристално чистото небе изглеждаше толкова близко, сякаш ще се строполи на площада. Тук и там се открояваха конни стражари, също без шапки. Цареше пълна тишина, прекъсвана само от случайно прошепнати възклицания, като вълна от звуци, като ехо на непрекъснатото монотонно пеене на свещеника.

– Какво означава това? Какво правят? – попитах един македонец, който беше пътувал по света.
– Какво означава? – отговори, самият той изгнаник. – Какво означава? Това значи тирания, робство, унищожение! Означава, че Европа дреме, доволна от гледката на заклани жени и деца, и само се заканва с пръст на ухиления звяр в Цариград: "Ах, ти палавнико!"
– Пфу! Те се молят за Македония, приятелю, за Македония – измъчена, опожарена и опустошена. Те повтарят думите от Библията: "Докога, господи, докога?"

И аз започнах да проумявам.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]
 


5. Авторът, както и други чужденци, няма точна представа. за структурата на революционната организация и затова говори за революционен комитет в София. В действителност Централният комитет на ВМОРО се намира в Солун. В София от 1896 г. съществува Задгранично представителство. Тук и по-нататък в книгата той има пред вид него или отделни негови членове.

6. Турският дипломатически представител в София след Освобождението се нарича комисар на вакъфите или само комисар.