ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА ХVIII

КРЪСТЬО РЕСЕНСКИ

На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.

– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона: "Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.

"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."

И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.

– Кой започна кавгата? – попита Петруш.
– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.

В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух отговора му.

– Два батальона! Къде са сега?
– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.

Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.

– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори сърдито той.

Един от нашите патрули пропълзя тихо до нас и съобщи, че едно отделение аскер върви по пътеката, която следвахме миналата нощ. Настъпи обща, но тиха тревога между нашите момчета. Чуваше се тракането на пушките и дрънкането на патрондашите. Селянинът забърза надолу из храстите. Последва напрегнато мълчание. Всички приклекнахме на коляно и напълнихме пушките. В това време се чу по камъните тропот на много крака и дрънчене на клинци от подкованите ботуши. Те отминаха и шумът от пушките престана. Селянинът бързо се върна при нас.

– Вървят само по пътеката – каза той.

Целия ден лежахме там, само си шепнехме и при всяко движение в храсталака се стряскахме, защото мислехме, че часовоят иде да ни предупреди за приближаването на аскера. Обикновено селяните идваха или да съобщят за движението на патрула, или да ни донесат храна, но винаги носеха секира на рамото си, за да правят впечатление, че идват по тия места да секат дърва.

Приближаването на нощта донесе малко облекчение на нервната натегнатост, но ние останахме там, където бяхме, защото селяните бяха забелязали, че по всички пътеки са поставени засади. Предпочетохме да останем на същото място и положение, отколкото да открием сражение, което би се съпроводило с жертви, за да се пробие път през аскера.

На сутринта с нетърпение очаквахме новини от селяните. Най-после един дойде и ни каза, че аскерът още се навъртал тук, но главното ядро се движело севрно от Охрид към Плакие. Към обед ни казаха, че и последното отделение войска заминало. Четниците се отпуснаха и Ходжата искаше да изпее една весела песен на турски, но Кръстьо не му позволи.

Още беше видело, когато разтурихме лагера и се пуснахме по пътеката край потока. Тръгнахме по посока на Крушево. Някой извика:

– Я  погледнете оня човек, който иде от Свинище.

 Един човек яздеше бързо по пътеката на отсрещната планина. Наблюдавахме го мълчаливо, без да се крием от него, защото се виждаше, че е селянин. Като стигна срещу нас, той ни видя и внезапно спря. Спусна се през храсталака и като силеше коня си към нас, извика, преди да се приближи:

– Ислям избяга, преди да го настигнем. Тръгнал е следобяд, преди два часа минал през Свинище, уловил стария Сава, сина му, пет коня и побягнал в планините. Бях тръгнал за Крушево, за да ви съобшя това.

Кръвта на Петруш завря и в деликатните черти на лицето му се появи румен блясък. Устните му се свиха, докато даваше резките си нареждания:

– Кръсте, ти ще ми помагаш. Ти ще пазиш южния проход, а пък аз ще заградя Плакие. Хайде, момчета, стегнете си коланите. Това ще бъде най-бързото и най-дългото преследване. А на вас, стари другарю, и на тебе, Сандо, сбогом. Няма защо да идвате с нас. Чак подир седмица ще можете да се върнете тук.

Ние гледахме как осемте другари тичаха по планиската пътека към Свинище и изчезнаха в мрака. На следния ден се настанихме в една планинска местност, от която се виждаха южните пътища от Дебър за Албания. По-предната нощ Кръстъо беше заел тия пътища със селската милиция. Ислям не можеше тъй бързо да върви, защото му пречеха пленниците. Към обяд чухме един залп, идещ от охридския път.

– Петруш го е уловил – забеляза един четник. Кръстьо се просна на земята и почна да слуша.
– Ислям не носи маузерки – отговори той бързо.

Стрелбата продължи до падането на мрака. В това време, вярвайки, че целият аскер е горе, където ставаше сражението, и като мислехме, че Ислям ще използува това отвличане на аскера, за да мине покрай нас, ние се дигнахме от мястото си и слязохме долу в долината. Сандо с няколко четници на Кръстьо премина рекичката и продължи пътя по срещуположната страна, разделен от нас с рекичката.

И изведнъж видяхме две фигури, които излязоха от гъсталака, към който отиваха Сандо и четниците. Още от първия поглед се разбра, че са от аскера и очевидно преден патрул на приближаващата се войскова аст.

– Я погледнете, вълците пред нас – изрева Кръстьо, но едва когато четниците щяха вече да се сблъскат с двамата патрулни. И двете страни веднага се спряха, а двамата турци се връщаха и бежешком се вмъкнаха в гората.

Четниците бързо се присъединиха към нас и тогава всички, начело с Кръстьо, минахме през храстите все на юг и стигнахме до селото, в което отивахме. Много бързо се приближихме до къщите и кучетата почнаха да ни лаят. Селяните ни дадоха хляб и сирене, с които напълнихме раниците си. В това време едно запъхтяно момче дотича и извика, че много аскер се приближавал и че отивали по нивята от двете страни на селото, очевидно да ни обградят. Ние се пръснахме в бойна верига и притичахме по изораните ниви към разредената гора. Почна да се стъмня и от по-голямо разстояние не можеха да ни видят. Във всеки случай не стреляха срещу нас, макар че кучешкият лай ни показваше приближаването на големи групи хора. Като се дръпнахме в гората, пак се наредихме в боева линия, като бързо се изтеглихме назад.

Този нощен поход беше твърде усилен. Минахме през изорани ниви и пресякохме долината, за да отидем в отсрещните планини. Призори спряхме и спахме в гъсталака при едно село, но през нощта направихме друг усилен поход, който ни заведе горе по веригата на планината, която разделя Охридското езеро от Ресен.

На втория ден се научихме, че войниците вървели усилено по дирите ни. Кавалерията обикаляла местността, а пехотни патрули заели всички планински пътеки. На няколко места офицерите се опитвали да подкупят децата с пари и кротки думи.

– А бре, деца, чули ли сте нещо за американеца? Американският комита бил ли е във вашето село?

От това ставаше ясно, че присъствието в четите на един чужденец, който се занимава с журналистика, беше голяма досада за властите.

Една нощ се озовахме на брега на езерото Преспа – един простор от вода, който отстъпва само на Охридското по големина и хубост. На едно уединено място по крайбрежието намерихме да ни чакат шестима рибари, които ни качиха в две големи лодки.

Не знам точната ширина на Преспанското езеро, но помня, че само в ясен ден може да се види от единия бряг до другия. Ние пътувахме две нощи от северния бряг до един пролив на половината път до западния бряг. При светлата луна гребяхме край една редица от високи, неравни канари, пробити от малки пещери, В една от тях видях олтара на една черквица, построена преди много векове, навярно когато римляните са преследвали последователите на Христа. Дори досега рибарите се молят там и палят свещи пред една стара икона, увиснала на скалната стена.

Тук околностите са слабо населени и са диви и почти непроходими над езерото. На втория ден се спряхме на широк пясъчлив бряг, между две високи канари. Полегатият бял пясък се миеше от плискащата вода при краката ни тъй ясно, че можеше да се види как дъното върви надолу полегато до петнадесет метра, преди да потъне най-после в сините дълбочини нататък. Риби, сами или на множество, малки и големи, плуваха наоколо тъй ясно за погледа ни, като че ли минаваха през синя мъгла. Ние се къпехме през деня свободно в езерото, дори по няколко пъти. След това ловяхме риба, по-големите риби за печене се ловяха само от рибарите.

Над пролива имаше село, което Кръстьо и аз посетихме няколко пъти. Председателят на местния комитет беше един млад албанец, който се излежаваше до нас по цели дни, като да беше заможен селянин. Кръстьо ми каза, че той бил беят в тази околия и притежавал всичката земя край селото. Той наредил да бъдем прекарани с лодки дотук. Кръстьо го наричаше "бейчето", косто показваше тяхната дълга интимност, но на мене ми трябваше дълго време, за да свикна с един албанец в организацията. Скоро схванах, че беят е във връзка със свои съотечественици зад планините и че между тях се засилва революционната дейност. Да имаше време, бейчето щеше да ни устрои среща с една революционна албанска чета, която действуваше към Корча.

След едноседмичен излет край езерото ние почнахме да се връщаме на север, като поред посещавахме рибарските села. По това време тревогата на властите за моето появяване с уж унишожената чета бе утихнала. След нещастието от месец май нашите посещения подействуваха благотворно и освен това повдигна се ентузиазмът на селяните от ония героични случки, които им разказваха четниците.

При нашето първо селско събрание Кръстьо почти ме уплаши със своята яростна реч. Населението от тези места беше особено обедняло, тъй като всичко било разрушено през въстанието и само отчасти възстановено оттогава насам. Касата на касиера, която била натъпкана от данъка, който селяните от други села плащали за сечене на дървен материал, била изпразнена от заемите, давани на местните жители в общината. Кръстьо открил това, когато искал да му се даде сметка. Никой касиер не можеше да събере тия дългове, макар че всички длъжници бяха налице. Помислих, че Кръстьо ще им одере кожите веднага. Но той постави един четник на вратата и почва ужасно да им се кара. Никакви пари не се събраха.

– Знаете ли какво ще ви направя! – викаше той.

 Събраните мълчаха като неми.

– Вие, патагонски разбойннци! – това беше негов укор. Той бъркаше Патагония с Калабрия, за разбойниците на която беше слушал. – Аз ще ви кажа какво ще направя. Ще назнача три стари жени за местен комитет и вие ще им се покорявате. Те ще знаят как да пазят парите ви.

Това заплашване им направи впечатление. Те събраха една малка сума, но имаше да се събират още двадесет лири. Хората познаваха Кръстьо – неговият гняв утихна.

– Дявол да ги вземе – пошепна той настрана. Какво да ги правя? Ще ги понахокам малко, за да не се учат на такива работи.

Тогава той се обърна към касиера:

– Ще ми дадеш ли малко въглен да си запаля цигарата? Я ме погледни. Ще назнача за касиер твоята жена и така ще ти съсипя домакинството.

По същия начин той разрешаваше и местните спорове. След няколко дни аз и селяните свикнахме с неговата избухливост. Един от четниците ми каза, че Кръстьо не биел престъпниците. Разказа ми също за едного, който давал сведения на каймакамина и поради това Кръстьо едва се спасил от аскера. Когато довлекли престъпника да го съдят, оказало се, че той има шест малки деца. В друг район той не би избягнал смъртното наказание. Обаче Кръстьо го осъдил да не излиза сам от селото. Той не можел да отива сам в гората да сече дърва, ако не е придружен от човек на селската милиция. Това беше единствен случай от шпионаж в този район.

Като стигнахме пак в Горни Ресен, трябваше да се движим по височините. Тук получихме писмо от Петруш. Сандо го прочете с висок глас на събраните четници и селяни. То имаше следното съдържание:

"След като ви напуснахме, ходихме цяла нощ по дирите на Исляма и на следната сутрин се доближихме до него. Щяхме да го спрем, ако не се бяхме натъкнали на една рота аскер, която ни принуди да държим отбранително положение. Каймакаминът лично ръководешe сражението и ние с един куршум му строшихме глезена. Това нараняване го разсърди толкова, че той отиде в Плакие и там обеси един селянин. В сражението паднаха двама от аскера, а през нощта ние се оттеглихме без убити и ранени.

В това време селската чета отсякла пътя на отстъплението на Ислям и той бил преследван от тях до землището на турското село. Влязъл там и поискал да сменят конете за него, неговите хора и пленниците. Когато селяните отказали, той започнал да бие техния мухтар, но в това време го застреляли. Те пуснали пленените да се върнат в Свинище, където ние ги срещнахме и научихме от тях как бил сложен край на Ислямовото бягство и разбойничество."

Всичко това Сандо прочете високо, но в писмото имаше и лични работи за мене. Петруш наглед се показваше доволен, че Ислям е убит най-после, но ако четях правилно мислите му през редовете, неговата радост бе смесена с остро съжаление. Той съжаляваше, че не бе успял да улови Исляма жив и да го съди надлежно в една редовна сесия на съдилището си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]