ГЛАВА ХIХ

ПАК В ЙЕНИ МАХЛЕ

Редица планини, на които най-високият връх е Пелистер, отделя Битолската долина от Преспанското езеро. По един път, който минава през пролома на тия планини, рибарите от Преспанското езеро пренасят риба, за да я продават на Битолския пазар. През един горещ ден на месец август трима изпотени човека, очевидно рибари, караха две натоварени магарета с риба по прашното шосе към града. Едното от тия лица беше сам авторът на тази книга, но той беше тъй добре предрешен, че и по-проницателни очи от тия на часовия при поста на върха не можеха да го различат от двамата му другари.

Беше още рано слсдобед, когато минахме акцизните власти при градските врати. Оттук продължихме пътя си по топлите и тесни улици на Витоля, дойдохме до центъра на града и през главната улица, която води към месопродавниците, карахме бавно и насила магаретата. Най-сетне влязохме в един хан, предадохме двете животни на едно момче и занесохме рибата в рибарските бараки. Преди да я премерят, аз вързах три доста големи риби на една връв, вмъкнах се в навалицата и тръгнах из улиците.

Аз не се чувствувах тъй уверен в себе си, както може би изглеждах. За пръв път трябваше да разчитам на своята хитрост и способност и да се справям с несигурността на моето положение. По причини, които няма да обяснявам тук, Сандо беше останал с Кръстьо и неговата чета.

Моето пристигане не беше известено. Първо, Кръстьо преди няколко време беше скъсал отношенията си с окръжния комитет въз основа на това, че докато Ресен не прати редовно избран делегат в Битоля, районът остава непредставен. Вместо веднага да нареди произвеждането на избор, окръжниот комитет обявил Кръстьо за нарушител на законите на организацията и за осъден на смърт. Но досега никой не бе се осмелил да изпълни присъдата.

Освен това от сведенията, които бяхме събрали, вече имаше съмнения относно съществуването на окръжния комитет. Трима от неговите членове, включително и Орела, бяха избягали от турска територия, а за Лигушев се предполагаше да е в затвора. Оставаше още един, когото познавах, един еврейн лихвар, но на него аз не смятах да се доверя.

Селският учител ми бе дал наставления да премина шумната част на града и да отида в къщата на неговите родители, които живееха в една крайна махала. Те ме приеха любезно. Според наставленията на техния син, те бяха приготвили за мене един кат дрехи, каквито се носеха в Битоля. Двамата старци знаеха твърде малко за местната революционна политика, тъй че тяхната къща ми служеше само за временно убежище. Все пак аз научих, че докато мнозина от старите ми познати са избягали, а някои са в затвора, окръжният комитет си останал непокътнат и Мойсей все още бил негов член. Един ден аз видях Георги да минава по улицата, така че беше налице поне един активен орган на окръжния комитет. Написах една бележка на Моисей, че съм тук.

Той дойде следобед и ме поздрави радостно, запъхтян и изпотен от ходенето.

Тогава аз реших да продължавам да вярвам и досега, че каквото и предателство да има при смъртта на Пецов, той няма никакво участие в него.

Същата вечер се преместих в Йени махле. Като вървях по кривите улици, видях познати хора, на които лицата светнаха от радост, щом ме познаха. Тъкмо в това време Спиро и едно друго момче се караха пред вратата. Като ме видя, той се спусна към вратата, влезе вътре и я остави полуотворена. Събраното семейство ме поздрави като стар приятел и ме заведоха на трапезата за вечеря, където предварително бяха приготвили място и за мене. Мойсей ги беше предупредил за идването ми.

В продължение на няколко дни бях доста зает и уреждах кореспонденцията си с България, която напоследък бях прекъснал. В това време успях да схвана и местното положение. Георги дойде да обядва при мене и беше доста искрен. Арестували го, но го пуснали без разследване. Орела и Лигушев били предадени от социалистическата група в града [60].

За Елена Т-ева, момичето, което се опита да се срещне с мене, не можах да науча нищо определено. Спиро мислеше, че тя е заминала за България да следва в Софийския университет. Братът на Спиро, учителят, каза, че тя прекарвала ваканцията в едно село до крайните махали на града при една своя приятелка. Аз не исках да питам повече за нея, защото, според моите сведения тя беше членка на омразната социалистическа фракция и името й все още отчуждаваше мнозина, които съвсем не бяха безчестни. Обаче случаят ми помогна.

Един ден, като пишех записките си в една от стаите на горния етаж, дойде стара жена и ме предупреди че имало общ обиск в Йени махле. Изведнъж тревогата се разпространи в цялото семейство. Набързо събрах нещата си и с тях натъпках вътрешните си джобове тъкмо когато силно се чукаше на вратата. Аз скочих от задната стена в другата градина. Във всички дворове жени и деца тичаха насам-натам в нервно напрежение. Спиро ме беше изпреварил от една дупка на стената, аз го последвах през една врага, минахме край група уплашени жени и се промъкнахме от градина в градина. Току щяхме да изскочим на една уличка, но една жена ни тикна назад и тръшпна вратата пред цяло отделение стражари. Впуснахме се в друга посока. Спиро тичаше пред мене с отчаяна енергия. При последния двор между къщите бяхме спрени от навалица жени.

– Оттук, оттук – извика някой и аз се втурнах през една вратичка в глуха улица. Едно момиче ме улови за ръка и двамата затичахме силно по уличката, като оставихме Спиро зад нас. Минахме уличката, влязохме в един проход между къщите и стигнахме на открито поле.

– Върви по тази пътека – каза момичето – и иди към нивите. Когато се стъмни, върни се по същия път, аз ще те чакам.

Аз продължих да вървя по пътеката и когато излязох на полето, тръгнах по-бавно. Беше рано следобед, през един хубав, ясен летен ден. Когато стигнах до дърветата и до високата трева, вълнението ми поутихна. Започнах да се разхождам. Като стигнах до една рекичка, тръгнах край брега през зеленото поле. Най-сетне дойдох до едно място, където се пресичаха две каменни огради и тука, под едно огромно дърво, див кестен, аз си полегнах. На това място сладко си почивах в дълбочината на тревата, като слушах шумоленето на листата. Струваше ми се, че бях задрямал, когато чух гласове и приближаването на леки стъпки.

– Тук ще се разделим – казваше един женски глас. – Тази вечер ме чакай.
– Да, ела рано, ще спим на балкона.

И отговорът беше на жена, но гласът ми беше познат. Повдигнах се на лакът. Едно момиче бавно и заднишком се приближаваше към мене. Другото вървеше също заднишком в противна посока. Те си казаха сбогом и се обърнаха. Тази, която беше по-близо до мене, се стресна, като ме видя, защото аз се бях изправил и облегнал на оградата. Тя продължи пътя си, като гледаше пред себе си. Още един път тя ме погледна под око и след това се спря. Очевидно едва сега ме позна.

– Какво правите тук? – извика тя. – Не знаете ли, че полският патрул минава по тоя път? Той може да ви зададе въпроси, на които не ще можете да отговорите.
– Полицията сега е много заета в Йени махле и няма време да идва тук – отговорих аз. – Как можахте да ме познаете?
– Аз съм ви виждала често – каза тя. – Това беше през миналото лято, когато бях в София. Веднъж ви видях с Груев, като пиехте бира, тогава моят брат ми каза кой сте.

Настъпи мълчание. Когато вече я намерих, не знаех какво да й говоря. Но най-сетне казах:

– Казаха ми, че сте отишли в София.
– А вие как разбрахте коя съм аз?
– Аз ви видях, при вратата на... от един прозорец – изтърсих аз.

Тя се изчерви и стисна устни. Веднага разбрах, че започвам недодялано.

– Това беше делово посещение – отвърна тя с твърд глас. – Страхувате ли се от този човек?
– Това не бихте говорили, ако знаехте как се отнесоха с него, когато вие си отидохте.
– "Може би беше по-добре, че не я видяхме" – повтори тя някогашните ми думи със злобна подигравка. "Кой й е казал, че сме тук?"

Мой ред беше да се изчервя.

– Тези думи – продумах аз горчиво – бяха казани, за да ви защищят и да не станете предмет на махленски приказки.

Настъпи ново мълчание.

– Хайде да се махаме от тоя път – каза тя най-сетне. – Вие не трябва да останете тук сам. Но защо не са пратили някой да ви придружава? Да вървим полека към воденицата нагоре.

Ние тръгнахме бавно през нивите, следвайки една едва видима пътека. Първа тя наруши мъчителното мълчание:

– Недейте се сърди на Марийка, тя не е предала това като клюка. Тя ми повтори тези ваши думи, за да ме отклони от желанието да се срещна с вас, тъй като и аз я молех да ми помогне да се срещнем. Вярно е, че тя ви е следила, но това е сторила не с цел да ви направи пакост, а да ни предпази от някои грешки.
– Но защо дойдохте вие?
– Да наредя една среща между вас и един човек, който желаеше да говори с вас.
– Кой човек?
– Той е заминал за България, но не е важно кой е.

Тя не каза истината.

– Вие сте били в четите? – запита тя, за да промени темата.
– Да.
– При кого?
– Бяхме тръгнали да се присъединим към Пецов, но за щастие се забавихме в едно село. – Отговорът ми бе съвсем случаен, но попадна точно в целта.
– Какво! – възкликна тя.
– Те са наредили да се присъедините към Пецов?
– Да. Може би вашето посещение е причина за това. Аз се държах много лошо с Орела онази вечер и той може би е помислил, че зная повече, отколкото в действителност знаех.

– Спомням си – промълви тя замислено. – Марийка ми каза, че и двамата сте били много зле настроени един към друг през онази вечер. Но... защо сте отново тук?
– Имам лична работа в София, която не мога да уредя от района. Бих дошъл и преди, но нямах доверие на Лигушев.
– А имахте доверие на войводите?
– Защо не? Всички с изключение на Дякона са честни хора.
– Бяхте ли в Ресен?
– Да, бях, заедно с Кръстьо.
– Кръстьо! Но той е изпратен от Сарафов.
– Може би. Но чувството му за чест е по-силно от партизанщината му. Той бе осъден на смърт от Лигушев, защото поиска насрочване на избори според новия правилник.
– Според вас останалите не са ли негови привърженици?
– Напълно съм сигурен. Нито един от онези, които срещнах, а също и Ташко и Петруш.
– Колко жалко – каза тя тъжно, – че не знаехме това. Боже мой! Защо не ви срещнах по-рано?

Помислих, че сълзи ще рукнат от очите й.

– Вече много ли е късно? – попитах аз.
– Много късно? Да, твърде късно. Тукашната ораанизация с унищожена, най-добрите ни хора са избити или потърсиха убежище зад граница. Никога няма да можем да се възстановим.

Бяхме стигнали до малка горичка и седнахме под сянката на дърветата сред гъстата трева.

– Другарю – поде тя внезапно, – интуицията ми подсказва, че мога да ви вярвам. Освен това излагам на риск само себе си. Онова, което исках да ви кажа миналия път, през май, ще ви кажа сега и дори ако някой ден го публикувате или разгласите по друг начин, няма да има нищо срамно за Македония. Ние имахме честни хора.

"Всичко това се случи през последните осемнадесет месеца след въстанието. [61] По време на боевете бях с брат си и помагах в лазаретите, но когато нашите сили се прегрупираха в летящи чети, слязох в града и оттогава съм непрекъснато тук. Онова, което ще ви кажа не са слухове, понеже съм свидетелка на всичко, което стана.

Градът беше пълен с жени и деца от опожарените села, но най-способните мъже, организаторите на тукашните комитети намериха убежище в планините или заточени. Дезорганизацията беше пълна. Това означаваше, че трябва да започнем всичко от самото начало.

След няколко месеца Груев пристигна в града и започна да реорганизира. Георги Сугарев и Борис Сарафов правеха същото в районите и всички предполагахме, че работят под ръководството на Груев [62]. Но нямаше градивен материал. Новият окръжен комитет се състоеше от простовати, необразовани търговци и работници, които нямаха никакви организаторски способности. Единственият интелигентен човек от групата бе отец Мирабо, но той беше седемдесет и пет годишен. Когато Груев си тръгваше, остави отец Мирабо за председател на окръжния комитет.

После, в резултат на въздействието на Сарафов, в комитета влязоха Петър Лигушев и Черния Петър от Дебър. Черния Петър беше ханджия и всеизвестен експлоататор на селяните. Обаче нямаше кой да се противопостави, защото общата амнистия още не бе обявена и нашите мъже ги нямаше, а ние, жените, изобщо не бяхме признати за членове на новата организация. Измежду останалите членове на окръжния комитет имаше честни хора, но те бяха слаби, неопитни и изобщо не разбираха положението. Лигушев и Черния Петър започнаха да ги отстраняват един по един, а не след много в комитета влязоха Израел Евреина и неговият брат Габриел. Те и двамата бяха лихвари и в замяна на техните услуги и даренията, които събираха измежду богатите евреи, получиха монопол да ограбват бедните селяни, чиито къщи бяха опожарени по време на въстанието.

След това бе организиран районният или окръжният комитет и Мойсей го възглави. Дотолкова, доколкото знаем, Мойсей е безупречен по отношение на парите, но неговите огромни амбиции съвпадат точно с плановете на сарафовистите. Във всеки случай той се намира изцяло под влиянието на Лигушев.

Под претекст, че ще се борят с шпионите на гръцката църква, те организираха терористична група и за неин шеф определиха Георги, който бе известен като голям поклонник на Сарафов. Лигушев, в качеството си на помощник на Сарафов, имаше надмощие над Георги. Имайки подкрепата на терористите, комитетът придоби неограничена власт.

Преди една година, когато се откри гимназията, се появи Орела, назначен от българската църква, която е подчинена, разбира се, на господаря на Сарафов. Естествено, когато един млад българин със завършено европейско образование напусне обещаваща дипломатическа кариера, за да стане учител във второстепенна гимназия, веднага ще се досетите, че тук се крият някакви политически причини. Окръжният комитет прие Орела като делегат на Леринско, въпреки че нито той познаваше Леринско, нито там го познаваха. Ето, това са главните членове на нашия комитет, групата, която контролира Битоля, най-важния окръг на революционна Македония.

Следващата им задача бе да си осигурят пълен контрол над районите. Ние знаем само, че Сугарев беше главното препятствие пред тях, но кои войводи бяха назначени от Сугарев и кои бяха креатури на Сарафов, вие знаете по-добре от нас, защото по онова време заточениците едва започваха да се завръщат. Знаем, че Пецов е бил изпратен в града от Сугарев, за да се срещне и разговаря с комитета и че са стигнали до кавга. Нямаме никакви писмени доказателства, обаче сме убедени, че Сугарев е бил увещан да слезе долу в равнината, за да участвува в конференцията и че Лигушев го е предал, знаейки, че Сугарев никога няма да се остави да го хванат жив. Убедени сме също и че Сугарев се е спасил от сражението, въпреки че е бил тежко ранен. Пристигнал в града за медицинска помощ, без изобщо да подозира измамата, и тук е бил убит. Нито трупът му, нито пушката му бяха намерени.

По това време някои от заточениците вече се завърнаха. Един от тях беше Атанас, млад учител, социалист и естетвено противник на Сарафов и неговите завоевателни проекти. Ние, учениците в гимназията, бяхме достатъчно зрели, за да възприемем идеите на Атанас и се организирахме в група, чиято главна задача беше да се противопоставя на комитета. Почти всички учители и някои от честните търговци и работници е присъединиха към нас. Когато бе обявено новото устройство, ние вече имахме солидна основа под краката си.

Междувременно отец Мирабо, който считахме за честен човек, започна да долавя истината или реши, че другите отиват прекалено далеч. Несъмнено те виждаха в негово лице пречка, защото той бе предаден по необясним начин и изселен в някакво село.

Отначало ние открито настоявахме за избори. Комитетът отговори, че селяните не са се възстановили достатъчно от нещастията, последвали въстанието, за да могат да изберат подходящи ръководители. Настояхме да бъдат разпространени копия от правилника, но комитетът отговори, че още не разполага с нито един брой, въпреки че ние имахме доказателства за изгарянето на цяла връзка екземпляри, изпратени от Централния комитет, тъй като намерихме парченца от текста сред пепелта в печката на долния етаж на гимназията.

Най-накрая ни обещаха, че ще насрочат окръжни избори. Те се проведоха в гимназията, но когато всички гласове бяха подадени, отказаха на нашите наблюдатели да присъствуват на преброявансто. Един от тях, Владимир [63], още гимназист, започна да протестира и когато се опитаха да го изхвърлят от стаята, удари Мойсей и предизвика бой. При суматохата кутията от бюлетините се преобърна и Владо грабна част от тях и избяга навън. Когато ги разгледахме покъсно, установихме, че повечето бяха подправени. На следващия ден комитетът заяви, че преизбира съществуващия комитет, но ние, разбира се, отказахме да приемем тази измама.

Няколко дни по-късно полицията обискира гимназията. След като претърсиха сградата, полицаите преровиха печката и намериха останки от изгоряла хартия. Нали знаете, че мастилото се чете върху опепелена доброкачествена хартия? Те събраха достатъчно материал, за да разчетат писмо, адресирано до Централния комитет. Известно ви е, че според правилника никой, освен публично изобличен враг на организацията, не може да бъде осъден на смърт от друг, по-нискостоящ орган от Централния комитет.

Няколко дни след обиска повикаха Атанас и Владо в полицията. Поискали от тях да кажат какво знаят за революционната организация в града. Разбира се, те заявили, че те знаят нищо.

– Глупаво е да отричате, че ги познавате и да ги прикривате – казал началникът на полицията, – те са ви осъдили на смърт.

Той им показал останките от писмото до Централния комптет, в което се искало смъртно наказание за известни лица. Само две имена се четели – Атанас и Владо [64].

Скоро след това Орела отиде в Солун, където по същото време се намираха трима членове на Централния комитет. Той се опитал да ги убеди да осъдят на смърт нашите другари, но, ако онова, което научихме по-късно, е вярно. Централният комитет отказал да направи това, освен ако обвинените не бъдат изправено пред съд.

Междувременно Лигушев беше зает със свои собствени интриги. Един млад, доста заможен селянин, който бил взел дейно участие по време на въстанието, се криел в града. Имал красива жена, която живеела законно в града като бежанка от опожареното й село. Един ден Лигушев дошъл в къщата, където живеела, и посегнал на нея, но тя се развикала и съседите й се притекли на помощ. Преди още жената да може да се срещне с мъжа си, Лигушев отишъл в неговото скривалище и му казал да бяга в гората, защото полицията е по следите му. Той му дал писмо до Дякона в Ресен и младият човек напуснал града, без да види жена си. По пътя обаче го настигнала буря и дъждът измокрил писмото в дрехата му. Той го извадил, за да го постави в калпака си, но видял, че от влагата пликът се отворил. Извадил писмото и го прочел. В него се нареждало на войводата "да убие този човек веднага, щом получл писмото, тъй като е опасен за нас."

Селянинът се завърнал в града и намерил подслон в къщата на приятел, където останал без знанието на комитета. Когато тайно посетил жена си, научил за опита на Лигушев и разбрал всичко. Той срещнал случайно един стар другар по оръжие, бивш секретар на Сугарев, който се намирал в града по здравословни причини. На този четник, на име Стоян, той разказал цялата си история и от него ние я научихме. Той ни донесе писмото до Дякона и ние го пазим като допълнително доказателство при разобличаването на Лигушев пред Централния комитет.

По това време вие бяхте в града, но ако не бяха момичетата на Ташко, ние никога нямаше да узнаем това. Изгубихме ви дирята, но един ден Марийка ни каза, че сте в тяхната къща. Комитетът не подозираше, че тя поддържа връзки с нас. Чела съм ваша статия в български вестник, от която останах с убеждението, че сте социалист. Освен това знаех, че сте близък на Груев. От това съдех, че не можете да бъдете човек от групата на Сарафов и да поддържате техните планове за български цар. Казах това на моите другари и решихме, че ако ще минавате през районите и влизате в контакт с войводите, по-добре ще бъде да узнаете истинското положение на нещата, защото, ако има пълно разбирателство между нас и някои от честните войводи, ще можем да уредим сметките си с комитета. Не се решавахме да изпратим човек от нашата група, защото писмото на Лигушев до Дякона ни караше да мислим, че много от войводите са на негова страна, още повече, че никога не сме смятали Дякона за сарафовист. Това беше и причината за моето посещение.

Междувременно селянинът, чиято жена бе оскърбена, продължил да се укрива. Един ден Стоян му дал своя наган и същата вечер той стрелял по Лигушев в Йени махле, но за нещастие изстрелът не бил точен. Стоян бил заподозрян в съучасничество. Предполагаме, че Георги го е поканил да се разходят в полето и го убил с нож.

Един от нашите другари познава един албанец, чиновник при валията. При една среща албанецът му казал:

– Веднъж ти ми направи приятелска услуга. Искам да ти се отблагодаря по същия начин. Внимавайте, във вашата организация има двама предатели.
– Кои са те?
– Единият е евреин, другият – син на фурнаджия. Лигушев е син на фурнаджия. Нашият другар поискал някакви доказателства.
– Имам копия от тайни официални доклади у себе си – продължил албанецът. – Няма да ти покажа всички, но ще видиш имената на онези, които се намират в опасност.

Той му показал списък с имената на всички онези от нас, които бяха против окръжния комитет.

– Зная и нещо повече – добавил албанецът и изредил имената и длъжностите на всички членове на окръжния комитет.

Нашият приятел незабавно ни свика. Определихме среща за следващия следобед, за да решим как да действуваме.

На срещата на следващия ден Атанас не се яви. Цели два дни претърсвахме града и дори отидохме в затвора, за да разберем дали не е арестуван. Тогава дойде един човек, който живее зад гимназията. Той ни разказа ужасяваща история. Неговата жена забелязала, че Георги и още един терорист влизат в сградата заедно с Атанас. Приближила се до прозореца и видяла, че Атанас лежи на пода с гърло, разрязано от ухо до ухо. Георги и другият копаели дупка близо до купчина дърва. Жената избягала ужасена и когато стигнала у дома си, получила нервна криза. Мъжът й се завърнал и тя му разказала всичко.

Съшия следобед Владимир и няколко учители слезли в мазето. Те забелязали, че купчината дърва е пренаредена, а на пода, покрит с плочи, имало стъпкани буци пръст. В единия ъгъл видели лопата. Те преместили дървата и под тях се открили разместени плочи. Един от тях започнал да копае и почти веднага изровил парче плат. Не могли да го изтеглят, но познали дрехата на Атанас. Тялото все още е там.

Незабавно изпратихме един от нашите другари в София, който добре познава Груев. Бяхме чули, че Груев е в София. Той успял да се свърже с него. Носеше достатъчно доказателства, за да убеди не само Груев, но и други. Очевидно Сарафов е предупредил своите хора, че Централният комитет знае всичко, защото Орела, Черния Петър и Гаврил внезапно изчезнаха. Някой ги видял да се качват на влака за Солун. По-късно научихме, че са в София. Лигушев остана, но се предаде на турците. Очевидно той се е страхувал да отиде в България. Можете да си представите какво означава неговото арестуване. Човекът, който бе такъв страхливец, че не взе участие във въстанието, нямаше кураж да се изправи лице с лице с пратениците на Централния комитет, в случай че дойдеха тук.

В това време повечето от нашите хора бяха задържани. Владо и сега се укрива, а аз считам за благоразумно да не ме виждат много по улиците."

Тук Елена прекъсна разказа си. Не е необходимо да предавам моите въпроси и нейните отговори. Тръгнахме към града. Момичето ни чакаше на една пътека, но все пак се спряхме за малко.

– Това означава, че комитетът е унищожен – казах аз.
– Така мислите вие – възрази тя. – Не, той все още съществува, но неговото изпълнително бюро сега се намира в турски затвор. Мойсей все още изпълнява заповедите на Лигушев и нещо по-лошо, Георги, главното оръдие на Лигушев, е на свобода и не може да бъде арестуван. Вие сте в безопасност, защото, ако пострадате, Лигушев няма да може да си намери място на земята. Чуждестранните консули подозират как стоят нещата. И ако бъдете предаден на властта, това би означавало доказателствата ви да бъдат разгласени прел обществеността. Ние обаче можем само да чакаме или идването на представителите на Централния комитет, които ще имат пълномощия да отстранят Мойсей, евреина и Георги, или ние ще трябва да премахнем Георги. В негово лице комитетът вижда своята последна опора. Без терористите той е безпомощен. Разделихме се на пътеката. Забелязах, че всеки нерв на крехкото й тяло трепереше при разказването на тази зловеща история. Преди да си пожелаем лека нощ, уговорихме следващата си среща.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

60. Става дума за по-радикално настроени младежи в града, които се обявяват против старото ръководство и настояват за промени в устройството и управлението на организацията. Противниците им ги наричат дори "върховисти" и искат от Централния комитет да се вземат крайни мерки срещу тях.

61. В изложението, което следва до края на главата, се предават събития, станали през цялото време на въстанието до средата на 1906 г. Поради липсата на достатъчно конкретни сведения от други източници, трудно е всички те да бъдат възстановени с точност.

През 1904 г., непосредствено след въстанието, в Битоля се противопоставят старите ръководители и някои от по-младите дейци, които настояват за промени в устройството и управлението на организацията. Външно спорът е около двата проектоправилника, изработени от Д. Груев и П. Тошев на окръжния конгрес в Прилепско, единият от които застъпва дотогавашната строга централизация, докато другият препоръчва широка децентрализация и изборност на ръководните органи. През 1905 г. към тези разногласия се прибавят и спорове във връзка с представителството на окръга в София. Налага се Борис Сарафов, но част от ръководителите се обявяват против него ...

Според Тома Кърчов още през пролетта на 1904 г. в Битоля се съставил окръжен комитет с участие на представители на околиите. "В Окръжния битолски комитет влизаха следните лица: Петър Котев Лигушов, представител на Битоля, Гиче Ошавков – на Дебър, Евгений Попсимеонов – на Кичево. Представител на Леринско бе Ракиджиев, а Петър Нейчев Шишков бе, ако се не лъжа, представител на Ресенско. Ако се не лъжа, в окръжния революционен комитет влизаха и Боян Биолчев и Михаил Джеров.

Наокоро в така образувания комитет възникнаха несъгласия между сарафисти и груевисти за надмощие. По-късно бе повикан поп Тома, който влизаше в окръжния комитет, и той трябваше да помирява и двете страни. А как да се помирят? Сарафов изпращаше на своите хора чрез евреина Рафаел и неговия брат Менахем пари и те живееха нашироко..."

Това състояние на нещата се променя с идването на Павел Христов в Битоля. По негова инициатива в Илинската планина се свиква окръжен конгрес, който избира нов състав на комитета. Според него това било през март 1906 г. (Вж. Борбите в Македония и Одринско (1878 – 1912). Спомени, С., 1981, 569 –570), но в действителност то е станало през следващата година. По времето, когато Сониксен пребивавал в Битоля, несъгласията между членовете на комитета продължават да съществуват.

62. След въстанието Б. Сарафов не остава в Македония, а се завръща в България. Груев влиза в Битоля към края на декемери 1903 г. и остава в града до края на февруари 1904 г.

63. Владимир (Владо) – Никола Трайков Нарев, роден през 1888 г. в с. Вранешица, Кичевско. Учи в Битолската българска гимназия и завършва в София (1907 г.) После следва славянска филология в Софийския университет и учителствува в Златица и София. Участвува в Балканската и Първата световна война. След войните работи като културен съветник в българските легации в Букурещ и Атина. От 1947 до 1958 г. е преподавател по гръцки език в Софийския университет. Автор е на исторически трудове. Умира през 1963 г. в София.

64. Управляващият Българското търговско агентство в Битоля по това време А. Петров с поверителен рапорт от 14 август 1906 г. съобщава за осъждането на учителя Алтъпармаков на 5 години затвор, "защото се е доказало, че той е писал протокола, част от който бе намерен в печката на гимназията при обиска". "Намират се под арест още – продължава Петров – и ще бъдат съдени като хора на комитета Петър Лигуш, певец в българската църква, Константин Георгиев, учител от тукашната гимназия, който бе веднъж пуснат и след два дни наново арестуван, и Любомир Драндаров, тоже учител, арестуван напоследък. Последните двама ще бъдат дадени под съд на основание на едно писмо на тукашното бюро на Вътрешната организация, отправено до онова в Солун, в което се казва, че учителите Георгиев, Драндаров, Гавазов и още един, името на когото не си спомням, образували заедно с няколко ученици от гимназията отделен комитет, като съмишленици на върховистите и следователно тяхното погубвание е наложително. Това писмо е попаднало, кой знае как, в ръцете на Хилми паша и е дало повод за арестуването на тия двама учители."